Решение № 2341 от 23.4.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 3070/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по:

1. въззивна жалба подадена от И. Е. М. срещу решение № 20215727/25.11.2021г. постановено по по гр.д. № 940/2021г. по описа на Софийския районен съд, I I го., 179 състав в частта, с което е отхвърлен предявения от него срещу „Б.“ЕАД иск с правно основание чл.66 ал.2 от КТ вр. чл. 8.3 от допълнително споразумение от 01.12.2017г. към трудов договор № 2751/30.07.2012г. за сумата от 1 000 000 евро.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и постановено при нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Сочи, че първоинстанционният съд вследствие на неправилна преценка на доказателствата и тяхната стойност е достигнал до грешни фактически и правни изводи. Поддържа, че направения извод за недействителност на клауза чл.8.3 от допълнителното споразумение към трудов договор е неправилна и в противоречие както с разпоредбите на КТ, ЗЗД, така и на Конституцията и е несъобразен с установената практика на ВКС, която допуска уговаряне на обезщетения или други възнаграждения при прекратяване на трудовия договор в размер многократно надхвърлящ предвидения в трудовия договор или колективен трудов договор вкл. и по отношение на други служители, която уговорка е допустима от закона и не противоречи на добрите нрави. Цитираната е съдебна практика, счетена за относима към тезата на въззивнка – ищец вкл. и правна доктрина.

Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено и постановено ново, с което се уважи предявения иск в цялост. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „Б.“ЕАД в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира отговор, в който твърди, че изложените доводи във въззивната жалба за незаконосъобразност и неправилност на първоинстанционното решение са несъстоятелни, а решението в обжалваната му от ищеца част- постановено при съобразяване на събраните доказателства и правилни и законосъобразни изводи. Счита, че решението в обжалваната му от ищеца следва да бъде потвърдено. Претендира присъждане на разноски.

2. насрещна въззивна жалба подадена от „Б.“ЕАД срещу решение № 20215727/25.11.2021г. постановено по по гр.д. № 940/2021г. по описа на Софийския районен съд, II го., 179 състав в частта, с което са уважени предявените от И. Е. М. искове както следва:

-с правно основание чл.269 вр. чл.66 ал.2 от КТ за сумата от 25 589, 01 лв., представляваша неизплатена част от основно трудово възнаграждение след индексация по чл.4.2 от допълнително споразумение от 01.12.2017г. към трудов договор № 2751/30.07.2012г. за периода 01.01.2018г. – 15.12.2020г., ведно със законната лихва върху главницата считано от 07.01.2021г. до окончателното й изплащане;

-с правно основание чл.269 вр. чл.66 ал.2 от КТ за сумата от 21654, 50 лв., представляваща остатък от неизплатено трудово възнаграждение за периода 31.10.2020г. – 15.12.2020г., ведно със законната лихва върху главницата от 21654, 50 лв. считано от 07.01.2021г. до окончателното й изплащане;

-с правно основание чл.220 ал.1 вр. чл.66 ал.2 от КТ за сумата от 4068, 66 лв., представляваща неизплатена част от обезщетение за неспазено тримесечно предизвестие, ведно със законната лихва върху главницата от 4068, 66 лв. считано от 07.01.2021г. до окончателното й изплащане;

-с правно основание чл.224 ал.1 от КТ вр. чл.66 ал.2 от КТ за сумата от 17 621, 04 лв., представляваща неизплатена част от обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода 01.01.2018г. – 15.12.2020г., ведно със законната лихва върху главницата от 17 621, 04 лв. считано от 07.01.2021г. до окончателното й изплащане;

-както и в частта, с което е отхвърлен предявения насрещен иск от „Б.“ЕАД срещу И. Е. М. с правно основание чл.55 ал.1 от ЗЗД за сумата от 4243, 77 лв., платена в повече и по грешка от работодателя и представляваща дължимия от същия данък върху доходите на физическите лица и вноски към държавното обществено осигуряване върху изплатените при прекратяване на трудовото правоотношения трудови възнаграждения и обезщетения на ищеца;

-както и в частта, с която дружеството-ответник е осъдено да заплати на ищеца разноски по делото.

