Решение № 99 от 27.2.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 855/2025 г.

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Въззивното производство е образувано по въззивната жалба на СД „Ю.В.С-Р-С. сие“, ЕИК 113034669, чрез представителя по пълномощие адв. С. Д. срещу решение № 10/20.06.2025г. по т.д.№ 32/24 по описа на ОС - Перник, с което е осъден на основание чл. 97, ал. 2 ТЗ СД „Ю.В.С.-Р-С. СИЕ“, ЕИК: 113034669, да заплати на М. В. Р., действаща чрез законния си представител Й. В. Г., сумата от 290 062,24 лв., стойността на дела на наследодателя й В. С. Р. от дружественото имущество на СД „Ю.В.С.- Р-С. СИЕ“, ЕИК: 113034669, като последица от прекратяване на членството му в дружеството на 04.10.2020 г. над присъдената с Решение № 8 от 14.03.2023г., постановено по т. д. № 56/2021г. по описа на Окръжен съд – Перник сума, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 11.06.2024г. до окончателното й плащане. Осъден на основание чл. 97, ал. 2 ТЗ СД „Ю.В.С.-Р-С. СИЕ“, ЕИК: 113034669да заплати на М. В. Р., действаща чрез законния си представител Й. В. Г., сумата 30 115,41 лв., представляваща следващата й се част от годишната печалба на СД „Ю.В.С.-Р-С. СИЕ“, ЕИК: 113034669, за времето до прекратяването на членството на наследодателя й В. С. Р. в дружеството /04.10.2020 г./ над присъдената с Решение № 8 от 14.03.2023г., постановено по т. д. № 56/2021г. по описа на Окръжен съд – Перник сума, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 11.06.2024 г. до окончателното й плащане и са присъдени разноски. Твърди се, че решението е неправилно и незаконосъобразно, поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Твърди се, че решението е необосновано и в противоречие със събраните доказателства. По предявения иск за заплащане стойността на дела на починалия съдружник, който следва да се изплати на наследника, намира, че погрешно е определен неговия размер. Смята, че подхода на съда е неправилен и не е подкрепен от законовата уредба, касаеща събирателните дружества. Счита, че тъй като в процесния случай не се прекратява самото дружество, а само участието на починалия съдружник в него, не следва да се изчислява ликвидационен дял. Счита, че дори при откриването на процеса по ликвидация, за да се стигне до получаването на ликвидационен дял, следва на първо място да бъдат удовлетворени вземанията на всички кредитори т.е. този дял не се изчислява като се вземе чистата стойност на активите на дружеството, а само тази надхвърляща задълженията. Счита, че в тази връзка следва да бъдат съобразени личните вноски на съдружника Р. Р., както и задълженията на дружеството, които са в размер на 116 192,87лв. Твърди, че наследяването на дела, включва както приемането на активите, така и на пасивите на праводателя. Счита, че поставянето на размера на стойността на дела в зависимост от пазарната стойност на активите на дружеството е крайно неточен метод, което дава предимство на едни права пред други. По тези съображения намира, че делът на починалия съдружник следва да се определи по балансова стойност на имуществото на дружеството към края на месеца в който е прекратено членственото правоотношение, а не по пазарни цени. По отношение на уважения иск за заплащане на част от печалбата на дружеството, намира че същият неправилно е бил уважен. На първо място излага, че решение за разпределяне на печалба би могло да се вземе само от съдружниците, което в случая не е направено и е обективно невъзможно. Счита, че самият починал съдружник в предходните на смъртта му години е имал воля дружеството да не разпределя печалба. Счита, че уважаването на този иск води до неоснователно обогатяване на ищцата, тъй като печалбата веднъж вече е включена като актив и изчислена при определянето на ликвидационен дял и втори път се присъжда, като неразпределена печалба. Моли да бъде отменено решението и да бъде постановено ново, с което бъдат отхвърлени исковете или в условията на евентуалност да бъдат уважени исковете до размера на балансовата стойност на имуществото на дружеството към края на месеца, в който е починал наследодателя В. С. Р.. Претендира разноски. В срок е постъпил отговор от ответника, в който се твърди, че жалбата е неоснователна. Излагат се съображения по оплакванията. Претендира разноски. Постъпила е и частна жалба от СД „Ю.