Решение № 138 от 18.7.2024 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 139/2024 г.

Производството е по реда на чл.294 от ГПК, образувано след постановено Решение №153/07.03.2024 г. по гр.д.№2794/2023 г. ва ВКС – 4-то гр.отд., с което е отменено предходно Решение №47/17.03.2023 г., постановено по в.гр.д.№45/20023 г. на АС – Пловдив, и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

Въззивното производство е образувано по Въззивна жалба вх.№261863/16.09.2022 г., подадена от ЕТ"Б.-С.Х."“, чрез адв. К. Б., срещу Решение №260014/28.07.2022 г., постановено по гр.д.№411/2015 г. на ОС – Х., с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя обективно и субективно съединени искове срещу ответниците Н.а.• и В.а.•, за солидарното им осъждане на основание чл.4, §3 от ДЕС, във връзка с чл.2в от ЗОДОВ, да заплатят на ищеца, както следва:

1. Обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 42 824, 24 лв., в резултат от допуснато от ответниците неспазване на върховенството на правото на Европейския съюз, а именно – на правилата на Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност, регламентиращи условията, при които данъчните субекти могат да се ползват от начисляване на нулева ставка на ДДС при вътреобщностни доставки, и на задължителната практика на СЕС по тълкуването и прилагането на разпоредбите на директивата, инкорпорирана в изрично посочени решения на СЕС по преюдициални запитвания.

Нарушението, което се твърди да е извършено от ответника Н.а.• в хода на ревизионното производство по издаването на Ревизионен акт №••• г., се изразява в прилагането от данъчните органи на доказателствен стандарт, изискван от ревизираното лице, за да бъде признат вътреобщностния характер на осъществените от него доставки, който е в явно противоречие със задължителните стандарти по тълкуването и прилагането на релевантното право на ЕС и с основополагащите общи принципи на оправданите правни очаквания, пропорционалността и данъчния неутралитет.

Нарушенията, които се твърди да са извършени от ответника В.а.•, се изразяват в:

• незачитане на примата на правото на Европейския съюз и неприлагане на задължителните принципи на правото на ЕС, като е потвърдил Ревизионен акт №••• г., издаден от данъчните власти в противоречие с принципа на данъчен неутралитет, и без да се съобрази с основните положения на общата система на ДДС и правилата за доказване на вътреобщностния характер на извършените доставки, разяснени със задължителната практика на СЕС, изрично посочена в исковата молба, постановена по преюдициални запитвания във връзка с прилагането на Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г.;

• неотправяне на преюдициално запитване до СЕС да се произнесе относно съвместимостта на доказателствения стандарт, установен от националната данъчна практика при доказването на вътреобщностния характер на извършените доставки, както и относно последиците от прилагането на подобен доказателствен стандарт в контекста на общите принципи на данъчен неутралитет, на правната сигурност и на пропорционалността.

Твърдените вреди от извършените от ответниците нарушения на правото на ЕС, се изразяват в невъзстановен на ищеца данъчен кредит в размер на 42 824, 24 лв., който се твърди да е бил първоначално признат с АПВ №••• г., но не е възстановен, поради постановяването на последващ Ревизионен акт №••• г., потвърден с Решение №778/25.10.2010 г. на Директора на Дирекция „О.у.и.“ – гр. П., което е било обжалвано, и потвърдено с окончателно Решение №6702/16.05.2013 г. по адм.д.№9908/2012 г. на В.а.•;

2. Сумата от 27 500 лв., представляваща лихва върху главницата на обезщетението за имуществени вреди от 42 824, 24 лв., за периода от постановяването на АПВ №••• г., до датата на подаването на исковата молба /08.06.2015 г./;

3. Обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди от поведението на ответниците, в размер на 50 000 лв.;

4. Сумата от 24601, 78 лв., представляваща лихва върху главницата на обезщетението за неимуществени вреди от 50 000 лв., за периода от датата на извършване на нарушението – издаването на РА от 20.08.2010 г. до датата на подаване на исковата молба 08.06.2015 г.;

5. Законната лихва върху главниците на обезщетението за имуществени вреди от 42 824, 24 лв., и на обезщетението за неимуществени вреди от 50 000 лв., за периода от датата на предявяването на исковете 08.06.2015 г. до окончателното плащане на обезщетението.

С въззивната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон и необоснованост. След подробно изложение на твърдяната от ищеца фактическа обстановка, се сочи, че пред първостепенният съд вместо относимият към спора АПВ №•• г., който касае периода от 01.01.2009 г. до 28.02.2009 г., за който са начислени спорните задължения за ДДС, ответникът Н•• е представил като доказателство друг акт - АПВ №••г., който е относим към данъчен период м. март, 2009 г. и е извън спорния по делото релевантен период. В тази връзка ответникът възразил със становище от 21.01.2022 г., срещу поставените въпроси от съда към допуснатата по негово искане ССЕ, на която било възложено от съда да работи по така представения от Н•• акт за прихващане и възстановяване •• г., който касае период извън процесния. Впоследствие, със становище от 21.03.2022 г. ищецът отново е възразил срещу представената по делото експертиза, която разглежда АПВ •• г. за м. март, 2009 г., вместо релевантния за спора АПВ №••• г. за м. януари и февруари, 2009 г., който е цитиран на стр.18 и стр.19 от РА №••• г., приложен по делото. Ищецът не е искал експертиза за данъчен период м. март, 2009 г., и такава експертиза не е необходима за изясняването на спорната фактическа обстановка. С втората ССЕ във връзка с РА от 20.08.2010 г. е установено че Н•• е събрал от ищеца 25 738, 44 лв. чрез извършени действия по принудително изпълнение срещу ищеца, като остатъкът от задълженията по ревизионния акт от 20.08.2010 г. е бил отписан, поради погасяване по давност, години след предявяване на исковата молба, по която е било образувано настоящото производство. Спорът между страните е правен – дали ответниците Н•• и В•• са допуснали нарушения на правото на ЕС, за които следва да бъде ангажирана отговорността на държавата. Първоинстанционният съд е отхвърлил предявените искове, като е приел, че следва да игнорира разглеждането на РА №••• г., тъй като той обхваща периода от 01.10.2008 г. до 28.02.2009 г., а заявената вреда по АПВ №••• г. обхваща период, различен от този по съставения РА, потвърден с решението на В••. Така съдът изцяло е подменил правния спор, и се е произнесъл по претенция, с която не е бил сезиран, а по заявените претенции липсва произнасяне, поради което се поддържа недопустимост на обжалваното решение. Съдът е приел, че не е налице нарушение на общностното право, тъй като сумата за възстановяване е възстановена по банкова сметка на ищеца, поради което не е налице вреда на ищеца. Липсва коментар на представените от ищеца документи в ревизионното производство и в производството по обжалване на РА, от гледна точка на специфичните оплаквания на ищеца за нарушение на правото на ЕС. Не е Н••равен анализ на цитираните решения на СЕС, на които ищецът основава твърдението си за допуснато нарушение на правото на ЕС. ХОС не е проверил дали правните стандарти, изведени в посочените решения на СЕС са били приложени от ответниците. Според жалбоподателя, първостепенният съд е бил длъжен да изследва предпоставките за начисляване на нулева ставка, съответно за възстановяване на ДДС при ВОД по Директива 2006/112, като вземе становище какви доказателства е трябвало да установят реалност на извършената ВОД, от гледна точка на цитираната практика на СЕС.

При условията на евентуалност, в случай че се приеме решението на първостепенния съд за допустимо, се поддържа същото да е неправилно, поради липса на мотиви. ХОС е основал решението си на първоначално изготвената по делото експертиза, която не е приета като доказателствено средство, за разлика от изготвената впоследствие. Решението на съда е и необосновано, поради допуснати от съда грешки при прилагане на логическите и опитните правила, довели до грешни фактически констатации на съда. Като неправилно е приложил разпоредбите на Директива 2006/112/ЕО, първостепенният съд е постановил решението в противоречие с материалния закон. Изискуемите предпоставки за определяне на доставката като ВОД и съответно – за прилагане към нея на нулева ставка на ДДС в държавата-членка, в която се намира седалището на изпращача на стоката, са посочени в чл.138 и чл.139 от Директива 2006/112/ЕО. Данъчнозадълженото лице трябва да докаже тези предпоставки, съобразно правилата за доказване, установени в националното законодателство или от обичайната практика, в съответствие с принципа на правната сигурност. Също така следва да се съобрази правният стандарт, изведен от СЕС, според който задължаването на изпращача да представи убедителни доказателства, че стоките физически са Н••уснали държавата членка на доставката, не гарантира правилното и ясно прилагане на режима на освобождаванията по смисъла на чл.138 от Директива 2006/112/ЕО (сочат се в този смисъл Решение от 06.09.2012 г. по дело С-273/11 и Решение от 27.09.2007 г. по дело С-409/04). Съобразно този правен стандарт, при наличието на петте предпоставки, вътреобщностният характер на доставката може да бъде оспорен само с оглед на обективни фактори, недвусмислено сочещи, че задълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че осъществената от него операция е свързана с данъчна измама. В противен случай принципът на данъчен неутралитет би бил нарушен. В този смисъл са постановени от СЕС по сходни казуси с процесния решения по преюдициални запитвания: Решение от 27.09.2007 г. по дело С-146/05, Решение от 27.09.2007 г. по дело С-409/04, Решение от 06.09.2012 г. по дело С-273/11 и Решение от 09.10.2014 г. по дело С-492/13, които са цитирани и в исковата молба. От същите се установява, че в случая субективните права на ищеца произтичат от чл.138 от Директива 2006/112/ЕО, от принципа за правна сигурност, от принципа за пропорционалност и от принципа за данъчен неутралитет. Ответниците не са се съобразили с даденото задължително тълкуване на чл.138 и чл.139 от Директива 2006/112/ЕО с посочените решения по преюдициални дела, първите три от които са постановени преди датата на произнасяне на В••, а последното се позовава на вече изведените положения с предходните три решения. По делото е установено, че ищецът е изпълнил изискванията на националния данъчен регламент за доказване на осъществените ВОД, установен с чл.45 от ППЗДДС. В съответствие с практиката на СЕС, вътреобщностния характер на доставката би могъл да бъде оспорен само въз основа на обективни данни, че доставчикът е знаел или е трябвало да знае, че осъществените от него ВОД са свързани с извършена от приобретателя данъчна измама, и че не е взел всички зависещи от него разумни мерки за избягване на участието си в тази измама, като доказателствената тежест за това лежи върху данъчните власти (така в Решение от 21.06.2012 г. по съединени дела С-80/11 и С-142/11). В практиката на СЕС (в т.74 и т.75 от Решение от 21.02.2006 г. по дело С-255/02) са изведени предпоставките за преценка дали са налице „обективни данни“ за измама или злоупотреба. При установяване на такива „обективни данни“, намесата на държавата следва да бъде подложена на преценка за съответствие с принципите за „необходимост“ и „пропорционалност“, съобразно даденото тълкуване на чл.242 и чл.273 от Директива 2006/112/ЕО и чл.22 от предхождащата я Шеста директива. В процесния случай данъчните власти са отказали да признаят характер на ВОД на доставките към румънските дружества, осъществени от ищеца, поради констатирани нередности в оформените от превозвачите документи за превоза, а част от румънските контрагенти на ищеца били „липсващи търговци“ според румънската администрация и не били декларирали ВОД. Така при липса на оказано съдействие в ревизионното производство от страна на съконтрагентите по ВОД, ревизираното лице на практика се оказва задължено да установи в ревизионното производство по несъмнен начин наличието на редовно попълнени от превозвача всякакви документи, свързани с превоза на стоките до Р., както и да гарантира, че чуждестранните му съконтрагенти са изпълнили всичките си задължения във връзка с ВОП и последващото им деклариране. Този доказателствен стандарт е в явно противоречие със задължителните стандарти по тълкуването и прилагането на релевантното право на ЕС и с основополагащите общи принципи на оправданите правни очаквания, пропорционалността и данъчния неутралитет, съобразно даденото от СЕС задължително тълкуване в цитираните дела. Ответникът В•• е следвало да отмени акта на данъчните власти, противоречащ на принципа на данъчния неутралитет и налагащ недължимо плащане на ДДС за доставки, които са били извършени по правилата на чл.138, §1 от Директива 2006/112/ЕО. Въпреки това, В•• не е приложил задължителните принципи на правото на ЕС и правилата за доказване на вътреобщностния характер на извършените доставки, развити в решенията по посочените преюдициални дела, каквото задължение съдът има, съобразно чл.218, ал.2 от АПК. Също така, като национална юрисдикция от последна инстанция, В•• е имал задължение да отправи преюдициално запитване до СЕС с искане да се произнесе относно съвместимостта на доказателствения стандарт, установен от националната данъчна практика при доказването на вътреобщностния характер на извършени доставки, както и относно последиците от прилагането на подобен доказателствен стандарт, в контекста на общите принципи на данъчен неутралитет, на правната сигурност и на пропорционалността. От неизпълнението на тези задължения на В•• за ищеца са произлезли значителни материални вреди, равняващи се в размера на дължимия ДДС, който е бил осъден да заплати. Ето защо, ответникът В•• носи отговорност за тези вреди, причинени на ищеца от извършените нарушения на правото на ЕС. Нарушенията на правото на ЕС, допуснати от двамата ответници, са „явно квалифицирани“, според даденото задължително тълкуване от СЕС с §34 от Решение от 26.06.2011 г. по дело С-212/99, независимо че от гледна точка на националния закон ответниците са действали законосъобразно, тъй като те е трябвало да съобразят поведението си с правото на ЕС, което е приложимо с приоритет пред националната правна норма. Съобразно т.43 от Решение на СЕС от 13.06.2006 г. по дело С- 173/03, за достатъчно съществено се приема извършеното нарушение на правото на ЕС от националния съд от последна инстанция, изразяващо се в несъобразяване с релевантната практика на СЕС по обсъждания въпрос. Ако за В•• е било налице съмнение относно точното приложение на относимото право на ЕС, той е имал задължение да отправи преюдициално запитване до СЕС, като спре производството по делото, което не е сторил. Допуснатите от ответниците нарушения са в пряка причинна връзка с настъпилата за ищеца вреда – ако Н•• се бе съобразил с примата на правото на ЕС, не би издал РА, а В•• не би потвърдил РА, с който на ищеца са причинени вредите. Същите се изразяват в допълнително начисления ДДС в размер на 42 824, 24 лв., който преди издаването на РА е бил приет за недължим с АПВ от 16.04.2009 г., както се установява от приетата по делото допълнителна съдебно-счетоводна експертиза. Общата събрана сума от ищеца е в размер на 25 738, 44 лв., а задължението за заплащане на останалата част от начисления ДДС е отписано, като погасено по давност, след предявяването на исковата молба. В резултат от издаването на РА ищецът, който е едноличен търговец, е претърпял и неимуществени вреди, установени от събраните свидетелски показания, изразяващи се в загуба на безупречната си репутация на коректен търговец, който зачита законите и правилата на бизнеса, засегната е сферата на текущите търговски интереси на ищеца, претърпял е стрес, притеснения и загуба на перспективи. Според утвърдената практика на СЕС и ЕСПЧ, възприета и в практиката на В••, юридическите лица също имат право да претендират обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди, изразяващи се в създаване на негативен облик на дружеството, което няма имуществени измерения. В практиката на ЕСПЧ е прието, че неимуществените вреди на дружеството се изразяват и в неимуществените вреди, търпени от неговите представители. В по-новата практика на ВКС /Решение •/02.03.2021 г. по гр.д.№1914/2020 г. на ВКС/ също се приема, че юридическите лица имат право на обезщетение за неимуществени вреди. Обезщетението за претърпените от ищеца вреди се претендира на основание чл.53 от ЗЗД солидарно от двамата ответници, в качеството им на процесуални субституенти на държавата, тъй като вредите са съпричинени и от двамата ответници. Съдебната практика приема, че когато вредата е причинена от незаконните актове, действия или бездействия на повече държани органи, няма пречка държавата да участва в делото чрез повече от един процесуален субституент, като при основателност на иска ответниците се осъждат солидарно, тъй като отговорността е на един и същи правен субект – държавата. По тези съображения се настоява обжалваното решение да бъде обезсилено като недопустимо, а при условията на евентуалност – да бъде отменено като неправилно. Заявява се претенция за присъждане на Н••равените от ищеца разноски за производството.

