Решение № 627 от 29.1.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 9437/2024 г.

С решение № 12194/20.06.2024 г., постановено по гр.д. № 40531/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 170 състав, е уважен изцяло предявеният от „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ ЗЕАД срещу Столична община иск с правно основание чл. 411, ал. 1 КЗ, вр. чл. 49 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца парична сума в размер на 323,15 лева, представляваща платено обезщетение по застрахователна полица № 47042117220003148, за настъпило на 19.09.2022г. застрахователно събитие, по повод което е образувана щета № 470421222250697, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска- 20.07.2023г., до окончателното изплащане на сумата.

Срещу първоинстанционното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ответника Столична община с доводи за неправилност, поради противоречие с материалния и процесуалния закон и необоснованост. Твърди се, че СРС е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, като не е мотивирал обжалваното решение. Поддържа се, че от доказателствата по делото не се установява наличие на дупка, от която да са причинени вреди на застрахования от въззиваемия автомобил. Поддържа се и че уведомлението до застрахователя за щета не може да замести липсата на изготвен по надлежния ред протокол за ПТП.

Въззивникът моли съда да отмени първоинстанционното решение изцяло, а при условията на евентуалност се отправя искане за намаляване на присъденото от първата инстанция обезщетение поради съпричиняване.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ ЗЕАД, с който се оспорва жалбата като неоснователна и моли съда да я отхвърли. Излага, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно, като от доказателствата по делото са установяват предпоставките за реализиране на отговорността на Столична община. Излагат се подробни съображения, че в случая не е било налице основание за посещение на мястото на ПТП от органите на МВР, че настъпилите вреди са обхванати от застрахователното покритие, както и че в случая е недоказано възражението за съпричиняване.

Въззиваемият моли съда да потвърди изцяло обжалваното решение.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Жалбата е подадена в срок от легитимирана да обжалва първоинстанционния съдебен акт страна. Настоящият въззивен състав намира, че постановеното решение е валидно и допустимо. Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна, по следните съображения:

Предявен е от „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ ЕАД срещу Столична община иск с правно основание чл. 411, ал. 1 КЗ, вр. чл. 49 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца парична сума в размер на 323,15 лева, представляваща платено обезщетение по застрахователна полица № 47042117220003148, за настъпило на 19.09.2022г. застрахователно събитие, по повод което е образувана щета № 470421222250697, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска- 20.07.2023г., до окончателното изплащане на сумата.

Основният спор в настоящото въззивно производство е съсредоточен върху въпросите – настъпило ли е застрахователно събитие, представлява ли същото покрит застрахователен риск и дали е налице съпричинаване на вредосносния резултат.

Въззивният състав споделя изцяло мотивите по фактическата и правната част на обжалваното решение и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

По иска с правно основание 411, изр. 2 КЗ вр. чл. 45 ЗЗД:

Според чл. 343, ал. 1 КЗ с договора за застраховка застрахователят се задължава да поеме определен риск срещу плащане на премия и при настъпване на застрахователно събитие да заплати застрахователно обезщетение или сума.

Правопораждащият фактически състав за присъждане на регресната претенция за застрахователно обезщетение включва следните елементи:

1. Наличие на валиден договор за имуществено застраховане, сключен между ищеца като застраховател и собственика на увредения в резултат на ПТП автомобил;

2. Заплащане на застрахователното обезщетение от ищеца - застраховател на застрахования в изпълнение на сключения между тях договор;

3. Отговорност на предизвикалия ПТП водач по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, възникнала при осъществяване изискуемите елементи на непозволеното увреждане – деяние, противоправност, настъпили в причинна връзка с деянието вреди и вина, която по арг. от чл. 45, ал. 2 ЗЗД се предполага;

4. Наличие на валидно застрахователно правоотношение между деликвента и ответника по застраховка „Гражданска отговорност“.

По силата на правната норма, уредена в чл. 269, изр. 2 ГПК, въззивният съд е длъжен да се произнесе по правилността на обжалвания съдебен акт само по релевираните във въззивната жалба основания, тъй като въззивният съд действа като т. нар. „ограничен въззив”, поради което, без съответен довод във въззивната жалба, съдът не следва да обсъждат следните факти:

Между ищеца и собственика на лек автомобил марка „Мерцедес“ с рег. № СВ

•••••••• е било налице валидно застрахователно правоотношение, сключено във формата на застрахователна полица № 47042117220003148, възникнало въз основа на договор за застраховка „Каско Стандарт“ със срок на застрахователно покритие от 10.12.2021 г. до 09.12.2022 г.

На 20.09.2022 г. застрахованото лице е подало заявление за изплащане на застрахователно обезщетение, в което е посочило, че пътнотранспортното

произшествие е настъпило при попадане на автомобила в дупка при движение по ул.

