Решение № 2803 от 13.5.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 11850/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. С решение от 30.08.2022г. по гр.д. № 48504/2021г. по описа на СРС, 153 състав е осъден ответника „У.Е. - У. ЦРТ“ - чуждестранно АД, извършващо дейност в Република България чрез клон с фирма „У.Е. - У. ЦРТ – клон България“, да заплати на Г. В. К., на основание чл. 215, ал. 1 КТ, вр. чл. 31, ал. 2 НСКСЧ, сумата 11 949. 12 лв., представляваща неизплатени командировъчни пари за полети в периода 01.09.2018г. - 16.06.2020г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 21.08.2021г. до изплащане на вземането; на основание чл. 177, ал. 1 КТ – сумата 3 771. 21 лв., представляваща сбор от неизплатени възнаграждения за дните, през които ищцата е ползвала платен годишен отпуск в периода 01.10.2018г. - 16.06.2020г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 21.08.2021г. до изплащане на вземането, на основание чл. 264 КТ - сумата 135. 06 лв., представляваща част от неизплатени двойни трудови възнаграждения за положен труд през официални празници в периода 01.08.2018г. - 16.06.2020г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 21.08.2021г. до изплащане на вземането, на основание чл. 86 ЗЗД, вр. чл. 264 КТ - сумата 27. 60 лв., представляваща обезщетение за забавени плащания на трудовите възнаграждения за работа през официални празници за периода от 01.10.2018г. до 16.06.2020г., като са отхъврлени предявените от Г. В. К. срещу „У.Е. - У. ЦРТ“ - чуждестранно АД, извършващо дейност в Република България чрез клон с фирма „У.Е. - У. ЦРТ - клон България“, инцидентен установителен иск с правно основание чл. 74, ал. 4 КТ за обявяване недействителност на клаузи от трудовите договори с ответника, както следва: т. 4б от трудов договор от 06.04.2017г. и т. 5б от трудов договор от 14.12.2018г.; искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за заплащане на сумата 9 966 лв., представляваща сбор от неизплатени трудови възнаграждения според изработеното /“секторни плащания“/ в периода 01.08.2018 г. - 16.06.2020г. и по чл. 86 ЗЗД за сумата 2 187. 91 лв., представляваща обезщетение за забавени плащания на трудовите възнаграждения; иска по чл. 177 КТ за разликата над присъдената сума 3 771. 21 лева до пълния предявен размер 3 920 лева.; иска по чл. 264 КТ за разликата над присъдената сума 135. 06 лева до пълния предявен размер 300. 61 лева, както и иска за лихва за забава върху главницата за трудови възнаграждения за работа през официални празници за разликата над присъдената сума 27. 60 лева до пълния предявен размер 61.41 лева. С решението са присъдени разноски съобразно изхода на спора. Въззивницата – ищца обжалва решението в частта за отхвърляне на исковете с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, чл. 264 КТ и чл. 86 ЗЗД за присъждане на съответна мораторна лихва върху всяка от главниците по чл. 128, т. 2 КТ и чл. 264 КТ, както и на инцидентния установителен иск с правно основание чл. 74, ал. 4 КТ. Поддържа, че предявеният инцидентен установителен иск за нищожност на процесните клаузи от трудовия договор между страните е основателен, поради противоречието им със закона, евентуално поради заобикаляне на закона. Твърди, че не е допустимо чрез основната заплата да се изплащат или да се считат изплатени уговорени възнаграждения над основната заплата или други възнаграждения, тъй като посочените възнаграждения представляват различни елементи от брутната трудова заплата по чл. 16, ал. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/. Сочи, че за 14 месеца от процесния период сборът от секторните възнаграждения, дължими за първите два прелетени стандартни сектора през съответния месец, надвишава съществено размера на дължимата за съответния месец основна заплата, поради което не може да се приеме, че процесните секторни плащания са включени в по-ниска по размер сума. Излага доводи, че претендираните по делото секторни плащания за първите два прелетени сектора през съответните дни от процесния период представляват възнаграждение над основната заплата по смисъла на чл. 16, ал. 2, т.1 НСРОЗ, определено съобразно сделната система за заплащане на труда, поради което посочените плащания не могат да се начисляват и изплащат изцяло или частично вместо основната заплата, която е определена съобразно повременната система за заплащане на труда. Поддържа, че при тълкуването, дадено в обжалвания акт, нормата на чл. 4, ал. 2 НСОРП е лесно заобиколима, както и че