Решение № 3758 от 12.10.2026 г. на Районен съд - Варна по дело № 11531/2025 г.

Предявена е искова молба по реда на чл.422, ал.1, във вр. с чл.415 от ГПК, с обективно съединени искове по чл.79, ал.1 от ЗЗД и по чл.86, ал.1 от ЗЗД от страна на ищеца „••••“ ЕООД, ЕИК •••• със седалище и адрес: гр. С., представлявано от управителите •••• и ••••, чрез процесуалния представител юрисконсулт П. Ц. против ответницата А. М. П., ЕГН ••••••••••, адрес: В., представлявана от назначен особен представител – адв. Н. С.-Й.. В исковата молба се твърди, че между „••••“ EАД, ЕИК ••••, в качеството си на кредитодател, и А. М. П., ЕГН ••••••••••, в качеството й на кредитополучател, е бил сключен Договор за потребителски кредит № 1178091 на 04.12.2018 г. по електронен път по силата на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние. При сключването на договора на ответницата била предоставена цялата информация, изискуема по закон. В условията на евентуалност ищцовата страна твърди, че договорът за паричен заем по своето естество е реален договор и същият се счита за сключен, считано от датата на получаване на паричната сума. По силата на договора ответницата получила сумата от 1500 лв., срещу което се съгласила да върне 16 броя вноски по 123,44 лева в срок до 20.03.2020 г., когато падежирала последната вноска, съгласно Приложение №1 към Договор за потребителски кредит, съдържащ погасителен план, неразделна част от договора. Уговорен бил фиксиран лихвен процент в размер на 41.24 %, както и годишен процент на разходите по кредита в размер на 50%. В Раздел Х, чл.2 от Общите условия за предоставяне на кредити на заемодателя, които представлявали неразделна част от договора за кредит, страните се съгласили, че при забавяне на плащането на погасителна вноска длъжникът ще дължи обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва върху всяка забавена погасителна вноска, ведно с всички разноски за извънсъдебното и/или съдебно събиране на вземането, направени от „••••“ АД. В Раздел VI, чл.8 и Раздел Х, чл.5 oт ОУ страните постигнали съгласие длъжникът да заплаща всички разноски, свързани с неизпълнението на договора, а в Раздел Х, чл.2 от Общите условия страните се съгласили, че длъжникът ще дължи обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва върху всяка забавена погасителна вноска. В Раздел VI, чл.7 oт ОУ страните постигнали съгласие длъжникът да заплаща всички разноски свързани с неизпълнението му. В Раздел VIII, чл.2.6 oт ОУ било уговорено правомощие на „••••“ ЕАД да уведомява длъжника за забавата му чрез водене на кореспонденция, изпращане на съобщения, писма и стикери. На 04.12.2018 ответницата сключила договор за предоставяне на поръчителство с дружеството „••••“ ЕООД, по силата на който това дружество се е задължило да сключи договор с трето за процеса лице – „••••“ ЕАД и да отговаря пред него солидарно с ответницата за всички задължения по договора за кредит. Съгласно чл.3 от договора за предоставяне поръчителство дружеството се задължило да плати всички изискуеми задължения при поискване от „••••“ ЕАД. На същата дата 20.04.2018 година „••••“ ЕООД и „••••“ ЕАД сключили договор за поръчителство, по силата на който „••••“ ЕООД се е задължило спрямо „••••“ ЕАД за всички задължения на ответника по договора за кредит. Съгласно чл.3 от договора за предоставяне на поръчителство дружеството се е задължило да плати всички изискуеми задължения при поискване от „••••“ ЕАД. Ответницата не изпълнила в срок задълженията си по договора за кредит. На 23.02.2021 г. „••••“ ЕООД погасило дължимите от ответницата суми, както следва: 1500 лeвa – главница; 0 лeвa - договорна лихва за период 14.12.2018 г до 20.03.2020 година; 793,29 лeвa - обезщетение за забава в размер на законната лихва за забава. С извършване на посоченото плащане „••••“ ЕООД, в встъпило в правата на удовлетворения кредитор. На 23.02.2021 г. „••••“ ЕООД уведомило по електронна поща ответницата за извършеното плащане и за задължението й за заплащане на възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство в размер на 1757, 76 лева, ведно със сумата от 269,39 лева, представляваща обезщетение за забава върху дължимото възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство. С договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 02.03.2021 г. „••••“ ЕООД, като цедент, прехвърлило своите вземания към ответницата по договора за потребителски кредит на цесионера – ищцовата страна по делото. Длъжникът била уведомена за цесията на посочената от нея в договора електронна поща, като в случай, че съдът не приеме това уведомление за извършено надлежно, то ищцовата страна моли съда да приеме, че уведомлението е извършено с връчването на исковата молба. Предвид неизпълнение на задълженията по договора от страна на ответника, ищцовото дружество подало заявление по реда на чл.410 от ГПК и в РС – Варна било образувано ч.