Във въззивната жалба се излагат доводи, че макар първоинстанционният съд да е констатирал недействителността на клауза по чл.8.3 от допълнителното споразумение към трудов договор, сключен с ищеца, не е разгледал и не е изложил мотиви относно действителността на останалите клаузи от допълнителното споразумение, които също накърняват добрите нрави, уговорени са във вреда на ответника, представляван от законния му представител и при явна злоупотреба с права и от двете страни – при тежко финансово състояние на дружеството, с единствената цел да се осигури несменяемост на ищеца като финансов директор, при умишлено укрИ.е на споразумението от управителните органи на дружеството след започналото му преструктуриране. Евентуално – прави оплакване за необоснованост на изводите на решението в обжалваните му части и неправилно изчисление на претендираните обезщетения при допускане не една, а двойна индексация на сумите и несъобразяване на вече изплатените размери на обезщетения. Моли решението в обжалваните му части да бъде отменено и постановено ново, с което изцяло се отхвърлят предявените от ищеца искове, като се уважи предявения насрещен такъв. Претендира разноски.

Въззиваемата страна И. Е. М. в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира отговор, в който твърди, че изложените доводи във въззивната жалба за незаконосъобразност и неправилност на първоинстанционното решение в обжалваните от ответника части са несъстоятелни, а решението в същите- постановено при съобразяване на събраните доказателства и правилни и законосъобразни изводи, тъй като са изложени мотиви за начина на определяне на размера на обезщетенията, както и не е осъществено доказване, че към датата на получаване на претендираната сума по насрещния иск ищецът е бил недобросъвестен. Счита, че решението в обжалваната му от въззивника – ответник част следва да бъде потвърдено. Претендира присъждане на разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбите са подадени в срок, от легитимирани страни, при наличие на правен интерес, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността на решението - само по наведените оплаквания в жалбата.

Първоинстанционно решение е валидно, а в обжалваните части – допустимо. Във връзка доводите в жалбите за неправилност на решението, настоящият въззивен състав счита следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени искови претенции предявени от И. Е. М. срещу „Б.“ЕАД, както следва:

-иск с правно основание чл.66 ал.2 от КТ вр. чл. 8.3 от допълнително споразумение от 01.12.2017г. към трудов договор № 2751/30.07.2012г. за сумата от 1 000 000 евро.

-с правно основание чл.269 вр. чл.66 ал.2 от КТ за сумата от 42 035, 00 лв., представляваша неизплатена част от основно трудово възнаграждение след индексация по чл.4.2 от допълнително споразумение от 01.12.2017г. към трудов договор № 2751/30.07.2012г. за периода 01.01.2018г. – 15.12.2020г., ведно със законната лихва върху главницата считано от 07.01.2021г. до окончателното й изплащане;

-с правно основание чл.269 вр. чл.66 ал.2 от КТ за сумата от 25 235, 00 лв., представляваща остатък от неизплатено трудово възнаграждение за периода 31.10.2020г. – 15.12.2020г., ведно със законната лихва върху главницата считано от 07.01.2021г. до окончателното й изплащане;

-с правно основание чл.220 ал.1 вр. чл.66 ал.2 от КТ за сумата от 4910, 85 лв., представляваща неплатено обезщетение за неспазено тримесечно предизвестие, ведно със законната лихва върху главницата считано от 07.01.2021г. до окончателното й изплащане;

-с правно основание чл.224 ал.1 от КТ вр. чл.66 ал.2 от КТ за сумата от 18 662, 80 лв., представляваща неизплатена част от обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода 01.01.2018г. – 15.12.2020г. и съгласно чл.4.4 от допълнително споразумение от 01.12.2017г. към трудов договор № 2751/30.07.2012г, ведно със законната лихва върху главницата считано от 07.01.2021г. до окончателното й изплащане;

-с правно основание чл.66 ал.2 от КТ сумата от 4153, 00 лв., дължима съгласно чл.4.3 от допълнително споразумение от 01.12.2017г. към трудов договор № 2751/30.07.2012г, ведно със законната лихва върху главницата считано от 07.01.2021г. до окончателното й изплащане; .

С отговора на исковата молба, ответникът е предявил насрещен иск с правно основание чл.55 ал.1 от ЗЗД за сумата от 4243, 77 лв., платена в повече и по грешка от работодателя без и представляващ дължимия от същия данък към държавното обществено осигуряване върху изплатените при прекратяване на трудовото правоотношения трудови възнаграждения и обезщетения на ищеца.

