Решение № 349 от 12.5.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 1695/2026 г.

Производството е по реда на Глава XXI от НПК. Образувано е въз основа на въззивна жалба и допълнение към нея, допизирани от частния тъжител Л. П. К. чрез повереника адв. М. К. срещу Присъда рег. № 84/12.02.2026г., постановена от СРС, НО, 136 състав по НЧХД № 8079/2023г., с която подсъдимата С. А. Р. – П. е призната за невиновна и оправдана на основание чл. 304 НПК по повдигнатото обвинение за извършено престъпление по чл. 170, ал. 4 НК. В жалбата и допълнението към нея са наведени твърдения за незаконосъобразност на атакувания акт поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Твърди се и необоснованост на присъдата. Неправилно първата инстанция извеждала недоказаност на обвинението, позовавайки се на Решение на САС от 28.03.2025г., което следвало инкриминирания момент. Твърди се, че към релевантния момент през 2023г., към който следвало да се преценява съставомерността на деянието, единствен собственик на ¾ ид.ч. от процесното жилище била тъжителката Л. К., легитимираща се с нотариален акт № 125 от 09.09.2021г., вписан в Агенция по вписванията, докато подсъдимата намала такъв титул. Наказателният съд нямал правомощия да обявява вписан нотариален акт за „несъществуващ“ със задна дата и на това основание да оправдае подсъдимата. Твърди се в жалбата, че към момента на получаване на поканата за напускане на имота, подсъдимата знаела, че Л. К. е собственик на жилището и била длъжна да го напусне, докато приключат гражданските дела. Неправилно съдът обосновал собствеността на подсъдимата на процесния имот на база саморъчното завещание на М.И., което било нищожно. Неправилно СРС игнорирал правото на собственост върху ¼ ид.ч. от имота на третото лице С.Д., както и факта, че към 02.04.2025г. собственик на ¾ ид.ч. от имота бил П.Т., който имал заведен иск по чл. 108 ЗС. Отделно, се прави оплакване за липса на подробен доказателствен анализ. Направено е и възражение за липса на активност от страна на защитата с оглед събиране на доказателства, която функция била иззета от първостепенния съд. Въз основа на изявления на защитника на подсъдимата и самата нея, че не е спорен факта на получаване на нотариалната покана от страна на С. Р., както и факта, че не е напуснала жилището повереникът извежда наличие на умисъл за извършване на вмененото престъпление. Навеждат се и твърдения за използване от страна на подсъдимата на неверни данъчни оценки от 2022 и 2024г.; за незаконна адресна регистрация; смяна на партидата в ТЕЦ; подаване на декларации по чл. 14 от ЗМДТ; снабдяване с нотариален акт при игнориране на всички вписвания, вкл. на искова молба на П.Т. П.. Мотивира се и предубеденост на първостепенния съд. Моли се атакуваната присъда да бъде отменена, като вместо нея бъде постановена нова, с която подсъдимата да бъде призната за виновна по повдигнатото обвинение по чл. 170, ал. 4 НК. Претендират се разноски. С Определение в закрито заседание по чл. 327 и сл. НПК въззивният съд е приел, че за правилното изясняване на обстоятелствата по делото не се налага провеждането на съдебно следствие. По искане на повереника в открито заседание бяха приобщени към доказателствената съвкупност приложените към молба на повереника от дата 06.04.2026г. документи. Във връзка с направените доказателствени искания от страна на повереника, съдебният състав се е произнесъл и в открито заседание, като повторно е оставил без уважение тези, обективирани във въззивната жалба, като е приел за неоснователни и новите искания за събиране на доказателства, обективирани в допълнението към въззивната жалба и представената в съдебно заседание от повереника молба. В съдебно заседание частната тъжителка Л. К. редовно пР.на, не се явява. В хода по същество нейният повереник – адв. М. К. поддържа въззивната жалба и допълнението към нея, като развива аналогични доводи на изнесените в тях. Подсъдимата С. А. Р. – П. редовно пР.на чрез нейния защитник адв. Д. М. и уведомена на известния по делото телефон, не се явява. Нейният защитник – адв. Е. Б. /преупълномощен от адв. М./ по същество излага доводи за обоснованост на атакуваната присъда и моли същата да бъде потвърдена. В тази насока навежда твърдения, че към релевантния момент тъжителката не е била собственик на имота. Излага доводи за липса на нито един от съставомерните елементи на повдигнатото обвинение. Моли атакуваната присъда да бъде потвърдена. В реплика повереникът оспорва твърденията на защитата. Претедира разноски. Преди да изложи доводи по съществото на делото, настоящият съдебен състав намира за необходимо да обсъди постъпилата молба вх. № 56073/24.04.2026г., депозирана от адв. М. К. – подвереник на частния тъжител след приключване на съдебното заседание. В молбата е направено искане за отмяна на хода по същество и връщане делото във фазата на съдебното следствие с оглед приобщаване на представените по делото документи. Направено е искане за спиране на производството по делото до получаване на отговор от председателя на СГС относно редовността на случайното разпределение на делото. Във връзка с така депозираната молба, съдът на първо място ще обърне внимание, че още в съдебно заседание, проведено на 06.04.2026г., съдебният състав се е произнесъл във връзка с възраженията на повереника за незаконност на съдебния състав, включително и произнасяйки се по искането за отвод, приемайки същите за неоснователни. Що се отнася до подадената от повереника жалба до Председателя на СГС за проверка случайното разпределение на делото, то от една страна - процесуалният закон в наказателното право не предвижда спиране на производството в подобна хипотеза, а от друга – наличието на подобна жалба по никакъв начин не препятства въззивния съд да се произесе по същество с краен съдебен акт по делото с оглед правомощията и задълженията му, произтичащи от закона като въззивна инстанция, сезирана с жалба срещу присъда на СРС. Що се отнася до искането за връщане на делото във фазата на съдебното следствие с оглед приобщаване на доказателства, СГС ще припомни, се е произнесъл по всички доказателствени искания в съдебно заседание на 06.04.2026г., приемайки като писмени доказателства приложените към молба от 06.04.2026г. документи и отхвърляйки останалите искания. Отделно, съдът по реда на чл. 283 НПК изрично е прочел и приел всички събрани по делото доказателства и доказателствени средства както пред първата инстанция, така и пред въззивния съд, поради което и в тази част искането за отмяна на хода по същество се явява неоснователно. След това уточение, СГС ще изложи доводите си по съществото на спора. Съдът, като взе предвид доводите и възраженията на страните, доказателствата по делото и като извърши цялостна служебна проверка на атакуваната присъда по реда на чл. 314 НПК, намери за установено следното: Фактическата обстановка е подробно изяснена от първоинстанционния съд. По делото са събрани в необходимия обем и по съответния процесуален ред доказателствата, нужни за неговото правилно решаване. Въз основа на събраните и проверени по реда на НПК доказателства и доказателствени средства първата инстанция законосъобразно е приела фактическа обстановка, която като цяло се споделя и от настоящия съд. От своя страна с оглед правомощията си по чл. 316 НПК СГС допълни част от фактологията, като прие за установено следното: Подсъдимата С. А. Р.-П. е родена на ••••••••. в гр. Кюстендил, българка, българска гражданка, омъжена, с висше образование, учител, ЕГН:••••••••••. Същата е неосъждана и с постоянен и настоящ адрес: гр. София, ул.“••••••••. Към 1974г. И.П.И. и М.Й.И. били съпрузи. Двамата имали дъщеря С.И.Д.. И.И. и М.И. били собственици на недвижим имот – апартамент № 22, находящ се в гр. София, район „Слатина“, ж.к. „••••••••. Двамата се легимирали като собственици въз основа на издаден на 25.09.1974г. нотариален акт № 112, том 21, дело № 3530 /1974г. Блокът бил построен от ЖСК „Авторемонтен завод“. И.И. починал на 06.06.2004г., като оставил за свои наследници съпругата си М.И. и дъщеря си С.Д.. След смъртта на И. неговата ½ ид.ч. от имота била наследена поравно от наследниците му по закон, като М.И. и С.Д. придобили по ¼ ид.ч. всяка от тях. По този начин М.И. станала собственик на ¾ ид.ч. от имота, а С.Д. на ¼ ид.ч. През 2013г. М.