Решение № 6429 от 5.4.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 41872/2024 г.

Производството е реда на ГЛАВА XIII ГПК (Общ исков процес)

Производството е образувано по искова молба с вх. № 229488/12.07.2024 г., уточнена с молба с вх. № 278543/02.09.2024 г., уточнена в о.с.з. от 19.01.2026 г. и 09.03.2026 г. от Я. А. Д. Ф., ЕГН *, Булстат * община Р*, Я. Т., ЕГН *, Булстат * общ. Р*, Я. – А. – Д. Г., ЕГН *, Булстат * с. Ту*, Б. М., ЕГН *, Булстат *общ. Б*, район 2, чрез процесуален представител адв. Б. К., със съдебен адрес: гр. П* срещу С*, Булстат *, гр. София, ул. *, с който е предявен ревандикационен иск чл.108 ЗС, с който

1. искат да бъдат признати за собственици, по отношение на ответника,

н а НЕЗАСТРОЕН УРЕГУЛИРАН ПОЗЕМЛЕН ИМОТ, с адрес по нотариален акт - гр. София, кв. „Кн*“ с площ от 350 кв.м., който имотът е

образуван от парцел XII, кв. 49 по старата регулация, описан е с пл.

номер 12 , от кв.41 по план на гр. София, местността булевард „9

септември“ ,съседи по нот. акт: булевард „9-ти септември", Д* , път и И*,

а по скица представлява ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор *, гр.

София, общ гр. Столична, обл. гр. София, по КККР, одобрени със Заповед РД-18-69 14.12.2010 г. на Изпълнителен Директор на АГКК,

последно изменение на КККР, засягащо поземления имот е от 04.01.2023

г., с адрес на Поземления имот: гр. София, бул. „Ц* с площ 382 кв.м.,

трайно предназначение урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско

застрояване до 10м , предишен идентификатор - няма, номер по преходен

план 69, кв.40, парцел XII, съседи: *, който, на основание покупко-

продажба, дарение, регулация и наследствено правоприемство.

2. ответникът да бъде осъден да предаде владение върху описания имот.

3. прави искане по чл.537, ал.2 ГПК, с което да се отмени изцяло Акт за частна общинска собственост № 16, том CCXXIV, рег. № 88937, дело № 68557 от 25.11.2022 г. по описа на СВ – София

В исковата молба се твърди, че ищците са наследници на * Д. А..

Твърди се, че са собственици на имот на НЕЗАСТРОЕН УРЕГУЛИРАН ПОЗЕМЛЕН ИМОТ, с адрес по нотариален акт -гр. София, кв. „Кн* „ с площ от 350 кв.м. Сочат, че имотът е образуван от парцел XII, кв. 49 по старата регулация. Описан е с пл. номер 12, от кв.41 по план на гр. София, местността булевард „9 септември", съседи по нот. акт: булевард „9-ти септември", Д* , път и И*, а по скица ПОЗЕМЛЕН ИМОТ, с идентификатор * , Гр. София, общ гр. Столична, обл. гр. София, по КККР, одобрени със Заповед РД-18-69 / 14.12.2010 г . на Изпълнителен Директор на АГКК.

Твърдят, че имотът е ползван от тях през годините като наследници. Имотът има и ограда. По действащия регулационен план имотът представлява УПИ XII-66, с площ 665 кв.м.

Към момента имотът е частично идентичен с описания в нотариален акт за собственост за дарение на недвижим имот № 179 том VIII, дело 3390 от 1975 г. на нотариус при Районен съд -София, видно от комбинирана скица от 07.2023 г на „М*" ЕООД гр. София.

Твърдят, че след справка в данъчната служба и в АГКК, имотът е написан на името на ответника.

С допълнителна молба с вх. № 278543/02.09.2024 г. уточнява, че ищците са собственици на имота на основание наследяване и регулация. Твърди се, че техния наследодател е станал собственик на имота през 1952 година, чрез покупко-продажба описана в нотариален акт за продажба № 156 , том XI, дело 2103 / 1952 г., както и по регулация съгласно нотариален акт за собственост върху недвижим имот по регулация № 180 , том XI, дело 2229 / 1965г., и по дарение съгласно нотариален акт за дарение на недвижим имот № 179 , том XVIII, дело 3390/1975г.

Моли да бъдат признати за собственици спрямо ответника и той да бъде осъден да предаде владението върху описания имот. Правят искане за отмяна на съставения акт за частна общинска собственост. Претендират разноски.

В срока по чл.131 ГПК, ответникът оспорва иска. Като

правопридобиващо възражение е направил, че е придобил имота по давност от 2010 г., тъй като имотът е бил безстопанствен. Позовава се на изтекла придобивна давност от 2010 г. в негова полза и съставен акт за частна общинска собственост (АЧОбС). Твърди, че при съставянето на КК и КР не е било налице вписване на собственици, нито за плащани данъци и такси за имота. Твърди, че ответникът е осъществила правни действия за защита на собствеността, като е отказал да деактува имота по молба на М. Г. Д.. Оспорва ищците да са доказали пълна идентичност на имота по описаните н.а. и за който е предявен ИМ.

Оспорва съобщенията за данъци и такси, тъй като са за друг имот, а не за процесния.

Моли съда да отхвърли иска. Претендира разноски за юрисконсулт в размер на 100.00 лева.

В открито съдебно заседание (о. с. з.) ищците се представляват от адвокат. Поддържат исковете и исканията. В о. с. з. от 09.03.2026 г. и от 19.01.2026 г., след приемане на съдебно-техническата експертиза (СТЕ), ищците уточняват, че не твърдят грешка в КК. Молят да бъдат признати за собственици на имот *, така както е отразен по КК. Претендират разноски. Ищците в писмени бележки излагат съображения за уважаване на иска, а именно, че се доказа, че същите са собственици на имота, който е купен от техния наследодател. Излага становище, че актът за общинска собственост не материализира права, няма проведена отчуждителна процедура, имотът не е безстопанствен, че владението е осъществено само от ищците.

Ответникът в о. с. з. се представлява от юрисконсулт. Поддържа отговора на исковата молба (ОИМ). Прави възражение по чл.78, ал.5 ГПК, че било прекомерно. В писмена защита излага становище, че през 1952 г. имотът е бил идеална част от по-голям имот, а след 1952 г. до 1975 г. имотът не е обособен като реален, и тези 448 кв. м. идеални части са били предмет на делба или сделка по регулация, за да придобият статут на реално обособен обект (възражение за реална и обособена част). Не е ясно как 448 кв. м. идеални части са се урегулирали в 350 кв. м.. Твърди, че ДРП не е приложен. Твърди, че данъците са плащани за имот, находящ се на бул. „Ц* III“ № 379, а не за 381. Твърди, че ответникът е собственик на имота, въз основа на акт за общинска собственост и владелец на имота, съгласно акт№ 4003/2022 г. и това не е било оспорени от ищците. Същият акт има доказателствена сила за вписаните в него обстоятелства. Моли съда да отхвърли иска.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като прецени доводите на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235 ГПК приема следното:

ПО ХОДА НА ДЕЛОТО

В срока по чл.225, ал.2 ГПК, с молби с вх. № 331864/13.10.2025 г., уточнена с молба с вх. № 376929/18.11.2025 г., уточнена с молба с вх. № 404627/10.12.2025 г., е направено искане за ГЛАВНО ВСТЪПВАНЕ от М. Г. Д., ЕГН ••••••••••, с адрес в град София, бул. БЪ*.

В искането се твърди, че е собственик съм на недвижим имот, придобит по наследство, давност и владение, представляващ ДВОРНО МЯСТО, находящо се в град София, СО – район Витоша, кв. Княжево, бул. Ц* ІІІ № 381, съставляващо ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор * по действащите КК и КР на град София, одобрени със Заповед № РД-18-69/14.12.2010г. на ИД на АГКК, с площ на имота от 382 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване до 10м., стар идентификатор: няма, номер по предходен план: 66, кв. 40, парцел ХІІ, при съседи: *.