Решението в частта, с което са отхвърлени предявените от И. Е. М. срещу „Б.“ЕАД искове за разликата над уважения размер до пълния предявен – с правно основание чл.269 вр. чл.66 ал.2 от КТ, чл.220 ал.1 вр. Чл.66 ал.2 от КТ и чл.224 ал.1 от КТ вр. чл.66 ал.2 от КТ, както и в частта, с което е отхвърлен изцяло иска с правно основание чл.66 ал.2 от КТ вр. чл..4.3 от допълнително споразумение от 01.12.2017г. към трудов договор № 2751/30.07.2012г за сумата от 4153, 00 лв., като необжалвано е влязло в сила.

І. По исковете с правно основание чл.66 ал.2 от КТ вр. чл. 8.3 от допълнително споразумение от 01.12.2017г. към трудов договор № 2751/30.07.2012г. за сумата от 1 000 000 евро, с правно основание чл.269 вр. чл.66 ал.2 от КТ за сумата от 25 589, 01 лв., с правно основание чл.269 вр. чл.66 ал.2 от КТ за сумата от 21654, 50 лв., с правно основание чл.220 ал.1 вр. Чл.66 ал.2 от КТ за сумата от 4068, 66 лв., с правно основание чл.224 ал.1 от КТ вр. чл.66 ал.2 от КТ за сумата от 17 621, 04 лв.

Няма спор между страните, установява се безпротиворечиво от писмените доказателства – трудов договор № 2751/30.07.2012г., допълнителни споразумения към него, предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение и заповед №341/15.12.2020г. за прекратяване на трудовото правоотношение /получени от ищеца най – късно на 17.12.2020г. – л.26 от делото на СРС/ и същите факти са обявени за безспорни между страните по реда на чл.146 ал.1 т.3-4 от ГПК, че между същите за периода 30.07.2012г. - 15.12.2020г. е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността „финансов директор“, което правоотношение на основание чл.328 ал.2 от КТ е прекратено със заповед № 341/15.12.2020г. /протокол от първо съдебно заседание - л.390 от делото на СРС/.

Претенцията на ищеца с правно основание чл.66 ал.2 от КТ вр. чл. 8.3 от допълнително споразумение от 01.12.2017г. към трудов договор № 2751/30.07.2012г. се основава на допълнително споразумение от 01.12.2017г. към трудовия договор, в което е уговорено обезщетение при едностранно прекратяване на трудовото правоотношение от страна на работодателя в размер на 1 000 000, 00 лв.

Основният спор между страните е действителността на цитираното допълнително споразумение и съответно на клаузата по чл.8.3, т.е. въпреки безспорно установеното едностранно прекратяване на трудовото правоотношение от страна на работодателя, дали е възникнало притезателното право на ищеца да получи плащане на уговореното обезщетение.

Следва да се има предвид, че в гражданското право страните са свободни да определят съдържанието на договора, като уговарят и различни взаимни субективни права и правни задължения извън и в отклонение от уреденото в закона съдържание на договора. Договорната свобода е принцип на гражданското право, тя е ограничена единствено от императивите разпоредби на закона и добрите нрави – арг. чл. 9 ал. 1 ЗЗД. В трудовото право договорната свобода допълнително е ограничена чрез забрана - в чл. 66 ал. 2 КТ - да се уговарят условия, които са по-неблагоприятни за работника или служителя от установените с колективния трудов договор. Тази забрана не изключва възможността страните по трудовия договор да уговорят клаузи в трудовия договор, свързани с възникването, съществуването, изпълнението и прекратяването на трудовото правоотношение, както и с изпълнението на колективните трудови договори, които не са изрично предвидени в КТ.

Съгласно чл. 20 ЗЗД обаче при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните – върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността – какви са и как се съчетават отделните субективни права на страните с оглед постигането целта на договора /основанието на договора по смисъла на чл. 26 ал. 2 изр. 1 предл. 4 ЗЗД/, какво е поведението на страната, кои права поражда за нея и как може те да се упражняват. /Решение № 44 от 11.03.2022 г. на ВКС по гр. Д. № 2721/2021 г., IV г. о., ГК, решение № 75/23.06.2022г. по гр.д. № 2712/2021г. на ВКС, III г.о., решение № 50070 от 4.04.2023 г. по гр. Д. № 2256/2022 г. на ВКС, IV г. о., Определение № 1193 от 18.05.2023 г. на ВКС по гр. Д. № 4410/2022 г., III г. о., ГК, определение № 2002/05.07.2023г. по гр.д. № 747/2023г. на ВКС, IV г.о. и мн.др./.

Съгласно разпоредбата на чл. 74 ал. 1 от Кодекса на труда трудов договор, който противоречи на закона или на колективен трудов договор или ги заобикаля, е недействителен.

