Решение № 23 от 11.2.2026 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 550/2025 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК, образувано по въззивни жалби и на двете страни по спора, предмет на постановеното по гр.д. № 189/2025г. по описа на ОС – Силистра решение № 132/25.07.2025г. Прокуратурата на Република България обжалва решението в частта, в която е осъдена да заплати на Ф. А. М., ЕГН ••••••••••, сумата от 35 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване правото за разглеждане и приключване в разумен срок на сл.д. № 1/1991г., преобразувано в ДП № 780-II/1998г. по описа на ВОП – София, а сега ДП № II-048/1999г., на основание чл.2б ЗОДОВ, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22.04.2022г. до окончателното й изплащане. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, оспорвайки направените от съда изводи за доказаност на претендираните от ищеца вреди и относно размера на присъденото обезщетение. Сочи се, че съдът не е обсъдил наведените от Прокуратурата възражения относно твърдяната неразумна продължителност на делото, както и че определеният размер на обезщетението е в противоречие с разрешенията по т.ІІ от ППВС № 4/1968г. на ВС, в частност не е съобразен с действително претърпените и доказани вреди, както и с жизнения стандарт в страната. Оспорва се определения начален момент на присъдената законна лихва върху главницата, сочейки, че съдът не е обсъдил своевременно направеното възражение, че такава се дължи едва от завеждане на исковата молба. Отправеното до настоящата инстанция искане е за отмяна на решението в обжалваната му част и отхвърляне на иска, евентуално за присъждане на обезщетение в по-нисък размер. Ищецът Ф. А. М., чрез процесуалния си представител, обжалва първоинстанционното решение в неговата отхвърлителна част, а именно за отхвърляне на иска му по чл.2б ЗОДОВ за горницата над присъденото обезщетение от 35 000 лева до предявения размер от 120 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 22.04.2022г. Счита, че в тази му част решението е неправилно и необосновано, постановено при съществено нарушение на процесуалните правила и в противоречие с материалния закон, със стандартите на ЕСПЧ за остойностяване на неимуществените вреди от нарушението по чл.6, §1 от ЕКЗПЧОС и съдебната практика на ВКС. Твърди, че съдът не е изложил мотиви за отхвърляне на иска за горницата над 35 000 лева до претендираните 120 000 лева, не е обсъдил всичките му доводи относно справедливия размер на следващото му се обезщетение. Излага подробни аргументи по обстоятелства и съдебна практика /на националните съдилища и на ЕСПЧ/, за които сочи, че са релевантни и обуславят основателността на търсения размер на обезщетението, съответно не са съобразени/неправилно ценени от първоинстанционния съд. Иска се от настоящата инстанция да отмени така обжалваното от него решение и да постанови друго, с което уважи иска му изцяло, ведно с претендираната законна лихва с начален момент от 22.04.2022г. В срока по чл.263 ГПК не са постъпили отговори от страните по подадена от насрещната страна въззивна жалба. В с.з., чрез представител от АП – Варна, съответно с депозирано писмено становище от процесуалния представител на Ф. М., въззивните жалби се поддържат, а подадената от насрещната страна жалба се оспорва като неоснователна. За да се произнесе по спора, съобразно разпоредбата на чл.269 ГПК, ангажираните по делото доказателства и приложимия закон, настоящият състав на АпС – Варна взе предвид следното: Обжалваното решение е валидно и допустимо. Същото е постановено по предявени от Ф. А. М. против Прокуратурата на РБ искове са с правно основание чл.2б ЗОДОВ и чл.86 ЗЗД, основани на твърдения, че е пряко пострадал от деянията на т.нар. Възродителен процес, които са предмет на разследване по неприключилото и към момента сл.