Решение № 883 от 11.2.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 14352/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба подадена от "Юробанк България"АД срещу решение № 17988/07.10.2024 г. постановено по гр. д. № 20241110113713 по описа за 2024 година на Софийски районен съд, 156 състав, с което е признато за установено по отношение на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК: 000694749, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „••••••••, че дължи на А. И. З., ЕГН: ••••••••••, с адрес: гр. София, ж. к. „••••••••, на основание чл. 422, ал. 1, ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, във вр. чл. 79 ЗПУПС, сумата от 1489,47 лева, представляващи вземане за използвана неправомерна кредитна карта на 22.11.2021 г., която е била притежавана от наследодателят му И.А. З. е починал на 22.10.2022 г., която кредитна карта е издадена от „Юробанк България“ АД, ведно със законната лихва от 10.11.2023 г. (датата на подаването на заявлението за издаването на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК) до окончателното плащане, като е отхвърлен иска за сумата от 286,54 лева, представляващи мораторна лихва върху главницата за периода от 21.02.2022 г. до 08.11.2023 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 11.12.2023 г. по ч. гр. д. № 61929/2023 г. по описа на СРС, II Г. О., 156-ти състав. В жалбата се твърди, че при постановяване на своя съдебен акт първоинстандионният сьд е допуснал съществени процесуални нарушения, неправилно е приложил едни законови разпоредби вместо други, неправилно е кредитирал едни доводи и доказателства, а други е счел като ирелевантни, което е довело до неправилност, поради нарушение на съдопроизводствените правила, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Моли да бъде отменено Решение от 07.10.2024 г. по гр. дело № 13713/2024 г. на Софийски районен съд - 156 състав, в частта, с която е признато за установено, че А. И. З. има вземане срещу „Юробанк България“ АД в размер на 1489.47лева - сума по транеакция, извършена с кредитната карта на наследодателя му - И.А. З. и да бъде постановено друго, с което да се отхвърли исковата претенция, в посочената част, като неоснователна. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. В срока за отговор по чл. 263, ал. 1 ГПК от насрещната страна – А. И. З. е депозиран отговор на въззивната жалба, в който заявява, че въззивната жалба е неоснователна, поради което моли да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение на СРС да бъде потвърдено в цялост. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 ГПК. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания. При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо. Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1, ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, във вр. чл. 79 ЗПУПС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Спорното материално право е обусловено от проявлението в обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на валидно облигационно отношение по договор за издаване и ползване на кредитна карта; 2) предоставяне на кредитен лимит по револвиращия кредит; 3) използването на кредитния лимит; 4) извършването на неразрешена платежна операция, която да не е по вина или по причина на ползвателя на платежния инструмент; 5) платежната операция да не е извършена при извършването на престъпление, измама или груба небрежност. Ищецът е следвало да установи първата материална предпоставка, с оглед правилото на чл. 78 ЗПУПС ответника носи доказателствената тежест да установи пълно и главно останалите материални предпоставки, като установи и фактите на които основава твърденията си за груба небрежност. Следва да се отбележи, че главният иск се уважава, ако съдът установи, че ответникът или наследодателя му са сключили договор за кредитна карта, получили са средството за теглене на пари (самата карта), усвоили са кредитен лимит и е настъпил падежът на задължението. Съединеният иск за възнаградителна лихва се уважава, ако е уговорена такава, като следва да се установи и размера. Искът обаче няма да се уважи, ако се установи, че лихвата е уговорена по начин, който създава в тежест на ответника задължения за лихва, които се отклоняват от изискванията за добросъвестност, вкл. поради прекомерно кумулиране на лихви (чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП). Искът за лихва за забава се уважава при уважаване на главния иск за периода на забавата. Искът за такси се уважава, ако се установи, че са уговорени такива в договора за кредитна карта и са настъпили основанията за начисляването им. Искът за обезщетение за разноски в производството по приемане на наследство се уважава, ако се установи, че ищецът е правил такива разноски и че същите са в причинна връзка с процесуални действия на ответника по това производство. Следва да се допълни, че всички искове ще бъдат отхвърлени, ако се установи, че от падежа на задължението ищецът е бездействал повече от 5 години, а по претенциите за лихви – повече от 3 години, освен ако ищецът не установи основания за спиране и прекъсване на давността. За основателността на исковете с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД във връзка с чл. 9, ал. 1 ЗПКр и чл. 10а, ал. 1 ЗПКр, е необходимо да се установи сключване на договор за овърдрафт между страните по делото с определен максимален лимит, установен в писмения договор; предоставяне на платежното средство и използване на суми по него. Между страните пред СРС не е било спорно, поради което и с доклада по делото на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК е обявено за безспорно, че: 1) И.