Недействителността на трудовия договор се характеризира с редица особености спрямо недействителността на договорите по ЗЗД. Трудовите договори не се делят на нищожни или унищожаеми – две категории, които водят до различни правни последици при облигационните сделки. Кодексът на труда борави само с понятието недействителност, като недействителността му се обявява от съда по реда за разглеждане на трудови спорове /чл. 74 ал. 2 от КТ/; по аргумент от разпоредбата на чл. 75 ал. 1 от Кодекса на труда обявяването на трудовия договор за недействителен няма обратно действие при условие, че при сключването му работникът или служителят е действал добросъвестно, като до момента на обявяване на недействителността отношенията между страните се уреждат като при действителен трудов договор; когато, обаче, работникът или служителят е действал недобросъвестно, то той няма право да получи трудово възнаграждение, обезщетения и други полагащи му се плащания /Решение № 252/24.06.2011 г. по гр. дело № 1743/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, Решение № 117/11.04.2011 г. по гр. дело № 525/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 339/22.10.2013 г. по гр. дело № 2713/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВК и др./.; недействителността не се обявява, ако недостатъкът на трудовия договор отпадне или бъде отстранен, като работодателят не може да се позове на недостатък, който може да се отстрани.

За да породи правни последици всяка една сделка, вкл. и процесното допълнително споразумение към трудов договор трябва да е валидна. Задължение на съда, независимо от процесуалното поведение на страните, е да издири и приложи релевантните правни норми, както и да следи за спазването на повелителните разпоредби на закона като част от преценката за това, дали е доказано пораждане на права и задължения за страните. Както изрично е посочено в ТР № 1/27.04.2022г. по т.д. № 1/2020г. на ОСГТК съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. /в т. см. и определение № 2002/05.07.2023г. по гр.д. № 747/2023г. на ВКС, IV г.о./.

В решение № 28/28.03.2022г. по гр. д. № 2376/2021 г. на ВКС, ІІІ г. о, решение № 56/04.04.3022 г. по гр. д. № 2700/2021 г. на ВКС, ІІІ г. о, решение № 75/23.06.2022 г. по гр. д. № 2712/20221 г. на ВКС, ІІІ г. о. и решение № 30/24.06.2022 г. по гр. д. № 1883/2021 г. ВКС, ГК, ІV г. о. е прието, че прието, че е действителна уговорка, при която работодателят дължи обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение от страна на работника, независимо дали с поведението си работодателя е дал причина за прекратяването на трудовия договор и е ирелевантно добросъвестността на работника/служителя. По аргумент на по – силното основание, действителна е принципно и уговорка, която предвижда изплащане на обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение от страна на работодателя, без индивидуализация на основанието, на което следва да се прекрати правоотношението от страна на работодателя, за да се дължи обезщетението – напр. съкращаване на щата, намаляване обема на работата, спиране на работата и др. Тук тълкуването на уговорката по правилата на чл.20 от ЗЗД налага извода, че правото на обезщетение няма да възникне в случаите, когато извършеното от работодателя уволнение е по причина на работника или служителя - дисциплинарно уволнение, по писмено искане на работника или служителя, при липса на качества на работника или служителя за ефективно изпълнение на работата и пр./ в т.см. и определение № 83/04.12.2018г. по гр.д. № 3137/2018г. на ВКС, III г.о./. Поради изложеното настоящият състав не споделя изводите на първоинстанционният съд, че е налице нищожност на процесната клауза като противоречаща на добрите нрави, поради непосочване на основанията, на които следва да бъде извършено прекратяването на трудовото правоотношение от работодателя, за да възникне правото на служителя да получи обезщетението.

Уговореното обезщетение в чл.8.3 от процесното допълнително споразумение няма характер на неустойка по чл.92 от ЗЗД, поради което и не може да бъде намалявано поради прекомерност, съответно неприложими са критериите дали съответства на обезщетителната, обезпечителната и санкционна функция, но нейния размер може да бъде предмет на преценка с оглед основанието – нищожност поради противоречие с добрите нрави, което ще бъде разгледано в следващото изложение.