И. отишла в Агенция по вписвания и там се запознала със свид. М. Д., която работела там. И.а споделила, че има нужда някой да й напазарува и Д. се съгласила. Двете продължили да поддържат връзка по телефона, като И.а й казала, че, когато има нужда някой да полага повече грижи за нея, ще й каже. Тези действия на М.И. били мотивирано от факта, че нейната дъщеря С.Д. не полагала грижи за нея. През 2015г. И.а отново се обърнала към М. Д. с молба последната да започне да полага грижи за нея, като за това може да й прехвърли притежаваните от нея ¾ ид.ч. от процесния имот. М. Д. се съгласила и на 29.04.2015г. с нотариален акт № 60, том II, рег. № 12182, дело № 239/2015г. бил сключен договор за прехвърляне на недвижим имот между М.И. и М. К. Д., с който първата прехвърлила своите ¾ ид. ч. от имота на свидетелката Д. срещу задължение за издръжка и гледане. Нотариалният акт бил вписан в Агерниця по вписвания на 29.04.2015г. Свидетелката Д. полагала в началото грижи за М.И., след което престанала. С оглед на това през 2017г. М.И. депозирала искова молба срещу М. Д. за разваляне на сключения договор за прехвърляне на ¾ ид.ч. от собствеността върху недвижимия имот срещу задължение за издръжка и гледане. Исковата молба била вписана в Агенция по вписвания на 30.01.2018г. Във възка с така предявения иск с Решение № 60144 от 30.07.2021г. на ВКС , ГК, Четвърто отделение, постановено по гр.д. № 3081/2020г., били отменени въззивно Решение № 877/22.04.2020г. по гр.д. № 3848/2019г. на САС, ГО, 7 въззивен състав, с което било потвърдено Решение № 2479/05.04.2019г. по гр.д. № 11551/2017г. по описа на СГС, I-13 състав, с което бил отхвърлен като неоснователен предявения иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД. Вместо това, ВКС постановил разваляне на договора за издръжка и гледане, сключен на 29.04.2015г. Това решение било вписано в Агенция по вписванията на 17.08.2021г. Междувременно, на 15.11.2017г., със саморъчно написано завещание М.И. завещала на частната тъжителка Л. П. К. своите ¾ ид. ч. от процесния имот. В същото време през 2017г. за М.И. започнала да полага грижи подсъдимата С. Р. – П.. В началото подсъдимата само й пазарувала от време на време, когато М.И. я помолела, а след това започнала да се се грижи изцяло за нея, във връзка с което И.а й била дала ключ от апартамента. Подсъдимата започнала да се грижи за И.а, тъй като я познавала като приятелка на своята майка. Мотивирана от доброто отношения към нея и от полаганите грижи, на 01.03.2019г. М.И. чрез саморъчно завещание завещала гореописания недвижим имот на подсъдимата Р. - П.. Завещанието било депозирано от С. Р. за съхранение при свид. С.В. – нотариус с район на действие Районен съд - гр. Ихтиман. Няколко дни преди да почине М.И., подсъдимата и свид. С.Д. се запознали в болницата „София Мед“, тъй като М.И. трябвало да бъде настанена в хоспис. Поради това на 01.06.2020г. бил сключен договор за социални услуги между Хоспис „Надежда 8“ /изпълнител/ и М.И. /бенефициент на услугата/, както и дъщерята на М.И. – С.Д. /възложител/. На 03.06.2020г. М.И. починала. След смъртта на М.И. последната оставила за свой наследник дъщеря си С.И.Д., която продължила да води делото срещу М. Д. за разваляне на договора за прехвърляне на ¾ ид. от имота срещу издръжка и гледане /същото към този момент не било приключило/. След смъртта на М.И. подсъдимата върнала ключа от апартамента на С.Д.. С л е д като разбрала за смъртта на М.И., частната тъжителка Л . К. предприела действия по обявяване на съставеното в нейна полза завещание. Завещанието било обявено на 10.08.2021г. от нотариус М.Д.-С. с рег. № 621 и съответно вписано в Служба по вписванията на 25.08.2021г. Въз основа на така обявеното завещание частната тъжителка предприела десйтвия за снабдяване с Констативен нотариален акт в охранително производство за признаване правото й на собственост върху ¾ ид.ч. върху процесния имот. На 09.09.2021г. бил съставен такъв нотариален акт № 125, том V, рег. № 5078, дело № 241/2021г. от нотариус М.Д.-С.. Тъжителката Л. К. подала на 31.08.2021г. данъчна декларация по чл. 14 от ЗМДТ касателно процесния имот /л. 377-386 от делото на СРС/. Междувременно подсъдимата Р. – П. също предприела д ействия по обявяване на саморъчното завещание на М.И., което било в нейна полза. Това саморъчно завещание било обявено на 23.06.2020г. от нотариус С.В. и вписано в Служба по вписванията на 29.10.2021г. На 23.08.2021г. подсъдимата подала декларация в СО район „Слатина“ по чл. 14 от ЗМДТ касателно процесния имот /л. 344-353 от делото на СРС/. През 2021г. С.Д. потърсила подсъдимата и й предложила да започне да живее в жилището, защото самата тя не желаела да живее в него. По този повод дала на подсъдимата отново ключ от жилището, както и от мазето и подсъдимата се съгласила и започнала да живее в него заедно с дъщеря си. Обадила се изрично на домоуправителя, като го уведомила, че тя и дъщеря й ще живеят в жилището. Започнала да плаща и консумативите за него, включително таксите за входа. Впоследствие подала и заявление за адресна регистрация на посочения адрес. В периода от 2021г. до инкриминирания период, домоуправител на входа на блока, в който се намирал и процесния апартамент, бил свидетелят Н.. Докато бил домоуправител, свид. Н. не забелязал подсъдимата и нейното семейство да са обезпокоявани от трети лица, които да проявяват претенции към собствеността на имота. Междувременно С.Д. предложила на подсъдимата да закупи притежаваната от Д.а ¼ ид.ч. от собствеността върху процесния имот. Когато започнали да подготвят документите, С.Д. и подсъдимата разбрали от направената проверка в Агенция по вписвания, че за този имот има вписано вече саморъчно завещание на починалата М.И., касаещо ¾ ид.ч., с което тези части били завещани на Л. К.. За това завещание подсъдимата разбрала септември месец 2021г., поради което към него момент се отказала да закупи предложените от С.Д. ¼ ид.ч. от имота. След като разбрала за завещанието на М.И. в полза на Л. К. , подсъдимата решила да защити правата си по съдебен ред и предявила граждански иск с правно основание чл. 39 от Закона за наследството /за установяване, че саморъчното завещание в полза тъжителката е отменено от последващото такова в полза на подсъдимата/ и граждански иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК /за установяване в отношенията й с тъжителката Л. К., че подсъдимата е собственик на процесния недвижим имот по силата на саморъчното завещание на М.И. от дата 01.03.2019г./. Във връзка с подадената искова молба, било образувано гр.д. № 12807/2021г. по описа на СГС, ГО, I-13 състав. На 08.04.2022г. С.Д. починала и оставила за свой наследник съпруга си – С.И.Д.. На 03.11.2022г. свидетелят С.И.Д. подал искова молба с правно основание чл. 34 ЗС и по чл. 30 ЗН срещу С. А. Р. – П. и Л. П. К.. По този повод тъжителката Л. К. разбрала за заведащанието, направено от М.И. за процесния имот в полза на подсъдимата. С Решение от 09.01.2023г. по гр.д. № 12807/2021г. на СГС, ГО, I-13 исковете, предявени от подсъдимата Р. - П. срещу тъжителката били отхвърлени, като решението било обжалвано от подсъдимата. На 14.03.2023г. на подсъдимата била връчена покана, изпратена от частната тъжителка Л. К. чрез ЧСИ С. П., в която подсъдимата била поканена да предаде на Л. К. процесния имот. Затова била поканена да се яви пред адв. М. К. на посочен адрес на дата 23.03.2023г. в 12:00ч. за предаване на ключовете и освобождаване на имота. В поканата също така било посочено, че ако подсъдимата не предаде доброволно имота, тъжителката щяла да си търси правата по съдебен ред и да потърси отговорност по чл. 170, ал. 4 НК. Подсъдимата не се явила на визараната дата на посочения в поканата адрес. Същата не напуснала и жилището, тъй като считала, че има право да живее в него, тъй като нейното саморъчно завещание било последно. С Решение № 136 от 12.02.2024г. по въззивно гражданско дело № 832/2023г. на САС, ГО, VII-ми състав, образувано във връзка с подадената от подсъдимата жалба срещу решението по гр.д. № 12807/2021г. по описа на СГС, ГО, I-13 състав, последното било обезсилено в частта, в която бил отхвърлен предявения от С. Р. срещу Л. К. иск с правно основание чл. 39 ЗН и производството в тази част било прекратено поради недопустимост на исковата претенция. С решението на САС било отменено и решението на СГС в частта, в която била отхвърлена исковата претенция по чл. 124, ал. 1 ГПК, като вместо това съдът на основание чл. 124, ал. 1 ГПК признал за установено в отношенията между страните, че С. Р. е собственик по силата на саморъчно завещание от М.