Решение № 2031 от 11.4.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 2149/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от „ЗАД „А.“АД срещу решение № 20208377/07.11.2021г. постановено по гр.д.№48382/2020г. по описа на Софийски районен съд, I г.о., 159 състав, в частта, с което са уважени предявените срещу от „Д.П.А.Г.“АД осъдителни искове, както следва:

-с правно основание чл.405 ал.1 от КЗ за сумата от 11 945, 44 лв., представляваща дължимо застрахователно обезщетение по застрахователна полица №0306Х0403583 и във връзка с настъпило на 21.07.2019г. пътнотранспортно произшествие със застрахования товарен автомобил „Тойота Хайлукс“ с рег. № СА •••• НХ на магистрала в близост до гр. Мако, Унгария, за което е образувана щета № 25519030100134, ведно със законната лихва върху главницата считано от 06.10.2020г. до окончателното й изплащане;

-с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата от 1152, 37 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение върху главницата от 11 945, 44 лв. за периода 25.10.2019г. – 05.10.2020г. както и в частта, с което е въззивникът е осъден да заплати разноски по делото на насрещната страна.

В жалбата се твърди, че твърди, че решението е постановено при грубо нарушение на процесуалните правила при обсъждане на доказателствата по делото, съответно в постановеното решение първоинстанционният съд е стигнал до погрешки фактически и правни изводи и решението му противоречи на материалния закон. Счита, че по несъмнен начин е установено поведението на водача, което представлява груба небрежност, както и неизпълнение на задълженията по застрахователния договор и поради които причини е налице основание застрахователят да откаже изплащане на обезщетение за причинените вреди – т.14.5, т.50.2, т.50.3 и т.50.5 от ОУ към застархователната полица. Твърди, че соченото е значително с оглед интереса на застрахователя и изрично предвидено в застрахователния договор, поради което е налице хипотезата по чл.408 от КЗ.

Моли решението да бъде отменено и постановено ново, с което исковете се отхвърлят изцяло. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „Д.П.А.Г.“АД в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира отговор, в който твърди, че изложените доводи във въззивната жалба за незаконосъобразност и неправилност на първоинстанционното решение са несъстоятелни, а обжалваното- постановено при съобразяване на събраните доказателства и правилни и законосъобразни изводи, поради което счита, че същото следва да потвърдено.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост - в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Досежно правилността обжалваното решение настоящият състав намира поддържаните с въззивната жалба доводи за основателни по следните мотиви:

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени искови претенции с правно основание чл.405 ал.1 от КЗ и чл.86 ал.1 от ЗЗД.

Относно иска с правно основание чл.405 ал.1 от КЗ Основателността на предявения иск предполага ищецът при условията на пълно и главно доказване за установи кумулативното наличие на следните предпоставки: 1. съществуване на действително правоотношение по договор за имуществено застраховане между страните 2. настъпване на застрахователно събитие по покрит застрахователен риск и причинна връзка с причинените вреди на застрахованото имущество.

Като безспорни и ненуждаещи от доказване в отношенията между страните по реда на чл.146 ал.1 т.3-4 от ГПК са обявени следните обстоятелства: по застрахователна полица №0306Х0403583, товарен автомобил „Тойота Хайлукс“ с рег. № СА •••• НХ е предмет на договор за имуществена застраховка „каско“ сключен между ищеца и ответника и при ОУ и валидна за периода 25.07.2018г. – 24.07.2019г.; настъпило ПТП на 21.07.2019г. в Република Унгария, за което застрахователя е уведомен по надлежен ред / и в срока по чл.403 от КЗ - уведомление въз основа на което е образувана процесната щета/ и който е отказал изплащането на застрахователно обезщетение.

Въпреки направения опис на щетите, застрахователят отказва да изплати дължимото обезщетение за вреди, писмено уведомява ищеца за отказа, като се позовава на разпоредби т.14.5, т.50.2, т.50.3 и т.50.5 от ОУ към застрахователната полица „каско“, като твърди, че е налице изключен риск.

Спорен между страните е механизма на ПТП в частта относно причините довели до настъпването му.

От представените писмени и гласни доказателства, безпротиворечиво се установява, че при движението си на 21.07.2019г. по магистрала М43 /Е68/ в близост до гр. Мако, Унгария водачът на товарен автомобил „Тойота Хайлукс“ с рег. № СА •••• НХ губи контрол върху управлението му, поради което самокатастрофира в предпазната мантинела на автомагистралата и вследствие на което на настъпили описаните в опис на застрахователя вреди, в причинна връзка с така описания механизъм.

