Решение № 6193 от 15.10.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 11720/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С Решение № 11862/18.06.2024г., постановено по гр. д. № 10374/24г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 160 състав, е признато за установено по предявения от „Булунг Логистикс ГМБХ и Ко“ КД, против З. Е. В., иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 221, ал. 2 КТ, че З. Е. В. дължи сумата от сумата от 1810, 80лв., представляваща обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието за прекратяване на трудовото правоотношение от 61 дни, поради дисциплинарно уволнение на работника, извършено със Заповед за налагане на наказание дисциплинарно уволнение № 124/08.11.2022 г., с която е прекратено действието на Трудов договор от 15.07.2020 г., ведно със законна лихва върху горепосочената сума, считано от 19.05.2023 г. до окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 01.06.2023 г. по ч.гр.д. № 27220/2023 г. по описа на СРС, 160 състав, като е отхвърлен искът по чл. 203, ал. 2 КТ вр. чл. 45 ЗЗД за признаване за установено, че З. Е. В. дължи сумата от 1540, 78 лв., представляваща обезщетение за причинени умишлено имуществени вреди, от работника във връзка с изпълнението на трудовите задължения при работодателя, изразяващи се в заплатена от работодателя глоба, наложена на работника в качеството на водач на поверения му от работодателя товарен автомобил с рег. № •••••••• и ремарке с рег. № ••••••••, от органите на полицията в Конфедерация Швейцария /Шафхаузен/ за извършено от В. нарушение, изразяващо се в управление на повереното му превозно средство със сериозни дефекти/неизправности, ведно със законна лихва върху горепосочената сума, считано от 19.05.2023 г. до окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 01.06.2023 г. по ч.гр.д. № 27220/2023 г. по описа на СРС, 160 състав. З. Е. В. е осъден да плати разноски за заповедното и исковото по 279, 34 лв. (общо 558, 68лв.), а „Булунг Логистикс ГМБХ и Ко“ КД съответно 183, 89 лв. Срещу така постановения акт са подадени въззивни жалби от двете страни. С въззивната жалба на ищеца „Булунг Логистикс ГМБХ и Ко“ КД се атакува решението в частта, в която съдът е отхвърлил исковете по чл.203, ал.2 КТ вр. чл.45 ЗЗД /за сумата от 1540, 78 лв., представляваща обезщетение за причинени умишлено имуществени вреди/ с твърдения, че в тази част решението е неправилно и незаконосъобразно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Сочи, че по делото било установено, че през действие на трудовия договор на 08.04.2022г. след проверка от органите на полицията на Швейцария на товарния автомобил управляван от работника – ответник било установено, че превозното средство има сериозни дефекти и било записано като възражение „трудна видимост“, за което работникът с банкова карта на ищеца платил глоба в размер на 832.52€, осчетоводено от ищеца. Въз основа на така установеното неправилни били изводите на съда, че не било доказано причинени вреди от умишлено и противоправно поведение, както и напускане на сумата от патримониума на ищеца. Твърди се, че доколкото работникът се съгласил да изпълнява длъжността „шофьор тежкотоварен камион“, за което се задължил „да опазва от повреди и да се отнася с необходимата грижа към имуществото на работодателя, което му било предоставяне за ползване“, то след като било доказано по делото, че е приел изправно МПС, а по време на управлението са се случили събития, водещи до дефекти по превозното средство, за които се твърди, че е знаел и поради тази причина бил глобен, то се доказвал и умисълът в поведението на работника, както и противоправността на деянието. Изложени са и подробни аргументи, че поделото е доказано плащане от страна на работодателя на претендираната сума. С въззивната жалба на ответника З. Е. В. се атакува решението в частта, в която съдът е уважил исковете по чл. 221, ал. 2 КТ /за сумата от 1810.80лв. обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието за прекратяване на трудовото правоотношение от 61 дни, поради дисциплинарно уволнение/ с твърдения, че в тази част решението е неправилно. Твърди се, че правоотношението