стюардите и стюардесите, които през съответния полетен ден са прелетели не повече от два сектора с обща продължителност над 8 часа, не биха имали право да получат секторни плащания, докато членовете на кабинния екипаж, които през същия полетен ден са прелетели три и повече сектора с обща продължителност, по малка от осем часа, биха били възнаградени с допълнително трудово възнаграждение под формата на „секторно плащане“. Излага, че във всички случаи не може да бъде лишена поне от разликата между сбора от секторните възнаграждения за първите два сектора, прелетени през съответния месец, и основната заплата, тъй като това ще е в нарушение на нормата на чл. 247 КТ и на изричната уговорка между страните, че след всеки планиран и приключен сектор работодателят ще заплаща т.нар секторно плащане. Отделно излага съображения, че съобразно правилата за работната заплата в предприятието, една част от секторните възнаграждения й е заплащана чрез добавката към стандартнато секторно плащане, определена на база на дължина на полетите за всеки полет /сектор/, а не само за всеки трети и четвърти изпълнен сектор, а остатъка – чрез дневните пари в размер, равен на сбора на първите два сектора. Поради това поддържа, че ответното дружество не е считало първите два сектора за включени в основното трудово възнаграждение. С оглед изложеното счита, че предявеният инцидентен установителен иск и обусловеният от него иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ са основателни и доказани. По отношение на иска с правно основание чл. 264 КТ поддържа, че изводите на първоиинстанционния съд за наличие на минимален уговорен фиксиран размер на възнаграждението за допълнителна работа, извършена по време на официални празници, са неправилни. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да уважи исковете, с присъждане на разноски. Въззиваемото дружество оспорва жалбата на ищцата по изложени в писмен отговор съображения. Въззивникът – ответник обжалва решението в частта за уважаване на исковете. Поддържа направеното в хода на първоинстанционното производство възражение за липса на пасивна легитимация по исковете. Сочи, че съдебната практика, съгласно която е допустимо предявяването на иск спрямо дружеството – принципал, а не спрямо работодателя – клон, е в противоречие с нормата на чл. 357 КТ. По отношение на иска с правно основание чл. 215 КТ поддържа, че размерът на командировъчните пари е определен в Приложение № 3а към чл. 31, ал. 2 он НСКСЧ до 55 евро на ден, т.е. това е максималната граница, а не законово установен минимум. Отделно твърди, че определеният размер на дневни пари съгласно чл. 31, ал. 2 НСКСЧ се отнася само за екипаж, който лети под български флаг, а неговите въздухоплавателни средства летят под чужд флаг. Сочи, че нормата на чл. 31, ал. 6 от НСКСЧ дава на работодателя право да определи размер на дневните пари по Приложение № 3а, който може да бъде по-нисък от посочения в приложението. Излага доводи, че са неправилни мотивите на СРС досежно включването на секторните плащания при изчисляване на възнаграждението по чл. 177 КТ, тъй като същите нямат постоянен характер. Сочи, че сумата 9286. 15 лв., приета в обжалвания акт като база за изчисление на възнаграждението по чл. 177 КТ и представляваща сума за допълнително прелетените сектори, извън първите два, също са неправилни, тъй като сумата включва всички прелетени сектори. Моли съда да обезсили решението като процесуално недопустимо, евентуално да го отмени в обжалваните от него части и да отхвърли изцяло предявените искове, с присъждане на разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата – ищца в депозиран отговор оспорват въззивната жалба на ответника и моли съда да я остави без уважение. Решението в отхвърлителната част на иска по чл. 177 КТ КТ за разликата над присъдената сума 3 771. 21 лева до пълния предявен размер от 3 920 лева е влязло в сила, като необжалвано. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Жалбите са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което са допустими. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Възражението на ответното дружество за липса на пасивна процесуална легитимация е неоснователно. Доводите в тази връзка са, че работодател на ищцата е клонът на дружеството, поради което исковете неправилно са предявени срещу дружеството – принципал. На първо място, тези доводи касаят материалноправната, а не процесуалната легитимация по исковете, тъй като не се твърди ответното дружество да е неправосубектно. Не е налице хипотезата и на ненадлежна страна. Правилни са мотивите в обжалвания акт, че съгласно константната съдебна практика, клонът на юридическо лице е неправосубектен и не може да бъде страна в гражданския процес, но притежава работодателска работоспособност по смисъла на § 1, т.1 от ДР КТ. В последния случай клонът може да участва като страна по трудови спорове, но постановеното спрямо него решение обвързва юридическото лице, в чиято организационна структура е включен - в същия смисъл решение № 25/14.03.2022г. по гр.д. № 1728/2021г. на ВКС, ІІІ ГО. В случая правилно е прието в мотивите на обжалвания акт, че ответното дружество е надлежно пасивно материалноправно легитимирано, тъй като съгласно твърденията на ищцата и дока-зателствата по делото, трудовият договор и последващите анекси са сключени с него. Не се налага различен извод от обстоятелството, че всички уведомления относно сключване, изменение и прекратяване на трудовия договор, които са подавани към ТД на НАП, са от името на У.Е. К. – клон България. Предявени са искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ; чл. 215, ал. 1 КТ вр. чл. 31, ал. 2 НСКСЧ, чл. 177, ал. 1 КТ, чл. 264 КТ и чл. 86 ЗЗД, както и инцидетентен установителен иск с правно основание чл. 74, ал. 4 КТ за обявяване за недействителни на две клаузи от трудов договор. По делото е безспорно установено, че за периода 06.04.2017г. – 08.05.2020г. между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищцата е заемала длъжността "Младши член на кабинен екипаж", а в последствие „Стюардеса“, съгласно трудов договор от 06.04.2017г., сключен между У.Е. У. Кфт., със седалище Будапеща, У., в качеството на работодател и Г. В. К., в качеството на служител. Съгласно чл. 4а от договора, служителят получава брутна годишна заплата в размер на 8 765. 19 лв., платима на 12 равни месечни вноски в зависимост от действително отработените месеци, която сума включва основа заплата в брутен годишен размер от 5520 лв., както и всички допълнителни месечни възнаграждения с постоянен характер, включително брутна фиксирана сума за допълнителна работа, извънреден труд и работа по време на празници, брутна фиксирана сума за часовете, в които служителя е бил в режим на готовност, брутна фиксирана сума за следобедни и нощни смени, брутна фиксирана сума за прослужено време. Съгласно т. 4б от договора, след всеки планиран и приключен сектор, работодателят ще заплаща на служителя така нареченото „секторно плащане“, като първите два планирани и приключени сектора за всеки ден ще се считат включени в размера на основната брутна заплата на служителя и работодателят няма да бъде длъжен да прави отделни плащания за тези сектори. Размерът на всяко стандартно секторно плащане за секторите, приключени от служителя в един ден, в допълнение към първите два сектора, ще бъде в размер на 20.54 лв. бруто, която сума, ще бъде заплащана всеки месец от работодателя допълнително. Съгласно цитираната клауза, служителят има право да получава за времето на изпълнение на международни полети допълнителни командировъчни по смисъла на раздел IV от Наредбата за командировките и специализациите в чужбина в размери, допълнително установени в изрична заповед от работодателя. С анекс от 09.02.2018г. към основния договор, размерът на основната брутна заплата, включваща горепосочените компоненти, е увеличен на сумата 9 714 лева. С нов трудов договор от 14.12.2018 г., сключен между страните без прекъсване на трудовите правоотношения, е уговорено трудовото възнаграждение да остане в размер н а 9 714 лева, а дължимите секторни плащания за всеки извършен допълнителен сектор за деня са уговорени в размер на сумата 24. 45 лв. - т. 5б от договора. Клаузата на т.5 б е идентична по съдържание с клаузата на т.4б от първоначално сключения договор. С последващи допълнителни споразумения от 01.01.2020г. и 01.04.2020г. са увеличени съответно размера на основното брутно трудово възнаграждение на ищцата на сумите 11 573 лв. и 12 288 лв. годишно. Съгласно приетите в първоинстанционното производство основно и допълнително заключения на ССчЕ, изготвени въз основа на събраните по делото писмени доказателства и извършена проверка в счетоводството на У.Е. Кфт - клон България и У.