д. № 1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано под № 780- ІІ/1998 г. на Военно-окръжна прокуратура /ВОП/ - София, а към момента ДП № ІІ-048/1999 г. Твърди, че в периода 1985 г. – 1989 г. спрямо него и семейството му са били извършени репресивни действия като на 23.01.1985 г. е бил арестуван без съдебна заповед и повдигнати обвинения, държан е неправомерно в ареста, след което е бил отведен и задържан в затвора и лагера на остров Белене до 19.04.1986 г., при нечовешки и унизителни условия, без да му е дадена възможност за защита. Впоследствие е бил преместен в затвора в гр. Бобов дол, където е държан до м. май 1987 г., а после принудително заселен в с. Д., без право да напуска населеното място и да контактува със семейството си. Едва след като бил принуден да подпише декларация за смяна на имената му през 1988 г. се завърнал в гр. Силистра, но бил уволнен от работа, а през м. май 1989 г. заедно със съпругата му и по-малкият им син били депортирани от България. По този начин бил разделен с другия си син, който към този момент отбивал военната си служба. Твърди се още, че след установяването му в Турция, узнал за започналото разследване на извършените спрямо турското етническо население в България престъпления и заедно с други изселени пострадали активно се интересували от развитието на делото, очаквайки наказване на виновните лица. Бил и един от учредителите на „Сдружение за правосъдие, права, култура и солидарност на Балканите“, една от дейностите на което е било защита интересите на репресираните изселници от България и чрез което били отправяни искания до българските власти вр. воденото разследване. Навежда конкретни твърдения за това, както и по хронологията по движението на образуваното сл.д. № 1/1991 г., както и че като пострадал е бил разпитван едва през 2001 г. Твърди, че производството по все още неприключилото следствено дело е продължило неразумно дълго, без това да е обективно оправдано – обстоятелство, установено с постановени определения по чл.369 НПК, и с която продължителност е нарушено правото му по чл.6, §1 от КЗПЧОС за разглеждане и приключване на делото в разумен срок. В хода на разследването обвиняемите са починали, изтекла е и абсолютната давност за наказателно преследване, поради което той, като пряко пострадал от деянията, е бил лишен от възможността да бъде конституиран като частен обвинител и да получи обезщетение от виновните лица за претърпените вреди. Твърди, че в резултат на това нарушение на чл.6, §1 ЕКЗПЧОС е претърпял неимуществени вреди - притеснение, очакване и безпокойство, неудобство и несигурност, разочарование и загуба на доверие в институциите и правосъдието, чувство за липса на справедливост, страх и опасение, че виновните ще останат ненаказани, а в същото време е бил лишен от възможността да получи справедливо обезщетение като граждански ищец /загуба на възможности/. С оглед на това е предявен и иска за заплащане на обезщетение за тези вреди в размер на сумата от 120 000 лева, ведно със законната лихва върху нея, начиная от 19.04.2022 г. до окончателното изплащане на задължението. С отговора си на исковата молба Прокуратурата на РБ е оспорила исковете с възражения, че не са налице предпоставките на чл.2б ЗОДОВ. Сочи се, че процесното следствено дело се характеризира със значителна фактическа и правна сложност, липсва бездействие от страна на органите на разследването, продължителността на същото е обусловена от дадените задължителни указания на съда за извършване на множество процесуалноследствени действия – установяване и разпити на значителен брой пострадали лица /446/, голяма част от които живеят в чужбина или са починали. Твърди се, че Прокуратурата не следва да отговаря за забавяне на делото за периода, когато същото е било висящо пред съда /в т.нар. съдебна фаза/. Оспорват се претендираните от ищеца като претърпени неимуществени вреди, размерът на търсеното обезщетение и началния момент на претендираната законна лихва. Пред настоящата инстанция не е налице спор по установената от ангажираните по делото писмени доказателства фактическа обстановка относно извършената в периода 1985 г. – 1989 г. спрямо ищеца принуда поради несъгласие с провежданата от държавата насилствена асимилация, както и относно движението по процесното досъдебно производство, от забавянето на което се претендират да са претърпени вреди. В периода 1985 г. – 1989 г. Ф. М. е бил задържан и въдворен в затвора в Белене, после в затвора в гр. Бобов дол, принудително заселен в с. Д., принудително са сменени турските му имена /от Ф. А. М. /К./ на Ф. Ал. К./, депортиран от България. Същият е сред лицата, по отношение на които с решение на НС, обн. ДВ бр.44/1990 г., е постановена гражданска и политическа реабилитация. На 31.01.1991 г. с Постановление на прокурор при Прокуратурата на въоръжените сили е образувано сл.