между страните не било прекратено, а процедурата по прекратяването незаконосъобразна, а изводите на съда, че прекратителната заповед била връчена с исковата молба и трудовото правоотношение било прекратено в хода на делото били неправилни. В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство, с който оспорва жалбата по съображения, че по делото било доказано, че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ била изпратена (на 10.11.2022г.) с препоръчана поща до регистрирания постоянен адрес на ответника, посочен от него и в трудовия договор, която пощенска пратка била върната (на 05.12.2022г.) като непотърсена, съответно следвало да се счита за връчена като правилно съдът съобразил, че срокът по чл.358, ал.1, т. 2 КТ за оспорване на незаконосъобразността на прекратяване на трудовото правоотношение изтекъл на 05.02.2023г., съответно дори да е имало порок, то възможността за атакуване на заповедта била погасена. Така и в заповедното производство бил уведомяван чрез последващ работодател, което е индиция, че бил информиран за прекратяване на предхождащото правоотношение, съответно било сторено с получаване на заповедта по чл.410 ГПК, така и дори да се приеме, че заповедта не била връчена, то това било сторени най-късно с получаване на препис от исковата молба, към която била приложена. Софийският градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното: Първоинстанционният съд е сезиран от „Булунг Логистикс ГМБХ и Ко“ КД с искове по реда на чл.422 ГПК с които се иска да бъде признато за установено, че ответникът З. Е. В. дължи: на основание чл.221, ал.2 КТ /за сумата от 1810, 80лв., обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието за прекратяване на трудовото правоотношение от 61 дни/ и на основание чл.203, ал.2 КТ /за сумата от 1540, 78 лв., обезщетение за умишлено причинени имуществени вреди, изразяващи се в заплатена от работодателя глоба наложена на работника в качеството на водач на поверения му от работодателя товарен автомобил с рег. № •••••••• и ремарке с рег. № ••••••••, от органите на полицията в Конфедерация Швейцария /Шафхаузен/ за извършено от В. нарушение, изразяващо се в управление на повереното му превозно средство със сериозни дефекти/неизправности/, ведно със законната лихва върху сумите от 19.05.2023г. до изплащане на вземането, за които вземания има издадена заповед по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 27220/2023г. по описа на СРС, 160 състав. Ищецът твърди, че между страните е имало сключен трудов договор, по който ответникът е поел задължение да изпълнява длъжността „шофьор на тежкотоварен камион“, прекратен със заповед за дисциплинарно уволнение № 124/08.11.2022г. изпратена до ответника по пощата с писмо на 10.11.2022г., съответно върнало се като непотърсено на 05.12.2022г., поради което и с оглед договорения в т.3.4 от трудовия договор срок за предизвестие от 61 дни, се дължи обезщетение по чл.221, ал.2 КТ в размер на 1810.80лв. На следващо място, твърди се, че през време на действие на договора на 08.04.2022г. ответникът нанесъл имуществени вреди в размер на 1540.78лв., доколкото управлявал поверения му товарен автомобил (•••••••• с ремарке ••••••••) в нарушение (неизправност/дефекти), за което била наложена глоба от полицейски органи в Швейцария, платена с платежна карта на ищеца, поради което се иска ангажиране на пълната му имуществена отговорност за умишлено увреждане на работодателя по чл.203, ал.2 КТ. Ответникът оспорва надлежното връчване на заповедта за дисциплинарно уволнение и поддържа, че трудовото правоотношение не било прекратено, обуславящо неоснователност на иска по чл.221, ал.2 КТ, а по отношение на иска по чл.203, ал.2КТ оспорва наличието на умисъл. Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивния съд се произнася служебно по валидността на решението а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси въззивния съд е ограничен от посоченото в жалбата. В конкретния случай постановеното по делото решение е валидно и в обжалваната част е допустимо. По правилността му съдът намира следното: По иска по чл.221, ал.2 КТ - при дисциплинарно уволнение работникът или служителят дължи на работодателя обезщетение в размер на брутното си трудово възнаграждение за срока на предизвестието - при безсрочно трудово правоотношение, и в размер на действителните вреди - при срочно трудово правоотношение. Видно от разпоредбата предпоставка за дължимост на това обезщетение от работника или служителя е трудовото правоотношение да е било прекратено поради налагане на дисциплинарното наказание "уволнение" по чл. 188, т. 3 от КТ. Претенцията в настоящото производство касае дължимото от работника съобразно разпоредбата на чл. 221, ал. 2 от КТ обезщетение за неспазено предизвестие в случай на дисциплинарно уволнение, като съобразно възраженията на ответника спорно по делото е обстоятелството дали заповедта за налагане на дисциплинарното наказание му е редовно връчена. От приетия по делото трудов договор № 077/15.07.2020г. (л.7 и сл. от първоинстанционното дело) се установява, че между страните е възникнало трудово правоотношение, при договорено трудово възнаграждение съгласно чл.21. в размер на 900лв. брутно трудово възнаграждение с допълнително възнаграждение от 0.6% за всяка прослужена година, вкл. при договорено по чл.3.4. 61 календарни дни за писмено предизвестие за прекратяване. Работникът е декларирал посочен адрес за кореспонденция, а именно гр.София, ул. •••••••• Със Заповед № 124/08.11.2022г. на ответника е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, изпратена с писмо с обратна разписка чрез „Български пощи“, като видно от известие за доставяне от 05.12.2022г. изпратеното писмо до адреса посочен в трудовия договор (вкл. съвпадащ с регистрирания постоянен и настоящ адрес на ответника видно от справка „НБД Население“ л. 13 от ч.гр.д. № 27220/2022г.) е върнато като непотърсено. Съгласно справка изх.№ 22388223581705/07.12.2022г. на НАП се установява, че е прието уведомление по чл.62, ал.5 КТ от ищеца за прекратяване на трудовото правоотношение с ответника. Съгласно разпоредбата на чл. 195, ал. 3 от КТ, дисциплинарното наказание се смята за наложено от деня на връчване на заповедта на работника или служителя или от деня на нейното получаване, когато е изпратена с препоръчано писмо с обратна разписка. В практиката на ВКС (Вж. Решение № 35 от 07.05.2012 г. по гр. д. № 1877/2010 г. на ВКС) изрично е прието, че „съгласно чл. 195, ал.2 и ал.3 КТ, изявлението на работодателя за налагане на дисциплинарно наказание поражда действие с достигане на изявлението до адресата, т.е. съобразно общите правила на ЗЗД за действие на договорите - правилата за пораждане на правно действие на изявленията на страните по договора. Писменото изявление на работодателя за налагане на дисциплинарно наказание може да бъде връчено лично срещу подпис на лицето или чрез пощенска услуга - чрез изпращането на препоръчано писмо с обратна разписка. В последния случай, за да се приеме, че изявлението е достигнало до адресата работодателят следва да е изпратил препоръчаното писмо на адреса, посочен от работника и пощата да удостовери доставянето на писмото на адреса. Обстоятелството дали работникът е променил адреса, посочен от него на работодателя или не е предприел действия за получаване на пощенската пратка е без правно значение. С достигане на изявлението на посочения от работника адрес, работодателят е изпълнил задължението си за връчване на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание и изявлението му е породило правно действие“. В същия смисъл ВКС се е произнесъл и с решение № 283 от 06.04.2010 г. по гр.д. № 50782009г. на III г.о. и решение № 39 от 09.02.2012 г. по гр.д. № 410/2011 г. на III г.