Ответникът навежда няколко основания, които счита, че му дават право да откаже изплащане на застрахователно обезщетение, а именно:

-наличие на изключен риск, поради поведение на водача на застрахования автомобил, определено като "груба небрежност" по смисъла на чл. 14.5 от Общите услови;

-неизпълнение на уговорени в договора задължения от страна на застрахования довели до настъпване на процесното събитие – т.50.2, т.50.3 и т. 50.5 от ОУ, съответно да пази и ползва застрахованото МПС с грижа на добър стопанин, да предприема всички обичайни и разумни предохранителни действия и мерки за предпазване на застрахованото имущество, както и да спазва стриктно правилата за движение.

Съгласно общата разпоредба на чл. 408 КЗ, застрахователят по имуществена застраховка може да откаже плащане на обезщетение само: 1. при умишлено причиняване на застрахователното събитие от лице, което има право да получи застрахователното обезщетение;

2. при умишлено причиняване на застрахователното събитие от застраховащия с цел получаване на застрахователното обезщетение от друго лице;

3. при неизпълнение на задължение по застрахователния договор от страна на застрахования, което е значително с оглед интереса на застрахователя, било е предвидено в закон или в застрахователния договор и е довело до възникване на застрахователното събитие;

4. в други случаи, предвидени със закон.

При съпоставяне на хипотезите на т. 3 и т. 4 от КЗ и доколкото те са изведени като отделни самостоятелни групи основания, даващи право да се откаже заплащането на обезщетението, между които няма припокриване, е видно, че разпоредбата на чл. 408 т. 3 КЗ обхваща случаите на неизпълнение от страна на застрахования на задължение /без умишленото осъществяване на риска/, което е значително с оглед интереса на застрахователя и е предвидено, или в застрахователния договор, или в закона, а т. 4 на чл. 408 КЗ визира хипотези извън тези на т. 3 на чл. 408 КЗ, при които случаи отказът да се заплати обезщетението е предвиден единствено в закона и не е свързан с виновно неизпълнение на задължение от страна на застрахования, като например: възражение на застрахователя за погасяване по давност на вземането за обезщетение; ако вредата не надвишава размера на самоучастието при условното самоучастие; когато са налице изключени от покритието рискове; за вредите над застрахователната сума- и други.

По приложението на чл. 211 т. 2 КЗ/отм/сега чл.408 т.3 от КЗ е налице константна съдебна практика /р. № 4/21.03.2012 г. по т. д. № 8/2011 г. на II ТО на ВКС и р. № 102/02.10.2012 г. по т. д. № 615/2011 г. на I ТО на ВКС/, в която е прието, че страните по застрахователния договор са свободни да договарят основанието за носене на отговорност от застрахователя в случай на увреждане на застрахованото имущество по застраховка "Каско" на МПС и основанията за освобождаване от застрахователна отговорност, но в тази насока са ограничени от разпоредбата на чл. 409 КЗ, а именно:

В КЗ изрично са визирани хипотези, при които застрахователят може да откаже заплащане на обезщетение/съответно намален размер след настъпване на застрахователното събитие, тъй като е налице неизпълнение от застрахования на основни задължения, приети от законодателя за значителни с оглед интереса на застрахователя -напр. чл. 363 ал.4, чл.35 ал.4 от КЗ. Видно от горепосочените случаи на неизпълнение от застрахования на основни законоустановени задължения, които са приети за значителни за интереса на застрахователя, за да възникне правото на застрахователя да откаже/намали плащане на обезщетението, трябва да е налице причина връзка между неизпълнението на задължението и настъпилото застрахователно събитие, съответно препятстване на доказването на обстоятелствата, при които е настъпило.

Ето защо, по аргумент на цитираните разпоредби, тази причинна връзка следва да е налице и в случаите, когато неизпълненото задължение, произтича не от закона, а от договора, за да възникне основание за отказ за плащането на обезщетението, което в разпоредбата на чл.408 т.3 от КЗ изрично е предвидено „и е довело до възникване на застрахователното събитие“. Не може по договорен път причинната връзка да бъде презюмирана, като същата следва да се докаже в процеса, на основание чл. 154 ГПК, от застрахователя. / Решение № 49 от 29.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 840/2012 г., I т. о., ТК / Определящ за приложението на горецитираните законови и договорни разпоредби /част от съдържанието на застрахователното правоотношение/ е извода за наличие или липса на проявена груба небрежност от страна на водача на застрахованото МПС съответно поведение съпричиняващо вредите.