д. № 1/1991г. срещу Тодор Живков и о.з. генерал-полковник Д. С. за извършено от тях престъпление по чл.162, ал.1 вр. чл.20, ал.2 НК за това, че в периода 1984 г. – 1989 г. в съучастие с други лица са подбуждали към национална вражда и омраза. Впоследствие, в периода м. 09.1991 г. - м. 01.1993 г. като обвиняеми са били привлечени и други лица. След постановено прекратяване на производството срещу част от обвиняемите и преквалификация на обвинението, на 20.07.1993 г. във Върховния съд - Военна колегия е бил внесен обвинителен акт срещу Д. С., Тодор Живков и Георги Атанасов за това, че в периода 08.05.1984 г. - 15.12.1988 г. обвиняемият Стоянов, в качеството си на военнодлъжностно лице - министър на вътрешните работи, умишлено подбуден при условията на продължавано престъпление от действалите в съучастие обвиняеми Живков и Атанасов, при условията на продължавано престъпление умишлено злоупотребил и превишил властта си и дал указания при провеждани оперативки, съвещания на ръководния състав на МВР и изказвания пред форуми на членове на БКП, с които възложил на подчинените му служители от МВР несвойствени и нерегламентирани по надлежния ред функции и задачи, преподчинил длъжностни лица от МВР на граждански лица от апарата на БКП, незаемащи длъжности в държавния апарат, въвел фактическо извънредно положение на части от територията на страната, разпоредил задържане на български граждани без правно основание, от които деяния настъпили вредни последици, изразяващи се в противозаконно задържане на български граждани в местата за изтърпяване на наказание “лишаване от свобода“, противозаконно ограничаване правата на българските граждани на свободно предвижване и между населените места на страната, право на свободни контакти, право на лична свобода и неприкосновеност, право на ползване на свой език - престъпление по чл.387, ал.2, във връзка с ал.1, чл.26, ал.1 и чл.20, ал.2 от НК за обвиняемия Стоянов и престъпление чл.387, ал.2, във връзка с ал.1, чл.26, ал.1 и чл.20, ал.3 от НК за обвиняемите Живков и Атанасов. По повдигнатите обвинения е бил изготвен и внесен обвинителен акт, образуван в НОХД № 1/1994 г., което е прекратено с разпореждане от 09.02.1995 г. и делото е върнато на Прокуратурата за отстраняване на подробно посочени процесуални нарушения, сред които и идентификация на пострадалите лица с оглед определяне характера и размера на вредите от инкриминираното деяние, засягащо както правото на защита на обвиняемите, така и на пострадалите. На 19.12.1997 г. е внесен втори обвинителен акт срещу същите обвиняеми и за същите престъпления, който отново е върнат поради направени констатации за непълно изпълнение на дадените при предходното връщане указания /разпореждане от 28.04.1998 г. по НОХД № 1/1998 г./. С оглед настъпили законови промени в подсъдността сл.д. № 1/1991г. е изпратено на Софийска военно-окръжна прокуратура и с Постановление от 29.09.1998 г. е преобразувано в сл.д. № 780-11/1998 г. Със същото наказателното производство срещу Тодор Живков е прекратено поради настъпилата смърт на обвиняемия. На 28.12.1999 г. е постановено прекратяване и по отношение на обвиняемия Д. С., също поради смърт на дееца. В периода 06.04.1999 г. - 04.12.1999 г. досъдебното производство е било спряно поради свидетели в чужбина, а след възобновяването му е продължило под нов № ІІ-048/1999 г., под който продължава да е висящо и към настоящия момент. По същата причина е било спирано и в периода 01.10.2002 г. - 04.07.2003 г., както и с Постановление от 04.02.2004 г. за периода 04.02.2004 г. – 14.12.2010 г., а впоследствие и с Постановление от 04.10.2018 г. Възобновено е с Постановление от 18.04.2022 г. на прокурор от ВОП – София. На 31.05.2022 г. досъдебното производство е било прекратено на основание чл.243, ал.1, т.1 вр. чл.24, ал.1, т.4 от НПК /настъпила смърт на единствения останал обвиняем/, като постановлението за прекратяване е отменено по жалба на друго