„Крайречна“ в гр. София.

Въз основа на заявлението при ищеца е била образувана щета № 50-01600-

24235/20.09.2022 г., по която, съгласно доклад по щета и платежно нареждане, е

определено застрахователно обезщетение в размер на 323,15 лева, изплатено на 21.09.2022 г.

От приложените по делото застрахователна полица и общи условия, приложими към застраховка „Пълно КАСКО“, не се установява да е ограничена отговорността на застрахователя по отношение на увреждане на гумите на застрахованото МПС.

От свидетелските показания на А.Н.Н. съдът приема за установено, че през 2022 г. същият е управлявал лек автомобил марка „Мерцедес“, модел „GLE 450“, който впоследствие е бил продаден през 2023 г. Свидетелят сочи, че при движение през деня в гр. София, в кв. „Филиповци“, автомобилът е попаднал в необозначена дупка на пътното платно, вследствие на което се е чул силен трясък и е настъпило увреждане на лява гума, изразяващо се в образуване на т.нар. „балон“. Посочва, че на мястото на произшествието не е имало сигнализация или пътни знаци, предупреждаващи за опасност, както и че се е движил без превишена скорост. Свидетелят уточнява, че поради типа на гумите („runflat“) не е настъпило спукване. След инцидента не е подавал сигнал до органите на МВР и не си спомня да е уведомявал застрахователя. Съдът, преценявайки субективните възприятия на свидетеля по правилото на чл. 172 ГПК, достига до извода, че същите за последователни, логични и съответстващи на заключението по САТЕ и отразеното в процесното заявление пред застрахователя. Свидетелските показания са преки и последователни, същият е очевидец, но са и изцяло обслужващи изцяло тезата на ищеца, с който се намира в застрахователно правоотношение, с оглед на което съдът ги кредитира като вероятно, но не напълно достоверни.

В заключението на вещото лице по САТЕ е възприет описания в уведомлението за щета механизъм, при който е възможно да се получат уврежданията на автомобила. От заключението на съдебната автотехническа експертиза съдът приема за установено, че на 19.09.2022 г. в гр. София при движение по ул. „Крайречна“ моторно превозно средство е попаднало в неравност (дупка), намираща се на пътното платно. Въз основа на анализа на описания механизъм на произшествието, както и на съпоставката между констатираните увреждания, отразени в описа на застрахователя и в декларацията за настъпване на застрахователно събитие, вещото лице е достигнало до извод, че установените щети по лек автомобил „Мерцедес GLE 450“ с рег. № СВ •••••••• се намират в пряка причинноследствена връзка с процесното произшествие от 19.09.2022 г.

Съдът кредитира заключението на съдебната автотехническа експертиза като обективно, компетентно и изготвено въз основа на релевантния доказателствен материал. Изводите на вещото лице относно механизма на настъпване на увреждането – попадане на автомобила в неравност (дупка) на пътното платно при движение по улица в гр. София – се намират в пълно съответствие със свидетелските показания на А.Н.Н., който последователно и непротиворечиво описва условията и обстоятелствата довели до настъпване на процесното увреждане на МПС – преминаване през необозначена дупка, последвано от ударен трясък и настъпило увреждане по гума, констатирано непосредствено след инцидента. Налице е вътрешна логическа и фактическа непротиворечивост между двата доказателствени източника, тъй като свидетелските показания възпроизвеждат непосредствено възприятията на водача за време, място и начин на настъпване на произшествието, а експертизата потвърждава, че установените материални щети са типични и технически съвместими с посочения механизъм, респективно се намират в пряка причинно-следствена връзка с него. Поради това съдът приема, че свидетелските показания и експертното заключение взаимно се допълват и подкрепят, като формират единна и непротиворечива доказателствена основа относно настъпването на застрахователното събитие и характера на уврежданията.

Експертизата сочи още, че стойността, необходима за възстановяване на уврежданията по автомобила, изчислена по средни пазарни цени към датата на ПТП, възлиза на 334,36 лева. Ответникът не е оспорил така определената цена, поради коеот въззивният съд не намира основание да се съмнява във верността на заключението на вещото лице.

