Решение № 2201 от 2.4.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 2440/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С Решение № 379 от 09.01.2025г., постановено по гр. дело № 44757/2020г. по описа на СРС, 155-ти състав е признато за установено по предявените искови претенции от ЗК „Лев Инс“ АД против ЗАД „Алианц България“ АД, че ЗАД „Алианц България“ АД дължи на ЗК „Лев Инс“ АД сумата от 5 830,07 лева - главница, представляваща дължимо застрахователно обезщетение по преписка по щета № 0000-1716-17-615146, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 24.04.2020г. до окончателното изплащане на вземането. С решението е осъдено ЗАД „Алианц България“ АД да заплати на ЗК „Лев Инс“ АД на основание чл. 81 от ГПК във връзка с чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК сумата от 166,61 лева, представляваща направени по делото разноски в производството по издаване на Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 05.06.2020г. по гр.д. № 16254/2020г. по описа на СРС, 155 състав, както и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК сумата от 566,61 лева, представляваща направени по делото разноски. Срещу така постановеното решение е постъпила в законоустановения срок въззивна жалба от ЗАД „Алианц България“ АД. В жалбата е посочено, че първоинстанционното решение е неправилно. Сочат, че с оглед решение на СЕС от 21.01.2016г. по съединени дела С-359/14 и С-475/14 по постъпило преюдициално запитване относно избор на приложимо право при ПТП, причинено от влекач с ремарке с различни застрахователи и в друга държава-членка на ЕС, в отношенията между застрахователите на влекача и ремаркето било приложимо българското законодателство, в частност чл. 479, ал. 1 КЗ. Поддържат, че ответното дружество не носело отговорност във връзка с процесното ПТП като застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ на ремаркето, доколкото застрахователят на влекача носел пълна отговорност за вредите, причинени вследствие на ПТП-то. Сочат, че при пътнотранспортно произшествие, причинено от теглещо превозно средство и прикачено към него ремарке, приложимото право спрямо регресния иск на застрахователя на теглещото превозно средство, който бил обезщетил пострадалия, срещу застрахователя на ремаркето, се определяло по чл. 7 от Регламент № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета, ако правилата на деликтната отговорност, приложими спрямо това произшествие по силата на чл. 4 и следващите от Регламент № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета предвиждат поделяне на задължението за поправяне на вредите между собственика на влекача и ремаркето. С оглед на което първо следвало да се извърши преценка по чл. 4 от Регламент Рим II, а след това по чл. 7 от Регламент Рим I. В конкретния случай произшествието било настъпило на 28.02.2017г. и вредите били причинени на територията на Република Гърция. Считат, че след като законодателството на Република Гърция предвиждало разделяне на отговорността между застрахователите на влекача и ремаркето, приложение намирала разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от Регламент Рим I. Поддържат, че въпросът относно уреждането на отношенията между застрахователите на влекача и ремаркето в българското право бил уреден в чл. 479, ал. 1 и ал. 2 КЗ. Вредите, нанесени от ремарке, което било свързано с моторно превозно средство и било функционално зависимо от това моторно превозно средство по време на движение и/или когато се е откачило по време на движение, се покривали от застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, свързана с притежаването и ползването на теглещото моторно превозно средство. В случая се касаело за хипотеза на чл. 479, ал. 1 вр. чл. 481, ал. 1, изр. 2 и ал. 2, т. 3 КЗ- ремарке, което било свързано с моторно превозно средство и било функционално зависимо от това моторно превозно средство по време на движение, в който случай не следвало да се ангажира отговорността на ЗАД „Алианц България“ АД. Искането към съда е да отмени решението и да отхвърли предявения иск. Претендират разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ЗК „Лев Инс“ АД, с който се оспорва същата. Изложени са съображения, че по отношение на правото на регрес било приложимо българското право съгласно чл. 7 от Регламента, а по отношение на деликтната отговорност било приложимо гръцкото право съгласно чл. 4 от Регламента. Сочат, че застрахователят на теглещото