Решение № 213 от 1.5.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 897/2024 г.

Производството е образувано по въззивна жалба на ищеца в първата инстанция „ДАВИДА-Д“-ЕООД против решение №548 от 12.04.2024 г. на СГС, TO, VI-3 състав, постановено по т.д.№ 762/2023 г., с което е отхвърлен предявения от ищеца „ДАВИДА-Д" ЕООД срещу „МАРИ ЕТ ДИЗАЙН“ ЕООД иск по чл.124 ГПК, вр. чл.26, ал.2, пр.5, вр. чл.17, ал.1 ЗЗД за установяване нищожността на договор за покупко- продажба, обективиран в НА № 97, т. 1, per. № 767, н.д. № 89 от 26.02.2014 г. на нотариус Й. Л., вписан в регистъра на НК под № ••• като абсолютно привиден. Жалбоподателят излага доводи за неправилност на решението поради съществено нарушение на процесуалните правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди, че съдът не е осигурил на страните равна възможност за упражняване на процесуалните им права; че докладът не е пълен; че съдът е основал решението си на доказателства, представени извън преклузивния срок, въз основа на възражения на ответника, депозирани след срока за отговор по чл.131 ГПК. Твърди, че съдът e допуснал събирането на доказателства и изслушването на заключението на ССчЕ без ищецът-жалбоподател да е бил редовно призован за съдебното заседание на 19.02.2024г., тъй като неправилно е приложена разпоредбата на чл.56,ал.2 ГПК. Това заседание било първо, тъй като предходното, проведено на 12.02.2024г. било отложено и не бил даден ход поради нередовно призоваване на ищеца. В първото по делото заседание, проведено без участието на ищеца /нередовно призован/, не му е дадена възможност да направи възражения по доклада, както и по заключението на ССчЕ, което смята за непълно и повърхностно. Жалбоподателят твърди, че съдът е основал решението си на доказателства /Споразумение за прихващане и заместване в дълг от 28.02.2014г./, представени след срока за отговор на исковата молба, който документ бил приет като доказателство в закрито заседание с определение №546 от 09.02.2024г. В решението е прието, че документът не бил оспорен съгласно чл.193 ГПК. Твърди, че ВЛ е работило по доказателства, които били несвоевременно представени от ответника, но приети от съда. Жалбоподателят твърди, че решението е необосновано, тъй като съдът е приел, че представеното „обратно писмо“ в нотариално заверено копие, не притежава формална доказателствена сила, защото ищецът, който го е представил, не е установил неговата автентичност – че лицето, подписало документа, е автор на направеното изявление. Това обратно писмо било прието по делото и докато ответникът, оспорващ неговото авторство, не установи по безспорен начин,че то не е съставено от издателя, действа презумпцията на чл.180 ГПК.Неправилно и необосновано съдът не възприел заключението на съдебно-почерковата експертиза. Необосновано било решението и в частта, в която съдът е приел, че е платена цената, което се доказвало от споразумението за прихващане, изготвено между страните и трето неучастващо по делото лице. Възражението за плащане чрез прихващане не било направено в срока по чл.131,ал.1 ГПК. Документът бил представен след изтичане на преклузивния едномесечен срок, без да е дадена възможност на ищеца да вземе отношение по него. Съдът не изложил мотиви дали са били налице предпоставките на чл.103 ЗЗД. Моли въззивния съд да отмени решението и уважи предявения иск. В срока по чл.263 ГПК ответникът „МАРИ ЕТ ДИЗАЙН“ ЕООД е депозирал писмен отговор, в който се излагат подробни доводи за неоснователност на въззивната жалба и изложените в нея твърдения, като напълно се споделят мотивите на първоинстанционния съд за неоснователност на исковата претенция. Моли за потвърждаване на решението като законосъобразно и правилно. Във въззивната инстанция не са събрани нови доказателства. Софийският Апелативен съд, като провери решението във връзка с оплакванията в жалбата и събраните доказателства, приема следното: Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна в законния срок, срещу валиден и допустим съдебен акт . Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: Решението на първостепенния съд е валидно и допустимо, а разгледано по същество е правилно и съобразено със закона. Първоинстанционният съд е бил сезиран от „ДАВИДА-Д“-ЕООД с п о чл.124 ГПК, вр. чл.26, ал.2, пр.5, вр. чл.17, ал.1 ЗЗД за установяване по отношение на ответника „МАРИ ЕТ ДИЗАЙН“ ЕООД нищожността на Договор за покупко- продажба, обективиран в НА № 97, т. 1, рег. № 767, н.д. № 89 от 26.02.2014 г. на нотариус Й. Л., № ••• на Нотариалната камара, поради неговата привидност. В обстоятелствената част на ИМ са заявени твърдения, че на 26.02.2014г. страните сключили Договор за покурко-продажба на 9 броя недвижими имота, подробно описани, който договор е обективиран в НА № 97, том 1, per. № 767, н.д. № 89 от 26.02.2014 г. Твърди, че така сключеният договор е нищожен поради неговата привидност от вида на абсолютна симулация. Сочи, че страните въобще не са целели и желали настъпване на вещно-правния прехвърлителен ефект от разпоредителната сделка, като нито е заплащана цената по договора, нито е уговорено разсрочено плащане на същата. Твърди, че страните непосредствено преди сделката са подписали обратно писмо с цел разкриване нейната симулативност. Затова моли съда, след като установи, че сделката е симулативна, да прогласи нейната нищожност. Ответникът „МАРИ ЕТ ДИЗАЙН“ ЕООД в своя отговор е оспорил иска. Сочи, че обективираният в НА № 97, том 1, per. № 767, н.