Поначало понятията небрежност и груба небрежност не са легално дефинирани, но се приема, че небрежност е налице тогава, когато длъжникът несъзнавано не е предоставил дължимото надлежно изпълнение, неполагайки онази грижа, която дължи добрият стопанин при конкретните обстоятелства. Грубата небрежност се различава от обикновената само по степен и представлява по-засилена форма на небрежност - неполагане на грижата, която би положил и най-небрежният човек при подобни условия. Грубата небрежност не може да бъде дефинирана в застрахователния договор предварително и по различен от горепосочения начин, защото формите на неизпълнението на задълженията по чл. 207 ал. 1 КЗ /отм/, респ. чл. 395 ал. 1 КЗ, не могат да бъдат изчерпателно предвидени отнапред, но може да бъде уговорена като основание за изключване на отговорността на застрахователя, съгласно чл. 207 ал. 2 пр. 3 КЗ /отм./ и чл. 395 ал. 4 пр. 1 КЗ. В този смисъл е практика на ВКС, обективирана в решение № 348/11.10.2011 г. по гр. д. № 387/2010 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 184/24.02.2016 г. по т. д. № 3092/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и др., която се споделя от настоящия състав. При наличие на материалноправен спор относно характера на допуснатата от застрахования небрежност, преценката за това се прави от съда, въз основа на конкретните факти по делото.

Спор между страните е налице относно причините довели до загуба на контрол върху застрахованото МПС от страна на водача В.М. и в която връзка са събрани противоречиви доказателства. От разпита на свидетеля М. – водача на процесното МПС, се установява, че се е движел по магистралата с около 120 км./ч при което е усетил необичайно дърпане в ляво и при опит да овладее автомобила се удря в мантинелата. Няма спор, че ПТП е посетено от съответните компетентни органи, които са констатирали настъпването на ПТП по вина на водача на товарен автомобил „Тойота Хайлукс“ с рег. № СА •••• НХ, съставили си за акт за глоба поради причинено увреждане на имущество – мантинела.

Компетентите органи, съставили акт по преписка №06000/8217/2019 – л.18 от делото на СРС, удостоверение за ПТП - л.94 от делото от делото на СРС, документ изходящ от отдел пътна полиция за приключване на разследването по случая – л.171 от делото на СРС и имащи характерна официални документи, а именно – служители на Окръжно полицейско управление окръг Чонгард, не са констатирали или описали поведение на водача - заспиване по време на движение, а загуба на контрол върху МПС, като изрично е записано поради „невнимание“.

Не е съставен протокол за ПТП аналогичен с издавания от контролните органи на КАТ, като представения формуляр за завяване на пътно-транспортно произшествие – л.125 от делото, е съставен от частно лице – непублично търговско дружество и във връзка с необходимост от уреждане на застрахователни претенции. В същия документ, представен в легализиран превод, е налице записване, че по данни на извършващия оглед на местопроизшествието водачът на МПС е заспал, същото се повтаря и в имейл кореспонденция между ответника и представител на Авус груп – М.К., в което електронно писмо лице М.К. посочва, че водача е заспал по време на движението. Горните писмени документи са частни такива, непротивопоставими на ищеца, съставени от частни лица. Ответникът, който носи доказателствената тежест да установи при пълно доказване фактите, от които черпи благоприятни правни последици – чл.154 ал.1 от КЗ, не е ангажирал други доказателства за установяване на твърдяния факт – заспиване на водача по врече на управление на процесното МПС. В случая за кредитиране на изявленията в цитираните частни документи, вкл. и имейл кореспонденция, следва да се установи какви са правомощията и компетентностите на горепосочените лица – юридически и физически във връзка с установяване на ПТП и съставяне на съответни документи, съответно кои лица и по какъв повод са посетили ПТП, кое лице е констатирало причините за настъпване на ПТП. При липса на доказване в посочения смисъл вкл. и и при направено оспорване от насрещната страна, съответно противоречие със събраните останали доказателства по делото /официални документи, свидетелски показания/, съдът с оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест приема, че не е установено по безспорен начин от страна на ответника, че водача на товарния автомобил е заспал по време на управлението му, което е довело до загуба на контрол върху МПС и настъпването на процесното ПТП.