Сочи, че имотът е придобит от чичо й – Д*ски, който през 1952 година купува имота, заедно със съседния имот, представляващ ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор *

Твърди, че двата имота ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор * и ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор *винаги са били свързани в един общ имот - същите имат една обща ограда, една обща порта - ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор * е част от дворното място на поз. имот с пл. № 67.

В открито съдебно заседание от 19.01.2026 г. М. Г. Д. уточнява, че е собственик на имот, който представлява общ имот с идентификатори * и *

С определение № 3729/27.01.2026 г. съдът е отхвърлил искането за главно встъпване по чл.255 ГПК на М. Г. Д.. Не е приел за съвместно разглеждането предявените от нея молби, както и е ВЪРНАЛ исковите молби, поради неотстраняване на нередовности, на основание чл.129, ал.3 ГПК, злоупотреба с право и неуважение към съда.

Определението е връчено на 13.02.2026 г. на М. Г. Д., поради което срокът по чл.274 ГПК изтича на 20.03.2026 г. Не е подадена жалба, поради което Определението е влязло в сила на 21.03.2026 г.

Така по делото няма ГЛАВНО ВСТЪПИЛО ЛИЦЕ.

В допълнение на изложението, следва да се отбележи, че е бил предявен иск от С* Г. М*, ЕГН: ••••••••••, И Л* Г. И*, ЕГН: •••••••••• срещу М. Г. Д., ЕГН * с който е признато за установено, че С* Г. М* И Л* Г. И* са собственици на ПИ * на основание настъпило в тяхна полза наследствено правоприемство, като М. Г. Д. е осъдена да предаде владението върху имота, съгласно Решение 1614 / 28.01.2026 г. по гр. д. № 20231110107761 по описа за 2023 година по описа на СРС.

В мотивите, СРС е приел, че ищците са собственици на основание завещание и наследствено правоприемство. При сравняване на материалите по двете дела, следва да се отбележи, че М. Г. Д. не е заветник или завещан и не представя това завещание по настоящото дело. Това е още един аргумент, че същата няма правен интерес да встъпи по делото, защото не е собственик на ПИ *

ПО ДОПУСТИМОСТТА и ПРЕДМЕТА

След приемане на СТЕ, ищците уточняват, че са собственици на имота, описан в КК, а не по РП и няма грешка в КК спрямо ответника.

Съгласно проведените няколко уточнения на ИМ и направените такива в о. с. з. от 19.01.2026 г. и 09.03.2026 г. съдът приема, че е сезиран с:

ревандикационен иск по чл.108 ЗС, с който да бъде признато спрямо

ответника, че ищците са собственици на имота, описан по КК и КР * и ответникът да бъде осъден да предаде владението върху имот

Искане по чл.537, ал.2 ГПК, с което да се отмени изцяло Акт за частна

общинска собственост № 16, том CCXXIV, рег. № 88937, дело № 68557

от 25.11.2022 г. по описа на СВ – София

Предмет на делото е иск по чл.108 ЗС за имот с идентификатор *.

Предмет на иска е правото на собственост върху посочения имот, както и основателното му владение от ответника.

Като правопридобиващо основание ищците излагат серия от сделки – покупко-продажба, дарение и наследствено правоприемство и изменение на РП.

Ответникът в ОИМ е направил правопридобиващо възражение:

имотът е общински, въз основа на съставен Акт за частна общинска

собственост 4003/19.09.2022 г., като посочва основание чл.2, ал.1, т.7 от ЗОбС

придобит по давност, тъй като е бил безстопанствен от 2010 г. – липсвало

установено собственици и давността изтекла в полза на ответника.

При това положение, с оглед диспозитивното начало съдът ще изследва промяната на собствеността с времето, описанието на имота по граници само по отношение на ПИ *.

След това съдът ще разгледа възраженията на ответника.

Съдът приема, че исковата молба, инициирала настоящото

производство, е редовна, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от исков процес. Заплатена е необходимата държавна такса. Налице са всички положителни и липсват всички отрицателни процесуални предпоставки във връзка със съществуването и надлежното упражняване правото на иск при разглеждане на настоящото производство, които обуславят неговата допустимост. Правото на иск е надлежно упражнено. Производството е допустимо, поради което, Съдът дължи произнасяне по същество на спора.

Съгласно чл.14 ЗМСМА - Общината е юридическо лице и има право на собственост и самостоятелен общински бюджет. Нейните териториални единици – районни администрации и кметства не са правосубектни, поради което искът следва да бъде насочен срещу Общината, в случая С*. В този смисъл Определение № 849 от 21.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 1969/2013 г.

С определение № 1186/10.01.2025 г. съдът е прекратил производството спрямо СО – район „Витоша“. Определението не е обжалвано и е влязло в законна сила на 24.01.2025 г. Делото продължава срещу СО (л. 119-126 от делото).

ПО СЪЩЕСТВО НА ДЕЛОТО

С определение № 1186/10.01.2025 г. съдът е отделил спорни и безспорни факти и обстоятелства, както и какво следва да бъде доказано за уважаване, респективно за отхвърляне на исковата претенция (л. 119-126 от делото), който проект за доклад е обявен за окончателен в първото по делото съдебно заседание на 10.03.2025 г. (л.144-145 от делото).

От фактическа страна

Процесният имот представлява ПИ с идентификатор *, с адрес: гр. София, бул. „Ц* III“ № 381, урбанизиран ПИ, номер по предходен план 66, квартал 40, парцел XII, с площ от 382 кв. м., при съседи на имота: *.

Преди 1989 г. името на булеварда е бил „Д*, а имотът е бил под номер 381.

Представените данъчни документи са за плащане на имот на бул. „Ц* III“ № 379. Номер 379 на бул. „Ц* III“ е за ПИ *

Първият регулационен план (РП), в който попада процесния имот, е от 1903 г., но имотът не е отразен като самостоятелен имот. Последващите планове са от 1911 г. и 1928 г., но същите не касаят процесния имот.

На 21.12.1945 г. Х* и Е* като наследници на За* продават на М* само 448 кв. м. ид. ч. от наследственото им дворно място, съставляващо парцел VIII от квартал 55 по плана на София – Княжево с адрес улица „Ц* III“ № 52 цялото с пространство от 2 000 кв. м., а по скица от 2317 кв. м. със ЗП 135.15 кв. м. при съседи: улица „Ц* III“, В*, нова улица и Н* (л. 135-138 от делото).

На 15.02.1952 г. е одобрен нов РП.

Н а 12.11.1952 г. М* (М*) продава на Ди* М* 448 кв. м. ид. ч. от дворно място, находящо се в гр. София, кв. Княжево, съставляващо парцел VIII от кв.55 по плана на гр. Княжево, с площ от 2 000 кв. м. по н. а. № 38, том 16 от 1922 година по описа на СОС, а по скица 2317.30 кв. м. при съседи на големия имот: улица, Борис, В*, нова улица и Никола Свинарски, като част от продаваемото място е включено в парцел XII от кв.55 по плана на София – Княжево с площ от 296 кв. м. при съседи: улица, Д*, И* и улица. Застроената площ в продаваемото място е едноетажна къща с площ от 135.15 кв. м. Имотът е продаден съгласно плана от 15.02.1952 г. Този имот представлява ид. ч. от от имот от 2000 кв. м. като тази идеална част е особена в (л. 26-28 от делото).

По РП от 1952 г. имотът не е бил самостоятелен ПИ, а представлявал част от парцел VIII от кв. 55 целият с площ от 2000 кв. м. Съгласно този план част от продаваемето място, а именно 296 кв. м. се включва в парцел XII от кв.55. Съседи са: улица, Д*, И* и улица.

Към изповядване на сделката на 12.11.1952 г. е действал РП, който в последствие е бил обезсилен. Този план е стар и не се намира при ответника. Същият не фигурира в архивите.

Н а 18.06.1959 г. е одобрен нов РП процесният имот е нанесен като имот с планоснимачен номер № 12 и за него няма отреден самостоятелен парцел и не е включен в УПИ. Имоти с пл. № 11,12,13 по РП от 1971 г. представляват този голям парцел от 2 000 кв. м., който сега е съставен по КК от ПИ 68134.1893.65, *, * С този план е одобрена улична регулация по бул. „Ц* III“ (бул. „Д*) (л.296 от делото).