И. от 01.03.2019г. /обявено с протокол от 23.06.2020г. на нотариус С.В. и вписано в АВ на 29.10.2021г./ на ¾ ид.ч. от процесния имот. С решението на САС било потвърдено решението на СГС в частта, в която първата инстанция отхвърлила предявения иск за признаване на установено в отношенията между страните ,че С. Р. е собственост на останалата ¼ ид.ч. от процесния имот по силата на саморъчното завещание от 01.03.2019г. С решението на САС на основание чл. 537, ал. 2 ГПК бил отменен Констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот № 123, том II, дело № 281 от 09.09.2021г., на нотариус М.Д.-С., с който Л. К. била призната за собственик на ¾ ид.ч. от процесния имот. С решението на САС било прието, че завещанието, направено в полза на тъжителката Л. К., е мълчаливо отменено от последващото саморъчно завещание на М.И., издадено в полза на подсъдимата Р. от дата 01.03.2019г.. Решението влязло в сила на 27.03.2025г. С нот. акт № 116/01.08.2025г., том IV, рег. № 7433, дело № 636/2025г. на нотариус С.Т. било признато правото на собтвеност върху ¾ ид.ч. върху процесния имот на С. А. Р. – П. /л. 293 от делото на СРС/. Междувременно, на 14.06.2023г. в СРС била депозирана частна тъжба от тъжителката Л. К. с твърдения за извършено от подсъдимата престъпление по чл. 170, ал. 4 НК - противозаконно оставане в чуждо жилище – процесния апартамент, въпреки изрично отправената й покана от Л. П. К. чрез адв. М. К. с вх. № 09849/08.03.2023г. чрез ЧСИ С. П. рег. № 921, с район на действие СГС /връчена на 14.03.2023г./, да предаде на дата 23.03.2023г. ключа от апартамента на адв. К.. В уточнителна молба, с оглед указанията на съда тъжителката е посочила като дата на извършване на престъплението датата 23.04.2023г. Настоящият съдебен състав ще обсъди най-напред писмените доказателства, събрани по делото, доколкото от тях се установява голяма част от релевантните по делото факти. От нотариален акт № 112, т. XXI, дело № 3530/1974г. от дата 25.09.1974г. /л. 164-165, л. 274 и л. 336 от делото на СРС/ се установява признатото право на собственост върху процесния имот в полза на И.П.И. /със сключен граджански брак към него момент с М.Й.И., който факт не е спорен/. От удостоверението за наследници на И.П.И. /л. 147 и л. 277 от делото на СРС/ се установява датата на смъртта на лицето, както и неговите наследници по закон – съпругата му М.И. и дъщеря му С.И.Д.. Коментираните до тук документи не се оспорват от страните, като съдът и службено не намери основание да ги дискредитира. Въз основа на тези документи СГС направи и изводи относно идеалните части от процесния имот, притежавани от М.И. - 3/4 ид.ч. и от С.Д. 1/4 ид.ч., след смъртта на техния наследодател И.И.. Тези обстоятелства също не са спорни. От удостоверението за наследници на М.Й.И. /л. 148 и л. 278 от делото/ и препис от извлечение от акт за смърт на М.И. /л. 279 от делото на СРС/ се установяват датата на настъпване на нейната смърт, както и наследниците й по закон – дъщеря й С.Д.. Най-сетне от удостоверението за наследници на С.И.Д. /л. 149 от делото на СРС/ съдът направи изводи относно датата на настъпване на смъртта на лицето и наследниците й по закон – дъпругът й С.И.Д.. От нот. акт № 60, т. II, рег. № 12182, дело № 239/2015г. /л. 160-162 и л. 163 от делото на СРС/ се установява сключения между М.И. и М. Д. договор за прехвърляне на притежаваните от М.И. ¾ ид.ч. от поцесния имот на свид. Д. срещу задължение на последната за издръжка и гледане на прехвърлителя М.И.. От касационна жалба на С.Д. /наследница на М.И./ срещу Решение № 877/22.04.2020г. по възз.гр.д. № 3848/2019г. на САС /л. 173-174 от делото на СРС/ и Решение № 60144/30.07.2021г. на ВКС, по гр.д. № 3081/2020г. /л. 181- 184 от делото на СРС/ се установява, че с визираното окончателно решение на ВКС е бил развален посочения по-горе договор за издръжка и гледане, сключен на 29.04.2015г., с който М.И. била прехвърлила на М. Д. правото на собственост върху ¾ ид.ч. от процесния имот с визирания нот.акт № 60, т. II, дело № 239/2015г. на нотариус Р.Д.. От справката от Агенция по вписвания по партидата на процесния апартамент за периода от 01.01.1998г. до 27.10.2022г. /л. 157 от делото на СРС/ се установяват седните обстоятелства: датата на вписване на договора за издръжка и гледане, сключен между М.И. и М. Д. в АВ; датата на вписване на решението на ВКС, с което е развален договора за издръжка и гледане, сключен с М. Д. в АВ, и датата, на която е вписано саморъчното завещание в полза на Л. К. в АВ /последното ще бъде коментирано по-долу в изложението/. От саморъчно завещание от 15.11.2017г. от М.И. в полза на Л. П. К. с вх. рег. № 61360/25.08.2021г. на АВ /л. 153 от делото/ се установява, че със същото на посочената дата М.И. е завещала на Л. К. ¾ ид.ч. от процесния имот. От съдържанието на саморъчното завещенание съдът направи изводи и относно датата на вписването му в АВ. Настоящият съдебен състав кредитира и протокол за обявяване на визираното завещание от дата 10.08.2021г. на нотариус М.Д.-С. /л. 155-156 от делото на СРС/, като въз основа на него направи изводи относно самото обявяване и датата, на което това е сторено. От нот.акт № 125, т. V, рег. № 5078, дело № 241/2021г. се установява, че с него е признато право на собственост на Л. П. К. за ¾ ид.ч. върху процесния недвижим имот – ап. № 22, находящ се в гр. София, жк. „Гео Милев“, ул. ••••••••, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.703.1312.1.22 /л. 152 от делото на СРС/. От саморъчно завещание от дата 01.03.2019г. от М.И. в полза на С. А. Р. /л. 158, л. 276 от делото на СРС/ се установява, че със същото на посочената дата М.И. е завещала на С. Р. процесния имот. Настоящият съдебен състав кредитира и протокол от 23.06.2020г. на нотариус С.В. за обявявяне на саморъчно завещание на М.И. в полза на подсъдимата /л. 275 от делото на СРС/, като въз основа на това доказателство направи изводи относно самото обявяване и датата, на която това е сторено. В тази връзка съдът кредитира изцяло и документите, представени от нотариус С.В. във връзка приетото за съхранение саморъчно завещание от дата 01.03.2019г. и документите, свързани с обявяването му и вписването му в АВ /л. 439-464 от делото на СРС/. Най-сетне, настоящият съдебен състав кредитира изцяло и представената пред въззивния съд искова молба от С. А. Р. – П. срещу Л. П. К. /л. 78-80 от възз.дело/ и Решение № 136 от 12.02.2024г. на САС, ГО, VII-ми състав по възз.гр.д. № 832/2023г. /л. 185-196 от НЧХД № 8079/2023г. на СРС/, от които се установяват следните обстоятелства: предмета и страните на гр.д. № 12807/2021г. на СГС, ГО, I-13 състав, образувано въз основа на визираната искова молба, както и решенията на първостепенния съд и на въззивния съд – САС, ГО, VII-ми състав. Именно от Решение № 136 от 12.02.2024г. на САС по възз.гр.д. № 832/2023г. се установява, че с него подсъдимата е призната за собственик на ¾ ид.ч. от процесния имот по силата на саморъчно завещание от М.И. от дата 01.03.2019г., като констативен нотариален акт № 123 от 09.09.2021г. на нотариус М.Д.-С., с който е признато правото на собственост на Л. К. върху ¾ ид.ч. от процесния имот по силата на саморъчното завещание от 2017г. е бил отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК. Въз основа на това решение съдът прие и съдържанието на мотивите на гражданския съд, с които последният е обоснован крайния си извод относно собствеността на ¾ ид.ч. от имота за подсъдимата по настоящото дело, а именно – мълчалива отмяна на саморъчното завещание направено от М.И. в полза на Л. К. от 15.11.2017г. с последващото такова на същото лице от дата 01.03.2019г. в полза на С. Р. – П.. Не е спорна по делото датата на влизане в сила на решението на САС по възз.гр.д. № 832/2023г. – 27.03.2025Г., която дата е отразена както в Определение № 19384/10.10.2025г. по гр.д. № 4551/2025г. на СГС, ГО, I-2 състав /л. 200-202 от делото/, така и в нотариален акт № 116/01.08.2025г., том IV, рег. № 7433, дело № 636/2025г. на нотариус С.Т. /л. 293 от делото/. От последния документ се установява, че с него е признато правото на собственост върху ¾ ид.