Е. Кфт, за процесния период на ищцата са начислявани трудови възнаграждения, като след направени удръжки за осигуровки нетните възнаграждения са били превеждани по банковата сметка на лицето. Начисленията на брутните трудови възнаграждения са се правили в периода от 20 - то до 30 – то число на месеца, като информацията за прелетените сектори се засича от 21-во число на предходния месец до 20 - то число на текущия месец и съответните суми се начисляват във възнаграждението за текущия месец. Съгласно констатациите на вещото лице, за процесния период на ищцата е заплатена общо сумата 591. 70 лв. за „секторни плащания“, а при липса на клаузата на чл. 4б/чл. 5б от трудовите договори за включване в размера на основното брутно трудово възнаграждение сумите за първите два планирани и приключени сектора, размерът на дължимото „секторно възнаграждение“ за процесния период възлиза н а сумата 9 653. 10 лв. Съгласно заключението, размерът на дължимите с у м и съгласно съответния трудов договор и раздел IV от Наредбата за служебните командировки и специализациите в чужбина, възлиза общо на сумата 21 191. 42 лв. На ищцата са заплатени общо 9 242. 30 лева за дневни пари. Съгласно уточнение на вещото лице в открито съдебно заседание, посочените изчисления са правени на база посочения в Наредбата размер, тъй като работодателят не е разполагал със заповед за установяване на размер на командировъчните, различен от регламентирания. Съгласно заключението на вещото лице, за периода м. август 2018г. - 16.06.2020г., във фишовете за заплата на Г. К. са начислени и заплатени възнаграждения за платен годишен отпуск в размер общо на сумата 5 514. 94 лв., а общият размер на дължимите възнаграждения за платен годишен отпуск с включване на размера за „секторни плащания“, е в размер на сумата 9 286. 15 лв., съответно лихвата върху неизплатените суми за процесния период възлиза на сумата 617. 99 лв. По отношение на дължимото възнаграждение по чл. 264 КТ вещото лице сочи, че ищцата е полагала труд в празнични дни, като във фишовете за заплата няма начислени допълнителни възнаграждения по чл. 264 КТ, а общият размер за дължимите суми за работа в празнични дни е 300. 61 лева, съответно на лихвите за забава – 61. 44 лева. Съгласно уточнение на вещото лице, направено в хода на възивното производство, сумата 9 286. 15 лв. представлява дължимото възнаграждение за незаплатен отпуск с включени всички секторни плащания, включително за първи и втори сектор. При така изложеното от фактическа страна, въззивният съд намира жалбата на ищцата за частично основателна – досежно отхвърляне на иска по чл. 264 КТ, а в останалата част – неоснователна, а жалбата на ответника за изцяло неоснователна. По инцидентния установителен иск с правно основание чл. 74, ал. 4 КТ и иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ: Въведените от ищцата твърдения са за нищожност на клаузите на чл. 4б и 5б от трудовите договори, поради противоречието им с разпоредбите на чл. 242 КТ, чл. 247 КТ, чл. 4, ал. 2 и чл. 16, ал. 2, т. 2 от НСОРЗ. Съгласно чл. 242 КТ, положеният труд по трудови правоотношения е възмезден, а съгласно чл. 247, ал. 1 КТ, размерът на трудовото възнаграждение се определя според времетраенето на работата или според изработеното, т.е. съобразно повременната или т.нар сделна система за заплащане на труда. Нормата на чл. 4, ал. 2 НСОРЗ въвежда забрана за замяна с колективен или индивидуален трудов договор на основната работна заплата или части от нея с допълнителни или други възнаграждения и плащания, а разпоредбата на чл. 16, ал. 2 НСОРЗ регламентира начина за изчисляване на брутната работна заплата. Настоящият съдебен състав намира, че оспорените две идентични клаузи от трудовите договори са действителни, както правилно е приел СРС, по следните съображения: Налице е постигнато съгласие между страните, че при приключване на повече от два сектора на ден, работникът ще получава допълнително възнаграждение за положен труд, като първите два сектора са включени в основната заплата, а следващите ще се заплащат допълнително. Поради това са правилни мотивите в обжалвания акт, че уговорените секторни плащания представляват трудово възнаграждение, част от което е включено в основното трудово възнаграждение, а друга част се заплаща отделно в зависимост от реализирани летателни часове. Постигнатото съгласие с визираните клаузи е в рамките на свободата на договаряне и не противоречи на закона, нито го заобикаля. Не може да се приеме, че по този начин се постига забранен от закона резултат. Уговорено е полагането на визирания труд да се заплаща, поради което не е налице безвъзмездност на престацията. Следователно не е налице противоречие с нормите на чл. 242 и 247 КТ. Противно на доводите в жалбата, не е налице нарушение