Решение № 77 от 27.5.2026 г. на Районен съд - Тетевен по дело № 1468/2025 г.

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК, във вр. с чл. 2, т. 1 и т. 3, във вр. с чл. 4 и чл. 8, ал. 1 от ЗОДОВ. Образувано е по депозирана искова молба от А. М. А., ЕГН •••••••••• с постоянен адрес: с. Г., област Ловеч, ул. „••••••••••“ № 7А, срещу Прокуратурата на Република България, с която са предявени субективно съединени осъдителни искове за осъждането на ответника да заплати на ищеца следните суми: 4 000 лв. /2045.17 евро/ - обезщетение за претърпени неимуществени вреди във връзка с незаконно обвинение в извършване на престъпление от образувано и водено Досъдебно производство № •••/2023 г. по описа на РП – Ловеч, ведно със законната лихва от прекратяване на наказателното производство – 11.11.2025 г., до окончателното изплащане на сумата, както и 1500 лв. /766.94 евро/ - обезщетение за претърпени имуществени вреди във връзка с незаконно обвинение в извършване на престъпление, представляващи заплатен адвокатски хонорар, ведно със законната лихва от прекратяване на наказателното производство – 11.11.2025 г., до окончателното изплащане на сумата. В исковата молба се твърди, че с Постановление от 19.08.2025 г. на ст. разследващ полицай Цветослава Христова при РУ - Тетевен, под надзора на Районна прокуратура - Ловеч, ТО Тетевен, по ДП № •••/2023 г. по описа на РУ - Тетевен, пр. пр. № ••••/2023 г. на РП - Ловеч, ТО Тетевен, ищецът А., бил привлечен като обвиняем за това, че на 24.10.2023 г. в гр. Тетевен, пл. „Сава М.“, като непълнолетен, но разбиращ свойството и значението на деянието си, чрез нанасяне на удар с крак в областта на главата причинил средна телесна повреда на лицето Б. Б. И., изразяваща се в счупване на долната челюст - престъпление по чл. 129, ал. 1, вр. ал. 2, вр. чл. 63 от НК. Наказателното производство продължило повече от една година, като през това време ищецът бил разпитван, изисквани били експертизи и бил привлечен в качеството на обвиняем, с всички последици от това - емоционално напрежение, страх, социален срам и притеснение пред близки и познати. Сочи се, в исковата молба, че с Постановление на Районна прокуратура - Ловеч, ТО Тетевен № ••••/23 от 22.10.2025 г. наказателното производство било прекратено, тъй като не били налице данни за извършено престъпление от ищецът А.. Постановлението не е обжалвано и е влязло в законна сила на 11.11.2025 г. Ищецът заявява, че по време на досъдебното производство бил представляван от защитник - адвокат, за който платил сума в размер на 1500 лв. Заявява, че в настоящия случай, от момента на привличането в качеството му на обвиняем на 19.08.2025г., до прекратяването му, преживял тежък и травматичен период. Страдал от стрес, който довел до нарушения на съня - трудно заспиване, неспокоен и лек сън, чести събуждания. Сочи, че по правната си същност искът за вреди от тези действия е основан на чл. 2, ал. 1, т. 3 и т. 1 от ЗОДОВ, тъй като принудата спрямо ищецът е упражнена в условията на липса на престъпление, а самото обвинение се оказа неоснователно. Ищецът счита, че за упражнената спрямо него неоснователна принуда, въпреки че наказателното производство е прекратено поради липса на престъпление, Прокуратурата на Република България следвало да носи отговорност на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 и т.1 от ЗОДОВ. Счита, че Прокуратурата следва да отговаря по ЗОДОВ и за неимуществените вреди, произтичащи от привличането му като обвиняем, извършената му полицейска регистрация. Всички тези действия са извършени във връзка с наказателно производство № •••/2023г. по описа на РУ - Тетевен, при ОД МВР - Ловеч. Ищецът твърди, че производството продължило 2 години - срок, който е прекадено дълъг за подобен вид дела. В резултат от незаконното обвинение претърпял значителни морални и психически страдания: изпитвал тревожност и страх от осъждане; чувствал се унизен и засрамен в малката общност на с. Г.; преживял тежки притеснения за бъдещето си и репутацията си; загубил доверие в институциите и самочувствие пред приятели и роднини. Самото съмнение в родителите му, че е извършил престъпление бил сериозен удар за тях и за ищецът А.. Ищецът сочи, че у него се загнездило усещане за срам и стигма - чувствал се като престъпник. През целия този период изпитвал стрес, унижение, страх от евентуална присъда по чл. 129 ал. 1 от НК. Заявява, че никога преди това не е имал досег с правоохранителните органи, поради което стресът и притеснението били още по-силни. Всичко изложено пораждало правния интерес от предявяване на осъдителен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 и т. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. На следващо място ищецът А. сочи, че от незаконосъобразната дейност - привличането му като обвиняем, по воденото досъдебно производство (от 19.08.2025 г. до 11.11.2025 г.) - е претърпял и имуществени вреди. Направил разходи за адвокатска защита в размер на 1500,00 лв., за което прилага договор за правна защита и съдействие № 9765/19.08.2025 г. счита, че тези разходи не би направил, ако не било повдигнато обвинение срещу него. Заявява, че определено стресът, през който преминал и все още търпи, не може да бъде напълно измерен, оценен в пари и възстановен. В съответствие с чл. 52 от ЗЗД, определя размера на претенцията си за неимуществени вреди на 4 000 (четири хиляди) лв., като този размер съответства на принципа на справедливост и е съобразен със съдебната практика при аналогични случаи. В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който не се оспорва основанието на предявените искове, но счита същите за недоказани и ги оспорва по размер. Твърди, че не се представят доказателства от ищеца, които да установяват, че претендираните за обезщетение вреди са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение. Оспорва твърденията на ищеца за преживян стрес и чувство на унижение. Счита, че размерът на претенциите е необосновано завишен и не следва да се допуска обезщетението да служи като източник на неоснователно обогатяване. В съдебно заседание ищецът, чрез пълномощника си, поддържа изцяло предявения иск за причинени неимуществени вреди в размер на 4000 лв. /2045.17 евро/. Подробни съображения по съществото на спора са развити в хода на устните състезания и депозирана писмена защита. В съдебно заседание ответникът Прокуратурата на Република България се представлява на основание чл. 10, ал. 1 от ЗОДОВ от прокурор от Районна прокуратура - Ловеч. Участвалият в производството прокурор поддържа направеното с писмения отговор оспорване. Подробни съображения по съществото на спора са развити в хода на устните състезания. Съдебният състав, след като се запозна с изложените в исковата молба фактически твърдения, съобразявайки доводите на страните и след анализ на събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност, при спазване разпоредбите на чл. 12 и чл. 235 от ГПК по свое вътрешно убеждение, прие за установено следното от фактическа страна: От приетите по делото писмени доказателства се установява, че с Постановление от 19.08.2025 г. на ст. разследващ полицай Цветослава Христова при РУ - Тетевен, под надзора на Районна прокуратура - Ловеч, ТО Тетевен, по ДП № •••/2023 г. по описа на РУ - Тетевен, пр. пр. № ••••/2023 г. на РП - Ловеч, ТО Тетевен, ищецът А., бил привлечен като обвиняем за това, че на 24.10.2023 г. в гр. Тетевен, пл. „Сава М.“, като непълнолетен, но разбиращ свойството и значението на деянието си, чрез нанасяне на удар с крак в областта на главата причинил средна телесна повреда на лицето Б. Б. И., изразяваща се в счупване на долната челюст - престъпление по чл. 129, ал. 1, вр. ал. 2, вр. чл. 63 от НК. С Постановление на Районна прокуратура - Ловеч, ТО Тетевен № ••••/23 от 22.10.2025 г. наказателното производство било прекратено, тъй като не били налице данни за извършено престъпление от ищецът А.. Постановлението не било обжалвано и е влязло в законна сила на 11.11.2025 г. За изясняване на спора от фактическа страна по делото са ангажирани и гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетелите Р. О. /майка на ищеца/ и Р. Р. /приятел на ищеца/. От показанията на посочените свидетели се установи, че през времетраенето на образуваното наказателно производство, което е продължило около две години, от който период за времето от 19.08.2025 г. до 11.11.2025 г., А. е имал качеството обвиняем, ищецът бил силно изнервен, депресиран, престанал да се храни. Не общувал с приятели, не излизал от дома си. Според свидетеля Р., ищецът А. след задържането си се приемал за обвиняем и отказвал да общува с обичайния си кръг от хора. Съдът кредитира като преки, непосредствени и незаинтересовани свидетелските показания. Съдът кредитира изцяло така дадените показания на свидетеля О., преценени по реда на чл. 172 ГПК. В трайната си практика ВКС приема, че самият факт на родствена, семейна или друга връзка със страната не е предпоставка, достатъчна, за да дискредитира свидетелските показания и да послужи за основание същите да не бъдат ползвани от съда при изграждане на изводите за фактите поради евентуалната заинтересованост на свидетеля от изхода на делото. Така напр. с Решение № 118 от 11.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 665/2020 г., II г. о., ГК, се приема, че всяко лице, извън посочените в чл. 166 ГПК, дори и да е заинтересовано от изхода на делото, може да бъде свидетел. В такава хипотеза съдът не може да игнорира допустимите и относими към факти от спорното право показания на свидетелите само поради тяхната заинтересованост, а е задължен да прецени достоверността им, чрез цялостна съпоставка на всички доказателства по делото. Следователно, с доказателствена стойност се ползват и показанията на лицата по чл. 172 ГПК и само близката родствена връзка със страната, посочила ги като свидетел, не е основание за отричане достоверността на изнесеното от тези лица. Въз основа на така очертаната по делото фактическа обстановка от правна страна съдът прави следните изводи: Предявени са обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/. Отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ представлява специално установена от закона гаранционна отговорност за вреди от непозволено увреждане, поради което същата възниква при наличието на посочените в законовата разпоредба предпоставки и съществуването й не зависи и не може да бъде поставяно в зависимост от други такива, които не са предвидени в закона. За възникване на отговорността са необходими две кумулативно дадени предпоставки, а именно: 1/. повдигане на обвинение на лице за извършване на престъпление и 2/. наказателното