Решение № 104 от 10.3.2026 г. на Окръжен съд - Благоевград по дело № 972/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано e по въззивна жалба на К. Н. С., ЕГН ••••••••••, подадена чрез адв. В. У. срещу Решение № 235 от 27.06.2025 г. по гр. д. № 1599/2024 г. по описа на Районен съд *. С обжалвания съдебен акт: 1/ е предоставено упражняването на родителските права по отношение на детето Е. К. С., ЕГН ••••••••••, на нейната майка В. А. В., ЕГН ••••••••••, като е постановено местоживеенето на детето да бъде по това на майката; 2/ определен е следния режим на лични контакти между бащата К. Н. С. и детето Е. К. С.: Бащата има право да взема детето при себе си всеки първи и трети петък, събота и неделя от месеца, за времето от 18:00 ч. в петък до 17:00 ч. в неделя, с две преспивания, както и 30 дни през лятото, което време да не съвпада с платения годишен отпуск на майката. Бащата има право да взема детето при себе си за Новогодишните празници през нечетните календарни години, във времето от 10:00 ч. на 28 декември до 17:00 ч. на 01 януари, както и да взима детето при себе си по време на Великденските празници през четните години, за времето от 10:00 ч. на първия ден до 18:00 ч. на втория ден на Великден. Бащата има право да взема детето при себе си на рождените дни на детето за времето от 10:00 ч. до 13:00 ч. в неучебни дни и за два часа след училище в учебни дни. При осъществяване на режима на лични отношение бащата има задължение да взима и връща детето по местоживеенето на майката; 3/ К. Н. С. е осъден да заплаща на детето си Е. К. С. месечна издръжка в размер на 320 лв., чрез майката и законен представител В. А. В., считано от датата на предявяване на исковата молба - 29.11.2024 * настъпване на причини за изменение или прекратяване на издръжката, като същата се заплаща до 10. число на месеца, за който се дължи, ведно със законната лихва за всяка просрочена вноска; 4/ постановено е предварително изпълнение на решението в частта относно присъдената издръжка; 5/ отхвърлен е като неоснователен иска К. Н. С. да бъде осъден да заплаща на детето си Е. К. С. месечна издръжка над определения размер от 320 лв. до предявения размер от 350 лв.; 6/ отхвърлен е като неоснователен иска К. Н. С. да бъде осъден да заплати на детето си Е. К. С. издръжка за минало време за една година назад, считано от датата на внасяне на исковата молба в съда, на база МРЗ, а именно 2800 лева, ведно с законната лихва за забава до окончателното плащане; 7/ дадено е разрешение, заместващо съгласието на бащата К. Н. С. детето Е. К. С. да пътува извън пределите на Р. Б. до всички страни от Европейския съюз, придружавано от своята майка В. А. В. или изрично упълномощено от нея лице, за срок от пет години от влизане в сила на настоящото решение, които пътувания да са извън времето, предвидено в режима на лични отношения и контакти на бащата с детето, уреден с решението, като искането е оставено без уважение в останалата му част; 8/ отхвърлени са като неоснователни исковете на К. Н. С. да му бъде предоставено упражняването на родителските права относно малолетното дете Е. К. С. и местоживеенето й да бъде при бащата, да бъде определен режим на лични отношения на майката с детето, както и майката да бъде осъдена да заплаща месечна издръжка в размер на 300 лв. за детето Е. К. С.. Районният съд се е произнесъл и по разноските по делото като: К. Н. С. е осъден да заплати на В. А. В. сумата в размер на 925 лв., представляваща сторените по делото разноски; В. А. В. е осъдена да заплати на К. Н. С. сумата в размер на 289,53 лв., представляваща сторените по делото разноски; К. Н. С. е осъден да заплати на РС * държавна такса върху присъдената издръжка в размер на 460,80 лв., както и държавна такса в размер на 5 лв. за издаване на изпълнителен лист. В жалбата са наведени доводи за неправилност на изводите на районния съд относно приетата от него фактическа обстановка. Жалбоподателят счита, че съдът не е изложил надлежни мотиви относно липсата на съгласие между родителите за пътуването на детето в чужбина. Поддържа, че не са надлежно обсъдени свидетелските показания, според които той е разрешавал детето да пътува в чужбина. Счита, че от справките за пътуване на детето може да се заключи, че той не е възпрепятствал пътуването му в чужбина. Навежда, че съдът не е обсъдил социалния доклад по делото, според който бащата е съгласен детето да отиде на гости при своята баба и вуйчо, но само за определен период. Счита, че за да се произнесе съдът по чл. 127а, ал. 2 СК трябва да е налице спор между родителите относно пътуването на детето в чужбина, като намира, че такъв не се доказва да е налице в случая. Позовава се на решение № 982 от 15.03.2010 г. по гр. д. № 900/2009 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС и решение № 697 от 01.11.2010 г. по гр. д. № 1052/2010 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, като препраща към доводите изложени в тях. Счита, че в случая със съдебното решение е осигурена възможност на ищцата да пътува с детето, докато същото навърши пълнолетие, в рамките на ЕС за следващите пет години, без да са представени доказателства за конкретна причина, която да бъде съобразена при преценката за най-добрия му интерес. Намира, че не са представени доказателства за необходимостта да се разреши на детето да пътува в чужбина. Според жалбоподателя съдът е постановил, че при осъществяване на режима на лични отношение бащата има задължение да взима и връща детето по местоживеенето на майката, но не е посочил точния настоящ адрес на ищцата. Счита, че това създава предпоставки за конфликти и за препятстване на контактите с детето. Поддържа, че не е била съобразена съдебната практика, обективирана в решение № 60287 от 09.12.2021 г. по гр. д. № 85/2021 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС. Моли да се отмени решението в обжалваните части. Претендира разноски. В срок е подаден отговор на въззивна жалба от В. А. В., чрез адв. И. П., в който са изложени съображения за неоснователност на въззивната жалба и за правилност на обжалвания съдебен акт. Въззиваемата навежда, че в необжалваната му част първоинстанционното решение е влязло в сила. Тя излага съображения, че е налице правен спор и разногласие между родителите относно пътуването на детето в чужбина. Твърди, че само два или три пъти бащата е давал разрешение на детето да пътува в чужбина. Поддържа, че когато бащата дава съгласие, прави това непосредствено преди самото пътуване, което създава неудобства, разходи и негативни преживявания, като същевременно той поставял условия свързани с даването на издръжката или с режима на личните отношения. Въззиваемата твърди, че след като е било постановено предварително изпълнение на решението, жалбоподателят не е плащал дължимата издръжка и е продължил да не се съобразява с определения режим на лични отношения, което наложило да се подаде жалба по РУ на МВР * и до АСП Х.. Едва след подаването на жалбата ответникът заплатил по-голямата част от дължимата сума. Въззиваемата излага съображения за обоснованост на решението в частта му относно уважаването на молбата по чл. 127а, ал. 2 СК. Сочи, че съдът е отбелязал и че детето следва да пътува, тъй като в Д. живеят неговите баба и вуйчо. Твърди, че на 16.11.2024 *тето не се е качило на борда на самолет за Копенхаген, тъй като бащата не е дал съгласие за това пътуване. Въззиваемата навежда, че когато бащата дава съгласие, то е за кратък период от време. Твърди, че жалбоподателят е инициирал съдебно производство по реда на чл. 127б СК. Оспорва доводите на жалбоподателя, че съдът е разрешил да се пътува за неопределени страни и до навършване на пълнолетие на детето. Сочи, че разрешението е било дадено само за ЕС и за период от 5 години. Поддържа и че с първоинстанционното решение е дадено разрешение за пътуване в чужбина, което съобразява постановения режим на лични отношения. Сочи, че през годините детето е живяло на адреса на майката и контактите му с другия родител не са били усложнени. Моли да се остави без уважение въззивната жалба и да се потвърди първоинстанционното решение. Жалбата е редовна, тъй като отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК и е допустима, понеже е подадена в срок от легитимирана страна с правен интерес срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване. Редовен е и представения отговор. С въззивната жалба на К. С. решението се обжалва в частта, с която е уважено искането по чл. 127а, ал. 2 СК, както и в частта, с която е постановено, че при осъществяване на режима на лични отношения бащата има задължение да взима и връща детето по местоживеенето на майката. Решението не се обжалва в частите, с които съдът се произнесъл относно предоставянето на упражняването на родителските права, местоживеенето на детето, присъждането на издръжката, постановяването на предварително изпълнение на решението в частта относно издръжката, поради което в тези части първоинстанционното решение е влязло в сила. Следователно предмет на въззивното производство са въпросите относно съдържанието на режима на личните отношения и произнасянето по молбата по чл. 127а, ал. 2 СК. Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на В. А. В., подадена срещу К. Н. С., с която са били отправени искания съдът да предостави на майката упражняването на родителските права, местоживеенето на детето да бъде при нея, да се определи режим на лични отношения с бащата и същият да бъде осъден да заплаща издръжка, считано от една година преди подаване на исковата молба. Отправена е и молба по чл. 127а СК съда да даде разрешение на детето Е. К. С. до навършване на пълнолетие да напуска пределите на Р. Б., като може неограничено да пътува и пребивава във всяка една държава – членка на ЕС придружавана само от своята майка В. А. В. или изрично упълномощено от него лице, без да се иска съгласието на бащата К. Н. С.. В исковата молба молителката е основала своите искания на следните наведени от нея фактически твърдения. Тя твърди, че с ответника са съжителствали на семейни начала и че на ••• г. се родило детето им Е. К. С.. Няколко месеца след раждането на детето двамата се разделили. Молителката и детето заживяли в дома на нейните родители в с. Б.. Там те живеели с дядото на детето, а неговата баба от години работила в чужбина. След раздялата ответникът имал редовен контакт с детето, взимал го когато си реши и за колкото време си иска, без да предупреждава предварително молителката, а само я уведомявал. Молителката навежда доводи, че това я поставя в невъзможност да планира своя ден и времето си с детето. Същевременно той не плащал издръжка. Молителката счита, че има капацитет да отглежда и възпитава детето, както и че ответника няма такъв. Сочи, че той е шофьор на тир и че с дни отсъства от дома си. Тя твърди, че ответникът не й давал съгласие да извежда детето извън страната и че е инициирал производство по чл. 127б СК. Тя сочи, че иска да води детето на море в Р. Г., както и на гости при роднини в К. Д.. Счита, че детето следва да има възможност да пътува без да бъде необходимо всеки път молителката да моли ответника да й даде съгласие. Сочи, че до сега само два пъти й е дал такова съгласие, за да може тя да отиде с детето на гости в Д. при майката на молителката и при нейния брат. Посочва се, че съгласието е било за конкретен период от време – от 10.09.2024 г./датата, на която е дал съгласието/ до 23.09.2024 г. Относно отиването до Г. през лятото молителката твърди, че ответникът никога не е давал съгласие, а е идвал до границата, заедно са преминавали през пункта, след което той се е връщал обратно. Сочи, че това я е принуждавало да го чака на самата граница, а на път за нея тя всеки път не е знаела дали той ще дойде. Изла*води, че е зависима от ответника за даване на съгласие, което обуславяло за него възможност да отправя условия към нея за да *де. Сочи, че ответникът е образувал производство по чл. 127б СК по съображения, че молителката ще изведе детето в К. Д. и ще се установи там, понеже там са нейната майка и брат. Молителката оспорва това и сочи, че иска да заведе детето в Д., но само на гости на неговите баба и вуйчо. Поддържа, че има основателни причини да иска съда да замести съгласието на бащата за пътуване в чужбина, защото освен в Д., където са майката и братът на молителката, тя иска да може с детето свободно да отиват и до Г., най-вече през лятото. Изразява желание разрешението за пътуване и престой да бъде за неограничен период от време и да бъде съобразено с режима на личните отношения между детето и бащата за да се гарантират правата и на другия родител. С отговора на исковата молба ответникът е оспорил предявените искове. Твърди, че след раздялата си родителите са успели да намерят общ език и на практика да упражняват споделено родителство, като и двамата се грижели за своята дъщеря и прекарвали почти равно време с нея. Ответникът поддържа, че винаги е предупреждавал молителката кога възнамерява да вземе и върне детето. Счита, че детето е еднакво адаптирано в дома в с. Б. и в дома в с. К., където има изграден социален кръг от баба, дядо, леля и други близки и приятели. Ответникът оспорва твърдението, че е проявявал непостоянност в грижите и в отглеждането на детето. Твърди, че непостоянно поведение е имала молителката, която често сменяла своите решения. Оспорва твърдението, че не е давал издръжка на детето. Навежда, че всеки от тях поемал издръжката на детето, докато то било при съответния родител и че често той е поемал по-голям дял. Твърди, че е сезирал съда с молба по чл. 127б СК, като ищцата му е заявила, че ще се премести да живее в Д. с детето, защото там тя би имала по-добро бъдеще. Ответникът поддържа, че никога не е ставал пречка за пътуване и че е искал само предварително да обсъдят страната, за която ще се пътува и съответния период. Навежда, че след като се е уверил, че молителката няма да злоупотреби, е дал съгласие за пътуване до Д.. Поддържа, че никога не е отказвал съгласие за пътуванията до Г.. Изразява становище, че след като Р. Б. е станала член на Шенгенското пространство, такова съгласие не се изисква. В хода на първоинстанционното производство са изслушани страните по делото и са събрани писмени и гласни доказателства. За да постанови решението първоинстанционният съд е приел, че по делото се установява, че страните са съжителствали на семейни начала, като на ••• г. се е родило детето им Е. К. С.. Скоро след раждането му родителите се разделили, като майката и детето заживели в дома на родителите на ищцата в с. Б.. При отглеждането на детето тя била подпомогната от близките си. След раздялата им бащата упражнявал свободен режим на лични отношения с детето. Във времето, през което детето е било при него, той разчитал и на помощта на своите родители. Първоинстанционният съдебен състав е обсъдил свидетелските показания по делото. Свид. А. В. сочил, че помага на своята дъщеря с отглеждането на нейното дете, както и че финансово помагала и неговата съпруга, която от *-* години работи в К. Д.. Свидетелят посочвал, че водил детето на детска градина в гр. *, а майката го прибирала от нея. В детската градина детето имало уроци по английски, като то ходило и на народни танци и на курс по тенис. Свид. В. сочил, че бащата не е давал съгласие за пътуване в чужбина и че е давал такова само еднократно за кратък период от време. Когато е трябвало да се пътува в Р. Г., бащата отивал до граничния пункт, преминавал с майката и детето, след което се връщал. Свидетелят заявявал, че е имало случай, в който дъщеря му е искала да отиде с детето на гости при майка си в Д. за по-дълъг период, но ответника не дал съгласие за пътуването на детето. Ищцата отишла сама, а детето останало при неговия баща, докато тя се върне от чужбина. Районният съд е обсъдил показанията на свидетелката Г. В.. Тя посочвала, че детето ходи и на курсове по плуване. Сочила, че миналата година бащата не се е съгласил детето да пътува в чужбина. Свид. В. заявява, че молителката нямала намерение да живее в чужбина, но искала да води детето на екскурзии за да обогати своята култура и за да ходи на гости при майката и брата на молителката, които били в Д.. Свидетелят А. З. сочил, че вижда детето, когато то е при бащата в с. К.. Било му е известно, че ответникът е давал декларации за съгласие детето да излиза извън страната. Заявява, че от познати на молителката е разбрал, че миналата година бащата е забранил излизането на детето, тъй като майката е искала да го изведе трайно извън страната. Детето било заявило пред него, че не е хубаво да се живее в Б.. Свидетелят посочвал, че бащата е шофьор на товарен автомобил, пътувал често, но курсовете не били продължителни. Свидетелката В. В. сочила, че бащата взима детето почти всяка седмица. Давал разрешение детето да пътува в чужбина, като всеки път майката го е информирала къде отиват и за колко време, но не разрешавал детето да се изведе за по-дълго пътуване. Имало период, когато майката заминала за чужбина без детето, което тогава останало при бащата в с. К.. Свид. В. сочи, че ответникът работи като шофьор, карал камион, отсъствал 2-3 дни в седмицата, но почивните дни винаги бил вкъщи. Районният съд е обсъдил писмените доказателства по делото, вкл. социалните доклади. Отчел е, че майката е заявила, че има желание