и на 4, ал. 2 НСОРЗ. В тази връзка жалбоподателката – ищца се позовава на представеното обяснение на заплатите на Кабинен екипаж - У. Е. У. Зрт. - Клон България", което има характер на Вътрешни правила за работната заплата. В посочения акт се сочи, че елементи на заплатата са основна заплата /чиито компоненти във фиксиран размер са подробно индивидуализирани в договора/, плащане на сектор и комисионна, като по отношение на секторното плащане е налице следното обяснение: облагаема компенсация за броя прелетени сектори, плаща се от 3-тия сектор на деня на дежурството; първите два сектора се покриват от дневните пари; допълнителните и офисните сектори се заплащат по ставка за стандартен сектор, като секторите са диференцирани и по продължителност на полета /S 0-119 - който е стандартен, M, L, XL/. В обяснението на заплатите за дневни пари се сочи, че подлежат на плащане според броя отработени дни и не се облагат с данък, като се изчисляват съобразно броя отработени дни по ставка според длъжността, а командировъчни се плащат авансово в началото на месеца за нощувка далеч от дома в размер на брутна фиксирана сума от 30 евро за нощувка, като се добавят/приспадат от заплатата спрямо реално извършените пътувания. При тълкуване на оспорените клаузи във връзка с Обяснение на заплатите на Кабинен екипаж - У. Е. У. Зрт.-Клон България", осъществените от ответника плащания, които са били приети от ищцата, както и във връзка с нормата на чл. 13, ал. 2 НСОРЗ, следва извод, че страните са постигнали съгласие т.нар. секторни плащания да се разделят на два отделни компонента – първите два сектора като част от основната заплата и следващите след 3 - ти сектор за деня - като допълнително възнаграждение, съобразно посочена ставка. Волята на страните е допълнителното възнаграждение да се дължи всеки месец, като плащането му е уговорено срещу престиране на определен труд, съобразно количеството на който, се определя и размера му. С оглед спецификата на процесните договори, процесните плащания за всеки реализиран сектор, са сигурни и предвидими, тъй като са изчислявани за съответния месец при изчисляване на общото възнаграждение на ищцата – в същия смисъл решение № 50233/06.06.2023г. по гр.д. № 330/2022г., ВКС, ІV ГО/. Без значение в тази връзка е различния им месечен размер. С оглед всичко изложено, не е налице уговорка за престиране на безвъзмезден труд или за замяна на част от основната работна заплата с допълнителни или други възнаграждения и плащания. С оспорените клаузи не се отрича дължимостта на основната работна заплата, а се определят условията за получаване и размера на допълнително трудово възнаграждение съобразно положения труд и извършената работа. По изложените съображения, предявените инцидетни установителни искове са неоснователни. По исковете с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и акцесорния иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД: По предявения иск в тежест на ищцата е да докаже реално престиран труд съгласно уговореното в договора възнаграждение, а ответникът – че дължимото трудово възнаграждение действително е било изплатено. Следва да се отбележи, че искът за заплащане на трудово възнаграждение е предявен като обусловен от уважаване на инцидентния установителен иск за нищожност на клаузите на договора и само на основание е неоснователен на предявеното основание. Отделно от изложеното, по делото се установява от заключенията на приетата ССчЕ, че за процесния период ответното дружество е заплатило на ищцата дължимата сума за секторни плащания в размер общо на 591. 70 лв., поради което на това основание – за секторни плащания за трети и следващ сектор, не се дължи възнаграждение. Не се дължи възнаграждение и за първите два сектора, противно на твърденията на въззивницата - ищца, тъй като процесната сума за тях, независимо, че е осчетоводена като дневни пари, е заплатена. Отделно са заплатени и секторни плащания, наименовани секторен бонус, съгласно таблицата към заключението на ССчЕ, т. 4. По отношение на заплатените допълнителни суми за първите два сектора, претендирани от ищцата като част от основното трудово възнаграждение съгласно договора, следва да се отбележи, че съгласно установеното по делото, същите несъмнено са били заплащани ежемесечно на ищцата като „дневни пари“, с отделен превод от превода, с който се е плащало дължимото нетно възнаграждение /основно заключение на ССчЕ/. В този смисъл независимо, че съгласно обсъденото по-горе Обяснение на заплатите на Кабинен екипаж - У. Е. У. Зрт.