В трудовия договор е допустимо с оглед разпоредбата на чл. 66 ал. 2 КТ да се договарят друг вид обезщетения при прекратяване на трудовото правоотношение, извън предвидените в КТ /чл.225, чл. 220 КТ, чл. 222 КТ и др./. Подобни обезщетения не са чужди на законодателя /предвидени са в чл. 225 ЗСВ, чл. 227 ЗОВСРБ, чл. 234 ЗМВР и др./, като отново ограниченията са императивите разпоредби на закона и добрите нрави – арг. чл. 9 ал. 1 ЗЗД и допълнителното ограничение за регулираните от КТ правоотношения и последици от същите – чл.66 ал.2 от КТ.

Несъмнено уговаряне на обезщетение при прекратяване на правоотношението от страна на работодателя в размер на 1 000 000 евро, не е по – неблагоприятно за работника/служителя, дори сравнено с положението на представляващите дружеството лица. /за сравнение обезщетението изплатено на един от изпълняващите длъжността изпълнителен директор – П. И.ов Г. по договор за управление и прекратен на 18.02.2019г. е в размер на 276 000 лв. – заповед № 38/18.02.2019г. – л.221 от делото, а на другия изпълнителен директор и който е представлявал дружеството-работодател при сключване на допълнителното споразумение от 01.12.2017г. – М.З. - 250 000 евро - споразумение от 13.07.2018г. – л.224-226 от делото на СРС/.

Спорно е дали обаче уговорката по чл.8.3 от допълнителното споразумение противоречи на добрите нрави с оглед предвидения размер на обезщетението.

Противоречието с добрите нрави е самостоятелно основание за нищожност, различно от изискването клаузите за да не противоречат на закона, като няма пречка клауза, която не противоречи на закона, да противоречи на добрите нрави.

Добрите нрави са неписани общовалидни морални норми, които съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Те са свързани с основните човешки права и свободи, основополагащите принципи на пазарната икономика и гражданското общество, общочовешките ценности и се приемат за правилни и етични от преобладаващото мнозинство правни субекти, независимо от възрастови, образователни, религиозни, имуществени и други различия. Добрите нрави са динамична категория. Паралелно с развитието на обществото се развива и съответно се изменя съдържанието на добрите нрави. / Определение № 898 от 21.08.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4277/2008 г., I г. о. /.Един от най- съществените и основополагащи принципи включени в понятието добри нрави е принципът на справедливостта, който в гражданските правоотношения изисква да се защитава всеки признат от законовите разпоредби интерес.“ - определение № 326 от 3.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4588/2008 г., IV г. о., ГК.

Настоящият състав, споделя критериите за преценка и процеса на логическо установяване на наличието на основанието за нищожност на сделките, поради противоречие с добрите нрави обективирано в решение № 1291 от 03.02.2009 г. по гр.д. № 5477/ 2007 г., ВКС, IV г. о., а именно: „Когато се преценява дали една сделка противоречи на добрите нрави съдът не може да се ограничи само до нейното формално съдържание, а поради естеството на сочения порок следва да съобрази дали последиците, крайният резултат на сделката, са съвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност. Тогава, когато сделката и съпътстващите я други обстоятелства, преценени комплексно, са довели до неоправдано разместване на имуществени права, при което едно лице очевидно търпи значителна загуба, която то не е желало и очаквало, има основание да се счита, че сделката е проява на недобросъвестност и накърнява добрите нрави.” Освен това в практиката е обосновано и че липсата на каквато и да е еквивалентност на престациите или формална такава, съответно значително несъразмерност на престациите, изпълва състава на противоречие с добрите нрави / Решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр.д. № 1106/2003 г., ВКС, II г. о., , Решение № 615 от 15.10.2010 г., постановено по гр. д. № 1208/2009 г., ГК, III ГО на ВКС/.

Важно е да се посочи, че субективното отношение на лицата, които сключват сделката към правилата на добрите нрави и тяхното нарушаване няма правно значение за основанието по чл.26 ал.1 предл.3 от ЗЗД и не е материалноправна предпоставка, за да се приеме, че е налице противоречие с добрите нрави. Достатъчно е извършената сделка обективно да е в противоречие с общоприетите правила на добрите нрави, за да бъде прогласена същата за нищожна на това основание.

Съобразявайки всичко гореизложено, следва неотменимия извод за нищожност на процесната клауза по чл.8.3 от допълнително споразумение от 01.12.2017г. поради противоречие с добрите нрави. Същата излиза извън рамките общоприетото като допустимо и отговарящо на обичайте, практиката, пазарната икономика и етичните норми обезщетение, независимо дали е уговорено като гаранционно или възнаградително. Фактът на заемане на висока позиция в дружество, развиващо дейност на територията на Република България, дори и при генериране на огромни печалби /което към момента на сключване на споразумението не е налице, напротив дружеството е във финансова криза и именно поради която се е наложило преструктуриране на същото и наемане на консултанти за бизнес стратегии и управление, за което финансовия директор – ищеца има знание/, не оправдава предвиждане на тотално нееквивалентно с всички съизмерими критерии и норми в страната обезщетение. Такъв факт /обосноваващ предвидения размер на обезщетението/ не е и размера на изплащаното възнаграждение на фирма – външен консултант, с който ответното дружество е сключило граждански договор за предоставяне на определена бизнес услуга – преструктуриране, управление, оздравяване на дейността, в каквото сравнение ищецът поставя размера на уговореното обезщетение. Дълги години работа в дружеството – в случая 8г., дори и при безупречно изпълнение на трудовите задължения и съответно големи заслуги за постигнати финансови резултати /което не се установява от събраните по делото доказателства, дори е направено насрещно непълно доказване установяващо незадоволителната работа на ищеца – показанията на свидетеля З./, не оправдават допускане в правния мир на подобно имуществено разместване. В допълнение следва да се съобрази и факта, че дори изпълнителните директори, чийто договори за управление са прекратени през 2018г. и 2019г. от поелите оперативното управление дружества, са получили обезщетения в размери несъизмеримо по- ниски от това, уговорено в чл.8.3 от процесното допълнително споразумение от 01.12.2017г.

Следователно е налице недействителност на клауза чл.8.3 от допълнителното споразумение като противоречаща на добрите нрави, поради което и за ищецът не е възникнало притезателно право да получи уговореното в същото обезщетение в размер на 1 000 000, 00 лв.

Относно останалите направени възражения за недействителност на допълнително споразумение от 01.12.2017г.:

Ответникът навежда като основание за нищожност на допълнителното споразумение от 01.12.2017г. в цялост, поради наличие на хипотезата на чл. 40 ЗЗД.

Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 3 на ТР № 5/2014 г. по тълк. дело № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, договор, при който представителят на едната страна се е споразумял с другата страна във вреда на представлявания по смисъла на чл. 40 ЗЗД, не поражда целените с него правни последици и е недействителен. На тази недействителност може да се позове само представляваният или неговите универсални правоприемници.

Фактическият състав, пораждащ недействителността по чл. 40 ЗЗД, се състои от два елемента:

1) обективен елемент – договорът, сключен от /чрез/ представителя и насрещната страна по него /третото лице – в случая ищеца/, е във вреда на /уврежда/ представлявания, а увреждането, може да има различни проявни форми, като неадекватността /нееквивалентността/ на престациите по договора не е единствен признак за увреждането на интереса, а увреждане има и при договор, сключен при неизгодни условия, съобразно конкретната икономическа обстановка или когато имуществото на представлявания е неоправдано обременено или когато предоставените на пълномощника права са упражнени превратно, макар и в рамките на представителната му власт.

Не е необходимо вредата да е настъпила, а е достатъчно да е налице сигурност за нейното настъпване, но във всички случаи се има предвид обективно увреждане на интересите на представлявания, което не е незначително.Преценката дали договорът е сключен във вреда на представлявания я се извършва при отчитане на всички обстоятелства, свързани с интереса на представлявания и мотивите на представителя да го сключи т. 3 от ТР № 5 от 12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГТК, както и в постановени решения по чл. 290 ГПК - решение № 95 от 27.06.2017 г. по гр. д. № 5523/2015 г. на ВКС, решение № 241 от 15.01.2021 г. по гр. д. № 3796/2019 г., и двете по описа на IV г. о., решение № 117 от 20.07.2017 г. по т. д. № 3313/2014 г. на I т. о.

2) субективен елемент – "споразумяване" между представителя и насрещната страна по договора /третото лице/ за увреждането на представлявания. Този втори елемент се свежда до недобросъвестност на представителя и насрещната страна по договора относно увреждането на представлявания т.е знание за увреждане у представителя и третото лице.