пострадало лице /ВЧНД № 821/2022г./ и висящността на наказателното производство е възобновена. Същото към настоящия момент не е приключило, като с Постановление от 30.09.2024 г. на прокурор от ВОП – София са дадени указания за извършване на конкретни следствени действия /разпити на пострадали и установяване на лица – извършители/ и разследване на деяние по чл.416 и сл. НК. От доказателствата по делото е видно, че по повод необходимостта от установяване и посочване на пострадалите лица, голяма част от които се намират на територията на Република Турция по делото са били изготвяни следствени поръчки до Република Турция. Съгласно писмо на отдел "Международен" при ВКП, но адресирано до Военно-окръжна прокуратура, и част от материалите по сл.д. № 1/1991 г., е видно, че макар и преди 2002 г. да са изготвяни молби за правна помощ, изпълнявани частично и на етапи, инструментите на международната правна помощ са били съсредоточени в периода 2002 г. – 2007 г. Към датата на постановление за спиране от 04.10.2018 г. са били разпитани общо 369 от пострадалите лица. Съгласно писмо-отговор на Върховна касационна прокуратура, изготвено по подадена молба на пострадали лица, нова съдебна поръчка е изпратена през м.01.2019 г. През 2018 г., преди спиране на досъдебното производство, част от пострадалите лица, са подали молби по чл.368 ГПК, по които са образувани дела в СГС. С постановени по тях определения на Прокуратурата е бил даден 1-месечен срок за предприемане на действия съгласно правомощията на прокурора по чл.242, ал.1 НПК /в акта за спиране е посочено само едно от тях - определение по ЧНД № 3650/2018 г./. Указания за предприемане на действия за ускоряване на наказателното производство в 2-месечен срок са били дадени и вр. връчване на Постановлението за спиране от 04.10.2018 г. /определения по ВЧНД № 2966/2021 г. и ВЧНД № 2932/2021 г. на СГС/. Установено е от фактическа страна по делото и това, че по процесното досъдебно производство ищецът Ф. М. фигурира в списъците на пострадалите лица /лица, преминали през затвора Белене/, предоставени на разследващите органи още през 1993 г. Като такъв обаче е разпитан едва през 2001 г. – на 01.11.2001 г. от следовател по делото и на 04.12.2001 г. по делегация от компетентния орган в Република Турция. В разпитите си е манифестирал желанието да реализира правата си в това му качество. От ангажираните по делото доказателства не се установява същият да е инициирал производство по чл.368 НПК или да е извършвал други процесуални действия. В същото време ищецът е един от учредителите на Сдружение за правосъдие, права, култура и солидарност на Балканите, учредено от български изселници в Турция, част от дейността на която организация е защита правата на пострадалите по време на събитията, проведени от българския тоталитарен режим, израз на което са и отправяните от Сдружението молби и искания до различни български институции за обективно и своевременно разследване по процесното досъдебно производство. Спорните въпроси са по приложение на правото – за какъв период от разглеждане на следственото дело ищецът има право на иск по чл.2б ЗОДОВ, кои от претърпените от него вреди са в причинна връзка с това наказателно производство, какъв е справедливия размер на евентуално следващо се обезщетение и от кога се дължи законната лихва върху него. С нормата на чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ законодателят е въвел отговорност за държавата за обезщетяване на вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС. Разпоредбата е приета с изменението на ЗОДОВ, обн. в ДВ бр.98/11.12.2012 г. и е в сила от 15.12.2012 г. Към тази дата сл.д. № 1/1991 г. е висящо, поради което и претенцията за обезвреда от неприключването му в разумен срок следва да бъде разгледана по реда на специалния ЗОДОВ. Това обаче не означава, че до този момент пострадалото лице е нямало право на иск. Последното се извежда от прякото действие на общата разпоредба на чл.7 от Конституцията на РБ от 1991 г., предвиждаща отговорност на държавата за всички вреди, причинени от незаконни актове и действия на нейни органи или длъжностни лица, както и непосредствената приложимост на ЕКЗПЧОС, в сила за България от 07.09.1992 г. /чл.5 ал.4 Конституцията/. Всеки национален съд на държава – страна по Конвенцията е национален съд по см. на чл.13 от нея и като такъв е длъжен да разгледа всяко дело в защита на право, което Конвенцията признава. Разглеждането и решаването на делото в разумен срок от независим и безпристрастен съд е такова право, поради което и неговото нарушаване покрива състава на чл.7 от Конституцията /в т.