Решение № 4812 от 16.8.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 2927/2023 г.

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. С решение от 16.11.2022 год., постановено по гр.дело №57658/2021 год. по описа на СРС, ГО, 69 с-в, „ЗМБГ“ АД е осъдено да заплати на Г. Г. М., Г. А. М. и П. И. Г. по искове с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ сумата от по 45 500 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – претърпени болки и страдания от смъртта на АтА.с Г.ев М. в резултат на трудова злополука, настъпила на 04.08.2020 год., ведно със законната лихва, считано от 04.08.2020 год. до окончателното изплащане, като исковете са отхвърлени в остА.лата им част до пълните предявени размери от по 150 000 лв.; отхвърлен е предявения от Н. Г. М. срещу „ЗМБГ“ АД иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за сумата от 20 00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – претърпени болки и страдания от смъртта на АтА.с Г.ев М. в резултат на трудова злополука, настъпила на 04.08.2020 год., ведно със законната лихва, считано от 04.08.2020 год. до окончателното изплащане; Столична община е осъдена да заплати на „ЗМБГ“ АД сумата от 5 000 лв. – част от вземане с цял размер от 40 000 лв., представляващо припадаща се част от обезщетение за претърпени болки и страдания от смъртта на АтА.с Г.ев М. в резултат на трудова злополука, настъпила на 04.08.2020 год., при условие, че тази сума бъде заплатена от „ЗМБГ“ АД на Г. А. М., Г. Г. М. и П. И. Г.; Л. К. Л. е осъден да заплати на „ЗМБГ“ АД сумата от 5 000 лв. – част от вземане с цял размер от 40 000 лв., представляващо припадаща се част от обезщетение за претърпени болки и страдания от смъртта на АтА.с Г.ев М. в резултат на трудова злополука, настъпила на 04.08.2020 год., при условие, че тази сума бъде заплатена от „ЗМБГ“ АД на Г. А. М., Г. Г. М. и П. И. Г. /при допусната от СРС очевидна фактическа грешка, изразяваща се в пропуск да бъде обективирА. в диспозитива на решението изразената в мотивите му воля за отхвърляне на обратните претенции, предявени срещу Л. К. Л., по отношение на които се е сбъднало условието за разглеждането им по същество, за присъждане при условията на пасивна солидарност на общо заявената сума/, като ответникът по първоначалните искове „ЗМБГ“ АД е осъден да заплати по сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 5 460 лв. – държавна такса върху размера на уважените спрямо него искове. Решението по първоначалните искове е постановено при участието на привлечени от ответника трети лица-помагачи Столична община и Л. К. Л.. Срещу решението в частта му, в която са отхвърлени предявените първоначални искове, е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ищците Г. А. М., Г. Г. М., П. И. Г. и Н. Г. М.. Жалбоподателите поддържат, че размерите на определените обезщетения за неимуществени вреди били занижени. Техният размер трябвало да бъде определен по справедливост от съда, съгласно чл. 52 ЗЗД. Принципът за справедливост изисквал в най- пълна степен компенсиране на вредите, поради което при определяне на размера на обезщетението трябвало да се направи индивидуална преценка на моралните вреди, преценени поотделно за всеки един от ищците, като следвало да отчетени редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства. От събраните гласни доказателства било несъмнено установено, че наследодателят на ищците бил добър и грижовен син, баща и брат, че семейството било сплотено, отношенията в него били особено близки, основани на любов и привързаност. И четиримата ищците изживявали тежко загубата на своето дете, баща и брат, който им бил най-близкия човек, оказвал им както морална, така и материална подкрепа. Загубата на техния най-близък човек била за ищците огромна и непреодолима емоционална травма. Безспорно било това, че човешкият живот нямал цена и че претърпените неимуществени вреди от близките на починалия били неизмерими с пари, но съдът по справедливост бил длъжен да определи някакъв еквивалент на болките и загубата на роднините. В този смисъл определеният размер на обезщетенията от по 65 000 лв. бил занижен, като следвало да се присъди пълния претендиран размер от по 150 000 лв. По отношение на ищцата Н. М. било установено въз основа на гласните доказателства, че същата имала трайна емоционална връзка с брат си. Следвало да се имат предвид Постановление № 4 от 25.05.1961 год. на Пленума на Вс, Постановление № 5 от 24.11.1969 год. на Пленума на ВС и Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2016 год., ОСГТК. Не била налице и груба небрежност от стрА. на пострадалия. От гласните доказателства било видно, че работодателят бил нарушил чл. 16, ал. 2 от Наредба № 12 от 27.12.2004 год. за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при работа с автомобил, а именно да не допуска използването на автомобил с неизправности; чл. 164, ал. 3, т. 3 от Наредба № 7 за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при работа с автомобила – да се използват машини и оборудване само по предназначение и чл. 19, т. 1 от Наредба № 12 от 30.12.2005 год. за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при извършване на товарно-разтоварни работи – да не допуска присъствие на хора и придвижването на товари при извършване на товарно-разтоварни работи и преместване на товари с повдигателни съоръжения. Тези нарушения се установявали и от протокол №49 от 21.09.2019 год. на НОИ- ТП-София. Преценката за съпричиняване изисквала да е установено конкретно поведение на работника и то такова, което да бъде определено като пренебрегващо основни технологични правила и правила за безопасност и което да не съответства на дължимата грижа, която и най-небрежният би положил в подобна ситуация. При така установения механизъм на злополуката се налагал извода, че пострадалият не бил допринесъл за настъпването й, като е допуснал груба небрежност, поради това, че работодателят не бил осигурил безопасни машини за работа. Ето защо молят решението на СРС да бъде отменено в обжалваните части, а исковете – уважени. Ответникът по жалбата „ЗМБГ“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалвА.та от ищците част. Поддържа, че отговорността на работодателя покривала осигурителните рискове, настъпили вследствие на смъртта на работника, а именно невъзможността наследниците му да получат подкрепа от неговия труд. Липсата на такава подкрепа можела да се изразява и в нематериални вреди, като притеснения и лишения, несигурност и др. Право на обезщетение по чл. 200 КТ имали само законните наследници на пострадалия. Сестрата, майката, бащата и биологичната дъщеря на пострадалия, пълно осиновена от бащата и съпругата на последния, не били законни наследници на пострадалия, тъй като по закон го наследявала съпругата му. Не била налице трайна и емоционална връзка между пострадалия и ищците. По делото били представени влезли в сила решения, от мотивите на които било видно, че Г. А. М. и Г. Г. М. били прекъснали каквато и да е емоционална връзка с пострадалия. Мотивите по решението за развод и отнемането на родителските права, както и тези по решението за пълно осиновяване били подробни по фактите – детето било отгледано в най-ранна възраст в семейството на осиновителя, без каквато и да е връзка с биологичния си баща, а осиновителят по собствена инициатива бил отнел по съдебен ред родителските права от биологичния родител в своя полза, след което нямало каквито и да било контакти между осиновената и осиновителя, от една стрА. и биологичния родител, от друга. Детето познавало само един баща още преди осиновяването и това бил осиновителят. От мотивите на същите тези решения, събраните писмени доказателства и гласните доказателства се установявало, че между пострадалия и неговите майка и сестра също липсвали привързаност и каквито и да е контакти. Единственият критерий, който тълкувателната практика поставял, бил фактическото наличие на духовна близост и привързаност. В случая въпреки роднинството липсвала привързаност между майка и син, сестра и брат, а също така неприязън и вражда между баща и син, които водели помежду си семеен спор и бащата отнемал детето от сина си. Фактът, че след отнемането били прекъснати контакти между невръстното дете и биологичния баща, доказвал безспорно и липсата на контакти между баща и син. Присъденият размер на обезщетенията за неимуществени вреди бил несправедливо висок. Събраните гласни доказателства били противоречиви, колебливи, пристрастни, неубедителни, формални и видимо спекулативни. Дори при незаконосъобразно приета презумпция от съда, че при роднински връзки все пак има някаква привързаност, СРС трябвало да отчете липсата на каквито и да било фактически обективни признаци за такава и да присъди минимален размер. Не намирало опора в данните по делото твърдението на ищците, че работодателят бил допуснал автомобил с неизправности. Не било доказано, че работодателят бил узнал и допуснал неизправност на конкретния автомобил преди и по време на злополуката. Установено било, че работникът сам, в нарушение на конкретни писмени инструкции на работодателя, бил поел инициатива да борави с механизъм за затваряне на врата на автомобила, след като очевидно от видеозаписите не се бил справил с този механизъм, по своя инициатива предприел напълно безумни действия, в които бил въвлякъл и чужд работник. Необосновано било и твърдението, че допускането от другия работодател на неизправна машина до работа, изключвало грубата небрежност на пострадалия. Съпричиняването на вредите от работодателя, опериращ на площадката, имало отношение единствено към обратните искове и разпределянето на отговорността, но не и към степента на вината на пострадалия, тъй като неизправният мотокар нямало да навреди ако не бил ползван от пострадалия като таран за блъскане по товарния автомобил. Проявата на груба небрежност от работника била първа по значение и по време в причинно- следствената верига от събития. Законът приемал, че рискът от умисъл на работника не се носи от работодателя, тъй като е извън нормалния производствен риск, а рискът от груба небрежност се носел едновременно от работника и работодателя, според това доколко е допринесло поведението на работника за увеличаването на риска. Едва след определянето на степента на увеличаване на риска от стрА. на работника можело да се определи размера на отговорността на работодателя. И едва на следващо място, от така определения размер съдът трябвало да уважи обратните искове към съпричинителите на вредите, чиято отговорност била деликтна. Въпросната неизправна машина била използвА. от пострадалия и нейния водач напълно извън нейното предназначение и по изключително грубо небрежен и опасен начин. В случая степента на вината на работниците граничела с умисъл, като единствената причина за злополуката била именно това умишлено правонарушение на работниците. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. Привлечено от ответника трето лице-помагач Столична община счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалвА.та от ищците част. Поддържа, че релевираните претенции били изцяло недоказани, тъй като нямало данни по делото, че загубата на починалото от трудовата злополука лице било довело до значително психично разстройство или промяна в начина на живот на ищците. Те не се намирали с починалия в близки, добри и стабилни отношения, а точно обратното – не били поддържали никакви контакти помежду си или те били спорадични, имали конфликти помежду си, поради което и не била създадена и утвърдена трайна, силна и стабилна емоционална привързаност между тях. Събраните гласни доказателства не водели до извода, че било налице основание за присъждане на обезщетение, тъй като състоянието на ищците не надхвърляло обичайното такова вследствие настъпила смърт на родственик. Присъдените от СРС обезщетения били завишени, предвид наличието на съпричиняване от стрА. на пострадалия /проявена от него груба небрежност/, като степента на съпричиняване била неправилно определена от първоинстанционния съд. Пострадалият изцяло самоволно и целенасочено бил склонил водача на мотокара да повдигне балата, и също така изцяло самоволно и безотговорно застА.л под балата, въпреки че бил наясно с възможните последици. Тези действия на пострадалия били установени по несъмнен начин по делото – пострадалият сам де бил подложил на опасност, която могъл да предвиди. В този смисъл поведението му било основна причина за настъпването на злополуката, поради което и неговият принос значително надхвърлял определения от СРС процент на съпричиняване. Привлеченото от ответника трето лице-помагач Л. К. Л. не изразява становище по въззивната жалба на ищците. Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените първоначални искове и са отхвърлени предявените обратни искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника по първоначалните искове и ищец по обратните искове „ЗМБГ“ АД. Жалбоподателят поддържа, че исковете по чл. 200 КТ били предявени от група лица, които не били наследници на починалото лице. Българското право не допускало иск за обезщетяване на нематериални вреди от смърт на работник или служител в полза на други лица, освен наследниците на починалия, когато искът бил насочен срещу работодател на основание обективната неделиктна и безвиновна отговорност по чл. 200 КТ. Съгласно чл. 200, ал.З КТ, обезщетение се дължало за разликата между причинената вреда – неимуществена и имуществена, включително пропуснатата полза, и обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване. Следователно законът пределно ясно и без нужда от специално тълкуване очертавал кръга на субектите, които биха могли да бъдат обезщетени от работодателя – това били субектите на обезщетението или пенсията по общественото осигуряване. Кръгът на субектите на обезщетение или пенсия по общественото осигуряване бил изчерпателно определен в КСО. При смърт на осигуреното лице, това били наследниците. КТ бил в пълно съзвучие и непротиворечивост с КСО, когато в своя чл. 202 КТ прогласявал, че за изплатеното на пострадалия или на неговите наследници обезщетение работодателят имал право на иск срещу виновните работници или служители. В пълно съзвучие били и подзаконовите нормативни актове – Наредба за задължително застраховане на работниците и служителите за риска "трудова злополука", както и Наредба за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки. Наследниците били единствените лица освен пострадалия, които имали права в производството по трудовата злополука. Наследниците и пострадалият били единствените субекти на застрахователното обезщетение за вредите от трудовата злополука. Относно субектите на обезщетение за нематериални вреди съществували четири тълкувателни решения, като и четирите последователно и неизменно изключвали друга отговорност, освен тази от непозволено увреждане. Отговорността по чл. 200 КТ не била от непозволено увреждане, поради което посочената тълкувателна практика била неприложима и не се отнасяла до отговорността по чл. 200 КТ. С ППВС № 4 от 25.05.1961 год., ППВС № 5 от 24.11.1969 год., ППВС № 2 от 30.11.1984 год. и Тълкувателно решение 1/2016 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2016 год., ОСГТК, обобщавали задължителната практика, касаеща само и единствено обезщетенията от непозволено увреждане. Правно основание за развитието на практиката били Директива 2009/103/ЕО и Директива 2012/29/ЕС, като първата отново се отнасяла единствено и само към непозволеното увреждане, а втората – към наказателноправните аспекти на деликта. В мотивите на тълкувателната практика били залегнали понятия и основания, отнасящи се единствено до непозволеното увреждане. В последното тълкувателно решение изрично били разграничени възможностите за разширение на кръга на субектите легитимирани в наказателния процес, именно поради различната правна уредба на деликтната отговорност и наказателната отговорност, както и на реда за търсене на деликтна отговорност в рамките на наказателното преследване. Със същия аргумент, при наличие на недвусмислена и ясна нормативна уредба на кръга на лицата, легитимирани да търсят обезщетение по КТ, било изключено по А.логия да се прилага посочената тълкувателна практика. Изключването на отговорността по чл. 200 КТ от тълкувателните решения било неслучайно – липсвало противоречие или липса на изрична законова уредба, за да се налага тълкуване, както било при деликтната отговорност. ЗЗД не уреждал кръга на субектите, които можели да търсят обезщетение, докато КТ и КСО правели това изрично и недвусмислено. Нещо повече, въпросът за допустимост на исковете в случая не обхващал само решаването на кръга на субектите на обезщетение, но и за чии вреди точно носи отговорност работодателят. След като субекти на обезщетение по чл. 202 КТ били само субектите на обезщетение от осигуряването, то и вредите, които се обезщетявали били само вредите, които КСО бил прогласил като осигурителни рискове и които били изчерпателно изброени в КТ и КСО. Вредите от загубата на живот съгласно трудовото и осигурително право съставлявали единствено вредите от загубата на работната сила на осигурения. Такива вреди не можели да бъдат болката от емоционалната загуба на родственик, който не бил наследник и не би имал право на издръжка или наследство от починалия. Вредите следователно се заключавали в имуществената загуба или загубата на материалната подкрепа, която починалият бил дължал. Тези вреди, разбира се, можело да се изразяват в загуби – на имуществения еквивалент на загубената работна сила, в пропуснати ползи – от бъдещото ползване от тази материална подкрепа, както и в неимуществени – болки, страдания и неудобство от загубата на тази материална подкрепа, които можело да имат и емоционално изражение, като например притеснения от липсата на необходимите доходи. Такива нематериални вреди се сочели от КТ и КСО. Вреди от емоционалната привързаност, човешките преживявания от загубата на близкия, били предмет единствено на обезщетяване в института на непозволеното увреждане, където на обезщетяване подлежали всички преки и непосредствени вреди, докато по чл. 202 КТ – само разликата между обезщетените от социалното осигуряване и реално претърпени вреди. Естествено, за да имало разлика и прихващане, то източникът на вредите следвало да е един и същ, а именно осигурителните рискове. Осигурителният риск при смърт на осигуреното лице бил пълната загуба на работната сила и на приноса на тази работна сила за правоимащите – неговите законни наследници, както и вредите, пряко произтичащи от липсата на такъв принос в бъдеще в тяхната правна сфера. Както се виждало, в този случай кръгът на нематериалните вреди бил силно ограничен и бил сведен до неудобствата от понижаване на социално-осигурителния статус и сигурност на лицата. Такива вреди, поради специфичното им естество, не можело да бъдат търсени от родственици, които нямали наследствени отношения с починалия работник. Не можело да бъде споделено виждането на ищците, че трудовата злополука представлявала непозволено увреждане. Двата института имали различно приложение. Трудовата злополука представлявала всякакъв вид събитие – както случайно, така и причинено от непозволено увреждане, така и причинено от самия пострадал. Непозволеното увреждане притежавало друг фактически състав, включващ противоправно виновно поведение, съответно пораждащо друг вид отговорност, в сравнение с отговорността на работодателя за трудова злополука, чийто фактически състав не включвал противоправно виновно поведение. Деликтната отговорност била с репарационен характер за причинената виновно вреда. Целта на деликтното обезщетение била да възстанови в правната сфера на пострадалите от съответното противоправно действие или бездействие това, което те били загубили, под формата на заместващи блага. Отговорността на работодателя за вредите от трудова злополука била безвиновна и целта на обезщетението било да покрие тази част от осигурителния риск за работника и/или наследниците му, която не била покрита от общественото осигуряване. Предмет на осигурителният риск бил единствено трудоспособността на работника. Следователно отговорността на работодателя по чл. 200 КТ била ограничена до вредите, причинени от пълната, частична, трайна или временна загуба на тази трудоспособност – преки вреди от разходи за възстановяването й, пропуснати ползи от неполагането на труд. Тази отговорност произтичала от трудовото правоотношение, при което работникът полагал труд на риска на работодателя. Целта на обезщетението по чл. 200 КТ била рисково-покривна и произтичала от правния принцип за носене на риска от стрА.та, която извлича ползите. Ето защо, прилагането по А.логия на нормите на ЗЗД и тълкувателната практика, цитирА. в исковата молба, било недопустимо. Ищците не били наследници на пострадалия от трудовата злополука, като единият от тях не бил и негов роднина. Те не можело да бъдат увредени от пълната и окончателна загуба на трудоспособност на починалия, тъй като не наследявали осигурителни права, нито възниквали такива лично за тях след смъртта му. Той не им бил дължал нито издръжка, нито материална подкрепа, нито те имали спрямо неговото имущество наследствени права, за което те и не претендирали. Единствено ищците, които били родители, можело да търсят материална подкрепа, на само при условията на чл. 139 СК, за наличието на каквато те не претендирали – напротив, бащата твърдял, че самият той издържа малолетната ищца. Такива искове били допустими само срещу виновно причинилия смъртта на роднината на ищците по реда за непозволеното увреждане, ако били доказали, че между тях е съществувала трайна и дълбока емоционална връзка, но не и по реда на КТ. Следователно решението по първоначалните искове било недопустимо и подлежало на обезсилване. На следващо място сочи, че предявените искове са неоснователни. Ищците се позовавали на твърдяна от тях трайна емоционална връзка с починалия. Същевременно в представените от тях доказателства се съдържали безспорни факти, показващи обратното. Като доказателство по делото било прието влязло в сила решение №260147 от 10.05.2021 год., постановено по гр.