Н а 24 1965 година е съставен к. н. а., с който Ди* М* и Д* Д. И*, са признати за собственици по регулация на празно място от 9 кв. м., собственост на СГНС, при съседи: улица, Д* Д. И* и парцел XIII, придаваем към парцел XII от квартал 49 от кв. Княжево I част, на основание чл.100 ППЗПИНМ. Сметките по регулация са уредени спрямо РП от 1952 г., който е бил обезсилен (Л.25 от делото).

На 05.11.1968 г. е одобрен нов РП – улична регулация (УРП). Процесният имот попада в имот с пл. № 12, за който е отредено озеленяване заедно със съседните нему имоти. С този УРП се прокарва улица „Ардино“ (л.297-298 от делото).

На 11.12.1971 г. е одобрен нов РП – улична и дворищен – УРП и ДРП. Създадени са три самостоятелни имот – пл. № 11, 12 и 13(л. 299-301 от делото).

На 18.03.1975 г. Ди* М* дарява на дъщеря си на * Д. А. УПИ XII от квартал 49, гр. София, бул. „Ц* III“ № 381 с площ от 350 кв. м. по стар РП, а по нов с пл. № 12 от кв.41 при съседи: гр. София, бул. „Ц* III“, Д*, път и И* (Л.29 от делото).

На 28.02.1990 г. * А. почива в гр. Б*, район 2 и оставя свои наследници

Я. А. Д. Ф., ЕГН *, община Р*, при дял 1/4

Я. Т., ЕГН *, общ. Р*, при дял 1/4

Я. – А. – Д. Г., ЕГН *, с. Ту*, при дял 1/4

Б. М., ЕГН *, общ. Б*, район 2, при дял 1/4

Фактът на смъртта и кръга от наследници и техните ид. ч. не се спорят от страните. Освен това, служебно съдът знае Румънският ЗН, който е идентичен с нашия по отношение на кръга наследници, реда за призоваване и квотите на наследяване.

На 19.03.2001 г. е одобрен нов РП, който е действащ към момента. Имот с пл. № 12, XIII, е нанесен като с имот пл. № 66 и отреден УПИ XII-66 като същият е разширен вече до улица „Ардино“ от южната част, на изток се придава части от имот 67, а на запад се придават части от имот 65. Площта на имот с пл. № 66 е 604 кв. м. и същият е урегулиран като УПИ XII-66. Спрямо предходните КП и РП, няма уреждане на сметки по регулация и по делото няма данни за придобиване на допълнителни площи. Няма уреждане на сметки по регулация и по този план (л.303-304 от делото).

На 14.12.2010 г. е одобрена КК и КР на района. Имотът представлява ПИ *. Същият е частично идентичен със стария имот с пл. № 12 от РП от 1971 г. и с имот с № 66 от РП от 2001 г.. Площта е 382 кв. м.

РП са изработвани за определяне на границите на улиците и на частните и общински и държавни имоти. Тъй като през годините се е наблюдавало раздробяване на частните имоти, с въвеждането на минимални размери за урегулираните имоти се предотвратява понататъшното им раздробяване. С РП през 1989 г. и преди това регулационните граници на парцелите са проектирани като прави линии и като линии в криви, следващи кривите на уличната регулация. В този период е имало възможност за предвиждане на отчуждаване на частни имоти за общински мероприятия без обосновка на належащата нужда. За процесния имот не е било предвидено самостоятелно отреждане на индивидуален парцел, а същият е бил предвиден за озеленяване заедно със съседните имоти, които озеленяване не е било реализирано.

На място имотът е заграден от север със стара метална ограда, от изток – с ограда с метални колове и телена мрежа и частично от запад с ограда от метални колове и мрежа. От юг имотът не е заграден. Имотът е много стръмен от юг, с превишаване между южна и северна част повече от 12 метра. Имотът е обрасъл изцяло с дървета и храсти. Цялата площ на процесния имот е видимо неподдържана и изоставена, като в ниската му част са натрупани земни маси и клони, свлечени от склона. Границите на места съответстват на отразеното в КК.

По доказателствата (доказателствено-аналитична част)

По делото са представени н. а., които съдът частично кредитира, с оглед изложеното по-долу. Същите не са оспорени. Въз основа на тях съдът достигна до извод за осъществените сделки – деривативни основания за придобиване на права на собственост, съгласно сделка (покупко-продажба и дарение), съгласно чл.77, пр.1 ЗС.

По делото е прието заключение на съдебно-технически експертиза (СТЕ), което съдът кредитира частично като обективно, пълно и изготвено от компетентни вещи лица. От заключението се установи границите на имота, изменението на кадастралните и регулационни планове, самите планове, уреждане на сметките по регулация. СТЕ и след изслушване на вещите лица в о. с. з. се установи промяната на имота и неговата индивидуализация (л.286- 310 от делото)

Съдът не кредитира заключението в частта (л.293 от делото, най-долу), според която процесният имот представлява ид. ч. от 2000 кв. м. и особена като реална част в западната част на имота. Видно от написаното в заключението и защитата на експертизата, този имот, описан в н.а. от 1952 г. се намира по средата на големия имот, а не в западната част. Съдът не кредитира и обясненията на вещите лица в о. с. з. в частта, с която казват, че източната граница на имоти по КК 66 и 67 минава пресича сграда 3. Това е така, защото в предишния ред и в последващите редове, вещите лица отговарят, че границата по КК е по сграда 3, която граница съвпада с източната граница на имот с пл. № 12 (РП от 1952 г.), докато по РП от 2001 г. (сините линии) източната граница преминава през сграда 3, което не е допустимо, тъй като пресича стопанска постройка.

Съдът не кредитира заключението на вещите лица в частта, с която установяват, че с РП от 1971 г. процесния имот не е нанесен самостоятелно. Видно от представената извадка от плана през 1971 г. големият имот се урегулира в 3 по-малки, а именно с № 11, 12 и13 (л.301 от делото).

По отношение на имената на страните съдът приема, че Д* и И* са едно и също лице, както И* или Илия Кацаров. Този извод съдът направи, че същите лица фигурират с различни имена собственици на имот, които са идентични по представените по делото документи – доказателства и доказателствени средства.

Представените документи за данъчни оценки не са относими по делото, поради което съдът не ги обсъжда.

При съпоставка на данните се получава:

КП, РП и КК, Предмет, Площ, кв. Граници Граници № вид сделка Самостоятелен м. голям имот малък имот

н. а. от 1945 г. Общ имот 448 от улица „Ц*

2000/2317 III“

В*

1 -

нова

улица

Н*

н. а. от 1952 Общ имот 448 от улица „Ц* Реална част 296

2000/2317 III“ от тях:

РП от 1952

В*

2 улица,

нова

Д* Д* И*

улица

И*

Н*

улица

3 РП от 1968 Общ имот - - -

РП от 1971 Образуват се имоти с Имот с пл. № 12 по граници съвпада с 4

пл. № 11, 12, 13 описанието на реалната част от н.а. от 1952 г.

н.а. от 1975 Пл. № 12, XII 350 улица, улица,

Д* Д* И* Д* Д* И*

5

И* И*

улица улица

РП от 2001 XII-66 604 бул. „Ц*

III“,

6 Д*,

път

И*

7 КК * 382

Недвижимите имоти се индивидуализират чрез тяхното местонахождението, вид, номер и граници. Площта, вида и предназначението на имота са несъществени белези, които нямат самостоятелно значение за неговата индивидуализация /в този смисъл решение № 429 от 28.10.2010 г. по гр. д. № 579/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 323 от 27.09.2012 г. по гр. д. № 408/2011 г. на ВКС, І г. о., решение № 672 от 07.03.2011 г. по гр. д. № 1584/2009 г. на ВКС, І г. о. и др./. Ето защо е без значение колко е площта на имота, а само техните граници, т.е. съседите на имота. Без значение е описанието по РП, защото описанието са цифри, при което изписване може да се допусне грешка. Ето защо при разминаване между опис на РП и граници, съдът приема, че меродавно за индивидуализирането на имота е именно неговите граници. На това основание съдът изследва местонахождението на имота по граници.