см. е и постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 210/2015 г. по гр.д. № 3050/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о./. Ето защо предявената претенция за нарушено право на разглеждане и решаване на делото в разумен срок обхваща отговорността на Прокуратурата и предпоставя преценка за разумността на срока на разследването за периода от влизане в сила на ЕКЗПЧОС /07.09.1992г./ до предявяване на иска – 22.04.2025 г. /арг. и решение Foti end others v Itali,1982г. и Smirnova v. Russia/. Установените по-горе обстоятелства за осъществените действия спрямо ищеца /принудителна смяна на имената му, задържане и принудително изселване, ограничаващо правото му на свободно придвижване, правото му на труд и личен живот/, от една страна, и деянията и съставомерния резултат от тях, предмет на разследване в наказателното производство, както по текстовете до 2024 г., така и след дадените указания с постановлението от 30.09.2024г. за разследване на престъпления по чл.416 НК, от друга, обуславят легитимацията на ищеца Ф. М. като пострадал. Предоставената му от закона възможност да участва като частен обвинител и да предяви граждански иск срещу обвиняемите лица определя наказателното производство като такова за определяне на граждански права по см. на чл.6 §1 КЗПЧОС от момента на образуването му, независимо от стадия на процеса, в който тези права са можели процесуално да бъдат упражнени. Сл.д. № 1/1991 г. е образувано на 31.01.1991 г. и до настоящия момент не е приключило, като към момента на устните прения пред настоящата инстанция досъдебното производство е с продължителност от над 33 години, считано от посочената по-горе релевантна дата /07.09.1992г./. Изхождайки от примерно изброените в чл.2б ЗОДОВ критерии, както и стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ /сложността на делото, поведението на жалбоподателя и на съответните власти и значението на делото за жалбоподателя/, и конкретните обстоятелства по процесното дело, настоящият състав намира, че този период значително надхвърля изискването за разглеждане на делото в разумен срок по см. на чл.6, §1 Конвенцията. Този извод не се променя и при приспадане на времето от 1 година и 10 месеца, през което делото е било в съда по повод двукратното внасяне на обвинителни актове. Отделно от това следва да се отбележи, че страна по материалното правоотношение за обезвреда по ЗОДОВ е държавата, а органът, от действията на които е причинена вредата е само неин процесуален субституент. Когато вредите са причинени от няколко органа това не изключва отговорността на държавата, независимо дали искът е предявен срещу всички или само срещу един от тях. Безспорно е, че делото се характеризира с фактическа и правна сложност, предвид характера и фактическия състав на деянията, предмет на разследването, наличието на повече от един обвиняем, множество пострадали лица и произтичащия от това обем на процесуално-следствените действия. След първото връщане на обвинителния акт от съда са идентифицирани като пострадали 446 лица, въдворени в ТВО Белене, а предвид указанията от 30.09.2024г. и променената правна квалификация, броят на пострадалите, засегнати от разследваните деяния, би бил значително по-голям. Това, както и обстоятелството, че част от пострадалите лица са починали, а други живеят на територията на Република Турция безспорно рефлектира върху фактическата сложност на делото, което е наложило отправянето на молби за правна помощ към трета страна и неколкократното му спиране по тази причина. Независимо от това, съдът приема, че делото не е „проведено с дължимата грижа“ /Cominggersol SA v Portugal, 2000г./. Съгласно посоченото по-горе писмо на отдел „Международен“ към ВКП инструментите на международната правна помощ са съсредоточени в периода 