Въззивната жалба е депозирана в срок и отговаря на изискванията за редовност, поради което е процесуално допустима, и подлежи на разглеждане. Преписи от въззивната жалба са връчени на насрещните стани и на контролиращата страна.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил Отговор на въззивна жалба вх. №262263/23.11.2022 г., подаден от Н••, чрез юрк. С. Х., с който се поддържа становище за неоснователност на въззивната жалба. Не е налице липса на произнасяне по предявения иск. Съдът е поставил въпросите към експертизата в съответствие с формулировката на ищеца, Н••равена с исковата молба. С отговора на исковата молба е оспорено твърдението на ищеца, че не му е била призната и възстановена претендираната сума, като е посочено, че тя не е била предмет на обсъждане с посочения от него АПВ, а с представения от ответника АПВ •• г. претендираната сума е изцяло призната и възстановена. Въпреки настъпила процесуална преклузия първостепенният съд допуснал допълнителна ССЕ, но с нея също не се установяват претенциите на ищеца да са му били нанесени твърдените имуществени вреди. При лежаща върху ищеца доказателствена тежест да установи твърдените вреди, такива по делото не са установени – соченият от ищеца АПВ №••• г. никога не е бил издаван, а издаденият АПВ е с •• г., той се отнася за данъчен период м.март, 2009 г., и с него изцяло се признава претендираният данък за възстановяване в размер на 40 892, 48 лв. Така претенциите на ищеца за претърпени имуществени вреди от признат, но невъзстановен данъчен кредит с АПВ №••• г. в размер на 42 824, 24 лв. остават недоказани. Ищецът претендира, че признатият данъчен кредит не е възстановен по силата на РА №••• г., но той е издаден за данъчен период м.10.2008 г. – м. 02.2009 г., и е различен от данъчния период, за който се отнася признатият данъчен кредит с АПВ •• г. Всички факти, имащи отношение към правния спор, са били предмет на административен и съдебен контрол в производството по обжалване на РА №••• г. Налице е пълно несъответствие между претендираните от ищеца суми на признат данъчен кредит, и установените с ревизионния акт данъчни задължения за м.01. и м.02.2009 г. В мотивите на ревизионния акт е допусната техническа грешка в изписване на номера на действително издадения АПВ, като е посочено, че сумата, която неправилно е посочена в ревизионния доклад като възстановена, е всъщност спряна от възстановяване с отказ, с АПВ №•• г., с което е санирана допуснатата грешка в ревизионния доклад. Този въпрос е уточнен в хода на съдебното обжалване по адм.д.№2483/2010 г. на Административен съд – Пловдив. Наред с това, имуществени вреди на ищеца не са нанесени и с РА, тъй като от допълнителното експертно заключение се установява, че са процесните данъчни периоди са установени задължения за ДДС в незначителни размери, като задълженията на ищеца по този РА са погасени поради изтекла погасителна давност. Наред с тези съображения се поддържа, че директивата е акт на вторичното право на ЕС и няма директен ефект, а следва да бъде транспонирана в националното законодателство на държавите-членки. Цитираната от ищеца разпоредба на чл.138 от Директива 2006/112/ЕО е пренесена в дефинираното в чл.7 от ЗДДС понятие за вътреобщностна доставка, а облагането на същата с нулева ставка е предвидено в чл.53, ал.1 от ЗДДС. С чл.131, §1 от Директива 2006/112/ЕО на националните власти изрично е оставена свобода да определят в националното си законодателство механизма за доказване на предпоставките за освобождаване на ВОД от начисляването на ДДС. С исковата молба се претендират вреди от незаконосъобразно невъзстановяване на данъчен кредит, но доставчикът по ВОД не може да претендира за данъчен кредит, а такъв се следва на получателя по ВОД, ако той е регистрирано лице по ДДС. С процесния РА№••• г. не са признати вътреобщностни доставки, документирани от ищеца като извършени в периода от 01.10.2008 г. до 28.02.2009 г., поради което върху данъчната основа на тези оставки е начислен ДДС. В чл.45 от ППЗДДС е предвиден механизма за доказване на вътреобщностните доставки, като доказателствената тежест лежи върху доставчика, който претендира освобождаване от начисляването на ДДС по тези доставки. Непредставянето на необходимите документи, или несъответствието им с изискванията, на които следва да отговарят, води до облагане на документираната доставка с ДДС. В хода на ревизионното производство е допустимо и необходимо изследването на истинността на съответните факти и обстоятелства, удостоверени с тези документи. В практиката на органите по приходите е възприет подхода да се извършва пълно обследване чрез проверка по веригата от доставчици, като този подход се прилага отдавна, и е бил предмет на административен и съдебен контрол, както и е коментиран в редица решения на СЕС. Практиката на СЕС не задължава държавите-членки да освобождават безусловно от ДДС вътреобщностни доставки, за които не е доказано по несъмнен начин, че са осъществени от доставчика (Н••р. т.46 и сл. от Решение от 07.12.2010 г. по дело С-285/09; т.31, т.32, т.35 от Решение от 06.09.2012 г. по дело С-285/11; т.55 от Решение от 06.09.2012 по дело С-273/11). Не е налице предпоставката за ангажиране на отговорността на държавата нарушението да е достатъчно съществено. Съгласно решение от 19.06.2014 г. по съединени дела С-501/12, С-506/12, С-540/12 и С-541/12, достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС е явното и значително неспазване от държавата- членка на ограниченията, които са наложени на нейното право на преценка. В случая не се установява да е налице такова нарушение. В конкретния случай в ревизионното производство е било установено, че стоката-предмет на твърдяната доставка, е била освободена от митнически контрол от Митница С. след момента, в който се твърди тя да е била доставена вече на територията на Р.. Товарителниците съставляват частни документи и не се ползват с материална доказателствена сила, поради което съдържанието им в този случай не може да бъде кредитирано като безспорно. В представените товарителници в ревизионното производство са установени нередовности, които водят до недоказаност на извършената вътреобщностна доставка, и до третирането й като облагаема. Този извод е подкрепен и от писмените отговори на румънската администрация. От установените несъответствия в датите на доставката, посочени в товарителниците, и датите на освобождаване на стоките от митнически контрол, както и от липсата на доказателства за сключен договор за превоз, и останалите констатирани нередовности, се обосновава извод, че ищецът е бил наясно с нереалността на документираните вътреобщностни доставки. В тежест на доставчика е било да докаже, че е действал добросъвестно, което не е сторил. Борбата с данъчните измами е основен приоритет на европейското законодателство, и действията на ответниците в хода на ревизионното производство и съдебното обжалване в конкретния случай са съобразени с националното и европейското законодателство. Не се установява нарушение на съюзното право, като предпоставка за ангажиране на отговорността на държавата, поради което е ненужно да се обсъжда наличие на причинно- следствена връзка между постановения акт и нанесените вреди. Поради изложеното, неоснователна е и претенцията за обезщетение за неимуществени вреди. Същата не е доказана както по основание, така и по размер, като предявеният размер от 50 000 лв. надвишава главницата на претендираните имуществени вреди, и се явява несъразмерен. Настоява се за потвърждаване на постановеното решение от първостепенния съд. Заявява се претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 1080 лв. Заявява се възражение за прекомерност на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение до минимално предвидения размер. Поддържа се неоснователност на претендираните разноски за държавна такса за производствата по частните жалби, тъй като същите е следвало да бъдат претендирани в съответните частни производства, включително и по реда на чл.248 и чл.250 от ГПК.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил и Отговор на възивна жалба вх. №262265/24.11.2022 г., подаден от В.а.•, чрез юрк. П. Д.. Поддържа се становище за допустимост, но неоснователност на въззивната жалба. Неоснователни са оплакванията за недопустимост на първоинстанционния съдебен акт – производството е образувано по допустима искова молба, като съдът не е излязъл извън предмета на спора. По същество се поддържа, че решението е правилно и обосновано – не са налице законоустановените предпоставки за ангажиране на отговорността на В•• на соченото от ищеца основание. По делото не е представен соченият от ищеца АВП, с който той твърди да му е признат за възстановяване данъчен кредит, и не се съдържа в допълнително приложените доказателства. В мотивите на решението съдът е обсъдил относимите за периода на проверката АПВ. С обжалваното решение е прието, че се касае за допусната от ищеца техническа грешка, като съдът е Н••равил изводите си за неоснователност на иска на базата на заключението на вещото лице. Правилно съдът не е ценил допълнителната ССЕ, поради нейната неотносимост към предмета на спора. Не се установява ищецът действително да е претърпял описаните в исковата молба имуществени вреди, поради което и само на това основание решението следва да се потвърди, като правилно по своя резултат. Недоказана е и претенцията за обезщетение за неимуществени вреди – по делото не се установява ищецът действително да е претърпял такива. При липса на установени вреди, не се налага да се обсъждат останалите предпоставки от фактическия състав на отговорността. Въпреки това се излагат съображения за липса на твърдените нарушения на правото на АС от В••. В постоянната практика на СЕС по тълкуването на чл.138 от Директива 2006/112/ЕО се приема, че освобождаването от облагане с ДДС на ВОД е приложима само когато правото на разпореждане със стоката е прехвърлено на приобретателя и продавачът докаже, че посочената стока е транспортирана в друга държава-членка и физически е Н••уснала територията на държавата-членка на доставката. Директивата оставя на държавата-членка правомощията да определи условията, при които се освобождават ВОД от ДДС, като разпределението на доказателствената тежест се определя от вътрешното право. Не е в противоречие със съюзното право да се изисква от доставчика да вземе всички мерки, които могат разумно да се очакват от него, за да се увери, че осъществяваната от него операция не го въвлича в участие в данъчна измама. В•• е постановил решението си в съответствие с националното и съюзното право, като е приел липса на реално осъществена ВОД. В този случай практиката на СЕС допуска на продавача да се откаже правото на освобождаване на ВОД от ДДС. По тези съображения се настоява за отхвърляне на вззивната жалба и потвърждаване на обжалваното решение. Заявява се претенция за присъждане на сторените в производството разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от контролиращата страна.