Видно от представения н. а. от 1945 г. М* купува 448 кв. м. ид. ч. от един голям имот. Същият представлява един голям имот, който през 1971 г. се разделя на три имота. Но видно от РП от 1959 г. имотът е бил един. По делото няма данни, поради обективна невъзможност, за това какво представляват планове преди 1959 г. Съществувал е един голям парцел (л.296 от делото).

ЗС от 1951 отменя Законъ за имуществата, за собственостьта и сервитутите (ЗИСС) (отм.), Обн., ДВ, бр. 29 от 7.02.1904 г., в сила от 1.09.1904 г.

Съгласно чл.20 от ЗИСС (1904 г.) имуществата принадлежатъ или на държавата, или на окръжията, или на общините, или на обществените учреждения и на другите юридически лица, или на частните лица. Съгласно чл.21 от ЗИСС (1904 г.) имуществата са обществени и частни. Обществените са тези, които служат за общо ползване. Следователно от 1904 г. до 1951 г. е налице право на собственост на общината.

Законът за собствеността (ЗС) е обнародван в ДВ през 1951 г. в брой 92/16.11.1951 г. С него се установява, че имотите са държавни и лични. Едва през 1990 г. с изменението на ЗС в бр. 31/1990 на ДВ се въвежда общинска собственост. Следователно от 1951 г. до 1990 г. е налице само държавна собственост.

В хипотезата на чл. 6 от Закона за собствеността /в редакцията от 1951г./,държавни са имотите, които нямат друг собственик. Доказването на това придобивно основание става чрез изследване на данните, които се съдържат в различните карти, планове, регистри и друга документация, одобрени по реда на Закона за единния кадастър на НРБ /отм./, ЗКИР , ЗСПЗЗ. Ако по време на отреждането със съответния план един имот е с неизвестен собственик, той се води за безстопанствен и в този случай се приема, че той е станал държавна собственост по силата на посочената редакция на чл. 6 ЗС /Решение № 8 от 11.02.2014г. на ВКС по гр. д. № 4244/2013г ./. В този смисъл е Решение № 559/02.10.2024 г. по гр. д. № 608/2024 г. на ВКС.

Доколкото са налице данни, че преди 1951 г. имотът не е бил безстопанствен, с оглед сделката от 1945 г., съдът направи извод, че имотът по н.а. от 1945 г. не е бил държавна собственост и не е могъл да се трансформира в общинска, след 1990 г.

През 1952 г. тази ид. ч. 448 кв. м. от големия имот се продава, като имотът е описан по същите граници, както и в н. а. от 1945 г. Следователно през 1952 г. Ди* М* става собственик на основание покупко-продажба от М* (М*) на тези идеални части от големия имот. Видно от н. а. от 1952 г., част от тези 448 кв. м., реално са обособени като реална част от този голям имот с площ от 296 кв. м. при съседи: улица, Д*, И* и улица. Следователно, с този н. а. от 1952 г. се разпределя правото по ползване, по смисъла чл. 32 ЗС, на ид. ч. от 448 кв. м. Като тези 296 кв. м. реално са разпредели да се ползват от Д* М*, а за разликата от 296 кв. м. до 448 кв. м., а именно 152 кв. м., няма разпределение право на ползване. Ползването върху реална част от терена е посочено с нейните граници, съгласно н. а. от 1952 г. Следователно, площта между две улици, съсед Д*ски и съсед И* се ползва само от Д* М*. Като това не лишава Д* М* от правото на собственост върху 448 кв. м. от големия терен.

Следва да се отбележи, че планът от 1952 г. е отменен, съгласно изсушването на вещите лица и СТЕ, но това не следва да се отразява на волята на страните, тъй като отменянето на РП не прави порок в сделката или да не се зачете вещно-транслативния й ефект. При това положение, Д* М* става съсобственик на 448 кв. м. от целия имот, но има изключителното право да ползва терен от 296 кв. м., заключен в посочените граници. Освен това планове от преди 1959 г. не могат да се открият, поради тяхната липса, която вина и отговорност съдът ще кредитира по-долу.

Видно от РП от 1959 г. все още съществува голям имот, съставен от имоти (л.296 от делото).

Същото е положение с РП от 1968 г. (л.298 от делото). Имотът, който е продаден през 1945 г. и 1952 г. не е отделен, а представлява един общ имот. За първи път, съгласно този план, се прокарва улица „Ардино“.

Едва с РП от 1971 г. от този голям имот се обособяват три самостоятелни парцела с пл. № 11, 12, 13 (л.301 от делото).

Първият РП, който е представен по делото е от 18.06.1959 г., поради което за периода от 10.07.1956 г. до отмяна на ЗПИНМ през 1973 г. са действали чл.34, чл.37, чл.46-47 от ЗПИНМ. Съгласно тези разпоредби дворищно-регулационния план (ДРП) имат директно отчуждителното действие. Заплащането на обезщетението става принудително или доброволно. Неуреждането на сметки по регулация не е прекратително условие за отпадане на отчуждителното действие на РП, за разлика както е по ЗТСУ – ТР № 3 от 15.07.1993 г. по гр. д. № 2от 1993 г. на ОСГК на ВС и ТР № 3 от 28.03.2011 г. по гр. д. № 3 от 2010 г. на ОСГК на ВКС. Следователно, липсата но доброволно плащане на сметките по регулация е основание за принудителното им събиране по чл.46-47 ЗПИНМ, но не и за отпадане на отчуждителното действие на ДРП по ЗПИНМ, за разлика от ЗТСУ.

Следователно с плана от 1971 г. се обособяват три самостоятелни парцела 11, 12 и 13. Границите на имот с пл. № 12 са бул. „Ц* III“, пл. 13, имот без номер, пл. № 13 (л.301 от делото).

Ето защо следва да се провери дали ищецът е собственик на някой от тези три имота, а именно пл. № 12, за които има твърдения и данни.

При съпоставяне на данните от н. а. от 1952 г. и РП от 1971 г. и предишните от 1968 и 1959 г. съдът установи едно единствено разминаване по отношение на имот с пл. № 12.

По отношение на северната граница съдът приема, че това е бул. „Ц* III“. Това е така защото се установява от всички РП, КК и комбинирани скици, че имот 12 граничи с бул. „Ц* III“. Същото е безспорно. Северната граници по РП от 1971, 1968 и 1959 г. съвпада със северната граница на реалната част по н. а. от 1952 г.

По отношение на източната граница, съдът използва на данните, които М. Д. е представила по делото, а именно разписни листове (л.230 от делото) за собственост на имот с пл. № 13 или по КК * както и данните от РП и СТЕ. Има данни, че към онзи момент собственик на имот по КК 67 и с пл. № 67 по РП от 2001г . е Д*ски или И*. Този имот на Д*ски граничи с Д* М* и улица бул. „Ц* III“. Отделно от това имот с пл. № 67 и КК 67 е имот с пл. № 13 по РП от 1971 г. Следователно съгласно РП от 1971 г. имот с пл. № 12 граничи на изток с имот пл. № 13, за който не се спори, че е на Д*ски. Отделно от това, следва да се съобрази, че реалната част от н. а. от 1952 г. граничи на изток с имот на Д*ски. Ето защо съдът направи извод, че източната граница на имот с пл. 12 по РП от 1971 г. съвпада с източната граница на реалната част по н. а. от 1952 г.

По отношение западната граница на имот с пл. № 12 по РП от 1971 г., същият граничи с имот с пл. № 11. Съгласно СТЕ имот с пл. № 11 е имот с пл. № 65 по РП от 2001 г. Същият видно от данните, които М. Д. е предоставила (л.230 от делото), е собственост на И* към онзи момент. След като имот с пл. № 11 е бил собственост на И*. Съгласно описаното в н. а. от 1952 г., границата на реалната граничи с И*. Следва, че реалната част от н. а. от 1952 г. граничи с имот с пл. № 11 от РП от 1971 г. Ето защо съдът направи извод, че западната граница на имот с пл. № 12 по РП от 1971 г. съвпада със западната граница на реалната част по н. а. от 1952 г.

