РЕШЕНИЕ

№ 96

гр. Монтана, 12.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Аделина Троева Членове: Аделина Тушева, Елизабета Кралева при участието на секретаря СИЛВИЯ Л. ГЕОРГИЕВА като разгледа докладваното от Аделина Тушева Въззивно гражданско дело № 20231600500048 по описа за 2023 година Въззивното производство е образувано по реда на чл. 258 и сл. от ГПК по жалби на О. ЕАД срещу решение на РС Видин № 290 от 22.08.2022г. и срещу допълнително решение от 17.10.2022г., постановени по гр. дело № 2136/2020г. по описа му.

Компетентността на ОС-Монтана за разглеждане на жалбите е с основание постановено на основание чл. 23, ал.3 ГПК определение № 421/14.02.2023г. на АС С. по ч.гр.дело № 353/2023г., поради отвод на съдиите от ОС-Видин.

С постановеното на 22.08.2022г. решение на РС-Видин е осъден А. Ц. Д. да заплати на О. ЕАД сумата 4072.71 лева-непогасена по давност главница за вноски по договор за кредит от 23.08.2010г. с падежи 01.11.2015г.-01.04.2020г., ведно със законна лихва от исковата молба, сумата 312.52 лева-непогасена по давност редовна лихва за периода 01.10.2017г.-21.02.2018г., сумата 73.41 лева-непогасена по давност наказателна лихва върху главниците по вноски с падежи 01.10.2015г.-07.10.2020г. за периода от 07.10.2017г. до подаване на исковата молба, сумата 1317.17 лева-непогасена по давност наказателна лихва върху главниците по вноски с падежи 01.05.2020г.-01.10.2020г. за периода от 07.10.2017г. до 30.04.2020г. и са отхвърлени като неоснователни исковите претенции срещу А. Д. над уважените размери и периоди и изцяло са отхвърлени като неоснователни осъдителните искове срещу Н. Ц. К. с основание същия договор за кредит за заплащане солидарно с А. Д. сумата 644.19 лева –непогасена по давност главница по вноски с падежи 01.05.2020г. - 01.10.2020г., сумата 2448.12 лева –предсрочно изискуема главница за вноски с падежи 01.11.2020г.- 06.06.2022г., сумата 211.36 лева –редовна лихва по вноски с падежи 01.05.2020г.- 01.01.2020г. и сумата 141.38 лева-непогасена по давност наказателна лихва върху главниците по вноски с падежи 01.05.2020г.- 01.10.2020г.. Разпределена е с решението и отговорността между страните за разноски.

С въззивната жалба от 21.09.2022г. се обжалва основното първоинстанционно решение в частите, с които са отхвърлени като неоснователни исковите претенции на жалбоподателя срещу А. Ц. Д. и срещу Н. Ц. К. като недопустимо, неправилно и постановено при допуснати съществени процесуални нарушения. Оспорени са като неправилни изводите на съда за настъпила предсрочна изискуемост с връчване на главния длъжник покана за доброволно изпълнение на 21.02.2018г. по образуваното изпълнително производство след проведено заповедното производство, в която насока в жалбата са изложени подробни съображения. Недопустимостта на решението се поддържа с доводи за произнасяне на съда в нарушение на диспозитивното начало на гражданския процес, поради това, че е сезиран с иск за осъждане на А. Д. да заплати сумата 4716.88 лева, представляваща непогасена по давност част от главницата, включена в падежиралите към датата на подаване на исковата молба вноски с падежи от 01.11.2015г до 01.10.2020г вкл., докато с решението съдът е осъдил ответника да заплати сумата от 4072.71 лева за период 01.11.2015г до 01.04.2020г., съответно съдът служебно е заменил предмета на делото с друг. Като допуснати от съда съществени процесуални нарушения се сочи, че в доклада по делото не е указано на ищеца, че следва да установява настъпила предсрочна изискуемост, което е свързано с отговорите на ответниците, в които не са направени възражения относно твърдяната и обявена с исковата молба предсрочна изискуемост, въпреки което с решението съдът е приел наличие на възражения в тази насока, което е обсъдил в нарушение на принципите на състезателното начало и равенството на страните, довело до ограничаване правото на защита на ищеца. Иска се отмяна на решението в обжалваните части и постановяване на ново, с което исковете се уважат така както са предявени, ведно със законните последици.

