Решение № 996 от 16.7.2026 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 3315/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Съдът е сезиран с въззивна жалба подадена от „АЙГЕР ИНЖЕНЕРИНГ” ООД, с ЕИК ••••••••••, чрез пълномощника адвокат П., срещу решение № 4256/03.10.2025 г., постановено по гр.д. № 724/2024 г. по описа на РС -Пловдив, с което е отхвърлен предявения от жалбоподателя против В. А. Р., с ЕГН ••••••••••, установителен иск с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 234, ал. 3, т. 2 от КТ, за признаване за установено в отношенията между страните, че В. А. Р. дължи сумата в размер на 5 667,27 лв., представляваща обезщетение по Договор за повишаване на квалификацията, ведно със законната лихва върху главницата от 29.08.2023 г. до окончателното плащане, за които вземания е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК №5933/30.8.23г. по ч. гр. д. № 20235330112634 на PC- Пловдив. Във въззивната жалба са релевирани оплаквания за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение решение. Искането към въззивния съд е за неговата отмяна и постановяване на ново по съществото на правния спор, с което исковата претенция на ищеца да бъде уважена изцяло. Претендира разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна В. А. Р., с ЕГН ••••••••••, подаден чрез пълномощника му адвокат Ф., с който се взема становище за нейната неоснователност и се настоява за потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендира разноски. ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД след като провери обжалваното решение съобразно правомощията си по чл. 269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която има право да обжалва и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което се явява процесуално допустима. Предмет на настоящето въззивно производство е материалноправният спор, разрешен със съдебния акт, предмет на въззивно обжалване по реда на чл. 258 и сл. от ГПК, чието решаване по същество дължи и въззивният съд, а именно предявени иск за установяване съществуването на вземане с правна квалификация по чл. 422, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 234, ал. 3, т. 2 от Кодекса на труда. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по повод подадена от „АЙГЕР ИНЖЕНЕРИНГ” ООД искова молба против В. А. Р. за установяване в отношенията помежду им, че ответникът дължи на жалбоподателя сумата от 5 667,27 лв., представляваща пропорционална част от обезщетение по чл. 234, ал. 3, т. 2 от КТ, както и законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението 29.08.2023 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК №5933 от 30.08.2023 г. по ч.гр.д.№12634/2023 г. по описа на Районен съд Пловдив. Приложено е и заповедното производство, от което се установява, че е постъпило възражение от длъжника и в дадения месечен срок заявителят е предявил настоящия иск, т.е. установява се допустимостта на производството по чл.422 от ГПК. В исковата молба се твърди, че между страните е съществувало трудово правоотношение, възникнало въз основа на трудов договор от 08.09.2020г. На същата дата, 08.09.2020г. между страните бил сключен и договор за повишаване на квалификацията, с който ответникът се задължил да завърши платен от работодателя курс на обучение за повишаване на квалификацията, както и да работи в ищцовото дружество за срок от 2г. и 6 месеца, считано от датата на приключване на обучението – 25.06.2021 г. С договора страните уговорили обезщетение по чл. 234, ал. 3, т. 2 от КТ, като фиксирали, че в случай че не завърши обучението или не работи при работодателя определения срок, работникът му дължи обезщетение в размер на 5 460 евро, на която стойност възлизало проведеното от работодателя обучение. Твърди се работодателят да е изпълнил задължението си, платил и предоставил обучението, но работникът не изпълнил задължението си да работи при него 2г. и 6 м., считано от 25.06.2021 г., като прекратил ТПО с работодателя с предложение от работника, считано от 27.08.2022 г. Уговореният срок е трябвало да изтече на 24.12.2024 г. Ето защо ответникът бил в частично неизпълнение на задължението си по чл. 234, ал. 3, т. 1 от КТ, поради което и дължал на работодателя част от уговореното обезщетение, пропорционално на неотработеното време. Тази пропорционална част възлизала на сума в размер 5667,27 лева. Тъй като ответникът не заплатил доброволно тази сума, ищецът подал заявление по чл. 410 от ГПК за заплащането й, било образувано ч. гр. дело № 12634/2023 г. по описа на ПдРС. В дадения едномесечен срок длъжникът възразил срещу заповедта, като на заявителя било указано да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок. В