Решение № 180 от 12.2.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 2198/2023 г.

Производството е по реда на чл.294 от ГПК. С Решение № 50093/07.08.2023 г., постановено по гр.д.№ 2529/2022 г. по описа на ВКС, ГК, Четвърто отделение, е обезсилено въззивно решение № 126/02.02.2022 г., постановено от Апелативен съд София по в.гр.д.№ 1896/2021 г., в частта по исковете за нищожност поради липса на воля на основание чл.26, ал.2, пр.2 от ЗЗД, евентуално поради накърняване на добрите нрави на основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, евентуално поради съдържаща се в договора недействителна клауза на основание чл.26, ал.4 ЗЗД и делото в обезсилената част е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. С Решението ВКС е обезсилил постановеното въззивно решение в допуснатата му до обжалване част и е върнал делото на въззивния съд, който да разгледа първо иска по чл.226, ал.3 ЗЗД и съобрази, че не е сезиран с два обективно съединени иска с твърдение, че дарителят не е разбирал свойството и значението на действията си или да ги ръководи, а с един иск по чл.31, ал.2, пр.2 ЗЗД, като даде указания на ищеца да съобрази петитума на претенцията си, както и указания и на двете страни по чл.146, ал.1 и ал.2 ГПК. Ищците в първоинстанционното производство Д. Т. В.-А. и Т. Л. А., конституирани на основание чл.227 от ГПК в качеството им на правоприемници по закон на първоначалния ищец Л. Н. А. и в срока по чл.259, ал.1 от ГПК (препис от обжалвания съдебен акт е връчен редовно на 22.04.2021 г., а въззивната жалба е подадена чрез пощенски куриер на 07.05.2021 г.-първият работен ден след изтичане на срока в неприсъствен ден) обжалват с въззивна жалба вх.№ 315684/11.05.2021 г. Решение № 261816/18.03.2021 г., постановено, по гр.д. № 4807/2017 г. по описа на Софийски градски съд, І-7 състав, с което са отхвърлени всички предявени искове срещу Д. О. А., квалифицирани от първоинстанционния съд по чл.чл.26, ал.1, пр.1, 26, ал.2, изр.1, предл.2, ал.1, 26, ал.1, предл.3 и 26, ал.4 от ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за дарение, обективиран в нотариален акт за дарение № 158, том ІІ, рег.№ 10676, дело № 296 от 2010 г. на нотариус В.Г. с рег.№ ••• на НК. Въззивната жалба е подадена от Д. Т. А. лично и като пълномощник на Т. Л. А., съобразно пълномощно приложено на л.15 от в.гр.д.№ 1896/2021 г. по описа на Апелативен съд-София, 12 състав. Дължимата държавна такса е внесена с вносен документ от 28.05.2021 г., представен по делото с молба вх.№ 322593/31.05.2021 г. С оглед на горното въззивният съд е сезиран с редовна и процесуално допустима въззивна жалба. Въззивниците-ищци считат, че постановеното решение е неправилно, необосновано и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Считат, че първоинстанционният съд не е установил правилно фактическата обстановка по случая, неправилно е приложил материалния закон, поради което и крайният му правен извод е неправилен, тъй като не се подкрепя и е в противоречие със събраните по делото писмени и гласни доказателства. Поддържат се и процесуални нарушения изразяващи се в неправилна правна квалификация, неправилно разпределяне на доказателствена тежест между страните, липса на указание за кои от твърдяните факти и обстоятелства не сочат доказателства. Поддържа се, че първоинстанционният съд е изградил своя правен извод само въз основа на приетата по делото комплексна СМЕ, като не е обсъдил показанията на свидетелите В., П., деклараторката П. Т. и заявеното от вещите лица в съдебно заседание. Твърди се, че към момента на извършване на дарствения акт, дарителката е имала паметови нарушения и не е могла да разбира свойството и значението на актовете, които извършва. Развиват се аргументи по съществото на спора. Молят съда да отмени решението и да бъдат уважени предявените искове, в реда, в който са предявени като основателни и доказани. Претендират разноски. В законоустановения срок по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна-ответницата Д. О. А. чрез процесуалния й представител адвокат В. с надлежно учредена представителна власт по делото. Оспорва въззивната жалба като неправилна, неоснователна и необоснована с оглед на което моли въззивният съд да я отхвърли изцяло. Счита, че първоинстанционното решение е валидно, допустимо и правилно по подробните съображения изложено по съществото на спора в депозирания отговор на въззивната жалба. Въззивниците в съдебно заседание, редовно призовани, не се явяват, не изпращат представител, не изразяват становище в хода по същество. Въззиваемата в съдебно заседание чрез процесуалния си представител оспорва въззивната жалба и моли съда да постанови ново решение, в съответствие с указанията на ВКС. Претендира разноски, съобразно представения списък. Подробни съображения излага в депозирана по делото писмена защита. Апелативен съд-София, 8-ми граждански състав, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа страна: На основание чл.294, ал.1, изр.2 от ГПК, указанията на Върховния касационен съд по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото, с оглед на което въззивният съд приема, че Софийски градски съд е сезиран с евентуално съединени искове, предявени от Л. Н. А., починал в хода на настоящото производство и заместен на основание чл.227 от ГПК от наследниците си по закон Д. Т. В.