Не се установява и твърдяното от ответника състояние на водача на МПС на физическа преумора и сънливост, нито наличие приемане на лекарства или други медикаменти, които водят до горните състояние и/или липса на концентрация /заключение по СМЕ/.

Всичко описано сочи на извода за наличие на поведение от страна на водача на застрахования товарен автомобил, което представлява обикновена небрежност /невнимание/, а не груба такава. Горният извод се налага и от обстоятелството, че по делото се установи, че водачът е предприел всички необходими мерки, за да е в добро физическо състояние – достатъчно, сън, почивки, липса на заболявания и алергии, съответно прием на медикаменти и/или други вещества, които биха могли да доведат до физическо неразположение или липса на концентрация, както и управление на МПС със 120 км./ч на автомагистралата, която е съответна с оглед пътния участък е в рамките на допустимата такава /130 км./ч. – унифицирана в страните от ЕС/.

Допускането на невнимание от страна на водача вследствие на което е загубил контрол върху управляваното от него МПС несъмнено е нарушение на правилата за движение и виновно поведение от страна на водача, но същото не съставлява груба небрежност /шофиране след употреба на алкохол, при липса на сън, прием на медикаменти с противопоказания за шофиране и т.н./ Тук следва да се има предвид, че доколкото се касае за предявена претенция спрямо застраховател по имуществена застраховка е ирелевантно дали водачът на увредения автомобил е нарушил ли е правилата за движение по пътищата, релевантно би било ако е вследствие на груба небрежност или умишлено, което в случая не се установи, поради което и направеното от ответника възражение за наличие на хипотезата по т. 50.5 от ОУ не е основание за отказ от изплащане на застрахователно обезщетение.

Не се установи неизпълнение и на договорно задължение от страна на водача на МПС по т.50.2, т.50.3 и, съответно да пази и ползва застрахованото МПС с грижа на добър стопанин, да предприема всички обичайни и разумни предохранителни действия и мерки за предпазване на застрахованото имущество – липсва поведение на водача на застрахованото МПС, което да представлява несъответен начин на използване на МПС, съответно действия, които излизат извън разумните и обичайни действия и мерки за неговото опазване и съхранение /такива биха бил оставяне без надзор на места, на които не е предвидена възможност за паркиране и при отключен автомобил, отворена врата вследствие на което е настъпила кражба и т.н./ От приетата за установена фактическа обстановка, както и формираните правни изводи относно поведението на водача на застрахованото МПС, настоящият състав счита, че е налице хипотезата и на съпричиняване на вредите.

Съпричиняването има обективен характер, като от значение е единствено наличието на обективна причинно-следствена връзка, а е ирелевантно субективното отношение /вината/ на пострадалия. Основание за намаляване на застрахователното обезщетение е налице, когато с действието или бездействието си водачът обективно е способствал за настъпване на вредоносния резултат или за увеличаване размера на вредоносните последици. Тежестта да докаже релевираното възражение е на ответното дружество, като в настоящия случай от събраните по делото доказателства се установи поведение на водача на МПС, което е допринесло за настъпване на вредите.

Съобразявайки обстоятелството, че водачът на увредения автомобил е самокатрастофирал поради загуба на контрол върху МПС, настоящият състав счита, че това му поведение представлява 50% съпричиняване на резултата, което обстоятелство следва бъде съобразено при определяне на размера на застрахователното обезщетение, дължимо от ответника.

Спорен между страните е размера на обезщетението за причинените вреди, съответно начина на определянето му.

Според чл. 499 ал.2 пр. първо КЗ, при вреди на имущество обезщетението не може да надвишава действителната стойност на причинените вреди.

Според чл.386 ал.2 КЗ, при настъпване на застрахователно събитие застрахователят е длъжен да плати застрахователно обезщетение, което е равно на действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието, освен в случаите на подзастраховане и застраховане по договорена застрахователна стойност.

В хода на първоинстанционното производство ответникът е направил възражение, че е налице хипотезата на подзастраховане на процесното МПС, поради което и с оглед обстоятелството, че в ОУ към застрахователната полица е изрично уговорено- т.21, застрахователното обезщетение да се редуцира, същото следва да бъде определено съобразно изискванията на чл.389 ал.2 от КЗ, .