подадения от В. А. Р., чрез адвокат Ф., отговор на исковата молба, искът се оспорва изцяло. Твърди се, че действително на 08.09.2020г. между страните бил сключен трудов договор, както и че ТПО е прекратено по взаимно съгласие на страните на 27.08.2022 г. Твърди се обаче при постъпване на работа ответникът да е притежавал необходимата квалификация за изпълнение на възложените му с ДХ компетентности, като е придобил такава специалност в ТУ – София. Твърди се, че работодателят – ищец е обещал на ответника ако издържи успешно обучението да му увеличи БТВ. Ответникът оспорва договор за повишаване на квалификацията от 08.09.2020 г., като твърди, че е недействителен поради липса на предмет, заобикаляне на закона, противоречие с добрите нрави и злоупотреба с право. Видно от приетите писмени доказателства – трудов договор № 1361/08.09.2020г., договор за повишаване на квалификация по чл. 234 от КТ от 08.09.2020г., декларации за проведено обучение, предложение за прекратяване на трудово правоотношение от страна на ответника по взаимно съгласие и заповед за прекратяване на ТПО от 27.08.2022 г. се установява, че ответникът е започнал работа по трудово правоотношение с ищеца, на длъжност „•••••••”, възникнало на основание сключен трудов договор от 08.09.2020г. В чл. 3 от трудовия договор е уговорено, че трудовият договор се сключва със срок за изпитване в полза на работодателя до 07.03.2021г. вкл., след изтичане на който ТПО между страните продължава като безсрочно такова. Уговорено е работникът да постъпи на работа на 08.09.2020г., основно дневно възнаграждение 87, 5 лева, и допълнително дневно за продължителна работа – 2, 10 лева, брутно дневно – 89, 62 лева. Уговорени са 20 дни платен год. отпуск, като в чл. 9 е уговорен срок на предизвестие при прекр. на ТПО и за двете страни – 3 месеца. От същата дата е сключен и договор по чл. 234 от КТ за повишаване квалификацията на Р., чрез придобиване на знания и умения за младши ••••••••, по който и двете страни са декларирали, че приемат, освен условията по него, и Приложение 1 към договора и Общите условия към него. Съгл. чл. 1 от договора по чл. 234 КТ, работодателят се е задължил да осигури обучение на работника/служителя, а последният се е задължил да завърши успешно обучението по повишаване на квалификацията чрез придобиване на теоретични и практически познания за младши ••••••••••• съгласно програма за обучение в модули от 1 до 8, съставляваща неразделна част от договора. Посочено е, че обучението ще се провежда в работно време, но с откъсване от работния процес, считано от 08.09.2020г., съгласно програма – приложение 1. В чл. 3 а служителят се е съгласил да посещава редовно всички занятия съобразно програмата и уговорките с работодателя, да се подготвя за всички изпити и да постига добри резултати на тях, с 3 b - да изпълнява в срок и с дължимата грижа задачите за самостоятелна подготовка, с 3 c – да завърши успешно обучението си, като положи всички необходими изпити и практически занимания, като съгл. чл. 3 d на осн. чл. 234, ал. 3, т. 1 от КТ работникът обучаем се е задължил да работи при работодателя за срок от 2 г. и 6 месеца, считано от датата на приключване на обученията. Съгласно чл. 3 е от договора по чл. 234 КТ, обучаемият се задължава на осн. чл. 234, ал. 3, т. 2 от КТ да заплати на работодателя обезщетение в размер на 5 460 евро, в случай че не завърши уговореното с този договор обучение, както и при неизпълнение на задълженията по чл. 3, букви a, b, c, d. Съгл. чл. 4, работодателят се задължава: а – да осигури за своя сметка финансовите и битови условия за времето на обучение, вкл. заплащане на преподавателите, b – да осигури залата за теоретичното обучение, място и техника за практическото такова, c – да заплаща на работника/служителя трудово възнаграждение и съпътстващи плащания и осигуровки, независимо, че по време на обучението обучаемият се обучава, а не престира работна сила за работодателя, с което работодателят обосновава правото си да получи обезщетението по чл. 3 е в случай на неизпълнение на работника задължението по чл. 3 d. Представена е програмата за обучение, модулите и декларации от ответника за това, че е преминал обучение по всичките осем модула. ТПО е прекратено на дата 27.08.2022 г. на основание взаимно съгласие, считано от 27.08.2022 г. По делото са разпитани двама свидетели, един на ищеца и един на ответника. От страна на ищеца е разпитан свидетелят П. П. К., който е заемал длъжността „••••••“ в дружеството „Айгер инженеринг“. Според показанията на този свидетел, именно той е провел встъпителното обучение на ответника Р.. Според свидетеля групата, която е обучавал се