-А. и Т. Л. А. срещу Д. О. А., както следва: 1.иск с правно основание чл.226, ал.3 от ЗЗД за прогласяване на нищожността на сключен на 29.07.2010 г. от наследодателя на ищците Д. Г. А. и от ответницата Д. О. А., нейна внучка, договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 158, том ІІ, рег.№ 10676, дело № 296/2010 г. на нотариус В. Г. с рег.№ ••• на регистъра на НК на основание: противоречие с добрите нрави, като извършено с единствения мотив да бъде обогатена надарената като трето лице, извън кръга на наследниците по закон, след смъртта на дарителката и противоречие със закона-недействителност на клаузата, с която е запазено правото на ползване върху прехвърлените имоти, без знание и съгласие на другия съсобственик, което е в противоречие на чл.56-62 ЗС, с твърдението, че договорът е изцяло нищожен, защото нищожната клауза е единствен мотив за дарението и при условията на евентуалност 2.иск с правно основание чл.31, ал.2, предл.2 от ЗЗД за унищожаване на договора за дарение, като сключен от дееспособно лице, което при сключването му не е могло да разбира или да ръководи действията си. От събраните пред първоинстанционния съд доказателства, въззивният съд приема за установени и доказани следните правнорелевантни факти и обстоятелства: Ищецът Л. Н. А. заедно с брат си О. Н. А. (трето за спора лице) са единствени наследници по закон на своята майка Д. Г. А., починала на •••••••• г., т.е. преди завеждане на настоящата искова молба-19.08.2016 г. От приетия по делото нотариален акт № 158, том ІІ, рег.№ 1076, дело № 296 от 2010 г. на нотариус В. Г. се установява, а и между страните не се спори, че на 29 юли 2010 г. наследодателката на ищеца Д. Г. А. е дарила на своята внучка ответницата Д. О. Г. (А.) собствените си недвижими имоти, представляващи както следва: апартамент № 5, находящ се на трети етаж в жилищната сграда на ул. „•••“ № * в гр.••• с площ от 97,2 кв.м., заедно с избено помещение № 2 с площ от 19,23 кв.м., заедно с 16,80% идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху дворното място, в което е построена сградата представляваща държавна земя и кабинет № 4, находящ се на петия мансарден етаж в жилищната сграда с площ от 26,62 кв.м., заедно с 2,20% идеални части от сградата и от правото на строеж върху дворното място, в което е построена сградата представляваща държавна земя. Дарителката Д. Г. А. си е запазила правото на ползване върху дарените имоти до края на живота си. Не е спорно, че тези имоти са придобити от Д. Г. А. в режим на СИО с нейния съпруг Н. Т. А., починал преди нея. По делото е прието саморъчно завещание от 12 август 1991 г., по силата на което Н. Т. А. е завещал своите ½ идеални части от описаните по-горе недвижими имоти на своята съпруга Д. Г. А.. Саморъчното завещание е обявено на 29.02.2000 г., но не е вписано в Агенция по вписванията-гр.София. С Решение № 23816/28.01.2009 г., постановено по гр.д.№ 48090/2013 г. по описа на СРС, 75 състав, потвърдено с Решение № 261021, постановено по в.гр.д.№ 10254/2019 г. по описа на СГС, ІV-а състав, саморъчното завещание от 12.08.1991 г. е признато за нищожно на основание чл.42, б.“Б“ от ЗН. Между страните не е спорно, че решението е влязло в сила. Пред първата инстанция са събрани гласни доказателства. Разпитана свидетелката О. Й. В. установява, че познава страните по делото, а Д. А. познава от 50 години. Свидетелката установява, че в периода от есента на 2009 г. до пролетта на 2010 г. е станала свидетел на няколко случаи, от които се виждало, че Д. А. била коренно променена. При среща между двете Д. не можела да се сети коя е свидетелката, имала празен поглед, не отваряла входната си врата, казвайки че я заключват и тя не може да излезе. От жената, която носела пенсиите разбрала, че Д. не си отваря вратата и не може да й даде пенсията. Свидетелят М. П. П. установява, че познава страните, както и Д. от 50 години. С течение на възрастта Д. се променила, имала проблеми със слуха, все по-тежко ставала от стола, ходела трудно, влачела си краката. Свидетелката А. А. С. установява, че Д. е нейна вуйна. След завръщането си от Нова Зеландия през 