превозно средство има право на иск срещу застрахователя на ремаркето, доколкото приложимото право спрямо договора за застраховка съгласно чл. 7 от Регламента предвиждало възможната суброгация на застрахователя в правата на пострадалото лице. Твърдят, че гръцкото право предвиждало, че при виновно причинени вреди от застрахования водач на влекача, причинени на трети лица, същите се понасят по равно между застрахователя на влекача и застрахователят на ремаркето. Горното било посочено в чл. 6а, ал. 4 от Закон № 489/1976г. за задължително застраховане по гражданска отговорност, произтичаща от пътнотранспортни произшествия. Поддържат, че от събраната доказателствена съвкупност се установявал механизма на настъпване на ПТП. Искането към съда е да потвърди първоинстанционното решение. Претендират разноски. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Първоинстанционният съд е сезиран с иск, предявен по реда на чл. 422 от ГПК за признаване за установено спрямо ответника, че в полза на ищеца е възникнало и съществува вземане за сумата от 5830,07 лева, представляваща регресно обезщетение спрямо застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ на ремарке с рег. № ••••, теглено от товарен автомобил с марка „Мерцедес“, модел „Актрос 1841 ЛС“, рег. № •••• за половината от платеното от ищеца обезщетение като застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ на товарен автомобил „Мерцедес“, модел „Актрос 1841 ЛС“, рег. № •••• за причинените виновни вреди- имуществени и неимуществени вреди на водача на лек автомобил с рег. № ZYA- 3159 и спътницата му- Й.К.. Предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, която ограничава правомощията на въззивния съд само в рамките на доводите, заявени с жалбата, следва да се приеме, че в конкретния случай спорните въпроси, които очертават и предмета на въззивното производство са следните: по какъв начин се разпределя отговорността за причинени вреди от водач на товарна композиция включваща влекач и ремарке, обект на задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ при различни застрахователи и кое е приложимото право в случай, че застрахователното събитие е настъпило на територията на друга държава, а регистрациите и на товарния автомобил и на ремаркето са в Република България, където е седалището и на двамата застрахователи. Предвид гореизложеното не е предмет на оспорване пред въззивната инстанция фактическата обстановка по делото, установена от първоинстанционния съд, а именно: настъпване на ПТП в Република Гърция на 28.02.2017г. в гр. Елевсина между товарен автомобил „Мерцедес Актрос 1841 ЛС“, рег. № •••• с прикрепено към него ремарке с рег. № ••••, управляван от Г.Д. и лек автомобил с рег. № ••••, управляван от С.К. по вина на водача на товарния автомобил Г.Д., вследствие на което са настъпили неимуществени вреди, за което е изплатено застрахователно обезщетение в размер на 11660,14 лева на увреденото лице; че към датата на настъпването на ПТП е съществувало валидно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ между ищеца и собственика на влекача; както и валидно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ между ответника и собственика на ремаркето, както и че при настъпване на произшествието влекачът и ремаркето са представлявали една композиция. По отношение на спорния между страните въпрос за приложимото право в отношенията между двамата застрахователи по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ съдът намира следното: Съгласно Решение на Съда на ЕС от 21.01.2016г. по съединени дела С-359/14 и С475/14 при пътнотранспортно произшествие, причинено от теглещо превозно средство, снабдено с ремарке, приложимото право спрямо регресния иск на застрахователя на теглещото превозно средство, който е изплатил обезщетение на пострадалия при произшествието, предизвикано от водача на това превозно средство, срещу застрахователя на тегленото при произшествието ремарке, се определя съгласно чл. 7 от Регламент № 593/2008 /Регламент „Рим І“/, ако правилата на деликтната отговорност, приложими спрямо това произшествие по силата на чл. 4 и следващите от Регламент № 864/2007 /Регламент „Рим ІІ“/ предвиждат разделяне на задължението за поправяне на вредите, т. е. предвиждат отговорност на собственика или държателя на ремаркето наред с отговорността на собственика или ползвателя на теглещото превозно средство за възстановяване на вредите на пострадалото лице. В т. 54 от