е състояла от трима, като Р. е бил най-добрия от групата и успешно е преминал обучението си. Самото обучение е три месеца. От страна на ответника е разпитан свидетеля М. П. М., негов бивш колега, с когото са работили няколко години при ищеца. Според този свидетел през 2020 година, септември започнал курс за обучение като ••••••••••. На това обучение били между 8-10 човека, като четирима от тях, между който е и В. били на длъжност ••••••••••, останалите били на различни други длъжности дизайнер и администратор, сътрудник и т. н. Свидетелят не преминал обучението с и успешно и не го завършил. Обучението се изразяваше в отделни модули и се провеждало от човек от фирмата, като било за дизайнер, която длъжност е коренно различна спрямо тяхната като •••••••••••. Обучението е ставало в работно време, първите няколко месеца, след подписването на трудовия договор. Понякога е било по цял ден, понякога по няколко часа. Било всеки работен ден. Политиката на фирмата била такава, че всеки който започва работа в Айгер трябва да премине дадено обучение. Няма вариант да работиш в Айгер, без да минеш това обучение. Пред настоящата съдебна инстанция е изготвена и приета ССЕ, която е установила размера на действителните разходи за обучение, както и че същите са надлежно осчетоводени от работодателя. Размерът на уговорената между страните неустойка е 2912 евро или 5695,38 лева. Първостепенният съд е приел, че клаузата за неустойка, уговорена в договор за повишаване на квалификация по чл. 234 от КТ от 08.09.2020г., е нищожна, тъй като противоречи на императивни норми на КТ и представлява заобикаляне на закона на основание чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), във връзка с чл. 8 от КТ. Поради тези съображения е отхвърлил така предявения иск. При извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията си по чл. 269, изр. първо от ГПК съдът намира, че същото е валидно и допустимо и при постановяването му не е било допуснато нарушение на императивни материалноправни норми. По отношение на правилността на обжалваното решение съдът съобрази ограниченията на въззивната дейност съгласно чл. 269 ГПК и ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС за извършване проверка само в обжалваните части /в случая в изцяло/, на оспорените в жалбата фактически констатации и на изрично въведените в жалбата процесуални нарушения от първоинстанционния съд. При така установеното от фактическа страна, както и предвид твърденията на страните, съдът намира, че по делото е безспорно доказано възникването на ТПО между страните на 08.09.2020 г. и продължителността на същото до 27.08.2022 г., когато е прекратено по инициатива на работника. От представения трудов договор и договор за обучение се установява, че в деня на сключване на трудовия договор работникът е сключил и договор за обучение с работодателя, в който е поел задължението да работи за срок от две години и половина – до 24.12.2023г. , след проведено квалификационно обучение. Досежно оплакванията на ответната страна- сега въззиваема, че клаузите, предвиждащи неустойка са недействителни, т.к. липсва предмет, заобикалят закона, противоречат с добрите нрави и е налице злоупотреба с право, настоящият съдебе състав ги намира за изцяло неоснователни по следните съображения. Разпоредбата на чл.234 от КТ предвижда, че страните по трудово правоотношение могат да сключват договори за повишаване на квалификацията, както и да уговарят задължение на работника да работи при същия работодател за срок до 5 години. В случая страните са уговорили в допълнително сключен договор помежду им провеждането на квалификационно обучение, както и задължение на работника да работи при работодателя си за срок от 2,6 г. Уговорено е и заплащане на неустойка, ако работникът по своя воля прекрати ТПО преди изтичане на уговорения срок за работа при същия работодател. Подобен договор, респ. уговорките в него имат възможен предмет, не заобикалят закона и не противоречат нито на добрите нрави, нито на гарантираното от Конституцията право на труд. Напротив – разрешени са от специалния закон, регламентиращ трудовите правоотношения -КТ. Клаузата за работа за определен срок при работодателя не е безсрочна и безусловна, а напротив – цели от една страна да повиши квалификацията на работниците, а от друга – да осигури на работодателя квалифицирани работна ръка. В случая е съобразена с максимално допустимия срок на работа – до 5 години. Доколкото в процесния договор е налице определен срок и той е съобразен със законовия максимум, не може да се приеме, че е налице нарушение на правото на български гражданин да престира свободно труда си, че уговорката е в негова вреда или че е нарушено конституционно гарантираното му право на труд. Уговореният срок от 2,6 години е нормален и приемлив, т.