Разминаване има в южната граница на имот с пл. № 12 от РП от 1971 г. и реалната част по н. а. от 1952 г. Следва да се вземе предвид, че по делото не са представени данни за РП от 1952 г., защото не е намерен, но е отчетен, че е обезсилен. Следователно, е нормално и логично обосновано описанието на реалната част от н. а. от 1952 г. да се разминава с РП от 1959, 1968, 1971 г., поради неговото ненамиране и отмяна. Това е така, защото реалната част по н. а. от 1952 г. е описана по РП, който не е приложен по делото, поради обективни причини и защото този план е отменен.

От изложеното по-горе се установи, че от запад, север и юг, границите на пл. № 12 съвпадат със същите граници на реалната част от н. а. от 1952 г. Проблемът е по отношение на южната граница на имота.

Съгласно описаното в н. а. от 1952 г., реалната част граничи с улица. Следователно съдът направи извод, че към н. а. от 1952 г. тази реална част е граничила на север с улица „ц* III“, на изток имот на Д*ски, на запад с имот на И*, а на юг с друга улица. Това е така, защото така е описано в представения и неоспорен н. а. Съгласно РП от 1971 г. имот с пл. № 12 не граничи от южната част с улица, а с друг имот, който няма номер (л.301 от делото). Но след като планът от 1952 г. е отменен със следващите планове 1959, 1968, 1971 г. имот с пл. № 12 не граничи от южната страна с улица, защото има нов имот без номер. Така между имот с пл. № 12 и улица „Ардино“ се получава/възниква нов имот без номер.

При съпоставка на реалната част по н. а. от 1952 г. с имот с пл. № 12 по РП от 1971 г. се установи, че реалната част е по-голяма имот с пл. № 12, защото включва и части от този имот без номер, тъй като реалната част се простира до улица „Ардино“. Освен това с н. а. от 1952 г. Д* М* става собственик на 448 кв. м., а площта на имот с пл. № 12 е по-малка.

В допълнение, видно от заключението на експертизата и изслушаното от вещите лица в о. с. з., имот с пл. № 12 представлява по-малка част от имота, описан в н. а. 1952 г., защото квадратурата от н. а. от 1952 г. е по-голяма и защото имот с пл. № 12 не стига до улица „Ардино“.

Въпреки това, с влизане в сила на РП от 1971 г. следва да се отчете вещно-прехвърлителното действие на РП, поради което Д* М* е станал собственик на имот с пл. № 12, който имот е по-малък от имота, който е получил с н. а. от 1952 г., както по ид. ч., така и по реална част (л.315 от делото). При това положение съдът направи извод, че Д* М* е собственик на имот с пл. № 12 по РП от 1971 г.

По отношение на уличната регулация, считано от 10.07.1956 г., съгласно чл.39 ЗПИНМ, улично-регулационният план (УРП) няма директно

отчуждително действие. Отчуждаването на недвижими имоти на частни и обществени организации за мероприятия по улично-регулационния план се счита извършено от деня на обезщетяването. Или през този период уличнорегулационният план не е имал отчуждително действие. При това положение, отчуждаването е ставало при отлагателно условие – от деня обезщетението. По плана от 1959 г. няма прокарана улица Ардино. При съпоставяне на имот с пл. № 12 от РП 1971 г. (жълт цвят) с РП от 1959 г., се установява, че отново има празен имот без номер (л.296 от делото).

Същото се установява при съпоставка между РП от 1971 г. с РП от 1968 г. Доколкото към 1968 г., имот с пл. № 12 по РП от 1971 г. е бил част от големия имот и същият няма директна връзка с новопроектираната улица „Ардино, то следва, че отчуждаването по чл.39 ЗМИНМ за улица „Ардино“ не се отнася за имот с пл. № 12 от РП 1971 г., поради липсата на директна връзка. Улицата засяга имота без номер и имот с пл. № 11. В о. с. з. вещите лица установяват, че имоти с пл. № 12 и 13 не достигат до улица Ардино по РП от 1971 г.. Същото е видно и от комбинираните скици (л.308 от делото).

С н. а. от 1975 г. * А. става собственик на имот с пл. № 12 или УПИ XII с площ от 350 кв. м при съседи: гр. София, бул. „Ц* III“, Д*, път и И*, на основание дарение. Имотът е дарен по време на РП от 1971 г. като е описан по граници, съгласно РП от 2001 г. и стария н. а. (Л.29 от делото).

Следва да се отбележи, че нейните праводател се легитимира като собственик на имот с пл. № 12, но границите по РП 1971 г. са били други сравнение с границите описани в н. а. 1975 г. Разликата, че имот пл. № 12 не достига до улица „Ардино“, съгласно РП от 1971 г., съгласно описанието на н. а. от 1975 г. – достига.

Имотът в н. а. от 1975 г. е описан както в н. а. от 1952 г., а именно, че граничи с две улици, съседи И* и Д*. Същевременно в РП от 1971, който би трябвало да е действал към 1975 г., имотът граничи само с една улица и това „Ц* III“.

Доколкото при изповядване на сделката през 1975 г. е представена скица на имота, н. а. не е оспорен от страните, съдът прави обосновано предположение, че най-вероятно е имало изменение на плана между 1971 г. и 1975 г., като вече имотът съответства на този описан по граници от 1952 г. и стига до улица Ардино.

• А. почива на 28.02.1990 г. в гр. Б*, район 2 и оставя свои наследници

Със смъртта на * А. на 28.02.1990 г. нейното имущество преминава в патримониума на нейните наследници при квоти от 1/4 ид. ч. Следователно от 28.02.1990 г., ищците, доколкото са наследници на * А., са собственици на имота, описан в н. а. от 1975 г.

На 19.03.2001 г. е приет нов РП. Същият е при действието на ЗТСУ, защото ЗУТ е обн., ДВ, бр. 1 от 2.01.2001 г., в сила от 31.03.2001 г. Следователно за РП от 2001 г. се прилагат правилата на ЗТСУ.

При действието на ЗТСУ от 1973 г., е одобрен нов РП през 2001 г. Същият е в сила към днешния ден. Съгласно този РП от 2001 г. имоти с пл. № 11,12,13 се урегулират в три самостоятелни парцела като съответно ставата XI-65, XII-66 и XIII-68,67. Видно от приложените комбинирани скици и РП от 2001 г, имот с пл. № 11, нов XI-65, става по-малък, а имот с пл. № 12, нов XII- 66 става по-голям. Западната граница на XII-66 (бивш 12) навлиза в XI-65 (бивш 11). Източната граница на XII-66 (бивш 12) навлиза в XIII-68,67 (бивш 13). Южната граница на XII-66 (бивш 12) стига до улица Ардино, а по РП от 1971 г. не достига (л.309 от делото).

При съпоставка на данните от н. а. от 1975 и РП от 2001 г. се установи, че имотът в н. а. от 1975 г. е частично идентичен с имот XII-66 по РП от 2001 г. Частичната идентичност се дължи на факта, че УПИ XII-66 по РП от 2001 г. е по-голям от имота в н. а. от 1975 г., защото се придават части от съседните имоти.

При съпоставка между КК, РП от 2001 г. и стар кадастрален план се установява, че процесният имот има неправилна форма, която се различава от формата по РП от 1971 г. Имотът по КК е по-малък по размери, сравнение с имота по РП от 2001 г., защото този по РП от 2001 г. се разширява в западна източна и южна посока (л.305 от делото).

Вещите лица посочват, че няма данни и не зная на какво основание имот с пл. № 12 по плана от 1971 г., а сега XII-66 по РП от 1971 г. е бил разширен в западна и източна посока. Няма уреждане на сметки по регулация. Посочват, че най-вероятната причина за това разширяване е, че имот с пл. № 12 няма достатъчно лице към бул. „ц* III“. Посочват, че няма данни и не знаят, защо формата от РП 1971 г. се е променила в неправилна с РП от 2001 г.

Както установяват вещите лица, така и съдът, има грешка в КК и КР и тя е по отношение на източна и западна граница. Но това не се спори между страните, нито се въвежда като основание в ИМ.

Съгласно чл. 110, ал.1 ЗТСУ недвижимите имоти (местата със сградите, постройките, съоръженията, трайните насаждения и другите подобрения в тях), придадени към парцели на други физически или юридически лица, се смятат за отчуждени от деня на влизане в сила на дворищно-регулационния план (ДРП). Имотите, които по силата на дворищно-регулационен план се придават по регулация към съседни парцели, се считат отчуждени от деня на влизане в сила на дворищно-регулационния план

Придобиването на правото на собственост върху придаваемите части по силата на самия дворищно-регулационен план по реда на ЗТСУ, обаче, става под прекратително условие – отчуждаването произвежда действие от датата на влизане в сила на дворищно-регулационния план, предвиждащ придаване по регулация към съседен парцел, но то отпада при изготвянето на следващ дворищно-регулационен план, ако се установи, че предходният план не е бил приложен.

Параграф 6, ал. 2 от ПР на ЗУТ предвижда, че действащите към деня на влизане в сила на ЗУТ в сила от 31.03.2001 г. дворищно-регулационни планове могат да бъдат приложени по реда на ЗТСУ в 6-месечен срок от деня навлизане в сила на ЗУТ, т.е. до 30.09.2001 г. РП от 2001 г. е влязъл в сила на 18.03.2001 г.

Съгласно § 8, ал.1 от ПР на ЗУТ, след изтичане на сроковете по § 6, ал. 2 и 4 от ПР на ЗУТ отчуждителното действие на влезлите в сила, но неприложени дворищно-регулационни планове за изравняване на частите в образувани съсобствени дворищно-регулационни парцели и за заемане на придадени поземлени имоти или части от поземлени имоти се прекратява.

Съгласно ТР № 3 ОТ 28.03.2011 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 3/2010 Г., ОСГК НА ВКС, с изтичането на сроковете, посочени в § 8, ал. 1 от ПР на ЗУТ, отчуждителното действие на влезлите в сила, но неприложени дворищнорегулационни планове за изравняване на частите в образувани съсобствени дворищно-регулационни парцели и за заемане на придадени поземлени имоти или части от тях се прекратява автоматично, без да е необходимо

провеждането на административна процедура по § 8, ал. 2 от ПР на ЗУТ/за изменение на неприложения дворищно-регулационен план.

Ето защо настоящият Съд трябва да отговори дали планът от 2001 г. е приложен.

Според Тълкувателно Решение № 3 от 15.07.1993 г. по гр. д. № 2 от 1993 г. на ОСГК на ВС – ДРП е приложен когато имотните граници се трансформират в парцелни. Стабилизирането на отчуждителното действие на ДРП е в зависимост от това на какво основание е изменен плана. Хипотезите на чл. 33, ал.2 ЗТСУ касаят изменение на плана в обществен интерес.

Видно от заключението по СТЕ, плановете по делото от 1959 г. са изменяни в обществен интерес във връзка с цели и нужди на градоустройството по чл.32, ал.1, т.1 ЗТСУ, поради което е приложима разпоредбата на чл.33, ал.2 ЗТСУ.

Така според Тълкувателно Решение № 3 от 15.07.1993 г. по гр. д. № 2 от 1993 г. на ОСГК на ВС, разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ЗТСУ предвижда опростена алтернатива за отпадане обратното действие на отмяната на предходната дворищна регулация, от която по принцип като законосъобразна ще се изходи при изработване на новия дворищно-регулационен план. При изпълнение на една от тези алтернативно предвидени изисквания, парцелните граници по регулация се приемат за имотни граници, т.е. регулацията по новия план се счита за приложена:

доброволно отстъпване по реда на чл. 111 ЗТСУ

въвод във владение след снабдяване с титул за изпълнение - нотариален

акт за собственост по регулация на новия собственик след погасяване

вземането за обезщетение на правоимащия бивш собственик по давност

съгласно чл. 134, ал. 3 ЗТСУ)

чрез заплащане на паричното обезщетение за придаваемите се части.

Ищецът иска да бъде признат за собственик само на имот по КК, който е с идентификатор *. УПИ XII-66 е с по-големи размери. С оглед

диспозитивното начало по чл.6 ГПК, доколкото ищецът не претендира да е собственик на терена, който се придава от УПИ XI-65 и УПИ XIII-68,67, то съдът не изследва дали регулацията от придадените части от имоти УПИ XI- 65 и УПИ XIII-68,67 е приложена или не, защото тези части не са въведени в предмета на доказване, тъй като се претендира собственост на имот по КК, които линии са по-малки от тези по УПИ XII-66. Ето защо е безпредметно да се изследва дали регулацията е приложена по отношение на придадените части от УПИ XI-65 и УПИ XIII-68,67, след като няма спор за придаваеми части. Освен това, страните не спорят за това дали регулацията е приложена за източната и западната граница. Този спор би възникнал със собствениците на тези имоти.

Ето защо съдът приема, че западната и източната граница на процесния имот са така, както са описани в н. а. от 1975 г. и за тях няма придаване на части от РП 2001 г., с оглед въведения предмет. По отношение на северната граница също не се спори.

Ето защо съдът приема, че по отношение на приложението на РП от 2001 г. спрямо западната и източната част, то не е предмет на делото с оглед предявения петитум. В допълнение на изложението, следва да се отбележи, че спрямо имоти 65 (западна) и 67 (изто„на), регулацията не е приложена, тъй като липсват доказателства за изпълнение на една от предпоставките посочени по-горе.

С РП от 2001 г. южната граница на имота достига до улица „Ардино“. Фактическият въпрос, на който съдът следва да отговори дали има промяна на южната част на границата на имота при различните РП и актове за собственост.

Съгласно представения н. а. от 1975 г. * А. става собственик на имот УПИ XII, бивш с пл. № 12, при съседи: гр. София, бул. „Ц* III“, Д*, път и И*. Както съдът написа по-горе, доколкото е налице приобщен и неоспорен н. а., приложена скица към него (при изповядване на сделката), то следва, че в периода между 1971 г. и 2001 г. има промяна в РП, като с тази промяна имотът достига до улица „Ардино“.

По делото няма данни защо планът от 1952 г. е отменен и как с РП от 1971 г. се обособява нов имот без номер между процесния имот и ул. „Ардино“. Вещите лица установяват, че няма стари планове за процесното място. Тези данни, планове и записки по тях трябва да се съхраняват при ответника. Но същият не ги представя. Нещо повече, вещите лица установяват, че такива планове няма и са унищожени, поради което съдът приема, че именно ответникът е създал пречки да се установяват тези факти и обстоятелства, поради което прилага чл.161 ГПК – приема, че е приложена регулацията, с която имот с пл. № 12 по РП от 1971 г. достига до улица „Ардино“, с последващи изменения след 1971 г. С поведението си ответникът е лишил делото от доказателства, които следва да се съхраняват при него, защото по закон същият е задължен да ги съхранява и да ги пази. Така реално ищецът е лишен от възможността от пълно и главно доказване, доколкото находящите се документи следва да се при ответника, а той не ги съхранява и не ги е запазил, с оглед установеното то вещите лица. При това положение ищците са лишени от ефективни правни средства за защита доколкото могат да черпят права за собственост и да защитят правото си на притежание, съгласно чл.1 от Протокол 1 към ЕКПЧ за правото на прилежанията. В този смисъл са Решение от 12.01.2011 г. на ЕСПЧ по жалби с вх. № 30767/05 и 33800/06 (CASE OF MARIA ATANASIU AND OTHERS v. ROMANIA) и Решение от 03.04.2023 г. на ЕСПЧ по жалби с вх. № 59012/17 (CASE OF VĂLEANU AND OTHERS v. ROMANIA) и Решение от 23.09.2024 г. по жалба с вх. № 40669/16 (ДЕЛО * Д. срещу БЪЛГАРИЯ ).