В.С-Р-С. сие“, ЕИК 113034669, чрез представителя по пълномощие адв. С. Д. срещу определение № 179/10.09.2025г., с което на основание чл. 248 от ГПК е осъден да заплати на основание чл. 38 от ЗА на ищцата възнаграждение за оказаната безплатна адвокатска помощ в размер на 15 000 лв., като е намелено присъденото с решението първоначално възнаграждение в размер на 17 457 лв. Счита, че определеното с обжалваното определение възнаграждение също се явява прекомерно с оглед правната и фактическа сложност на делото. Счита, че ПОС неправилно е приел, че е налице преклузия по отношение на изследването на въпроса за наличието на предпоставките за прилагане на нормата на чл. 38 от ЗА. Счита, че съдът правилно е приел, че настоящото производство е продължение на производството по т.д. № 56/21 по описа на ПОС, поради което и в него подлежи на установяване само размера на остатъка от претенцията, което го прави с ниска правна и фактическа сложност, тъй като не подлежат на доказване правопораждащите факти. Моли да бъде намалено присъденото възнаграждение пред първата инстанция, като прекомерно. В срок е постъпил отговор на частната жалба, в който се оспорва същата. Твърди, че до приключването на съдебното дирене пред първата инстанция, пълномощникът на ответната страна не е релевирал възражение за прекомерност на претендираното възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ. Счита, че извод за липсата на прекомерност на адвокатското възнаграждение може да се направи от сравнението му с това, получено от пълномощника на ответника. Счита, че липсват основания за ревизиране на обжалваното определение и моли то да бъде потвърдено. Софийският апелативен съд, в изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК, намира решението за валидно и допустимо. По отношение на наведените с въззивната жалба основание за неговата неправилност намира следното: От събраните по делото доказателства се установява следното от фактическа страна: С Решение № 8 от 14.03.2023г., постановено по т. д. № 56/2021г. по описа на Окръжен съд – Перник, ответникът СД „Ю.В.С.-Р-С. СИЕ“, ЕИК: 113034669, със седалище и адрес на управление гр. Перник, ул. „Чавдар“ № 7, представлявано от управителя Р. С. Р. е осъден да заплати на М. В. Р., действаща чрез законния си представител Й. В. Г., сумата от 30 000 лв. , представляваща част от стойността на дела на наследодателя й В. С. Р. от дружественото имущество на СД „Ю.В.С.- Р-С. СИЕ“, ЕИК: 113034669, като последица от прекратяване на членството му в дружеството на 04.10.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 25.10.2021 г. до окончателното й плащане , на основание чл. 97, ал. 2 ТЗ, както и сумата от сумата 500 лв., представляваща част от годишната печалба на СД „Ю.В.С.-Р-С. СИЕ“, ЕИК: 113034669, за времето до прекратяването на членството на наследодателя й В. С. Р. в дружеството 04.10.2020 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 25.10.2021 г. до окончателното й плащане , на основание чл. 97, ал. 2 ТЗ. По делото, пред първата инстанция са допуснати, назначени и изслушани съдебно-оценителна експертиза, от заключенията на която се установява, че в имуществото на ответника влиза недвижим имот – поземлен имот 55871.510.8621 с площ 2 330 кв. м. и сграда 55871.510.8621.1 с площ 329 кв. м. по КККР на гр. Перник на стойност 304 200 лева, както и движимо имущество – 15 броя автобуси, на обща стойност 208 357 лева. Като неоспорена от страните по делото е приета и съдебно-счетоводна експертиза, от заключението на която се установява, че дружеството притежава и ДМА в процес на изграждане, за които вещото лице приема, че са на стойност 97 046,58лв., която е равна на тяхната балансова стойност към 04.10.2020г. (поради липса на оценителна експертиза за пазарната им стойност). Общата стойност на дълготрайните активи на дружеството по пазарни цени е 589 603,58лв. Към активите на дружеството, вещото лице включва и вземанията от клиенти в размер на 4 203,36 лв. и налични парични средства по сметка