д. № 89 от 26.02.2014 г. Договор за покупко-продажба действително е сключен, както и е настъпил вещно - транслативният ефект на сделката. Възразява законен представител или нарочно упълномощено от ответника лице да е подписало обратно писмо, с което страните да са уговорили, че не желаят настъпването на последиците по договора за покупко-продажба и оспорва представения от ищеца в препис документ, тъй като не е подписан от управителя на „МАРИ ЕТ ДИЗАЙН“ ЕООД, нито пък управителят е упълномощавал трето лице /адв. С./, което да стори това от негово име. Според ответника, последиците по сделката за покупко - продажба на имотите са целени и желани от страните, както са посочени в НА от 26.02.2014 г., а задълженията по договора - изпълнени и цената - платена от купувача. Прави възражение и за изтекла погасителна давност, с твърдения, че правото на ищеца да иска разваляне на договора е погасено. Съдът е уважил иска по чл.124, ал.1 ГПК, във вр. с чл.26,ал.2,предл.5 ЗЗД приемайки, че с представеното обратно писмо, което е нотариално заверен препис от документ, подписано формално от двете страни по сделката, не се установява твърдяната от ищеца абсолютна симулация на договора за покупкопродажба на имотите, подробно описани в посочения по-горе НА, тъй като ищецът, който се позовава на него, не е доказал неговата автентичност, оспорена от ответника с отговора на ИМ. Съдът е приел, че ответникът от своя страна е установил правопогасяващото си възражение за валидност на договора, по който е налице плащане на цената, обективирано в Споразумение за прихващане, сключено между страните и трето лице, не участващо в договора. Въззивният съд намира обжалваното решение за правилно и съобразено със закона. Правните изводи на съда съответстват на фактическите констатации и разпоредбите на материалния закон ЗЗД, както и на установената съдебна практика и настоящият състав изцяло ги споделя, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към изложените мотиви. Във връзка с оплакванията във въззивната жалба намира следното: Според разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. По делото безспорно са установени следните факти: С Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот №97 , т о м I, per. №767, дело №89 от 2014 г. от 26.02.2014 година, „Давида-Д“ ЕООД продало на „Мари ЕТ Дизайн“ ЕООД следните недвижими имоти, собственост на дружеството продавач, описани в НА както следва: Апартамент №2 кв. Витоша, ул. Тодор Чипев, №8, с обща площ 165,43 кв. м.; Портиерско жилище, кв. Витоша, ул. Тодор Чипев, №8, с обща площ 42,03 кв. м.; Поземлен имот с идентификатор 68134.2016.3329, ул. Околовръстен път, местност Саите с площ на имота 10 355,00 кв. м.; Поземлен имот с идентификатор 68134.2046.3331, ул. Околовръстен път, местност Саите с площ на имота 132,00 кв. м.; Поземлен имот с идентификатор 68134.6723.1740, ул. Околовръстен път, местност Саите с площ на имота 963,00 кв. м.; Поземлен имот с идентификатор 68134.6723.1739, ул. Околовръстен път, местност Саите с площ на имота 1 168,00 кв. м.; Поземлен имот с идентификатор 68134.6723.1735, ул. Околовръстен път, местност Саите с площ на имота 975,00 кв. м. срещу заплащане на обща продажна цена в размер на 900 000 лева без ДДС, дължима съобразно договореното в срок от три дни, считано от 26.02.2014 г. По делото е представен и препис от документ от 26.02.2014 година, наименован „обратно писмо“/л.4/, подписан от името на двете дружества, в който продавачът и купувачът по описания по-горе договор за покупко - продажба са направили волеизявления, че договорът за продажба, описан погоре, е симулативен, сключен само с оглед избягване възможността кредиторите на продавача „Давида Д“ ЕООД да могат да се удовлетворят от стойността на имотите, като страните не желаят настъпване на правните му последици - преминаване на собствеността върху описаните недвижими имоти и изявленията в този смисъл на страните са симулативни. С допълнителната ИМ е представен нотариално заварен препис на представеното „обратно писмо“/л.93/. По искане на ответника, заявено в отговора ИМ, съдът е задължил ищеца с доклада по делото да представи оригинала на документа, наименован „обратно писмо“, като му е указал последиците по чл.161 ГПК. С молба от 09.02.2024г./л.136/ ищецът е изложил твърдения, че няколко дни след представянето на нотариално заверения препис на обратното писмо в дома на тогавашния управител на дружеството Ц. Ц. била извършена взломна кражба, като освен всички други взети неща е открадната и чанта с фирмени документи на ищцовото дружество, между които е бил и оригиналът на обратното писмо. Същият подал сигнал в 7 РПУ, по който била образувана преписка и се води разследване, за който факт е представил Служебна бележка/л.138/. Затова твърди, че непредставянето на оригинала не е по вина на страната. По делото е прието заключение на съдебно-почеркова експертиза, неоспорено от страните. Вещото лице е изготвило заключението, изследвайки съответствието на подписа, положен за управител на ответника „Мари ЕТ Дизайн“ ЕООД – В. Т. върху „обратното писмо“, представено на л.93 от делото в нотариално заверен препис, с дадените от него сравнителни образци. ВЛ изрично потвърждава, включително в о.