Настоящият състав счита, че са установени фактическите предпоставки за приложение на разпоредбата на чл.389 ал.2 от КЗ по следните съображения:

За да е налице подзастраховане по смисъла на чл.389 ал.1 от КЗ е необходимо да е уговорена по-малка застрахователна сума от действителната, съответно възстановителната, стойност на застрахованото имущество и тази разлика следва да е налице към момента на сключване на застрахователния договор.

В случая, видно от застрахователна полица – л.10 от делото на СРС, уговорената застрахователна сума е 18 100, 00 лв. По делото не бяха ангажирани доказателства, от които да се установи, че към датата на сключване на застрахователния договор между страните действителната респ. възстановителната стойност на застрахованото имущество е в по- висок размер, дори напротив – страните изрично са се съгласили, че застрахователната сума отговаря на действителната/възстановителната стойност, като изрично са посочили, че липсва подзастраховане, както е и изключено самоучастието на застрахования, които изрични уговорки имат приоритет пред каузите в ОУ, а в случая и не се установява наличието на хипотезата по т.21. В тази връзка е необходимо да се направи уточнението, че изрично вещото лице по САТЕ е дало заключение за действителната стойност на увреденото имущество към датата на ПТП, но не и към датата на сключване на застрахователния договор, която стойност е ирелевантна за определяне дали е налице подзастраховане.

Следователно при определяне размера на дължимото обезщетение следва да се отчита уговорката между застрахования и застрахователя. При положение, че друго не е уговорено се приема, че застрахователната сума е определена съгласно действителната стойност и дължимото застрахователно обезщетение следва да се определи в рамките на договорената максимална застрахователна сума, съобразно стойностния еквивалент на претърпяната вреда, който не може да надхвърля действителната стойност на увреденото имущество, определена като пазарната му стойност към датата на увреждането, като не следва да се прилага коефициент за овехтяване, тъй като последният е инкорпориран в самата застрахователна стойност и действителната стойност на увреденото имущество, като за такава се смята стойността, срещу която вместо него може да се купи друго със същото качество, т.е по пазарната му стойност./ тези, за привеждане на увреденото МПС в изправно техническо състояние, тоест, годно за движение. Макар и частите, които са повредени, в действителност да не са били нови към датата на настъпване на ПТП, няма как да се вмени в задължение на застрахованото лице да намери части, със същата степен на използване и то ще е принудено да закупи нови и техният размер е неговата действителна вреда/.

В тази насока ВКС се е произнесъл и в решение № 115 от 9.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 627/2008 г., II т. о., ТК, решение № 209 от 30.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 1069/2010 г., II т. о., ТК, решение № 6 от 2.02.2011 г. на ВКС по т. д. № 293/2010 г., I т. о., решение № 79 от 2.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 156/2009 г., I т. о., решение № 60135/15.11.2021г. по т.д. № 1821/2020г. на II т.о. на ВКС, която практика настоящият състав напълно споделя.

Конкретиката на случая сочи и се установява от заключението по САТЕ, че стойността на щетите по средни пазарни цени е 11 945, 44 лв. като при определяне размера на обезщетението следва да се отчете и процента съпричиняване на вредите, приет от съдебния състав, а именно 50%, при което размера на дължимото обезщетение от застрахователя възлиза на сумата от 5972, 72 лв. и до който размер следва да бъде уважен предявения иск.

Относно иска с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД.

Според чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Денят на забавата се определя съобразно правилата на чл. 84 ЗЗД. Съгласно тези правила при срочно задължение длъжникът изпада в забава след изтичането на срока, а ако задължението е без срок за изпълнение – от деня, в който бъде поканен от кредитора.

В настоящия случай съгласно чл. 82 от общите условия е уговорен срок съответен на предвидения в разпоредбата на чл.108 ал.1 от КЗ за изплащане съответно постановяване на отказ за изплащане на застрахователно обезщетение - 15 дни след представяне на всички документи на застрахователя.

Доколкото ищецът претендира обезщетение за забавено изпълнение от датата на постановения отказ за изплащане на обезщетение – 25.10.2019г. и към който момент е изтекъл 15-дневния срок за произнасяне, то същия е изпаднал в забава.

Размерът на обезщетението за забава, изчислено по реда на чл.162 от ГПК и съобразно Постановление № 426/18.12.2014г. за периода 25.10.20148г. – 06.10.2020г. върху главницата о т 5972, 72 лв. е в размер на 577, 36 лв. и до който размер иска се явява основателен и доказан.