дело №258/2021 год. по описа на Софийски окръжен съд, по което страни били двама от ищците – бащата на починалия и дъщерята на този ищец. По отношение на тях мотивите на решението се ползвали със сила на пресъдено нещо, включително за установените в тях факти и обстоятелства, релевантни по настоящото производство. Съгласно цитираното доказателство, ищцата, представлявА. в настоящия процес от бащата на починалия, била сестра на починалия по бащина линия. Посоченото в исковата молба, че била дъщеря на починалия към момента на злополуката, не било вярно. Роднинските връзки между починалия и тази ищца били прекъснати, сякаш не са съществували. Последното се доказвало и с приложения към исковата молба препис от удостоверение за раждане, съгласно което баща на ищцата бил представляващия я в това дело ищец. Цитирано било и Решение №160 от 10.07.2015 год., постановено по бр.дело №327/2014 год. по описа на Районен съд – Самоков, което било влязло в сила, като по делото бил приложен като доказателство и препис от този акт. Последният спрямо ищците – баща на починалия и дъщерята на този ищец, като страни по акта, се ползва със сила на пресъдено нещо, включително по отношение на установените в мотивите му факти и обстоятелства, относими към настоящото дело. Съгласно цитираните съдебни решения по отношение на ищците било установено със силата на пресъдено нещо, че починалият от трудовата злополука имал граждански брак и бил съжителствал с майката на малолетната ищца, която била тяхно общо дете от 2013 година, като докато живеели заедно, съпругата често се напивала и детето било оставяно без надзор в продължение на дни, дори седмица, през което време за него се грижила свидетЕ. по производството. На 29.03.2014 год. съпругата изоставила окончателно детето и напуснала жилището, а починалият, поради нежелание да се грижи за детето го оставил на живеещите в съседната къща. Впоследствие детето било настанено при същите със съдебно решение, влязло в сила – Решение №137 от 01.10.2014 год. по гр.дело №542/2014 год. по описа на PC-Самоков. Починалият от трудовата злополука бил към момента на решението многократно осъждан, криминално проявен, злоупотребяващ с алкохола и в трайна невъзможност да се грижи за детето. С решението по брачното дело, съдът бил установил, че вина за развода има и починалият, който след фактическата раздяла не бил поел грижите и отглеждането на детето, като родителските права се присъждали на бащата на починалия, поради липса на качество у починалия да отглежда и възпитава детето, както и поради трайна невъзможност да полага качествена и адекватна грижа. Постановен бил режим на лични контакти на детето с починалия, за който режим по настоящото дело нямало доказателства да е упражняван от починалия. Присъдена била издръжка, която починалия да заплаща на детето, но по настоящото дело липсвали доказателства такава да е заплащА. въобще. С решение №102 от 06.07.2020 год., постановено по гр.дело №1127/2018 год. по описа на PC-Самоков бил отхвърлен иск на починалия срещу детето и тогава упражняващия родителските права ищец, понастоящем пълен осиновител. Искът бил за изменение на родителските права, като отхвърлянето му от съда доказвало със силата на пресъдено нещо по отношение на двамата ищци, че починалият непосредствено преди трудовата злополука продължавал напълно да не е в състояние да възпитава и отглежда ищцата. Воденето на такъв иск помежду им показвало и пълната липса на каквато и да било емоционална връзка, а още по-малко трайна и силна. Същевременно с Решение №260147 от 10.05.2021 год., постановено гр.дело №258/2021 год. по описа на Софийски окръжен съд, със сила на пресъдено нещо било установено спрямо ищеца и ищцата, че помежду им била налице фактическа връзка на баща и дъщеря, че детето възприемало втората съпруга на ищеца като своя майка, налице била емоционална връзка между детето и двамата възрастни, то се чувствало сигурно и спокойно в тяхно присъствие, осигурена му била сигурна и безопасна среда и добри условия за развитие. При наличието на горните факти, установени спрямо двама от ищците със силата на пресъдено нещо, било доказано, че те не били имали никаква емоционална привързаност към починалия. Малолетната ищца от невръстна възраст до момента била виждала от починалия единствено и само отхвърляне, болка и отчуждение. Същият бил негоден да бъде родител до степен отнемане на родителските му права, като това състояние се било запазило непосредствено допреди смъртта му, когато съдът му отказвал отново родителски права. След смъртта му било установено, че малолетната ищца вече била развила трайна емоционална привързаност към родителите си съгласно приложения акт за раждане, наричайки ги „мамо“ и „тате“. Не чувствала нужда от друг родител, нито загуба на такъв. Не било доказано по делото ищцата въобще да познава или помни по какъвто и да е начин починалия. Ако такава памет била налице, то тя би била единствено крайно отрицателна в емоционално отношение. Видно било от доказателствата по делото, че починалият имал повторен брак, като липсвали данни за каквито и да било контакти на това семейство със семейството на ищците. При наличие на такива отношение между ищеца и починалия, не можело да се твърди по никакъв начин, че между тях съществувала връзка като между баща и син. Два пъти ищецът бил защитил правата на малолетната ищца срещу родния си син в съдебни спорове и то по отношение на родителски права, което доказвало пълно отчуждение и враждебност. Следва да се има предвид и че ищцата – майка на починалия не била в брачни отношения с другия ищец, което също доказвало наличие на отчуждение, като освен това нямало данни, както и твърдения, че майката и бащата въобще някога били живели в семейна обстановка с починалия. Безспорно доказателство за отрицателните емоционални отношения бил и фактът, че ищецът бил отдавна в съжителство и впоследствие и в брак с жена, която не била майка на починалия. Всички тези факти от писмените доказателства в съвкупност показват явна емоционална непоносимост на майката, бащата и непълнолетната спрямо починалия, вместо твърдяната привързаност. Отношенията между починалия и ищците били извън нормалното разбиране за роднински, семейни и още по-малко близки отношения, които да били причина за каквото и да било морално страдание от загубата. Не можело да бъде изключена нормалната емоционална реакция от която и да било смърт, пък било и на човек, предизвикващ отрицателни чувства. Но дали правото признавало на всеки интерес от обезщетение за неприятната емоция от смъртта по принцип, било то и на враждебен или безразличен човек? Съгласно цитираните в молбата тълкувателни решения, върховната съдебна институция ясно е отговорила отрицателно. Настъпването на морални вреди от смърт не било по презумпция, дори починалият да бил формално роднина или познат. Роднинството и познанството не пораждали непременно само положителни емоционални връзки. Такива следвало да бъдат доказани. Кредитираните от първоинстанционния съд свидетелски показания били силно субективни, събрани били от пряко заинтересовани лица, като същите противоречали изцяло на установени със сила на пресъдено нещо факти. СРС следвало да игнорира тези гласните доказателства. Нещо повече първоинстанционният съд бил нарушил задължителната и приложима според самия него тълкувателна практика, като вместо за емоционална връзка, говорел за биологична такава. Смисълът на цитирА.та тълкувателна практика бил, че се забранявало да се приема по презумпция биологичната връзка като основание за наличие на морална привързаност, съответно – за болка от загуба. В този смисъл необоснован бил изводът на СРС, че детето било загубило бъдещо родителско внимание и грижи. Пълното осиновяване изключвало родителството. За правото ищцата и починалия не били дете и родител. Презумпцията че биологичната връзка води до емоционална такава, означавала, че в случаи на отнети родителски права, а по-късно и прекратени отношения на родителство и дори в случаи на злоупотреби, домашно насилие и взаимна непоносимост между роднини, ще бъде признато правото на морално обезщетение само поради наличието на биологична връзка. На следващо място жалбоподателят поддържа, че определеният от СРС размер на установеното съпричиняване от пострадалия при груба небрежност, на основание чл. 201, ал. 2 КТ, бил необосновано нисък. Действията на починалия били изключителна причина за настъпване на злополуката. Съпричинител на тези действия бил пострадалият, заедно с оператора на подемната машина, извършила товаренето, заедно с бездействието на приемащия работодател, задължен да осигури безопасни условия на труд на производствената площадка, на която била настъпила злополуката. По отношение на нарушаването на правилата за безопасност било налице умисъл, а не груба небрежност. По отношение на настъпилите вредоносни последици била налице груба небрежност, граничеща с евентуален умисъл, тъй като работникът до такава степен бил пренебрегнал грижата за живота си, че можело да се твърди, че бил безразличен към опасността. Вината на работника се утежнявала от факта, че той съзнателно и целенасочено бил подбудил оператора на подемната техника и той на свой ред да наруши грубо правилата за безопасност. Стореното от двамата граничело с безразсъдство. Поради това и изводът на първоинстанционният съд, че пострадалият бил допринесъл само 30% за настъпилите вреди, бил необоснован. Приносът на пострадалия бил над 50%, тъй като негова била инициативата за извършените нарушения и той единствен е бил поставен на опасност от тези действия. ОстА.лите отговорни лица не били пряко застрашени. Пренебрегването на собствената безопасност било във висша степен укоримо поведение, тъй като в най-голяма степен лицето било длъжно да запази себе си. Малолетната ищца, докато е била наследница на починалия, била получила застрахователно обезщетение в размер на 79 800 лв. за претърпените от злополуката вреди по задължителна групова застраховка за трудова злополука с бенефициент пострадалия в качеството му на работник на застраховащия. По отношение на полученото обезщетение били направени доказателствени искания, които СРС не приел и не е отчел. Поради това и претенцията на малолетната ищца следвало да бъде отхвърлена. Във връзка с предявените обратни искове следвало да се има предвид, че посочените неправомерни действия били извършени както от пострадалия, така и от мотокариста – съвместно, като за извършването им бил допринесъл с бездействието си и работодателят – стопанин на производствената площадка, който бил нарушил свое императивно законово задължение за осигуряване на трудовата дисциплина и безопасните условия на труд. Едновременно с това работодателят на мотокариста се явявал и собственик или ползвател на управлявания мотокар. Подемният механизъм бил неизправен и имало и други случаи на изпускане на товар. Последното също водело до извода за бездействие на стопанина на машината, пряко причинило настъпване на вредите. Константната практика на ВКС приемала, че в производството по иск за вреди, предявен от пострадалия от деликта срещу един от извършителите, съдът не бил длъжен да определи степента на съпричиняването. Когато вредоносното събитие било причинено от неколцина, те носели солидарна отговорност за възмездяване на вредите. В производството по иска за обезщетение за причинените вреди съдът не бил длъжен да изследва съотношението между вината на съпричинителите, тъй като съгласно чл. 53 ЗЗД те отговаряли солидарно, а съгласно чл. 122, ал. 1 ЗЗД, кредиторът можел да търси изпълнение на цялото задължение от всеки от солидарните длъжници. Съотношението на вината подлежало на изследване в производството по иск по чл. 127 ЗЗД, където предмет на делото били вътрешните отношения между длъжниците. ППВС от 1963 год., на което се бил позовал СРС, било в противоречие със съществуващите обществени отношения. То изменяло смисъла на закона, според който при суброгация в правата на длъжника, заплатилият нечии задължения получавал всички права такива, каквито те били у кредитора. След като ответниците по обратния иск отговаряли солидарно към увредените лица, то и платилият обезщетението работодател следвало да ги има за солидарни длъжници. В далечната 1963 г. частната собственост в съществуващата правна система не била защитена. Съществували т.