о., в които е прието, че при невъзможност заповедта да бъде връчена на работника, работодателят му я изпраща с препоръчано писмо с обратна разписка и в този случай наказанието се смята за наложено от деня на нейното получаване; че за да е осъществено надлежно връчване по пощата не е необходимо то да е извършено лично на получателя; че редовно е и всяко друго връчване, което е допустимо съобразно общите правила, уредени в чл.42 и чл. 44 ГПК (при връчване чрез нотариална покана), както и съобразно специалния закон - чл.36 от Закона за пощенските услуги. В конкретния случай процесната заповед за налагане на дисциплинарно наказание е изпратена чрез писмо с обратна разписка с подател ищеца и получател ответника на посочения в трудовия договор адрес на ответника, което с оглед цитираната по-горе практика на ВКС следва да се приеме, че работодателят е изпълнил задължението си да връчи заповедта за налагане на дисциплинарно наказание и изявлението му е породило правно действие. В този смисъл и правилно първоинстанционният съд по същите съображения е приел, че заповедта е редовно връчена на 05.12.2022г. Отделно от това, правилни са и допълнителните съображения, че няма пречка заповедта за уволнение да бъде връчена редовно в хода на процеса, т.е. дори заповедта за уволнение да не е била получена извънсъдебно, то същата несъмнено е връчена на работника в хода на процеса заедно с исковата молба и приложенията към нея (връчени със съобщение от 15.04.2024г.), поради което (и при липса на данни за атакуване на уволнение с конститутивен иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ в законоустановения срок) то и трудовото правоотношение между страните е прекратено на посоченото от ищеца основание (така и Решение № 875 от 13.02.2025 г. по в. гр. д. № 3056 / 2024 г. на СГС; Решение № 253 от 15.01.2025 г. по в. гр. д. № 5251 / 2024 г. на СГС и др.). Съображенията, че за основателността на иска следва работодателят да докаже законосъобразността на наложеното дисциплинарно наказание и спазването на процедурата по налагането му, са ирелевантни, защото липсват данни ответникът да е оспорил същите пред работодателя или пред съда по надлежния ред (чл.344 от КТ), така и не може инцидентно да се проверява законосъобразността на заповед за уволнение и спазването на изискванията към процедурата по налагане на дисциплинарното наказание, след като уволнението не е било атакувано с конститутивен иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ в законоустановения срок (в този смисъл изрично Решение № 313 от 21.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 201/2009 г., IV г. о. и др.). С оглед на изложеното, предявеният иск за заплащане на обезщетение за неспазен срок на предизвестие при дисциплинарно уволнение се явява доказан по основание. Размерът на брутното трудово възнаграждение е точно определен в т.2.1 от процесния договор, а срокът за предизвестие също е определен в т.3.4. Оттук съдът приема за установено, че между страните е съществувало безсрочно трудовото правоотношение, прекратено от работодателя със заповед за дисциплинарно уволнение, което обуславя извод за основателност на предявената претенция по чл. 221, ал. 2 КТ за обезщетение в размер на 61 дневно брутно трудово възнаграждение на работника, което възлиза на 1810, 80лв. Достигайки до същите изводи първоинстанционният съд е постановил правилен и законосъобразен акт. По иска по чл.203, ал.2 КТ - за да бъде основателен следва ищцовото дружество да докаже (пълно и главно) наличието на всеки от елементите, включени във фактическия състав на чл.203, ал.2 КТ а именно: наличие на трудово правоотношение с ответника към момента на причиняване на вредите (което е безспорно установено делото), деяние, противоправност на деянието, вреда, причинна връзка между деянието и вредата, както и, че ответникът е причинил умишлено твърдените вреди. Спорът в случая е концентриран по наличието или липсата на умисъл. Чл. 203 от КТ диференцира имуществена отговорност на работника в зависимост от формата на вина – при небрежно причинена вреда при или повод изпълнение на трудовите задължения отговорността е по чл. 203 ал. 1 от КТ, а при умишлено причинена - по чл. 203 ал. 2 от КТ, която разпоредба препраща към гражданския закон относно реализацията на отговорността на работника, причинил вредата – чл.45 ЗЗД. Постоянна е практика на ВКС (Вж. № 215/26.05.2015 г. по гр. д. №234/2015 г. на IV г. о. на ВКС) по чл. 203 ал. 2 предл. 1 КТ в която се приема, че при форма на вината умисъл - деецът съзнава както противоправността /предприемане на действия съответно поведение с разрез със задълженията/, така и настъпването на вредата за работодателя, като иска или допуска появата на вредоносните и обратно - ако формата на вината не е умисъл, а небрежност - обикновена /несъзнавана/ или груба /съзнавана небрежност/ съответно неустановеност на причините за настъпването на вредите, отговорността е по чл. 203 ал. 1 КТ. Доколкото виновното поведение в гражданското право се презюмира - аргумент от чл. 45 ал. 2 ЗЗД, но тази оборима презумпция обхваща само небрежността, т.