Въззиваемата Н. К., чрез пълномощник адвокат П. Б. с подаден в срок писмен отговор оспорва жалбата като неоснователна с искане да се потвърди решението като правилно с подробно изложени в тази насока съображения.

Въззиваемата страна А. Д., представляван от назначен от съда особен представител не е подала писмен отговор.

Съдът приема въззивната жалба за допустима за разглеждане в частите, с които исковите претенции на О. ЕАД са отхвърлени като неоснователни, тъй като е налице правен интерес от обжалване решението само в тези части. Въпреки, че в жалбата се сочи, че предмет на обжалване е и решението, с което искът срещу А. Д. е уважен за сумата 4072.71 лева, то от развитите в същата съображения е очевидно, че предмет на обжалване е постановеното основно решение в отхвърлителните части.

Предмет на разглеждане е и въззивна жалба на О. ЕАД срещу постановеното от РС Видин на 17.10.2022г. по реда на чл. 250 ГПК допълнително решение, с което е оставена без уважение молбата на О. ЕАД за допълване на основното решение с произнасяне по иска му срещу А. Д. с цена 2448.12 лева.

Твърди се във въззивната жалба, че такъв иск е предявен с исковата молба, по него съдът не се е произнесъл с решението по делото, поради което и са налице предпоставките на чл. 250 ГПК за допълване на решението, поради което и обжалваното допълнително решение е неправилно. Иска се отмяната му и връщане на делото на първоинстанционния съд за произнасяне по исковата претенция срещу А. Ц. Д. за сумата 2448.12 лева, представляваща предсрочно изискуемата част от главницата, включена във вноски с падежи от 01.11.2020г до 06.06.2022г, съгласно погасителния план към допълнителното споразумение от 06.06.2012г, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане.

Така подадената въззивна жалба е допустима за разглеждане.

Писмен отговор по нея от въззиваемата страна А. Д. не е подаден.

В съдебно заседание жалбите и отгворът на Н. К. се поддържат.

Особеният представител на въззиваемия А. Д. адвокат С. Л. оспорва жалбите като неоснователни с искане за оставянето им без уважение, като същевременно иска отмяна на решението на РС Видин в частите, с които А. Д. е осъден да заплати на О. ЕАД съответните суми. Това искане е недопустимо за разглеждане поради липса на подадена от А. Д. въззивна жалба срещу решението на РС Видин в осъдителните части.

Въззивният съд е докладвал наличие на две подадени въззивни жалби от О. ЕАД, видно от определението по чл. 267 ГПК, като в съдебно заседание не са наведени доводи за наличие на въззивна жалба от А. Д.. Такава в кориците на делото не се съдържа, поради което и в осъдителните части първоинстанционното решение е влязло в сила и не е предмет на въззивен контрол.

Във въззивното производство не са искани и събирани доказателства.

Окръжният съд, като провери атакуваните по реда на въззивното обжалване съдебни актове във връзка с оплакванията в жалбите и становищата на страните, предвид събраните по делото доказателства и въз основа на закона, приема следното:

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на О. ЕАД гр. С., подадена по пощата на 06.10.2020г. първоначално пред РС Плевен, а след отвод за местна неподсъдност, делото е изпратено за разглеждане на РС Видин, където е образувано с № 2136/2020г. на 12.11.2020г..

С исковата молба са предявени срещу А. Д. и Н. К. субективно съединени осъдителни искове за заплащане парични вземания с основание сключен на 23.08.2010г. договор за кредит между Банка ДСК АД и А. Д. като кредитополучател. Изложени са фактически твърдения, че банката е предоставила на кредитополучателя кредит в размер на 10 000 лева със срок за погасяване 23.08.2017г., издължаван на месечни вноски с падеж първо число на месеца, договорена лихва от 11.95 %, като кредитът е обезпечен с поръчителство по сключен между банката и Н. К. договор за поръчителство от 23.08.2010г.. На 06.06.2012г. между страните е сключено допълнително споразумение, с което крайният падеж е удължен до 06.06.2022г., размерът на лихвата е определен на 14.95 %, като са установили размера на дълга към тази дата на сумата 8855 лева. Поддържа се, че месечните вноски не са издължавани в срок, поради което и са настъпили предвидените в чл. 19.2 от Общите условия обстоятелства за изискуемост на кредита, но банката не е изпратила на длъжниците нарочно уведомление, с което да бъде обявена предсрочната му изискуемост. Вземанията по договора за придобити от ищеца по сключен с Банка ДСК договор за продажба на вземания от 27.06.2013г., за което длъжниците са уведомени- Н. К. на 29.08.2013г., а А. Д. не е бил открит на адреса. С исковата молба се твърди, че се обявява от кредитора предсрочна изискуемост, тъй като такава не е обявявана от банката, въпреки иницираното от нея заповедно производство по ч.гр.дело № 598/2013г. по описа на РС Видин, по което е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и е образувано изп.дело № 966/2017г. по описа на ЧСИ С.Н.. Поради непредявяване на установителен иск в указания срок заповедта за изпълнение и изпълнителния лист са обезсилени от заповедния съд с определение от 19.09.2018г., влязло в сила, и изпълнителното дело е прекратено.