2002-2007г., към който момент вече е била изтекла и абсолютната давност за наказателно преследване по повдигнатите по първоначалната квалификация обвинения на единствения останал жив обвиняем – Георги Атанасов. Давността е изтекла през 2000г., а едва през 2012г. същият е бил разпитан, като разследващият орган му е разяснил произтичащите от това права, по повод на което лицето е заявило, че ще се ползва от изтеклата давност и желае прекратяване на делото. Впоследствие и този обвиняем е починал, като към настоящия момент висящносттта на производството е обусловена от постановената отмяна на постановлението за прекратяване и дадените по-късно нови указания за разследване по други текстове на НК и срещу други /неустановени към момента/ лица. В подкрепа на извода за неоправданото забавяне на производството и неприключването му в разумен срок са и постановените определения на СГС по подадени през 2018г. и 2021г. молби за ускоряване на процеса. При направата на извода относно разумността на срока, настоящият състав отчита и това, че с поведението си ищецът по никакъв начин не е допринесъл за забавяне на производството. Липсват обективни причини, които да оправдаят продължителността от над 33 години. Това важи и за трудностите, които са били обусловени от забавата/неизпълнението на отправяните молби за правна помощ. В практиката на ЕСПЧ, прилагана и в редица решения на ВКС, последователно се приема, че държавите следва да организират своите съдебни системи по такъв начин, че техните компетентни органи да отговорят и на изискванията на чл.6, §1 от Конвенцията, включително и да разглеждат делата в разумен срок. В случая не може да се приеме, че са положени необходимите усилия за ефективно използване на международно-правните инструменти, дори и при извод за дадени указания за разпит на всички пострадали лица, съответно, че са предприети действия за ефективно разследване на деянията, от които ищецът е пострадал. С оглед на горното, съдът намира, че е налице нарушение на чл.6, §1 ЕКЗПЧОС относно правото на ищеца за разглеждане на делото в разумен срок, което ангажира отговорността на Държавата, чрез Прокуратурата на РБ за заплащане на обезщетение на претърпените в резултат на това нарушение вреди. По вредите и размера на обезщетението: По реда на чл.2б ЗОДОВ се обезщетяват само онези вреди /имуществени и неимуществени/, които са пряка и непосредствена последица от неразумната продължителност на делото, но не и вредите, причинени на пострадалия от деянията, предмет на разследването. Относно неимуществените вреди съдебната практика приема, че съществува оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което по начало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за развитието на делото и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността /в т. см. Scordino с/у Италия; Smirnova с/у Русия, 1999г.; Димитров и Ханъмов срещу България и др. решения на ЕСПЧ, а също и решение № 306/22.10.2019г. по гр.д. № 4482/2017г., решение № 272 от 27.01.2020г. по гр.д. № 924/2019г., решение № 48/06.04.2020г. по гр.д. № 1610/2019г., и трите на IV г.о. на ВКС и др./. С оглед на това и доколкото по делото липсват доказателства, опровергаващи твърденията на ищеца, съдът намира, че същият е претърпял претендираните от него неимуществени вреди - безпокойство и несигурност, разочарование и загуба на доверие в институциите, чувство за липса на справедливост, притеснение, че виновните лица за извършените спрямо него репресивни действия няма да бъдат наказани и от това, че е лишен от възможността да получи справедливо обезщетение и възмездяване. На основание чл.52 ЗЗД, съгласно разясненията на ППВС № 4/1968 г. и съдебната практика относно релевантните обстоятелства, определящи следващото се обезщетение, съдът приема, че справедлив еквивалент за обезщетяването на тези вреди е сумата от 30 000 лева. При определянето на този размер съдът отчита, че продължителността на производството значително надхвърля законоустановените в НПК срокове, в резултат на което абсолютната давност за наказателно преследване за престъпленията по повдигнатите до този момент обвинения е изтекла. С оглед на това и легитимното очакване на ищеца да реализира гражданските