с.з. от 18.03.2024г./л.262/, че заключението по никакъв начин не може да се интерпретира като свидетелство за истинност на самия документ - обект изследване и за това, че подписът не е пренесен от друг документ, например, чрез механично прехвърляне на подписа върху представения пред нотариуса оригинал или по друг начин. Заключението е базирано единствено на хипотезата, че представеният препис съответства на оригинала на документа, посоченото обстоятелство е спорно по делото, а показанията на нотариуса в тази връзка са недопустими, тъй като тези факти могат да се установят само чрез специалните знания на експерт-графолог. ВЛ сочи, че констатираните съвпадения в обектите на изследване са характерни, устойчиви, образуват индивидуализираща съвкупност и са достатъчни за извод, че подписът-обект на експертизата /върху документа на л. 93 от делото - Обратно писмо от 26.02.2014 г. с нотариална заверка на препис, снет от оригинал per. № 4020/09.10.2023 г. на Х. Л. - помощникнотариус по заместване при нотариус Й. Л.; per. No ••• от НК/ е копие на подпис, положен от В. Б. Т.. Следва да се отбележи обаче, че посоченото обстоятелство не може да се приеме за доказано, тъй като почива единствено на предположение /при липса на изследван от вещото лице оригинал на документа/. С други думи може да се заключи, че заключението е изготвено върху предположение, че представеният пред нотариуса /лице без специални знания на графолог/ документ е копие от оригинал, но без възможност за изследване на документа като цяло, вкл. и дали същият е бил манипулиран и подписът пренесен Графологичната експертиза е в невъзможност да изключи евентуално извършена техническа подправка на подписа върху първообраза чрез копиране на истинския му подпис през индиго, чрез прекопиране, както и чрез многобройни други съвременни способи. Тук от съществено значение е и обстоятелството, че преписът не е извършен от документ с нотариална заверка на подписите и съдържанието което би изключило голяма част от хипотезите на възможно манипулиране на документ. Прието е и заключение на ССчЕ, също неоспорена от страните, изготвена въз основа на доказателствата по делото, извършена проверка в счетоводството на ответника /поради невъзможност за осъществяване контакт със счетоводството на ищеца/ и проверка по партидата на двете страни в НАП. От заключението на вещото лице се установява, че ответникът е отразил в счетоводството си погасяване на задължение към ищеца в размер на 1 014 646.31 лева по Споразумение за прихващане и заместване в дълг от 28.02.2014 г., както осчетоводило плащания към ищеца в общ размер от 59 947 лева общо, на 26.05.2014 година - по фактури № 1 от 27.02.2014 година и № 2 от 27.02.2014 година. Видно от посочените две фактури, същите са с доставчик „Давида-Д“ ЕООД и получател „Мари ЕТ Дизайн“ ЕООД, първата от които с данъчна основа от 872 966,56 лева и начислен данък 174 593,31 лева, или на обща стойност от 1 047 559.87 лева и с основание „продажба на 2бр. СОС и УПИ, с адрес ул. Тодор ф. Чипев, София и Околовръстен път, София, съгласно Нотариален акт № 97 от 26.02.2014 г.“ и Фактура № 0000000002 от 27.02.2014 г. - с данъчна основа 53 655,00 лева и основание „продажба на НУПИ, с адрес гр. София, Околовръстен път, съгласно Нотариален акт № 97от 26.02.2014г.“. Според ВЛ, от представените от НАП данни и документи се установява, че процесните фактури са отразени в Дневник за продажби от СД по ЗДДС за м.02.2014г. на ищеца. Вещото лице, поради невъзможност за проверка в счетоводството на ищеца, не е могло да установи категорично, че фактурите са намерили отражения в счетоводството на ищеца, но е посочило, ч е включването им в дневника за продажби е индикация за това . Вещото лице е установило включване на фактурите и в дневниците за покупки на ответника за м. 02.2014 година. За нуждите на експертизата е представено от ответника Споразумение за прихващане и заместване в дълг от 28.02.2014 година /л.180 /, по силата на което „Давида – Д“ ЕООД, „Мари ЕТ Дизайн“ ЕООД и неучастващо по делото лице – „ДИТРИХ БРОС ДИВЕЛОПМЕНТС СА“ - чуждестранно дружество, са се съгласили, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1 074 593.31 лева по процесния Нотариален акт за покупкопродажба на недвижим имот № 97, а ищецът от своя страна, дължи на чуждестранното юридическо лице сумата от 1 014 646.31 лева, поради което ответникът е встъпил в дълга на ищеца до размера от 1 014 646.31 лева, от който последният се е освободил. Страните са се съгласили, че след встъпването в дълга, остава дължима сумата от 59 947 лева по процесния договор за покупко- продажба. Следва де се отбележи, че видно от заключението на ССчЕ – Раздел III-Проверени документи/л.201/ ВЛ е изброило документите, които са му предоставени от страните за изготвяне на заключението и които е видяло при проверка в счетоводството на ответника и в НАП по партидата на двете страни по делото, между които е и посоченото Споразумение. Това уточнение се налага с оглед факта, че същото е представено по делото от ответника след срока за отговор, но съществува в счетоводството му и ВЛ го е видяло и взело предвид. Ищецът е поискал допускането на двама свидетели, които да установят обстоятелства, свързани с представеното обратно писмо – като свидетели са поискани нотариуса, заверил преписа на обратното писмо и още 1 свидетел /адв.