горепосоченото решение изрично е посочено, че задължението на застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ да обезщети причинена на пострадало лице вреда не произтича от настъпването на самата вреда /чийто фактически състав, но и кръга лица, отговорни за обезщетяване на вредата, действително се определят според приложимото право по чл. 4 и следващите от Регламент „Рим ІІ“/, а от договора, който го обвързва с отговорното застраховано лице. В т. 61 и 62 е посочено, че на първо място следва да се определи по какъв начин следва да бъде разпределено обезщетението за претърпените вреди в полза на пострадалото лице между водача и собственика на теглещото превозно средство, от една страна, и от друга страна, държателят на ремаркето, в съответствие с правилата на приложимото национално право по силата на Регламент „Рим ІІ“, а на второ място следва да се определи, в съответствие с чл. 7 от Регламент „Рим І“, кое е приложимото право спрямо договорите за застраховка, сключени между застрахователите – ищци в главните производства, и съответните застраховани от тях лица, за да се прецени дали и в каква степен тези застрахователи могат по пътя на суброгацията да упражнят правата на пострадалото лице спрямо застрахователя на ремаркето. От изложеното следва, че чл. 7 от Регламент „Рим І“ се прилага в случаите, в които правилата на деликтната отговорност, приложими спрямо произшествието по силата на чл. 4 и следващите от Регламент „Рим ІІ“, предвиждат разделяне на задължението за поправяне на вредата. Настоящият случай е именно такъв, доколкото приложимото материално право в отношенията между пострадалия и застрахователя е това на Република Гърция, което предвижда разделяне на отговорността между застрахователя на влекача и застрахователя на ремаркето, поради което и приложимото материално право в отношенията между застрахователите на влекача и на тегленото от него ремарке следва да се определи по реда на чл. 7 от Регламент „Рим І“. В този смисъл разпоредбата на чл. 6а, т. 4 от Закон 489/76 за задължително застраховане на гражданска отговорност, произтичаща от пътно-транспортни произшествия, предвижда, че ако злополука е причинена от камион, свързан към ремарке, застрахователите на ремаркето и камиона съответно носят споделена /солидарна/ отговорност спрямо щети на трети страни. Отговорността на тези застрахователи е ограничена до застрахователната сума по съответните полици, запазвайки от двете страни правото на регрес за разпределение на загубите. Тоест законодателството на държавата, където е настъпило произшествието, предвижда разделяне на отговорността между влекач и ремарке и приложение следва да намери Регламент № 593/2008 на ЕП и на Съвета от 17.06.2008г. относно приложимото право към договорни задължения. В случая разпоредбите на чл. 7, §2 и § 4 от Регламент Рим I категорично определят българското право като приложимо, тъй като по делото не са представени доказателства, нито са наведени твърдения, страните да са избрали приложимо право и е несъмнено, че двамата застрахователи имат обичайно местопребиваване на територията на Република България /чл. 7, §2/ и на следващо място застраховките гражданска отговорност, сключени между ищеца и собственика на влекача и ответника и собственика на ремаркето са задължителни, като именно КЗ регламентира, както задължението за сключване на застраховките, така и обема на застрахователното покритие по тях /чл. 481, чл. 483 от КЗ/, което според чл. 7, § 4 отново определя като приложимо българското право. Предвид което неоснователен се явява изводът на СРС, че приложимо е гръцкото законодателство, в частност разпоредбата на чл. 6а, пар. 4 от Закон № 489/1976 за задължителното застраховане по гражданска отговорност, произтичаща от пътнотранспортни произшествия. Горното разрешение на така поставения правен въпрос е намерило отражение в постановената до момента съдебна практика, а именно в Решение № 685 от 30.03.2022г., постановено по гр. дело № 10877/2021г. по описа на СГС, III-Б състав, Решение № 3179 от 10.11.2022г., постановено по гр. дело № 2777/2022г. по описа на СГС, II-Б състав, Решение № 1040 от 02.03.2023г., постановено по гр. дело № 1905/2022г. по описа на СГС, IV-А състав, Решение № 3296 от 18.11.2022г., постановено по гр. дело № 923/2022г. по описа на СГС, IV-В състав, Решение № 2382 от 30.08.2022г., постановено по гр. дело № 7691/2021г. по описа на СГС, II-Е състав, Определение № 50543 от 14.08.2023г., постановено по т. дело № 1820/2022г. на ВКС, Първо ТО, Определение № 2610 от 9.09.2025г. на ВКС по к. т. д. № 113/2025г., както и цитираното от въззивника Решение от 30.01.2026г. по в.гр. дело № 155/2023г. по описа на СГС, IV-В състав и др. На следващо място настоящият съдебен състав намира, че приложима към процесния случай е специалната разпоредба на националното ни право - чл. 479 от КЗ, разпределяща отговорността между застрахователите по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ при настъпили вреди от товарна композиция, състояща се от влекач и ремарке, в зависимост от механизма на причиняване на вредите, а именно: за вреди, нанесени от ремарке, което е свързано с моторно превозно средство и е функционално зависимо от това моторно превозно средство по време на движение, и/или когато то се е откачило по време на движение, които се покриват от застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, свързана с притежаването и ползването на теглещото моторно превозно средство /по арг. от чл. 479, ал. 1 КЗ в приложимата й към процесното ПТП редакция/, както и вреди, нанесени от ремарке, което не е свързано с моторно превозно средство и не е функционално зависимо от моторно превозно средство, не е било в движение, както и при самозадвижване, които се покриват от застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, свързана с притежаването и ползването на ремаркето /по арг. от чл. 479, ал. 2 КЗ в приложимата към процесното ПТП редакция/. Изводът, който следва е, че отговорността за застрахователя по задължителна застраховка гражданска отговорност на ремаркето възниква само и единствено в хипотезата на чл. 479, ал. 2 КЗ /респ. чл. 479, ал. 4 КЗ в сегашната му редакция/, която хипотеза в настоящия случай не е налице. В конкретния случай в исковата молба са изложени твърдения, че ремаркето е било прикрепено към товарния автомобил по време на произшествието, което се установява и от приетата САТЕ, т.е. същото е било част от движеща се композиция - обстоятелства, изключващи отговорността на въззивника-ответник по гореизложените съображения. Предвид което въззивникът не носи отговорност за заплащане на обезщетение за настъпил застрахователен риск и липсва правна възможност за суброгация на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на влекача в правата на пострадалото лице спрямо застрахователя по гражданска отговорност на ремаркето, доколкото същото е било функционално свързано и зависимо от теглещото МПС. Така изложените изводи обосновават неоснователността на предявената искова претенция. Поради достигане на различни правни изводи, първоинстанционното решение следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго решение, с което да бъде отхвърлен изцяло предявения иск. По разноските. При този изход на спора право на разноски има въззивникът „Алианц България“ АД. В производството пред СРС ответникът е сторил разноски за депозит за вещо лице по САТЕ в размер на 150 лева, депозит за вещо лице по СМЕ в размер на 200 лева, депозит за свидетел в размер на 50 лева и претендира адвокатско възнаграждение в размер на 745,80 лева като са представени и доказателства за сторените разноски, а именно фактура № 437 от 11.01.2022г. и документ за извършен банков превод. С оглед на което в полза на въззивника следва да се присъдят разноски в производството пред СРС в размер от 1145,80 лева. С оглед датата на постановяване на решението сумата следва да бъде присъдена в евро, а именно 585,84 евро. Във въззивното производство са сторили разноски за държавна такса в размер на 116,61 лева /59,62 евро/ и претендират адвокатско възнаграждение в размер на 541,76 евро. С молба от 11.03.2026г. ЗК „Лев инс“ АД са релевирали възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК изм. с ДВ, бр. 17 от 2026г. и в сила от 13.02.2026г. /преди датата на устните състезания пред настоящата инстанция/ съдът може по мотивирано възражение за прекомерност, направено от насрещната страна, да присъди по-нисък размер на разноските. В случая възражението на въззиваемото дружество е бланкетно и с оглед изменението на горецитираната разпоредба не следва да бъде разглеждано от въззивния съд. Предвид което на въззивника следва да се присъдят разноски в размер на общо 601,38 евро за въззивното производство. С оглед цената на предявения иск на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решението не подлежи на обжалване. Така мотивиран, Софийският градски съд