Както изрично е посочено в решение № 241 от 15.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3796/2019 г., IV г. о., ГК „ Фактическият състав на недействителността по чл. 40 от ЗЗД не включва преценка дали са накърнени добрите нрави, а дали действително, обективно са увредени интересите на представляваната страна по договора, както и дали действалият от нейно име представител и насрещната страна по договора са добросъвестни или не, т.е. дали са осъзнавали, че увреждат представлявания или не са. Преценката както за наличие на увреждане интересите на представлявания, така и за недобросъвестност едновременно на представителя и на насрещната страна по договора, се извършва предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай, но във всички случаи към момента на сключването на договора, като тежестта за доказване е за представлявания.“ По делото от събраните доказателства, се установява, че: през 2014г- ответното дружество е заемател по договор за заем сключен на 04.08.2014г. за сумата от 85 000 000 евро, от годишен доклад за дейността на дружеството – л.220 и сл. от делото на СРС, че към м.12.2017г. оперативната печалба на дружеството е -4, 23 %, а нетна печалба: -17, 64 %, както и че дружеството не покрива изискуемите стандарти по договора за заем и не е в състояние регулярно да плаща вноските си /л.214 гръб/. Това са обстоятелства, които са били известни както на управляващите дружеството към дата 01.12.2017г. - П. И.ов Г. и М.З. и най –вече на ищеца – финансов директор. Въпреки горното е сключено допълнителното споразумение, което несъмнено неоправдано в този момент обременява имуществото на работодателя – както относно предвидения увеличен размер на трудово възнаграждение – 4.1, така и всички допълнителни плащания – застраховки, служебен автомобил без лимит на разхода за гориво, мобилен телефон с абонаментен план без лимит и ограничения, бюджет за участие в курсове и квалификации в размер на 10 0000, 00 лв. годишно и най – вече чл.8.3 – обезщетение при прекратяване в размер на 1 000 000, 00 евро, като е предвидена и неустойка за забава върху същото - при неизпълнение в 3- дневен срок от прекратяване на правоотношението от страна на работодателя, последния дължи и лихва в размер на 10% годишно /т.е. 100 000 евро/.

Всички тези доказателства преценени в тяхната съвкупност, както и условията, при които е сключена сделката /в тази връзка са показанията на свидетеля З./ установяват увреждащото намерение на представителя и лицето, с което договаря, като е допустимо и възможно доказването да бъде проведено и с със система от косвени доказателства, както е в случая. / логично и обяснимо е представляваният да не разполага с преки доказателства за сговор между пълномощника си и третото лице. /в т. см.определение № 865 от 26.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3560/2022 г./.

Изложеното, обосновава извода, че е налице договаряне във вреда на представлявания /дружеството - работодател/, поради което и допълнителното споразумение относно цитираните увреждащи клаузи на основание чл.40 от ЗЗД не е породило действие.

Независимо от горното, настоящият състав счита, че следва да се произнесе и по въведеното в съответните процесуални срокове от ответника /отговора на исковата молба по чл.131 от ГПК с конкретни фактически твърдения/ в предмета на делото възражение за наличие на злоупотреба с права от страните по допълнителното споразумение от 01.12.2017г./.Доводът за наличие на злоупотреба с права е правен, на изследване и съответно доказване подлежат фактическите твърдения, от които, според страната, се следва извод за нарушение на чл. 8 ал. 1 КТ – в този смисъл напр. решение № 239/21.05.2012 г. по гр. д. № 799/2011 г. на ІV г. о., решение № 345 от 6.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3868/2013 г., IV г. о; решение № 248 от 23.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 254/2009 г., IV г. о; решение № 192 от 4.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 674/2016 г., III г. о., решение № 115/21.02.2024г. по гр.д. № 4362/2022г. на ВКС, IV г.о.

Принципът на злоупотребата с права в гражданското право, се извежда per argumentum a contrario от принципа за добросъвестното упражняване на права – чл.57 ал.2 и чл.58 ал.1 от Конституцията на Република България, чл.8 ал.2 от ЗЗД, чл. 12 и чл. 63 ЗЗД, чл. 3 ГПК, чл.298 от ТЗ, чл.8 ал.1 от КТ и др./ Носителят на едно субективно право e свободен да прецени дали и кога да го упражни, поради което и самото упражняване на субективни права е правомерно. Именно когато упражняването на субективното право е недобросъвестно – за бъдат увредени права и законни интереси на други или в противоречие с интересите на обществото, когато правото се упражнява, за да се изключи или да не се осъществи друга правна възможност, е налице злоупотреба са право - решение № 130 от 14.07.2016г., постановено по гр. дело № 150/2016г., ІV ГО, ВКС, решение №53/04.04.2018г. по гр.д. № 1913/2017г. на ВКС, III г.о. / Злоупотребата с право е противоправно деяние, като противоправността се изразява в недобросъвестно упражняване на законно признато право. /определение № 566/19.09.2013г. по гр.д. № 5301/2013г. на ВКС/.