С./, присъствал на атакуваната сделка, което искане е оставено без уважение с протоколно определение на съда от 18.03.2024г., като съдът е обосновал същото с мотивите, изложени в определението от 22.01.2024г. - доклада по делото. Съдът е приел, че ищецът не сочи други, различни обстоятелства, които са относими и допустими за установяване с тези свидетелски показания. При така установената фактическа обстановка от първоинстанционния съд могат да се направят следните правни изводи: Разпоредбата на чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД провъзгласява за нищожни привидните договори. Когато привидният договор не прикрива друго съглашение, каквото в случая не е установено, симулацията е „абсолютна“. При абсолютната симулация на договор за покупко-продажба във вътрешните отношения между съконтрахентите прехвърлителят остава собственик на вещта, а приобретятелят не придобива права и не дължи заплащане на цена. При сключване на симулативно съглашение страните по тази сделка планират да създадат привидност, която да функционира известно време и след това да бъде прекратена. По делото обаче ищецът не е провел пълно и главно доказване, че действителната воля на страните е различна от тази, която външно е била изразена от тях пред нотариуса и обективирана в описания погоре НА, както и че действителното им намерение не е било да се прехвърля собствеността върху имотите. Ищецът е представил документ, имащ качеството на „обратно писмо“ /“contre lettre“/, в съдържанието на който са обективирани изявления на страните, в които те признават привидността на сделката. Своевременно обаче, с отговора на ИМ ответникът е оспорил автентичността на документа с твърдение, че положеният подпис за управител на „МАРИ ЕТ ДИЗАЙН“ ЕООД не е на неговия управител В. Т.. Поискал е ищецат да представи оригинала на „обратното писмо“ с оглед назначаване на съдебнопочеркова експертиза, която да установи дали подписът е на законния представител на дружеството-ответник. Ищецът не е изпълнил това си задължение, въпреки, че съдът му е указал последиците по чл.161 ГПК, като е представил единствено нотариално заверен препис на документа. Следва да се има предвид, че представеният на л.93 нотариално заварен препис на „обратното писмо“ е различен от документ с нотариално заверени подписи и съдържание, като подписите в този случай се полагат пред нотариуса, който чете документа пред страните и удостоверява, че именно това е съдържанието на документа, чиято нотариална заверка се иска. Обосновал е невъзможността за представяне на оригинала с твърдение, че същият е станал обект на взломна кражба от дома на управителя на дружеството, заедно с други фирмени документи. С оглед на това съдът, мотивирайки се с възприетата константна съдебна практика на ВКС е приел, че при наличието на такива обстоятелства доказателствената тежест да установи неистинността на документа в крайна сметка е на страната, която се ползва от него, в случая ищецът. За конкретният случай следва да се има предвид, че по аргумент от разпоредбата на чл.165, ал.1 и 2, вр. чл.164, ал.1, т.6 ГПК, свидетелски показания за разкриване симулативността на сделката по принцип са недопустими. След като документа е оспорен от ответника по реда на чл.193 от ГПК в частта досежно неговата автентичност и по-конкретно - относно подписа, положен от името на В. Т., в качеството му на управител на ответното дружество, според разпоредбата на чл.193,ал.3 ГПК тежестта за установяване на истинността на документа в този случай е възложена на ответника. В случая обаче, както бе посочено по-горе, оригиналът не е представен от ищеца, а единствено нотариално заварен препис на оригинала. Този препис обаче /ксеро-копие/, дори и нотариално заверен, не дава възможност да се извърши качествена съдебнографологическа експертиза и ВЛ да даде ясен и категоричен отговор дали подписът върху документа е на лицето, който факт страната оспорва. По този въпрос важно значение има приетото в съдебната практика на ВКС, намерила отражение най-вече в Решение № 91 от 01.04.2015 г. по гр. д. № 5960/2014 г, IV г.о. на ВКС. ВКС постановява, че според чл.193, ал.3, изр. първо ГПК, тежестта за оспорване на частен документ се носи от страната, която го оспорва, когато документът от външна страна е подписан от нея и като такъв разполага с формална доказателствена сила по смисъла на чл. 180 ГПК. Това правило обаче е неприложимо тогава, когато оригиналът на документа не може да бъде представен от страната, която се позовава на него, по извинителни за нея по смисъла на чл, 165, ал. 1 ГПК причини. Законово установената с тази норма възможност за тази страна да установява със свидетелски показания съглашения, в които участва и чиято допустимост принципно е изключена с разпоредбата на 164, ал. 1, т, 5 ГПК, позволява да се приеме, че при оспорване автентичността на частен диспозитивен документ, чийто оригинал е загубен или унищожен, доказателствената тежест да установи съдържащите се в него благоприятни факти се носи от страната, която се е лишила от него. ВКС приема също така, че е налице мълчаливо извършеното от законодателя разместване на установените в чл, 193, ал, 3 ГПК правила за разпределение на доказателствената тежест, което произтича от обективната невъзможност за установяване авторството на подпис чрез графологическо изследване на копие от документа, върху който подписът е положен. Като от една страна, единственото средство за това е посредством специални знания на вещо лице, а от друга страна - заключението на съдебно-графологичната експертиза, изследвала не оригинала, а негово копие, винаги ще е основано на вероятни предположения, но не и на категорична констатация за авторството на оспорения документ. Според възприетото от ВКС, съдебно - графологичната експертиза е единственото доказателствено средство, с което може да се докаже оспорването на автентичността на документа. При отсъствието на оригиналния документ обаче, оспорващият е в обективна невъзможност да докаже, че не е негов автор, тъй като копието като обект на изследване не позволява на графологичната експертиза да изключи евентуално извършена техническа подправка на подписа върху първообраза чрез откопиране на истинския му подпис през индиго, чрез прекопиране, както и чрез многобройни други съвременни способи. Наличието на обективни пречки за провеждане на пълно и главно доказване на оспорената автентичност на представения в заверен препис документ също обосновава извод относно доказателствената тежест, възложена с чл.165, ал.1 ГПК върху ползващата се от него страна при положение, че оригиналът му липсва по причини, които законът признава за извинителни. За да се понесат неблагоприятните последици обаче от невъзможността за доказване неистинността на документа от оспорилата го страна, следва да се установи, че ползващата се от документа страна се е лишила от оригинала не по нейна вина /по аргумент от чл.165, ал.1 ГПК/. В настоящия случай наличието на такива извинителни пречки не е доказано, въпреки указаната на ищеца с определение от 19.02.2024 година доказателствена тежест за това. За установяване обстоятелствата във връзка със загубване /кражба/ на оригинала на спорния документ, ищецът е представил единствено Удостоверение от СДВР /л.138 от делото/, видно от който е заведена преписка по описа на 07 РУ на СДВР във връзка с твърдения за установена липса на документи. Заявителския материал обаче е по данни на управителя на „ДАВИДА Д“ ЕООД, който сам е заявил установена липса на документи, сред които и обратното писмо. Доказателства, удостоверяващи образуването на досъдебно производство във връзка с данни за извършено престъпление по НК във връзка с преписката, не са представени, нито са представени други доказателства относно установяване настъпилата липса на оспореното писмено доказателство и обстоятелствата, при които е станало това. Не са поискани и свидетели за установяване на такива факти. Затова при недоказаност на обстоятелствата, свързани с изчезването на документа /в чие държане е бил към твърдяната дата на установена липса, как, от кого и при какви обстоятелства е установена липсата, има ли вина страната за изчезване на документа и пр./, не се поставя въпросът за допустимост на свидетелските показания при условията на чл.165, ал.1 ГПК/ в която хипотеза, когато при изгубване или унищожаване на документ не по вина на страната, която се ползва от неговата доказателствена сила, удостоверените от документа факти могат да бъдат доказвани със свидетели, вкл. в хипотезите на чл.164, ал.1, т.5 ГПК/. Следователно, установяване симулативността на сделката посредством свидетелски показания не е допустимо в случая и при условията на чл.165, ал.1 от ГПК /в този смисъл и Определение № 25 от 13.01.2017 г. по т.д. № 1050/2016 г., II т.о. на ВКС/, а доколкото не се касае до хипотеза на наличие на начало на писмено доказателство - не е налице и изключението по чл.165, ал.2 ГПК за допустимост на свидетелските показания. По делото не е представено „начало на писмено доказателство“ от ответника, което да създава индиция, че е възможно сделката да е симулативна. При липсата на писмени доказателства, изхождащи от ответника или удостоверяващи негови изявления пред държавен орган, създаващи индиция за симулация, твърдението за привидност на договора за покупкопродажба е недоказано. В този смисъл са редица решения на ВКС, като напр. Решение № 79 от 26.06.2012 г. по гр.д. № 791/2011 г., III г.о. на ВКС, Решение от 15.06.2011 г. по гр.д. № 1536/2009 г., IV г.о. на ВКС, Решение № 763 от 04.02.2011 г. по гр.д. № 356/2010 г., III г.о., Решение № 19 от 13.03.2014 г . по гр.д. № 2159/2013 г., III г.о. на ВКС и др., които настоящият състав напълно споделя. Както стана въпрос при коментиране заключението на ВЛ по приетата съдебно-графологическа експертиза, изводът, че подписът-обект на експертизата /върху документа на л.93 от делото – нотариално заверен препис на Обратно писмо от 26.02.2014 г./ е копие на подпис, положен от В. Б. Т., не може да се приеме за обоснован и категоричен . Посоченото обстоятелство не може да се приеме за доказано, тъй като почива единствено на предположение /при липса на изследван от вещото лице оригинал на документа/. С други думи може да се заключи, че заключението е изготвено върху предположение, че представеният пред нотариуса /лице без специални знания на графолог/ документ е копие от оригинал, но без възможност за изследване на документа като цяло, вкл. и дали същият е бил манипулиран и подписът пренесен. Графологичната експертиза е в невъзможност да изключи евентуално извършена техническа подправка на подписа върху първообраза чрез копиране на истинския му подпис през индиго, чрез прекопиране, както и чрез многобройни други съвременни способи. При тези обстоятелства напълно обосновано СГС е приел, че ищецът не е провел пълно и главно доказване относно пълната симулативност на сделката, с оглед оспореното от ответника „обратно писмо“ и невъзможността за установяване неговата автентичност /че подписа е положен от законния представител на дружеството/ с допустимите доказателствени средства. Затова неблагоприятните последици ще следва да се понесат от ползващата се от документа страна, съобразно възприетото в цитираната практика по-горе и правилата за разпределяне на доказателствената тежест между страните, установени в чл.154, ал.1 ГПК и свързаните с тях последици, като се приеме за неоснователно намерението на жалбоподателя-ищец за незачитане последиците на сключения договор за покупко-продажба. Липсата на доказано автентичен „обратен документ“, от който да се установява симулативността на сделката, сочи на извод за недоказана нищожност на разпоредителната сделка на твърдяното основание. Договорът за покупко-продажба е в изискуемата нотариална форма, съгласно чл.18 от ЗЗД и с оглед неуспешното му оспорване с представения нотариално заверен препис от „обратно писмо“, обективира една перфектно извършена сделка със съгласие на страните с оглед целения от тях резултат.Както бе посочено по-горе, от заключението на ССчЕ е установено плащане от страна на купувача по сделката – цената е платена частично чрез прихващане по силата на представеното Споразумение за прихващане и заместване в дълг от 28.02.2014г., а другата част в размер на остатъчната сума от 59 947 лева, на 26.05.2014 г.- по фактури № 1 от 27.02.2014 г. и № 2 от 27.02.2014 г., което погасяване на задължение е отразено в счетоводството на ищеца. Според ВЛ, от представените от НАП документи се установява, че процесните фактури са отразени в Дневник за продажби от СД по ЗДДС за м.02.2014г. на ищеца. Вещото лице, поради невъзможност за проверка в счетоводството на ищеца, не е могло да установи категорично, че фактурите са намерили отражения в счетоводството на ищеца, но е посочило, че включването им в дневника за продажби е индикация за това. Вещото лице е установило включване на фактурите и в дневниците за покупки на ответника за м. 02.2014 година. С оглед изложеното, иска по чл.124 ГПК, във вр. с чл.26,ал.2,т.5 ЗЗД правилно е отхвърлен като недоказан и поради това неоснователен - твърдението за привидност на договора за покупко-продажба е недоказано. . Във връзка с оплакванията във въззивната жалба за допуснати от съда съществени процесуални нарушения, довели до неправилност на обжалваното решение, въззивният съд намира следното: Основното оплакване, поддържано в жалбата е това, че съдът е нарушил принципа за равнопоставеност на страните в процеса, извършвайки процесуални действия при наличие на нередовно призоваване на ищеца и на второ място, че е оставил без уважение направените от него искания да му бъдат допуснати двама свидетели, с оглед оспорването от ответника на „обратното писмо“ и по-конкретно неговата автентичност – че е подписано от законния представител на ответника. От доказателствата по делото се установява следното: Насроченото за 12.02.2024 г. открито съдебно заседание е било отложено и не е даден ход заради нередовната процедура за призоваване на ищеца съгласно чл.56, ал.3 ГПК, тъй като същият е получил призовката си на 07.02.2024г./л.116/. На 09.02.2024г./л.135/ ищецът е депозирал молба, в която е изразил становище по доклада, поискал е отмяна на определението с доклада при условията на чл.153 ГПК и е поискал да му бъде допуснат един свидетел за установяване на обстоятелствата, при които е съставено обратното писмо, респ. завереното копие от него. Поискал е отлагане на делото с оглед нередовното му призоваване за 12.02. В това съдебно заседание съдът, въпреки че не е дал ход на делото, е докладвал постъпилите от страните молби – от ответника с дата 08.02., с изразено в нея становище по проекто-доклада и представен сравнителен материал за почерковата експертиза, по които се е произнесъл с нарочно определение; и от ищеца от 09.02. – със съдържанието, описано по-горе, както и определението си, с което е оставено без уважение искането за допускане на свидетел, и са приети представени от него писмени доказателства. Съдът е отложил делото за 19.02.2024г., т.е. след 7 дни като е приел, че страните са уведомени при условията на чл.56,ал.2 ГПК. На проведеното на 19.02. о.с.