ч. върху процесния имот на С. А. Р. – П. и то именно въз основа на саморъчното завещание на М.И. в полза на С. Р. – П. от дата 01.03.2019г. и визираното решение на САС, с което С. Р. е призната за собственик на ¾ ид.ч. от процесния имот по силата на това завещание. От справките от СО район „Слатина“ ведно със заявление за постоянен и настоящ адрес /л. 287, л. 291-292 и л. 326-341 от делото/ се установява факта на подадено заявление от страна на С. Р. – П. до СО за адресна регистрация на адреса на процесния апартамент. Настоящият съдебен състав счита, че така обсъдените до тук писмени доказателства са относими към предмета на делото, като липсват и основания да бъдат изключени от доказателствената съвкупност. В тази връзка СГС ще обърне внимание, че възраженията на повереника на частната тъжителка, свързани със саморъчното завещание на М.И. в полза на С. Р. – П., а именно за неговата нищожност на практика представлява оспорване на самото право на собственост върху процесния имот, който спор, освен, че не е в компетентността на наказателния съд, е бил и решен вече с влязъл в сила съдебен акт на гражданския съд – Решение № 136 по възз.гр.д. № 832/2023г. Настоящият съдебен състав кредитира нотариална покана от Л. П. К. до С. А. Р. – П., от която се установява нейното съдържание. Съдът кредитира и разписка за връчване на визираната покана чрез нотариус С. П. рег. № 921 /л. 8-9 и л. 145-146 от делото на СРС/, от която се установява датата на връчването й на подсъдимата, а именно – 14.03.2023г. Фактът на връчване на поканата на посочената дата лично на подсъдимата не се и оспорва от последната. Подсъдимата потвърждава получаването на поканата в дадените пред първата инстанция обяснения, сочейки причините да не се яви в кантората на адв. К. на посочената дата – влошено здравословно състояние/. Конкретно причините, поради които подсъдимата да не се е явила на посочената дата при адв. К. за предаване на ключа от апартамента всъщност са без значение за изхода на настоящото дело, тъй като подсъдимата не е била и длъжна да го напуска, който въпрос ще бъде обсъдено отново по-долу в изложението на съда. Настоящият съдебен състав кредитира и договор за социални услуги от 01.06.2020г. /л. 167-171 от делото на СРС/ и фискален бон за заплащане на услугата /л. 172 от делото на СРС/, от които се установява факта, че такъв договор е бил сключен между Хоспис „Надежда 8“ /изпълнител/ и М.И. /бенефициент на услугата/, както и дъщерята на М.И. – С.Д. /възложител/. Този договор от своя страна подкрепя обясненията на подсъдимата относно визираните факти, поради няма пречка същите да бъдат кредитирани в посочената част. СГС кредитира и приобщените по делото: данъчна декларация от 23.08.2021г. по чл. 14 ЗМДТ на С. Р. за процесния имот, ведно с приложени към нея документи /л. 263-273 и л. 343-360 от делото на СРС/ и данъчна декларация от 31.08.2021г. по чл. 14 ЗМДТ на Л. П. К., ведно с приложени към нея документи /л. 377-411 от делото на СРС/, които допринасят за установяване на обективната истина по делото. Изводи относно съдебното минало на подсъдимата – чисто такова съдът направи на база справката й за съдимост /л. 128 от делото на СРС/. От прибощените пред първата инстанция документи като писмени доказателства настоящият съдебен състав не кредитира следните: данъчна декларация от 20.10.2022г. по чл. 14 ЗМДТ на С.И.Д., ведно с приложени към нея документи /л. 361-376 от делото на СРС/, доколкото това обстоятелство е неотносимо към предмета на делото. Съдът не кредитира и нот. акт № 177/02.04.2025г., т. I, рег. № 1912, дело № 138/2025 /л. 90-91, л. 150-151, л. 215-216 от делото на СРС/, видно от който който Л. К. дарява на сина си П. П. ¾ ид.ч. от процесния имот, доколкото и това обстоятелство е неотносимо към предмета на делото предвид датата, на която е скюлчена посочената сделка - след инкриминирания период. С аналогични доводи /неотносимост към предмета на настоящото дело/ СГС не кредитира следните писмени доказателства, приобщени в хода на първоинстанционното производство: искова молба от П.Т. П. срещу С. А. Р. – П. до СГС вх. № 48637/17.04.2025г. /л. 134-136 от делото на СРС/; молба от П. П. до ЧСИ С. П. /л. 143 от делото на СРС/; удостоверения за данъчна оценка на процесния имот /л. 154 от делото на СРС/; отговор на искова молба от Л. К. по гр.д. № 59772/2022г. на СРС, 59 състав по предявения гр. иск от подсъдимата С. Р. П. срещу Л. К. /л. 175-180 от делото на СРС/; приходни квитанции за плащане на данъците за имота /л. 282-284 и л. 407-411 от делото на СРС/; придружителни писма и разписка за връчване на книжа чрез ЧСИ С. П. от дата 22.10.2025г. /л. 211-214 от делото на СРС/; частна тъжба от П.Т. П. срещу С. А. Р. – П.. В тази връзка СГС ще посочи, че законосъобразно първата инстанция е изпратила постъпилата по делото молба от П.Т. П. за конституиране като частен тъжител по НЧХД № 8079/2023г. за обрамуване на отделно производсто от частен характер, доколкото страните и предмета на настоящото дело е определен с първоначалната тъжба и уточнението към нея, а НПК не предвижда възможност след даване ход на тъжбата за встъпване на допълнителни страни в процеса, извън предвидени в процесуалния закон. От представените пред въззивното поизводство документи, които бяха приобщени като писмени доказателства по делото, настоящата инстанция кредитира единствено: искова молба от С.И.Д. срещу С. А. Р. – П. и Л. П. К. с правно основание чл. 34 ЗС и чл. 30 ЗН /л. 86-88 от възз.дело/, от който се установява заведените искове за делба и по чл. 30 ЗН от С.Д., по повод който в тъжбата се твърди, че тъжителката е узнала за второто саморъчно завещание, направено от М.И. в полза на С. Р.. Съдът кредитира и искова молба от С. А. Р. – П. срещу Л. П. К. с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 39 ЗН и чл. 537, ал. 2 ГПК /л. 78-80 от възз.дело/ и Решение № 99/09.01.2023г. на СГС, ГО, I-13 състав по гр.д. № 12807/2021г. /л. 99-101 от възз.дело/, като последните два документа касаят именно воденото гражданско производство, образувано въз основа на предявените граждански искове от С. Р. срещу Л. К. във връзка с спорното право на собственост върху процесния имот. Останалите документи, приобщени пред въззивния съд, са били представени и пред първата инстанция, с изключение на следните: жалба от Л. К. до АГКК – л. 67 от възз.дело; разпореждане; документи от „Ворошилов“ и снимков материал /л. 105-109 от възз.дело/. Същите СГС счита за неотносими към предмета на настоящото дело, поради което не ги кредитира. По отношение на гласните доказателствени средства съдът ще посочи следното: Настоящата инстанция, за разлика от първостепенния съд, кредитира показанията на свидетелката М. Д., като съобрази, че същата се явява трето незаинтересовано от изхода на делото лице. Твърденията й са логични и вътрешно безпротиворечиви, като същите намират подкрепа както в показанията на свидетеля С.Д. /относно факта, че свидетелката известен период от време е полагала грижи за М.И./, така и в приобщените по делото писмени доказателства, а именно: нот. акт № 60, т. II, рег. № 12182, дело № 239/2015г. /л. 160-162 и л. 163 от делото на СРС/, удостоверяващ прехвърлителната сделка касателно ¾ ид.ч. от процесния имот, сключена между М.И. и М. К. Д.а срещу задължение на последната за издръжка и гледане на прехвърлителя. В подкрепа на показанията на свид. Д. е и приобщената касационна жалба от С.Д. /наследница на М.И./ срещу решение № 877/22.04.2020г. по възз.гр.д. № 3848/2019г. на САС /л. 173-174 от делото на СРС/ и Решение № 60144/30.07.2021г. на ВКС, по гр.д. № 3081/2020г. /л. 181- 184 от делото на СРС/ относно разлавянето на посочения по-горе договор за издържка и гледане. Що се отнася до причините, поради които свидетелката е спряла да полага дължимите грижи по отношение на М.