Налице са достатъчно доказателства по веригата от косвени доказателства, което да обоснове, че именно южната част на имота е била със собственик * А.. Ето защо имотът не е бил безстопанствен и държавата не го е придобила на основание чл.6 ЗС, действащ от 1951 г. до 1991 г. (ЗС изм. ДВ бр.77 от 1991 г.). Доколкото има представен и неоспорен титул за собственост от 1975 г., съгласно който имотът достига до улица „Ардино“, която е прокарана с плана от 1969 г., то следва че към влизане в сила на РП от 2001 г. имотът е бил със същите граници в южната му част – до улица „Ардино“. При това положение доколко по н. а. от 1975 г. имотът е достигал до улица „Ардино“ и по РП от 2001 г. също достига до там, то е безпредметно да се изследва дали регулацията е приложена в тази част, защото доколкото имотът е достигал до там съгласно скицата към н. а. от 1975 г., то в тази част няма изменение на РП през 2001 г. Към н. а. от 1975 г. и към РП от 2001 г. имотът е достигал до улица „Ардино“, поради което съдът приема, че в тази част няма придаване и не може да се говори за приложена регулация, защото имотът си е бил на * А., а към 2001 г. на нейните наследници.

При това положение, съдът приема, че имотът на ищците с РП от 2001 г. достига до улица „Ардино“, като титулите за собственост от 1945, 1952 и 1975 г. съответстват напълно по пространствените предели по имота, посочен по КК.

С оглед диспозитивното начало по чл.6 ГПК, съдът следва да се произнесе само по претендираното право. Претендира се по граници по КК. Видно от представените комбинирани скица имотът по КК обхваща по-малка част от РП от 2001 г. в източна и западна част от РП 2001 г., поради което съдът следва да се произнесе до по-малкото, съгласно чл.6 ГПК. По северната граница на имота съдът приема, че няма спор. По южната с оглед приетото погоре ищците доказват, че са собственици на имота до улица „Ардино“.

С оглед изложеното, съдът приема за напълно доказано, че от първия титул за собственост 1945 г. до 1975 г. и посочените РП, наследниците на * А. се легитимират като собственици на процесния имот.

РП от 2001 г. е последен и не е налице нов план след това, поради което не е необходимо да се изследва дали регулацията е приложена или не, тъй като това има значение за последващото изменение на плана, съгласно чл.33 ЗТСУ и Тълкувателно Решение № 3 от 15.07.1993 г. по гр. д. № 2 от 1993 г. на ОСГК на ВС. Отделно от това, РП от 1971 г. е приложен по силата на ЗМИНП. Ето защо на основание чл.110, ал.1 ЗТСУ действащ към 19.03.2001 г. и параграф 8, ал.2 от ПР към ЗУТ наследниците на * А. са станали собственици на ПИ *, на основание наследствено правоприемство от * А., която е получила имота по дарение, както и на основание регулация.

Ето защо, настоящият съдебен състав приема, че ищците са собственици, при равни квоти, за всеки един от тях от 1/4 (една четвърт) идеална част от ПИ *, на основание наследствено правоприемство от * Адреева, която е придобила имота, въз основа на дарение, както и на регулация.

По твърденията на ищците

Ищците напълно доказана, че с поредица от сделки от 1945, 1952 г., последващи регулации от 1971 г., дарение от 1975 г. и регулация от 2001 г. са собственици на имота, посочен в КК като *. Налице е идентичност на имота предявен по делото и идентичността на имотите, описани в н. а. и РП. Доказана е собствеността от първия до последващия приобретател.

Не са основателни твърдения на ищците в писмената защита за осъществено владение. Такова придобивно основание не е предявено от тях, поради което съдът не го е разгледал, тъй като представлява нов иск.

Не се установи от имота по РП от 1971 г. и този по н.а. от 1975 г. да е имало отчуждаване, поради което твърденията на ищците в писмената защита са неотносими. При наличие на отчуждаване по ЗПИНМ, ЗТСУ и ЗУТ, тогава следва да се изследва дали ищците са били обезщетени или не, за да се приеме, че регулацията е приложена. На този етап липсват данни от тях да са отчуждавани части. Ето защо твърденията не е основателно.

По възраженията на ответника

На първо място следва да се съобрази, че съставеният акт за частна общинска собственост, с който имотът е актуван като общински на осн. чл.2, ал.1, т.7 вр. чл.59 ЗОбС не легитимира ответника като собственик.

Съгласно чл.2, ал.1, т.7 ЗОбС общината придобива вещни права чрез правна сделка, по давност или по друг начин, определен в закон.

Съгласно чл. 59, ал.1 ЗОбС, при влизане в сила на кадастрална карта за имотите - общинска собственост, се съставят нови актове за общинска собственост, в които се посочват номерът и датата на предходно съставените актове за общинска собственост.

Следва да се отбележи, че посочването на това общо нормативно основание за придобиване на имот общинска собственост в акта за общинска собственост не може да удостовери наличието на конкретно фактическо основание, по силата на което имотът е бил придобит от общината, за да може да стане общински по силата на цитираната разпоредба от ЗОбС. Това е така, защото актовете за държавна и общинска собственост нямат правопораждащо действие, а само констатират правото на собственост, придобито по някой от предвидените в чл. 77 ЗС способи.

В ОИМ ответникът е направил правопридоиващо възражение, че имотът е придобит по давност придобит по давност, тъй като е бил безстопанствен от 2010 г. – липсвало установено собственици и давността изтекла в полза на ответника.

На първо място се установи, че имотът не е бил безстопанствен от 1945 г. Има достатъчно данни в СВ за вписани н.а. – разпоредителни сделки. Освен това няма правна разпоредба, която да посочва, че общината придобива имот, когато е безстопанствен. Това не е основание чл.77 ЗС.

Второ, с определението по чл.140 ГПК съдът е указал на ответника, че в негова тежест, при условията на насрещно и главно доказване, е да установи всички елементи от фактическия състав на давността по чл. 79 ЗС -

непрекъснато, спокойно и явно фактическа власт върху процесната вещ с намерение да я свои, респ. действие, демонстриращо промяна на намерението за своене и тези действия са стигнали до знанието на ищците (ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС ), с което свое поведение, ответникът е демонстрирал упражняване на собственическите правомощия в пълен обем единствено за себе си. На основание чл. 69 ЗС се предполага, че владелецът държи вещта като своя, която презумпция е оборима. Трябва да се докаже: владение (период от 5/10 години, непрекъснато, постоянно, прекъсване за по-малко от 6 месеца, фактическа власт, намерение за своене на вещта, явно, спокойно, открито, необезпокоявано, несъмнително. Начало на владение от 2010 г.

С определението по чл.140 ГПК съдът е указал на ответника, че не сочи доказателства, че е придобил имота по давност. Същият не е ангажирал никакви доказателства в тази насока. Освен това видно от заключението на СТЕ имотът не е поддържан, обрасъл в трева, има паднала земна маса. При това положение съдът приема, че липсва осъществено владение по чл.79 ЗС от ответника.

При липсата на доказателства, че спорният имот е бил придобит от общината чрез настъпване на конкретни факти, реализиращи състава на предвиден в закона придобивен способ, представеният акт за частна общинска собственост не е в състояние да легитимира общината като собственик на процесния имот / Решение № 271 от 30.10.2012 г. по гр. д. №477/12 г. на II г. о./. В константната практика на ВКС / решение № 321/14.10.11г. по гр. д. № 1167/10 г. на ВКС, I ГО, решение № 269 от 03.08.12 г. по гр. д. №643/11 г. на ВКС, I ГО/.

С оглед изложеното, съдът приема, че ответникът не успя да докаже правопридобиващото си възражение, че е собственик на основание давностно владение. Ответникът не успя да докаже основанието на което владее (фактически) имота.

Едва в срока за писмена защита ответникът прави възражение, че имотът в началото е бил съсобствен, а след 1975 г. отделен. Така ответникът прави правоизключващо възражение, че липсват доказателства, че между 1952 г. и 1975 г. е налице реално обособяване на части. Това възражението не е направено с ОИМ, поради което сроковете по чл.131 ГПК, чл.147 ГПК и чл.267 ГПК са изтекли. Ето защо съдът не разглежда това възражение, нито го е отчел при основателността на иска. Само следва да се отбележи, че съгласно ЗМИНП, т.е. с РП от. 1971 г., имотите с урегулирането им се превръщат в индивидуални имоти, поради непосредственото отчуждителното действие на ДРП. Ето защо с влизане в сила на плана от общия имот се определят, реално се обособяват отделни имоти, един от които е на ищците.