-Клон България", осъществените от ответника плащания за първите два сектора, които са били приети от ищ цата, са наименовани дневни пари, същите не представляват командировъчни пари по смисъла на раздел ІV – чл. 31, ал. 2 от НСКСЧ. В трудовите договори са уговорени отделни плащания за командировъчни пари в размер на 30 евро на ден, заплащани като „дневни надбавки“ при нощувка далеч от дома. Отделно следва да се отбележи, че съгласно разпоредбата на чл. 18, ал. 1 НСКСЧ, с дневните пари се осигуряват средства за храна, градски транспорт и друг иразходи, а в случая заплатените от работодателя „дневни пари“ за първи и втори сектор очевидно нямат такъв характер, а представляват компонент от трудовото възнаграждение на ищцата. В същия смисъл са и мотивите на решение № 50233/06.06.2023г. по гр.д. № 330/2022г. на ВКС, ІV ГО, съгласно които секторното заплащане, независимо, че е разделено на два компонента, е част от общото възнаграждение на служителя и има същностна връзка с изпълнението на възложените му с трудовия договор задачи. С оглед изложеното, ищцата не се легитимира като кредитор на незаплатено вземане за трудово възнагреждение по смисъла на чл. 128, т. 2 КТ на предявеното основание – като резултат от нищожността на клаузите на т. 4б от трудов договор от 06.04.2017г. и т. 5б от трудов договор от 14.12.2018г., както и на съответното акцесорно вземане за лихва за забава върху претендираната на това основание главница. По иска с правно основание чл. 215, ал. 1 КТ: Съгласно цитираната разпоредба, работникът или служителят има право при командироване да получи освен брутното си трудово възнаграждение, още и пътни, дневни и квартирни пари при условия и размери, определени от МС. Съгласно чл. 31, ал. 2 от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, приета въз основа на посочената законова делегация, персоналът на въздухоплавателните транспортни средства, които летят с национални и регистрационни знаци на РБ, получава командировъчни пари на ден за времето на изпълнение на международни рейсове, съгласно индивидуалните ставки, определени в приложение № 3а - в случая за длъжността стюард/стюардеса е до 55 евро на ден. Ищцата е лице от кръга на лицата по § 1, т. 3 от ДР на НСКСЧ, поради което безспорно в случая е приложима нормата на чл. 31, ал. 2 НСКСЧ. По делото е безспорно установено от заключението на вещото лице, че размерът на дължимите командировъчни пари, съобразно законово определения размер, възлиза на сумата 21 191. 42 лв., поради което, с оглед диспозитивното начало в процеса, искът за заплащане на сумата 11 949. 12 лв. е основателен и доказан. Поддържаните в хода на процеси доводи от работодателя, че искът за заплащане на командировъчни пари е неоснователен, тъй като цитираната по- горе Наредба определя максималния размер, а не законово определен минимум на командировъчните пари, са неоснователни. Съгласно константна съдебна практика, посочена в обжалвания акт, възможността на работодателя, регламенитрана в чл. 31, ал. 6 от НСКСЧ, да определя размери на командировъчните пари, различни от определените в Приложение № 3а, следва да се тълкува само и единствено като възможност за определяне на по- голям размер на обезщетенията при командироване от посочените в Наредбата, но не и по-малък такъв. Съгласно мотивите на решение № 753/29.03.2011г. по гр.д. № 1283/2010г. на ВКС, ІV ГО, законовата делегация на МС обхваща правото да определя минимални размери на командировъчните обезщетения, като по-малки размери на обезщетенията не могат да се уговорят в колективен или индивидуален трудов договор; не е допустимо и работодателите да едностранно да определят такива по-малки размери, тъй като това противоречи на принципа на равнопоставеност на страните по трудовото правоотношение. Неоснователно е и възражението на дружеството – работодател досежно националните и регистрационни знаци на РБългария, с които летят самолетите му, като условие за уважаване на иска. Регистрационните знаци на въздухоплавателното средство са неотносими към възникването правото по чл. 215 КТ на работника или служителя, тъй като липсва подобна уговерка в трудовия договор. Отделно подобна уговорка би поставила лицата, включени в състава на въздухоплавателните средства, в по-неблагоприятно положение спрямо други, полагащи труд при идентични условия, както правилно е приел СРС. Извън горното, в случая страните изрично са уговорили правото на командировъчни пари по смисъла на р. ІV от НСКСЧ. С оглед изложеното, искът