2005 г. свидетелката полагала здравословни грижи за възрастната жена. Д. се обслужвала сама, била напълно адекватна и нямала нужда от никакви физически грижи за нея. Установява, че откакто се е родила ответницата Д., то Д. и Д. си били дружки. Били в един комплект. Ответницата е живяла до смъртта на баба си в нейното жилище, където се родила и дъщерята на ответницата-Р.. Свидетелката И. М. Р. установява, че виждала Д. поне 2-3 пъти в седмицата, защото с внучка й си отглеждали заедно децата и по тази причина посещавала общото им жилище, което те обитавали заедно. Свидетелката не е забелязала външно Д. да има здравословни проблеми. Винаги била ведра, усмихната. Обслужвала се напълно сама, имала традиции и ходела всеки ден да обядва в едно конкретно заведение. До последно била лакирана, гримирана, поддържана. Внучката, й помагала в почистването, а тя й помагала при отглеждане на детето. В апартамента на Д. виждала единствено сина й О. и снаха й Г.. От приетата по делото медицинска документация, както и от заключението, прието пред първата инстанция, на комплексна съдебномедицинска и психиатрична експертиза, се установява, че съществуващите при Д. А. соматични заболявания-генерализирана и мозъчна атеросклероза, неоплазия с анемичен синдром и тромбоза, налагаща лечение с антикоагуланти, предполагат и промени в психиката на възрастната жена, но такива не са регистрирани в приетата по делото медицинска документация, поради което характерът и тежестта им остават в сферата на предположенията и хипотезите. Вещите лица дават заключение, че не намират категорични основания да твърдят, че Д. А. е била с нарушени годности да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи. При разпита си в съдебно заседание вещите лица посочват, че няма човек на 90 години, който да няма корова или мозъчна атрофия, но мозъчната атеросклероза не значи деменция. При така установената по-горе фактическа обстановка с обжалваното решение първоинстанционният съд е приел неоснователност на исковите претенции и ги е отхвърлил изцяло. При така установената фактическа обстановка въззивният съд приема следното от правна страна: Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирани да обжалват страни-ищците в първоинстанционното производство и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на обжалване, съгласно чл.258, ал.1 ГПК. В този смисъл подадената въззивна жалба е процесуално допустима. На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Въззивният съд ще разгледа исковите претенции, съобразно задължителните указания на ВКС. Предявен е иск с правно основание чл.226, ал.3 от ЗЗД. Дарението е единственият договор, при който мотивите имат правно значение. Съгласно разпоредбата на чл. 226, ал. 3 ЗЗД, ако мотивът, единствено поради който е направено дарението, е противен на закона или добрите нрави, дарението е нищожно. Основанието е обичайната цел на сделката като при дарение това е да се прехвърли собствеността върху някаква ценност върху някой без насрещна престация, т.е. желанието да се подари нещо, като мотивът и в този случай не е елемент от сделката, освен ако не е противоречащ на закона и морала. Първото основание посочено в исковата молба за противоречие на договора с добрите нрави, е че единственият мотив на процесното дарение е да бъде обогатена надарената като трето лице, извън кръга на наследниците по закон, т.е. да се елиминират наследниците по закон. Противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала. Добрите нрави не са писани и конкретизирани, а съществуват като общи принципи, на чието нарушаване законодателят е придал правно значение, приравнявайки го по последица с нарушение на закона, затова вложеният в това понятие смисъл, следва да се тълкува, че в посочената категория попадат само онези наложили се правила и норми, които бранят правила, принципи, права и ценности, които са общи за всички правни субекти и чието зачитане е в интерес на обществените отношения като цяло, а не само на интереса на някоя от договарящите страни - такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността и морала в гражданските и търговските взаимоотношения, намерили израз в отделни правни норми, а целта е предотвратяване на несправедливо облагодетелстване. С принципа на справедливостта в гражданските правоотношения се закриля и защитава всеки признат от нормите на гражданското право интерес, като се търси максимално съчетаване на интересите на отделните субекти. Изцяло в този смисъл Решение № 288 от 29.12.2015 г. по гр.д. № 2293/2015 г., Г.К., ІІІ Г.О. на ВКС и много други. Дарението е едностранна сделка и чрез него едно лице се обогатява, т.