нар. социалистически обществени отношения, които именно защитавала цитирА.та тълкувателна практика. При тях липсвал имуществен интерес като елемент от личната правна сфера на лицата, а го замествал интереса на социалистическата собственост. Затова съдът бил приел, че отговорността за задължението на друг, каквато е солидарността, е несправедливо явление, противоречащо на социалистическия морал. Съвременната правна система приемала солидарността като гаранция за имуществените права на кредитора и за съвременната правна система не било от значение правата на кой кредитор защитава – дали на пряко увредения или на суброгиралия се. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалвА.та му част по първоначалните искове, а тези искове – отхвърлени, евентуално решението да бъде отменено в обжалвА.та му част по обратните искове, а тези искове – уважени до пълните предявени размери /при условията на солидарност/. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. Ответниците по жалбата Г. Г. М., Г. А. М. и П. И. Г. не изразяват становище по въззивната жалба на ответника по първоначалните искове. Ответникът по жалбата /третото лице-помагач/ Столична община счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в частта му, в която е отхвърлен предявения срещу него обратен иск. Ответникът по жалбата /третото лице-помагач/ Л. К. Л. не изразяват становище по въззивната жалба на ответника по първоначалните искове и ищец по обратните искове. Срещу решението на СРС в частта му, в която са уважени предявените първоначални искове и е уважен предявения срещу Столична община обратен иск, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от посочения ответник и привлечен като трето лице-помагач от ответника по първоначалните искове. Жалбоподателят поддържа, че изводите на първоинстанционният съд относно размера на справедливото обезщетение били формирани в нарушение на чл. 52 ЗЗД, като не били отчетени установените по делото факти. По делото било доказано, а и не било спорно настъпването на 04.08.2020 год. на трудова злополука, , при която е причинена смъртта на водача на товарен автомобил за извозване на бали с отпадъци. Обезщетението за неимуществени вреди по чл. 200 КТ, съгласно препращането по чл. 212 КТ към гражданския закон, следвало да се определи по правилото на чл. 52 ЗЗД – по справедливост. „Справедливостта“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД била понятие, свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, установени в съдебната практика с ППВС № 4/1961 год., а именно: вид, характер на увреждането, начин на извършване, реално причинените морални страдания, възрастта на пострадалия, общественото му положение, отношенията между него и близките му, търсещи обезщетение, както и всички други релевантни към конкретния случай факти и обстоятелства. Такива в случая, с оглед настъпилата смърт вследствие на трудовата злополука, били освен факта, че ищците били в роднински отношения, така и другите установени по делото факти, а именно, че ищците не се намирали в близки, добри и стабилни отношения с пострадалия, а точно обратното – те не били поддържали контакти помежду си или те били спорадични, имали конфликти помежду си, поради което не била създадена и утвърдена трайна, силна и стабилна емоционална привързаност с пострадалия – техен роднина. По отношение на детето Г. било безспорно установено, че починалият не бил упражнявал родителски права, дори същите били предоставени на трети лица, а впоследствие детето било осиновено от своя дядо. По делото не били събраха никакви доказателства за това, че детето чувствало каквато и да е липса или друг вид емоционално преживяване от загубата на биологичния си баща. Никой от свидетелите не сочел такива данни и обстоятелства. Неправилен бил изводът на СРС, че детето търпяло вреди от загубата на бъдещо родителско внимание и грижа на починалия. Доказано било, че починалият дори приживе не се бил грижил за своята дъщеря. Детето било осиновено и грижи за него се полагали и щели да бъдат полагани от неговия дядо и втората му съпруга. Поради претенцията на тази ищца била неоснователна – нямало никакви данни детето да преживява значително психично разстройство или друга промяна в живота. Същото важало и по отношение на втория ищец – бащата на починалия Г. М.. СРС бил приел, че по делото не било установено колко често се били виждали пострадалия и неговия баща, как били общували, дали починалият бил оказвал помощ и се грижел за баща си, колко близки били отношенията им и т.н. Освен това свидетелите не били наблюдавали постоянно техните взаимоотношения. Същите мотиви СРС бил изложил в решението си и по отношение на ищцата П. Г. – тя живеела със своята дъщеря, като преди смъртта на АтА.с М. не била виждала внучката си. Не било установено починалият да е полагал грижи за нея, както и да са били в близки отношения. Т.е. нито един от свидетелите не бил потвърдил и по делото не било доказано наличието на дълбока и трайна семейна и родствена връзка, която да обоснове извод за емоционално страдание във висока степен за всеки от ищците, която да надхвърля обичайните негативни емоции и страдание от загубата на роднина. Този факт се бил отразил на тяхното душевно състояние, но не и по начин да промени осезаемо ритъма им на живот. Обезщетението за неимуществени вреди се присъждало не за абстрактни, предполагаеми и недоказани вреди, а за конкретно претърпени физически и психически болки и страдания, неудобства и всякакви други негативи, които били пряка и непосредствена последица от увреждането. Фактът, че ищците били в биологична връзка с пострадалия, не водел до автоматичния извод, че същите били търпели неимуществени вреди и задължително следвало да бъдат възмездени. В този смисъл първоначалните искове били неоснователни. На следващо място сочи, че по делото било установено наличието на хипотезата на чл. 201, ал. 2 КТ, тъй като починалият работник бил допринесъл за трудовата злополука, като бил извършвал трудовите си функции в нарушение на правилата за безопасност при работа при извършване на товаро-разтоварни дейности, при които като водач на камион, натоварен с отпадъци, бил застА.л под бала с отпадъци, след като дълго бил склонявал водача на мотокара да притисне вратите на камиона с балата, за да ги затвори. Тези действия на пострадалия правилно били оценени от първоинстанционния съд като проява на груба небрежност, която следвало да се отрази на размера на обезщетението и същото да бъде намалено. Неправилно обаче СРС бил определил степента на съпричиняване от стрА. на пострадалия за настъпване на вредата, доколкото неговият принос бил в по- висок от 30 %. Поведението на пострадалия, макар и да не било единствената причина за настъпване на злополуката, стояло в основата и било един от основните фактори за нея. Това се установявало от показанията на свидетеля С.. Пострадалият работник съзнавал, че работата му била свързА. с рискове, поради което трябвало да спазва правилата за безопасност на труда. Посочените факти, както и поведението на пострадалия – многократно бил молил мотокариста да притисне вратите на камиона с балата, като междувременно се бил проврял под нея, били допринесли за настъпване на вредоносния резултат. Работникът съзнавал, че с тези действия може да настъпи вреда, но очевидно се бил Н.вал, че ще я избегне. Жалбоподателят поддържа, че не следва да носи отговорност за настъпилата вреда вследствие на претърпяната трудова злополука, причинила смърт на работника на ищеца „ЗМБГ“ АД. Ответникът, като стопанин на площадката и на мотокара, бил изпълнил своите законови задължения за осигуряване на трудовата дисциплина и безопасните условия на труд. Между ОП „СПТО“ и „ЗМБГ“ АД било сключено споразумение на 05.12.2019 год. към договор №СОА19-ДГ-55-799 от 05.12.2019 год. за съвместно осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, ведно с протокол от 05.12.2019 год. към споразумението. По силата на същото, „ЗМБГ“ АД било поело задължението да осигури здравословни и безопасни условия на труд на своите работници, както и да осъществява ежедневен надзор при осигуряване на безопасното извършване на работата. Персоналът на „ЗМБГ“ АД носел отговорност за спазването на нормативните изисквания по безопасност и здраве при работа, както и изискванията по вътрешните документи на ОП „СПТО“, които надлежно били предоставени на дружеството, а с конкретните изисквания надлежно били инструктирани неговите работници. Въпреки това пострадалият работник бил извършил соченото по-горе нарушение, като бил застА.л под повдигнатия товар, с което действие били нарушени правилата за безопасна работа. Не отговаряло на истината твърдението, че общината била бездействала като не била осигурила безопасни условия на труд на площадката. Това твърдение се опровергавало както от горепосочено, така и от факта, че от стрА. общинското предприятие била осъществявА. редовна проверка и техническо обслужване на техниката, с която се работело на площадката, закупен бил кламер за бали с допълнително осигуряване против изхлузване, редовно били изпращани писма до фирмите, извършващи товарни дейности на площадката, за нарушения на техните работници на условията за безопасност при работа. Следователно общината, чрез общинското предприятие, била изпълнила необходимото по закон за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд и нямало основание да носи отговорност за извършените от пострадалия работник нарушения. Ето защо моли решението на СРС по първоначалните искове да бъде отменено в обжалвА.та му част по първоначалните искове, а тези искове – отхвърлени, евентуално – да бъде намален размерът на присъдените обезщетения за неимуществени вреди, респ. евентуалната обратна претенция – частично отхвърлена. Ответникът по жалбата „ЗМБГ“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалвА.та от третото лице-помагач Столична община част по предявения обратен иск. Поддържа, че съгласно нормативните актове по здравословни и безопасни условия на труд, работодателят нямал правомощия да контролира и осигурява безопасни условия на площадката на приемащия работодател СПТО – м.“Садината“. Такава възможност не съществувала и физически, тъй като „ЗМБГ“ АД не разполагало на площадката с ръководен персонал. Поради това и не носел отговорност за неспазване на правилата за безопасност от момента на навлизане на работниците му на площадката до напускането й. Работниците и служителите били надлежно инструктирани за правилата за работа и безопасност на площадката, както и за собствените правила да работа с МПС на „ЗМБГ“ АД. По делото били събрани достатъчно доказателства, че било налице сериозно нарушение на правилата за безопасност, стА.ло под надзора и на територията на работодателя – ответник по обратния иск. Това нарушение било единствената причина за настъпване на вредите от злополуката. Поради това и правилно СРС бил приел, че отговорността е споделяла от СПТО – чрез Столична община, от пострадалия работник и от водача на мотокара. Отговорността между съпричинителите не била разделна. Според константната практика на ВКС, при предявен иск от пострадалия от деликта срещу един от извършителите, съдът не бил длъжен да определи степента на съпричиняването. Когато вредоносното събитие било причинено от неколцина те носели солидарна отговорност за възмездяване на вредите. Кредиторът можел да търси изпълнение на цялото задължение от всеки един от солидарните длъжници. Съотношението на вината било предмет на иска по чл. 127 ЗЗД. ППВС от ВС, на което се бил позовал първоинстанционният съд, противоречало на съществуващите обществени отношения. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. Ищецът Г. А. М. е починал в хода на въззивното производство, като в неговите права по реда на чл. 227 ГПК са встъпили наследниците му закон Г. Г. М. /дъщеря/, Н. Г. М. /дъщеря/ и Е. В. Г. /съпруга/ – виж определение от 18.10.2023 год. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещните страни, намира за установено следното: Предявени са за разглеждане първоначални искове с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди и обратни искове с правно основание чл. 54 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалвА.та му част, като по остА.лите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните части, но е частично неправилно. По отношение на първоначалните искове по чл. 200, ал. 1 КТ: Съгласно разпоредбата на чл. 200, ал. 1 КТ, за вредите от трудова злополука или професионална болест, които са причинили временна неработоспособност, трайна неработоспособност с 50 и над 50 % или смърт на работника или служителя, работодателят отговора имуществено, независимо от това, дали негов орган или друг негов работник или служител има вина за настъпването им, като дължи обезщетение за разликата между причинената вреда – неимуществена или имуществена, включително пропусната полза, и обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване /ал. 3/. Безспорно е във въззивното производство, а и от събраните доказателства се установява, че към датата на процесната злополука – 04.08.2020 год., между ответното дружество и АтА.с Г.ев М. е съществувало трудово правоотношение, по силата на което последният заемал длъжността „шофьор, тежкотоварен автомобил 12 и повече тона“, както и че на посочената дата той изпълнявал трудовите си задължения като шофьор на камион, извозващ балиран битов отпадък. Присъствал при товаренето на камиона с такъв отпадък в с.Яна, м.“Садината“, като бил застА.л до задната врата на ремаркето. Около 13.00 ч. Л. К. Л. вдигнал с управлявания от него мотокар една бала с битов отпадък, а АтА.с М. се навел под балата и в същото време тя паднала върху него, при което получил съчетА. травма на гръдния кош, корема и опорно-двигателния апарат, в резултат на която била причинена смъртта му. Не се спори между страните, че посочената злополука има характер на трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО, според която норма трудова злополука е всяко внезапно увреждане на здравето, стА.ло през време и във връзка или по повод на извършвА.та работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието, когато е причинило неработоспособност или смърт. Квалификацията на злополуката като трудова и обстоятелствата, при които е настъпила, са установени и в представените разпореждане №29773 от 01.10.2020 год. на НОИ – Териториално поделение – София град по чл. 60, ал. 1 КСО /което е влязло в сила/ и протокол за резултатите от извършено разследване на злополуката №49 от 21.09.2020 год. на НОИ – Териториално поделение – София град, ползващ се с материална доказателствена сила съобразно чл. 58, ал. 6 КСО. В горепосочения протокол №49 от 21.09.2020 год. на НОИ – Териториално поделение – София е констатирано, че работодателят „ЗМБГ“ АД и ОП „Столично предприятие за третиране на отпадъци“ /който е работодател на третото лице-помагач Л. К. Л./ са допуснали множество нарушения, които се свеждат по следното: 1/ на чл. 16, ал. 2 от Наредба № 12 от 27.12.2004 год. за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при работа с автомобили, съобразно който не се допуска използването на автомобил с неизправности; 2/ на чл. 164, ал. 3, т. 3 от Наредба № 7 за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на работните места и при използване на работното оборудване, съобразно който съоръжения, машини и оборудване, включително ръчни инструменти с или без двигател трябва да бъдат използвани само по предназначение и 3/ на чл. 19, т. 1 от Наредба № 12 от 30.12.2005 год. за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при извършване на товарно-разтоварни работи, според който не се допуска присъствието на хора и придвижването на подвижно оборудване и транспортни средства в зоната на възможно падане на товари при извършване на товарно-разтоварни работи и преместване на товари с повдигателни съоръжения. Конкретният механизъм на настъпване на злополуката е установен въз основа на съвкупната преценка на събраните гласни доказателства чрез разпита на свидетелите Г. Т. С. и Д. Г. С.а, които следва да бъдат кредитирани като ясни, последователни, житейски логични и кореспондиращи с остА.лите данни по делото и обясненията на третото лице-помагач Л. К. Л., дадени по реда на чл. 176 ГПК, които притежават доказателствена стойност, доколкото обективират и неизгодни за стрА.та фактически обстоятелства, т.е. не са само в негова полза, от които се установява, че пострадалият товарел камиона си и тъй като едната врата на ремаркето не се затваряла – ключалката й била неизправна /долната ключалка била заключена, но е и горната/, помолил шофьора, управляващ мотокара, да му помогне, като я притисне. Последният отказал, защото натовареният материал не бил насипен, а бил в бали и нямало проблем камионът да тръгне. Впоследствие обаче решил да помогне. Тъй като била необходима тежест, за да бъде бутната вратата, същата била натисната с бала. В момента на затваряне на вратата балата се намирала в щипката на мотокара, а пострадалият бил под балата, за да затвори вратата – защото ключалките се намирали там. След като вратата била натисната, мотокарът изпуснал балата и тя паднала върху пострадалия и го затиснала, в резултат на което той починал. Спорните между страните въпроси по същество във въззивното производство са свързани с активната материалноправна легитимация на ищците да претендират обезщетения за неимуществени вреди по чл. 200 КТ, с размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и наличието на съпричиняване от стрА. на пострадалия. Видно е от представените удостоверения за наследници, че ищцата Г. А.а М. е дъщеря на пострадалия, първоначалният ищец Г. А. М. – баща на пострадалия, ищцата П. И. Г. – негова майка, а ищцата Н. Г. М. – негова сестра. Установено е по делото, че със заповед №ЗД-РД03/0026 от 24.06.2015 год. на директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – Самоков било прекратено настаняването на детето Г. А.а М. в семейството на близки – Е.К.Ю. и О.В.Х. и то било настанено в семейството на дядо си по бащина линия – Г. А. М. и съжителстващата с него Е. В. Г., до произнасянето на съда по чл. 28 от Закона за закрила на детето /ЗЗакр.Д/. С решение № 210 от 07.08.2015 год., постановено по гр.дело № 548/2015 год. по описа на РС – Самоков, било прекратено настаняването на детето Г. А.а М. в семейството на близки – Е.К.Ю. и О.В.Х. и то било настанено в семейството на дядо си по бащина линия – Г. А. М. и съжителстващата с него Е. В. Г., за срок от три години или до промяна на обстоятелствата, водещи до неговото реинтегриране в семейна среда. С решение № 160 от 10.07.2015 год., постановено по гр.дело № 327/2014 год. по описа на РС-Самоков, влязло в сила на 12.08.2015 год., бил прекратен чрез развод сключения на 14.03.2013 год. граждански брак между АтА.с Г.ев М. и ГергА. Г. М., като упражняването на родителските права по отношение на малолетното дете Г. А.а М. било предоставено на дядото по бащина линия Г. А. М.. С решение № 102 от 06.07.2020 год., постановено по гр.дело № 1127/2018 год. по описа на РС-Самоков, влязло в сила на 18.08.2020 год., бил отхвърлен предявения от АтА.с Г.ев М. срещу Г. А. М. и ГергА. Г. М. иск по чл. 59, ал. 9 СК за изменение на родителските права по отношение на детето Г. А.а М., упражняването на които било предоставено на Г. А. М.. С решение № 260147 от 10.05.2021 год., постановено по гр.дело № 258/2021 год. по описа на Софийски окръжен съд, влязло в сила на 18.05.2021 год., било допуснато пълно осиновяване на детето Г. А.а М. от Г. А. М. и Е. В. Г.. Ведно е от приетото като доказателство по делото удостоверение от 05.07.2022 год., издадено от „Дженерали застраховане“ АД, а и не се спори между страните, че на 26.11.2020 год., по претенция №210704238, застрахователят изплатил на Г. А.а М. застрахователно обезщетение в размер на 79 800 лв. по Групова застраховка „Задължителна трудова злополука“ – полица №01112008550001739, със застраховащ „ЗМБГ“ АД, по повод настъпилата вследствие на трудова злополука на 04.08.2020 год. смърт на застрахованото лице АтА.с Г.ев М.. Настоящият съдебен състав счита, с оглед приетото в Решение № 499 от 9.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1577/2010 г., IV г. о., ГК, Решение № 140 от 24.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1328/2012 г., III г. о., ГК и Решение № 115 от 15.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4455/2017 г., III г. о., ГК, както и в Определение № 1299 от 18.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3590/2015 г., ІV г.о., ГК, че обезщетението за неимуществени вреди от смъртта на пострадал от трудова злополука възмездява страданията или загубата от морална опора и подкрепа, понесени от близките на починалия. Изхождайки от предпоставката, че неимуществените вреди са неизмерими в пари, а увредените лица са в различни отношения с пострадалия, Пленумът на Върховния съд на Република България е приел ограничителни критерии за определяне на лицата, имащи право на обезщетение. Така съгласно т. 2 от ППВС № 4 от 25.05.1961 год., при смърт на пострадалия поради непозволено увреждане, кръгът на лицата, имащи право на неимуществени вреди, се определя от съда по справедливост и обхваща най-близките роднини като низходящите /деца/, съпруга и възходящите /родители/, и то след като се установи, че действително са претърпели вреди. С ППВС № 5 от 24.11.1969 год. е допълнена т. 2 от ППВС № 4 от 25.05.1961 год. в следния смисъл: имат право на обезщетение за неимуществени вреди и отглежданото, но неосиновено дете, съответно отглеждащият го, ако единият от тях почине вследствие непозволено увреждане, както и лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, без да е бил сключил брак. Съобразно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1/2016 год. от 21.06.2018 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2016 год., ОСНГТК, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4 от 25.05.1961 год. и ППВС № 5 от 24.11.1969 год., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което го претендира, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни /като интензитет и продължителност/ морални болки и страдания. Трайната и дълбока емоционална връзка предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие, и нейното отсъствие изключва проявлението на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване съгласно принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. В Тълкувателното решение е разяснено също така, че особена близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци, тъй като в традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг и връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато са налице конкретни житейски обстоятелства, поради които привързаността е стА.ла толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия душевни болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4 от 25.05.1961 год. и ППВС № 5 от 24.11.1969 год., предвиждащи право на обезщетение само за най-близките на починалия. В практиката на ВКС е прието, че житейските ситуации и обстоятелства, придаващи на определена родствена връзка характеристиката на изключителна, не могат да бъдат изброени изчерпателно, но като примерни ситуации за възникване на такава връзка могат да бъдат посочени изключително близки отношения между близнаци, съвместно съжителство между братя и сестри, които нямат отделни семейства, полагане на грижи за непълнолетни брат или сестра, когато по причина на заболяване, смърт или дезинтересиране, работа в чужбина, такива грижи не могат да бъдат предоставяни от родители, съпруг или лица и др. /в този смисъл виж например Решение № 372 от 14.01.2019 год. на ВКС по т. дело № 1199/2015 год., II т. о., ТК, Решение № 50012 от 24.07.2023 год. на ВКС по т. дело № 2383/2021 год., I т. о., ТК, Решение № 50166 от 15.08.2023 год. на ВКС по т. дело № 1389/2021 год., I т. о., ТК, Решение № 50042 от 13.07.2023 год. на ВКС по т. дело № 1010/2022 год., II т. о., ТК, Решение № 50123 от 17.01.2023 год. на ВКС по т. дело № 1220/2021 год., II т. о., ТК, Решение № 50064 от 4.07.2023 год. на ВКС по т. дело № 990/2022 год., I т. о., ТК, Решение № 49 от 11.04.2024 год. на ВКС по т. дело № 2536/2022 год., II т. о., ТК/. При постановяване на посочените по-горе Постановления на Пленума на ВС, отговорността на работодателя за вреди от трудова злополука и професионално заболяване се е уреждала от общите правила на ЗЗД – чл. 45 и чл. 49. Отделянето на имуществената отговорност на работодателя при смърт или увреждане на здравето на работника или служителя е извършено с КТ от 1986 год. Въведеният специален режим на имуществената отговорност на работодателя – в отклонение от общата деликтна отговорност, уреден самостоятелно в чл. 200 и сл. КТ, по никакъв начин не засяга обаче принципните разбирания и възприетото дотогава тълкуване относно правните субекти, които са легитимирани да търсят обезщетение за причинена им неимуществена вреда от смъртта на пострадалия при деликт, което включва и отговорността на работодателя за смъртта на работник или служител. Изрично разпоредбата на чл. 212 КТ предвижда, че за неуредените в чл. 200 – 202 КТ въпроси се прилага общата гражданска отговорност по ЗЗД /виж и Тълкувателно решение № 45 от 19.04.1990 год. по гр.дело № 33/1989 год., ОСГК/. Така и в производството по искове по чл. 200, ал. 1 КТ субсидиарно се прилагат правилата за деликтната отговорност относно обема на имуществените вреди, подлежащи на обезвреда /чл. 51 ЗЗД/; принципът, въз основа на който съдът определя размера на обезщетението за неимуществени вреди – по справедливост /чл. 52 ЗЗД/; отговорността на работодателя при влошаване на здравословното състояние на работника или служителя /чл. 51, ал. 3 ЗЗД/. Отделно от това следва да се посочи, че специалната уредба на имуществената отговорност на работодателя по чл. 200 КТ не ограничава кръга на имащите право на обезщетение само до непосредствено призованите наследници на починалия работник или служител. Такъв извод не може да се направи от нормите на чл. 200, ал. 5 /предишна ал. 4 до измененията с ДВ, бр. 83 от 2005 год./ и чл. 202 КТ. И това е така тъй като първата от посочените разпоредби, с която законът постановява, че получаването на обезщетение по чл. 200 не се смята за приемане на наследство, следва принцип в пенсионното законодателство /виж чл. 38 ЗП /отм./ и чл. 80, ал. 4 от КСО/, основан на алиментния характер на плащането, предназначено да компенсира изгубването на възможността да се получава издръжка от починалия /виж и чл. 140, ал. 1, т. 3 СК/. А втората по посочените разпоредби урежда единствено въпроса за правото на регрес на работодателя – нейното предназначение е да определи приложимия закон спрямо регресната отговорност на други работници или служители на същия работодател, които са причинили увреждането, поради което и употребеният в нея израз „изплатеното на неговите наследници“ не е равнозначен на изчерпателно изброяване на лицата, имащи право на обезщетение. Доколкото последиците при смърт, вследствие на трудова злополука, се пораждат към момента на настъпването й, то към този момент се определя и кръгът на легитимираните лица, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на пострадалия. В разглеждания случай правилно СРС е приел, че първите трима ищци попадат в кръга на лицата, които имат право на застрахователно обезщетение, съгласно дадените в ППВС № 4/1961 год. разяснения – те са най-близките на пострадалия – негови низходящ и възходящи. На четвъртата ищца – сестра на пострадалия, би могло да се присъди обезщетение ако е доказА. особено близката й връзка с починалия и действително претърпените от смъртта му сериозни вреди /като интензитет и продължителност/. Във връзка с оплакванията във въззивната жалба на ответника по първоначалните искове следва да бъде посочено, че въпросът за материалноправната легитимация на ищците е такъв по съществото на спора, а не е свързан с допустимостта на предявените претенции. По делото е установено въз основа на събраните гласни доказателства чрез разпита на свидетелите С.Ц.Б. и А.С.М. /съпруг на четвъртата ищца/, които при преценката им, в т.ч. по реда на чл. 172 ГПК, обосновано са били кредитирано от първоинстанционния съд като ясни, житейски логични, убедителни и неопровергани от остА.лия доказателствен материал по делото, че отношенията между баща и син са били добри и стабилни. Не живеели заедно. Първоначалният ищец Г. М. бил много разстроен от смъртта на сина си, не можел да преживее загубата му, сънувал го, било му трудно, вземал успокоителни и ходел на гробищата всеки ден. Преди да започне работа в ответното дружество, АтА.с М. работел в Англия. При посещенията си в гр.Самоков свидетелят заварвал детето Г. с баща си и дядо си, като детето казвало и на двамата „тато“ – през почивните дни АтА.с М. ходел да взема детето. Ищцата Н. Г. М. живеела заедно с майка си П. И. Г. /майка и на починалия/. Новината за смъртта на АтА.с М. сринала физически и психически П. Г., като тя и дъщеря й още я преживявали. Майката на починалия не била добре и все още носела черни дрехи. Тя не била виждала внучката си преди смъртта на сина си /поради това, че била разведена с Г. М./, но след това заедно с дъщеря си ходела да я вижда. Настоящият съдебен състав приема, че вредите са не само основание за отговорността по чл. 200 КТ, но и определят размера на обезщетението. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост – чл. 52 ЗЗД. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. Тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено, допълнителното влошаване на състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. При причиняването на смърт от значение са възрастта на увредения, отношенията между пострадалия и неговите близки, съдържанието на общуването между починалия и преживял: взаимопомощ, подкрепа, отчуждаване или взаимна привързаност и др. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер на обезщетението по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице от увреждащото действие – виж т. 2 и 11 от Постановление № 4 от 23.12.1968 год., Пленум на ВС. Доколкото неимуществените вреди се отнасят до емоционалния живот на пострадалия, причиняват физически и морални страдания, накърняват душевното спокойствие и равновесие на пострадалия, преживяването им за всеки индивид е индивидуално. Предвид спецификата на съдържанието на неимуществените вреди, при едно и също или приблизително по характер увреждане, може да има разлика в размера на обезщетението, което ще се дължи на разликата в обстоятелствата, които са от значение за определяне на справедливо обезщетение. В раздел ІІІ на ППВС № 4/1961 год. е посочено, че не се присъжда обезщетение за неимуществени вреди на близки от кръга лицата, които имат право на обезщетение, когато са в лоши отношения с пострадалия, защото е явно, че те не понасят никакви неимуществени вреди. От изложеното следва, че при преценката дължи ли се обезщетение и какъв е неговия размер съдът не може да основава изводите си на предположения и да прилага като критерий „обичайните отношения“ между родственици /виж Решение № 92 от 02.08.2016 год. на ВКС по т. дело № 965/2015 год., І т. о., ТК/. В разглеждания случай е установено, че обективно малолетната ищца Г. Г. М. в ранна детска възраст – 7 години, е загубила баща си, била е лишена от неговата настояща и бъдеща родителска подкрепа, започнал е период на изграждане на връзка между баща и дете, което неизбежно причинява травма на всяко дете, доколкото е установено че ищцата и нейния баща са се виждали всяка седмица през почивните дни. За степента на това травмиращо детето преживяване, обаче, въззивният съд отчита липсата на създадена трайна битова и емоционална връзка между дете и баща още преди развода на родителите и след това, при което то не е било така силно травмирано, както ако би загубило родител, с когото е споделяло ежедневно бита и преживяванията си и на чиято подкрепа, грижа и обич е разчитало постоянно – от 2015 год. ищцата е отглеждА. първоначално от трети за спора лица, а след м.август 2015 год. от дядо си – първоначалният ищец Г. А. М.. Трябва да бъде отчетена и липсата на данни загубата на бащата да е причинила на детето значително психично разстройство или промяна в начина на живот, което съответно сочи и на липсата на силна емоционална привързаност на детето към бащата. Напротив то е наричало и дядо си „тато“, който впоследствие – след настъпването на трудовата злополука, го е осиновил, заедно със съпругата си. Макар и трудно от човешка гледна точка да може да се определи паричен еквивалент на загубата на родител, съдебната практика е определила приблизителни параметри на паричната компенсация на болки и страдания от малолетно дете като справедлив размер на обезщетението за загуба на родител, при това при изградена силна и трайна емоционална връзка между тях в резултат на съвместно съжителство, както и с оглед възрастта на детето, времето на настъпване на злополуката и конкретните икономически условия, който размер обичайно е около 150 000 лв. – 200 000 лв. Като съобразява всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са установени по делото, включително и променените социално-икономически условия в стрА.та към датата на настъпване на трудовата злополука – 04.08.2020 год., въззивният съд намира, че с определянето на обезщетение в размер на 120 000 лв. ще бъде постигнат справедлив баланс между претърпените от малолетната ищца вреди и паричното измерение на нуждата от обезвреда съобразно принципа, въведен с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. На следващо място по делото е доказано, че отношенията между пострадалия и неговите родители не са били близки – те не са съжителствали съвместно, не са имали необходимост да поддържат чести контакти, не са разчитали един на друг, а между първоначалния ищец Г. А. М. и пострадалия очевидно е имало и спорове относно годността на последния да отглежда и да се грижи за малолетното си дете Г. /предмет и на производството по гр.дело №1127/2018 год. по описа на РС-Самоков/; същевременно макар емоционалната връзка между родителите и техния син да не е била силна, същата не е била изцяло прекъсната и заличена /по делото няма данни родителите да са се дезинтересирали или умишлено да са се дистанцирали от сина си/, като смъртта на последния се е отразила негативно на ищците, пораждайки страдания и болка от загубата – обстоятелства, които са установени въз основа на събраните гласни доказателства /последните по категоричен начин изключват възможността ищците да са остА.ли безразлични към загубата на детето си/. Следва да бъде отчетена и липсата на данни загубата на сина да е причинила на родителите значително психично разстройство или съществена промяна в начина им живот. Като съобразява всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са установени по делото, обуславящи по-нисък интензитет на търпените вреди, както и променените социално- икономически условия в стрА.та към датата на настъпване на трудовата злополука – 04.08.2020 год., въззивният съд намира, че следва да бъде определено обезщетение за неимуществени вреди в значително по-нисък размер от приетия в съдебната практика за обичаен при принудително прекъсната от деликт връзка родител-дете, а именно в размер на по 65 000 лв. за всеки от ищците, както законосъобразно е приел и СРС /виж Определение № 114 от 27.02.2020 год. на ВКС по т. дело № 1746/2019 год., II т. о., ТК/. На следващо място въззивният съд приема, че обосновано първоинстанционният съд е приел, че макар между четвъртата ищца и пострадалия – брат и сестра, да е имало формално родство, по делото не е доказано проявлението на конкретни житейски обстоятелства, обуславящи създаването между тях на близост по-голяма от тази, считА. за нормална за тази родствена връзка, поради които и ищцата не е понесла неимуществени вреди, болки и страдания, по-интензивни и продължителни от нормалните за тези отношения. Този извод следва от събраните по делото гласни доказателства и установените въз основа на тях факти. Последните разкриват нормална за българската традиция духовна и емоционална близост между брат и сестра. Не се установява понасянето на душевни болки и страдания, надхвърлящи болките и страданията, които би изпитал всеки от смъртта на свой близък. Същите, обаче, не могат да бъдат преценени като предпоставки за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, предвидени в горепосочената задължителна съдебна практика, тъй като не водят до извод за изключителността на емоционалната връзка. В случая се касае за нормална връзка на привързаност и обич между ищцата и нейния брат, характерна за този род роднинска близост. Ищцата е била на 37 години към датата на смъртта на брат си, а последният е бил на 38 години. Двамата не са живеели съвместно, имали са свои семейства, като липсват и данни да са поддържали контакти. В този смисъл релевирА.та от Н. Г. М. претенция се явява неоснователна и подлежи на отхвърляне, както правилно е приел и СРС. Възражението на ответника за съпричиняване по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ, направено своевременно в отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК, се явява основателно. В областта на частното право, част от което е и трудовото, грубата небрежност е квалифицирА. степен на небрежност. Релевантно за обикновената небрежност е неполагането на дължимата грижа /най-често – тази на добрия стопанин/, а грубата небрежност се характеризира с неполагане и на най-елементарната грижа, тази, която и най- небрежният човек би положил за своите работи. И двете степени на небрежността имат предимно обективен характер, поради което те се извеждат от поведението на дееца в конкретната фактическа обстановка, а в по-малка степен е от значение наличието на съответно субективно отношение /интелектуален момент/. При трудова злополука намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност – липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и мерки за безопасност. Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, работодателят, въвел възражение за съпричиняване от стрА. на работника, следва да докаже, че трудовата злополука е настъпила и поради проявена от работника груба небрежност при изпълнение на работата, т.е. при условията на пълно и главно доказване работодателят трябва да установи не само, че работникът е допуснал нарушение на правилата за безопасност на труда, но че е извършвал работата при липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и мерки за безопасност. Изводът за съпричиняване от стрА. на работника не може да почива на предположения, нито може да се обоснове само с допуснати от него нарушения на правилата за безопасност – работникът е допуснал груба небрежност само в случаите, когато поведението му съставлява тежко нарушаване на задължението да положи дължимата грижа при изпълнение на работата. Преценката за положената грижа е в зависимост от конкретните обстоятелства, при които е настъпила злополуката, от поведението на работника, съпоставено с доказателствата как е следвало да процедира и в резултат на кои негови действия е настъпила вредата. В Решение № 202 от 12.12.2014 год. на ВКС по гр. дело № 1298/2014 год., ІІІ г. о., ГК, и Решение № 302 от 07.10.2013 год. на ВКС по гр. дело № 3248/2013 год., ІV г. о., ГК, е прието, че винаги когато пострадалият създава реална възможност за настъпване на вредата, като сам се поставя в ситуация на повишен риск от увреждане, той съпричинява вредата. В този случай виновното лице отговаря само са онези вреди, които са в причинна връзка с неговото поведение, но не и за последиците от поведението на увредения /Тълкувателно решение № 88 от 12.09.1962 год. на ОСГК на ВС/. В зависимост от обстоятелствата по делото следва да се прецени дали пострадалият е допринесъл за настъпването на по-голяма част от вредите или тази по-голяма част следва да се счете за резултат от установените като неизпълнени от работодателя правила за безопасност. Преценката е конкретна за всеки отделен случай, като сам по себе си фактът на установено неизпълнение от стрА. на работодателя на задължението да осигури здравословни и безопасни условия на труд, не е достатъчен да презумира, че работникът не е допринесъл за трудовата злополука. Следва да се прави разграничение между вредите, намиращи се в причинна връзка с виновното поведение на причинителя и вредите, причинени от увредения. Причинителят на вредите отговаря само за онези от тях, които са в причинна връзка с неговото виновно поведение. Критериите за намаляване на обезщетението, когато поведението на пострадалия е подвеждано под състава на чл. 201, ал. 2 КТ, са разяснени в установената практика на ВКС – например Решение № 125 от 4.05.2016 год. на ВКС по гр. дело № 4417/2015 год., IV г. о., ГК, Решение № 60 от 5.03.2014 год. на ВКС по гр. дело № 5074/2013 год., IV г. о., ГК, Решение № 291 от 11.07.2012 год. на ВКС по гр. дело № 951/2011 год., IV г. о., ГК, Решение № 45 от 08.04.2021 год. на ВКС по гр. дело № 1580/2020 год., ІІІ г. о., ГК и др., съгласно която поведението на работника следва да бъде окачествено като груба небрежност, обосноваваща намялаве на дължимото обезщетение на основание чл. 201, ал. 2 КТ, когато от обстоятелствата е било несъмнено явно, че определени негови действия могат да доведат до злополука, увреждаща здравето му, но въпреки това те са били предприети от работника в нарушение с установените технологични правила и правилата за безопасност, както и с проведените от работодателя инструктажи за работа. В разглеждания случай е установено, че на 23.03.2020 год. на АтА.с М. бил проведен начален инструктаж по безопасност, хигиена на труда, противопожарна охрА. и Закона за движение по пътищата, както и инструктаж на работното място, а на 15.06.2020 год. – периодичен инструктаж, като според длъжностната характеристика за длъжността „шофьор, тежкотоварен автомобил 12 и повече тона“, която му е била връчена, част от основните задължения, характеризиращи съдържанието на длъжността, са свързани с осъществяването на първичен преглед на моторното превозно средство преди привеждането му в експлоатация и уведомяване на работодателя за повреди. АтА.с М. е бил запознат и със заповед № 26 от 30.03.2020 год. /на л. 46 от първоинстанционния съд/, с която всички шофьори/водачи на специализирА. техника са били задължени да уведомяват незабавно специалист „Логистика“ на ответното дружество за възникнали технически проблеми/повреди/щети по автомобила, възникнали по време на изпълнение на трудовите им задължения. На АтА.с М. бил проведен и инструктаж от ОП „СПТО“ на 24.12.2019 год., като същият бил запознат и с Правила за осигуряване на безопасни и здравословни условия на труд при извършване на товаро-разтоварни работи в ОП „СПТО“. Както вече бе посочено по делото са събрани доказателства за точния механизъм на настъпване на злополуката и за действията на работниците, участващи в товарно- разтоварните дейности на 04.08.2020 год. по предаването и приемането на отпадъци в инсталациите на площадка Садината в с.Яна /на територията на ОП „СПТО“/, осъществявани съвместно от две предприятия – работодателят ответник /като изпълнител/ и ОП „СПТО“ /като възложител/, по силата на сключено между тях през 2018 год. споразумение за съвместно осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, взаимно информиране за рисковете при работа и координиране дейностите за предпазване на работниците от тези рискове. При изпълнение на тези дейности, както и на тези по използване на работното оборудване, които са обезпечени с отнасящи се до работниците мерки за безопасност, пострадалият съзнателно е пренебрегнал и нарушил предписА.