да води детето на море с цел закалителни процедури за укрепване здравето на детето, както и да гостуват на техните роднини в Д., което според съда не е в нарушение на най-добрия интерес на детето. Бащата твърдял, че никога не е ставал пречка за пътуването на детето, искал е само предварително родителите да обсъдят страната, за която ще се пътува и съответния период, за който ще се предоставя декларация-съгласие. Съдът е отчел, че по данни на бащата работния му график е съобразен с възможностите му за по-чести контакти и грижи за детето от негова страна. Стараел се всяка събота и неделя да е вкъщи, но понякога в зависимост от работата отсъствал по няколко дни. Първоинстанционният съд е обсъдил заявеното от страните при тяхното изслушване. Молителката сочила, че когато детето се извежда до Г., се налагало родителят, който остава в страната да отива до границата, за да може детето да излезе. Миналата година молителката имала намерение с детето да отидат в Д. на гости на нейната майка за рожденият й ден, но ответникът не позволил да се изведе детето, а бил предварително уведомен. Ответникът обаче твърдял, че молителката му е заявила, че ще отиде да живее с детето в Д., поради което не дал съгласие за пътуване на детето. Районният съд е определил режим на лични отношения, които според него би дал възможност на бащата да изпълнява своя родителски дъл* полага по-често непосредствени грижи за детето, а то от своя страна да не чувства осезателна липса на този родител. Относно молбата по чл. 127а, ал. 2 СК съдът е намерил за доказано, че родителите не могат да постигнат съгласие относно пътуването на детето в чужбина. Счел е, че пътуването обогатява представите на детето за света, дава му възможност да опознае различна културна среда и да се среща с повече хора, което е в полза на неговото развитие. С оглед на това съдът е намерил, че следва да бъде дадено разрешение, заместващо съгласието на бащата за извеждането на детето извън пределите на Р. Б.. Според районния съд детето има желание и е в негов интерес да може да пътува с майка си в Р. Г.. Счел е, че предвид отдалечеността на гр. * от Ч... и близостта на Б... е по-лесно за молителката да води детето на почивка на Б... от финансова гледна точка, както и с оглед на необходимото време за пътуване. Съдът е намерил за установено от свидетелските показания, че детето има роднини в К. Д.. Първоинстанционният съдебен състав правилно е отчел, че детето е гражданин на ЕС, поради което разполага с правото на свободно придвижване. Съдът е намерил, че държавите от ЕС са безопасни за детето и че пътуването до тях би разширило неговия кръгозор и би обогатило неговите знания и възприятия. Счел е, че в държавите, които са членки на ЕС, са налице достатъчно правни механизми, свързани с родителската отговорност и с гарантирането на правата на детето, поради което е счел, че не са налице разумни аргументи да се ограничи възможността на детето да пътува в рамките на ЕС. Намерил е, че се касае за пътуване в конкретно изброени и определяем кръг от държави, в които е възможно Р. Б. да гарантира изпълнението на собствените си съдебни решения за осигуряване на мерки на лични отношения между детето и родителя, който се противопоставя на извеждането му зад граница. Съдът е отбелязал, че предприемането на пътувания на детето в чужбина следва да бъдат съобразени с установеният режим на лични контакти на детето с бащата, уреден със съдебното решение. Счел е, че според съдебната практика съдът не може да издаде разрешение за неограничено извършване на пътувания в чужбина. В тази връзка се е позовал на решение № 982 от 15.03.2010 г. по гр. д. № 900/2009 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, решение № 446 от 30.06.2010 г. по гр. д. № 4549/2008 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, решение № 697 от 01.11.2010 г. по гр. д. № 1052/2010 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, решение № 315 от 12.01.2012 г. по гр. д. № 1456/2010 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС, решение № 116 от 16.04.2014 г. по гр. д. № 5156/2013 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС. С оглед съдебната практика и на спецификата на конкретния случай районният съд е намерил, че разрешението следва да бъде дадено за срок от пет години от влизане на решението в сила, като се съобрази и чл. 36, ал. 1 ЗБЛД. Съгласно чл. 269 ГПК правомощията на въззивния съд са да се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. Първоинстанционното решение е валидно. При служебна справка въззивният съд констатира, че производството по чл. 127б СК не е завършило с влязло в сила съдебно решение, което обуславя извод, че то не обуславя наличието на процесуална пречка за допустимостта на настоящото производство. В доказателствата по делото се обективира разминаване между твърденията на молителката и ответника относно това дали е в най-добрия интерес на детето то да пътува в чужбина. Затова по този въпрос е налице спор между страните по делото. Надлежната процесуална легитимация и правния интерес се извеждат от твърденията, които молителят е формулирал в исковата молба. В случая с оглед на съдържанието на исковата молба молителката има правен интерес да предяви своята молба по чл. 127а, ал. 2 СК, поради което същата е допустима. Затова решението на районния съд е допустимо и в частта му, с която той се е произнесъл по молбата по чл. 127а, ал. 2 СК. За да бъде тя основателна не е необходимо молителят да провежда пълно и главно доказване относно това, че в действителност е налице правен спор. След като е надлежно сезиран с допустима молба по чл. 127а, ал. 2 СК, съдът следва да се произнесе по същество по нейната основателност, като съобрази посочените в закона критерии, съобразно които следва да се администрират гражданските правоотношения, които в случая са целесъобразността и най-добрия интерес на детето. Затова доказателствата по делото, че в миналото бащата е давал съгласие за осъществяването на пътувания на детето в чужбина, сами по себе си не обуславят извод за неоснователност на молбата по чл. 127а, ал. 2 СК, като те биха могли евентуално да бъдат съобразени при преценката за целесъобразност. По тези съображения следва да се приеме, че първоинстанционното решение е допустимо в обжалваните му части, поради което следва да се пристъпи към проверката на тяхната правилност. Съгласно чл. 3, пар. 1 от Конвенцията за правата на детето висшите интереси на детето са първостепенно съображение във всички действия, отнасящи се до децата, независимо дали са предприети от обществени или частни институции за социално подпомагане, от съдилищата, административните или законодателните органи. Във всички решения, отнасящи се до децата, техните интереси трябва да бъдат от първостепенно значение (виж практиката на ЕСПЧ, обективирана в т. 96 от X v. Latvia и т. 56 Пенчеви срещу Б., както и тълкувателно решение № 1 от 03.07.2017 г. по тълк. д. № 1/2016 г., ОСГК на ВКС). Съгласно решение № 199 от 05.11.2014 г. по гр. д. № 480/2014 г., Г. К., III г. о. на ВКС, когато следи служебно за интересите на детето, въззивният съд не е ограничен от оплакванията и доказателствените искания в жалбата, като интересите на детето, налагат изключения от общите правила на чл. 269, изр. 2 ГПК. Обжалваната част от първоинстанционното решение предопределя и предмета на въззивното производство. Въззивният съд съобрази, че първоинстанционното решение е влязло в сила между страните по отношение на въпросите за предоставянето на упражняването на родителските права на майката, определянето на местоживеенето на детето и присъждането на издръжката. Затова предмет на въззивното производство са въпросите относно съдържанието на режима на личните отношения и произнасянето по молбата по чл. 127а, ал. 2 СК. Според чл. 2 ГПК съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права. Съгласно чл. 322, ал. 2 ГПК с брачния иск задължително се предявяват и разглеждат исковете за упражняване на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, ползването на семейното жилище, издръжката между съпрузите и фамилното име. Съдът се явява сезиран с няколко молби по чл. 2 ГПК, всяка от която поражда задължение за не* се произнесе по определен въпрос. Въпросите относно упражняването на родителските права, местоживеенето на децата и режима на лични отношения с другия родител касаят производство по спорна съдебна администрация. Характерно за спорната съдебна администрация е, че съдебната намеса се предприема въз основа на обществения интерес, изхожда от съображения на целесъобразност и се състои в изменение на гражданските отношения, което за едната страна е