е. неговото имущество се увеличава, като обогатяването на дарения и обедняването на дарителя настъпват веднага, тъй като основанието на договора за дарение е да се даде нещо безвъзмездно и тази цел е елемент от договора за дарение. Следователно облагодетелстването на надарения е законен мотив. Второто посочено основание е недействителността на клаузата, с която дарителката си е запазила право на ползване върху прехвърлените имоти, без знанието и съгласието на другите двама съсобственици, в противоречие на чл.чл.56-62 ЗС, като при едно от уточненията на исковите претенции се твърди, че и това е единственият мотив, поради който е сключен договора за дарение. С оглед влязлото в сила Решение № 23816/28.01.2009 г., гр.д.№ 48090/2013 г., СРС, 75 състав, с което саморъчното завещание от 12.08.1991 г. е признато за нищожно на основание чл.42, б.“Б“ от ЗН, то към датата 29.07.2010 г. (датата на извършеното дарение и запазване на вещното право на ползване) дарителката Д. А. е била собственик само на 2/3 ид.ч. от дарените имоти (на лично основание и като наследник по закон на починалия й съпруг ), т.е. с останалата 1/3 ид.ч. (собственост на другите двама наследници по законищецът и неговия брат) от недвижимите имоти, наследодателката на ищеца се е разпоредила с чужда собственост, съответно е учредила вещно право на ползване върху целия съсобствен имот без съгласието на останалите двама съсобственици нейните синове Л. Н. А. и О. Н. А.. Въззивният съд споделя практиката на ВКС (Решение № 695/19.01.2010 г., гр.д.№ 478/2009 г., ВКС, ІІ ГО, Решение № 1598/03.12.1984 г., гр.д.№ 748/1984 г., І ГО, ВС на РБ), съобразно която дарението на чужда вещ не е нищожно, но същото не е породило вещно-транслативен ефект и съответно ответницата не е станала собственик на 1/3 ид.ч. от дарените й недвижими имоти. Що се отнася до твърдяната недействителност на клаузата, с която дарителката си е запазила правото на собственост и върху 1/3 ид.ч. от имотите, собственост на нейните двама синове, дори да се приеме, че тази клауза е недействителна (въззивният съд приема, че клаузата е действителна, но не е противопоставима на действителните собственици), то тя не води до недействителност на целия договор за дарение, още повече че тази клауза не представлява мотив на процесното дарение. По правило мотивът е субективната, психологическа движеща сила, поради което лицето извършва дарението и прави договорно волеизявление. В процесното дарение няма изразен мотив, поради което и с всички допустими доказателствени средства (доказването не е ограничено само от дарствения документ) следва да бъде установено защо е извършено дарението. Мотивът на дарственото разпореждане, макар и да не е изразен, е част от дарствената сделка (Решение № 1212/03.02.1994 г., гр.д.№ 2305/1993 г. ВС). Житейски нелогично е да се приеме, че дарителката е извършила процесното дарение по единствения мотив да си запази правото на ползване върху недвижимите имоти, при положение че в качеството си на собственик тя е имала това правомощие и то върху по-голямата част от имотите. По отношение на 1/3 ид.ч. от тези имоти, дарителката и с оглед оставеното й от съпруга саморъчно завещание е вярвала, че е собственик и на тези идеални части от процесните недвижими имоти. Предвид горното и с оглед установените по делото обстоятелства, въззивният съд намира, че запазване правото на ползване върху двата недвижими имота, не е мотивът който е подбудил наследодателката на ищеца да направи процесното договорно волеизявление за дарение. В конкретния случай мотивът за извършеното дарение се установява със събраните по делото свидетелски показания на свидетелите А. С. и И. Р., от които се установява, че всъщност дарителката Д. А. и ответницата, която е нейна внучка, дъщеря на сина й О. А., са живеели заедно в едно домакинство в процесните недвижими имоти и това е било така до смъртта на Д. А.. Ответницата носи името на своята баба и от раждането си е в изключително близки отношения с нея. В дома на баба й, се е родила и Р. - нейната дъщеря, съответно правнучка на Д. А.. Баба и внучка взаимно си помагали. Внучката помагала в почистването, а бабата в отглеждането на детето на ответницата. Тези факти не са оборени с насрещно доказване от страна на ищеца. Не са оборени и със свидетелските показания на свидетелите на ищеца, доколкото със същите са установени други факти относно здравословното състояние на дарителката. Въззивният съд като съобрази показанията на свидетелките С. и Р., като взе предвид медицинската документация и заключението на приетата по делото експертиза, установяващи обстоятелствата, че дарителката на 88 години към датата на извършване на дарствения акт, е страдала от тежки хронични соматични заболявания-генерализирана и мозъчна атеросклероза, неоплазия с анемичен синдром и