з. е приел страните за редовно уведомени и е дал ход на делото. Приел е за окончателен изготвения проект за доклад с определението от 22.01.2024г. Приел е заключението на ССчЕ, изготвена от ВЛ Д. Г. и е дал указания на ищеца да представи доказателства за обективните пречки за представяне на оригинала на представеното с ИМ „обратно писмо“, както и последиците по чл.161 ГПК.Насрочил е делото за 18.03.2024г., за която дата е приел страните за редовно уведомени. На проведеното на 18.03. о.с.з. ищецът вече е бил представляван от пълномощник – адв.П., която не е направила възражения за нередовно призоваване.В това с.з. е прието заключението на СГЕ като неоспорено от страните. Пълномощникът на ищеца отново е поискал да му бъдат допуснати двама свидетели за установяване на обстоятелствата около подписването на обратното писмо и сключването на договора за покупко-продажба, което искане отново е било оставено без уважение. Даден е ход на устните състезания и делото е обявено за решаване по същество. Въззивният съд намира, че действително ищецат не е бил редовно призован за проведеното на 19.02.2024г. съдебно заседание. Съдът не споделя посочената от първоинстанционния съд съдебна практика на ВКС /незадължителна - Решение № 134 от 28.10.2014 г. по гр.д. № 1093/2014 г., II г.о. правеща разграничение между понятията "редовно" (по смисъла на чл.56, ал.2 ГПК) и своевременно (по смисъла на чл.56, ал.3 ГПК) призоваване и от тук констатацията на съда, че след като ищецът е получил призовка за с.з. на 12.02., но към тази дата не е бил изтекъл законоустановения едноседмичен срок, той е несвоевременно, но редовно призован, което да му даде основание да приложи разпоредбата на чл.56,ал.2 ГПК и да приеме за следващото заседание, че страните са редовно уведомени. Разпоредбата на чл.56, ал.2 ГПК е ясна и категорична, от категорията на императивните – „Страните, които са редовно призовани, при отлагане на делото не се призовават за следващото заседание, когато датата му е обявена в заседанието.“ А за да е редовно призоваването, ал.3 /също императивна разпоредба/ повелява, че призоваването следва да е извършено най-късно една седмица преди заседанието. Следователно, в конкретния случай, ищецът не е бил редовно призован за заседанието за 19.02.2024г. Това е било първото по делото заседание, в което е приет доклада по делото и е прието заключението на ССчЕ. Затова той е бил лишен от възможността да зададе въпроси на ВЛ, евентуално да оспори заключението и да извърши други процесуални действия, които намери за необходимо. По отношение на проекта за доклад същият е изразил становище с нарочна молба от 09.02./л.135/, с която не е оспорил доклада, а единствено е посочил причините, поради които не може да представи оригинала на „обратното писмо“ и във връзка с оспорването на този документ е поискал да му бъде допуснат свидетел, като съдът отмени определението си в тази му част. При така установените обстоятелства съдът намира за основателни оплакванията, поддържани във въззивната жалба за допуснато процесуално нарушение, свързано с нередовното му призоваване. Това обаче не е основание за отмяна на обжалваното решение, тъй като при такова оплакване във въззивната жалба страната следва да посочи и поиска да бъдат допуснати и събрани от въззивния съд доказателства, които страната е била възпрепятствана да направи в първата инстанция поради допуснатото процесуално нарушение. Въззивният съд е инстанция по същество и при оплакване за процесуални нарушения е длъжна да даде указания на страна за кои обстоятелства не сочи доказателства и да събере доказателствата, от която страната е била лишена. В този смисъл са разясненията, дадени в ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В депозираната от ищеца въззивна жалба обаче ищецът не е направил доказателствени искания с оглед твърденията за допуснати процесуални нарушения. Затова и въззивният съд не е допуснал такива. След изтичане на срока за обжалване на първоинстанционното решение и след депозираната въззивна жалба, жалбоподателят е подал молба вх.№114246 от 22.10.2024г., с която се прави искане за допускане на доказателства във въззивната инстанция в хипотезата на чл.266,ал.3 ГПК. С Разпореждане №2308 от 19.12.2024г., постановено на основание чл.267 ГПК, съдът е приел, че тази молба не следва да бъде разглеждана, тъй като искането е направено значителен период от време след изтичане срока за обжалване на първоинстанционното решение, а доказателствени искания могат да бъдат направени с въззивната жалба, до изтичане срока за обжалване на решението. След това исканията за доказателства са преклудирани. Съдът намира за неоснователно оплакването във въззивната жалба за непълен доклад. Видно от постановеното на 2.01.2024г. определение /л.110/, съдът е направил пълен и обстоен доклад на делото, произнесъл се е по всички доказателствени искания на страните, открил е производство по оспорване на представеното от ищеца „обратно писмо“ правилно е квалифицирал иска и правилно е разпределил доказателствената тежест между страните. Жалбоподателят твърди, че Споразумение за прихващане и заместване в дълг от 28.02.2014 г. е представено извън преклузивния срок по чл.131 ГПК, въз основа на възражения от ответника и е прието от съда в закрито заседание. Видно от данните по