к. работодателят е организирал обучение, намерил е обучители, направил е разходи за това обучение с очакването за определен период от време да има сигурност в квалификацията на наетия работник, производството му да бъде гарантирано с квалифицирана работна сила. Уговорката не е във вреда на работника, т.к. чрез обучението той придобива знания и умения, които може да използва за в бъдеще и не само при този работодател. В случая, от приетото по първоинстанционното дело заключение по СТЕ, изготвено от вещо лице А. К., което настоящият съдебен състав кредитира изцяло като обективно, компетентно дадено и не оспорено от страните, се установява, че преподаваните предмети преди всчико имат общо приложение в промишлеността. Договореното има възможен предмет и не противоречи на императивни норми в закона, нито ги заобикаля и некърнява добрите нрави. Трайната съдебна практика приема, че подобна неустойка нито е нищожна, нито е прекомерна, като същата цели не само възстановяване разходите за обучение на работодателя, а и представлява клауза за отговорност при неизпълнение, отделно от разходите за обучение /вж. Решение № 141/27.06.2022г. по гр. д. № 3429/2021г. на ВКС, Четвърто г. о./. Касае се за неустойка, извън стойността на платените разноски за обучение по договора, която е допустимо да бъде уговаряна, с оглед конкретния период на неизпълнение на задължението на работника/служителя да престира труд при работодателя. В случая, според мотивите на Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. ОСТК на ВКС, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). С нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай, че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Неустойката е винаги форма на договорна отговорност, а предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора и следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави и се преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди. Съгл. практиката на ВКС - Решение № 28/01.07.2011 г. по гр.д.№ 243/2010 г., IV г.о., решение № 272/05.10.2011 г. по гр.д.№ 1637/2010 г., III г.о. и решение № 665/19.05.2010 г. по гр.д.№ 706/2009 г., IV г.о, с които се приема, че страните могат да уговорят и други, непосочени в чл.234, ал.3 КТ условия в договора за повишаване на квалификацията и за преквалификация, вкл. неустойка за обезпечаване на вредите от неизпълнение на поето от работник или служител задължение да остане на работа при този работодател за определен срок, с оглед разпоредбите на чл.9 и чл.20а, ал.1 ЗЗД. За разлика от договора за ученичество /чл. 230-232 КТ/, при договора за квалификация и преквалификация не е уреден по императивен начин размерът на обезщетението при неизпълнение на договора от страна на обучавания, т.е. във всеки конкретен случай договорът следва да се тълкува по правилото на чл.20 ЗЗД, като се търси действителната воля на страните и клаузите се схващат в смисъла, който най-пълно съответства на целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. При неизпълнението на поети с договора по чл.234, ал.1 КТ задължения са приложими общите правила гражданския закон относно отговорността за неизпълнение на договорите. Отделно от това, предвидената в договора клауза за неустойка е действителна, защото преследва позволена от закона цел – обезщетение за вредите от неизпълнението на чл.234 ал.2 т.3 от КТ (в този смисъл решение № 28 от 01.07.2011г. по гр.д. № 243/2010г. Г.К.ІV Г.О. на ВКС). В конкретния случай съдът намира претендираната от ответника неустойка да не е прекомерна. От приетата ССЕ, която съдът кредитира като обективна, пълна и обоснована се установява, че разходите за обучение на ответника са в размер на 4804,24 евро. Това налага извода, че уговорената между страните неустойка надвишава с известна сума разходите за обучение, платени от работодателя, но е напълно съизмерима с тях. Освен това исковата претенция не е за възстановяване на направените разходи за обучение, а за заплащане на договорна неустойка. Ето защо съдът намира за неоснователни оплакванията, че уговорките в договора за квалификация са недействителни. В разглеждания случай трудовото правоотношение е прекратено по взаимно съгласие на страните, но по искане на ответника В. Р., а не по искане на работодателя, поради което съдът приема, че е налице едностранно напускане на работника преди изтичане на уговорения срок за работа. Това налага извода, че трудовото правоотношение е прекратено по инициатива на работника преди изтичане на договорения срок на работа. В този случай страните са уговорили