По същите причини съдът приема, че възражението на ответника за разликата в квадратурите, направено едва в срока за писмена защита, е недопустимо. Първо, квадратурата на даден имот е функция от нейните граници, поради което има значение границите на имота. Второ, без значение дали ищците доказват собственост за по-голяма част от имота или по-малка с оглед РП. Важно е те да докажат, че са собственици на имота, посочен от тях в ИМ, а именно този, който е описан по КК. По делото установиха, че са

собственици на имота по КК, който е в по-малки размери от представените н.а. и РП. Освен това наличието на грешка в КК ще се отрази в отношенията спрямо другите съседи, но не и спрямо ответника. Същото съдът коментира по-горе.

От правна страна

Предявен е ревандикацинен иск по чл.108 ЗС. Това е иск на невладеещия собственик срещу владеещия несобственик. В тежест на ищците е да докажат, че са собствениците на процесния имот на въведеното от тях придобивно основание – наследствено правоприемство и регулация. Същите следва да установят, че ответникът владее имота.

С оглед изложеното по-горе, ищците успяха да докажат правото си на собственост върху процесния имот.

С ОИМ ответникът е признал факта, че го владее. Следователно, доколкото това е отрицателен за него факт, съдът го кредитира напълно в тежест на ответника. Ето защо приема, че е доказана е втората предпоставка за уважаване на иска, а именно – ответникът да владее имота.

Освен това, по почин на ищеца е разпитан свидетел, чиито показания съдът напълно кредитира. От него се установи, че ответникът извършва действия по съставяне на Актове за общинска собственост, като счита, че е придобил имота.

Съгласно даденото в т.2а от ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, диспозитивът на решението по иска по чл.108 ЗС се състои от две части – установителен и осъдителен.

С оглед изложеното и доказаното следва да бъде признато за установено по отношение на ответника, че ищците са собственици на процесния имот при равни квоти, а именно 1/4 ид. ч. и ответникът да бъде осъден да предаде владението на ищците.

По искането по чл.537, ал.2 ГПК

Процесуалноправният въпрос, на който съдът следва да отговори дали актът за държавна или частна общинска собственост подлежи на отмяна по чл.537, ал.2 ГПК.

По този въпрос има постановен отговор в Решение № 127 от 22.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1053/2020 г., II г. о., ГК..

Систематичното място на нормата на чл. 537, ал. 2 ГПК е в глава четиридесет и девета, уреждаща общите правила на охранителните производства. Тази норма създава задължение за съда да отмени, респ. измени охранителен акт, като последица от разрешен по исков ред спор за материално право между лицето, ползващо се и лицето, засегнато от охранителния акт. Такъв е случаят на отмяна /пълна или частична/ на констативен нотариален акт за притежаване на вещни права, ако в исковото производство се установи, че титулярът по нотариалния акт не е техен носител изцяло или частично.

Дейността по актуване и деактуване на имотите-общинска собственост съгласно уредбата по глава VII ЗОбС е вътрешнослужебна дейност на общинската администрация, касаеща отчета и регистрацията на имотите и правото на собственост на общината. Съгласно чл. 5, ал. 3 ЗОбС актът за общинска собственост няма правопораждащо действие. По своя характер той представлява официален писмен документ, съставен от длъжностно лице по ред и форма, определени в закона и има обвързваща доказателствена сила за удостоверените с него факти - актуването в актовите книги, правното основание за това, вида на собствеността - частна или публична, описанието на имота, бивши собственици и др., но не и за самото право на собственост. Съгласно чл. 64 ЗОбС имотите, които са актувани неправилно се отписват от актовите книги със заповед на кмета на общината и се предават на собственика, включително и след разрешаването на спора за материално право.

Ако граждански съд отмени /обезсили/ изцяло или частично акт за общинска собственост, същия действа в нарушение на материалния закон /чл. 537, ал. 2 ГПК, респ. чл. 431, ал. 2 ГПК-отм. /, като резултат от неправилна преценка на правната природа и доказателствено значение на акта за общинска собственост, поради което решението му се явява неправилно.

В случая обаче актът за частна общинска собственост не е охранителен акт /не е издаден по реда на охранителните производства, предвидени в Глава 49 от ГПК/ и затова по отношение на него не намира приложение правилото за оспорване на охранителните актове, предвидено в разпоредбата на чл. 537, ал. 2 от ГПК, т. е. актът за общинска собственост не подлежи на контрол от гражданския съд. Дейността по актуване и деактуване на имоти като общинска собственост съгласно разпоредбите на чл. 56 и чл. 64 от ЗОбС и трайната съдебна практика е вътрешно-служебна дейност /такава по отчитане и управление на имотите/. Актът за частна общинска собственост, макар и съставен в производство, което по своя характер е административно, няма характер на индивидуален /или друг/ административен акт, а има вътрешнослужебен характер, поради което не подлежи на оспорване и пред административен съд. Това е така, защото актът за общинска собственост няма правопораждащо действие за правото на собственост /чл. 5, ал. 3 от ЗОбС/. Той е официален документ /чл. 5, ал. 2 от ЗОбС/ и като такъв има обвързваща доказателствена сила за удостоверените в него обстоятелства до доказване на противното, но не рефлектира пряко върху правната сфера на лицата, които имат претенции за собственост върху актувания имот. Доколкото в тази връзка може да възникне спор за материално право, то той се разрешава по общия исков ред /чл. 64, ал. 2 от ЗОбС/ от гражданския съд, като в производството по този спор може да бъде оборена доказателствената сила на съставния акт за общинска собственост. Съдът обаче не може да отмени съставения акт за общинска собственост /по изложените по-горе съображения и предвид разпоредбата на чл. 64, ал. 1 от ГПК/, още по-малко гражданският съд в настоящото производство, независимо дали има такова искане по делото. В този смисъл е Решение от 6.04.2011 г. на ОС - София по гр. д. № 1091/2010 г., ГО.

С оглед изложеното, съдът приема, че искането не е основателно. Следва да се отхвърли изцяло.

ПО РАЗНОСКИТЕ

С оглед изхода на делото, ищците имат право на разноски, на основание чл.78, ал.1 ГПК. Същите, съгласно списък по чл.80 ГПК (л.333 от делото) претендират: 5000 лева адвокатски хонорар (л.3 от делото), 1006 лева за СТЕ (л.133 от делото) и 254 лева държавна такса (л.1-2, 99-100 от делото).

Ответникът е направил възражение по чл.78, ал.5 ГПК. Разгледано по същество същото не е основателно.

Първо, съгласно разпоредбата действаща към приключване на съдебното дирене, а именно чл.78, ал.5 ГПК съдът се произнася по възражението след мотивирано възражение. Възражението на ответника, че същото е прекомерно е бланкетно. Липсват мотиви. Само на основание съдът не следва да се произнася.

Второ, съгласно критериите по чл.36, ал.3 ЗА съдът взе предвид, че делото е изключително висока правна и фактическа сложност, процесуалният представител на ищеца се е явил по всички о.с.з., за разлика от процесуалния представител на ответника, който не се е явявал по всички съдебни заседания. Освен това, клиентите на адвоката са чужденци, което налага непрекъсната комуникация на различен език. Комуникацията с чужденци изисква друго ниво на подготвеност. По делото се прилагат инструменти от международното сътрудничество по граждански дела (Европейското удостоверение за наследници). Всичко това определя високата фактическа и правна сложност по делото. Материалният интерес по делото също се съобрази от съда. Освен това, съгласно свободния пазар на адвокати по чл.101 ДФЕС в ЕС, адвокатското възнаграждение за такъв вид дела е в размер от 3000 евро нагоре. В случая се претендират 2500 евро.

Ето защо възражението не е основателно.

На ищците следва да се присъдят разноски в общ размер на 6260.00 лева или 3200.69 евро. Тъй като всеки един от тях е предявил иск за 1/4 ид. ч. и отговорността по отношение на съсобствеността е разделна, следва, че ответникът следва да бъде осъден да заплати на всеки един от ищците сумата от 800.17 евро.

Воден от горното, СЪДЪТ