А. З. бил клиент на ответника, като имал разкрита при ответника банкова сметка и ползвал кредитна карта; 2) че на 22.11.2021 г. са били извършени транзакции за сумите както следва сумата от 4661,63 лева и сумата от 2727,31 лева и сумата от 4468,42 лева; 3) че ищецът е наследник по закон на И.А. З.. Пред първоинстанционният съд е представено Удостоверение за наследници изх. № УГ01-10865/04.11.2022 г., като се установява, че И.А. З. е починал на 22.10.2022 г. и е оставил за наследници по закон А. И. З. (син - арг. чл. 5, ал. 1 ЗН), Д. И. З. (син - арг. чл. 5, ал. 1 ЗН) и С.Б. З.а (дъщеря - арг. чл. 9, ал. 1 ЗН). По силата на чл. 7, ал. 3 ГПК съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, дори и без направени възражения, респективно не е обвързан от същите. В константната си практика ВКС приема, че една договорна клауза е неравноправна при наличието на следните предпоставки: 1. клаузата да не е индивидуално уговорена; 2. да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; 3. да създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията – съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; 4. да е сключена във вреда на потребителя. Въведената със ЗЗП, респ. с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, както от гледна точка на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност, като това го принуждава да приема предварително установените от продавача или доставчика условия, без да може да се повлияе на съдържанието им /решение от 14.06.2012 година по дело С-618/10 на СЕС/. Клаузите не са индивидуално определени, когато са типизирани и се сключват еднообразно с неограничен брой потребители на кредитни услуги. В този случай те са предварително изготвени от търговеца, като потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им – арг. чл. 146, ал. 2 ЗЗП. В тежест на търговеца е да докаже, че са индивидуално уговорени клаузите – обстоятелство, което не е устасновено в настоящото производство, поради което и съдът приема, че същите не са индивидуално уговорени. От ЗЗП се извежда изискването към търговците при формулиране на отделните уговорки да е използван ясен и разбираем език – от формална и граматическа страна. Въз основа на ясни и разбираеми критерии средният потребителят следва да може да предвиди произтичащите за него икономически последици от сключване на договора. Правилно първоинстанционният съд е извел, че в настоящия случай ответникът, макар да е имал възможност, не е ангажирал доказателства за платежните операции и момента на тяхното извършване, а ищецът ясно и точно е посочил и установил, че е уведомил своевременно ответника за наличието на неправомерно извършени платежни операции с платежният инструмент - кредитна карта. Няма данни по делото банката да се е свързала с търговеца, да са направени съответни искания за възстановяването на сумите или възможността за извършването на платежни операции с кредитната карта да е била своевременно прекратена, т.е. кредитната карта да е била блокирана като платежен инструмент за извършването на платежни операции. Според правилото на чл. 100, ал. 1, т. 1-3 ЗПУПС, Доставчиците на платежни услуги прилагат задълбочено установяване на идентичността на платеца, когато платецът: достъпва платежната сметка онлайн; инициира електронна платежна операция; извършва друго действие от разстояние, при което би могло да възникне риск от измама при плащането или друга злоупотреба. В нормата на чл. 4, § 1 от Регламент (ЕС) № 2018/389, представляващ пряко приложимо вторично право на ЕС (арг. чл. 288 ДФЕС) е изяснено, че когато доставчиците на платежни услуги прилагат задълбочено установяване на идентичността на клиента в съответствие с член 97, параграф 1 от Директива (ЕС) 2015/2366, установяването на идентичността се основава на два или повече елемента, категоризирани като знание, притежание и принадлежност, и води до генерирането на код за установяване на идентичността. Кодът за установяване на идентичността се приема само веднъж от доставчика на платежни услуги, когато платецът използва кода, за да получи достъп до своята платежна сметка онлайн, да инициира електронна платежна операция или да извършва каквото и да било действие дистанционно, което би могло да е свързано с риск от измама при плащането или други злоупотреби. Според съображение № 1 от преамбюла на Регламента, платежните услуги, предлагани