производство да е приключило с оправдаване на лицето по повдигнатото му обвинение или образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. Отговорността е следствие от задължението на Прокуратурата да повдига и поддържа в съда обосновани обвинения, както и от задължението й да доказва и установява пред съда виновността на привлечените към наказателна отговорност лица. Именно неизпълнението на това задължение независимо по какви причини е осъществено е основание за възникване на гаранционната отговорност на Прокуратурата. Поради това ответникът не може да се освободи от отговорност по реда на ЗОДОВ, установявайки, че неговите служители са действали добросъвестно. Крайният акт, с който се определя законосъобразността или не на обвинението поначало е влязлата в сила оправдателна присъда, като ответникът носи отговорност и за вредите причинени по повод образувано наказателно производство прекратено в досъдебната фаза поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. Отговорността на Прокуратурата е обективна, безвиновна, гаранционно-обезпечителна като тази отговорност не е предпоставена от виновно поведение на съответното длъжностно лице при прокуратурата или администрацията – арг. чл. 4, предл. посл. от ЗОДОВ. Що се касае до направеното възражение от ответната страна – Прокуратура на Република България, относно факта, че същата не следва да носи отговорност по реда на чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ, относно задържането от МВР до 24 часа на ищеца А., а единствено по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, то настоящия съдебен състав намира възражението за основателно. Във връзка със задържането му за срок от 24 часа на осн. чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР следва да се отбележи, че съгласно чл.65 от ЗМВР, полицейските органи могат да задържат физическо лице в някой от изчерпателно изброените случаи по чл.63, ал.1 от ЗМВР за срок от 24 часа. Според разпоредбата на чл.64 от НПК прокурорът, след като повдигне обвинение, при необходимост може да постанови задържане до 72 часа за довеждане на обвиняемия пред съда, който единствен е компетентен в досъдебното производство да вземе мярка за неотклонение „задържане под стража”. И в трите случая на задържане – до 24 часа от полицейски орган на лице, до 72 часа от прокурор на обвиняем и когато съдът налага мярка за неотклонение ”задържане под стража”, осъществяваната принуда спрямо задържаното лице е идентична. Със задържането лицето се поставя в принудителна изолация от неговите близки и обществото, налага му се определен режим на поведение и се ограничават гарантирани му от Конституцията права. Затова в случаите, когато лицето е оправдано или наказателното производство прекратено, причинените му в резултат на незаконното задържане под стража неимуществени вреди подлежат на обезщетяване. Редът, по който тези вреди се обезщетяват е по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ /Вж. Решение от 17.02.2021 г. по в.гр.дело № 720/2020 г. на ОС – Ловеч/, като следващият се за тях размер се включва в общия размер на дължимото обезщетение /съгласно приетото в т. 13 от ТР № 3 от 22.02004 г. на ВКС по т.д. № 3/2004 г. на ОСГК/. По реда на чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ Държавата отговаря самостоятелно за вреди само в случаите, когато задържането под стража е изрично отменено като незаконно, като в този случай е без значение по какъв начин се е развило досъдебното и съдебното производство, каквато хипотеза в случая не е налице. В този смисъл са и постановените по реда на чл.290 от ГПК решения по гр.д. № 849/2010 г., гр.д. № 273/2009 г. на ІІІ г.о. на ВКС и др. В допълнение следва да се посочи, че в своята практика Върховният касационен съд Определение № 385 от 30.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 5405/2023 г., IV г. о., ГК, Решение № 60317 от 1.04.2022 г. на ВКС по гр. дело № 597/2021 г. на ВКС, Решение № 117 от 25.09.2018 г. на ВКС по гр. дело № ••••/2017 г. и Тълкувателно решение № 5 от 15.06.2015 г. по тълк. дело № 5/2013 г., ОСГК, е приел, че материално легитимиран да отговаря на иска по чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. последно ЗОДОВ, когато от наложеното наказание не може да се приспадне „задържане под стража“, „домашен арест“ или арест по ЗМВР, е държавата чрез процесуалния субституент Прокуратура на Република България, настоящия случай не е такъв, тъй като не е налице наложено наказание „лишаване от свобода“, а прекратяване на досъдебното производство, затова и отговорността на държавата, чрез Прокуратура на Република България, не следва да бъде ангажирана по реда на чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитни органи възниква от момента на влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство. Постановлението за прекратяване на наказателното производство не е предвидено между актовете по чл. 412, ал. 2 НПК, които влизат в сила. Според чл. 243, ал. 9 НПК - постановлението за прекратяване на наказателното производство, което не е било обжалвано от обвиняемия или от пострадалия или неговите наследници, или от ощетеното юридическо лице, може служебно да бъде отменено от прокурор от по-горестоящата прокуратура, а когато е обжалвано, определенията на съда по чл. 243, ал. 5, т. 1 и т. 2 подлежат на проверка