с правно основание чл. 215 КТ е основателен и доказан до уважения размер. По иска с правно основание чл. 177 КТ: Съгласно чл. 177, ал. 1 КТ, за времето на платения годишен отпуск, работодателят заплаща на работника или служителя възнаграждение, което се начислява от начисленото при същия работодател среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ ползването на отпуска, през който работникът или служителят е отработил най-малко 10 работни дни. Когато няма месец, през който работникът или служителят е отработил най-малко 10 работни дни при същия работодател, възнаграждението по ал. 1 се определя от уговорените в трудовия договор основно и допълнителни възнаграждения с постоянен характер /ал.2/. По арг. от чл. 17, ал. 1 НСРОЗ, в брутното трудово възнаграждение в случаите по чл. 177 КТ се включва основното трудово възнаграждение, възнаграждението над основната заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда, допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, определени с Наредбата, с друг нормативен акт, с колективния или индивидуалния трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, доколкото друго не е предвидено в КТ, както и други посочени лимитативно възнаграждения. В процесния трудов договор е уговорено, че работното време на служителя ще се определя на базата на двумесечен период от време при 40 работни часа на седмица и работа на непрекъснати смени, включително и в неделни дни, т.е. при т.нар. "повременна" система на заплащане на труда, зависеща единствено от уговореното работно време. В мотивите на решение на СЕС от 15.09.2011г., постановено по преюдициално запитване по дело № С-155/10, задължително за националните юрисдикции, се сочи, че чл. 7 от Директива 2003/88/ЕО на ЕП и на Съвета от 04.011.2003г. относно някои аспекти на организация на работното време и клауза 4 от споразумението, приложено към Директива 2000/79/ЕО на Съвета от 27.11.2000г. относно Европейското споразумение за организация на работното време на мобилните работници в гражданската авиация, сключено от Асоциацията на европейските авиокомпании /АЕА/, Европейската федерация на транспортните работници /ЕТF/, Европейската асоциация на пилотите /ЕСА/, Асоциацията на европейските регионални авиокомпании /ЕRA/ и Международната асоциация на въздушните превозвачи /IACA/, трябва да се тълкуват в смисъл, че по време на годишния отпуск транспортните пилоти имат право да продължат да получават не само основната си заплата, но и първо, всички компоненти, същностно свързани с изпълнението на задачите, които са им възложени с трудовия договор и за които им се заплаща парична сума, добавяна при изчисляването на общото им възнаграждение, и второ, всички компоненти, свързани с личния и професионален статут на съответния транспортен пилот. Съгласно мотивите на цитираното решение, изразът „платен годишен отпуск“, съдържащ се в чл. 7, § 1 от Директива 2003/88 означава, че за периода на „годишния отпуск“ възнаграждението трябва да бъде запазено и за този период на почивка работникът трябва да получава обичайното си възнаграждение, т.е. през периода на своята почивка и отдих работникът трябва да разполага с икономически условия, които са сходни на тези, при които полага труд. В този смисъл всяко неудобство, което е същностно свързано с изпълнението на задачите на работника съгласно трудовия му договор и за което на работника се заплаща парична сума, добавяна при изчисляването на общото му възнаграждение, каквото неудобство за транспортните пилоти е летателното време, задължително трябва да бъде отразено в сумата, която работникът има право да получава за времето на годишния отпуск. С оглед изложеното, въззивният съд намира, че всички секторни плащания, включително и за първите два сектора /формирани и плащани от работодателя като „дневни пари“/, представляват компоненти от брутното трудово възнаграждение, въз основа на което следва да бъде определено възнаграждението за платен годишен отпуск по реда на чл. 177 КТ. Следва да се отбележи, че по своята същност секторните плащания, независимо от разделянето им на два компонента в договора, са предвидими, сигурни и нямат характер на обезщетение или еднократен паричен стимул. Същите са били заплащани ежемесечно, отделно от фиксираното основно трудово възнаграждение, включително секторните плащания за първи и втори сектор, които са уговорени като дължими с факта на настъпването им, т.