гр.д. №7844/2024 г., по което била издадена заповед за изпълнение. Същата била връчена на длъжника при условията на чл.47, ал.5 от ГПК, което предпоставило и правния интерес на ищеца от предявяване на иска. Предвид така изложените обстоятелства ищцовата страна моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че ответницата дължи на „••••“ ЕООД, сума в общ размер от 2955, 91 лв., формирана както следва: главница по договор за потребителски кредит в размер на 1500 лв.; договорна възнаградителна лихва върху главницата по договора за потребителски кредит в размер на 475, 04 лв. за периода от 04.12.2018 г. до 20.03.2020 г.; мораторна лихва за забава върху главницата в размер на 980, 87 лв. за периода от началото на договора 04.12.2018г. до 27.02.2025 г. , както и лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда 13.03.2025г. до окончателно изплащане на вземанията. Ищцовата страна моли също да й бъдат присъдени направените разноски в заповедното и в настоящото исково производство в размер на 259,12 лв. В представения от назначения на ответника особен представител отговор на исковата молба се сочи, че исковете са допустими, но са неоснователни. Оспорва се ответницата да е сключвала договор за кредит с твърдяното дружество. Оспорва се, че ответницата е получила кредитна сума от „••••“ EАД. Оспорва се, че ответницата е сключила договор за поръчителство с „••••“ ЕООД. Оспорва се, че ответницата е била уведомена за извършената цесия. Твърди се, че ответницата не е ползвател на електронна поща. Представителят на ответницата твърди, че договорът за предоставяне на кредит и договорът за поръчителство са нищожни, поради противоречие със закона, накърняване на добрите нрави и неравноправност. Твърди, че с договора за кредит са нарушени императивни разпоредби на ЗПК – чл.11, ал.1, т.9 и 10 от ЗПК и чл.19, ал.1; чл.21 и чл.22 от ЗПК, тъй като в годишния процент на разходите не са включени разходите за дължимото възнаграждение от ответницата по договора за поръчителство, което представлявало разход за потребителя, свързан с договора за кредит и предварително известен на кредитора. Сочи се, че в случай на включване на всички разходи по кредита в ГПР, то същият би надвишил многократно установения нормативно размер на ГПР. С невключването на възнаграждението в ГПР било допуснато заобикаляне на закона – на изискването за точно посочване на финансовата тежест на кредита. Договорът за поръчителство бил нищожен поради това, че не съществувало главно задължение, което да обезпечава, както и поради липса на основание. С него се увеличавала тежестта на задължението на ответницата, с което било налице нееквивалентност на насрещните престации по договора. Липсвало и основание за възникване на суброгационно право в полза на „••••“ ЕООД. Липсвали доказателства, удостоверяващи извършването на плащане погасяващо задължението на ответницата към „••••“ EАД. Предвид така изложените съображения, развити подробно в отговора на исковата молба, представителят на ответницата моли предявените искове да бъдат отхвърлени. Съдът, след като взе предвид представените по делото доказателства — поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа и правна страна: По делото са приобщени към доказателствения материал следните писмени доказателства, представени от ищцовото дружество, а именно: договор за потребителски кредит №1178091/04.12.2018 г., ведно с Приложение № 1 към него; Общи условия за предоставяне на кредити от „••••“ ЕАД; договор за предоставяне на поръчителство от 04.12.2018г. сключен между „••••“ ЕООД и ответницата, ведно с Приложение № 1 към него; договор за поръчителство от 04.12.2018г. сключен между „••••“ ЕАД и „••••“ ЕООД, ведно с Приложение № 1 към него; стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити от 04.12.2018 г.; договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 02.03.2021 г., сключен между „••••“ ЕАД и „••••“ ЕООД от една страна и „••••“ ЕООД от друга; справка; разпечатка от имейли – с тема: Образователно писмо и Договор; разписка за извършено плащане №2000000166435868/04.12.2018 г. за извършено плащане чрез системата за електронни плащания ePаy.bg; разпечатка от справка от системата на „••••“ ЕАД. Приложено е към делото и ч.