по реда на Глава тридесет и трета "Възобновяване на наказателни дела" /чл. 419, ал. 1 НПК/. От цитираните разпоредби е видно, че прокурорският акт за прекратяване на наказателното постановление, не влиза в сила, дори когато е съобщен на всички засегнати лица по чл. 243, ал. 3 НПК, защото може служебно да бъде отменено от по-горестоящ прокурор, ако не е обжалвано. Следователно, стабилитета на постановлението за прекратяване на наказателното производство в смисъла на т. 4 на ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, като основание за възникване отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитни органи, изисква то да е съобщено на лицето, което претендира вредите по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и лицето да не е поискало наказателното производство да продължи и то да завърши с оправдателна присъда – така решение № 184 от 26.05.2015 г. по гр. д. № 7127/2014 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 197 от 17.05.2011 г. по гр. д. № 1211/2010 г., III г. о. на ВКС, решение № 353/06.11.2015 г. по гр. д. № 892/2015 г. на IV г. о. на ВКС и др. В настоящия случай постановлението за прекратяване на наказателното производство е било съобщено на ищеца и по отношение на него фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е завършен. С оглед установените по делото фактически данни и обстоятелства, съдът приема, че по делото е безспорно установено и доказано, че е осъществен фактическия състав, визиран в нормата на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ в хипотезата на прекратено наказателно производство, поради липса на доказаност на престъплението по чл. 325, ал. 1 от НК. Безспорно се установи след анализ на доказателствената съвкупност правно релевантното обстоятелство, че на 24.10.2023 г. ищецът е бил задържан от органите на РУ МВР - Тетевен по реда на чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР (за грубо нарушаване на обществения ред) със Заповед за задържане рег. № 35633-169/24.10.2023 г. Задържането е продължило от 12.21 ч. на 24.10.2023 г. до 15.45 ч. на същата дата. По повод задържането е образувано ЗМ № •••/2023 г., материалите от което са изпратени в ТО Тетевен на дата 24.09.2025 г. Освен задържането, ищецът е бил подложен и на криминалистическа регистрация. Видно от справката на РУ МВР - Тетевен с рег. № 11133/12.09.2025 г., на ищеца е извършена полицейска регистрация за престъпление по чл. 129 от НК, изразяваща се в заснемане в анфас и профил, снемане на дактилоскопски отпечатъци. Следва да се отбележи, че в справката фигурира и регистрация по чл. 325, ал. 1 от НК. С Постановление от 19.08.2025 г. на ст. разследващ полицай Цветослава Христова при РУ - Тетевен, под надзора на Районна прокуратура - Ловеч, ТО Тетевен, по ДП № •••/2023 г. по описа на РУ - Тетевен, пр. пр. № ••••/2023 г. на РП - Ловеч, ТО Тетевен, ищецът А., бил привлечен като обвиняем за това, че на 24.10.2023 г. в гр. Тетевен, пл. „Сава М.“, като непълнолетен, но разбиращ свойството и значението на деянието си, чрез нанасяне на удар с крак в областта на главата причинил средна телесна повреда на лицето Б. Б. И., изразяваща се в счупване на долната челюст - престъпление по чл. 129, ал. 1, вр. ал. 2, вр. чл. 63 от НК. На следващо място с Постановление на Районна прокуратура - Ловеч, ТО Тетевен № ••••/23 от 22.10.2025 г. наказателното производство било прекратено, тъй като не били налице данни за извършено престъпление от ищецът А.. Постановлението не било обжалвано и влязло в законна сила на 11.11.2025 г. Предвид така установеното съдът приема в конкретния случай, че Прокуратурата е повдигнала и поддържала незаконно обвинение срещу ищеца, тъй като в периода от 19.08.2025 г. до 22.10.2025 г. срещу него е било водено досъдебно производство. В тази връзка съдът намира за неоснователно възражението на ответника, че не следва да бъде ангажирана отговорността му. В практиката си /Решение № 431/11.04.2016 г. по гр. д. № 2329/2015 г на четвърто г. о./ ВКС приема, че употребеният в чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ израз „обвинение в извършване на престъпление“ трябва да се тълкува в по-широк смисъл за нуждите на специалния деликт, а не в тесния му наказателно процесуален смисъл. Досъдебното производство се образува при наличие на предвидените в НПК предпоставки /чл. 207, ал. 1 от НПК/ - законен повод и наличие на достатъчно данни за извършено престъпление от общ характер - с постановление на прокурор по чл. 212, ал. 1 от НПК или със съставяне на протокол за първото действие по разследването в случаите по чл. 212, ал. 2 от НПК/ при неотложни следствени действия/или в случаите на бързо и незабавно производство по чл. 356, ал. 3 и чл. 362, ал. 3 от НПК. При различните начини за поставяне началото на наказателното производство са предвидени и различни правила за привличане на лице като обвиняем: при образуване на досъдебно производство по чл. 212, ал. 2 от НПК разследващият орган може да привлече лицето и със съставянето на протокола за първото действие по разследването срещу него – чл. 219, ал. 2 от НПК, при образуването на бързо или незабавно производство лицето се счита за обвиняем от момента на съставяне на акта за първото действие по разследването – чл. 356, ал. 4 и чл. 362, ал. 4 от НПК, при образуване на досъдебно производство по чл. 