В производството се разглежда по реда на чл.274 и с. от ГПК и Частна жалба вх. №262096/26.10.2022 г., подадена от ЕТ"Б.-С.Х."“, чрез адв. К. Б. и адв. Т.Е., срещу Определение №260236/30.09.2022г. по гр.д.№411/2015 г. на ОС – Х., с което е оставено без уважение искането за изменение по реда на чл.248 от ГПК на решението в частта за разноските, с която ищецът е бил осъден да заплати юрисконсултско възнаграждение в размер на 1080 лв. Релевирано е оплакване за неправилност на обжалваното определение. С оглед момента, в който е депозирана исковата молба, релевантната правна уредба, според частния жалбоподател, не предвижда ищецът да дължи на ответниците заплащане на разноски и възнаграждение за процесуално представителство. Нормата на чл.10, ал.2 и ал.3 от ЗОДОВ е специална спрямо общата уредба на ГПК, и не предвижда възможност на ответниците да се присъждат разноски. ЕСПЧ приема, че осъждането на ищците по делата по ЗОДОВ за заплатят държавна такса върху отхвърлената част от претенциите накърнява правото им на справедлив съдебен процес. Този стандарт частният жалбоподател счита, че е приложим по аналогия и към разглеждания случай, тъй като се отнася до принципното приложение на чл.6 от КЗПЧОС към всички дела, целящи разрешаване на гражданскоправни спорове. Прилагането на чл.10, ал.4 от ЗОДОВ, без да се държи сметка за йерархичното му място спрямо чл.6, §1 от КЗПЧОС, би довело до „санкциониране“ на ищеца за оценката, която сам е дал за претърпените от него вреди. Юрисконсултите към държавните органи получават редовна заплата, и няма да получат присъдените суми за юрисконсултско възнаграждение, а те постъпват в бюджета на съответния държавен орган, и не съставляват компенсация за разходите, Н••равени за осъществяване на правната защита.

Юрисконсултското възнаграждение е прекомерно, като ХОС е посочил единствено, че аргументите на ищеца не намират опора в чл.37 от ЗПП. Нормата на чл.26а от НЗПП не е била в сила към момента на депозиране на исковата молба, поради което не следва да се прилага в настоящия случай, като ищецът не може да бъде поставян в по-неблагоприятно положение само заради прекомерната продължителност на производството. Настоява се за отмяна на обжалваното определение и уважаване на искането по чл.248 от ГПК.

Частната жалба е депозирана в срок, срещу обжалваем съдебен акт, и е редовна от външна страна, поради което е процесуално допустима и подлежи на разглеждане.

Преписи от частната жалба са връчени на насрещните страни и на контролиращата страна.

В срока по чл.276, ал.1 от ГПК е постъпил Отговор на частната жалба вх. №262178/09.11.2022 г., подаден от Н••, чрез юрк. С. Х., в който се поддържа неоснователност на частната жалба. Възражението за прекомерност на юрисконсултското възнаграждение е релевирано несвоевременно – същото е следвало да се Н••рави до приключване на устните състезания. Недопустимо е искането за изменение на решението по реда на чл.248 от ГПК в частта за разноските, присъдени в полза на насрещната страна, като това следва да бъде сторено по пътя на обжалване на решението по същество. Изцяло необосновано е съждението, че разноски за процесуално представителство не следва да се присъждат на ответника в производството по ЗОДОВ. Без значение е датата на депозиране на исковата молба, тъй като разпоредбата на чл.10, ал.2 от ЗОДОВ във всички редакции предвижда при отхвърляне на иска ищецът да бъде осъден да заплати всички такси и разноски. Конкретното производство се развива по реда на ГПК, поради което е приложима нормата на чл.78, ал.8 от ГПК, която е приложима и за Н••, която е юридическо лице. Поисканото и присъдено на Н•• юрисконсултско възнаграждение е правилно определено съобразно чл.25, ал.2 от НЗПП, при отчитане на нормата на чл.26а от НЗПП, и съобразно фактическата и правна сложност на делото. Посочената от частния жалбоподател практика на ЕСПЧ е несъотносима към настоящия правен спор по отношение на присъждането на разноски. Настоява се за потвърждаване на обжалваното определение.

В срока по чл.276, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор на частната жалба от контролиращата страна.

С въззивната жалба, отговорите, частната жалба и отговора на частната жалба не са Н••равени доказателствени искания, и липсват указания на ВКС за събиране на доказателства в настоящото въззивно производство, поради което нови доказателства не са събрани.

С оглед дадените указания с решението на касационната инстанция за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд и за произнасяне по съществото на спора, съдът намира, че по допустимостта на предявените искове е налице произнасяне на касационната инстанция, поради което по този въпрос е извън обхвата на настоящото въззивно производство, провеждано по реда на чл.294 от ГПК.

По съществото на спора, съдът намира следното:

Исковото производство е образувано на 10.06.2015 г., по искова молба на С.Я.Х., в качеството му на едноличен търговец с фирма ЕТ“Б.-С-.Х..“, с която същият е предявил против ответниците В.а.• /В••/ и Н.а.• /Н••/ обективно и субективно съединени, предявени кумулативно искове, с правно основание чл.4, §3 от ДЕС във вр. чл.9а от ЗОДОВ, с които се иска осъждане на ответниците в условията на солидарност между тях, да заплатят на ищеца обезщетение за причинени на ищеца имуществени вреди, в размер на 42 824, 24 лв., изразяващи се в невъзстановен данък добавена стойност, който ищецът поддържа, че е следвало да му се възстанови за данъчни периоди м.01.2009 г. /в размер на 19 716, 42 лв. – съгласно подадена справка-декларация вх.№•• г./ и за м.02.2009 г. /в размер на 23 107, 82 лева – съгласно подадена справка-декларация вх.№•• г./, ведно със законна лихва върху тази сума в размер на 27 500 лв., считана от 16.04.2009 г. /на която дата ищецът твърди данъчната администрация да му е признала правото на възстановяване на ДДС в общ размер на сумата 42 824, 24 лв. за посочените данъчни периоди с АПВ №••• г./, до датата на подаване на исковата молба, както и обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 50 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, за периода от 20.08.2010 г. до 08.06.2015 г. Претенциите на ищеца са основани на следните фактически обстоятелства:

Ищецът е търговец, регистриран в РБ, като част от търговската му дейност се изразява в закупуване на стоки на едро (предимно••) от Р.Т. и продажбата им на едро в Република Р.. В периода 01.01.2008 г. – 28.02.2009 г. ищецът осъществявал вътреобщностни доставки /ВОД/, като доставял маслини на множество румънски търговски дружества. Превозът от Т. до Р. на доставяните от него маслини се осъществявал от едни и същи превозвачи. При внасянето на стоките в Република Б., те се освобождавали за потребление с митнически режим „внос“, като преди освобождаването им от едноличния търговец се изисквало заплащането на ДДС и представяне на платежен документ. При освобождаването на стоките митническите власти извършвали проверка на стоките, като премахвали поставените пломби и инспектирали товара. След това стоките отпътували за Р. със същия превоз, като се поставяли под митнически режим „износ“. За всяка от партидите митническият режим „износ“ е бил отразен в системата на Агенция „М.“, като завършил, със закриване на митническите манифести, поради извеждането от територията на страната в посока Р.. Твърди се, че в митническите бюра в гр. Х. и гр. Д. била възприета административна практика за подписване на документите от компетентния държавен служител веднъж седмично, поради която на практика търговецът получавал документите за оформен „внос“ няколко дни след реалното освобождаване на стоките.

Със Заповед за възлагане на ревизия (ЗВР)№•• г. на ТД на Н•• – Х. е започнала ревизия по ЗДДС за периода 01.10.2008 г. – 28.02.2009 г. Същата приключила с Ревизионен акт /РА/ №••• г., издаден въз основа на Ревизионен доклад /РД/ №•• г., с който било установено задължение за заплащане на ДДС в размер от 98 326, 18 лв. главница и 19 737, 43 лв. лихви. Установеното задължение за заплащане на ДДС произтича от отказ на данъчните власти, в нарушение на правото на ЕС, да признаят вътреобщностния характер на сделки, както следва:

За данъчен период м.10.2008 г. – по пет фактури, издадени от ищеца с получател на доставката „В.••“. За този период ищецът бил подал справка-декларация с вх.№•• г., с която декларирал ДДС за възстановяване в размер на 18 495 лева, поради облагането на сделките по тези фактури с нулева ставка по ДДС, като вътреобщностни доставки /ВОД/. Към момента на издаване на РА №••• г., тази сума му била вече възстановена с Акт за прихващане и възстановяване (АПВ) №•• г., с който било признато правото на възстановяване на ДДС; За данъчен период м.11.2008 г. – по единадесет фактури, издадени от ищеца с получател на доставката „В.••“.

За този период ищецът бил подал справка- декларация с вх.№•• г., с която декларирал ДДС за възстановяване в размер на 49 264, 07 лева, поради облагането на сделките по тези фактури с нулева ставка по ДДС, като ВОД. Към момента на издаване на РА №••• г., Тази сума му била вече възстановена с Акт за прихващане и възстановяване (АПВ) №•• г., с който било признато правото на възстановяване на ДДС; За данъчен период м.12.2008 г. – по две фактури, издадени от ищеца с получател на доставката „М.••.“, и седем фактури, издадени от ищеца, с получател на доставката „В.••“. За този период ищецът бил подал справка-декларация с вх.№•• г., с която декларирал ДДС за възстановяване в размер на 16 624, 20 лв., поради облагането на сделките по тези фактури с нулева ставка по ДДС, като ВОД. Към момента на издаване на РА №••• г., тази сума му била вече възстановена с Акт за прихващане и възстановяване (АПВ) №•• г., с който било признато правото на възстановяване на ДДС; За данъчен период м.01.2009 г. – по шест фактури, издадени от ищеца с получател на доставката „••“. За този данъчен период ищецът подал справка-декларация с вх.№•• г., в която е декларирал ДДС за възстановяване в размер на 19 716, 42 лв., поради облагането на сделките по тези фактури с нулева ставка по ДДС, като ВОД. Правото на възстановяване на ДДС в размера на тази сума се твърди да е било признато на ищеца с АПВ №••• г., но впоследствие възстановяването на тази сума е било спряно с АПВ №•• г.; За данъчен период м.02.2009 г. – по една фактура, издадена от ищеца с получател на доставката „••“ и шест фактури, издадени от ищеца с получател на доставката „••“. За този данъчен период ищецът подал справка-декларация с вх.№•• г., в която декларирал ДДС за възстановяване в размер на 23 107, 82 лв., поради облагането на сделките по тези фактури с нулева ставка по ДДС, като ВОД. Правото на възстановяване на ДДС в размера на тази сума се твърди да е било признато на ищеца с АПВ №••• г., но впоследствие възстановяването на тази сума е било спряно с АПВ №•• г. Данъчните власти отказали да признаят вътреобщностния характер на посочените сделки в нарушение на правото на ЕС, като приели за установено, че:

Ищецът не разполага с потвърждения по чл.45 от ППЗДДС от румънските контрагенти за получаване на стоките; При извършената насрещна проверка при превозвачите било установено, че ищецът не разполага с редовни транспортни документи по чл.45 от ППЗДДС, тъй като в част от товарителниците нямало заверки в клетка 24 „Лице, получило стоките“, а в други имало несъответствия между данните, вписани в клетка 2 „Получател“ и в клетка 24 „Лице, получило стоките“; Превозвачът „Г.-Д.“ ЕООД не е издал фактури за извършената на ищеца транспортна услуга, а превозвачът „Б.“ ООД издал фактурите впоследствие, а не към момента на осъществяване на сделките; Ищецът, като вносител, е можел да се разпорежда със стоката само след като е разрешено вдигането й от митническите власти с оформен митнически режим „внос“ и това разрешение е отразено в клетка „J“ на Единния административен документ (ЕАД). Поради това, транспортните документи за движението на стоките от Б. до Р. с дати, предхождащи датите, на които е разрешено вдигането на стоките, не са годен документ за превоз. Не било възможно ищецът да се разпореди със стоките, включително да ги транспортира извън страната, преди разрешението на митническите органи за вдигане на стоките с митнически режим „внос“; Румънската администрация предоставила информация по реда на чл.5 от Регламент на ЕС 1789/2003 г., след извършване на насрещна проверка по молба за административно сътрудничество, че част от контрагентите на ищеца са „липсващи търговци“ и не са декларирали вътре общностни придобивания (ВОП), а именно:

„М.••.“ не декларирало ВОП, документите му били конфискувани от полицията, извършвало се наказателно разследване, и дружеството щяло да бъде обявено за неактивно; „В.••“ не функционирало на декларирания адрес, а дейността на същото и на неговия управител (т. гражданин) се разследвала от прокуратурата; „••“ бил „липсващ търговец“, а управителите му (••• граждани) не могли да бъдат намерени. Вероятно било да е образувано дело за неплащане на данъци срещу единия от управителите; „••“ било с управител т. гражданин, чиято дейност се разследвала от прокуратурата.