по електронен път, следва да се извършват по сигурен начин посредством технологии, които могат да гарантират безопасно установяване на идентичността на ползвателя и възможно най-голямо ограничаване на риска от измами. Процедурата за установяване на идентичността следва по принцип да включва механизми за мониторинг на операциите с цел откриване на опитите за използване на персонализираните средства за сигурност на ползвателя на платежни услуги, които са били изгубени, откраднати или незаконно присвоени, и следва също така да гарантира, че ползвателят на платежни услуги е законният ползвател, който чрез нормално използване на персонализирани средства за сигурност дава съгласие за прехвърляне на финансови средства и достъп до своята информация за сметка. Освен това е необходимо да се уточнят изискванията за задълбочено установяване на идентичността на клиента, които следва да бъдат прилагани всеки път, когато платецът получава достъп до своята платежна сметка онлайн, инициира електронна платежна операция или извършва дистанционно действие, което би могло да е свързано с риск от измама при плащането или други злоупотреби, като се изисква генерирането на код за удостоверяване на идентичността, който да е устойчив срещу риск от цялостно подправяне, или чрез оповестяване на някой от елементите, въз основа на които е генериран кодът. Правилно СРС е преценил, че ответника не е ангажирал никакви доказателства, че действително е изпратил надлежно данни за активирането на софтуерния токън на наследодателя на ищеца, а се е фокусирала върху изясняването на това какво представлява последния, което обстоятелство в случая е без значение. При това положение и с оглед разпределената доказателствена тежест и неблагоприятните й последици, съдът е приел недоказаният факт за неосъществил се в обективната действителност - арг. чл. 154, ал. 1 ГПК. В тази насока трябва да се отбележи, че тълкуването на закона в това число и регламента, че самите „защити“, т.е. име, номер на банкова карта, срок на валидност, CVC код, не могат да се вземат предвид при установяването на задълбочената самоличност. Същите не представляват фактор за последната, съобразно изискванията на закона и регламента. Тоест, дали при извършените транзакции наследодателят на ищеца е въвел номер на карта, име и CVC код принципно е ирелевантно, за да се направи еднозначен извод за това, че ответника - банка е спазил изискванията на чл. 100 ЗПУПС и чл. 4 от Регламента. СРС правилно е заключил, че предмет на спора и основание на иска е въведена платежната операция, която ищецът сочи, че е станала след уведомяването на ответника на 22.11.2021 г. в 14:27 ч. Тоест, с оглед въведеното още от заповедното производство (със заявлението и издадената заповед за изпълнение) основание на претенцията, съдът достига до извод, че банката не е установила пълно и главно, че е спазила задълженията си по чл. 74, ал. 2 ЗПУПС. От буквалния прочит на разпоредбата може да се направи извод, че същата регламентира „право“ на банката. Този извод обаче в противоречие със систематичното и телеологическото тълкуване на разпоредбата на закона във връзка с останалите посочени погоре норми. Напротив, след като банката бъде уведомена от държателя на платежния инструмент, тя е длъжна да преустанови възможността за извършването на платежни операции със същия до изясняване на релевантните обстоятелства за извършването на преценка дали се касае за неправомерно ползване на платежния инструмент. В случай, че банката упражни „правото“ си да не преустанови възможността за извършване на платежните операции с платежния инструмент, то тогава разрешаването и осчетоводяването на същите са изцяло в риск на банката - издател на платежния инструмент. Софийски градски съд се солидизира, че са налице материалните предпоставки за ангажиране отговорността на ответника, поради което претенцията за главницата е основателна и като такава следва да бъде уважена в цялост, като съдът отчита наследственото правоприемство. Съдът уважава претенцията, така както е заявена, при спазване на основният принцип в българският граждански процес - за диспозитивното начало (арг. чл. 6, ал. 2 ГПК). Предвид изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, обжалваното първоинстанционно решение на основание чл. 271, ал. 1 изр. 1 презл. 1 от ГПК следва да бъде изцяло потвърдено. Относно разноските: С оглед изхода на делото, на въззивника не следва да се присъждат разноски. В полза на въззиваемата страна следва да се присъдят своевременно поисканите съдебни разноски за възнаграждение за адвокатска защита и съдействие в размер на 400 лева с ДДС, съобразно приложения по делото договор за правна защита и съдействие и списък на разноските по чл. 80 от ГПК. Предвид цената на исковете, настоящото решение не подлежи на касационно обжалване, съобразно с ограничението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК /изм. ДВ, бр. 100/21.12.2010 г., ДВ, бр. 50/2015 г., ДВ, бр. 86/2017 г. /. Така мотивиран, Софийски градски съд