та в Наредба № 12 от 30.12.2005 год. за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при извършване на товарно-разтоварни работи забрА. за присъствието на хора в зона на възможно падане на товари при извършване на товарно-разтоварни работи и преместване на товари с повдигателни съоръжения – чл. 19, т. 1 /същата забрА. фигурира и в утвърдената от „ЗМБГ“ АД инструкция за безопасна работа с автомобил/. Въпреки че вратата на ремаркето, прикачено към камиона, не се затваряла, тъй като едната му ключалка била неизправна, пострадалият е съзнавал, че за да оперира безопасно при товарно-разтоварни работи не трябва да се намира в техния обсег, още по-малко в зоната под повдигнат товар – вдигната от мотокора бала с отпадък, тежаща около 500 кг. Това състояние на вратата на ремаркето, видимо и за свидетеля Г. Т. С., е било допуснато от други работници на „ЗМБГ“ АД, а третото лице-помагач Л. К. Л. е управлявал мотокара, който в случая не е бил използван като подемна машина /каквото предназначение има/, което грубо нарушава правилата за безопасност, но грубо нарушение на тези правила е допуснал и пострадалият. Освен това последният не е проявил елементарна житейска съобразителност да отчете местоположението си и е пренебрегнал елементарната предпазливост да не рискува живота си – не би могъл да се отмести ако товарът падне. Поведението му представлява груба небрежност и е основание за намаляване на обезщетенията. От друга стрА., установено е, че вратата на ремаркето, прикачено към камиона, не се затваряла, тъй като едната му ключалка била неизправна. Това състояние на неизправност в случая е поддържано поради липсата на контрол от други работници, за които работодателят „ЗМБГ“ АД отговаря, в нарушение на правилата за безопасност, доколкото са събрани данни, че и в други случаи се е налагало притискане на вратата на ремаркето, за да се затвори – чл. 16, ал. 2 от Наредба № 12 от 27.12.2004 год. за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при работа с автомобили. Ремаркето е оборудвано от производителя със система за заключване/затваряне, за да се защити товара и да не се допусне риск от злополуки, ако същият се разсипе/падне. Ако тази система бе изправна, не би се налагало да се търсят други начини за плътно затваряне на вратата на ремаркето. Установено е също така, че работник на ОП „СПТО“ – Л. К. Л. е използвал управлявания от него мотокар не по предназначение в грубо нарушение на чл. 164, ал. 3, т. 3 от Наредба № 7 от 23.09.1999 год. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работното оборудване задължение за използване само предназначение на съоръжения, машини и оборудване, включително ръчни инструменти със или без двигател. Посоченото състояние на неизправност на ключалката на вратата на ремаркето е било явно и видимо и за пострадалия, но пренебрегнато от него, включително и при преценката по какъв начин да бъде разпределен и уплътнен товара, а неприсъщото ползване на мотокара е осъществено по негово настояване, поради което и не може да се изключи приносът на неговата груба небрежност. С оглед изложеното, при съобразяване на конкретните обстоятелства по делото и баланс между вредите, намиращи се в причинна връзка с поведението на пострадалия, настоящият съдебен състав намира, че каузалният му принос е 30 %, с който процент следва да бъде намалено дължимото от работодателя обезщетение за причинените от злополуката неимуществени вреди на всеки един от тримата ищци, както обосновано е приел и СРС /виж Решение №202 от 12.12.2014 год. на ВКС по гр.дело № 1298/2014 год., ІІІ г. о., ГК и Решение № 21 от 12.03.2018 год. на ВКС по гр.дело № 1459/2017 год., ІІІ г. о., ГК/. Следователно при така направения извод за съпричиняване определеното по-горе на всеки един от ищците обезщетение следва да бъде намалено със сума, съответна на процента съпричиняване, а обезщетението на ищцата Г. Г. М. следва да бъде намалено и с плащането по групова застраховка „ Задължителна трудова злополука“ в размер на 79 800 лв. /което е доказано от ответника/, поради което и релевираните претенции се явяват основателни, както следва: от ищцата Г. Г. М. – до размер на 4 200 лв. /120 000 лв. – 36 000 лв. – 79 800 лв./, а от първоначалния ищец Г. А. М. и ищцата П. И. Г. – до размер на по 45 500 лв. /65 000 лв. – 19 500 лв./, а в остА.лата част до пълните предявени размери подлежат на отхвърляне. По отношение на обратните регресни искове по чл. 54 ЗЗД: Обратните искове са предявени като частични – за сумата от общо 10 000 лв. /с цял общ размер от 40 000 лв./. Доколкото „ЗМБГ“ АД твърди, че посочените общи размери на вземанията му, предмет на предявените обратни искове – частични и цели, покриват това, което ще бъде платено на всеки един от четиримата ищци, то същите следва да се разпределят според броя на плащанията, т.е. следва да се приеме, че са предявени четири иска за сумите от по 2 500 лв. – част от вземания с цял размер от по 10 000 лв. Тези искове са били предявени като евентуални от стрА. на ответника, като подпомагА. стрА., срещу подпомагащите страни – Столична община и Л. К. Л., в случай, че решението по първоначалните искове ще бъде неблагоприятно за „ЗМБГ“ АД. Тъй като това условие в разглеждания случай се е сбъднало по отношение на предявените от Г. Г. М., Г. А. М. и П. И. Г. искове по чл. 200, ал. 1 КТ, то трите обратни претенции /всяка от които за сумата от 2 500 лв. – част от вземане с цял размер от 10 000 лв., т.е. за сумата от общо 7 500 лв. – част от вземания с цял общ размер от 30 000 лв./ подлежат на разглеждане по същество. В исковата молба, с която са предявени обратните искове, се претендира пасивна солидарност, като в уточняваща молба от 30.03.2022 год. /на л. 102 – 104 от първоинстанционното дело/, подадена във връзка с указанията на СРС, дадени с определението по делото от 17.03.2022 год., за посочване на конкретния размер на търсената сума по всяко едно отделно правоотношение, ищецът поддържа искането си за солидарно осъждане. При това положение съдът дължи произнасяне с акта по същество, с който ще следва да установи характера на материалното правоотношение и съответно обуславя ли то солидарност и ако не, да разгледа доколко всеки един от ответниците дължи и в какъв размер /виж в този смисъл например Решение № 163 от 07.02.2013 год. на ВКС по т. дело №642/2011 год., І т. о., ТК, Решение № 164 от 04.07.2012 год. на ВКС по гр. дело № 570/2011 год., ІV г. о., ГК и Решение № 350 от 20.10.2015 год. на ВКС по гр. дело № 1730/2014 год., IV г. о., ГК/. В частност е безспорно във въззивното производство, че към момента на настъпване на процесната трудова злополука Л. К. Л. е бил в трудово правоотношение с ОП „СПТО“. Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 5 от ППВС № 17 от 18.11.1963 год., отговорността на причинителите на вредата по регресен иск не е солидарна, а разделна, като всеки от тях отговоря за припадащата му се част, а когато такава не е разграничена – поравно, съгласно чл. 53 вр. с чл. 127, ал. 1 ЗЗД. Отговорността на работодателя по чл. 200 КТ е гаранционно-обезпечителна и безвиновна – той отговаря спрямо пострадалия работник или служител, респ. спрямо неговите наследници в случай на причинена смърт при трудова злополука, камо поради факта на съществуващото трудово правоотношение между него и увредения работник или служител, независимо дали трудовата злополука е настъпила в резултат на случайно събитие или непреодолима сила, или е била причинена от виновно поведение на самия работодател – физическо лице, на други /различни от пострадалия/ негови работници или служители, или на трето за трудовото правоотношение физическо лице. В последните два случая гаранционно-обезпечителната отговорност на работодателя има функцията да репарира вредите от трудовата злополука, причинена от чуждо виновно поведение. Когато тя е причинена виновно от работник или служител при същия работодател и последният заплати обезщетение по чл. 200 КТ на пострадалия, респ. на наследниците му, работодателят разполага с регресно материално-субективно право и специалния иск по чл. 202 КТ срещу виновния работник или служител, причинил трудовата злополука, респ. увреждането. Последният, от своя стрА., отговаря спрямо пострадалиа, респ. неговите наследници, на основание чл. 45 ЗЗД. На същото основание – чл. 45 ЗЗД, отговаря спрямо пострадалия, респ. спрямо наследниците му, и третото за трудовото правоотношение лице, което виновно и противоправно е причинило увреждането, представляващо същевременно и трудова злополука. В този случай работодателят, който е заплатил обезщетение по чл. 200 КТ за същите вреди от същата трудова злополука, ще разполага срещу деликвента не с регресното материално субективно право и специалния иск по чл. 202 КТ, а с регресното материално субективно право и иска по чл. 54 ЗЗД, тъй като и в този случай е заплатил обезщетение за вреди, виновно причинени от другиго, но който не е негов работник или служител. Същевременно заплатилият обезщетение по чл. 200 КТ работодател не може да търси сумата от възложителя на работата на деликвента, тъй като няма правно основание за това. Задължението на работодателя по чл. 200 КТ за обезвреда не е санкционна последица от виновно противоправно неизпълнение на правни задължения. То представлява законно прехвърляне върху работодателя на професионалния риск от увреждането на работника или служителя. Правото на регрес на работодателя съществува на общо основание за отговорност за вреди, причинени от другиго – по чл. 54 ЗЗД /срещу лицето, което не е негов работник или служител/ и по чл. 202 КТ /срещу лицето, което е негов работник или служител/. Възложителят на работа на деликвента няма регресна отговорност спрямо работодателя на пострадалия, който е заплатил обезщетение по чл. 200 КТ. Възложителят на работа е солидарно отговорен с извършителя на работата по отношение на увредения. Възложителят обаче отговаря по чл. 49 вр. с чл. 45 ЗЗД по отношение на увредения, не като причинител на вредата, за лични свои виновни действия или бездействия, а за такива на извършителя на работата, при и по повод на която са причинени вредите. Неговата отговорност е гаранционно-обезпечителна, по силата на закона и работодателят, който е заплатил обезщетение по чл. 200 КТ, няма регресно право срещу него. Правото му на регрес по чл. 54 ЗЗД е ограничено – той може да търси това, което е платил, само от прекия причинител на вредата /деликвента/ – в този смисъл Решение № 189 от 31.05.2011 год. на ВКС по гр. дело № 1177/2010 год., III г. о., ГК. В контекста на изложеното въззивният съд приема, че неправилно СРС е приел, че заплатилият обезщетение по чл. 200 КТ работодател може да търси сумата от възложителя на работата на деликвента. Релевираните срещу ответника Столична община обратни искове са неоснователни и подлежат на отхвърляне. На следващо място СГС счита, че работодателят разполага с регресното право по чл. 54 ЗЗД за обезщетенията, които ще бъдат заплатени на първите трима ищци, спрямо ответника Л. К. Л., доколкото с оглед приетото вече по-горе по делото е установено, че действията на последния са довели до противоправния резултат. В този смисъл релевираните срещу посочения ответник частични претенции се явяват основателни. Ето защо решението на СРС следва да бъде отменено, както следва: в частта му, в която предявеният от Г. Г. М. иск по чл. 200, ал. 1 КТ е уважен за разликата над 4 200 лв. до размера от 45 500 лв., която претенция подлежи на отхвърляне; в частта му, в която са уважени предявените срещу Столична община обратни искове по чл. 54 ЗЗД, които претенции подлежат на отхвърляне и в частта му, в която предявените срещу Л. К. Л. обратни искове по чл. 54 ЗЗД са отхвърлени за разликата над 5 000 лв. до 7 500 лв., които претенции подлежат на уважаване. Първоинстанционното решение трябва да бъде отменено и в частта му, в която ответникът по първоначалните искове „ЗМБГ“ АД е осъден да заплати по сметка на СРС държавна такса за разликата над 3 808 лв. В остА.лите обжалвани части решението на СРС следва да бъде потвърдено, като правилно. Предвид изложените съображения, съдът