И., този факт е неотносим към предмета на настоящото дело. СГС, подобно на първостепения съд, счита, че няма пречка да бъдат кредитирани показанията на свидетеля И. Н., който също не е страна по делото и в този смисъл липсват обстоятелства, които да будят съмнение относно неговата безпристрастност. Като домоуправител на входа, в който се намира процесния апартамент /считано от 2021г./ свидетелят потвърждава факта, че подсъдимата и нейното семейство са живели в процесния апартамент, включитено към инкриминирания момент, като са заплащали и входните такси, като тези факти не са и спорни между страните. Няма пречка да бъдат кредитирани и твъденията на свидетеля, че семейсвтото на подсъдимата по никакъв начин не е било обезпокоявано от трети лица, които да са предявявали претенции към собствеността на апартамента. С оглед на това, напълно се оборват твърденията в тъжбата – подсъдимата да се е нанесла в процесното жилище, разбивайки ключалката на вратата. Това твърдение се оповергава и от показанията на свидетеля Д., който сочи, че никога не е виждал Л. К., бъркайки я с адв. М. К. в съдебна зала. Що се отнася до заявеното от свидетеля И. Н. относно запознанството му с адв. М. К. и повода за това, тези обстоятелства, доколкото не касаят предмета на делото, се явяват ирелевантни. Настоящият съдебен състав също счита, че няма пречка да постави в основата на фактическите си изводи и част от показанията на свидетеля С.Д.. Така, настоящият съдебен състав даде вяра на твърденията на този свидетел относно следните факти: фактът, че съпругата му С.Д. не е полагала необходимите грижи по отношение на нейната майка М.И. поради явно охладнели отношения между двете; фактът, че в даден период от време такива грижи е полагала свид. М. Д., а впоследствие и до смъртта на М.И. - самата подсъдима; фактът, че не познава Л. К. и, че не е виждала същата да полага грижи за М.И.. Заявеното от свид. С.Д., че не е знаел за намерението на съпругата му да продаде нейната ¼ ид.ч. от апартамента на подсъдимата, както и, че не е знаел дали съпугата му е дала ключ от апартамента на подсъдимата, този състав счита, че противоречи на житейската логика, поради което не го кредитира. Още повече предвид наличието на доказателства за заведено дело за делба и по чл. 30 ЗН именно от този свидетел срещу страните по настоящото дело. СГС кредитира изцяло показанията на свидетелката С.В., както това е сторил и СРС. Това е нотариусът, който е съхранявал, а впоследствие и обявил саморъчното завещание на М. И.а в полза на подсъдимата Р. - П., като твърденията й кореспондират изцяло на писмените доказателства, представени от самата нея по указания на съда, а именно: саморъчно завещание от дата 01.03.2019г. от М.И. в полза на С. А. Р. /л. 158, л. 276 от делото на СРС/; протокол от 23.06.2020г. за обявявяне на саморъчно завещание на М.И. в полза на подсъдимата /л. 275 от делото на СРС/, както и всички останали документи, представени от нотариус С.В. във връзка приетото за съхранение саморъчно и свързани с обявяване на завещанието и неговото вписване в АВ /л. 439-464 от делото/. Правилно първостепенния съд е дал вяра на обясненията на подсъдимата Р. – П.. Същите са подложени на критичен анализ предвид двойствената им природа - на доказателствено средство и на средство на защита. Изводите на СРС за добросъвестност на подсъдимата при излагане на релевантните по делото факти, се споделят и от настоящия съд. На първо място, в обясненията на подсъдимата липсват съществени противоречия, които да събудят съмнения относно добросъвестността й, като в по-голямата си част намират подкрепа в останалите, събрани по делото доказателства. Така, твърдението на подсъдимата, че е полагала грижи за М.И. по нейна молба от 2017г. до нейната смърт, намира подкрепа в показанията на свид. С.Д.. Кореспондира на показанията на свид. С.Д. и твърдението на подсъдимата, че дъщерята на М.И. – С.Д. не е полагала грижи за последната. Твърденията на подсъдимата, че жилището, в което живее /процесния апартамент/ й е бил завещан от М.И. със саморъчно завещание от дата 01.03.2019г., което било съхранявано при нотариус С.В. и обявено от последната, изцяло се потвърждават както от показанията на самата свид. Владимирова, така и от писмените доказателства: саморъчно завещание от дата 01.03.2019г. от М.И. в полза на С. А. Р. /л. 158, л. 276 от делото на СРС/; протокол от 23.06.2020г. за обявявяне на саморъчно завещание /л. 275 от делото на СРС/, както и всички останали документи, представени от нотариус С.В. във връзка приетото за съхранение саморъчно завещание от дата 01.03.2019г. и неговото обявяване и вписване в АВ /л. 439-464 от делото на СРС/. Твъдението на подсъдимата, е не е разбивала ключалката, както и че не е била обезпокоявана от трети лица относно собствеността до получаване на нотариалната покана от Л. К. на 14.03.2025г., се потвърждава от показанията на свид. Н., които бяха обсъдени по-горе в изложението на съда. Заявеното от подсъдимата за сключен договор за прехвърляне на процесния имот срещу задължение за издръжка и гледане, между М.И. и М. Д. и съответно неговото разваляне по съдебен ред, кореспондира както на показанията на самата М. Д., така и на писмените доказателства, приобщени по делото, а именно: нот. акт № 60, т. II, рег. № 12182, дело № 239/2015г. /л. 160-162 и л. 163 от делото на СРС/, удостоверяващ прехвърлителната сделка касателно ¾ ид.ч. от процесния имот, сключена между М.И. и М. К. Д. срещу задължение на последната за издръжка и гледане, както и касационна жалба от С.Д. /наследница на М.И./ срещу решение № 877/22.04.2020г. по възз.гр.д. № 3848/2019г. на САС /л. 173-174 от делото на СРС/, и Решение № 60144/30.07.2021г. на ВКС, по гр.д. № 3081/2020г. /л. 181-184 от делото на СРС/ относно разлавянето на посочения по-горе договор за издържка и гледане. При преценка достоверността на заявеното от подсъдимата в обясненията й пред СРС, не може да бъде отминат факта, че същата добросъвестно признава получаването на процесната нотариална покана на дата 14.03.2023г., което кореспондира на писмените доказателства, приобщени по делото: самата нот.покана и разписката за нейното връчване. Причината, поради която подсъдимата не се е явила на посочения в поканата адрес, както беше споменато вече по-горе, е без значение, тъй като подсъдимата не е била длъжна да напуска апатамента, при условие, че същата се легитимира като собственик на поне ¾ ид.ч. от него по силата на саморъчно завещание /този въпрос ще бъде обсъден и в правните изводи на СГС по-долу в изложението/. Ето защо, и заявеното от подсъдимата, че е била болна, поради което не е отишла в кантората на адв. М. К., е без значение. С аналогични доводи СГС даде вяра и на твърдението на подсъдимата за причините, поради които не е напуснала жилището след получаване на поканата - считала е, че има право да живее в него, защото саморъчното завещание от М.И. в нейна полза било второ. Това е бил и доводът на гражданския съд да признае признае правото на собственост на подсъдимата върху ¾ ид.ч. от имота в образуваното производство по предявените от подсъдимата срещу Л. К. искове, един от които по чл. 124, ал. 1 ГПК. Всичко изложено, мотивира настоящият съдебен състав, подобно на първата инстанция, да даде вяра и на останалите твърдения на подсъдимата, които не се опровергават от събраните по делото доказателства, а именно: относно периода, в който е разбрала за съществуващото предходно саморъчно завещание и повода за това; че С.Д. е искала да й прехвърли нейната ¼ ид.ч., както и относно причината да се откаже подсъдимата от подобна сделка – узнаването за другото завещание; че е имала ключ от апартамента, още, докато се е грижела за М.И. /в което има и достатъчна доза житейска логика/; че след смъртта на И.а е върналаключа на дъщеря й; че впоследствие С.Д. отново й е дала ключа, за да се настани и да живее в жилището, което и сторила заедно със семейството й през 2021г. Що се онася до заявеното от подсъдимата, че свид. Д. е знаел за намерението на неговата съпруга С.Д. да продаде на подсъдимата своята ¼ ид.ч. от имота, както и че самата тя е започнала да живее в апартамента със знанението на С.Д., за което последната й била дала отново ключ от жилището, това твърдение по никакъв начи не се опровергава от заявеното от свид. Д., че не е знаел за тези обстотелства. Съдът посочи вече по-горе причините, поради които не даде вяра на свид. Д. в тази част от неговите показания, поради което няма да се повтаря и на този етап. Софийски градски съд счита, че така установената фактическа обстановка не се субсумира под нормата на чл. 170, ал. 4 НК, нито под който и да било друг текст на НК, като на практика се касае за гражданско- правни отношения, които към настоящия момент са решени с влязъл в сила съдебен акт на граждаския съд. В трайната съдебна практика не е спорно, че обект на защитата по чл. 170 НК е неприкосновеността на жилището, което изначално се гарантира и в разпоредбата на чл. 33 от Конституцията на РБ. В този смисъл непосредствен обект на защита на наказателноправния състав по чл. 170, ал. 4 НК е неприкосновеността на жилището, което законът охранява от неправомерните действия на друг и от самоуправните действия на собственика, а не безпрепятственото упражняване на право на собственост и други вещни права върху жилището. Това следва от систематичното място на престъплението, което е Глава III "Престъпления против правата на гражданите" от особената част на Наказателния кодекс, а не в глава V - "Престъпления против собствеността". Предмет на престъплението по чл. 170, ал. 4 НК е чуждо жилище, т.