заплащане на неустойка в размер на 5460 евро. Договорната неустойка е еманация на принципа на свобода на договарянето, като чрез нея страните се съгласяват предварително какъв ще е размерът на обезщетението при неизпълнение, без да е необходимо да доказват вредите и тяхната стойност. Преценката за действителност на уговорката за заплащане на неустойка следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора и следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В случая страните са уговорили още при сключване на договора размера на неустойката при неизпълнение на задължението за работа при същия работодател. Размерът на тази неустойка цели не само да възстанови разходите за обучение /които видно от ССЕ представляват 4804, 24 евро/, но и да стимулира работника да изпълни задълженията си. Следва да бъдат взети предвид и очакванията на работодателя да се гарантира за определен период от време да разполага с работни сила, която е в достатъчна степен квалифицирана, за да обезпечи нормалното протичане на работния процес. Ето защо при определяне на размера на дължимата неустойка следва да се вземе предвид единствено срока на неизпълнение. При обучаване на работника или служителя работодателят не влага средства само в икономически смисъл, а цели престиране на квалифицирана работна сила, което има отражение и върху неговото предприятие. Следователно предвидимите към момента на договарянето обичайни вреди за ищеца като работодател и изправна страна, не са нормално по-малки при подобен вид неизпълнение. Присъждането на претендираната неустойка не може да доведе до неоснователно обогатяване на изправната страна, а до нейното адекватно обезщетяване. В този смисъл неустойката не е уговорена с единствената цел да се отклони от присъщите й функции и в противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД / Решение № 139 от 21.05.2019 год. на ВКС по гр. дело № 3109/2018 год., ІV г. о., ГК/. Неизпълнението на задължението за престиране на труд в рамките на уговорения срок несъмнено създава трудности и неудобства за работодателя, инвестирал време и средства за обучение на работника или служителя, като работодателят ползва повишените знания и умения на служителя, но те остават за служителя след изтичането на срока на договора за повишаване на квалификацията. Предвид на изложеното, настоящият съдебен състав намира за доказано, че между страните е сключен договор за повишаване квалификацията на ответника, което е проведено; че работодателят е изпълнил задълженията си по договора, а обучаваният макара да е завършил обучението си и не е работил при работодателя за срок от 2 години и 6 месеца, считано от датата на приключване на обучението, а е прекратил трудовия договор преди изтичане на този срок по чл. 3 „d“ от договора. Поради това ищецът – работодател, има вземане от обезщетение (неустойка) за неизпълнен договор за повишаване на квалификацията от ответника - работник, поради което и установителния иск за съществуването му е основателен. Относно размерът на процесното вземане е прието, че същото е установено до исковата сума от 5667,27 лв., която е в по-малък размер от посочения от вещото лице по приетата ССЕ/5695,38 лв./, но с оглед на диспозитивното начало, следва да се присъди процесната сума. На основание гореизложените доводи, различаващи се от изводите на първоинстанционния съд, следва обжалваното решение да се отмени изцяло, като се уважи предявения иск. С оглед основателността на предявения иск за главница, то следва да се уважи и претенцията за законна лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното й плащане. По отношение на разноските: Вземането за разноски по заповедта също е дължимо, но според мотивната част на точка 12 от ТР № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС за него съдът в исковото производство следва да се произнесе с изричен осъдителен диспозитив, който да се отрази в настоящото решение. Поради това в полза на жалбоподателя - заявител следва да се присъди сумата от 113,35 лева за държавна такса и 400 лева – адвокатско възнаграждение или общо 513,35 лева/ 262,47 евро. На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на жалбоподателят следва да бъдат присъдени и направените по делото разноски, както следва – сума в размер на 1243,35 лева/635,71 евро за първоинстанционното производство/113,35 лв.-държавна такса, 800 лв.- адвокатско възнаграждение и 330 лв.- депозит за вещо лице/, сума в размер на 1304,52 лева/666,99 евро за въззивното производство/113,35 лв. -държавна такса, 800 лв.- адвокатско възнаграждение и 330 лв.- депозит за вещо лице/. Воден от гореизложеното, Пловдивският окръжен съд,VII граждански състав,