гр.д. № 3133/2025 г. по описа на ВРС. От така представените доказателства се установява, че в договора за потребителски кредит №1178091 е отразено, че се сключва между „••••“ АД, в качеството на кредитодател, и А. М. П., в качеството на кредитополучател. С договора кредитодателят се е задължил да предостави на кредитополучателя потребителски кредит, в размер и при условията, посочени в него. Параметрите на договора са фиксирани в Приложение №1 към договора за потребителски кредит с №1178091/04.12.2018 г., в което е посочено, че размерът на кредита е от 1500 лв., със срок на кредита - 16 месеца, платим на 16 погасителни вноски, с размер на всяка погасителна вноска от 123.44 лв. Посочен е лихвен процент от 41.24%; годишен процент на разходите по кредита - 50 %. Фиксиран е погасителен план с падеж на първа погасителна вноска на 20.12.2018 г. и краен срок с падеж на последна погасителна вноска 20.03.2020 г. Общият размер на всички плащания е от 1975,04 лв.Договорът, както и общите условия съдържат подписи. В договора за предоставяне на поръчителство от същата дата 04.12.2018 г. е посочено, че е сключен между „••••" ЕООД, ЕИК •••• /поръчител/ и А. М. П. /потребител/. Посочено е, че поръчителят се е задължил да сключи договор за поръчителство с „••••“ ЕАД, по силата на който да отговаря солидарно с потребителя за изпълнението на всички задължения по договора за потребителски кредит. За поемането на тези задължения потребителят се задължил да плати на поръчителя възнаграждение. Размерът и условията на това възнаграждение са определени в Приложение №1 към договора за предоставяне на поръчителство. В това приложение е посочено е, че е бил предоставен кредит в размер на 1500 лв., със срок на кредита - 16 месеца, платим на 16 погасителни вноски, с размер на всяка погасителна вноска от 123,44 лв., с падеж на първа погасителна вноска на 20.12.2018 г. и краен срок с падеж на последна погасителна вноска 20.03.2020 г. Възнаграждението на поръчителя е посочено в размер на 109,86 лв. на месец за периода на действие на договора за кредит, като е посочено, че възнаграждението се дължи на датата на падежа на съответното плащане по кредита, съгласно погасителния план, т.е. на 16 месечни вноски, последната от които на 20.03.2020 г. Видно е от доказателствата също, че отново на същата дата 04.12.2018 г. е сключен договор за поръчителство между „••••“ АД /••••/ и „••••" ЕООД /Поръчител/, съгласно който поръчителят отговаря пред „••••“ ЕАД солидарно с А. М. П. за изпълнение на всички задължения, възникнали по договора за потребителски кредит, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията по договора за потребителски кредит. Този договор е със срок от датата на сключване на договора за потребителски кредит до погасяване на всички задължения по него. На 02.03.2021 г. е бил сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ между „••••“ ЕАД и „••••“ ЕООД, в качеството на цеденти и ищцовата страна „••••“ ЕООД, в качеството на цесионер. С него „••••“ ЕАД е прехвърлило на ищеца свои вземания, произтичащи от неизплатени договори за кредит на физически лица, а „••••" ЕООД е прехвърлило на ищеца свои вземания, произтичащи от встъпването му като поръчител в правата на първоначалния кредитор по просрочени и неизплатени договори за кредит на физически лица, сключени с „••••“ ЕАД. От материалите по приложеното към настоящото дело ч.гр.д. №3133/2025 на ВРС се установява, че на 28.02.2025 г. ищцовата страна е депозирала в съда заявление по чл.410 от ГПК, като е издадена заповед за изпълнение на парично задължение №1377 от 14.03.2025 г. за сумите: сумата 1500 лв./хиляда и петстотин лева/ - главница; сумата от 475,04 лв. /четиристотин седемдесет и пет лева и четири стотинки/ договорна лихва за периода от 04.12.2018 г. до 20.03.2020 г.; сумата от 980,87 лв. /деветстотин и осемдесет лева и осемдесет и седем стотинки/ мораторна лихва за периода от 04.12.2018 г. до 27.02.2025 г., ведно със законната лихва върху главницата от депозиране на заявлението – 13.03.2025 г. до изплащане на вземането. На база на така установените факти съдът счита, че се налагат следните правни изводи: В тежест на ищцовата страна по делото е да докаже, че между ответницата и „••••“ ЕАД е бил сключен договор за потребителски кредит, както