изгодно, а за другата - не, което дава повод за спор и съдебната намеса се осъществява по реда на двустранни спорни производства, наподобяващи конститутивния исков процес, защото като него завършват с решения, променящи съществуващите граждански отношения (Сталев, Ж. „Българско гражданско процесуално право. Десето преработено и допълнено издание, второ по действащия ГПК“, „Сиела Норма“ АД, София, 2020, стр. 55). Дейността на съда се изразява в това да се намеси в гражданските отношения и да ги администрира, като определи как правоотношението, за което страните спорят, следва да се развива, създавайки по този начин ново правно положение между страните според своята преценка кое е найцелесъобразно за развитието на гражданското правоотношение съобразно уредените в закона критерии (Тълкувателно решение № 3 от 27.06.2024 г. по тълк. д. № 3/2023 г., ОСГК на ВКС). Искането да се определи режим на лични отношения представлява самостоятелна молба за съдействие на упражняването на лични права по смисъла на чл. 2 ГПК. Сезирането на съда с тази молба обуславя образуването на висящ процес по спорна съдебна администрация, в които съдът следва да се произнесе по нея, като прецени кое е най-целесъобразното за развитието на тези граждански правоотношения съобразно уредените в закона критерии. Самостоятелна молба по чл. 2 ГПК представлява и молбата по чл. 127а, ал. 2 СК, по която също е налице производство по спорна съдебна администрация. По режима на лични отношения: При определянето на режима на личните отношения между бащата и детето районният съд е постановил, че при неговото осъществяване бащата има задължение да взима и връща детето по местоживеенето на майката. С въззивната жалба се обжалва само тази част от режима на личните отношения. Това обаче сезира въззивната инстанция с въпроса за произнасянето по тази молба за съдействие по чл. 2 ГПК, поради което пред въззивният съд формално се явява висящ в цялост въпроса за определянето на режима на личните отношения между бащата и детето. В този смисъл е и съдебната практика, обективирана в решение № 51 от 08.07.2020 г. по гр. д. № 4140/2019 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС, определение № 50055 от 09.02.2023 г. по гр. д. № 2916/2022 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС, според която в тези случай съдът не е обвързан от посоченото и поисканото в жалбата. Настоящият съдебен състав счита, че с оглед на липсата на спор между страните относно останалите части на режима на личните отношения, които са били постановени от районния съд, би било налице отклонение от изискването за целесъобразност, ако въззивният съд се намеси в тези граждански отношения и ги администрира по различен начин. Следва да се посочи, че въззивната инстанция счита, че тези отношения да са били администрирани от районния съд съобразно уредените в закона критерии. Същевременно, следейки служебно за най-добрия интерес на детето, въззивният съд намира, че въз основа на доказателствата по делото не се установява основание да бъдат изменяни тези части от режима на личните отношения. По тези съображения въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е правилно и че същото следва да се потвърди в частта му, с която е определен режима на личните отношения, в частите му, които не касаят задължението на бащата да взима и връща детето по местоживеенето на майката. При определяне на мерките съдът трябва да определи личните отношения между детето и родителя по такъв начин, че да създаде нормална обстановка за тяхното поддържане, като е необходимо и определените с решението мерки да не стават допълнителен източник на споразумения и спорове между родителите – бивши съпрузи (Екатерина Матеева, „Семейно право на Р. Б.“, ВСУ „Черноризец Храбър“, 2010, стр. 317). Ако режимът на личните отношения не урежда мястото, където бащата взима и връща детето, това би повишило вероятността в бъдеще между родителите да възникват спорове относно това къде следва да се предаде детето. Затова би било нецелесъобразно режимът на личните отношения да се отмени в тази обжалвана част. Доказателствата по делото не обуславят извод, че е нецелесъобразно постановеното в режима за личните отношения, че бащата е длъжен да взима и връща детето по местоживеенето на майката. Съгласно чл. 126, ал. 1 СК родителите и ненавършилите пълнолетие деца живеят заедно, освен ако важни причини налагат да живеят отделно. По смисъла на тази разпоредба децата от прекратения брак трябва да живеят при родителя, комуто съдът е възложил упражняването на родителските права (в този смисъл решение № 822 от 12.09.1991 г. по гр. д. № 584/1991 г., I г. о. на ВС). С първоинстанционното решение е постановено местоживеенето на детето да бъде по това на майката. Съвсем естествено е детето да живее при родителя, който ще упражнява родителските права (Лиляна Ненова, Семейно право. Книга първа. Нова редакция проф. д.ю.н. Методи Марков по новия СК от 2009 г., Софи-Р, 2009 г., стр. 626). Затова именно на местоживеенето на майката преимуществено ще се намира детето, когато то не е на детска градина, на народни танци, на йога или на курс по плуване или тенис. Това обуславя целесъобразност на постановяването, че бащата следва да взима детето именно от този адрес. От доказателствата по делото се установява, че на процесния адрес живеят детето, неговата майка и неговият дядо. Следователно дори и майката да е ангажирана, детето може да бъде върнато на този адрес, на който живее и дядото. Това обуславя извод, че е целесъобразно именно на този адрес детето да бъде връщано от неговия баща. По тези съображения въззивният съд счита, че определеният от районния съд режим на личните отношения е целесъобразен и постановен в съответствие със законновите критерии, вкл. в частта му, с която бащата е задължен да взима и да връща детето по местоживеенето на майката. За пълнота на изложението следва да се посочи, че ако родителите постигнат взаимно съгласие, те могат да се отклонят от режима на личните отношения, които е определен от съда. Така не биха могли в конкретен случай ad hoc да се съгласят детето да бъде взето или върнато на друго място и по този начин гражданските правоотношения биха могли да се развият още поцелесъобразно, като се съобразят конкретни особени обстоятелства, които не са били отчетени от съда, при определянето на режима на личните отношения, които е предназначен да уреди тези отношения по един общ и траен начин, поради което и режимът не може изначално да съобрази всички възможни непредсказуеми и изключителни обстоятелства, които биха могли на настъпят в бъдещите конкретни случаи на предаване на детето. Въззивният съд констатира, че в социалния доклад от 24.10.2025 г., изготвен от ДСП – Х. е посочено, че по данни на бащата той желае да бъде посочен точния адрес на местоживеене на майката и на детето, тъй като когато в неделя вечер връща детето и пита майката къде да го заведе, майката посочвала адресът в с. Б., общ. *, а по документи детето и майката се водели на друг адрес, находящ се в гр. *, ул. •••. В тази връзка е редно да се уточнят правните последици на съдебното решение и на определения режим на личните отношения. Предоставяйки упражняването на родителските права на единия от съпрузите, съдът е овластен служебно да определи при нужда и мерки относно упражняването на родителските права, като под това понятие се има предвид начинът на тяхното упражняване, а в съдържанието на тези мерки могат да попаднат според обстоятелствата и особените предписания на съда относно местоживеенето на детето (виж Екатерина Матеева, „Семейно право на Р. Б.“, ВСУ „Черноризец Храбър“, 2010, стр. 315). Съдържанието на мерките обхваща и въпроса относно местоживеенето на децата, като съдът постановява „при кого от родителите да живеят децата“, който въпрос е изведен отделно и самостоятелно от въпроса за упражняването на родителските права (в този смисъл Лиляна Ненова, Семейно право. Книга първа. Нова редакция проф. д.ю.н. Методи Марков по новия СК от 2009 г., Софи-Р, 2009 г., стр. 626). Съгласно чл. 127, ал. 2 СК ако родителите не постигнат споразумение по ал. 1, спорът се решава от районния съд по настоящия адрес на детето, който се произнася относно местоживеенето на детето, упражняването на родителските права, личните отношения с детето и издръжката му съгласно чл. 59, 142, 143 и 144. В този смисъл е и съдебната практика, обективирана в решение № 262040 от 21.06.2022 г. по в. гр. д. № 2567/2021 г. на Софийски градски съд и решение № 2691 от 08.05.2024 г. по в. гр. д. № 238/2023 г. на Софийски градски съд, според която под "местоживеене" се има предвид определяне при кое лице ще живее детето (при единият от родителите, при роднина, близък или трето лице), а съдът не е длъжен да определи конкретен адрес на пребиваване, доколкото нормата не борави с термина "адрес", чието съдържание е определено от Закона за гражданската регистрация. Според определение № 569 от 02.10.2020 г. по гр. д. № 2325/2020 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС в производството по спор относно местоживеенето на ненавършилите пълнолетие деца съдът се произнася по отношение на това, при кой от двамата родители да живеят същите, но не определя задължително административния адрес на жилището. Затова родителят, при който живеят ненавършилите пълнолетие деца, не е задължен да пребива постоянно в жилището, където е бил към момента на постановяване на съдебното решение, а може да извършва смяна жилищата с оглед на конкретните нужди. В конкретния случай районният съд се е произнесъл с първоинстанционното решение по въпроса при ко* живее детето, като е постановил местоживеенето на детето да бъде по местоживеенето на майката. В диспозитива си районният съд не е определил конкретния административен адрес, на който пребивава майката и на който следва да пребивава занапред детето, понеже при произнасянето по въпроса относно местоживеенето на детето съдът следва да постанови при кое лице ще живее детето, а не на какъв адрес. Следва да се посочи, че първоинстанционното решение не е било обжалвано в частта му, с която районният съд се е произнесъл относно местоживеенето на детето, поради което в тази негова част решението е влязло в сила (чл. 296, т. 2 ГПК). По тази причина въззивният съд не би могъл да осъществи проверка спрямо тази част от първоинстанционното решение, като го измени конкретизира адреса, на който живее майката, доколкото това би довело и до постановяването на недопустим съдебен акт на въззивната инстанция. С въззивната жалба решението е било обжалвано в частта относно определянето на режима на личните отношения между бащата и детето. Следва да се отчете, че когато съдът определя мерките относно упражняването на родителските права, съдът определя местоживеенето на детето, а не местоживеенето на майката. Затова при определянето на тези мерки и на режима на личните отношения в съдебното решение не може да бъде посочен административен адрес и майката да бъде задължена на живее на него заедно с детето. Същевременно следва да се съобрази, че ако въззивният съд измени определения режим на личните отношения, като конкретизира адреса на местоживеенето на детето и на майката, в конкретния случай това би довело интервениране и в частта на първоинстанционното решение, с която районният съд е определил местоживеенето на детето и която към настоящия момент вече е влязла в сила. По тези съображения окръжният съд намира, че въззивната жалба е неоснователна в частта й, касаеща режима на личните отношения, вкл. в частта му, с която е постановено, че бащата е длъжен да взима и връща детето по местоживеенето на майка. С цел да се внесе яснота в отношенията между страните и да се предотвратят бъдещи спорове между тях във връзка с надлежното изпълнение на режима на личните отношения, въззивният съд счита, че следва да посочи, че така определения режим задължава бащата да взима и връща детето на мястото, където детето живее заедно със своята майка (чл. 126, ал. 1 СК), което според доказателствата по делото към настоящия момент е жилището им в с. Б., общ. *. Същевременно страните по делото следва да държат сметка за това, че с оглед на съдебната практика, обективирана в определение № 569 от 02.10.2020 г. по гр. д. № 2325/2020 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, майката не е длъжна да пребива постоянно в това жилище, в което е била към момента на постановяване на съдебното решение, а в бъдещ момент тя може да смени своето жилище. Това би обусловило и промяна на мястото, на което бащата е длъжен да взима и връща детето съобразно определеното в режима на личните отношения. По молбата по чл. 127а СК: Съгласно решение № от 19.10.2017 г. по адм. д. № 110/2017 г. на Административен съд - Русе специфичната административна дейност по осъществяване на гранична проверка и граничен контрол е уредена на законово ниво в ЗМВР и подзаконово – в Инструкция, като дейността е обвързана с изискване и представяне на официални надлежно оформени документи, за да бъдат удостоверени всички изискуеми обстоятелства пред граничните власти. Съгласно чл. 30, ал. 1, т. 3 ЗМВР контролна дейност се осъществява от органите на МВР в случаите, определени със закон, чрез гранични проверки. Според чл. 30, ал. 2 ЗМВР редът и организацията за осъществяването на тази дейност се определят с инструкция на министъра на вътрешните работи. Съгласно чл. 2, ал. 1 от Инструкция № 8121з-1249 от 14 октомври 2025 г. за реда и организацията за извършване на граничните проверки на граничните контролно-пропускателни пунктове граничната проверка представлява система от последователни действия и организационни мерки по отношение на всяко преминаващо през ГКПП на Р. Б. лице с цел установяване на неговата самоличност, наличието на необходимите условия за преминаване през държавната граница и липсата на мерки, ограничаващи движението му през територията на държавите членки. Съгласно чл. 49, ал. 2 от инструкцията на малолетни и непълнолетни български граждани, пътуващи без придружител или с придружител, който не е техен родител, настойник или попечител, се извършват проверките по чл. 48, като се установява и наличието на съгласие на родителите, настойниците или попечителите, малолетните и непълнолетните български граждани да напуснат Р. Б., което съгласие може да бъде удостоверено и с подкрепящ документ (декларация, пълномощно или други). При установяване на наложена забрана или на несъответствия или противоречия в предоставената информация за пътуването, или при липса на съгласие, малолетните и непълнолетните български граждани не се допускат за излизане от страната. Според чл. 50, ал. 1 от инструкцията не се изисква установяването на съгласие по чл. 49, ал. 2 при представяне на влязъл в сила съдебен акт, с който отсъстващият родител е лишен от родителски права или е разрешено пътуването на малолетното или непълнолетното лице в чужбина. Съгласно чл. 102, ал. 1, т. 2 ЗМВР за осъществяване на граничен контрол полицейските органи извършват гранични проверки на лицата и не допускат преминаването им през граничните контролно-пропускателни пунктове, когато те не отговарят на условията, предвидени в нормативен акт, или са налице мерки, ограничаващи движението им през държавната граница. Възможно е родител да не даде съгласие неговото дете да пътува в чужбина. Тогава при осъществяването на гранична проверка на осн. чл. 102, ал. 1, т. 2 ЗМВР няма да се допусне преминаване на детето през ГКПП. Другият родител може да преодолее това по реда на чл. 50, ал. 1 от инструкцията, като успешно проведе производство по чл. 127а, ал. 2 СК и представи влязъл в сила съдебен акт, с който е разрешено пътуването на детето в чужбина. Решение (EС) 2024/210 на Съвета от 30 декември 2023 г. относно пълното прилагане на разпоредбите на достиженията на правото от Шенген в Р. Б. и в Р. е публикувано в Официален вестник на ЕС (L, 2024/210, 4.1.2024). Съгласно чл. 1 от решението от 31 март 2024 г. проверките на лица на вътрешните въздушни и морски граници със и между Б. и Р. се премахват и разпоредбите на достиженията на правото от Шенген, посочени в приложението, се прилагат за Б. и за Р., както помежду им, така и в отношенията им с изброените в чл. 1 държави. Съгласно чл. 1 от Решение (ЕС) 2024/3212 на Съвета от 12 декември 2024 година за определяне на датата за премахване на проверките на лица по вътрешните сухопътни граници със и между Р. Б. и Р. от 1 януари 2025 г. се премахват проверките на лица по вътрешните сухопътни граници със и между Б. и Р.. Съгласно съображение 2 от Регламент (ЕС) 2016/399 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 година относно Кодекс на Съюза за режима на движение на лица през границите (Кодекс на шенгенските граници) приемането на мерки съгласно член 77, параграф 2, буква д) от ДФЕС с оглед премахването на всякакви проверки на лица, които пресичат вътрешните граници, е част от целите на Съюза за създаване на пространство без вътрешни граници, в което е гарантирано свободното движение на лица, както е определено в член 26, параграф 2 от ДФЕС. В чл. 1 регламентът предвижда премахването на граничен контрол на лица, които пресичат вътрешните граници между държавите членки на Съюза. Той установява правила за граничния контрол на лица, които пресичат външните граници на държавите членки на Съюза. Според чл. 22 вътрешните граници могат да се преминават на всяко място, без да се извършва гранична проверка на лицата, независимо от тяхното гражданство. Към настоящия момент са премахнати проверките на лица на вътрешните граници на страните от Шенгенското пространство. Липсата на проверка означава, че на тези граници няма как надлежно да се констатира налице ли е съгласие за пътуване от отсъстващия родител или съдебен акт, с който да е разрешено пътуването на детето, съответно на осн. чл. 102, ал. 1, т. 2 ЗМВР да не се допусне преминаване на детето през ГКПП. Следва да бъде уточнено, че съгласно чл. 122 СК носител на родителски права и задължения по отношение на ненавършилите пълнолетие деца е всеки родител, като родителите имат равни права и задължения, независимо дали са в брак. Родителските права не се разпределят между родителите, а всеки от тях е носител на правата и задълженията в пълен обем въз основа на собствен и независим титул от този на втория родител (в този смисъл решение № 1472 от 24.06.1969 г. по гр. д. № 1037/1969 г., II г. о. на ВС, Тълкувателно решение № 1 от 03.07.2017 г. по тълк. д. № 1/2016 г., ОСГК на ВКС). Титулярството на родителските права на двамата родители не се засяга от развода между тях, а се засяга само упражняването на родителските функции, като родителят, на когото не е поверено детето, не е лишен от родителски права (Ненова, Л., Семейно право. Книга втора. Нова редакция проф. д.ю.н. Методи Марков по новия СК от 2009 г., Софи-Р, 2010 г., стр. 325-326). При развод под предоставяне на упражняването на родителските права на единия съпруг следва да се разбира тяхното ежедневно осъществяване, както и действията по закрилата, защитата и представителството на децата (Постановление № 1 от 12.11.1974 г. по гр. д. № 3/1974 г., Пленум на ВС). Родителят, на когото не е предоставено упражнението на родителските права, не е лишен от тях, но и той не може да поддържа постоянни лични отношения с децата, предоставени за отглеждане и възпитание от другия родител, и поради тази причина именно се налага определяне от съда на мерки за поддържане лични отношения с децата (решение № 47 от 03.05.1957 г. по гр. д. № 29/1957 г., ОСГК на ВС). Според доктрината (виж Ненова, Л., Цит. съч., стр. 368-370) основно положение е необходимостта от съвместно и съгласувано решаване на всички въпроси, отнасящи се до децата, което е изрично посочено в чл. 123, ал. 2 СК. Това правило е липсвало в СК от 1985 г., но никога не е бил подлаган на съмнение принципът, че преди са се стигне до отнасяне на спора пред съда, е необходимо да се потърси общо решение на въпроса. При непреодолими разногласия законът урежда изхода от тях и посочва, че спорът следва да бъде решен от районният съд, като тази интервенция е следствие от равноправието родителите. В случаите на разногласие между родителите дали детето да пътува в чужбина спорът се решаваше по реда чл. 123, ал. 2 СК, а след 21.12.2010 г. по реда на чл. 127а, ал. 2 СК. По горепосочените съображения според съдебната практика родителят, комуто са възложени за упражняване родителските права, не може да вземе самостоятелно решенията за издаване на задграничен паспорт и извършването на пътуване на детето зад граница, като при разногласие между съпрузите въпросът се решава от съда (виж решение № 446 от 30.06.2010 г. по гр. д. № 4549/2008 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, решение № 143 от 30.05.2011 г. по гр. д. № 300/2010 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, решение № 234 от 30.05.2012 г. по гр. д. № 1580/2011 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, решение № 150 от 12.06.2013 г. по гр. д. № 765/2012 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, решение № 259 от 23.09.2013 г. по гр. д. № 1264/2012 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, решение № 286 от 21.10.2014 г. по гр. д. № 2564/2014 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС). Следователно родителят, за когото е определен режим на лични отношения, продължава да има правото да даде или да откаже да даде своето съгласие детето му да пътува в чужбина. То следва да се квалифицира като негово семейно право, като вид гражданско материално право, доколкото същото е уредено от СК. Разпоредбата на чл. 127а СК регламентира конкретно родителско право (виж мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 03.07.2017 г. по тълк. д. № 1/2016 г., ОСГК на ВКС). Този родител има това право дори и планираното пътуване да не е в периода, предвиден за личните отношения на детето с този родител, тъй като правото на лични отношения е друго гражданско право. Страните по делото следва да не допускат смесване между родителските права на бащата по СК и неговата възможност да даде и да оттегли своето съгласие за пътуване на детето, с което да създаде административна пречка за детето да премине през ГКПП. Дейността по осъществяване на гранична проверка и граничен контрол е административна (решение № от 19.10.2017 г. по адм. д. № 110/2017 г. на Административен съд - Русе). За отношенията между родители и деца е своеобразно наличието и на публичноправен елемент, като например предвидения в чл. 8 ЗЗДет. (виж Ненова, Л., Цит. съч., стр. 320). Отпадането на част от този публичноправен елемент не влияе над останалата част от съдържанието на родителските права, които са вид граждански права. Затова отпадането на проверките по вътрешните граници на Шенгенското пространство означава, че е отпаднало административното задължение за граничните органи да осъществяват такива проверки и да следят дали за пътуването на детето е налице съгласие от неприсъстващия родител, но това по никакъв начин не означава, че е настъпила каквато и да било промяна спрямо родителските права и задължения на майката и на бащата – те продължават да са такива каквито са били предвидени в семейното ни законодателство. По тези причини въпреки отпадането на проверките по тези граници продължават да са приложими разпоредбите на чл. 127а СК. В този контекст следва да се посочи, че ако родителят, който упражнява родителските права, се премести и започне да живее в дру*ржава – членка на ЕС, това само по себе си не е нещо, което да е неправомерно. Ако родителят е гражданин на ЕС, той има правото на свободно придвижване в рамките на Съюза. Съгласно чл. 126, ал. 1, изр. 1 СК родителите и ненавършилите пълнолетие деца живеят заедно, освен ако важни причини налагат да живеят отделно. Детето обаче не следва родителя, комуто са възложени за упражняване родителските права (виж решение № 143 от 30.05.2011 г. по гр. д. № 300/2010 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС). Съгласно съображение 18 от Регламент „Брюксел IIб“ счита се, че дадено лице има „право на упражняване на родителските права“, когато, по силата на решение, на закона или на споразумение, пораждащо правни последици съгласно правото на държавата членка, в която детето има обичайно местопребиваване, носителят на родителска отговорност не може да вземе решение относно мястото на пребиваване на детето без съгласието на това лице, независимо от условията, използвани в националното право. Следователно всяко лице, чието съгласие е необходимо за определяне на мястото на пребиваване на детето, следва да се счита за носител на правото на упражняване на родителски права по смисъла на регламента (виж Боряна Мусева, Практически наръчник за прилагането на Регламент „Брюксел IIб“, стр. 112). Според чл. 126, ал. 1, изр. 2 СК за промяна на местоживеене на детето, която води до съществена промяна на центъра на неговия социален и семеен живот, е необходимо съгласие на двамата родители, включително при постановено решение по чл. 59 и 127. Както вече се посочи, съдебната практика константно приема, че родителят, комуто са възложени за упражняване родителските права, не може да вземе самостоятелно решение за извършването на пътуване на детето зад граница. Затова по аргумент от съобр. 