Решение № 117 от 22.7.2026 г. на Районен съд - Кубрат по дело № 329/2025 г.

Производството е с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 110 ЗЗД. Образувано е по постъпила искова молба вх.№ 1517/22.04.2025 г., уточнена с молба вх. № 1264/26,02,2026 г., от М. Г. Б., ЕГН •••••••••• от гр. К., чрез адв. С. С. от АК – Разград, срещу „Макроадванс“ АД, ЕИК 201127485, със седалище и адрес гр. София, с която моли съда да постанови решение, с което да се приеме за установено в отношенията между ищеца и ответника, че Договор за потребителски кредит № SF01NAPP248416/05.04.2024 г., сключен между страните, е нищожен и ищецът не дължи сума в размер на 600,00 лв. Претендира се адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА. В исковата молба се твърди, че в началото на месец юни 2024 г. посетил пощенския клон на „Български пощи“ в гр. К., където получил писмо от „Кредирект“ ЕООД. От съдържанието на уведомителното писмо разбрал, че от негово име на 04.04.2024 г. е сключен договор за кредит с „Кредирект“ ЕООД гр. София под № 1049786, който е с просрочено задължение в размер на 561 лв. Поради това, че е предоставил личната си карта на лице със собствено име Емил и се усъмнил, че личните му данни е възможно да са използвани за получаване на други кредити, извършил справка в Централния кредитен регистър, където установил, че е кредитополучател по няколко договора, единият от които е Договор за потребителски кредит № SF01NAPP248416/05.04.2024 г. с кредитор „Макроадванс“ АД. В последствие подал и жалба до РУ – К., тъй като предположил, че може да е станал жертва на престъпление чрез злоупотреба с личните му данни. Тъй като ищецът твърди, че не е сключвал договор с която и да е фирма за бързи кредити, с изложеното обосновава правния си интерес от водене на настоящия иск. В съдебно заседание ищецът не се явява. Упълномощеният от него адв. С. С. от АК – Разград поддържа исковата молба, като излага и допълнителни съображения. В срока по чл.131 от ГПК ответникът „Макроадванс“ АД, представлявано от юрк. К. Г., представя такъв, с който признава изцяло като основателен предявения от ищеца иск, като счита, че не е ставал причина за завеждане на настоящия иск. В тази връзка моли разноските да останат в тежест на ищеца. В условията на евентуалност моли на ищеца да бъдат присъдени разноски в минимален размер, определен от съда. В съдебно заседание за ответното дружество не се явява представител. Депозирано е писмено становище, с което упълномощения адвокат заявява, че поддържат изцяло изложеното в отговора на и.м. и претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 180 евро, на основание чл. 78, ал. 2 ГПК. По отношение на претенцията да бъде осъдено дружеството да заплати на адв. С. адвокатско възнаграждение за предоставена на ищеца безплатна правна помощ при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА, заявява че същото следва да бъде определено от съда в минимален размер, като се вземе предвид фактическата и правна сложност на делото, обстоятелството, че е направено признание на иска от ответното дружество, както и практиката на ВКС и СЕС в тази насока, включително Решение от 24,01,2024 г. по дело С – 438/22 на СЕС. Съдът, за да се произнесе, взе предвид следното: Не е спорно в отношенията между страните, че във връзка с получено в началото на месец юни 2024 г. чрез „Български пощи“ в гр. К. писмо от „Кредирект“ ЕООД, ищецът разбрал, че от негово име на 04.04.2024 г. е сключен договор за кредит с „Кредирект“ ЕООД гр. София под № 1049786, който е с просрочено задължение в размер на 561 лв. Поради това, че Б. не е заявявал, нито получавал кредит от „Кредирект“ ЕООД извършил справка в централния кредитен регистър и установил, че от негово име и с неговите лични данни са били сключени договори за кредит с различни кредитни институции, в това число и Договор за потребителски кредит № SF01NAPP248416/05.04.2024 г. с кредитор ответното дружество „Макроадванс“ АД, за сумата от 600.00 лв. С оглед на това сезирал Районно управление – К., образувана била прокурорска преписка № 3156/2024 г. по описа на РП – Разград, изпратена по компетентност на Софийска районна прокуратура видно от приложеното към исковата молба Постановление от 20.11.2024 г. на прокурор от РП – Разград. От представеното с исковата молба Постановление от 20.11.2024 г. на прокурор от РП – Разград за изпращане на преписка по подсъдност (л. 5) се установява, че в рамките на извършеното разследване по жалба на ищеца, пр. преписка № 3156/2024 г. по описа на РП – Разград, е изискана информация от „Изипей“ АД – София, от която се констатира, че на името на ищеца М. Г. Б. са получени 12 бр. парични преводи в брой на обща сума 9595 лева. Всички парични преводи са били изплатени в един офис, находящ се на адрес с. Искра, общ. Ситово, обл. Силистра, ул. „Образцова“ № 24Б, стопанисван от „Невъргрийн“ ООД – Силистра, от един служител – Неллин Незир А. в периода 18,12,2023 г. – 26,04,2024 г. Наредители на преводите са били фирми за бързи кредити – „Стик Кредит“ АД, „Кредирект“ ЕООД, „Кредисимо“ ЕАД и „Макроадванс“ АД. За получаването на всички преводи от името на М. Б. са били използвани неговите лични данни и номер на лична карта, които били предоставени от лицето Е.С.Р.. В нарушение на действащите вътрешни правила на „Изипей“ АД служителката А. е изплащала на Р. преводите, които били предназначени за М. Б., тъй като той й заявил, че е работодател на Б.. За документиране на изплатената сума за всеки превод се съставяли разписка в два екземпляра с уникален номер, която следвало да бъде подписана от клиент и представител на „Изипей“ АД. Всички разписки били подписани от Р., който изписвал собственоръчно имената за клиент и полагал подпис на съответното място. За удостоверяване личните данни Р. показвал на мобилния си телефон снимки от личните карти за всеки получател, включително и на М. Б.. Според заключението на изготвената в хода на прокурорската проверка графическа експертиза е установено, че в представените 12 бр. разписки на нито една от тях не е положен подпис, собственоръчно изпълнен от М. Г. Б.. Съдът е изискал и ответното дружество е представило на хартиен носител процесния Договор за потребителски кредит № SF01NAPP248416/05.04.2024 г., по силата на който „Макроадванс“ АД се задължило да предостави на М. Г. Б. сумата 600.00 лева, подлежаща на връщане заедно с възнаградителна лихва в размер на 73,76 лева на 6 месечни погасителни вноски, всяка в размер на 112,29 лева, първата от които с падеж 05.05.2024 г. Представен е и погасителен план към цитирания договор за кредит. Въз основа на изложеното съдът направи следните правни изводи: Предявен е иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 26, ал. 2 ЗЗД - отрицателен установителен иск за прогласяване нищожността на сделка (договор за потребителски кредит), с който се цели да се докаже, че същата е сключена в противоречие с императивни изисквания на закона – без да е налице съгласие от страна на ищеца и ищецът не дължи сума в размер на 600 лв. От събраните по делото доказателства се установява, че процесният договор за кредит е нищожен, поради липса на съгласие за сключването му, изразено от ищеца, посочен като клиент. С разпоредбата на чл. 14, ал. 1 от ЗПФУР, императивно е въведена забрана да се предоставя финансова услуга от разстояние на потребителя срещу заплащане без изрично и предварително искане от негова страна. Такова изрично и предварително заявление на клиента – длъжник не е представено и не е доказано от ответника, макар изрично в представените общи условия към договора да се посочва, че сключването му се предхожда от заявление, подадено от кредитоискателя. Договорът за предоставяне на финансови услуги от разстояние е свързан с отправяне на предложение и сключване на договор чрез използване изключително на средства за комуникация от разстояние – чл. 6 от ЗПФУР. Освен легалната дефиниция на договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние по чл. 6 от ЗПФУР, в чл. 7 от същия закон е конкретизирано, че страни по него са потребител и доставчик с оглед особеностите на договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние са завишени изискванията за доказване на сключването и изпълнението на договора. В разпоредбата на чл. 18 от ЗПФУР се определя какви са обстоятелствата, относно които доставчикът следва да представи доказателства, какви са специфичните изисквания при сключване на договора и относимостта на нормите на чл. 143 – чл. 148 от Закона за защита на потребителите. Доставчикът по договора следва да докаже, че е изпълнил задължението си да предостави информация на потребителя, спазил е сроковете по чл. 12 от ЗПФУР и е получил съгласие на потребителя за сключване на договора. Следователно за предоставените финансови услуги от разстояние, за доказване сключването на договор за кредит следва да бъдат представени и документите по чл. 18 от ЗПФУР. По делото не са представени доказателства относно съгласието на потребителя за сключване на договора, предвид липсата на записи, касаещи преддоговорната информация или изявления, направени чрез електронна поща по сключване на договора. При действието на чл. 18, ал. 1 и по аргумент от чл. 18, ал. 3 от ЗПФУР, съдът приема, че доставчикът не е представил годни доказателства относно изразеното съгласие за сключване на процесния договор за кредит от страна на посочения в него клиент, а именно ищеца М. Г. Б.. Доколкото изцяло в тежест на ответната страна бе да докаже наличието на валидно облигационно отношение, не се представиха доказателства, че отпуснатата сума по кредита реално е предоставена на ищеца – клиент, заемател. От представеното Постановление от 20.11.2024 г. на прокурор от РП – Разград за изпращане на преписка по подсъдност (л. 4) се установява, че в рамките на извършеното разследване по жалба на ищеца, пр. преписка № 3156/2024 г. по описа на РП – Разград, е била изготвена графическа експертиза, от заключението на която е установено, че в представените разписки подписите-обекти в графи „клиент“ и „подпис“ не са изпълнени от М. Г. Б.. По делото не се представиха доказателства, че ищецът е кандидатствал за кредит, че е поискал кредит с тези параметри, че се е съгласил с условията, че е получил необходимите книжа на траен носител, че е усвоил сумата, че са му изпращани някакви имейли и т. н. Всички представени от ответното дружество документи са едностранно съставени, поради което и не могат да бъдат противопоставени на ищеца, сочен и твърдян като клиент на ответника – заемател. Ответното дружество не установи пълно и главно в процеса фактите, за които носи доказателствена тежест, поради което и исковата претенция следва да се уважи, като основателна. В случая липсва валидно волеизявление на ищеца, посочен в процесния договор като клиент, а по същество кредитополучател. Материализираната в представения от ответника договор за кредит сделка е недействителна и не е породила целения от ответника ефект – да очаква изпълнение от ищеца на задължения, които последния не е поемал, както и не се установява той самият да е получил изпълнение. Всъщност ответникът е направил признание на иска, но предвид факта, че в с.з. ищецът не е поискал прекратяване на съдебното дирене и произнасяне при признание на иска, съдът разглежда настоящата претенция по общия ред. Ето защо предявеният отрицателен установителен иск е основателен и следва да бъде уважен изцяло. При този изход на делото ищецът има право в негова полза да бъдат присъдени сторените в производството разноски. Заявена е претенция за адвокатски хонорар за оказаната му безплатна адвокатска помощ на основание чл. 38, ал. 1 от ЗА, който моли да бъде заплатен на пълномощника му. В с.з. адвокатът претендира такова в размер определен съгласно Наредба № 1/2004 г. Ответникът от една страна е направил възражение, че не е дал основания за завеждане на настоящото производство и счита, че следва да намери приложение разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК. Съдът не споделя това възражение, тъй като със самото подаване на информация до ЦКР за наличието на договор за кредит между ищеца и ответника, дефакто и деюре дружеството официално заявява претенцията си към длъжника. Включването на договора в ЦКР води до редица неблагоприятни последици в правната сфера на ищеца, които са пряка и непосредствена последица именно от поведението на ответника. В този смисъл дружеството с поведението си, дори същото да е законово регламентирано задължение, е дало повод за завеждане на настоящия иск, независимо, че не е предприело действия за изпълнение на задълженията по договора. Същевременно съдът споделя съображенията на ответника във връзка с определяне размера на адвокатското възнаграждение. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА в случаите на оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие, ако насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. С оглед ниската правна и фактическа сложност на делото, което се решава само на база писмени доказателства, направеното признание на иска, както и предвид обстоятелството, че делото приключи с провеждане само на едно съдебно заседание (първото се отложи поради непредставени пълномощно и договор за правна защита и съдействие от страна на ищеца), съдът приема, че на ищеца следва да се присъди адвокатско възнаграждение под минималните размери, предвидени в чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, а именно в размер на 120 евро. Доколкото ищецът е бил освободен от внасяне на такса при образуване на производството, то при този изход на делото следва да се осъди ответното дружество да заплати по сметка на РС – К. и следващата се държавна такса в размер на 25,56 евро. Мотивиран от горното и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, съдът