е. - място за живеене, което се използва за живеене от едно или повече лица периодично или постоянно, като е без значение чия е собствеността на жилището. Чуждо жилище по смисъла на същата разпоредба е жилище, в което деецът не може да пребивава на определено правно основание (собственост, наем, др.) и в този случай обстоятелството чия собственост е имота, както беше посочено, е без значение за отговорността /в този смисъл - Решение № 232 от 3.VI.1980 г. по н.о.х.д. № 231/80 г., II НО, ВС на РБ и Решение № 537/28.08.1992г. по н.д. № 531/1992г. на I-во НО, ВС на РБ/. Това от своя страна прави абослютно ирелевантен въпроса – към инкриминирания момент чия собственост е бил процесния апартамент, а от тук неотносими са абсолютно всички възражения и твърдения на частния тъжител и неговия повереник в тази насока, обективирани както във въззивната жалба и допълнението към нея, така и в хода по същество. Горните разсъждения относно съставомерността на престъплението по чл. 170, ал. 4 НК, отнесени към конкретиката по настоящото дело, води до извод за липса на съставомерния елемент – процесното жилище да е било чуждо на подсъдимата, тъй като същата е живяла в него от момента на нанасянето си и до настоящия момент на правно основание. Това е така, от една страна, тъй като същата се е легимитимирала като собственик на ¾ ид.ч. по силата на саморъчното завещание от 01.03.2019г., направено от М.И. в полза на С. А. Р. – П., което саморъчно завещание следва във времето предходното такова от дата 15.11.2017г. от М.И. в полза на Л. П. К.. Правната логика в този случай е, че с второто саморъчно завещание от дата 01.03.2019г. наследодателката М.И. на практика мълчаливо е отменила предходното такова от дата 15.11.2017г., в какъвто смисъл е и Решение № 136 от 12.02.2024г. по въззивно гражданско дело № 832/2023г. на САС, ГО, VII-ми състав. Нещо повече, по делото се установява, че, макар подсъдимата да е имала право да живее в жилището като лице, легитимиращо се като собственик на ¾ ид.ч. от имота, същата се е настанила в него по предложение на притежателя на другата ¼ ид.ч., а именно – дъщерята на М.И. – С.Д., т.е. с нейно знание и съгласие. При това фактическо и правно положение, подсъдимата не е имала и задължение да напусне жилището, в което живее, въпреки оспорването на правото й на собственост, направено от тъжителката, която от своя страна се е позовавала на саморъчно завещание от предходен период, чрез отправянето на нотариална покана до нея с искане да напусне същото и да предаде ключа на адв. М. К., в частност неговото „държане“. Т.е., въпреки, че е получила лично тази покана, с която явно е узнала, че правото й на собственост се оспорва от тъжителката, подсъдимата не е имала задължение да го напусне нито към момента на получаване на поканата – 14.03.2023г., нито на дата 23.03.2023г., на която дата е била поканена да се яви на посочен адрес в 12:00ч., за да предаде ключа от апартамента на адв. М. К., нито в който и да било последващ момент, включително и към дата 23.04.2023г., посочена като дата на извършване на деянието в уточнението към първоначалната тъжба. Това е така, тъй като законът не предвижда при спор относно собственост върху имот – лицето, което го владее, да го напусне при получаване на нотариална покана за предприемане на подобни действия. Не е имало влязъл в сила съдебен акт във връзка с приключило гражданско производство по някой от възможните искове за защита на собствеността или защита на владение, респективно не е имало издаден изпълнителен лист във връзка с подобно производство и съответно образувано изпълнително дело, във връзка с което да е съществувало задължение подсъдимата да напусне процесния апартамент, в който е живяла заедно със семейството си. В този смисъл твърдението на повереника в жалбата в обратния смисъл, а именно за задължение на подсъдимата да напусне жилището след получаване на нотариалната покана до решаване на спора относно правото на собственост, е изцяло неоснователно. СГС тук ще посочи, че правилно първата инстанция е възприела за неоснователно възражението на повереника - предявявайки иск по чл. 124, ал. 1 ГПК подсъдимата да е признала правото на собственост на тъжителката. От една страна, това възражение е изцяло ирелевантно с доводите изложени погоре относно съставомерността на престъплението по чл. 170, ал. 4 НК и липсата на значение на факта – чия собственост е жилището. От друга страна, все пак редно е да се отбележи, че именно завеждайки иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, подсъдимата не само, че не е признала правото на собственост на тъжителката, а напротив, предприела е действия да защити своето право по изцяло законосъобразен начин, отнасяйки правния спор относно собствеността до гражданския съд. На следващо място, за да е съставомерно деянието по чл. 170, ал. 4 НК, е необходимо пострадалото лице да обитава жилището и да е дало изрично или с конклудентни действия съгласие на дееца да влезне в жилището , а едва след това да е го е поканил да го напусне. Едва при бездействие на дееца да стори това, би могло да се говори за състав на престъплението по чл. 170, ал. 4 НК. Тази принципна постановка е закрепена и в разпоредбата на чл. 33, ал. 1 КРБ , според която без съгласието на обитателя на жилището никой не може да остава в него, освен в случаите, изрично посочени в закона. Т.е., важен обективен елемент от състава на нарушаване неприкосновеността на жилището е предхождащото поведение на пострадалия, който трябва изрично да е поканил дееца да напусне жилището, след което само е възможно престъпното бездействие на извършителя. Горното на първо място предполага самият пострадал /в случая тъжителят/ да е обитавал /живял/ в жилището към инкриминирания момент; да е поканил подсъдимата да влезе в жилището и едва след това да я е поканила да го напусне, а тя да не го е сторила. Нито по делото се установява, нито се твърди в първоначалната тъжба и уточнението към нея – тъжителката да е живеела в жилището, в който и да било момент, нито се твърди самата тя, обитавайки жилището, да е поканила подсъдимата да влезе в него. Това от своя страна води с още по-голяма сила до извод за липса на съставомерност на така вмененото деяние от обективна страна. Напротив, установява се по делото, че към момента на получаване на поканата подсъдимата е живеела в жилището и то, както беше посочено погоре, на правно основание – същата се е легитимирала като собственик на ¾ ид.ч. въз основа на саморъчното завещание от 01.03.2019г., като се е настанила в апартамента дори със съгласието на собственика на другата ¼ ид.ч. – С.Д.. Ето защо, последващата покана от страна на тъжителката до подсъдимата да напусне жилището, като предаде ключа на конкретна дата на адв. М. К., не е основание последващото й бездействие /ненапускането на жилището/ към който и да било последващ момент, да осъществява изпълнителното деяние на престъплението по чл. 170, ал. 4 НК. С оглед на всичко изложено, без абсолютно никакво значение е дали самата тъжителката е дала съгласие подсъдимата да се нанесе в процесния апартамент /каквото възражение е направено в допълнението към въззивната жалба/, при условие, че самата тя не е живеела в него. Ето защо, въззивният съд намира на свой ред, че в процесния случай наказателният съд е сезиран на практика с въпрос, който касае гражданско правен спор относно собствеността на посоченото жилище, за което тъжителката навежда твърдения, че е собственик на ¾ ид.