делото, действително това Споразумение е представено след срока за отговор заедно с други счетоводни документи, както и със сравнителен материал от подписа на представляващия ответника, за нуждите на почерковата експертиза /молба от 09.02.2024г. – л.141/. Тези доказателства обаче са представени за улеснение на ВЛ по ССчЕ, която е поискана своевременно с допълнителния отговор /л.102/, в който изчерпателно са формулирани задачите на ВЛ и е поискано ВЛ да изготви заключение след запознаване с доказателствата по делото и след извършване на проверка в счетоводството на двете търговски дружества и в НАП. Видно от заключението на ВЛ Д. Г. – Раздел III-Проверени документи, ВЛ е посочило, че за изготвяне на заключението е извършена проверка в счетоводството на ответника „Мари Ет Дизайн“-ЕООД и проверка в НАП по неговата партида и партидата на ищеца „Давида-Д“-ЕООД, откъдето са му предоставени изброените по-долу в заключението документи, между които и въпросното Споразумение от 28.02.2014г. и счетоводните документи, представени и по делото с молбата на ответника от 09.12.2024г. Затова и съдът е формирал извод, че продажната цена по покупко-продажбата е платена от купувача, кредитирайки заключението на ВЛ по счетоводната експертиза, която пък е взела предвид представеното му от страната Споразумение. Преразпит на ВЛ обаче не е поискано от жалбоподателя с въззивната жалба, независимо от оплакването за процесуално нарушение. Другото поддържано оплакване е, че съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, приемайки, че е налице законовата забрана за събиране на гласни доказателства относно съставеното и подписано от ответника обратно писмо, позовавайки си на разпоредбата на чл.164, ал.1, т.6, вр. ал.2 ГПК. Това оплакване е неоснователно. В изложените по-горе мотиви съдът е споделил постановеното Решение № 91 от 01.04.2015 г. по гр. д. № 5960/2014 г, IV г.о. на ВКС, в което подробно е разяснено в подобни случаи коя от страните носи доказателствената тежест за опровергаване съдържанието, респ. авторството на частен документ. Нормата на чл.164,ал.1,т.6 ГПК е императивна и постановява, че свидетелски показания се допускат във всички случаи, освен ако се касае за опровергаване съдържанието на изходящ от страната частен документ. Представеното от ищеца „обратно писмо“ е оспорено от ответника досежно подписа на неговия представляващ, в резултат на което ищецът е поискал допускането на свидетел за установяване на обстоятелствата, при които е подписан документа и договора за покупко-продажба, както и обстоятелствата при нотариалната заверка на преписа при нотариуса. Тези факти обаче, които се иска да бъдат установени със свидетелски показания, несъмнено и евентуално биха опровергали съдържанието на частния документ, вкл. и факта относно авторството. Затова и свидетелски показания са недопустими. Не би могло да се допуснат свидетелски показания и в хипотезата на чл.165,ал.1 – В случаите, в които законът изисква писмен документ,свидетелски показания се допускат, ако бъде доказано, че документът е загубен или унищожен не по вина на страната. В настоящият случай ищецът твърди, че вследствие на взломна кражба в дома на управителя на дружеството процесното „обратно писмо“ е било откраднато заедно с други фирмени документи, като е представил подадено заявление за кражбата от управителя в 7-мо РПУ. Правилно съдът е приел, че ищецът не е доказал по несъмнен начин, че документът е загубен не по вина на страната.Представеното Удостоверение от РПУ /л.138/, без други доказателства за евентуално образувано досъдебно производство, както и факта, че управителят на дружеството е изброил какви документи са откраднати, без други доказателства в тази насока, не могат да убедят съда, че ищецът е доказал изгубването на документа по уважителни причини, т.е. не по вина на страната. Именно затова и на това основание свидетелски показания са недопустими. Не е допустимо допускането им и на основание чл.165, ал.2 ГПК – при наличие на т.нар. начало на писмено доказателство. По делото такива данни липсват. В кориците на делото не се намират писмени доказателства, изходящи от ответника, или удостоверяващи негови изявления пред държавен орган, които правят вероятно твърдението на ищеца, че съгласието е привидно. Такива твърдения и доказателства по делото липсват. Именно затова свидетелски показания не са допустими и като е отказал допускането им, съдът не е допуснал твърдяното процесуално нарушение. Само за пълнота следва да се отбележи, че и във въззивната инстанция процесуалното поведение на жалбоподателя е такова, че е наложил отлагане на делото 6 пъти поради два пъти променен адрес на управление в хода на производството, вписан в ТР, и поради нередовно призоваване.Това поведение сочи на злоупотреба с права, целейки отлагане на делото продължително време. По изложените съображения, както и тези на първоинстанционния съд, които настоящият състав изцяло споделя и към които на основание чл.272 от ГПК препраща, обжалваното решение следва да бъде потвърдено като законосъобразно и правилно. Въззивната жалба е неоснователна и следва да се остави без уважение. Страните не са заявили претенции за разноски. Така мотивиран, Софийският Апелативен съд