си права за обезщетение на претърпените вреди в рамките на наказателния процес на този етап е осуетено /такива срещу вече починалите обвиняеми не биха могли да бъдат предявени, а към момента други извършители все още не са установени/. Независимо от възможността искът за обезщетение да бъде предявен и в самостоятелно производство, доколкото гражданската отговорност може да се ангажира независимо от наказателната, следва да се отчете интереса на пострадалия това да стане по реда, предвиден в НПК - естеството, мащаба и характера на обстоятелствата, обуславящи инкриминираните деяния, както и заеманите длъжности от лицата срещу които е водено разследването към релевантния период, предпоставят значителни трудности в доказването на деликта в рамките на самостоятелен граждански процес. Относимо към определяне на справедливия размер на обезщетението е и обстоятелството, че с поведението си ищецът не е допринесъл за забавяне на производството. Към настоящия момент същият е на •• години, като през поголямата част от съзнателния си живот след събитията от 1985 г. – 1989 г. е очаквал обективно разследване на същите и справедливо наказване на виновните лица. Така определеният размер кореспондира на обичайно присъжданите обезщетения на други пострадали лица вр. процесното следствено дело за същия период продължителност и явяващи се пряко пострадали от разследваните дейния /решение № 382/27.06.2025 г. по гр.д. № 3589/2023 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 435/10.07.2025 г. по гр.д. № 4315/2024 г. ІІІ г.о. на ВКС; решение № 620/23.10.2025 г. по гр.д. № 461/2025 г. на ВКС; решение № 691/18.11.2025 г. по гр.д. № 926/2025 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 590/17.10.2025 г. по гр.д. № 195/2025 г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 34/21.01.2026 г. по гр.д. № 3294/2024 г. на ВКС, ІV г.о./. По делото не са ангажирани каквито и да било доказателства, сочещи на негативни изживявания по повод процесното наказателно производство, които да надхвърлят по интензитет обичайните такива от неразумната продължителност на делото. Не се твърди или установява воденото производство да е рефлектирало върху начина на живот на пострадалия, неговото здравословно състояние или да е причинило други неудобства, вън от обичайните. Изложеното във въззивната жалба касае преките вреди от деянията. Безспорно е, че упражнената спрямо ищеца репресия през 1985 – 1989г. определя значимостта, която разследването на събитията от този период има за него /макар в приложното поле на чл.6, §1 от ЕКЗПЧОС да не се включва правото за наказателно осъждане на трети лица – Perez v France, 2004г./. Но в същото време съдът отчита, че съгласно ангажираните по делото доказателства проявената заинтересованост от делото не се свързва с пряко и лично извършени от него процесуални действия. Изложените във въззивната жалба и исковата молба доводи за претендирано обезщетение в размер на 120 000 лева, като съответен на установени базови размери и стандарти в практиката на ЕСПЧ при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от нарушения на Конвенцията не се споделят от настоящия състав. Действително в редица свои решения ЕСПЧ е посочвал критериите /общи принципи/, от които изхожда, но същите са прилагани винаги в контекста на конкретния правен спор. Изрично в цитираното от ищеца решение по делото Apicella v Italy, 2004г. e посочено, че чл.41 от ЕКПЧОС дава правомощието на съда да направи преценка дали в конкретния случай на страната следва да бъде присъдено обезщетение, независимо от констатираното нарушение. Именно от гледна точка на необходимостта от преценка на конкретния казус следва да се тълкуват и визираните в това решение базови суми. Предметът на спора по това дело и по настоящото не покриват възприетото в практиката на ЕСПЧ разбиране за "подобни случаи" - които и да са две производства, продължили същия брой години, за идентичен брой инстанции, със залози с еднакво значение, подобно поведение от страна на жалбоподателя и по отношение на една и съща държава. По същите съображения неоснователно е и позоваването от страна на ищеца на постановените от ЕСПЧ решения по делото Mocanu и други срещу Румъния, както