и, че между ответницата и „••••“ ЕООД е бил сключен договор за поръчителство; да докаже предоставянето на договорната сума на ответницата; уведомяването на ответницата за извършеното прехвърляне на задълженията по договора и размера на претенциите. Ищцовото дружество е заявило, че договорът за потребителски кредит е бил сключен при условията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, като в исковата молба подробно е описан процесът депозиране на заявка и сключване на договор, но съдът счита, че по делото не е доказан с категоричност фактът на сключване на договора за кредит. Сключването му от разстояние по ЗПФУР предполага провеждане на процедура с няколко стъпки. В случая не са представени доказателства за отправено от ответника заявление за кредит чрез едно от посочените в чл.17 от ЗПФУР средства за комуникация, или пък по друг път. Процедурата също така е свързана с предоставяне от страна на ответника на неговите данни от разстояние, с регистрация в системата на кредитодателя. Липсват доказателства, че договорът е сключен при спазване изискванията на чл.18 от ЗПФУР – че на ответника е била предоставена информацията по приложения към делото стандартен европейски формуляр; че кредитодателят е получил съгласието на ответника за сключване на договора; че са спазени сроковете по чл.12, ал.1 и ал.2 от ЗПФУР. За процедурата по сключване на такъв договор при кредитодателя следва да се съдържат електронни документи /такива по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗЕДУУ, препращаща към чл.3, т.35 от Регламент (ЕС) №910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г. относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО (OB, L 257/73 от 28 август 2014 г.)/ - съдържание, съхранявано в електронна форма - текстови или звуков, визуален или аудиовизуален запис, като подобни по делото не са посочени. Представените от ищцовата страна справка от системата на „••••“ ЕАД и извадка от уведомения до ответницата, изпращани по електронен път не установяват с категоричност процедурата по сключване на договора, съгласно ЗПФУР, защото те не доказват с категоричност, че с ответницата е била осъществявана комуникация и че тя е отговаряла на изпращаните й уведомления, както и че именно тя е била лицето, заявило искане за кредит. Наред с това е налице противоречие в твърденията на ищеца и данните от представените доказателства, тъй като от една страна ищецът твърди, че договорът с ответницата е бил сключен от разстояние, по реда на ЗПФУР, а от друга страна, както по-горе е споменато, представеният по делото на хартиен носител договор, е подписан. Предвид това съдът счита, че не е доказано в процеса сключването на сочения договор за потребителски креди с ответницата. По евентуално наведеното твърдение от ищеца, че договорът за кредит е бил сключен с предаването на заемната сума, е видно от представената разписка за извършено плащане, че сумата от 1500 лв. е била изпратена по сметка на ответницата, но няма данни за получаването й, поради което също не може да се приеме за доказан по несъмнен начин фактът на сключване на договора. Относно сочения договор за поръчителство, сключен между ответника и „••••“ ЕООД, също не са представени доказателства за сключването му при условията на ЗПФУР. Не са посочени по делото и доказателства, поради което и не е известно дали и кога соченото дружество поръчител е изплатило на кредитодателя сумата по кредита, каквито са наведените в исковата молба твърдения. Недоказани са и твърденията, че ответницата е била уведомена по електронен път за погасяване на задълженията й към кредитодателя по посочения договор за кредит. Предвид това съдът не може да приеме за доказано също, че дружествата „••••“ АД и „••••“ ЕООД валидно са прехвърлили с договор за цесия, в полза на ищеца, вземанията си към ответника. По гореизложените мотиви, съдът намира, че предявените претенции от ищцовата страна спрямо ответницата, произтичащи от Договор за потребителски кредит №1178091/04.12.2018 г., задълженията по който са погасени от поръчител, а впоследствие вземанията са прехвърлени на ищеца чрез договор за цесия, са неоснователни и недоказани и счита, че като такива следва да се отхвърлят. На основание чл.78, ал.3 ГПК, с оглед изхода от спора, ответницата има право на разноски, но доколкото същата се представлява от особен представител, разноски в полза на ответницата не следва да бъдат присъждани. Мотивиран от така изложените съображения, съдът