212, ал. 1 от НПК се пристъпва към привличане с постановление на разследващия орган, когато се съберат достатъчно доказателства за виновността на лице в извършване на престъпление. С оглед на това при образуване на досъдебно производство с постановление по чл. 212, ал. 1 от НПК не е предвидено /не е реквизит/ посочване в него на лицето, извършило престъпление, дори да са налице данни за него – чл. 214, ал. 1 от НПК. В случая срещу ищеца е имало реално привличане в качеството му на обвиняем, макар и без вземане на мярка за неотклонение, както и досъдебното производство се е водело именно срещу ищецът. Лицето ищец търпи вреди от проведеното срещу него наказателно преследване дори и в случаите, когато производството е прекратено, без да му е повдигнато обвинение. /В т. см. решение № 353/06.11.2015 г на ВКС по гр. д. № 892/2015 г., четвърто г. о., решение № 187/13.06.2012 г на ВКС по гр. д. № 1215/2011 г. на трето г. о., решение № 341/05.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1310/2011 г. на четвърто г. о./ Също в решение № 35/16.02.2016 г на ВКС по гр. д. № 5215/2015 г на трето г. о. е прието, че без значение за възникване на отговорността е обстоятелството дали прекратяването е извършено преди или след като на лицето е било повдигнато обвинение. Съгласно Решение № 425 от 01.12.2015 г по гр. д. № 3143/2015 г на ВКС четвърто г. о. липсата на привличане по чл. 219 от НПК също не е пречка лицето да търси вреди по посочения по-горе фактически състав на ЗОДОВ. Следователно в процеса на доказване са установени по несъмнен начин първите две материалноправни предпоставки за ангажиране отговорността на ответника, а именно наказателното преследване е било насочено срещу ищеца и досъдебното производство е било прекратено поради това, че извършеното престъпление не е доказано. В тежест на ищеца бе да докаже, че е претърпял вреди във връзка с привличането му като обвиняем в образуваното наказателно производство. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в решение № 480 от 23.04.2013 г по гр. д. № 85/2012 г по описа на ВКС четвърто г. о., докладчик съдия Албена Бонева, за редовност на исковата молба по чл. 2 от ЗОДОВ във всички хипотези е достатъчно да се претендира обезщетение за причени неимуществени вреди като предметът на спора е очертан в рамките на обичайните негативни преживявания за съответно действие или бездействие на разследващите органи, на прокуратурата или съда. В частност при иск за неимуществени вреди, причинени от обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено, поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, съдът е надлежно сезиран за обезщетяване на неприятните чувства, усещания и преживявания, независимо дали в исковата молба те са подробно описани. Достатъчно е да се претендира обезщетение за неимуществени вреди от съответното действие, бездействие или акт на държавен орган по чл. 2 от ЗОДОВ. Когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретните обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да са посочени в исковата молба, за да станат част от предмета на доказване. В настоящия случай ищецът не претендира вреди над обичайните такива от незаконните действия на правозащитните органи и в частност Прокуратурата на Република България. Ето защо за нуждите на производството е достатъчно да се изложат твърдения, че срещу ищеца е водено наказателно производство, което е било прекратено. Такива се съдържат в обстоятелствената част на исковата молба. Наказателното преследване по обвинение в извършено престъпление само по себе си е достатъчен обективен факт, обосноваващ негативно въздействие върху преследвания, свързано най-малкото и обичайно с притеснения от изхода на производството, тревога, потиснатост, накърняване на моралните и нравствени ценности, както и социалното му общуване, за каквито изживявания и причинно – следствената им връзка с наказателното производство не е необходимо да се събират нарочни доказателства, в каквато насока е и трайната съдебна практика на ВКС. Въпреки това ищецът прояви процесуална активност и ангажира гласни доказателства чрез показанията на двамата разпитани по делото свидетели, според които от момента на образуване на наказателното производство и в последствие, привличането му като обвиняем, до момента на прекратяване на наказателното производство, тоест в продължение на две години ищецът от образуването и два месеца, през които ищецът е имал качеството на обвиняем, станал необщителен, не излизал от дома си, преустановил редовните и социални контакти и се страхувал да не бъде осъден. На следващо място неоснователно е възражението на ПРБ, относно факта, че ответната страна не следва да носи отговорност за извършената полицейска регистрация в хода на досъдебното производство. Съгласно чл. 68, ал.1 и ал. 3 ЗМВР, полицейските органи извършват полицейската регистрация на лица, които са привлечени като обвиняеми за извършено престъпление от общ характер, като за целите на регистрацията събират за лицата личните им данни, дактилоскопират и фотографират лицата и изземват образци за ДНК профил. Полицейската регистрация се снема, когато е извършена в нарушение на закона, наказателното производство е прекратено, приключило е с влязла в сила оправдателна присъда или с освобождаване от наказателна отговорност и налагане на