и в каса – общо в размер на 223 741,24лв. или общата стойност на активите на дружеството е в размер на 817 548,18лв. по пазарна стойност. По балансова стойност, вещото лице е изчислило, че те възлизат на общо 562 380,47лв. към същия момент. За да изчисли стойността на собствения капитал на дружеството, вещото лице е намалило стойността на активите със стойността на привлечения капитал и задълженията на дружеството. Според експерта, тази стойност е сумата 116 192,87лв. Същата се разминава с посоченото в баланса, тъй като вещото лице приема за доказани задължения на дружеството към съдружника Р. С. Р., само такива за които са налице писмени доказателства, а именно суми предоставени от съдружника с ПКО на каса и плащания, които са отразени с ПКО или общо на стойност 104 831,76 лв. за периода от 20.01.2017г. до 04.10.2020г. При извършеното намаление, нетната стойност на собствения капитал възлиза на 701 355,31лв. За да се изчисли собствения капитал на дружеството, от нетната стойност, вещото лице и приспаднало и неразпределена печалба от минали години в размер на 69 286,04лв. и текуща загуба към 04.10.2020г. на стойност 8 055,22 лв. или нетната стойност на собствения капитал без печалба и загуба е в размер на 640 124,49лв. От нея, стойността на дела на починалия съдружник се изчислява от експерта на 320 062,24лв. За периода от 2017 до 2019г., общото събрание е приемало решения, реализираната печалба за съответните години да на се разпредял и да се отнесе в балансова сметка „Неразпределена печалба за минали години“. Общата сума от неразпределена печалба за периода от 2017г. до 04.10.2020г. за дружеството е 69 286,04лв., която следва да бъде намалена с текущата загуба – 8 055,22лв. или 61 230,82лв., а съответно половината от нея, равна на дела на починалия съдружник - 30 615,41лв. На базата на приетото за установено от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи: Предявени са искове с правно основание чл. 97 ал. 2 пр. първо и второ от ТЗ. Същите са доказани по основание и размер. Съобразно приетото в ТР № 3/2016г. от 22.04.2019 год. на Върховният касационен съд на Република България, Общо събрание на Гражданска и Търговска колегии, постановено по тълкувателно дело № 3 по описа за 2016 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии, при уважаване на частичния иск обективните предели на СПН обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти (юридическите факти, от които правоотношението произтича), страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право. Поради това, че общите правопораждащи юридически факти са едни и същи, както за частичния иск, така и за иска за останалата част от вземането, те се ползват от последиците на СПН при разглеждане на иска за останалата част от вземането. В случаите, когато предмет на последващия иск за съдебна защита е разликата (остатъка) от вземането, се касае до същото субективно материално право, същото вземане, но в останалия незаявен с предявения преди това частичен иск обем. По двата иска се претендира едно и също вземане, но в различен обем, различни части. Предвид правоустановяващото и преклудиращото действие на СПН е недопустимо в последващия исков процес за остатъка от вземането да се спори относно основанието на вземането и правната му квалификация. След като със СПН е установено, че правоотношението, въз основа на което се претендира непогасено парично вземане, е възникнало валидно, поради което частичният иск е уважен, то е недопустимо в последващ исков процес за разликата до пълния размер на вземането да се пререшава въпросът дали същото правоотношение е възникнало, нито каква е правната му квалификация. В конкретния случай, с решението по т.д.№ 56/21 по описа на ПОС е формирана сила на присъдено нещо относно основателността на вземането, което ищцата има срещу ответника, като наследник на починалия съдружник в събирателното дружество, тъй като не е решела да продължи членството в него или предпоставките на чл. 97 ал.2 от ТЗ. С оглед разпоредбата на чл. 97 ал.2 от ТЗ, ако наследниците не желаят да станат съдружници, дружеството изплаща стойността на дела на наследодателя от дружественото имущество и дела от годишната му печалба за времето до прекратяване на членството. По отношение на начина на определяне на пълния размер на вземането на наследника („стойността на дела на наследодателя от дружественото имущество „) е налице постановеното по реда на чл.290 от ГПК, решение № 113 от 14.08.2017г. по т.д. №1407/2016г. на ВКС, в което е разяснено, че правото да се получи стойността на дела от имуществото на събирателното дружество е функция от участието на съдружника в дружеството, поради което стойността на дела е съразмерна на предвидения в дружествения договор обем на членственото правоотношение. Имуществото на търговското дружество е динамична величина, но за остойностяване на дела е релевантно имуществото, притежавано от дружеството към момента на прекратяване на членственото правоотношение със съдружника. По своето съдържание правото по чл.97 ал.2 от ТЗ наподобява правото на ликвидационен дял, което възниква за всички съдружници в случай на прекратяване на дружеството. Съдържанието на правото на ликвидационен дял се свежда до призната от закона възможност след удовлетворяване на кредиторите на дружеството съдружниците да получат съответна на дяловото им участие част от стойността на осребреното дружествено имущество. Осребряването на имуществото се извършва по неговите пазарни цени и на тази база се изчислява стойността на ликвидационния дял. На осребряване подлежи само т. нар. чисто имущество, което се формира от активите на дружеството, т. е. от оценимите в пари негови права като например материални активи (движими вещи, недвижими имоти), материални запаси, налични парични средства, вземания и др. В същия смисъл следва да се разбира и понятието „дружествено имущество”, употребено в разпоредбата на чл.97 ал.2 от ТЗ. Поради еднаквото съдържание на двете права - правото по чл.97 ал.2 от ТЗ и правото на ликвидационен дял, стойността на дела на напускащия/починалия съдружник в хипотезата на чл.97 ал.2 от ТЗ следва да се определи на база притежаваното от дружеството към момента на прекратяване на членственото правоотношение чисто имущество, остойностено по действащите към същия момент пазарни цени. С оглед изложеното, възражението във въззивната жалба, че стойността на дела на починалия съдружник в събирателното дружество следва да се определи по балансова стойност е неоснователно. В цитираната разпоредба изрично, законодателно е определен начина по който се опредял дела на починалия съдружник в събирателно дружество, като този начин се отличава от законодателното разрешение на чл. 125 ал.3 от ТЗ, което касае определянето на стойността на дружествения дял в дружеството с ограничена отговорност. В цитираната съдебна практика е детайлно посочен начина на определяне на стойността на дела, като същия е спазен с изготвеното заключение на експертизата. Неоснователен е доводът във въззивната жалба, че при този начин на определяне, наследникът ще получи само част от стойността на активите, но не и от пасивите на дружеството. Видно от изложеното във фактическите констатации, при изчисляването на стойността на дела от имуществото, от пазарната стойност на активите са извадени задълженията на дружеството, включително и към съдружника Р. С. Р., извадена е неразпределената печалба и текущата загуба. По този начин вещото лице е изчислило нетната стойност на активите по пазарни цени, която е основата за изчисляване на стойността на дела на починалия съдружник. Наред с така получената стойност, съдружникът има право и на дял от годишната печалба за времето до прекратяване на членството. Касае се две отделни парични вземания, които възникват в момента на прекратяване на членственото правоотношение на съдружника и чийто размер се определя по различен начин. Възражението във въззивната жалба е, че дружеството е приело за предходни години да не разпределя печалба, поради което не може да на наследника да се присъди част от нея. Възражението е неоснователно, тъй като дължимостта на частта от неразпределената печалба при прекратяване на членството поради смърт, е изрично уредена в цитираната разпоредба. Решението на съдружниците в СД да не разпределят печалба за 2017, 2018 и 2019г., а