18 от регламента родителя, за когото по реда на СК е определен режим на лични отношения с детето, притежава „право на упражняване на родителски права“ по смисъла на чл. 5 от Хагската конвенция от 1980 г. за гражданските аспекти на международното отвличане на деца и на чл. 2, пар. 2, т. 9 от Регламент „Брюксел IIб“. Това следва и от еднаквостта на правата между бившите съпрузи и обстоятелството, че разликата между тях касае само фактическото им ежедневно упражняване. Според чл. 8 от Хагската конвенция всяко лице, което твърди, че едно дете е прехвърлено или задържано в нарушение на правото за упражняване на родителски права, може да подаде молба за съдействие за осигуряване връщането на детето. Съгласно чл. 12 съответният орган разпорежда незабавното връщане на детето, когато то е било незаконно прехвърлено или задържано по смисъла на чл. 3. Според чл. 3 от конвенцията прехвърлянето или задържането е незаконно, когато е извършено в нарушение на правото на упражняване на родителски права. Следователно връщане на детето се постановява, когато се констатира, че прехвърлянето/задържането на детето е осъществено при нарушение на правото на упражняване на родителски права. Поради посочените съображения ако родителят, на когото е предоставено упражняването на родителските права, премести детето в дру*ржава без да е налице съгласие от страна на другия родител, респ. без да е налице разрешение по чл. 127а, ал. 2 СК, това преместване на детето, дори и да е направено в съответствие с административните правила за осъществяването на граничните проверки, би било в нарушение на правото на упражняване на родителските права на родителя, спрямо когото е определен режима на личните отношения, което от своя страна би обусловило основателността на неговото искане за връщане на детето по реда на Хагската конвенция от 1980 г. за гражданските аспекти на международното отвличане на деца. Отнесени към настоящия случай посочените съображения обуславят извод, че майката като гражданин на ЕС има правото на свободно придвижване и тя може да се установи и да започне да живее в дру*ржава членка. За да е възможно детето също да се премести и да започне да живее в тази държава обаче е необходимо другият родител, които също титуляр на родителските права, макар и да ги упражнява само при осъществяването на режима на личните отношения, да даде своето съгласие за това или липсата на съгласието му да бъде преодоляно чрез влязло в сила решение по чл. 127а, ал. 2 СК. В противен случай ако родителят, който упражнява родителските права, премести детето в тази дру*ржава, това прехвърляне ще е незаконно по смисъла на чл. 3 от Хагската конвенция и ако родителят, спрямо когото е определен режим на лични отношения, поиска детето да бъде върнато в Р. Б. по реда на тази конвенция, неговото искане ще бъде уважено на осн. чл. 12 ХК. Следва да се държи сметка за това, че родителят може да даде ad hoc съгласие детето да пътува в чужбина до определена страна за определен повод и за кратък период от време, какъвто в случая би бил отиването на гости до роднини в К. Д.. В този случай преместването на детето в тази страна не би било незаконно, но ако след това то не бъде върнато в Р. Б., ще е налице незаконно задържане на дете по смисъла на чл. 3 ХК, което също е основание по чл. 12 ХК да се уважи искането на другия родител детето да се върне в Р. Б.. Според Тълкувателно решение № 1 от 03.07.2017 г. по тълк. д. № 1/2016 г., ОСГК на ВКС законът не прави разграничение между различните хипотези на пътуване на детето в чужбина. Пътуването може да е краткосрочно напускане и връщане в страната, без детето да променя местоживеенето си извън Б.. Пътуването може да е и с цел промяна на местоживеенето на детето в чужбина. При пътуване на детето в чужбина на екскурзия, почивка, за посещение на близки, обучение, културни или спортни прояви, състезания, лечение и пр., съдът подлага на преценка причината за искането. При липса на данни за съществуващ конкретен и реален риск за детето, съдът определя параметрите на разрешението. В случаите на краткосрочно пътуване на детето в чужбина, възможността да възникне конфликт между правото на детето да пътува и правото на родителя на лични отношения е минимална, а дори и да възникне, ако пътуването на детето е в негов интерес, то засегнатият родител следва да търпи това временно ограничаване на правата си. Когато разглежда въпросите, свързани с пътуване на дете в чужбина, съответно - с издаването на необходимите лични документи за това, съдът не бива да допуска разрешението за пътуване да води до промяна в местоживеенето на детето, ако искането за разрешение не е съпроводено и с искане за промяна в местоживеенето на детето. Уредбата в СК изхожда от разбирането, че двамата родители могат да преценят кое е целесъобразно за постигането на най-добрия интерес на детето. Когато обаче единият родител не дава съгласие детето да пътува в чужбина и същевременно това пътуване е в най-добрия интерес на детето, за да се охрани този негов интерес несъгласието на родителя може да бъде преодоляно по реда на чл. 127а, ал. 2 СК. Затова горепосоченото се отнася и за съдебното решение по чл. 127а, ал. 2 СК, понеже то единствено замества съгласието, което би дал добросъвестният родител, който упражнява родителските си права в съответствие с най-добрия интерес на детето. В конкретния случай от доказателствата по делото не се установява категорично, че бащата винаги е давал или отказвал съгласие за пътуване на детето в чужбина именно с оглед на постигането на най-добрия интерес на детето. Налице са и непреодолими разногласия между родителите. Затова е целесъобразно съдът да се намеси и по реда на чл. 127а, ал. 2 СК да администрира тези граждански правоотношения. По горепосочените съображения ако съдът разреши по реда на чл. 127а, ал. 2 СК на детето да отиде до определена страна за определен повод /например отиване на гости при роднини/, това не означава, че съдът е разрешил по този ред детето да отиде в тази страна и да започне да живее преимуществено там, като трайно установи в тази държава центъра на своите интереси и промени държавата, в която е неговото обичайно местопребиваване. В този случай първоначалното преместване на детето в тази страна би било законно, но ако след отпадането на повода, който е бил причината съдът да разреши пътуването, детето не бъде върнато в Р. Б., ще е налице незаконно задържане по смисъла на чл. 3 ХК, което ще е основание по чл. 12 ХК, да се уважи искането на другия родител детето да се върне в Р. Б. по реда на Хагската конвенция от 1980 г. За пълнота на изложението следва да се посочи, че настоящото производство по чл. 127а, ал. 2 СК няма за предмет произнасянето по искане на майката да се разреши промяна на местоживеенето или обичайното местопребиваване на детето в дру*ржава. Съдът е сезиран единствено с нейна молба да се разреши на детето да пътува до държавите – членки на ЕС, поради което дори и да разреши това, настоящото съдебно решение не следва да се тълкува в смисъл, че се разрешава на майката да отиде в някоя от тези държави и трайно да се установи в нея заедно с детето, като промени неговото обичайно местопребиваване. Ако тя стори това, без да е налице съгласие на другия родител или заместващо го съдебно решение, ще е налице незаконно прехвърляне, респ. незаконно задържане по смисъла на Хагската конвенция от 1980 г., което ще е основание по чл. 12 ХК да се уважи искането бащата да се постанови връщане на детето в Р. Б.. Същевременно следва да се отчете и това, че само по себе си преместването на родителя, упражняващ родителските права, и детето в дру*ржава не е нещо незаконосъобразно, стига това да не е станало в нарушение на родителските права на другия родител и да е направено при съобразяването на най-добрия интерес на детето. Според Тълкувателно решение № 1 от 03.07.2017 г. по тълк. д. № 1/2016 г., ОСГК на ВКС конкуренция между правата на детето и родителите, съответно - нужда от въвеждане на баланс между тях от гледна точка на интересите на детето, възниква единствено в хипотезата на промяна местоживеенето на родителя, при когото е определено детето да живее, или ако е определено детето да живее при други лица и те променят местоживеенето си, или се налага местоживеенето му да е различно от това на родителите. В такава именно ситуация промяната в живота на детето е комплексна и се налага задълбочено изследване на интересите му. Преместването на детето ще засегне и интересите на родителя, при когото детето не живее, но с когото има определен режим на лични отношения. Този режим е необходимо да бъде променен и съобразен, или преместването - отказано, ако се прецени, че не е в интерес на детето, при спазване разпоредбите на чл. 59, ал. 2 и чл. 127, ал. 2 СК. Следователно трайното установяване на детето в дру*ржава – членка на ЕС би представлявало настъпването на ново основание, което ще е повод да се промени по по-целесъобразен начин режима на личните отношения. Ако родителите продължават да живеят в различни държави и родителят, който осъществява личните отношения, не може да пътува до страната, в която детето живее преимуществено, определянето на новия режим следва да съобрази необходимостта детето да пътува, което обикновено води до определянето на режим, при който родителят, осъществяващ личните отношения, вижда по-рядко детето, но за