е. неполагане на дължимата грижа, но не и умисъла, то при твърдения за умишлено поведение с оглед фактическия състав на чл. 203 ал. 2 предл. 1 от КТ, то като форма на вината подлежи на доказване при пълно и главно доказване от ищеца. Небрежността в областта на гражданската отговорност не е психическо отношение към извършваното правонарушение и поради това не е вина в точния смисъл на този термин. Съдържанието на понятието се определя от неполагане на дължимата грижа, а неговата същност от разминаването между дължимо и извършено. Следователно по своята същност небрежността в областта на гражданската отговорност е противоправно поведение. Небрежно действа този, който не полага изискваната, с оглед на неговата дейност, грижа, без да желае или допуска настъпването на противоправен резултат, изразен в засягането на чужди, защитени от правния ред, блага. Разликата с „грубата небрежност“ е в съдържанието на модела на дължимо поведение. Небрежно действа този, който без да знае това, не полага грижата на добрия стопанин. При груба небрежност действа този, който също така без да знае (поради което и не можем да разглеждаме грубата небрежност като синоним на умисъла), не полага една по-малка грижа, тази която и най-небрежните биха положили в подобна обстановка. При обосноваване на двете степени на небрежност не се изследва наличността и характера на психическото отношение у субекта. Достатъчно е обективно неполагане на съответната грижа. Умишлено действа този, който: 1. Съзнава, че поведението му не е съобразено с модела на дължимата грижа и е противоправно; 2. Конкретно предвижда възможността това негово поведение да причини засягане на блага, защитени от правния ред като обекти на чужди абсолютни субективни права при деликтната, или неосъществяване на дължимия резултат при договорната отговорност; 3. Съзнава, че съществува начин този противоправен резултат да бъде избегнат; 4. Понеже желае или допуска причиняването на противоправния резултат, следва избраното противоправно поведение и не прави нищо за предотвратяването на противоправния резултат. Не е необходимо психическото отношение, изразено в предвиждане, желание или допускане да се простира по-далеч от противоправния резултат и да обхваща неговите последици – вредите. В областта на гражданската отговорност съществува едно релевантно психическо отношение към извършваното правонарушение – умишлената вина. Практическият критерий за разграничаване формите на вина могат да се дължат на четири основни причини: 1) субективната невъзможност лицето да разбира свойството, което значи да не може да предвижда последиците на постъпките си или да ги ръководи; 2) непознаване на съдържанието на дължимата грижа, т.е. на това, какво и как трябва да се върши; 3) грешка относно съществуването на факта, който налага нейното полагане (съществуването на различни обстоятелства, създаващи условия за причиняване на противоправния резултат, изискват вземането на различни мерки за неговото предотвратяване. За да може да действа съобразно модела на дължимото поведение, субектът трябва да знае за съществуването на тези обстоятелства или да предполага тяхното съществуване, или да предвижда бъдещото им появяване. Непредвиждането на опасността от възникване на противоправния резултат препятства вземането на конкретните и дължими мерки за неговото предотвратяване. Грешката относно съществуването и предвиждането на фактите, обуславящи вземането на съответните конкретни мерки, може да се дължи на неполагане на дължимата грижа при изследване на обстановката и предвиждане на възможностите за настъпване на резултата или на невъзможността тези факти да бъдат възприети или предвидени при полагане на дължимата грижа. В първия случай грешката се дължи на небрежност, във втория е извинителна, защото не се дължи на небрежност). Посочените дотук причини се състоят в незнанието на задълженията да се полага дължимата грижа, че поведението е противоправно; 4) Нежеланието на субекта да действа съобразно модела на дължимо поведение, въпреки осведомеността му за съществуване на фактите, които налагат вземането на конкретни мерки за предотвратяване на противоправния резултат и познаването на съдържанието на тези мерки, т.