При тези твърдения е поискано от съда да постанови решение, с което осъди А. Д. да заплати на О. ЕАД сумата 4716.88 лева -непогасена по давност главница по вноски с падежи 01.11.2015г. - 01.10.2020г., ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба в съда до окончателното издължаване; сумата 2448.12 лева –предсрочно изискуема главница по вноски с падежи от 01.11.2020г.- 06.06.2022г., ведно със законна лихва от исковата молба; сумата 1969.14 лева - непогасена по давност възнаградителна лихва за периода от 01.10.2017г. до 01.10.2020г.; сумата 1317.17 лева - непогасена по давност наказателна лихва върху главниците по вноски с падежи 01.10.2015г. до 01.10.2020г., вкл. за периода от 01.10.2017г. до датата на исковата молба.

Иска се също съдът да осъди ответника Н. Ц. К. да заплати солидарно с главния длъжник на ищцовото дружество като частен правоприемник на Банка ДСК ЕАД сумата 644.19 лева -непогасена по давност главница по вноски с падежи 01.05.2020г. - 01.10.2020г.. ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба в съда до окончателното издължаване; сумата 2448.12 лева - предсрочно изискуема главница за вноски с падежи 01.11.2020г. до 06.06.2022г., ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба в съда до окончателното издължаване; сумата от 211.36 лева - редовна лихва по вноски с падежи 01.05.2020г. до 01.10.2020г., както и сумата 141.38 лева - непогасена по давност наказателна лихва върху главниците по вноски с падежи 01.05.2020г. до 01.10.2020г., вкл. за периода от 01.05.2020г. до предявяване на исковата молба в съда.

След двукратно оставяне исковата молба без движение, с молба от 04.03.2021г. ищецът е уточнил исканията си за защита срещу А. Д., както следва:

Да се осъди А. Д. да му заплати сумата 4716.88 лева - непогасена по давност главница по вноски с падежи 01.11.2015г. - 01.04.2020г., ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба в съда до окончателното издължаване; сумата 1969.14 лева - непогасена по давност падежирала към датата на исковата молба редовна лихва по вноски с падежи 01.10.2017г. - 01.04.2020г.; сумата 73.41 лева - непогасена по давност наказателна лихва върху главниците по вноски с падежи 01.10.2015г. до 01.04.2020г. за периода от 01.10.2017г. до предявяване на исковата молба, както и сумата 1317.17 лева - непогасена по давност наказателна лихва върху главниците по вноски с падежи 01.05.2020г. до 01.10.2020г. за периода от 01.10.2017г. до 30.04.2020г..

Искането за защита срещу Н. Ц. К. е поддържано във вида, заявен с първоначалната искова молба.

С постановеното по делото решение съдът е квалифицирал исковите претенции по чл.79, ал.1 от ЗЗД вр. с чл. 430 ТЗ, чл. 86 от ЗЗД и чл. 99 от ЗЗД, като е осъдил А. Ц. Д. да заплати на О. ЕАД сумата 4072.71 лева-непогасена по давност главница за вноски по договор за кредит от 23.08.2010г. с падежи 01.11.2015г.-01.04.2020г., ведно със законна лихва от исковата молба, сумата 312.52 лева-непогасена по давност редовна лихва за периода 01.10.2017г.-21.02.2018г., сумата 73.41 лева-непогасена по давност наказателна лихва върху главниците по вноски с падежи 01.10.2015г.-07.10.2020г. за периода от 07.10.2017г. до подаване на исковата молба, сумата 1317.17 лева-непогасена по давност наказателна лихва върху главниците по вноски с падежи 01.05.2020г.-01.10.2020г. за периода от 07.10.2017г. до 30.04.2020г. и са отхвърлени като неоснователни исковите претенции срещу А. Д. над уважените размери и периоди и изцяло са отхвърлени като неоснователни осъдителните искове срещу Н. Ц. К. с основание същия договор за кредит за заплащане солидарно с А. Д. сумата 644.19 лева –непогасена по давност главница по вноски с падежи 01.05.2020г. -01.10.2020г., сумата 2448.12 лева –предсрочно изискуема главница за вноски с падежи 01.11.2020г.- 06.06.2022г., сумата 211.36 лева –редовна лихва по вноски с падежи 01.05.2020г.- 01.01.2020г. / техническа грешка при посочване месеца вместо октомври е записан януари/ и сумата 141.38 лева-непогасена по давност наказателна лихва върху главниците по вноски с падежи 01.05.2020г.- 01.10.2020г.. Разпределена е с решението и отговорността между страните за разноски.

Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно, като съдът е обсъдил в тяхната взаимна връзка и логическо единство събраните по делото писмени доказателства, включително заключението на приетата счетоводна експертиза и при спазване процесуалните правила правилно е установил фактическата обстановка със съответното приложение на материалния закон, като направените фактическите и правни изводите, съдържащи се мотивите изцяло се споделят от въззивния съд, към които препраща с оглед предоставената му от чл. 272 от ГПК процесуална възможност.

По наведените от въззивника доводи МОС намира следното:

По доводите за недопустимост на решение поради нарушено диспозитивно начало на гражданския процес:

С доклада по чл. 146, ал.1 ГПК исковите претенции са докладвани от съда във вида, посочен от ищеца с уточнителната молба от 04.03.2021г., видно от проекта за доклад в определението по чл. 140 ГПК от 04.03.2022г., обявен за окончателен в първото съдебно заседание, проведено на 04.04.2022г., в което пълномощникът на ищеца юрисконсулт Лилкова изрично е заявил, че е запознат с проекта на доклад и няма възражения.

Предвид гореизложеното следва да се приеме, че съдът е бил сезиран с искове, така както са индивидуализирани с молбата на ищеца от 04.03.2021г., по които искове се е произнесъл с обжалваното решение. Изрично ищецът е уточнил с молбата си от 04.03.2021г. исканията си за защита срещу А. Д. за заплащане сумата 4716.88 лева, представляваща непогасена по давност част от главницата, включена в падежиралите към датата на подаване на исковата молба вноски с падежи от 01.11.2015г до 01.04.2020г вкл., като съдът с решението се е произнесъл именно по така заявеното искане за главница и период, съответно не е излязъл от предмета на сезиране. Обстоятелството, че искът е уважен за по-малък размер от посочения от ищеца е въпрос по съществото на спора и не е относим към допустимостта, след като е съобразен посочения от самия ищец период и вида на вземането – непогасена по давност главница по вноски с падежи, настъпили до датата на исковата молба.

По доводите относно правилността на решението, въззивният съд приема следното:

Относно исковите претенции срещу А. Д.:

Искът за заплащане сумата 4716.88 лева, представляваща непогасена по давност главница по вноски с настъпили към датата на исковата молба падежи за периода 01.11.2015г. - 01.04.2020г. съдът е уважил за сумата 4072.71 лева, а над този размер искът е отхвърлен като неоснователен, в която част се обжалва решението.

Както се посочи по-горе непогасената по давност главница се претендира за периода 01.11.2015г.- 01.04.2020г., уточнен с молбата на ищеца от 04.03.2021г. и надлежно докладван от съда като предмет на иска, поради което и предмет на иска не са вноските са падежи след 01.04.2020г. до 01.10.2020г., както се сочи във въззвината жалба. От приложения към заключението табличен вид на задълженията по кредита е установено, че за исковия период - 01.11.2015г. - 01.04.2020г. размерът на дължимата главница е 4072.71 лева, поради което и в този размер искът за заплащане непогасена по давност главница е доказан и основателен. Не са налице доказателства вземанията на ищеца за главница за посочения период да са в размер 4716.88 лева, като очевидно този размер е свързан с периода 01.11.2015г. – 01.10.2020г. по първоначалната искова молба, впоследствие уточнен до 01.04.2020г. с молбата от 04.03.2021г..

Искът за заплащане сумата 1969.14 лева възнаградителна лихва за периода 01.10.2017г.-01.10.2020г. е уважен са сумата 315.52 лева за периода 01.10.2017г.- 21.02.2018г., към която дата съдът е приел за настъпила предсрочна изискуемост с уведомяване на длъжника А. Д. за обявената от Банка ДСК предсрочна изискуемост на вземанията по договора за кредит.

По делото е безспорно установено, че обективния факт на плащанията по кредита са преустановени на 27.08.2012г. и към 04.03.2013г. банката е приела, че е налице просрочие повече от 90 дни, поради което и е обявила цялото вземане за предсрочно изискуемо, видно от извлечението от счетоводни книги, въз основа на което е поискано издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.дело № 598/2013г. по описа на РС Видин. Това волеизявление на банката, инкорпорирано в извлечението от счетоводни книги е връчено на длъжника А. Д. в хода на образуваното изпълнително дело № 966/2017г., ведно с призовката за доброволно изпълнение на 21.02.2018г.. Връчването по реда на чл. 47, ал.5 ГПК се приравнява на редовно връчване, като видно от приложеното изпълнително дело при връчването са спазени разпоредбите на чл. 47, ал.1, ал.2 и ал. 3 ГПК.

Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл.20а, ал.2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл.60, ал.2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Обективният факт на неплащане е безспорно установен по делото от заключението на вещото лице, установяващо преустановяване погасяванията от 27.08.2012г., като волеизявлението на банката, че счита целият кредит за предсрочно изискуем е ясно изразено в извлечението от счетоводни книги, приложено в заповедното производство и връчени на длъжника в хода на образуваното изпълнително производство. Несъмнено това волеизявление е достигнало до длъжника с връчване на длъжника извлечението, изрично посочено в поканата за доброволно изпълнение, поради което и следва да се приеме, че предсрочната изискуемост е настъпила на 21.02.2018г.. Развитите във въззивната жалба съображения за приложението на т.18 от Тълкувателно решение № 4/2013г от 18., 06.2014г. на ОСГТК на ВКС са неоснователни. Тълкуването е дадено във връзка с производство по чл. 422 ГПК, каквото не е настоящето при наличие на предявени осъдителни искове, които не са обусловени от развило се заповедно производство, съответно не е налице нито една от предвидените в чл. 415, ал.1 ГПК хипотези. Законът не предписва конкретен способ за връчване на писмени съобщения между страните по договорните правоотношения, като в приложените по делото договор и общи условия не се установява страните да са договорили конкретен начин за връчване на връчване кореспонденция във връзка с изпълнението на договора. При липса на уговорка в договора относно връчването на кореспонденция връчен редовно от външна страна и съответно достигнал до длъжника е документ, който му е предаден лично или на негов пълномощник срещу подпис или по възлагане от нотариус (чл.50 ЗННД) или от частен съдебен изпълнител (чл.43 ЗЧСИ). При връчване по възлагане в посочените случаи се прилагат правилата на чл.37-58 ГПК, като отказът за получаване по чл.44 ГПК или отсъствието от адреса по чл.47 ГПК се удостоверят от длъжностното лице, а съобщенията се считат за връчени. В случая връчването е извършено от ЧСИ по реда на чл. 43 ЗЧСИ в хода на образуваното по молба на О. ЕАД от 30.11.2017г. изпълнително дело с приложено към същата извлечение от счетоводни книги, съдържащо недвусмислено и ясно изразена воля за настъпила предсрочна изискуемост, оформено надлежно по реда на чл. 47 ГПК, поради което и се счита достигнало до длъжника. От приложената в изпълнителното производство ПДИ се установява, че адресът на длъжника / постоянен и настоящ / е посещаван от призовкаря три пъти за времето от 02.01.2018г. до 03.02.2018г. с интервал между посещенията най-малко една седмица, при които не е намерен, като 03.02.2018г. е събота, неприсъствен ден, съответно установено е, че в продължение на един месец не може да бъде намерен на регистрирания постоянен и настоящ адрес съгласно изискванията на чл. 47, ал.1 ГПК, предпоставящи залепване на уведомление.