по-продължителни периоди от време. Относно тези случаи международното публично право и правото на ЕС предвиждат ефективни средства за защита на правата на родителя, упражняващ родителските права, както и за защита на правата на родителя, спрямо когото е определен режим на лични отношения с детето. Професор А. Е. Антон е бил председател на комисията на Хагската конференция, която е изготвила проекта на Хагската конвенция от 1980 г. за гражданските аспекти на международното отвличане на деца. В своята статия The Hague Convention on International Child Abduction, публикувана в International and Comparative Law Quarterly, Volume 30, Issue 3, July 1981, стр. 537-567, той е посочил, че се е смятало, че разпоредбите за своевременното връщане на децата биха могли да доведат до това родителят, упражняващ родителските права, по-либерално да допуска детето да посещава другия родител в държава, което е различна от тази на обичайното местопребиваване на детето. С оглед на изложеното следва да се пристъпи към преценката на основателността на предявената молба по чл. 127а, ал. 2 СК. Според Тълкувателно решение № 1 от 03.07.2017 г. по тълк. д. № 1/2016 г., ОСГК на ВКС производството по чл. 127а СК е такова по спорна администрация на гражданските правоотношения, в рамките на което съдът прави преценка по целесъобразност. Интересът на детето за пътуване в чужбина се преценява конкретно за всеки отделен случай съобразно установените по делото обстоятелства. За да се даде разрешение по чл. 127а СК следва от страна на молителя да бъде установено в условията на пълно и главно доказване, че пътуването в чужбина е в най-добрия интерес на детето. Съгласно § 1, т. 5 от ЗЗДет найдобрия интерес на детето е преценка на желанията и чувствата на детето, физическите, психическите и емоционалните потребности на детето, възрастта, пола, миналото и други характеристики на детето, опасността или вредата, която е причинена на детето или има вероятност да му бъде причинена, способността на родителите да се грижат за детето, последиците, които ще настъпят за детето при промяна на обстоятелствата, други обстоятелства, имащи отношение към детето. Според Тълкувателно решение № 1 от 03.07.2017 г. по тълк. д. № 1/2016 г., ОСГК на ВКС преценката, която съдът следва да направи в производството по чл. 127а СК, изисква да се съберат доказателства и относно мястото, условията и средата, при които то ще пребивава, като интересите на детето следва да се обсъдят и от гледна точка на въздействието на планираната промяна в неговата жизнена и социална среда, върху правото му на образование, адекватна медицинска грижа с оглед възрастта и здравословното му състояние и други права и интереси на детето. От доказателствата по делото не може да се направи извод, че детето няма желание да ходи на море в Р. Г., да посещава роднините си в К. Д. или да посещава останалите държави – членки на ЕС. В социалния доклад от 06.02.2025 г., изготвен от ДСП – *, се посочва, че не е била прекъсвана емоционалната връзка, която детето има с разширения семеен кръг, както и че то поддържа контакт с роднините по майчина линия. В случая пътуването до държавите – членки на ЕС е в интерес на детето, с оглед на неговите физически, психически и емоционални потребности, доколкото според социалните доклади Е. С. е здраво дете, с нормално физическо и психоемоционално развитие за възрастта си. Възрастта, пола и миналото на детето не обуславят извод, че не е в негов интерес да му се разреши да пътува в рамките на ЕС. От доказателствата по делото не се установяват обстоятелства за наличието на опасност за детето. И двамата родители са способни да се грижат за него. С оглед на последиците, които ще настъпят за детето при промяна на обстоятелствата, следва да се отчете, че по делото са налице данни, че в миналото бащата е разрешавал на детето да пътува до К. Д. и че той е осигурявал възможност за детето да премине границата с Р. Г.. Детето вече е пътувало в тези държави със своята майка, поради което не може да се приеме, че последиците, които ще настъпят за него при осъществяването на ново пътуване биха противоречали на неговия най-добър интерес. Относно психическите и емоционалните потребности на детето следва да се отчете, че съдебната практика на ЕСПЧ приема, че отношенията между детето и неговите баба и дядо са включени в понятието „семеен живот“ по смисъла на чл. 8 от ЕКПЧ, тъй като тези роднини имат значителна роля в семейния живот (виж § 45 от Решение от 13.06.1979 г. по дело Marckx срещу Белгия, жалба № 6833/74). Зачитането на правото на семеен живот се разбира като задължение за държавата да позволи на тези отношения да се развият нормално (виж § 45 от Решение от 13.06.1979 г. по дело Marckx срещу Белгия, жалба № 6833/74). По принцип съвместното съжителство е изискване за наличието на „семеен живот“, но по изключение други фактори могат да демонстрират, че отношенията между лицата имат достатъчно постоянство за създаването на de facto семейна връзка (виж § 56 от Решение от 21.12.2010 г. по дело Anayo срещу Германия, жалба № 20578/07 и посочената в него практика на ЕСПЧ). „Семеен живот“ може да е налице и при липса на съвместното съжителство, понеже наличието на близки отношения, породени от често контактуване, също е достатъчно, като ЕСПЧ е посочвал, че отношенията между дете и неговите баба и дядо, с които то е живяло за известен период от време обикновено попадат в обхвата на това понятие (§ 23 от Решение от T.S. и J.J. срещу Норвегия, жалба № 15633/15, § 51 от Решение от 09.06.1998 по дело Bronda срещу Италия). ЕСПЧ е приемал, че семеен живот е налице в случай, в който детето е имало близки отношения със своята баба през първите четири години от неговия живот, след което я е посещавало често, но впоследствие контактът им е спрял да се осъществява често поради географското разстояние между тях (§ 23 от Решение от T.S. и J.J. срещу Норвегия, жалба № 15633/15). В случая от доказателствата по делото не се установява какъв период от време детето да е прекарало със своята баба по майчина линия, доколкото то е родено на ••• г., а неговата баба работи в чужбина от над 12 години. По делото обаче няма данни, че тя никога не се е връщала в Р. Б.. Същевременно се установява, че детето има емоционална връзка със своята баба и че поддържа контакт със нея, като са налице и данни по делото, че бащата повече от веднъж е давал съгласие детето да й отиде на гости. Следва да се отчете, че в § 62 от Решение от 28.05.1985 г. по дело Abdulaziz, Cabales и Balkandali срещу Обединеното К., жалба № 9214/80; 9473/81; 9474/81, ЕСПЧ е посочил, че възнамеряваният семеен живот не попада изцяло извън обхвата на чл. 8 ЕКПЧ и е приложил понятието „семеен живот“ спрямо брак, който е бил сключен, но фактически семейният живот все още не е бил установен. ЕСПЧ е допускал понятието „семеен живот“ да обхваща и потенциалната връзка, която би могла да се развие между дете и неговия биологичен родител (§ 143 и § 146 от Решение от 22.06.2024 г. по дело Pini и други срещу Р., жалби № 78028/01 и 78030/01, както и Jorgen Olof Nylund срещу Финландия, жалба № 27110/95). Потенциалната връзка между едно дете и неговата баба би могла да представлява възнамеряван семеен живот, попадащ в обхвата на чл. 8 ЕКПЧ. В конкретният случай обаче тази връзка не е просто възнамерявана, тя вече е създадена и е налице. Затова с оглед на практиката на ЕСПЧ може да се направи извод, че конкретните отношения на детето Е. С., които то има с неговата баба по майчина линия, живееща в К. Д., попадат в обхвата на чл. 8 от ЕКПЧ. По тези съображения следва да се приеме, че е в интерес на детето Е. С. да поддържа и развива отношенията си със своите роднини по майчина линия, доколкото и националното ни законодателство предвижда, че е право на детето да има лични отношения със своите баба и дядо (чл. 128, ал. 1, изр. 2 СК). Следва да се отчете, че невръщането на детето в неговия първоначален дом също представлява нарушение на правото на семеен живот по чл. 8, пар. 1 от ЕКПЧ (виж § 51 от Решение от 09.06.1998 по дело Bronda срещу Италия). Затова незаконното прехвърляне или задържане на детето в чужбина би нарушило правото му на семеен живот спрямо неговите роднини, които живеят в Р. Б.. Правото на детето да не бъде прехвърляно или задържано в името на спорни права, свързани с неговата личност, е един от най-обективните примери за това какво представляват интересите на детето (виж Elisa Pérez- Vera, т. 24 от Обяснителния доклад относно Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца, https://assets.hcch.net/docs/a5fb103c-2ceb-4d17-87e3-a7528a0d368c.pdf, както и първия принцип, посочен в Препоръка 874