С оглед изложеното следва да се заключи, че именно ответникът Столична община носи отговорност за поддържането и текущия ремонт на процесния пътен участък. В чл. 167, ал. 1 ЗДвП е предвидено, че лицата, които стопанисват пътя, го поддържат в изправно състояние, сигнализират незабавно препятствията по него и ги отстраняват във възможно най-кратък срок. В пар. 1, т. 14 от ДР на ЗП е дадено легално определение за „поддържането на пътя“ като дейност по осигуряване на необходимите условия за непрекъснато, безопасно и удобно движение, предпазване на пътищата от преждевременно износване, охрана и защита на пътищата, водене на техническа отчетност на пътищата. Съгласно § 1, т. 1 и т. 2 от ДР на ЗПът. „път“ е ивицата от земната повърхност, която е специално пригодена за движение на превозни средства и пешеходци и отговаря на определени технически изисквания, а „земно платно“ е част от повърхността в обхвата на пътя, върху която са разположени: платното (платната) за движение; разделителните ивици; банкетите; тротоарите; разделителните и направляващите острови; зелените площи; крайпътните отводнителни и предпазни окопи; откосите; бермите и другите конструктивни елементи на пътя. Съгласно чл. 8 Правилника за прилагане на ЗПът., обхватът на пътя включва земното платно по смисъла на § 1, т. 2 от ДР на ЗПът. и ограничителните ивици от двете му страни по смисъла на чл. 5, ал. 2 и 4 от същия закон. Посочените дейности ответникът като юридическо лице реализира чрез служителите си или други лица, на които е възложил извършването им, като на основание чл. 49 ЗЗД носи обективна гаранционно-обезпечителна отговорност за причинените от тези лица вреди при или по повод изпълнението на възложената им работа. В конкретния случай именно бездействието на последните, изразяващо се в необезопасяване на пътната дупка се явява причина за увреждането на процесното МПС. Натоварените с тези дейности лица не са извършили дължимите действия по поддържане на пътя съгласно законовото задължение по чл. 30 от ЗПът.

Ответникът е релевирал възражение за съпричиняване. Съпричиняването на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на застрахователното обезщетение следва да бъде доказано пълно и главно, като процесуалното задължение (доказателствената тежест) за неговото установяване принадлежи на страната, която твърди този положителен факт и която релевира частично правоизключващо възражение за съпричиняване на вредоносния резултат – ответникът-отговарящ за поддръжката на пътното платно. Съгласно практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК с Решение № 98/24.06.2013 г. на ВКС по т. д. № 596/2012 г., II т. о., ТК, се приема, че изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения и че намаляването на дължимото обезщетение за вреди от деликт на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД предполага доказани по безспорен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Настоящият въззивен състав напълно споделя мотивите, изложени от ВКС. По изложените съображения направеното възражение за съпричиняване следва да бъде оставено без уважение, така както е направил и първоинстанционният съд.

По изложените в мотивите съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по съществото на спора, решението на СРС следва да бъде потвърдено като правилно.

По разноските:

Предвид изхода на спора въззиваемият-ответник има правно на разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Същият претендира разноски за настоящата инстанция за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в размер на 480 лв. с ДДС, които съгласно представената фактура № 940/02.08.2024 г. са реално заплатени по банков път (съгласно извлечение от банкова сметка от банка ДСК). Въззивникът е направил в срок възражение за прекомерност съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК. Съдът съобразява и решението от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС, съгласно което, при определяне размера на адвокатското възнаграждение, съдът не е обвързан от размерите, определени съобразно Наредбата за възнаграждения за адвокатската работа (НВАР) на ВАдвС. Размерът на адвокатското възнаграждение следва да бъде съобразено с действителната фактическа и правна сложност на делото и извършената работа от адвоката. В случая въззивното производство се е развило по типичен за масовите такива производства – процесуалният представител на въззиваемия е депозирал отговор на въззивната жалба, по делото е проведено едно открито съдебно заседание, в което процесуалния представител не е взел участие. Не са били налице процесуални усложнения. Размерът на адвокатското възнаграждение на въззивника попада в размерите съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 НВАР, по силата на която разпоредба размерът му е 400 лв. без ДДС. С оглед извършените процесуални действия и развитието на производството, съдът намира, че не са налице основания за намаляване на така посочения от НВАР размер.

С оглед, че след датата на въвеждане на еврото (01.01.2026 г.) валутата на Република България е еврото (чл. 4 ЗВЕРБ), а левовите стойности по съществуващи правни инструменти се считат за стойности в евро чрез автоматично превалутиране (чл. 11, ал. 2 ЗВЕРБ), съдът превалутира дължимите парични суми от лева в евро, определени при прилагане на официалния валутен курс по чл. 5 ЗВЕРБ, по правилото на чл. 12 ЗВЕРБ и закръгляване по чл. 13 ЗВЕРБ. Така превалутираната сума представлява точния еквивалент на установеното вземане, без да се засяга размерът и съдържанието на задължението, съобразно принципа на приемственост (чл. 11, ал. 1 и 3 ЗВЕРБ).

С оглед принципите на информираност и прозрачност (чл. 8 и чл. 10 ЗВЕРБ), съдът намира за уместно в диспозитива да посочи и левовия еквивалент на присъдените суми към датата на превалутиране, като това няма самостоятелно осъдително значение, а цели яснота за страните.

Воден от гореизложеното, съдът