При така установените обстоятелства, то волеизявлението на кредитора за предсрочна изискуемост на вземанията по договора за кредит е достигнало до длъжника на 21.02.2018г. с изтичане двуседмичния срок от залепване на уведомлението, поради което и считано от тази дата вземанията по договора за кредит са предсрочно изискуеми. От датата на предсрочната изискуемост длъжникът не дължи заплащане на възнаградителна лихва като цена за ползване заемната сума, тъй като кредиторът се е възползвал от правото си да изиска от длъжника плащането на целия дълг. В този смисъл задължителното за съдилищата тълкуване, дадено в т.2 на Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. на ВКС по т. д. № 3/2017 г., ОСГТК, с което е прието, че размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането. Размерът на възнаградителната лихва за периода 01.10.2017г. до 21.02.2018г. е 312.52 лева, като след тази дата възнаградителна лихва не се дължи, поради което и правилно с обжалваното решение претенцията за заплащане на такава за периода 21.02.2018г.- 01.10.2020г. е отхвърлена като неоснователна.

Не се установява твърдяното във възивната жалба процесуално нарушение при разглеждане възраженията на ответниците за погасяване вземанията по давност при твърдения за изискуемост на същите още през 2013г.. Възраженията са наведени своевременно с подадените в срок отговори на исковата молба, включени са в проекта за доклад като твърдени от ответниците възражения, поради което и съдът е бил задължен да ги разгледа и прецени основателността им с оглед всички събрани по делото доказателства.

По отношение исковите претенции срещу Н. К., съдът приема следното:

Ответницата Н. К. има качеството на поръчител по договора за кредит, като е поела задължение да отговаря към кредитора при същите условия, както и кредитополучателят, поради което и отговорността й е солидарна с тази на главния длъжник и дължи каквото, колкото и когато дължи главният длъжник. Разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД урежда едно от специалните основания за прекратяване на поръчителството по право - ако кредиторът не предяви иск срещу длъжника в шестмесечен срок от падежа на главното задължение. Според цитираната разпоредба, отговорността на поръчителя съществува в срок от 6 месеца от падежа на главното задължение /срокът 4 е краен и преклузивен, съгласно разясненията, дадени в т. 4-б от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС/ и отпада, ако кредиторът в този период бездейства и не предявява иск срещу главния длъжник. Следователно бездействието на кредитора води до загуба на обезпечението. При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост. В случая предсрочната изискуемост на дълга по сключения договор за кредит е настъпила на 21.02.2018г., като исковете срещу главния длъжник са предявени на 06.10.2020г., значително след изтичане предвидения в чл. 147, ал.1 ЗЗД шестмесечен преклузивен срок, поради което и поръчителството е прекратено по право и ответницата не носи отговорност за неизпълнение договорните задължения на А. Д..

Предвид гореизложеното въззивният съд приема, че обжалваното в отхвърлителни части решение от 22.08.2022г. на РС Видин е правилно и следва да бъде потвърдено.

По отношение жалбата срещу допълнителното решение, постановено на 17.10.2022г., съдът приема следното:

Ищецът е подал в едномесечния срок от връчване на решение молба за допълването му по реда на чл. 250 ГПК с твърдения, че е предявен срещу А. Д. иск за заплащане сумата 2448.12 лева, представляващ предсрочно изискуема главница по договора за кредит, включена във вноски с падежи от 01.11.2020г. до 06.06.2022г., по който съдът не се е произнесъл с решението.

С допълнителното решение от 17.10.2022г. съдът е оставил без уважение това искане, приемайки, че не е сезиран с иск за заплащане на такава сума.

Така постановеното решение е правилно.

С молбата си от 04.03.2021г., подадена след указания на съда относно редовността на първоначалната искова молба, ищецът е уточнил исканията си за защита, като искане за осъждане А. Д. да му заплати сумата 2448.12 лева формирана от предсрочно изискуема главница не е заявено, нито такъв иск е докладван от съда по реда на чл. 146, ал.1 ГПК, съответно съдът не е сезиран надлежно с такъв иск, поради което и не са налице основания за допълване на решението.

С оглед изхода на въззивното производство, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, на въззиваемата Н. К. следват разноски. Същата е представлявана от адвокат П. Б. безплатно, видно от приложения договор за правна защита, сключен на 09.03.2023г., поради което и на основание чл. 38, ал.2 ЗА следва да бъде присъдено в полза на адвоката възнаграждение в размер на 644 лева, определено по реда на чл. 7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/2004г..

Всеки един от исковете предмета на делото са с цена под 5000 лева, поради което настоящето решение съгласно чл. 280, ал. 3, т.1 от ГПК не подлежи на касационно обжалване.

Водим от гореизложените мотиви, Окръжен съд-Монтана