тромбоза, намира, че дарението е извършено от наследодателката на ищеца с цел да запази вече установеното фактическо състояние, а именно да живее в едно общо домакинство със своята внучка, която й осигурява подкрепа и грижи, от които безспорно се нуждае една престаряла, възрастна жена и в знак на благодарност за полаганите грижи и за тези които ще полага в бъдеще. Ето защо и по горните съображения съдът намира, че искът с правно основание чл.226, ал.3 от ЗЗД е неоснователен и като такъв подлежи на отхвърляне. С оглед на горното крайният извод на двете съдебни инстанции съвпада, но въззивният съд и с оглед различната правна квалификация намира, че за яснота и прецизност, в тази част първоинстанционното решение ще следва да бъде отменено и вместо него отново бъде постановен отхвърлителен диспозитив, но с правилната правна квалификация. С оглед на горното и с оглед сбъдването на процесуалното условие, съдът следва да разгледа предявения при условията на евентуалност иск с правно основание чл.31, ал.2, пр.2 от ЗЗД. Този иск е процесуално недопустим. Унищожението по чл. 31, ал. 1 ЗЗД не може да се иска след смъртта на лицето, освен ако преди смъртта е било поискано поставянето му под запрещение или ако доказателството за недееспособността произлиза от същия договор. Между страните не е спорно, че настоящата искова претенция е заведена след смъртта на Д. Г. А., както и че преди нейната смърт не е било поискано поставянето й под запрещение. Доказателство за недееспособността на Д. Г. А. не произлиза и от процесния договор за дарение. Поради горното и решението на първоинстанционния съд, в частта, с която е отхвърлена исковата претенция неправилно квалифицирана по чл.26, ал.2, изр.1, предл.2 от ЗЗД за прогласяване на договора за дарение като нищожен, поради липса на съгласие, следва да бъде обезсилено като недопустимо, а производството по този иск прекратено. В останалата част решението не е допуснато до касация, поради което е влязло в сила. По разноските: При този изход на делото пред настоящата инстанция, въззивният съд не следва да преизчислява разноските направени пред първата инстанция. По отговорността за разноските пред въззивната инстанция: При този изход на делото въззивниците и с оглед не уважаване на въззивната им жалба и на основание чл.78, ал.3 от ГПК дължат на въззиваемата ответница сторените от нея разноски в настоящото производство, които съобразно представения списък по чл.80 от ГПК възлизат на 3 512,58 евро, която сума е еквивалентна на 6 870 лв. и която сума представлява стойността на заплатеното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение. Въззивниците дължат на страната и разноските направени от нея при провеждане на първото въззивно производство, като и разноските пред ВКС на основание чл.294, ал.2 от ГПК. И пред двете инстанции разноските са заявени от страната, за което са представени и списъци по чл.80 от ГПК, от които се установява, че и пред двете съдебни инстанции въззиваемата страна е направила разноски в размер на сумите от по 3 512,58 евро, която сума е еквивалентна на 6 870 лв., заплатени адвокатски възнаграждения. Същите се доказват с приложените договори за правна помощ, фактури и извлечения от сметка, удостоверяващи извършеното заплащане. Въззивниците дължат и разноските направени пред касационната инстанция. Действително постановеното въззивно решение е обезсилено именно на основанието сочено от ищците и по тяхна касационна жалба, но при новото съдебно разглеждане, настоящият съдебен състав разпределя разноските въз основа на изхода от спора, разрешен по същество пред настоящата инстанция. Въззивната жалба на ищците изцяло се отхвърля, поради което не им се дължат и разноските, направени пред касационната инстанция, която макар и уважила касационната жалба на ищците, на практика не е постановила решение по съществото на спора. В съдебното заседание поведено пред касационния съд, въззивниците чрез техния процесуален представител са направили възражение за прекомерност на претендираните разноски, което е неоснователно, с оглед правната сложност на делото, както и с оглед изключителната продължителност на делото от девет години, през който период процесуалният представител на въззиваемата е осъществявал активно процесуално представителство, чрез изготвяне на множество писмени становища и защити, ангажиране на доказателства и лично явяване във всяко проведено открито съдебно заседание. Или общият размер на дължимите разноски възлиза на сумата от 10 537,74 евро, която сума представлява сбора от трите заплатени адвокатски възнаграждения от въззиваемата страна пред двете въззивни инстанции, както и пред касационната. Водим от горното, Апелативен съд - София, 8-ми граждански състав