Поради несъвпадане на изводи на двете съдебни инстанции, решението на СРС следва да бъде отменено частично на основание чл.271 ал.1 изр.1 предл.3 от ГПК – по главния иск за разликата над 5972, 72 лв. до присъдения размер от 11 945, 44 лв. и по акцесорния – за разликата над 577, 36 лв. до присъдения размер от 1152, 37 лв.

По разноските В първоинстанционното производство: С оглед изхода на делото, разпоредбата на чл.78 ал.1 от ГПК и изрично направеното още в исковата молба и в хода на устните състезания по делото искане от ищеца за присъждане на разноски, такива следва да бъдат присъдени.

По делото са представени доказателства за реално направени от ищеца разноски в размер на общо 1685, 34 лв., от които 535, 34 лв. – внесена държавна такса, 200, 00 лв.- депозит за възнаграждение за вещо лице и 950, 00 лв.- платено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие, като първоинстанционният съд е счел, че възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение направено от ответника е неоснователно и не е редуцирал размера на адвокатското възнаграждение, като при липса на искане за изменение на решението по чцл.248 от ГПК и съответно мастна жалба срещу постановено определение по този ред, в настоящият състав въззивният съд не може да ревизира решението в тази му част. С оглед посоченото съответната на уважената част от исковете част от разноските, за които ответника отговаря е в размер на 842, 66 лв. т.е. първоинстанционното решение следва да бъде отменено за разликата над 842, 66 лв. до присъдения размер от 1684, 64 лв.

На ответника с оглед изхода на делото и разпоредбата на чл.78 ал.3 от ГПК също следва да му бъдат присъдени разноски, за което е представил списък по чл.80 от ГПК. Разноските, които подлежат на присъждане и за които има представени доказателства за реално направени разходи са в размер на 380, 00 лв., от които 250, 00 лв. – депозити за възнаграждение за вещо лице, 30, 00 лв. – депозит за призоваване и възнаграждение на свидетел, 100, 00 лв. – юрисконсултско възнаграждение и от ищецът следва да заплати 190, 00 лв., като предвид обстоятелството, че с обжалваното решение са присъдени 0, 13 лв., то следва да се присъдят още 189, 87 лв. Не са представени доказателства за направен разход от 252, 00 лв. – за превод на документи.

Във въззивното производство: -на въззивника -с оглед основателната част от жалбата, разпоредбата на чл.273 вр. чл.78 ал.1 от ГПК и представен списък по чл.80 от ГПК, от общия размер от 362, 00 лв. – 262, 00 лв. държавна такса и 100, 00 лв. – юрисконсултско взънаграждение, следва да се присъдят 180, 96 лв.;

-на въззиваемата страна - с оглед неоснователната част от жалбата и разпоредбите на чл.273 вр. чл.78 ал.3 от ГПК се дължат разноски. Претендираните от въззиваемата са в размер на 950, 00 лв. – платено адвокатско възнаграждение, по отношение на което въззивникът е направил своевременно възражение за прекомерност в молба с вх. № 51991/01.06.2023г. и докладвана в открито съдебно заседание.

Според разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.

Разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК не определя императивно задължение на съда във всеки случай при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение да намалява неговия размер, нито ако реши да намали същото да го намали до минималния размер /решение от 28.07.2016г. по дело С-57/2015г. на СЕС и по преюдициално запитване, дадено в т. 1 от решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 и Решение от 25.01.2024г. по дело С-438/2022г. - задължителни за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК/.

При съобразяване на горепосочените критерии, както и с оглед минимума по чл.7 ал.2 т. 3 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията й след изм. с ДВ бр.88/2022г. /предвид датата на подписване на договора за правна защита и съдействие/, то липсва прекомерно възнаграждение, което подлежи на намаляване, съответно същото отговаря на преценения съвкупно материален интерес, фактическа и правна сложност на делото, поради което и не следва да бъде намалявано.

Следователно от общия размер на направените разноски от 950, 00 лв., въззиваемата страна има право да й бъдат присъдени 475, 08 лв.

С оглед разпоредбата на чл.280 ал.3 т.1 от ГПК настоящото въззивно решение не подлежи на касационно обжалване.

Мотивиран от горното, Софийският районен съд