средствата от отчетената печалба да се отнесе по балансова сметка 122 „Неразпределена печалба от минали години“ не променя характера на събраните средства, като същите са такива, представляващи печалба на дружеството, съответно наследника на починалия съдружник има право да получи частта от тях, равна на дела му. Това право произтича от разпоредбата на чл. 97 ал.2 пр. второ от ТЗ и не се влияе от решенията на събранието на съдружниците за разпределяне, ако такава печалба е била реализирана. Предвид изложеното и тъй като правните изводи на настоящата инстанция съвпадат с тези на ПОС, следва да бъде потвърдено обжалваното решение. За въззивната инстанция, въззиваемата страна е направила искане за присъждане на разноски за оказана безплатна адвокатска защита по чл.38 ал. 2 във вр. чл. ал.1 т.2 от ЗА. Междувременно, с измененията на ЗА от ДВ бл. 17/13.02.2026г. е изменена разпоредбата на чл. 38 ал.2 от ЗА, като е прието, че в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна носи отговорност за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Съдът при определяне на разноските за адвокат прилага чл. 36, ал. 3 и 4 и осъжда другата страна да го заплати. Нормата е процесуална и с незабавно действие. В ПЗР към ЗИДЗА, ДВ бр. 17/2006г., е предвидено, че до влизането в сила на наредбата по чл. 36, ал. 4 при определяне на възнагражденията при липса на договор се използват критериите, посочени в чл. 36, ал. 3 , и се прилага по аналогия Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, издадена от Висшия адвокатски съвет. Според приетото в Решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 и в актуалната практика на ВКС, формирана след постановяването на това задължително за съдилищата на основание чл. 633 ГПК решение (Определение № 50015/ 16.02.2024 г. по т.д. № 1908/ 2022 г. на ВКС, І т.о., Определение № 343/ 15.02.2024 г. по т.д. № 1990/ 2023 г. на ВКС, ІІ т.о., Определение № 1493/ 05.06.2024 г. по ч.т.д. № 898/ 2024 г., по описа на ВКС, II т.о., Определение № 3217/ 2.12.2024 г. по ч.т.д. № 1323/ 2024 г, по описа на ВКС, ІІ т. о. и др.) съдът не е обвързан от минималните размери по Наредба № 1 от 2004 г., а е свободен да определи справедлив размер на адвокатското възнаграждение в зависимост от действителната фактическа и правна сложност на делото, характера на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа. В конкретния случай, се касае за въззивно производство, без събиране на доказателства, по спор, който е по частичен иск, като за част от иска е налице влязло в сила решение, поради което, съдът намира, че справедливото възнаграждение за въззивната инстанция следва да бъде в размер на 6 000 евро. По подадената частна жалба: Постановеното определение по чл. 248 от ГПК, № 179 / 10.09.2025г. е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Съдът препраща към мотивите на същото на основание чл. 272 от ГПК. Неоснователни са наведените доводи в частната жалба, че определеното с обжалваното определение възнаграждение също се явява прекомерно с оглед правната и фактическа сложност на делото. Самият жалбоподател е заплатил на своя процесуален представител възнаграждение за първата инстанция в размер на 16 070 лв., което е дори по-високо от определеното от съда за адв. И.. Обстоятелството, че на страната е оказана безплатна адвокатска помощ не обуС.я различни критерии при определяне на възнаграждението с това което е договорено и заплатено. Неоснователно е и оплакването, че ПОС неправилно е приел, че е налице преклузия по отношение на изследването на въпроса за наличието на предпоставките за прилагане на нормата на чл. 38 от ЗА. Настоящата инстанция споделя приетото от първоинстанционния съд, още повече, че съдебната практика по въпроса дали изобщо това обстоятелство подлежи на изследване е противоречива. Безспорно е, че в производството на страната е оказана правна помощ, договорено е тя да е безплатна; липсват данни да е налице плащане за същата и насрещната страна носи отговорност за заплащане на разноски. Предвид изложеното следва да бъде потвърдено и обжалваното определение по чл. 248 от ГПК. Ръководен от изложеното и на основание чл. 271 ал.1 от ГПК, съдът