Въз основа на тези обстоятелства данъчните органи са приели, че е налице хипотеза по чл.122, ал.1, т.3 от ДОПК (когато в счетоводството е използвани неистински документи или такива с невярно съдържание), както и че ищецът не разполага с документите по чл.45 от ППЗДДС, с които да докаже изпращането на стоките от територията на Б. до територията на друга държава-членка, поради което сделките следва да бъдат обложени с ДДС.

Така издаденият на РА №••• г. бил обжалван от ищеца пред директора на Дирекция „О.у.и.“ /ОУИ/ при ЦУ на Н••, който с Решение №778/25.10.2010 г. потвърдил ревизионният акт с мотиви, сходни с изложените в РА.

Ищецът обжалвал РА, потвърден с решението на директора на Дирекция „ОУИ“ при ЦУ на Н••, пред Административен съд – Пловдив (АСП), и по жалбата му било образувано адм.д.№2483/2010 г. на АСП. В хода на съдебното производство били представени от ищеца допълнителни доказателства, но с Решение №1015/04.05.2012 г. на АСП жалбата на ищеца била отхвърлена с мотиви, възпроизвеждащи становището на данъчните власти.

Ищецът подал касационна жалба, по която е образувано адм.д.№9908/2012 г. по описа на В••, по което с окончателно Решение №6702/16.05.2013 г. се потвърждава първоинстанционното съдебно решение и се оставя в сила РА. Основните мотиви на съда са, че датите на всички международни товарителници предшестват датите на формалното освобождаване на стоките от митница С. – т.е. датата на подписването на митническите документи за осъществен внос, освен това част от международните товарителници били нередовни, тъй като липсва подпис на превозвач и на получател на стоките в Р.. При така описаната фактическа обстановка ищецът счита, че ответниците не са спазили върховенството на правото на ЕС, което има директен ефект и е непосредствено приложимо при регулираните обществени отношения в Република Б.. Сочи, че предпоставките за начисляване на ДДС с нулева ставка при ВОД произтичат от разпоредбите на чл.138 и чл.139 от Директива 2006/112/ЕО, според които, за да бъде една доставка ВОД и следователно – да не бъде обложена с ДДС в държавата-членка, в която се намира седалището на изпращача, е необходимо: 1. Изпращането или превоза на стоките да е започнало на територията на държавата-членка на ЕС; 2. Стоките да са изпратени или превозени до местоназначение извън съответната им територия, но на територията на ЕС; 3. Превозът да е от или за сметка на продавача или клиента; 4. Приобретателят да придобива стоките за друго данъчнозадължено лице или за данъчнозадължено юридическо лице, действащо в това си качество, в държава-членка, различна от тази, в която е започнало изпращането или превоза на стоката; 5. Да не се прилага режимът, предвиден за освобождаване на малки предприятия. Данъчнозадълженото лице следва да докаже наличието на тези пет предпоставки въз основа на установените в националното законодателство или в обичайната практика правила за доказване на ВОД, в съответствие с принципа на правната сигурност, принципа на данъчен неутралитет и принципът на оправданите правни очаквания, като се отчете правния стандарт, установен от практиката на СЕС по тълкуването и прилагането на правото на ЕС, изразена в Решение от 27.09.2007 г. по дело С-146/05, Решение от 27.09.2007 г. по дело С- 409/04, Решение от 06.09.2012 г. по дело С-273/11 и Решение от 09.10.2014 г. по дело С- 492/13. Данъчните власти обаче, неправилно и в противоречие с приложимото право на ЕС, са отказали право на приспадане на данъчен кредит на ищеца, възлагайки в негова отговорност редовното попълване на международните товарителници, както и спазването на задълженията на чуждестранните му контрагенти във връзка с декларирането на ВОП и последващото заплащане на ДДС в друга държава-членка. От това за ищеца са настъпили значителни вреди, поради което ответникът Н•• носи отговорност за тяхната обезвреда. Отговорността на ответника В•• ищецът претендира на основание неспазването на върховенството на правото на ЕС и на задължителната практика на СЕС по тълкуването и прилагането му, инкорпорирана в посочените решения на СЕС, при постановяването на Решение №6702/16.05.2013 г. на В••, с което се оставя в сила Решение №1015/04.05.2012 г. на ПАС за отхвърляне на жалбата на ищеца против съставения му РА. Също така, ответникът В•• е имал задължение в качеството си на съд от последна инстанция, да спре производството и да отправи преюдициално запитване до СЕС с оглед съвместимостта на доказателствения стандарт, установен от националната данъчна практика за доказването на вътреобщностния характер на извършените доставки, както и относно последиците от прилагането на подобен доказателствен стандарт във връзка със спазването на принципите на данъчен неутралитет, на правната сигурност и на пропорционалността. Така извършеното нарушение ищецът счита, че е достатъчно съществено, с оглед формулираните критериите от практиката на СЕС, инкорпорирана в решението на поделото „К.“, параграфи от 53 до 56. От прилагането на тази неправилна концепция ищецът е претърпял значителни вреди, които В•• следва да обезщети. Твърди се, че извършените нарушения от двамата ответници пряко са довели до имуществените и неимуществените вреди, претърпени от ищеца, чиято обезвреда той претендира в това производство. Имуществените вреди, които ищецът счита, че е претърпял в пряка причинна връзка с описаните действия на ответниците, той съизмерва с размера на ДДС, който първоначално е бил признат за възстановяване на ищеца с АПВ №••• г., но не е бил възстановен, в размер на 42 824, 24 лв., както и в размер на лихвите върху тази сума, начислени за периода от датата на постановяването на АПВ №••• г., до датата на предявяване на иска, в размер на 27 500 лв., както и лихвите върху главницата от 42 824, 24 лв. от датата на предявяването на иска, до окончателното плащане. Ищецът счита, че е претърпял и неимуществени вреди, за които претендира да му бъде присъдено обезщетение в размер на 50 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на извършване на нарушението – постановяването на РА на 20.08.2010 г. до датата на подаване на исковата молба на 08.06.2015 г., в размер на 24 601, 78 лв., както и законната лихва върху главницата от 50 000 лв. от датата на предявяването на иска, до окончателното плащане. Тези искове се предявяват срещу двамата ответници при условията на солидарност, тъй като същите са съпричинили претърпените от ищеца вреди. Също така се отправя искане за осъждане на ответника Н•• да преустанови нарушението и да възстанови положението преди извършването му, както и да се въздържа в бъдеще от предприемане на действия по принудително събиране на ДДС, което е начислено с влезлия в сила РА, в противоречие с правото на ЕС.

По релевираните оплаквания за недопустимост на постановения съдебен акт, съдът намира следното:

С исковата молба ищецът е претендирал ангажиране на отговорността на държавата, за претърпени от него, в качеството му на ЕТ, имуществени и неимуществени вреди, в резултат на неправомерни действия на двамата ответници, с които е нарушено правото му на възстановяване на ДДС в размер на сумата от 42 824, 24 лв., възникнало за данъчни периоди м. януари и м. февруари, 2009 г., което се твърди да е било и признато от данъчната администрация с издаден АПВ с №••• г. Твърди се, че първият от тях /Н••/ е извършил нарушение на правото на ЕС, а именно - на установения с Директива 2006/112/ЕО режим на освобождаванията, като е наложил на ищеца непосилен доказателствен стандарт в рамките на проведено ревизионно производство, да установява осъществяването на извършени от него вътреобщностни доставки /ВОД/. Твърди се, че вторият от тях /В••/ е извършил нарушение на правото на ЕС, като при осъществяване на съдебен контрол като съд от последна инстанция, не е приложил пряко установения с Директива 2006/112/ЕО режим на освобождаванията и установения с практиката на СЕС доказателствен стандарт във връзка с него, и не е отправил преюдициално запитване до СЕС, когато са били налице предпоставките да стори това. Първостепенният съд е обсъждал именно релевираните в исковата молба фактически обстоятелства, от които ищецът черпи правата си, а именно – наличието на възникнало право на ищеца на възстановяване на ДДС за релевираните данъчни периоди – м. януари и м. февруари, 2009 г., което при проведено последващо ревизионно производство не е било зачетено, поради отказ на данъчната администрация да признае характер на „вътреобщностни доставки на стоки“ за част от сключените сделки, който отказ е бил потвърден от националната юрисдикция от последна инстанция.

Обсъждането на представеното от ответника Н•• писмено доказателство - АПВ с •• г., е извършено във връзка с релевираното от ответника възражение, че в действителност не съществува сочения от ищеца акт на данъчната администрация - АПВ с №••• г., с който той твърди да е било признато правото му на възстановяване на ДДС в размер на сумата от 42 824, 24 лв. Така осъщественото от първостепенния съд обсъждане не съставлява подмяна на предмета на делото и произнасяне по непредявен иск, тъй като предмета на спора включва и релевираните от ответника възражения, както и представените от него по делото относими към спора доказателства. Доколко изводите на първостепенния съд относно релевантните за спора обстоятелства могат да бъдат изведени от представените доказателства, и дали съдът е обсъдил всички релевантни факти и относимите към спора доказателства, са въпроси по съществото на спора, и са относими към обосноваността и правилността на съдебния акт, а не към неговата допустимост. По тези съображения настоящият състав на съда намира, че обжалваният съдебен акт е допустим.

По правилността на обжалвания съдебен акт съдът се произнася в рамките на реливираните от жалбоподателя оплаквания.

Спорът между страните е правен, и извън обхвата му е преразглеждането на фактическите основания за определяне на данъчните задължения на ищеца през релевантния период – м.януари и м.февруари, 2009 г. Релевантни за настоящия спор обстоятелства са:

1. наличието на сочените от ищеца пряко приложими във вътрешното право норми на европейското право, установяващи материални права на ищеца;

2. осъществяването на предвидените в правото на ЕС предпоставки за възникване на материалното право в патримониума на ищеца;

3. неприлагане от ответниците на приложимите европейски правни норми и задължителната практика на СЕС по тълкуването им;

4. по отношение на ответника В•• – изпълнение на критерия за същественост на нарушението на правото на ЕС;

5. по отношение на ответника В•• – наличието на предпоставките за отправяне на преюдициално запитване до СЕС;

6. настъпила вреда в патримониума на ищеца; 7. причинна връзка между настъпилата вреда и неприлагането на приложимите правни норми на ЕС и приложимата практика на СЕС;

По така очертаните релевантни обстоятелства, съдът намира следното:

1. Относно наличието на сочените пряко приложими във вътрешното право норми на европейското право, установяващи материални права на ищеца:

Ищецът сочи като нарушени от ответниците нормите на Директива 2006/112/ЕО, установяващи режим на освобождаване от заплащане на ДДС на доставчика при осъществена вътреобщностна доставка /ВОП/, а именно – разпоредбите на чл.138 и чл.139, предвиждащи прилагане на нулева ставка на облагане с ДДС в държавата членка, в която се намира седалището на изпращача на стоката, по повод на ревизионен акт, с който на ищеца се отказва освобождаване на сделки, които той квалифицира като „вътреобщностни доставки на стоки“, от облагане с ДДС.

Независимо, че директивите обвързват държавите-членки единствено по отношение на резултата, който трябва да бъде постигнат, като оставят на националните органи избора на формата и средствата, съдебната практика в ЕС показва, че във всички случаи когато разпоредбите на една директива са безусловни и достатъчно точни по своето съдържание, частноправните субекти имат основание да се позовават на тях пред националните юрисдикции срещу държавата, независимо от качеството, в което тя действа. В този смисъл са решения на Съда: Решение от 10.09.2002 г. по дело С-141/00, Решение от 20.05.03 г. по дело С-465/00, Решение по дело С-425/12, т.18 и т.23; решение по дело С-176/12, т.31 и други.

С Директива 2006/112/ЕО се изгражда общата система на данъка върху добавената стойност на Европейския съюз. Тя преработва и отменя първоначалната Шеста директива относно ДДС, като установява действащото понастоящем законодателство в ЕС в областта на ДДС. С нея се определя приложимостта на данъка върху добавената стойност за всички сделки, извършвани в ЕС от всяко лице или субект, което доставя срещу заплащане стоки или услуги в процеса на дейността си. Облагаемите сделки включват доставките на стоки или услуги в рамките на ЕС, придобиванията на стоки между държавите-членки, както и вноса на стоки в ЕС от държави извън ЕС. С нея се определят дефинициите на основните понятия в областта на прилагането на ДДС, кога се начислява ДДС, как се определя данъчната основа, определя се минималната стандартна ставка на ДДС и възможните отклонения от нея, допустимите случаи на освобождаване от ДДС, в това число освобождаването с право на приспадане на ДДС в случаите на доставки на стоки между държави членки. Повечето освобождавания са уредени като задължителни за държавите членки. Директивата предвижда задълженията на данъчнозадължените лица, и определя изключенията, при които клиентът плаща ДДС, определя допустимите изключения за държавите членки от стандартните правила за ДДС, както и урежда специални режими на ДДС с цел намаляване на документацията при някои сделки. Следователно, разпоредбите на директивата са ясни и конкретни, уреждат по обвързващ държавите-членки начин общата система на ДДС в Европейския съюз, поради което същите са директно приложими във всички държави-членки, ако приложението на някои от нормите не е изрично изключено чрез дерогация.

Дял IX от посочената директива, озаглавен „Освобождавания“, съдържа десет глави, първата от които съдържа общи разпоредби, формулирани в единствен чл.131, който предвижда: „Освобождаванията, предвидени в глави 2-9, се прилагат, без да се засягат други общностни разпоредби, и в съответствие с условията, които държавите членки определят, за да осигурят правилно и ясно прилагане на тези освобождавания, и да предотвратят всякакво възможно отклонение от данъчно облагане, избягване на данъци или злоупотреба“.

Съгласно чл.138, от глава 4, озаглавена „Освобождавания на вътреобщностни сделки“, в §1 предвижда: „Държавите-членки освобождават доставката на стоки, изпратени или превозени до местоназначение извън съответната им територия, но на територията на Общността, от или за сметка на продавача или клиента, придобиващ стоките за друго данъчнозадължено лице или за данъчно незадължено юридическо лице, действащо в това си качество в държава-членка, различна от тази, в която е започнало изпращането или превоза на стоката“. С чл.139, пар.1 е предвидена отрицателна предпоставка за освобождаване на доставката съобразно чл.138, §1 – да не се прилага режимът, предвиден за освобождаване за малки и средни предприятия от заплащане на ДДС. Следователно, чл.138, пар.1 от Директивата предвижда задължение на държавите членки да освобождават доставката на стоки, отговаряща на изброените в него условия, поради което няма съмнение, че с посочената разпоредба се регламентира материално право на частноправните субекти, в това число – на ищеца, в качеството му на едноличен търговец – доставчик по сключена от него възмездна сделка с друг частноправен субект, данъчнозадължен в друга държава членка.

За да бъде прието, че спорните сделки имат характер на вътреобщностни доставки, и като такива са освободени от ДДС, те следва да отговарят на условията, предвидени в чл.138, пар.1 от Директива 2006/112/ЕО / в т.см. Решение по дело С-273/11, т.25/. Според постоянната съдебна практика на СЕС, освобождаването от ДДС на вътреобщностната доставка на стоки става приложимо, само когато правото на разпореждане като собственик със стоката е прехвърлено на получателя на доставката, и доставчикът докаже, че тази стока е изпратена или превозена в друга държава членка, и че вследствие на това изпращане или превозване стоката е Н••уснала физически територията на държавата членка на доставката (по-специално в Решение по дело С-409/04, т.42). Освен това, видно от чл.139, пар.1, втора алинея от Директивата за ДДС, освобождаването от този данък е в зависимост от условието доставката да не се прави за данъчнозадължено лице или данъчно незадължено лице, чиито вътреобщностни придобивания на стоки не подлежат на облагане с ДДС в съответствие с чл.3, пар.1 от директивата. В конкретния случай не е било спорно между страните, че сделките, попадащи в обхвата на ревизионното производство, за които на ищеца не е признато правото на освобождаване, не попадат в обхвата на предвидената отрицателна предпоставка по чл.139, пар.1 от Директивата.

Спорните въпроси в настоящото производство се отнасят до доказателствените средства, които могат да бъдат изисквани от доставчика, за да установи изпълнението на условията за освобождаване от ДДС при вътреобщностни доставки на стоки. Във връзка с тези въпроси, от съдебната практика на СЕС произтича, че при липсата на конкретна разпоредба в Директивата за ДДС относно доказателствата, които трябва да представят данъчнозадължените лица, за да се ползват от освобождаването от ДДС, в правомощията на държавите членки по чл.131 от тази директива е да определят условията, при които освобождават вътреобщностните доставки, за да гарантират правилното и ясно прилагане на посочените освобождавания и да предотвратят всяка евентуална измама, избягване на данъци или злоупотреба. При упражняване на своите правомощия обаче, държавите членки следва да спазват основните принципи на правото, част от правния ред на Съюза, сред които фигурират по-конкретно принципите на правна сигурност и на пропорционалност. (т.36 от Решение по Дело С-273/11; т.27, 28 от Решение по дело С-492/13) Същите изискват правните норми, с които се регламентират тези изисквания, да са ясни и точни, и прилагането им да е предвидимо за лицата (така т.46 от Решение по дело С-201/08). Възложените на данъчнозадълженото лице задължения в областта на доказването следва да се определят в зависимост от условията, изрично заложени в националното право, и в зависимост от обичайната практика, установена за сходни операции.

С Решение на СЕС по дело С-409/04, в т.50 се приема, че противоречи на принципа на правната сигурност възможността държава членка, която е регламентирала условията за прилагане на освобождаването от ДДС на дадена вътреобщностна доставка, по-конкретно определяйки списък от документи, които да се представят на компетентните органи, и която първоначално е приела представените от доставчика документи като доказателства, обосноваващи правото на освобождаване, впоследствие да задължи този доставчик да заплати полагащия се за тази доставка ДДС, когато се окаже, че поради извършена от получателя на доставката измама, за която доставчикът не е знаел и не би могъл да знае, съответните стоки в действителност не са Н••ускали територията на държавата членка на доставката.

Разпоредбите на чл.131 и чл.138, ал.1 от Директивата са имплементирани във вътрешното ни право чрез разпоредбите на ЗДДС и ППЗДДС, и по-специално относимите към спора разпоредби на чл.7, ал.1 от ЗДДС, в приложимата към спора редакция към ДВ бр.113/2007 г., в сила от 01.01.2008 г., съгласно която: „Вътреобщностна доставка на стоки е доставката на стоки, траспортирани от или за сметка на доставчика – регистрирано по този закон лице, или на получателя от територията на страната до територията на друга държава членка, когато получателят е данъчно задължено лице или данъчно незадължено юридическо лице, регистрирано за целите на ДДС в друга държава членка.“, както и в чл.45 от ППЗДДС, в относимата към спора редакция към ДВ, бр.101 от 15.12.2006 г., в която разпоредба е регламентиран списъкът от документи, необходими за доказване на вътреобщностна доставка на стоки, с които доставчикът следва да разполага:

„1. документ за доставката: а) фактура за доставката, в която, когато получателят е регистриран за целите на ДДС в друга държава членка, се посочва идентификационният номер по ДДС на получателя, издаден от държава членка, под който номер му е извършена доставката;

2. документи, доказващи изпращането или транспортирането на стоките от територията на страната до територията на друга държава членка: а) транспортен документ или писмено потвърждение от получателя или упълномощено от него лице, удостоверяващи, че стоките са получени на територията на друга държава членка-в случаите, когато транспортът е за сметка на доставчика или на получателя, но е извършен от трето лице От мотивите на приобщения по делото Ревизионен акт №••• г. /в т.4 на приложената административна преписка, на л.775-776/ се установява, че за релевантния за спора данъчен период – м.януари и м. февруари, 2009 г. компетентният орган по издаването на ревизионния акт /К./ е констатирал, че:

• за данъчния период 01.01.2009 г. – 31.01.2009 г. е подадена в срок справка-декларация вх. №•• г., с която е деклариран резултат за периода ДДС за възстановяване в размер на 19 716, 42 лв. Декларираната сума от 19 716, 42 лв. е описана в Ревизионния доклад №•• г. като възстановена с АПВ №••• г., и е спряна за възстановяване с отказ, постановен с АПВ №•• г. На основание чл.122, ал.1 от ДОПК, по реда на чл.122, ал.2 от ДОПК е определена данъчна основа за облагане по ЗДДС със ставка 20%, посочена в чл.66, ал.1 от ЗДДС, която да периода е в размер 101 490 лв. Върху тази данъчна основа е начислен ДДС в размер на 20298, 00 лв., и лихви за просрочие на тази сума за периода от 15.02.2009 г. до 20.08.2010 г. в размер на 3512, 70 лв.

От Ревизионен доклад №•• г. /на л.700 от административната преписка/ се установява, че за данъчен период 01.01.2009 г. – 31.01.2009 г. проверяваното лице е подало справка- декларация, с която са декларирани облагаеми доставки със ставка 0% /ВОД/ с общ размер на данъчната основа 161 043, 46 лв. по 6 броя издадени фактури за дружеството „••“, а именно фактури №•/•• Към фактурите са липсвали приложени потвърждения от клиентите. Р. контрагент на ищеца - дружеството „••“, е с прекратена регистрация по ЗДДС от 01.02.2010 г. Стоката по фактура №•• г. е установена като внесена в Б. съгласно представен ЕАД от 10.01.2009 г., в което е положен печат на митническо учреждение и е разрешено вдигане на стоката на 10.01.2009 г., като ДДС при внос на стоката е заплатен на 10.01.2009 г. Същевременно, транспортният документ /товарителницата/ за транспортиране на стоката от Б. до Р. е от 08.01.2009 г. Стоката по фактура №•• г. е установена като внесена в Б. съгласно представен ЕАД от 10.01.2009 г., в който е положен печат на митническо учреждение и е дадена разрешение за вдигане на стоката на 14.01.2009 г. Заплатен е ДДС при внос на 10.01.2009 г. Транспортният документ /товарителница/, представен от ревизираното лице за движение на стоките по тази фактура е от 10.01.2009 г., като върху него не е отразено потвърждение от клиента за получаването им. От превозвача „Б.“ООД не е представен транспортен документ за извършен превод по тази ВОД.

Стоката по фактура №•• г. е установена като внесена с ЕАД от 15.01.2009 г., в който е положен печат на митническото учреждение и е разрешено вдигането на стоката на 22.01.2009 г. ДДС при внос е заплатен на 16.01.2009 г. Същевременно, от ревизираното лице е представен транспортен документ /товарителница/ за транспортиране на стоката по тази фактура от Б. до Р. на 15.01.2009 г., от превозвач „Б.“ООД. От страна на превозвача не са представени документи за извършен превоз по тази ВОД.

Стоката по фактура №••. е установена като внесена с ЕАД от 21.01.2009 г., в който е положен печат на митническо учреждение и е разрешено вдигането на стоката на 26.01.2009 г., като ДДС при внос е заплатено на 22.01.2009 г. От ревизираното лице е представен транспортен документ за транспортирането на стоката от Б. до Р. на 21.01.2009 г. Не е представено потвърждение на клиента за получаването на стоката. За превозвач е посочен ЕТ“Г.-М.Ю.“. От превозвача също не е представено потвърждение от получателя на стоките за получаването им. На представения пътен лист от 15.01.2009 г. е отразена дата на пристигане на автомобила в Б. 21.01.2009 г. Стоката по фактура №•• г. е установена като внесена с ЕАД от 26.01.2009 г., в който е положен печат на митническо учреждение и е разрешено вдигането на стоката на 30.01.2009 г., като ДДС при внос е заплатено на 26.01.2009 г. От ревизираното лице е представен транспортен документ за транспортирането на стоката от Б. до Р. на 26.01.2009 г. Не е представено потвърждение на клиента за получаването на стоката. За превозвач е посочен “Б.“ООД. В представения от превозвача ЧМР за транспорта липсва подпис в клетка 24 за получател, удостоверяващ получаването на стоката.

Стоката по фактура №•• г. е установена като внесена с ЕАД от 29.01.2009 г., в който е положен печат на митническо учреждение и е разрешено вдигането на стоката на 03.02.2009 г., като ДДС при внос е заплатено на 30.01.2009 г. Вноса на стоката се сочи да е осъществен от превозвач ЕТ“К-•-Н.И.“, но от превозвача не е представен документ за извършен транспорт с получател ЕТ“Б.-С-.Х..“. От ревизираното лице е представен транспортен документ – товарителница за извършена транспортна услуга с превозвач ЕТ“К-•-Н.И.“ за транспортирането на стоката от Б. до Р. на 29.01.2009 г. с получател „Д.“ООД, която в клетка 24 съдържа подпис на получател и дата на получаване 30.01.2009 г. Съпоставяйки тази товарителница с представената от превозвача ЕТ“К-•-Н.И.“ е установено, че подписите на получател са различни, което обстоятелство показва, че двата документа не са идентични. На представения от превозвача пътен лист е отбелязана дата на пристигане в Р. 30.01.2009 г. - за данъчния период 01.02.2009 г. – 28.02.2009 г. е подадена в срок справка-декларация вх. №•• г. с която е деклариран резултат за периода ДДС за възстановяване в размер на 23 107, 82 лв. К. е констатирал, че сумата от 23 107, 82 лв. е описана в Ревизионния доклад вх. №•• г. като възстановена с АПВ №••• г., и е спряна от възстановяване с отказ, постановен с АПВ №•• г. На основание чл.122, ал.1 от ДОПК, по реда на чл.122, ал.2 от ДОПК е определена данъчна основа за облагане по ЗДДС със ставка 20%, посочена в чл.66, ал.1 от ЗДДС, която да периода е в размер 118 128, 40 лв. Върху тази данъчна основа е начислен ДДС в размер на 23 625, 68 лв., и лихви за просрочие на тази сума за периода от 15.02.2009 г. до 20.08.2010 г. в размер на 3836, 73 лв.

От Ревизионен доклад №•• г. /на л.694 от административната преписка/ се установява, че за данъчен период 01.02.2009 г. – 28.02.2009 г. ревизираното лице е подало справка – декларация, в която е посочена данъчна основа на сделките, за които е начислена ставка 0% ДДС /като ВОД/ общо 118 128, 49 лв., и данъчна основа, подлежаща на облагане с 20% ДДС общо 881, 35 лв. При ревизията са констатирани основания за корекция на стойността на данъчната основа на извършените облагаеми доставки до контрагенти в държава членка на ЕТ – Р., по издадени фактури:

За „••“ – по фактура №•• г. За „••“ – по фактури № •• г.; №•• г.; №•• г.; №•• г.; №•• г.; №•• г. В хода на ревизията при преглед на първичните счетоводни документи за посочените сделки са констатирани следните несъответствия:

Стоката по фактура №•• г. е установена като внесена в Б. с ЕАД от дата 04.02.2009 г., в който е положен печат на митническо учреждение и е разрешено вдигането на стоката на 09.02.2009 г., като ДДС при внос е заплатено на 04.02.2009 г. От ревизираното лице е представен транспортен документ /товарителница/ за движение на стоката от Б. до Р. с получател „••“ от 04.02.2009 г. Не е представено потвърждение от клиента за получаването на стоката. Превозвачът е „Г.-Д.“ЕООД. От него е представена товарителница /ЧМР/ за извършения превоз, в която липсва дата на получаване в кл.24, удостоверяваща получаването на стоката от получателя. От дадените писмени обяснения от шофьора Й.Й. е било установено, че транспортната услуга е осъществена от т. спедиторска фирма „Н.“, като заплащането на курса е било извършено 50% авансово при започването на превоза, а останалите 50% са заплатени след разтоварването на товара в Р.. Мястото на разтоварване е било посочено от ЕТ"Б.-С.Х."“, като фирмата контактувала с клиента от Р., който посрещнал колата в складовата база в Р.. За осъществения превоз не са представени тахошайби, не е издадена фактура от превозвача за осъществената транспортна услуга, в счетоводството на фирмата няма отразен приход в брой в касата, нито осчетоводен такъв по сметка 703 Приходи от услуги.

Стоката по фактура •• г., с получател „••“, е установена като внесена в Б. с ЕАД, представен от ревизираното лице, от 09.02.2009 г. от превозвач „Б.“ЕООД. Превозвача е представил ЕАД с дата 07.02.2009 г. На представения от ревизираното лице ЕАД е положен печат от митническо учреждение и е разрешено вдигане на стоката на 12.02.2009 г., като ДДС при внос е заплатен на 10.02.2009 г. Същевременно, от ревизираното лице е представен транспортен документ /ЧМР/ за движение на стоката от Б. до Р. от 09.02.2009 г., като не е представено потвърждение от клиента за получаването му. В представения от превозвача формуляр /ЧМР/ липсва в кл.24 подпис на получател, удостоверяващ получаването на стоката.

Стоката по фактура •• г., с получател „••“, е установена като внесена в Б. с ЕАД, представен от ревизираното лице, от 09.02.2009 г. от превозвач „Н.Т.“ООД. Превозвача е представил ЕАД с дата 06.02.2009 г. На представения от ревизираното лице ЕАД е положен печат от митническо учреждение и е разрешено вдигане на стоката на 11.02.2009 г., като ДДС при внос е заплатен на 09.02.2009 г. Същевременно, от ревизираното лице е представен транспортен документ /ЧМР/ за движение на стоката от Б. до Р. от 09.02.2009 г., като не е представено потвърждение от клиента за получаването му. В представения от превозвача формуляр /ЧМР/ липсва в кл.24 подпис на получател, удостоверяващ получаването на стоката.

Стоката по фактура •• г., с получател „••“, е установена като внесена в Б. с ЕАД, представен от ревизираното лице, от 12.02.2009 г. от превозвач „Б.“ЕООД. Превозвача е представил ЕАД с дата 11.02.2009 г. На представения от ревизираното лице ЕАД е положен печат от митническо учреждение и е разрешено вдигане на стоката на 19.02.2009 г., като ДДС при внос е заплатен на 12.02.2009 г. Същевременно, от ревизираното лице е представен транспортен документ /ЧМР/ за движение на стоката от Б. до Р. от 12.02.2009 г., като не е представено потвърждение от клиента за получаването му. В представения от превозвача формуляр /ЧМР/ липсва в кл.24 подпис на получател, удостоверяващ получаването на стоката.

Стоката по фактура •• г., с получател „••“, е установена като внесена в Б. с ЕАД, представен от ревизираното лице, от 16.02.2009 г. от превозвач „Н.Т.“ООД. Превозвача е представил ЕАД с дата 13.02.2009 г. На представения от ревизираното лице ЕАД е положен печат от митническо учреждение и е разрешено вдигане на стоката на 19.02.2009 г., като ДДС при внос е заплатен на 16.02.2009 г. Същевременно, от ревизираното лице е представен транспортен документ /ЧМР/ за движение на стоката от Б. до Р. от 16.02.2009 г., като не е представено потвърждение от клиента за получаването му. В представения от превозвача формуляр /ЧМР/ липсва в кл.24 подпис на получател, удостоверяващ получаването на стоката.

Стоката по фактура •• г., с получател „••“, е установена като внесена в Б. с ЕАД, представен от ревизираното лице, от 25.02.2009 г. от превозвач „Н.Т.“ЕООД. Превозвача е представил ЕАД с дата 24.02.2009 г. На представения от ревизираното лице ЕАД е положен печат от митническо учреждение и е разрешено вдигане на стоката на 05.03.2009 г., като ДДС при внос е заплатен на 26.02.2009 г. Същевременно, от ревизираното лице е представен транспортен документ /ЧМР/ за движение на стоката от Б. до Р. от 25.02.2009 г., като не е представено потвърждение от клиента за получаването му. В представения от превозвача формуляр /ЧМР/ липсва в кл.24 подпис на получател, удостоверяващ получаването на стоката.

Стоката по фактура •• г., с получател „••“, е установена като внесена в Б. с ЕАД, представен от ревизираното лице, от 27.02.2009 г. от превозвач „Н.Т.“ЕООД. Превозвача е представил ЕАД с дата 25.02.2009 г. На представения от ревизираното лице ЕАД е положен печат от митническо учреждение и е разрешено вдигане на стоката на 05.03.2009 г., като ДДС при внос е заплатен на 27.02.2009 г. Същевременно, от ревизираното лице е представен транспортен документ /ЧМР/ за движение на стоката от Б. до Р. от 27.02.2009 г., като не е представено потвърждение от клиента за получаването му. В представения от превозвача формуляр /ЧМР/ липсва в кл.24 подпис на получател, удостоверяващ получаването на стоката.

Въз основа на така събраните доказателства в хода на ревизионното производство ревизиращият орган е приел, че ревизираното лице не разполага с документи, отговарящи на изискванията на чл.45, ал.2 от ППЗДДС за доказване на ВОД, а именно такива, доказващи изпращането или транспортирането на стоките от територията на страната до територията на друга държава членка. Липсват потвърждения от получателя на стоките, а представените документи съдържат несъответствия /датата на освобождаване на стоките от митнически контрол при вноса им в Б., са по-късни от датите, отразени в документите за транспортирането на стоките от Б. до Р.; налице са несъответствия в датите, отразени в представените ЕАД от ревизираното лице и от превозвача на стоката/, които обосновават извод за недостоверност на отразените в тях данни. С оглед приетата недостоверност на отразените обстоятелства в документите, удостоверяващи транспортирането на стоките от Б. до Р., данъчните органи са приложили реда по чл.122, ал.1, т.3 и т.4 от ДОПК, за установяване на данъчната основа, върху която следва да бъде начислено задължение за ДДС.

На л.19 от РА /л.753 от административната преписка/ е посочено: „Констатациите в РД са извършени на база анализ на международните товарителнизи, които се изискват в чл.45, т.2, б.“а“ от ППЗДДС. Почти всички товарителници са с дати, преди датата на разрешаване на вдигане на стоката от митническите органи, поради което не могат да се обвържат с конкретната стока по митническа декларация и не са транспортни документи за конкретните стоки. В част от тях липсва подпис и печат на получател. Извършени са насрещни проверки при транспортните фирми, които също не представят изрядни транспортни документи, доказващи осъществена ВОД до Р.. Въз основа на събраните доказателства ревизиращият екип е Н••равил заключение, че РЛ не е представило документи, с които да удостовери ВОД и неправилно е приложило нулева ставка на данъка. Насрещните проверки на румънските контрагенти са извършени изцяло по правилата на Регламент (ЕО) №1798/2003 г. на Съвета относно административното сътрудничество в областта на Данъка върху добавената стойност. Получените отговори от Румънската данъчна администрация са официален документ, с който се удостоверява, че румънските контрагенти са „Липсващ търговец“. В РД е доказано, че контрагентите на ЕТ „Б.-С.Х.“ не са декларирали получените стоки от българското дружество и не са начислили ДДС. РЛ към Възражението не е представило нови документи и доказателства, които да водят до изменение на установените в РД задължения за ДДС.“ От така изложените мотиви към РА се установява, че данъчната администрация е отказала да признае вътреобщностен характер на декларираните от ищеца в справка-декларация вх.№•• г. и справка-декларация вх.№•• г. сделки, по съображения за нередовност на представените от ревизираното лице документи за доказване на ВОД, изискуеми съобразно разпоредбата на чл.45, ал.2 от ППЗДДС - поради липса на потвърждение за получаването на стоките от румънските контрагенти, и обоснован извод /от извършени насрещни проверки при превозвачите/ за недостоверност на отразените в тях данни. Данъчната администрация е приела, че от така събраните доказателства не може да бъде обоснован извод, че вследствие на извършеното от ревизираното лице изпращане на стоката до румънските контрагенти, тя е Н••уснала физически територията на държавата членка на доставката. Този извод се разколебава и от събраните доказателства от извършените насрещни проверки на румънските контрагенти, при които от румънската данъчна администрация е удостоверено, че същите са „липсващи търговци“, не са декларирали ВОП на получените от българското дружество стоки, и не са начислили ДДС.

Настоящият състав на съда намира, че действията на данъчната администрация, с които в хода на проведеното ревизионно производство, финализирано с издаването на Ревизионен акт №••• г., е постановен отказ да бъдат признати за „вътреобщностни доставки“ по смисъла на чл.138, параграф 1 от Директива 2006/112/ЕО, имплементиран в разпоредбата на чл.7, ал.1 от националния ЗДДС, посочените икономически операции, извършени от ищеца през данъчните периоди м. януари и м. февруари, 2009 г., с посочени румънски конрагенти като получатели на ВОД - дружествата „••“ и „••“ са в съответствие с разпоредбата на чл.131 от Директива 2006/112/ЕО, предвиждаща задължение на държавите-членки да осигурят правилно прилагане на освобождаванията, предвидени в чл.138, параграф 1 от Директивата, и да предотвратят всякакво възможно отклонение от данъчно облагане, избягване на данъци или злоупотреба, във връзка с прилагането на установената с Директивата обща система на данъка върху добавената стойност на Европейския съюз. В съответствие с установеното преюдициално тълкуване на разпоредбите на чл.131 и чл.138, пар.1 от Директивата, дадено с приложимата практика на СЕС с решения по дело С-273/11 и дело С-492/13, данъчната администрация е извършила глобална преценка на всички елементи и фактически обстоятелства във връзка с декларираните от ищеца като „вътреобщностни доставки“ икономически операции през м.януари и м.февруари, 2009 г. Въз основа на събраните доказателства данъчната администрация е обосновала извод, че ревизираното лице /ищеца/ не е изпълнило изискванията, приети в националното законодателство в изпълнение на разпоредбата на чл.131 от Директивата, за доказване на извършването на вътреобщностна доставка на стоки, а именно – изискванията на чл.45, т.2 от ППЗДДС да представи пред данъчната администрация транспортен документ или писмено потвърждение от получателя или упълномощено от него лице, удостоверяващи, че стоките са получени на територията на друга държава членка /в хипотезата, в която транспортът е за сметка на доставчика или получателя, но е извършен от трето лице/.

Следва да се отбележи също, че приетите от националното законодателство в чл.45, т.2 от ППЗДДС доказателствени средства за установяване на вътреобщностни доставки, настоящият съд намира да са в съответствие с принципа на пропорционалност и правна сигурност, и са съобразени с установеният доказателствен стандарт с разпоредбата на чл.131 от Директива 2006/112/ЕО. Изискуемите от чл.45, т.2 от ППЗДДС доказателства за получаването на стоката от контрагента с място на икономическа дейност в държава-членка, различна от държавата-членка на изпращача, е достъпно за доставчика средство да удостовери пред данъчната администрация физическото Н••ускане на територията на държавата членка на доставката. Наличието на такова доказателство е лесно установимо от данъчнозадълженото лице – доставчик по ВОД, доколкото същото е въведено като реквизит в утвърдения формуляр на международния транспортен документ /ЧМР/, съпровождащ стоката, и надлежното му попълване и представяне на изпращача е основание за извършване на плащането на превозната услуга, предоставена от третото за ВОД лице – превозвач, тъй като попълването на кл.24 от формуляра /за дата на получаването и подпис на получателя на доставката/ съставлява доказателство за надлежно изпълнение на транспортната услуга. Също така, като алтернативно доказателство за получаването на стоката, в чл.45, т.2 от ППЗДДС е предвидено удостоверяването на ВОД с потвърждение от получателя или упълномощено от него лице, удостоверяващо, че стоката е получена на територията на друга държава членка. Следователно, в случай на неизпълнение на задължението на превозвача да оформи редовно транспортните документи /ЧМР/ за извършения международен превоз на товара, данъчнозадълженото лице има възможност да удостовери наличието на основание за прилагане на освобождаване на доставката от начисляване на ДДС чрез изискване на писмено потвърждение от международния си контрагент за получаването на стоките. Това потвърждение е необходимо на доставчика не само с оглед интересите на фиска, но и с оглед обезпечаване на собствения му интерес да получи доказателство за изпълнение на задълженията му по договора за доставка, сключен с международния контрагент, и основание да изисква плащането на стоката от него, съобразно издадената от доставчика данъчна фактура. В конкретния случай не се установява ищецът да е представил пред данъчната администрация което и да е от алтернативно предвидените доказателства, удостоверяващи извършването на ВОД – липсват потвърждения от чуждестранните контрагенти за получаването на стоките на територията на Р., в представените транспортни документи липсва подпис на получател, а също така посочените в тях дати, на които се сочи да е осъществено транспортирането и доставянето на стоките по местоназначението им, предхождат освобождаването на стоките от митнически контрол при техния внос от Т. на територията на Б. /който предпоставя възможността на доставчика да осъществи доставката на същите стоки на контрагента си в Р./, което обстоятелство опровергава достоверността на отразените в транспортните документи данни за извършване на доставката.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че действията на ответника Н•• не са извършени в нарушение на предвидения от Директива 2006/112/ЕО режим на освобождаванията от начисляване на ДДС в общата система на ДДС на ЕС и не накърняват установения за ЕС принцип на данъчния неутралитет по отношение на ДДС, както и не са в нарушение на принципите на пропорционалност, на правна сигурност и на оправданите правни очаквания, възведени като основни принципи на правото на ЕС, директно приложими при регулирането на обществените отношения в Република Б.. По отношение на действията на ответника В.а.•:

С постановения съдебен акт – Решение №6702/16.05.2013 г. по адм.д.№9908/2012 г. на В•• – Осмо отделение, ответникът В••, в качеството на съдебна юрисдикция от последна инстанция, е оставил в сила Решение №1015/04.05.2012 г. по адм.д.№2483/2010 г.на Административен съд – Пловдив, с което е отхвърлена жалбата на ЕТ"Б.-С.Х."“ против Ревизионен акт №••• г., издаден от гл. инспектор по приходите в ТД на Н•• – Пловдив, офис Х., и потвърден с Решение №778/25.10.2010 г. на Директора на Дирекция „О••“ – П. при ЦУ на Н••, с който е установено данъчно задължение по ЗДДС /допълнително начислен данък/ на стойност 141 150, 42 лв. и начислени лихви в размер на 19 737, 43 лв., ВКЛЮЧИТЕЛНО в частта, в която се установява данъчно задължение за ДДС за данъчни периоди м. януари и м.февруари, 2009 г., в резултат от непризнаване от данъчната администрация на характер на „вътреобщностни доставки“/ВОД/ на възмездните сделки, осъществени от ищеца като доставчик, с румънските дружества „••“ и „••“, като получатели, подробно разгледани вече в мотивите. За да остави в сила съдебния акт на първостепенния съд, ответникът В•• е приел, че постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Правилно е била определена с обжалвания РА данъчната основа за облагане по реда на чл.122, ал.2 от ДОПК, след като в хода на съдебното производство е била дадена възможност на жалбоподателя да установи с всички доказателствени средства наличието на материалните предпоставки за освобождаването на сделките от начисляването на ДДС – в хода на съдебното производство е приобщена цялата административна преписка с всички материали, събрани в хода на административното производство, изискани са допълнителни писмени доказателства от румънската данъчна администрация, на основание чл.192 от ГПК са задължени трети неучастващи по делото лица – Главна дирекция „Г.п.“ да представи по делото АИФ“Г. к.“ за датите на преминаване (излизане и влизане) през български гранични пунктове през посочените периода транспортните средства, с които се твърди да са осъществени спорните ВОД, както и справки от Д. „Пътни такси и разрешения за специално ползване на пътищата“ от структурата на Агенция „П.и.“, назначена е ССчЕ, приети са фактури, ЕАД за внос са изискани от Агенция „М.“, приети са международни товарителници /ЧМР/, приемо-предавателни протоколи. В хода на съдебното производство са удовлетворени Н••равените от жалбоподателя доказателствени искания за установяване на реалното изпълнение на вътреобщностните доставки. При лежаща върху ревизираното лице доказателствена тежест, е прието, че не се установява по несъмнен начин стоките – предмет на претендираните ВОД да са Н••уснали територията на Република Б.. Данните, представени от ГД“Г.п.“ и Агенция „П.и.“ за преминаването на транспортните средства, не позволяват отнасянето им към конкретните доставки. Сумите по фактурите, представени в хода на ревизията, не съвпадат с получените суми по банков път, разчетите с клиенти и доставчици не са инвентаризирани, липсват потвърждения или друга кореспонденция с клиенти и доставчици за задълженията и вземанията, възникнали във връзка със спорните ВОД. Представените ЧМР не съдържат данни за мястото и датата на получаване на стоките, което във връзка с установените по-късни дати на освобождаването на стоките от Агенция „М.“ обосновава извода за липса на реално осъществена вътреобщностна доставка.

При така установените действия на съда в административното съдебно производство, настоящият състав на съда намира, че в проведеното съдебно производство е била дадена възможност и е осигурено необходимото съдействие на ревизираното лице да установи с всички допустими доказателствени средства наличието на материалните предпоставки за възникване на правото му на освобождаване на посочените сделки от начисляване на ДДС, в качеството им на „вътреобщностни доставки“. С това ответникът В•• е изпълнил задължението си да зачете предимството на материалната обоснованост на претендираното право на ищеца на освобождаване на извършените от него доставки, като вътреобщностни, пред документалната обоснованост на претендираното право. Въпреки дадената възможност, при лежаща върху ревизираното лице доказателствена тежест да установи по несъмнен начин наличието на една от предпоставките за освобождаване – физическото Н••ускане на стоките на територията на Република Б., и получаването им от друго на територията на друга държава членка от получател, който има качеството на данъчно задължено лице или данъчно незадължено юридическо лице, регистрирано за целите на ДДС в друга държава членка, тази доказателствена задача е приета за непостигната. Доколкото изводите на първостепенния административен съд са били споделени от В••, решението е било потвърдено.

Не се установява при постановяване на съдебния акт ответникът В•• да не е зачел налична задължителна практика на СЕС, приложима към конкретния случай. В мотивите на решението В•• е приел, че цитираната от касационния жалбоподател практика на СЕС е неприложима към обстоятелствата по конкретния спор. В исковата молба, по която е образувано настоящото производство, се сочи противоречие на постановеното от В•• решение с решенията на СЕС по дела С-146/05, С-409-04, С-273/11 и С-492/13, постановени във връзка с тълкуването и прилагането на приложимата в настоящия случай Директива 2006/112/ЕО. Настоящият състав на съда не установява да е налице твърдяното противоречие.

В производството по Дело С-492/13 е разгледано преюдициално запитване, отправено от Административен съд – В. в рамките на производство по дело на „Т.“ЕООД срещу Директора на дирекция „О.и.д.•• – В. при ЦУ на Н••, относно тълкуването на чл.138, пар.1 и чл.139, пар.1, ал.2 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. относно общата система на ДДС, по повод на ревизионен акт, с който се отказва освобождаване от облагане с ДДС на сделка, която дружеството квалифицира като „вътреобщностна доставка на стоки“. С постановеното в производството Решение на СЕС от 09.10.2014 г., на въпроса „Нарушава ли принципите на данъчен неутралитет, пропорционалност и закрила на оправданите правни очаквания административна и съдебна практика, при която в тежест на продавача (изпращач по договора за превоз) е възложено установяването на истинността на подписа на получателя и дали той е на лице, което представлява дружеството-получател, на негов служител, със съответна длъжност, или на упълномощено лице?“ в т.33 е посочено, че в разглеждания в главното производство случай българската данъчна администрация е издала Акт за прихващане или възстановяване, основавайки се на документите, представени от „Т.“ЕООД в съответствие с чл.45 от ППЗДДС, без обаче да изисква доказателство за истинността на подписа на получателя, положен върху тези документи, или представянето на пълномощно от подписалото лице. Едва в рамките на последваща данъчна ревизия, посочената администрация формулира тези условия, които според запитващата юрисдикция представляват „допълнителни изисквания“. При така поставения въпрос, в контекста на конкретните разглеждани обстоятелства, в т.34 на решението се приема, че е в противоречие с принципа на правната сигурност да се откаже правото на освобождаване от ДДС във връзка с разглежданите в главното производство операции поради това, че в рамките на последваща ревизия, обхващаща същите операции, доставчикът не е представил такива допълнителни доказателства, при положение че представените от „Т.“ЕООД документи, приложени към декларацията му, са в съответствие със списъка от документи, които следва да се представят на българската данъчна администрация, съдържащ се в чл.45 от ППЗДДС, и първоначално те са били приети от същата администрация като доказателства, обосноваващи правото на освобождаване. В същото решение, в т.36 се приема, че би противоречало на принципа на пропорционалност доставчикът да бъде считан за задължен за ДДС с единствения довод, че е станало ретроактивно заличаване на идентификационния номер по ДДС на приобретателя (в този смисъл е цитирано и решение по дело С-273/11, т.63 и т.64). С т.43 от решение по дело С-492/13 се дава отговор, че чл.138, пар.1 и чл.139, пар.1, втора алинея от Директива 2006/112/ЕО следва да се тълкуват в смисъл, че не допускат при обстоятелства като разглежданите в главното производство данъчната администрация да откаже възможността за упражняване на правото на освобождаване от ДДС във връзка с вътреобщностна доставка поради това, че получателят не е бил регистриран за целите на ДДС в друга държава членка, а доставчикът не е доказал нито истинността на подписа в документите, приложени към декларацията във връзка с доставката, за която се твърди, че е освободена, нито представителната власт на лицето, подписало тези документи от името на получателя, при положение, че доказателствата, обосноваващи правото на освобождаване, представени от доставчика в подкрепа на декларацията му, са в съответствие със списъка с документи, които следва да бъдат представени на тази администрация, предвиден в националното право, и тези доказателства първоначално са били приети от посочената администрация като обосноваващи доказателства.

Видно от събраните по делото доказателства, в процесния случай доставчикът не е представил изискуемите от чл.45, т.2 от ППЗДДС доказателства, удостоверяващи получаването на доставените стоки от чуждестранния контрагент – в представените международни товарителници /ЧМР/ изобщо липсва подпис на получателя и дата на получаването на стоките. Следователно, в настоящото производство автентичността на подписа на получателя, или представителната му власт, са извън предмета на спора по делото. Касае се за неспазено основно, а не „допълнително“ изискване за надлежното документално оформяне на доказателството за извършване на доставката.

Във връзка с посоченото решение на СЕС по дело С-492/, както и във връзка с цитираното от ищеца решение на СЕС по дело С-409/04, следва да се обсъди и възникналия в настоящото производство спор между страните за съществуването на издаден от данъчната администрация АПВ с №••• г., с който е било признато правото на ищеца на възстановяване на ДДС. В представения по делото Ревизионен акт, на л.17 и л.18 от РА се сочи, че такъв акт е бил постановен от данъчната администрация именно относно данъчните разчети за месеците януари и февруари, 2009 г., като с него е признато на ищеца правото на възстановяване на ДДС, като са приети декларираните от ищеца в справките-декларации за посочените данъчни периоди обстоятелства, в това число декларираните ВОД, разгледани вече подробно в мотивите. Ответниците оспорват наличието на такъв издаден акт, като представят в настоящото производство АПВ •• г., като твърдят, че именно този акт е цитиран в РА и РД, при допуснат техническа грешка в номера му. Съдът намира да не се установява така твърдяното от ответниците обстоятелство, че визираният в РД и РА акт за прихващане или възстановяване е представеният в настоящото производство АПВ •• г. – видно от представеното на л.108-110 от първоинстанционното дело писмено доказателство, АПВ •• г. касае друг данъчен период, а именно – периода от 01.03.2009 г. до 31.03.2009 г., който е извън периода на ревизионното производство, в което са издадени РА и РД, поради което представения АПВ •• г. не би могъл да бъде обсъждан в мотивите на РА и РД. Установява се, че АПВ •• г. е издаден въз основа на СД вх.№•• г., която е различна от обсъждания в мотивите на РА и РД АПВ №••• г., издаден въз основа на подадените от ищеца за релевантните данъчни периоди справка-декларация с вх.№•• г., в която е декларирал ДДС за възстановяване в размер на 19 716, 42 лв. за данъчен период м.януари, 2009 г., и справка-декларация с вх.№•• г., в която декларирал ДДС за възстановяване в размер на 23 107, 82 лв. От друга страна, обаче, обсъжданият в мотивите на РА и РД АПВ №••• г., очевидно не е бил връчен на данъчнозадълженото лице /ищеца/ - в настоящото производство ищецът се ползва от установеното в този акт, но твърди той да не е в негово държане, и да не му е връчен. При липса на връчване на АПВ №••• г., на проверяваното лице, същият не се установява да е влязъл в сила, и да е породил своите правни последици, а възстановяването на ДДС е било спряно с последва АПВ №•• г. Следователно, неприложимо към настоящия случай е приетото с т.34 на Решение на СЕС по дело С-492/13, че е в противоречие с принципа на правната сигурност да се откаже правото на освобождаване от ДДС поради това, че в рамките на последваща ревизия, обхващаща същите операции, доставчикът не е представил такива допълнителни доказателства, при положение че представените първоначално документи, приложени към декларацията на лицето, са в съответствие със списъка от документи, които следва да се представят на българската данъчна администрация, съдържащ се в чл.45 от ППЗДДС, и първоначално те са били приети от същата администрация като доказателства, обосноваващи правото на освобождаване. Видно от конкретиката на настоящия казус, първоначално представените писмени доказателства не са в съответствие с изискуемите от чл.45, т.2 ППЗДДС доказателства за осъществяване на ВОД, не се касае за поставено от данъчната администрация „допълнително изискване“, извън законоустановения списък от писмени доказателства, и не е налице осъществен завършен фактически състав на „признаване правото на освобождаване“ от страна на данъчната администрация с постановения АПВ №••• г., а преди връчването му на проверяваното лице и влизането му в сила, е било спряно изпълнението му чрез възстановяване на ДДС, и констатациите в него са били преразгледани в надлежно проведено ревизионно производство.

В мотивите вече бяха изложени съображения във връзка със съответствието на изводите на ответника Н•• в хода на ревизионното производство с постановените решения на СЕС по дело С-273/11, дело С-409/04, дело С-146/05 и дело С-492/13, които са Н••ълно относими и към преценката на ответника В••, осъществил съдебен контрол за законосъобразност на постановения ревизионен акт, при който е приел за законосъобразни изводите на данъчните органи. Видно от мотивите на съда, отказът да бъде признато правото на ищеца на освобождаване на сделките, посочени като „вътреобщностни доставки“ в депозираните от ищеца справка-декларация с вх.№•• г., и справка-декларация с вх.№•• г., въз основа на което ищецът е претендирал ДДС за възстановяване в размер на 19 716, 42 лв. за данъчен период м.януари, 2009 г., и в размер на 23 107, 82 лв., за данъчен период м.февруари, 2009 г., е мотивиран с непредставянето на изискуемите от закона доказателства, съгласно чл.45, т.2 от ППЗДДС, удостоверяващи по надлежен начин извършването на вътреобщностна доставка на стоки, както и с неустановяването по несъмнен начин на изпращането и транспортирането на стоките до територията на друга държава членка, в хода на съдебното производство с всички допустими доказателствени средства. Отказът да бъде признато претендираното от ищеца право не се основава на съмнение за неавтентичност на подписа на получателя или на неустановена представителна власт на подписалото лице /както в главното производство, което е разгледано в производствотопо дело С-492/13/, тъй като в разгледаното от ответниците ревизионно производство такъв подпис на получателя на доставката изобщо липсва, както и липсва негово изявление за получаване на стоката, инкорпорирано в друг документ. В случая отказът не е постановен единствено с мотив за неосъществено своевременно доказване на действително извършена вътреобщностна доставка /както в разгледаното главно производство по дело С-146/05/ - Н••ротив, ответниците са положили всички усилия да съдействат на ищеца да установи правото си както в производството пред данъчната администрация, така и в съдебното производство, като са събрали всички посочени от лицето доказателствени средства за установяване на материалните предпоставки за възникване на правото му на освобождаване. Въпреки положените усилия, от събраните доказателства не е било установено по несъмнен начин, че стоките – предмет на разглежданите сделки, действително са били транспортирани до територията на друга държава членка, поради което и е отказано да бъде признато правото на ищеца на освобождаване от ДДС на посочените доставки.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че макар постановените решения на СЕС по дело С-273/11, дело С-409/04, дело С-146/05 и дело С-492/13 да са относими към някои от релевантните въпроси, повдигнати от ищеца в настоящото производство, дадените с тях разрешения и постановеното с тях преюдициално тълкуване на относимите към спора разпоредби на общностното право са били съобразени от ответниците в хода на разглежданото ревизионно и съдебно производство. Ето защо, не е налице твърдяното нарушение на общностното право и постановената относима към спора задължителна практика на СЕС по преюдициални дела.

Тъй като не се установява да е налице една от кумулативно изискуемите предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата, чрез нейните процесуални субституенти – ответниците Н•• и В••, на основание чл.4, §3 от ДЕС, а именно – не се установява някой от ответниците да е извършил претендираното нарушение на правото на ЕС, настоящият съд намира за ненужно обсъждането на останалите елементи от фактическия състав на иска за ангажиране на отговорността на държавата. При липса на един от елементите – осъществено нарушение на приложимото право на ЕС, а именно – на Директива 2006/112/ЕО, предявените искове и срещу двамата ответници се явяват изцяло неоснователни – както за присъждане на обезщетение за претърпените от ищеца имуществени вреди, така и за претърпените неимуществени вреди.

Като е достигнал до същия краен резултат, първостепенният съд е постановил правилно и законосъобразно като резултат решение, което следва да се потвърди.

По Частна жалба вх.№262096/26.10.2022 г., подадена от ЕТ"Б.-С.Х."“, срещу Определение №260236/30.09.2022г. по гр.д.№411/2015 г. на ОС – Х., съдът намира следното:

При извършената служебна проверка съдът намира обжалваното определение за постановено от съд в надлежен състав, в изискуемата писмена форма, и подписано, поради което е валидно. Същото е постановено в допустимо производство по реда на чл.248 от ГПК, образувано по депозирана в срока по чл.248, ал.1 от ГПК молба на процесуално легитимирана страна, поради което е допустимо.

По правилността на обжалваното определение, съдът намира следното:

С обжалваното определение, постановено по реда на чл.248 от ГПК, е оставено без уважение искането на жалбоподателя за изменение на решението на първостепенния съд в частта за разноските, с която ищецът е бил осъден да заплати юрисконсултско възнаграждение в размер на 1080 лв. Релевираните доводи, че релевантната правна уредба към датата на депозиране на исковата молба не предвижда ищецът да дължи на ответниците заплащане на разноски за юрисконсултско възнаграждение в случай на отхвърляне на предявените искови претенции, са неоснователни. Действително, исковото производство е било образувано по искова молба, депозирана пред съда на 10.06.2015 г. – т.е. преди приемането на новата разпоредба на чл.2в от ЗОДОВ, със Закона за изменение и допълнение на ЗОДОВ, обн.. ДВ бр.94/29.11.2019 г. Съгласно §6, ал.1 от ПЗР на ЗИДЗОДОВ, този закон се прилага за исковите молби, подадени след влизането му в сила. Съгласно ал.2 на същата разпоредба, неприключилите производства до влизането на този закон в сила, се довършват от съдилищата, пред които са висящи. Към момента на образуване на исковото производство във вътрешното ни право е липсвал специално уреден процесуален ред, по който да се реализира извъндоговорната отговорност на държавата за вреди, причинени от нарушения на общностното право. Предвиденият в чл.45 от ЗЗД и сл. режим на деликтната отговорност не е пригоден за реализиране на отговорността на държавата за вредите, произтекли от неспазване на правото на ЕС. Съдебната практика на СЕС приема, че предявените пред националния съд искове за обезщетяване на тези вреди следва да бъдат разгледани по ред, който да не е по-неблагоприятен от този за подобни искове, засягащи националното право. Въз основа на тази практика на СЕС, съдебна практика на ВКС прие за приложим за тези искове редът, предвиден в ЗОДОВ. Съдебната практика приема също, че държавата може да участва в съдебни производства за обезщетения за вреди на общо основание – чл.49 от ЗЗД, която разпоредба урежда отговорността на възложителя за вредите от поведението на изпълнителя при или по повод изпълнението на възложената работа. Това практическо разрешение е възприето от законодателя и в новата разпоредба на чл.2в, ал.1, т.2 от ЗОДОВ, приложима по отношение на съдебните спорове за обезщетение за вреди от нарушение на правото на ЕС, също и когато делото е подсъдно на гражданските съдилища.

Разрешението на въпроса за разноските на страните, е дадено в ЗОДОВ с разпоредбата на чл.9а, ал.2 от ЗОДОВ, приложима преди влизане в сила на новата разпоредба на чл.10, ал.4 от ЗОДОВ /изм. ДВ бр.94/29.11.2019 г./. Съгласно чл.9а, ал.2 от ЗОДОВ, разноски по делата не се внасят от страните предварително. По аргумент за противното, разноски с оглед изхода на делото се дължат от страните, в това число и разноски за процесуално представителство. Това разрешение съответства и на общите разпоредби на ГПК, регламентиращи разпределението на разноските между страните с оглед изхода на делото. Съдът намира, че разбирането на жалбоподателя, че в случай на отхвърляне на иска, предявен на основание чл.4, §3 от ДЕС преди изменението на ЗОДОВ, обн.. ДВ бр.94/29.11.2019 г., не се дължат на ответниците, не може да бъде подкрепено.

По отношение на релевираното възражение за прекомерност, съдът намира същото за своевременно релевирано, но неоснователно. Производството пред първостепенния съд е приключило на 13.06.2022 г., поради което размера на юрисконсултското възнаграждение, дължимо на ответниците за първоинстанционното производство, следва да бъде определено съобразно разпоредбата на чл.25, ал.2 от НЗПП, в редакцията й към момента на приключване на производството. Налице са основания за присъждане на максималния предвиден размер, поради високата фактическа и правна сложност на делото, поради което възражението за прекомерност на определения размер на юрисконсултското възнаграждение е неоснователно. Като е достигнал до същия извод, първостепенния съд е постановил правилно определение, което следва да се потвърди.

По разноските за въззивното производство:

Ответникът Н•• е претендирал със списък по чл.80 от ГПК общо разноски за въззивното производство и производството пред ВКС в размер на 1662, 50 лв., като се претендира юрисконсултско възнаграждение в максималния размер от по 540 лв. за двете въззивни производства и за производството пред ВКС. Предвид фактическата и правна сложност на делото, искането е основателно, и следва да се уважи, като се определи на ответника Н•• юрисконсултско възнаграждение в общ размер на 1620 лв. Следва ищецът да заплати и Н••равените от него разноски за държавна такса за производството пред ВКС в размер на 42, 50 лв.

Въззиваемата страна В•• не е претендирала разноски със списък по чл.80от ГПК, поради което такива не следва да й се присъждат.

Въззивникът следва да бъде осъден да заплати държавна такса за въззивното производство в размер на 15 лв. по сметка на Апелативен съд – Пловдив.

Така мотивиран, съдът