административно наказание, както и когато лицето е починало – чл. 68, ал. 5 ЗМВР. Тази уредба на полицейската регистрация сочи, че тя не може да бъде извършена по преценка на органите на МВР, а само в рамките на започнало от прокуратурата наказателно преследване за извършено престъпление. Привличането на лицата като обвиняеми за извършено престъпление от общ характер е действие, което се извършва под ръководството и надзора на прокурора – чл. 219 НПК. Следователно от извършване на полицейската регистрация до снемането й, повдигането и поддържането на наказателното преследване е в рамките на правомощията на прокуратурата. Регистрацията е част от мерките, които се предприемат срещу лицето, привлечено като обвиняем за извършено умишлено престъпление от общ характер, поради което, когато наказателното преследване е приключило с оправдателна присъда или с прекратяване на производството поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано, Прокуратурата на Република България носи отговорност по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ /Вж. Решение от 17.02.2021 г. по в.гр.дело № 720/2020 г. на ОС – Ловеч/ за претърпени неимуществени вреди и от полицейска регистрация. Обстоятелството, че събираните при регистрацията данни нямат публичен характер, не освобождава прокуратурата от отговорността й за неимуществени вреди, когато по делото е установено, че самите действия по извършване на регистрацията са причинили душевен дискомфорт на пострадалия от незаконно обвинение. Без правно значение е и че регистрацията сама по себе си няма за цел унижението на лицето – такава цел при наказателното производство няма нито едно от съдопроизводствените действия, но всяко от тях причинява унижение, когато преследването е незаконно. В този смисъл е постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение на ІV г.о. на ВКС по гр.д. № 1190/2016 г. При така приетите за установени обстоятелства настоящият решаващ състав приема, че предявеният иск за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди е доказан по своето основание. Изживеният от ищеца стрес, психическо напрежение, емоционален дискомфорт са закономерна последица от воденото наказателно преследване. Тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на личните, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 от ЗЗД във вр. с пар. 1 от ДР на ЗОДОВ - по справедливост от съда. Още с ППВС № 5/1964 г. е изяснено какво следва да се разбира под понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД и кои конкретни обстоятелства се вземат предвид, за да се счете определеното обезщетение за справедливо. В актуалната практика на ВКС във връзка с определяне на размера на обезщетенията за претърпени от неоснователни действия на правозащитните органи вреди са утвърдени няколко критерия. От значение са продължителността на наказателното преследване, личността на увредения и притежаваният от него авторитет в обществото, настъпилите промени в отношенията в семейството, допълнително настъпилите обстоятелства, които са се отразили на репутацията на лицето, негативното отражение в резултат на воденото наказателно производство върху душевното му състояние /Вж. Решение № 16 от 02.02.2011 г по гр. д. № 396/2010 г. на ВКС трето г. о/. В решение № 3/13.02.2012 г по гр. д. № 637/2011 г на ВКС трето г. о./ е прието, че справедливостта като критерии за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към състоятелността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретни обстоятелства-характер и степен на увреждане, начини обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. С оглед спецификата на фактическия състав на чл. 2, ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ, релевантен критерий е дългият, несъобразен с разумния срок, период, през който е продължило наказателното преследване, характерът на престъплението по повдигнатото обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици. В Решение № 480/23.04.2013 г по гр. д. № 85/2012 г. на ВКС четвърто г. о. е посочено, че обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2 от ЗОДОВ е за увреждане на неимуществени права, блага и правнозащитими интереси и вредите се изразяват в нравствени емоционални, психически терзания на личността, накърнена чест, достойнство, добро име в обществото. Като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи икономическия растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането, както и обстоятелството, че не осъждането само по себе си също има ефект на репарация. Следва да се въобрази и че размерът на обезщетението не следва да бъде превърнато в източник на обогатяване за пострадалия. /Решение № 165 от 16.06.2015 г на ВКС по гр. д. № 288/2015 г, решение № 480/23.04.2013 г на ВКС по гр. д. № 85/2012 г. От значение е и създадения от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като в сферата на нематериалните ценности равенството в обществото намира най-чист израз, а „справедливостта“ до голяма степен е изпълнена с морално съдържание и отразява обществената оценка на засегнатите нематерални вреди. По отношение на размера на причинените вреди съдът е обвързан единствено и само от посочения диапазон в исковата молба, а техният размер се присъжда по справедливост, съгласно чл. 52 ЗЗД /Тълкувателно решение № 1 от 1.08.2022 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2021 г., ОСГТК/. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално - за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт /Решение № 281/30.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 582/2018 г., Решение № 5709.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4641/2015 г., Решение № 709/15.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 178/2010 г., Решение № 358/06.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2026/2014 г., Решение № 232/25.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1318/2010 г. С оглед установените конкретни обстоятелства, като взе предвид горепосочените критерии за определяне на обезщетението за неимуществени вреди и съблюдавайки принципа на справедливостта, настоящият съдебен състав намира, че справедливо обезщетение, което да репарира процесните неимуществени вреди, търпени от ищеца, възлиза на сумата от 1 000 евро. Този размер на обезщетението съответства на характера и степента на претърпените морални вреди. По делото липсват доказателства, които да установяват, че ищецът е претърпял неимуществени вреди в по-висок размер и с по-силен интензитет от обичайните. Това е така, защото показанията на разпитаните по делото свидетели обосновават извод за претърпени неимуществени вреди в степен на обичайните такива. Касае се за вреди, които всеки правен субект при подобни обстоятелства неминуемо търпи. Не се установи съществено засягане на личната, професионалната, социалната, емоционалната сфера, което да обоснове значителен интензитет на търпените душевни болки и страдания и специфични вреди /както се посочи по-горе в исковата молба не са и въведени подобни твърдения/. Освен това от показанията на свидетелите се установи, че негативните изживявания са продължили в рамките на образуваното наказателно производство. Не се установи и след този срок ищецът да е продължил да изпитва психоемоционален дискомфорт. При определяне на размера на обезщетението съдът взе предвид, че наказателното производство е продължило около две години както и че това забавяне се дължи на действия по разследването, от който период само два месеца ищецът е бил привлечен като обвиняем. Наказателното производство се е водело за престъпление по чл. 325, ал. 1 от НК, за което се предвижда наказание до две години лишаване от свобода, или с пробация и обществено порицание. При определяне на размера на обезщетението съдът взе предвид, че по отношение на ищеца не са били налагани ограничения под формата на мерки за процесуална принуда. Съдебното минало /ищецът е неосъждан към процесния момент/ на пострадалия е фактор, който следва да бъде отчетен при преценка на личността му, но доколко воденото на наказателно производство за деяние, което лицето не е извършило, се е отразило негативно върху физическото здраве, психиката му, на контактите и социалния му живот следва да бъде отчетено. При определяне размера на процесното обезщетение съдът взе предвид социално-икономическите условия в страната и повишения жизнен стандарт на населението към края на 2025 г /момента на постановяване на прекратителното прокурорско постановление/. Едновременно с това съдът съобрази и установеното в практиката на ВКС разбиране, че при вреди като процесните, присъденото по критерия на чл. 52 от ЗЗД обезщетение не следва да бъде занижавано до размери, които да обезсмислят обезщетителната му роля. Ето защо съдът счита, че следва да бъде осъден ответника да заплати на ищеца сумата от 1 000 евро, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на незаконно наказателно преследване за извършено престъпление по чл. 325, ал. 1 от НК по досъдебно производство № •••/2023 г. по описа на РУ на МВР - Тетевен и преписка № ••••/2023 г. по описа на РП-Ловеч, прекратено с постановление от 15.10.2025 г. за прекратяване на наказателното производство. Претендираното обезщетение в по-висок размер не съответства на вида и тежестта на причинените морални вреди, поради което искът се явява неоснователен за разликата от 1 000 евро до 2045.17 евро и следва в тази част съдът да постанови отхвърлителен диспозитив. В този смисъл е и последователната практика на въззивната инстанция, обективирана по аналогични случаи: Решение № 73 от 22.04.2024 г. на ОС - Ловеч по гр. д. № 377/2023 г., Решение № 272 от 23.12.2024 г. на ОС - Ловеч по в. гр. д. № 625/2024 г., Решение № 26 от 5.02.2025 г. на ОС - Ловеч по в. гр. д. № 818/2024 г., Решение № 40 от 5.03.2025 г. на ОС - Ловеч по в. гр. д. № 842/2024 г. и др. По претенцията на ищеца заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди съдът намира следното: Относно предявеният иск за имуществени вреди в размер на 1 500 /хиляда и петстотин/ лева /766.94 евро/, представляващи сторени разходи за заплатен адвокатски хонорар за осъществяване на процесуална защита и правно съдействие по ДП № •••/2023 г. на РУ на МВР - Тетевен, съдът намира същият за основателен. Отговорността за съдебни разноски в гражданския процес е гражданско облигационно правоотношение, произтичащо от процесуалния закон и уредено в него. В рамките на съдебното производство по гражданско дело, страната, в чиято полза съдът е решил делото, разполага с правото да претендира от насрещната страна направените в хода на процеса съдебни разноски - чл. 78 ГПК. Наказателно-процесуалният