е с изпълнението на основните трудови функции на ищцата. Следователно секторните плащания имат характер на допълнително трудово възнаграждение по смисъла на чл. 17, ал.1, т. 3 вр. чл. 15, ал. 2 НСРОЗ. По изложените съображения уточнението на вещото лице в хода на въззивното производство, че обезщетението по чл. 177 КТ в размер на сумата 9 286. 15 лв., присъдено с обжалвания акт, обхваща всички секторни плащания, не налага различен извод и същото е изцяло дължимо и незаплатено, както е приел СРС като краен резултат. По исковете с правно основание чл. 264 КТ и чл. 86 ЗЗД: Съгласно чл. 264 КТ, за работа през дните на официални празници, независимо дали представлява извънреден труд или не, на работника или служителя се заплаща според уговореното, но не по-малко от удвоения размер на трудовото му възнаграждение. За да уважи исковете частично, СРС е приел, че от общо дължимата сума от 300. 61 лв. съгласно заключението на вещото лице, следва да бъде приспаднато заплатеното възнаграждение за извънреден труд в размер на 165. 55 лв., съгласно уговорената в договорите дължима фиксирана сума, представляваща месечно възнаграждение за допълнителна работа, извършена извън графика или над изискваните часове на работа или в почивен ден. Въззивният съд намира, че в тази част жалбата на ищцата е основателна. Уговорената в договора фиксирана сума годишно касае уговорено възнаграждение за положен извънреден труд, с оглед което е и изричното препращане към разпоредбата на чл. 143 КТ. Ето защо искът за главницата е доказан до пълния предявен размер от сумата 300. 61 лв., представляваща допълнително възнаграждение за работа по официални празници за периода м.01.2019г. – м.12.2019г. съгласно заключението на ССчЕ. С оглед изложеното, е основателен и акцесорния иск за мораторна лихва върху главницата по чл. 264 КТ до пълния предявен размер от 61. 44 лв., съгласно констатациите на вещото лице. Поради частичното несъвпадение на изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд в частта за отхвърляне на исковете по чл. 264 КТ и акцесорния иск по чл. 86 ЗЗД, решението в посочената отхвърлителна част на двата иска следва да бъде отменено и вместо него постановено друго за уважаване на исковете до пълните предявени размери, а в останалата обжалвана от двете страни част решението следва да бъде потвърдено. По разноските: При този изход на спора, на въззивницата – ищца следва да се присъдят допълнително разноски за първоинстанционното производство в размер на 2.11 лв. – разлика до пълния дължим размер от 169. 98 лв. – разноски за превод на документи. Съобразно изхода на спора, на адв. К. следва да бъде присъдена сумата 14. 05 лв. – допълнително възнаграждение за СРС, определено в общ размер от 2000 лв. от първоинстанционния съд на основание чл. 38, ал. 2 вр. чл. 38, ал.1 Задв, който общ размер не е оспорван по реда на чл. 248 ГПК и не може да бъде променян от въззивния съд. Не се налага намаляване на присъдените в полза на ответника за първоинстанционното производство разноски, тъй като присъдената сума от 880. 89 лв. е по- малка от дължимия размер, с оглед изхода на спора пред въззивното производство. За въззивното производство на въззивницата - ищца следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение. По делото са доказани претендираните разноски за заплатено по банков път адвокатско възнаграждение в размер на сумата 3 534 лв. От насрещната страна е направено своевременно възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, което е неоснователно. Минималният размер на претендираното възнаграждение, определен глобално върху целия материален интерес за въззивното производство в размер на 28 236. 26 лв., възлиза на сумата 2 908. 90 лв. В представения договор за правна защита обаче възнаграждението е уговорено отделно по всеки иск съобразно чл. 2, ал. 5 НМРАВ № 4/2004г., като по всеки иск уговореното възнаграждение не надвишава минималните размери по чл. 7, ал.2, т. 1, т. 2 и т. 3 от НМРАВ № 4/2004г. По отношение на уважените искове на ищцата по чл. 177 КТ, чл. 264 КТ и чл. 215 КТ, предмет на въззивното производство, възнаграждението общо възлиза на сумата 2 354 лв. и до този размер същото следва да бъде присъдено. На въззиваемия – ответник не следва да бъдат присъдени разноски за въззивното производство, поради изричното му изявление, че не претендира такива за настоящото производство. Въззивникът – ответник следва да бъде осъден на основание чл. 78, ал. 6 ГПК да заплати по сметка на СГС сумата 25 лв. – държавна такса върху допълнителната уважена част на исковете. Така мотивиран, Софийски градски съд