и по делото Romanesko срещу Румъния - присъдените с тези решения обезщетения са за нарушение на чл.3 от Конвенцията в процесуален аспект, а не за нарушение по чл.6, §1, както и на осреднени размери на присъждани обезщетения от националните ни съдилища по искове по чл.2б ЗОДОВ, черпейки доводи единствено от продължителността на забавеното съдебно производство. Целта на обезщетението е да възмезди пострадалия в най-пълна степен за вредите от накърнените му нематериални блага, които по принцип нямат парична стойност, но без същото да води до неоснователно обогатяване. Следва да бъде съобразено и това, че самият факт на осъждането /признаването факта на увреждането/ също има репариращ ефект за пострадалия. Изрично в практиката на ЕСПЧ се приема, че предвиденият механизъм по чл.2б ЗОДОВ сам по себе си съставлява обезщетение за нарушението на чл.6, §1 от Конвенцията. Неоснователен е и доводът на ищеца, че при определяне размера на следващото се обезщетение следва да бъде включена и "съответната част за загубените възможности". Както бе посочено по-горе в приложното поле на чл.6, §1 от ЕКЗПЧОС не се включва правото за наказателно осъждане на трети лица и обезщетението не цели да репатрира претърпените вреди от деянието, предмет на забавеното наказателно производство. Вредите от престъплението /засегнатите нематериални блага/ имат значение единствено за преценка за значението /залога/, което делото е имало за пострадалия. Именно в контекста на последното /залога/ следва да бъдат разглеждани и предприетите от държавата други мерки за обезщетяване/отстраняване на тези преки вреди /постановената политическа реабилитация, предвидените в ЗПГРРЛ обезщетения, дадената възможност за възстановяване на етническите им имена при облекчени условия/. С оглед на горното, съдът намира, че предявеният от Ф. А. М. против Прокуратурата иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ следва бъде уважен до размер на сумата от 30 000 лева, като за горницата над тази сума до претендираните 120 000 лева исковата претенция е неоснователна. По искането за лихва за забава: Няма спор, че отговорността на държавата, чрез нейния процесуален субституент Прокуратурата на РБ по своя характер е деликтна, поради което и по отношение на тази отговорност е приложима разпоредбата на чл.84, ал.3 ЗЗД. Доколкото обаче към настоящия момент наказателното производство не е приключило, забавата настъпва от датата на подаване на исковата молба поради това, че претендираното обезщетение обхваща целия период на продължителност на делото до предявяване на иска /т.е. неразумната продължителност е елемент от фактическия състав на отговорността по чл.2б ЗОДОВ/. Поради това и началният момент на дължимата лихва върху присъденото обезщетение е датата на подаване на исковата молба – в случая 22.04.2025 г. Неоснователно е твърдението за противоречие на този извод с практиката на ЕСПЧ. Началният момент, от който този съд присъжда лихва е датата на изтичане на срока за плащане на присъденото обезщетение /напр. дело Наковски с/у България, Коновски с/у България/. Цитираните от ищеца съдебни актове на касационната инстанция са неотносими, тъй като касаят разрешение на въпроса за забавата по приключили към датата на предявяване на иска дела. Поради частичното несъвпадане на изводите на съда с постановения от първоинстанционния съд резултат, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в която е присъдено обезщетение по чл.2б ЗОДОВ за горницата над 30 000 лева до 35 000 лева, както и в частта относно началния момент на законната лихва върху следващото се обезщетение. В останалата му част първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено. С оглед въведената, считано от 01.01.2026 г., нова национална валутна единица и на основание чл.11 от Закона за въвеждане на еврото, определеното обезщетение, съответно отхвърлената част от претенцията, следва да се считат присъдено/отхвърлена в съответната им равностойност в евро, при курс 1.95583 лева за 1 евро. Предвид изхода от спора заплатената от ищеца държавна такса за въззивното производство следва да остане в негова тежест. Разноски за адвокатско възнаграждение не са претендирани. Водим от гореизложеното, съдът