е. въпреки предвиждането на възможността резултат да бъде причинен, и на средствата, с които той да бъде избегнат. В тази хипотеза противоправното поведение се проявява при знание на субекта за неговата противоправност. Нежеланието да се положи дължимата грижа може от своя страна да се дължи на желанието на субекта да причини противоправния резултат (т.е. пряк умисъл) или на желанието му да осъществи други свои цели, независимо от това дали ще причини, или не противоправния резултат (т.е. евентуален – съзнава, предвижда и без да желае допуска, примирява се с причиняването на противоправния резултат). Следователно съзнаваното неполагане на дължимата грижа представлява умишлена вина. Гражданският закон не прави разлика между пряк и евентуален умисъл, съзнава и несъзнавана непредпазливост, а борави само с явленията умисъл и небрежност. Ако субектът действа при знание, че не полага дължимата грижа, неговото поведение ще бъде умишлено. Ако действа при незнание, че не полага дължимата грижа, поведението му ще бъде небрежно. В настоящия случай, доколкото за формата на вината може да се съди от обективни обстоятелства доказани по делото с надлежни доказателства, за да преценим дали ответникът е действал виновно, трябва да се установи дали по делото е доказано, че е бил осведомен за съществуване на фактите, които налагат вземане на конкретни мерки за предотвратяване на противоправния резултат и познаването на съдържанието на тези мерки, т.е. дали въведените фактически твърдения за обстоятелствата по делото, съответно ангажираните доказателства за същите, обуславят извод за факт /неизправност на МПС/, за който ищецът е съзнавал и е от естество, че с оглед наличието му ищецът е допускал, че може да бъде санкциониран от контролни органи работодателят (причиняване на противоправния резултат). В исковата молба деянието е описано като „карал повереният му т.а. в нарушение на нормативните актове, като е управлявал същото със сериозни дефекти/неизправности“, за което е представен сертификат за проверка № 8204/08.04.2022г. на полицейски органи от Конфедерация Швейцария, в който има отбелязване в частта „Стъкла (зрително поле)“, съответно в резултат от проверката има отбелязване „превозното средство има сериозни дефекти“, а в коментар е допълнено „затруднена видимост“. Други ангажирани доказателства за това обстоятелство няма. Настоящият въззивен състав приема, че представеното доказателство правилно е било оценено от районния съд, че не доказва при условията на пълно доказване - съзнаване на конкретната неизправност на превозното средство, въпреки която превозното средство е управлявано, допускайки че може да бъде проверен и санкциониран за същото, доколкото от същото не може да се установи характера на дефекта, съответно очевидността му, от който да се заключи, че деецът обективно е бил наясно с него. За първи път във въззивното производство жалбоподателят - ищец е заявил, че дефектите се изразявали в пукнато стъкло, т.е. работникът приел изправно МПС, което по време на управлението поради събития са довели до дефекти, за които водачът е знаел и поради тази причина бил глобен, ето защо и на основание чл. 266, ал. 1 ГПК, това възражение се явява преклудирано, независимо от това същото не е подкрепено и с доказателства. С оглед недоказване на тази предпоставка от фактическия състав, не подлежат на обсъждане на другата предпоставка от фактическият състав по чл. 203 ал. 2 предл. 1 от КТ, а именно дали е доказана настъпила вреда в имуществото на работодателя. Поради съвпадане на изводите на двете инстанции решението следва да бъде изцяло потвърдено по чл.271, ал.1, пр.1 ГПК. По отговорността за разноски: С оглед изхода на делото (неуважаване на двете въззивни жалби) не следва да се разпределя отговорност за разноски между страните. Така мотивиран, Софийският градски съд: