Решение № 3096 от 13.6.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 5759/2022 г.

Производството е по чл. 258 - 273 ГПК. С решение №2087 от 16.03.2022г., постановено по гр.дело №54135/2021г. по описа на СРС, ГО, 153 с-в е отхвърлен предявеният от А. С. М., ЕГН: •••••••••• против Министерство на външните работи иск с правно основание чл. 61, ал. 2 от Закона за държавния служител /ЗДС/ за заплащане на сумата 2082 лв.- обезщетение за 20 дни неизползван платен годишен отпуск за 2020г., като ищцата е осъдена да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 100 лв. разноски за юрисконсултско възнаграждение.. Срещу така постановеното решение е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК въззивна жалба от А. С. М.. Жалбоподателката поддържа, че е била страна по служебно правоотношение до 29.04.2020г. и със заповед от тази дата правоотношението е прекратено, а размерът на обезщетението е определен от приетата по делото ССЕ. Ответникът не доказал заплащането на обезщетение. Твърди, че обстоятелствата относно отмяната на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение и възстановяването и на същата длъжност са ирелевантни за спора. Твърди също така, че законът не предвижда осъществяването на нов юридически факт (ново прекратяване на служебното правоотношение) за да бъде заплатено обезщетението за неизползван годишен отпуск, а предвид възможността за погасяване на неизползвания по давност платен отпуск по реда на чл.59а от ЗДСл, би могло да се стигне до неправомерния резултат служителят да не може да ползва полагащ му се отпуск, нито да получи обезщетение за същия, при евентуално последващо обжалване на ново уволнение. Моли решението да бъде отменено, а искът- уважен. Въззиваемият ответник в подадения в срок отговор на въззивната жалба оспорва същата като неоснователна. Излага подробни съображения за правилност на обжалваното решение и моли същото да бъде потвърдено. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакуваното съдебно решение, намира за установено следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към подробните мотиви, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното: Действително, съгласно цитираното и от първостепенния съд решение на СЕС от 25.06.2020г. по съединени дела С-762/18 и С-37/19, не се допуска национална съдебна практика, по силата на която работник, който е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение, да няма право на платен годишен отпуск за периода от датата на уволнението до датата на възстановяването му на работа, поради това че през този период не е полагал действително труд за работодателя, доколкото неполагането на труд в този период не се дължи на поведението на работника, а е в резултат на незаконосъобразни действия на работодателя. Тоест, при възстановяване на работника на заеманата преди уволнението длъжност, същият има право на платен годишен отпуск и за периода от датата на уволнението до датата на възстановяването му на работа. При всички случаи обаче, за да има право на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за този период, следва да е налице последващо прекратяване на трудовото отношение с оглед изискването на чл. 7, параграф 2 от Директива 2003/88 ЕО. Това изискване е възпроизведено в чл. 61, ал. 1 ЗДС- забранява се компенсирането на платения годишен отпуск с парично обезщетение, освен при прекратяване на служебното правоотношение. В този смисъл е и разпоредбата на чл.224, ал.1 КТ- при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, правото за който не е погасено по давност. В случая между страните не се спори, че със заповед от 29.04.2020г. на министъра на външните работи е прекратено служебното правоотношение на ищцата, като тази заповед е отменена с влязло в сила 06.01.2021г. решение от 10.09.2020г. по адм.д.№4039/2020 г. на АССГ и със заповед от 19.01.2021г. на министъра на външните работи ищцата е възстановена на заеманата до уволнението длъжност в Министерството на външните работи. След възстановяването на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност, същата продължава и досега да работи при ответника по служебно правоотношение. Следователно съгласно разпоредбата на чл.61, ал.1 от ЗДС има право да ползва полагащия й се платен годишен отпуск, включително за периода от уволнението до възстановяването й на работа (29.04.2020- 19.01.2021г.), но не и да иска обезщетяването му в пари, поради липсата на повторно прекратяване на служебното правоотношение. Ето защо въззивната жалба подлежи на отхвърляне като неоснователна, а обжалваното решение следва да се потвърди като правилно. По отношение на разноските: При този изход на спора на ответника по въззивната жалба следва да бъде присъдено възнаграждение за защита от юрисконсулт в минималния размер от 100 лева, предвид ниската фактическа и правна сложност на спора. По така изложените съображения, съдът