кодекс също урежда отговорността за разноски в наказателното производство, които съдът определя по реда на чл. 301, т. 12 НПК, респ. чл. •••, ал. 1, т. 4 НПК. Съгласно чл. 187, ал. 1 НПК, разноските по наказателното производство се посрещат от сумите, предвидени в бюджета на съответното учреждение; размерът им се определя от съда или органа на досъдебното производство - чл. 188 НПК; съдът решава въпроса за разноските с присъдата или с определение - чл. 189, ал. 1 НПК; когато подсъдимият бъде признат за виновен, съдът го осъжда да заплати разноските по делото, включително адвокатското възнаграждение и другите разноски за служебно назначения защитник, както и разноските, направени от частния обвинител и гражданския ищец, ако са направили такова искане - чл. 189, ал. 3 НПК, а съгласно чл. 190, ал. 1 НПК - когато подсъдимият бъде признат за невинен или наказателното производство бъде прекратено, разноските по дела от общ характер остават за сметка на държавата, т. е. за сметка на държавата остават извършените разноски от бюджета на съда или на съответния орган на досъдебното производство, без да се урежда въпросът за разноските, извършени от подсъдимия. /Решение № 422/08.04.2016 г. на ВКС, ГК/. От изисканото и приложено по настоящото дело, ДП № •••/2023 г. на РУ на МВР - Тетевен се установява, че ищецът е бил представляван от адв. В. по силата на договор за правна защита и съдействие от 19.08.2025 г. с определено възнаграждение от 1500 лева, платими в брой. Липсващата процесуална възможност да се упражни претенцията за разноски в наказателния процес обуславя извод, че разходваните средства в хода на наказателното производство се явяват за лицето имуществена вреда, за която държавата дължи обезщетение на основание чл. 2 ЗОДОВ вр. чл. 4 ЗОДОВ, ведно с претендираната законна лихва. /Вж. ТР № 1/11.12.2018 г. на ВКС по т. д. № 1/2017 г. на ОСГК, Решение № 781/30.11.2010 на ВКС по гр. дело № 511/2010 г. /. По претенцията за законна лихва върху двете главници съдът намира следното: Въпросът, касаещ началния момент от който следва да се присъди законната лихва е решен по задължителен за съдилищата начин с т. 4 от ТР по т. д. № 3/2004 г. на ОСГТК на ВКС, където е прието, че отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитните органи възниква от момента на влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство и от този момент държавните органи изпадат в забава, дължат лихва върху размера на присъденото обезщетение и започва да тече погасителната давност за реализиране на отговорността на държавата. Както бе посочено погоре в мотивите на настоящия съдебен акт възможност за обжалване на постановлението на прокурора, с което наказателното производство се прекратява има ответника, но не е налице същинско влизане в сила, тъй като в срок от една година прокуратурата разполага с възможността за отмяна на този прокурорски акт. След като обвиняемия не се е възползвал от възможността да обжалва, то следва началният момент, от който се дължи лихва да е именно момента на постановяване на акта /В този смисъл е съдебната практика обективирана в Решение № 197/17.05.2011 г. по гр. д. № 1211/2010 г. на ВКС трето г. о., Решение № 184/26.05.2015 г. по гр. д. № 892/2015 г. на ВКС четвърто г. о./ Аналогични разрешения относно началната дата на дължимост на законната лихва са възприети и в Решение № 539/09.08.2010 г. по гр. д. № 1747/2009 г. на ВКС трето г. о. и Решение № 25/11.02.2014 г. по гр. д. № 5302/2013 г. на ВКС трето г. о./ Следователно в настоящия случай законната лихва върху двете главници ще бъде присъдена, считано от 15.10.2025 г. –датата на прекратяване на наказателното производство. По разноските: Съгласно чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ ако искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса, както и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно уважената част от иска. По делото е направено своевременно искане от ищеца за присъждане на разноски в настоящото производство. Ищецът е ангажирал и надлежно писмено доказателство - договор за правна услуга, съдържащ се на лист 7 от делото, който удостоверява, че действително сторените от ищеца разноски възлизат на сумата от 1000 лева /511.29 евро/. Съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 3, изр. 1, пр. 2 от ЗОДОВ и при частично уважаване на иска ответникът дължи и следва да бъде осъден да заплати изцяло на ищеца направените от последния разноски за внесена държавна такса по делото /Вж. Решение № 353/06.11.2015 г. по гр. д. № 892/2015 г. на ВКС четвърто г. о./, а по отношение на адвокатския хонорар, такъв се дължи съразмерно уважената част от исковете. По делото са предявени два иска. Заплатен е адвокатски хонорар в общ размер от 1000 лева /511.29 евро/, без изрично да е посочено възнаграждението по всеки от исковете, поради което съдът приема, че за всеки иск е заплатен адвокатски хонорар в размер на 500 лв. /255.64 евро/. При това положение и съобразно уважената част от исковете ответникът дължи на ищеца адвокатско възнаграждение в размер на 250.02 евро. Дължи и държавна такса в размер на 10 лв. /5.11 евро/. При това положение ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сторените от последния съдебно деловодни разноски, възлизащи на сумата от 255.13 евро. Мотивиран от горното, съдът