ч. Този гражданско правен спор, както беше посочено и по-горе, е бил решен по повод предявен иск на самата подсъдима срещу тъжителката пред гражданския съд, който иск по чл. 124, ал. 1 ГПК е бил уважен изцяло с влязло в сила съдебно решение. Съставомерността на престъплението по чл. 170, ал. 4 НК изисква пряк умисъл, т.е. деецът трябва да съзнава общественоопасния характер на деянието, да предвижда неговите общественоопасни последици и пряко да ги е целял – в частност - деецът следва да съзнава, че извършва действия, нарушаващи неприкосновеността на жилището и да е целял престъпния резултат. Принципно, настоящият съдебен състав счита, че липсата на съставомерност от обективна страна на така вмененото престъпление, прави изцяло безпредметно обсъждането на субективната такава. Все пак, не може да бъде отминат факта, че подсъдимата е живеела в процесния апартамент, включително и със съзнанието, че се явява негов собственик на поне ¾ ид.ч., като в тази насока сочат следните обективни факти: същата се е легитимирала като собственик на ¾ ид.ч. въз основа на саморъчното завещание от 01.03.2019г.; наред с това същата се е нанесла в жилището и със съгласието на другия съсобственик – С.Д., получавайки ключ именно от нея; предприела е действия по обявяване на саморъчното завещание след смъртта на наследодателката; подала е декларация по чл. 14 ЗМДТ относно имота; получавайки поканата от тъжителката да предаде ключа от жилището на адв. К. на конкретна дата и да напусне жилището, същата не е имала задължение да стори това нито към този момент, нито впоследствие, дори и при оспорено право на собственост; защитила е правото си на собственост, предявявайки иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, който спор към настоящия момент е решен в нейна полза с влязло в сила решение. Отделно, не може да бъде прието, подсъдимата да е осъществила и състава на чл. 170, ал. 1 НК, съгласно който текст на закона – „Който влезе в чуждо жилище, като употреби за това сила, заплашване, хитрост, ловкост, злоупотреба с власт или специални технически средства, се наказва с лишаване от свобода до три години или с пробация до шест месеца“. И тук важат изложените по-горе разсъждения относно понятието „чуждо жилище“, включително и изводите, че същото не се явява такова по отношение на подсъдимата, която е живеела в него, легитимирайки се като собственик на ¾ ид.ч. въз основа на саморъчното завещание от 01.03.2019г. и със знанието и съгласието на другия съсобственик на ¼ ид.ч. – С.Д. и получавайки ключ от нея. Не е установява и подсъдимата да е влязла в жилището чрез някой от визираните в чл. 170, ал. 1 НК способи – чрез сила, заплашване, хитрост, ловкост, злоупотреба с власт или специални технически средства. С оглед на всичко изложено, настоящият съдебен състав не споделя доводите и възраженията на тъжителката чрез нейния повереник за доказаност на повдигнатото обвинение по чл. 170, ал. 4 НК. На първо място, както беше посочено по-горе, всички възражения на тъжителката чрез нейния повереник, касаещи собствеността на имота се явяват ирелевантни, тъй като този въпрос няма значение за съставомерността на вмененото обвинение. При все това, и настоящата инстанция, без да изземва правомощията на гражданския съд, който вече е решил спора относно собствеността с влязло в сила решение, ще обърне внимание, че констативният нотариален акт № 125, том I, рег. № 5078, дело № 241/09.09.2021г., на който се позовава тъжителката, на практика единствено удостоверява право на собственост, но не го създава. Този нотариален акт има оборваема доказателствена сила, което означава, че същият може да бъде оспорен от трети лица, които, ако докажат свои права върху имота, т.е., ако съдът уважи техен иск за собственост, това би довело до отмяна на самия констативен нотариален акт. Именно до подобен изход се е стигнало и по воденото гражданско производство във връзка с предявения иск по чл. 124, ал. 1 ГПК от подсъдимата срещу тъжителката. Предвид изложеното по-горе, дали подсъдимата е имала подобен титул /констативен нотариален акт/ или не към инкриминирания период, е без никакво значение при обвинение за извършено престъпление по чл. 170 НК /в частност по чл. 170, ал. 4 НК/. Тук съдът ще посочи следното във връзка с възраженията на повереника относно мотивите на първата инстанция и позоваването от нейна страна на Решение № 136 от 12.02.2024г. по въззивно гражданско дело № 832/2023г. на САС, ГО, VII-ми състав. на САС, чието влизане в сила следва инкриминирания период. Действително, в мотивите си касателно субективната страна на деянието, първата инстанция се е позовала на визирното решение, коментирайки, че със същото се признава правото на собственост върху ¾ ид.ч. върху процесния имот в полза на подсъдимата и със задна дата, т.е. и към инкриминираната такава, поради което следва да се приеме, че подсъдимата е била собственик на ¾ ид.ч. и към него момент. Независимо дали първостепеният съд е прав в тези свои разсъждения или не, както беше посочено по-горе, за съставомерността на деянието от обективна страна, е абсолютно без значение кое лице реално е било собственик на процесния имот към инкриминираната дата, и именно в този смисъл са и доводите на първата инстанция също касателно обективната страна, изразени на стр. 12 от мотивите. Т.е., от заначение към релевантния момент е обстоятеството дали тъжителката е живяла в жилището и то на дадено правно основание; дали тъжителката, живеейки в жилището, е поканила подсъдимата да влезе в жилището и съответно дали след последваща покана отново от тъжителката да го напусне, подсъдимата е бездействала. Първите две обстоятелства не се установяват, а и дори не се твърдят в тъжбата. Тъжителката не е живяла никога в това жилище, нито се установява и твърди подсъдимата да е започнала да живее в жилището по покана на тъжителката. Напротив, подс. Р. – П. е започнала е да живее в жилището, легитимирайки се като собственик на ¾ ид.ч. от апартамента, със знанието и дори по предложение на другия съсобственик – С.Д. на останалите ¼ ид.ч., като е влязла в жилището с ключ, даден й от самата Д.а. С оглед на горното, абсолютно без значение за настоящото производство са доводите на повереника, изтъкнати в жалбата, за нищожност на саморъчното завещание с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗН, с което се е легитимирала подсъдимата. Подобни възражения биха имали значение именно в производство пред гражданския съд, в случай, че същият е сезиран с иск за собственост или друг иск, в който въпросът относно нищожността на едно саморъчно завещание би имал значение. Абсолютно никакво значение няма и обстоятелството за предприетите действия от страна на тъжителката по сключване на договор за дарение с нейния син П.Т. с нот. акт № 177/02.04.2025г., нито наличието на заведени от последния дела срещу подсъдимата, поради което и правилно първата инстанция не е взела предвид тези факти. Твърденията, че първата инстанция не била коментирала по никакъв начин решението на СГС, с което бил отхвърлен първоначално иска по чл. 124, ал. 1 ГПК, а се позовал изцяло на последващото решение на САС, също по никакъв начин не води до порок, тъй като както беше посочено вече няколко пъти - чия реално е била собствеността върху процесния имот е без значение за съставомерността на деянието. Не може да бъде прието и възражението на повереника – първата инстанция да е иззела функциите на гражданския съд и да е решила правния спор относно правото на собственост с постановения си съдебен акт и в тази връзка да е обявила констативния нотариален акт, касаещ тъжителката, за несъществуващ. От една страна, наказателният съд не би могъл да излезе извън функциите си. От друга страна, обаче, СРС именно с оглед задължението си да разгледа делото по същество, преценявайки дали твърденията в тъжбата за извършено престъпление по чл. 170, ал. 4 НК са основателни, в частност дали подсъдимата е извършила твърдяното престъпление, е задължен да мотивира крайните си изводи както по отношение на фактите, така и по отношение на правото, което е и сторено. В този смисъл първата инстанция е посочила както фактическата обстановка, която приема за установена, така и доказателствата въз основа на които е сторила това. Посочила е кои доказателства кредитира и кои не и причините за това, като е изложила и правните си изводи за несъставомерност на деянието. По отношение възраженията за неправилно изключване на показанията на свид. М. Д. от доказателствената съвкупност от страна на първата инстанция, СГС ще посочи, че дори и след кредитиране на част от твърденията на тази свидетелка от въззивния съд, изводите относно крайния изход на делото и на двете инстанции съвпадат. Абсолютно без основание повереникът се позовава в допълнението към въззивната жалба на наличието на епикриза за инсулт на завещателката и пълномощно, издадено само 29 дни преди смъртта й, които доказвали безпомощността на М.И. и злоупотребата от страна на Р. - П., както и договорите за наставяне в хоспис на М.И. от дъщеря й С.Д., тъй като тези документи са изцяло неотносими към предмета на наказателното производство, което както е посочил и самият повереник, не би могъл да разреши гражданско правен спор за собственост, а единствено да прецени основателността на частната тъжба, с което е сезиран, отговаряйки на въпроса - дали описаното в тъжбата представлява престъпление и ако да – дали е извършено от подсъдимата или не. С аналогични доводи ирелевантни се явяват всякакви твърдения за отмяна или нищожност на саморъчното завещание, на което се е позовала подсъдимата, тъй като и това касае въпроса относно правото на собственост върху имота, който въпрос е без значение за съставомерността на вмененото престъпление. Настоящата истанция не констатира вътрешни противоречия в мотивите на първата инстанция, които да правят същите неясни, нито са налице пропуски на първостепенния съд, които да касаят въпросите, по които е следвало да се произнесе, а именно тези по чл. 301, ал. 1 НПК. В тази връзка не може да бъде прието и възражението за пристрастност на първия съд, доколкото такава не може да бъде изведена нито от съдържанието на мотивите, нито от самите действия на първостепенния съд, свързани със събиране на доказателства или с воденето на съдебния процес. Видно от материалите на първоинстанционното дело, съдът е допуснал събирането на доказателства както по молба на тъжителката и нейния повереник /разпит на свидетели и събиране на писмени доказателства/, така и по искане на защитата и подсъдимата последната е дала обяснения, които са обсъдени и от първостепенния съд. Тук следва да бъде отбелязано, че изцяло неоснователно се явява и следващото възражение на повереника, свързано с твърдението за процесуална пасивност на защитата на подсъдимата срещу активността на съда. В тази връзка явно трябва да бъде припомнено, че подсъдимият в наказателното производство няма задължението да доказва своята невинност, тъй като същият се счита за невинен до доказване на обратното с влязла в сила присъда. В този смисъл и искането на повереника въззивният съд да задължи подсъдимата да даде обяснения, за да бъдат изяснени някои въпроси, противоречи изцяло на основните принципи в наказателното право. Задължение да докаже повдигнатото обвинение тежи върху частния тъжител, като не може да бъде прието последният да е бил пряпятстван по какъвто и да е начин от първостепенния съд. От друга страна, така наречената от повереника активност на първостепенния съд, неизбежно трябва да е налице в наказателния процес, доколкото именно в негова тежест е да установи обективната истина, включително и събирайки по служебен път допустимите и необходими доказателства. Неоснователни се явяват и следващите твърдения на повереника, обективирани в жалбата, въз основа на които се претендира предубеденост на първостепенния съдебен състав. Твърдението за домонстрирана лична антипатия от страна на съдебния състав към повереника чрез визирането от на нейни публични изказвания в медиите относно проблеми в съдебната система, са изцяло голословни, тъй като не намират подкрепа в матералите по делото. Настоящата инстанция не намира за пристрастно и обективираното в мотивите на първата инстанция в съдебно заседание на 27.10.2025г. /стр. 5/ във връзка с доказателствените искания на страните, че, за да бъде изяснено от обективна и субективна страна делото, не е необходимо да бъде изследва целия гражданскоправен спор между страните и настоящото производство да се превръща в гражданска правораздавателна инстанция. Подобно изказване по никакъв начин не сочи за формирано вече мнение на съда относно изхода на делото, а твърдението на повереника, че въпреки това свое определение СРС в крайния си акт е изследвал именно тези гражданско правни отношения, се опровергава от самата първоинсанционна присъда, видно от която наказателният съд се е произнесъл единствено в рамките на своите правомощия, давайки отговори на въпросите, визирани в чл. 301, ал. 1 НПК както в самата присъда, така и в мотивите към нея. Не може да бъде споделено и виждането на повереника за предубеденост на съдебния състав на СРС с оглед продължителността на разглеждане на първоинстанционното производство. Видно от материалите по делото, същото е стартирало при друг състав на съда – съдия Чавдар Костов, а същото е било разпределено на 136 състав след отвод на този съдия, направен в открито съдебно засеание на 27.05.2025г. Видно е, че делото е било разпределено на нов съдия докладчик – съдия Попов на 09.06.2025г., а делото е било насрочено от новия съдия докладчик с рапореждане от 13.06.2025г. за дата 06.10.2025г. предвид предстоящата съдебна ваканция. Делото на практика е приключило с присъда на 13.02.2026г., т.е. в рамките на около 8 месеца след разпределянето му на 136 състав. Не може да бъде прието за основателно и възражението на тъжителката чрез нейния повереник, свързано със събирането на доказателства в хода на първоинстанционното производство, като искането за приобщаване на доказателства относно водените от С.Д. искове за делба и за подобрения, както и заведен от трето лице П.Т. иск по чл. 108 ЗС относно процесния имот, и настоящата инстанция намира за ирелевантни. Ирелеватен е и факта относно притежаваната от С.Д. ¼ ид.ч. от имота след смъртта на неговата съпрога, тъй като подсъдимата е започнала да живее в жилището в един предходен период от време, легитимирайки се като собственик на ¾ ид.ч. от имота въз основа на саморъчното завещание и със знанието и съгласието и на другия собственик – С.Д.. Ирелевантни са твърденията на повереника за подигравателен тон на защитата при направени от него изявления в хода на делото, тъй като тези обстоятелства нямат абсолютно никакво значение за съществото на спора, а твърденията на защитата относно правото на собственост на неговата подзащитна на практика представлява израз на функциите му на защита, именно заради които същият е встъпил в настоящото производство в качеството си на адвокат. Що се онася до признанието от страна на защитата, а и от самата подсъдима при дадените от нея обяснения, че същата е получила процесната нотариалната покана, то последното обстоятелство няма как да не бъде взето предвид както от първата инстанция, така и от въззивния съд, доколкото обясненията на подсъдимото лице са освен средство за защита, и доказателствено средство, а и твърдението касае релевантен по делото факт. С аналогични доводи - ирелевантност към предмета на делото чия собственост е бил имота към инкриминирания период, съдът не намира за относими и възраженията, обективирани в жалбата за използване на неверни данъчни оценки от подсъдимата, които били въвели в заблужедие съда; за незаконна адесна регистрация и смяна на партидите на ТЕЦ; за смяна ключалките на вратите и на дограмата от страна на подсъдимата без съгласие на тъжителката; за подаване на невярна данъчна декларация по чл. 14 от ЗМДТ; за снабдяване с нотариален акт през 2025г. от страна на подсъдимата чрез използване на документи от 1974г., изгонирирайки всички последващи вписвания и искови молби. С оглед на всичко изложено, Софийски градски съд счита, че атакуваната присъда следва да бъде потвърдена, доколкото крайните изводи относно изхода на наказателното производство на двете инстанции съвпадат. При този изход на делото разноските, сторени от частния тъжител, следва да останат в негова тежест, а право на разноски има подсъдимата, като съдът дължи служебно произнасяне по тях, независимо дали такива са били поискани. Видно от материалите по делото, л ипсват доказателства за сторени разноски от страна на подсъдимата както пред първата, така и пред въззивната инстанция. Мотивиран от изложеното и на основание чл. 334‚ т. 6 НПК, вр. чл. 338 НПК, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО, XV-ти въззивен състав,