За да бъде установено наличието или не на злоупотреба с право следва да бъдат установени конкретни факти и обстоятелства, от които може да се направи извод за това, като в случая доказателствената тежест за оборването на презумпцията по чл. 8 ал. 2 от КТ носи ответното дружество – работодател.

От събраните по делото доказателства, се установява: -поради лошото финансово състояние на дружеството-работодател, са предприети мерки от ръководството и кредиторите за преструктуриране на дружеството включващо и финансови услуги и агент управление по договор със „С.Ф.С.“ЕООД – писмо ангажимент от 02.10.2017г.; -сключване на допълнителното споразумение на 01.12.2017г. без да бъде оставен екземпляр от същия в счетоводството дружеството, а и държане от ищеца на личното му трудово досие още от 13.05.2014г. –приемо-предавателен протокол – л.164 от делото на СРС; -от хартиения носител на електронна кореспонденция между М.З. и ищеца /неоспорена от ищеца/ се установява, че от него е изискано трудовото му досие, тъй като не се съхранява в дружеството, което в последствие е представено от него, но без процесното допълнително споразумение – обстоятелства, които се установяват и показанията на свидетеля С. З., които съдът кредитира като логични, последователни, подборни и които са преки доказателства, освен това липсва заинтересуваност на свидетелят от изхода на делото респективно обвързаност с ответното дружество; -именно от показанията на свидетеля З. се установява, че допълнителното споразумение е било представено от ищеца едва в разговор с него и на който присъствал оперативния директор Б., че поради негативна информация на одиторите по повод работата на ищеца, същия ще бъде освободен от длъжност. След запознаването на свидетеля З. със съдържанието на споразумение от 01.12.2017г., същия провел разговор с един от изпълнителните директори –Заеков и разбрал, че ищецът бил притеснен, че ще бъде освободен от длъжност, тъй като свидетеля З. разбрал, че получава трудово възнаграждение и от друго дружество, с което „Б.“ЕАД имало конфликтни интереси и искал чрез подписване на процесното допълнително споразумение и предвиждане на такава огромна финансова тежест за ответното дружество, за да има гаранция, че няма да бъде освободен от длъжността, независимо от неговото поведение и структурните промени;

Гореустановените обстоятелства преценени в тяхната съвкупност, както и съдържанието на допълнителното споразумение, водят до еднозначния извод за упражняване на правата от страна на ищеца в нарушение на чл.8 ал.1 КТ т.е. наличие на злоупотреба с права, доколкото непосредствената цел при сключване на това споразумение е принуда за неупражняване на субективни права от страна на дружеството-ответник, респективно – възможност за противоправно финансово облагодетелстване. Т.е. ответникът, чиято е доказателствената тежест, посредством ангажираните доказателства в тяхната съвкупност, обори презумпцията по чл.8 ал.2 от КТ.

Действително, в определение № 83/04.12.2018г. по гр.д. № 3137/2018г. на ВКС, III г.о., на което се позовава ищецът във въззивната си жалба е прието, че „обезщетение при прекратяване на трудовия договор на основание чл. 328 ал. 2 КТ в размер многократно надхвърлящ предвидения в колективния трудов договор по отношение на други служители, е допустимо от закона /чл. 66 ал. 2 КТ/ и не накърнява добрите нрави“, но при условие – „при отсъствие на укоримо, недобросъвестно, поведение от страна на служителя“, а в настоящото производство се установи обратното – укоримо, увреждащо, недобросъвестно поведение от страна на служителя, поради което и изводът направен в цитираното определение на ВКС се явява неотносимо към процесния случай.

Доколкото никой не може да черпи права от собственото си противоправно поведение, каквото несъмнено е злоупотребата с права, то на ищеца следва да бъдат отказани претендираните последици, а именно - получаване на обезщетения и увеличено трудово възнаграждение въз основа допълнителното споразумение от 01.12.2017г.и на самостоятелно основание – злоупотреба с права.

От заключенията по ССчЕ се установява, че ответникът е изплатил всички дължими трудови възнаграждения съобразно уговореното между страните трудово възнаграждение към датата на прекратяване на трудовото правоотношение /допълнително споразумение от 01.11.2017г. – л.16 от делото на СРС/ и определените въз основа на него обезщетения по чл.220 ал.1 от К и чл.224 ал.1 от КТ.

II. По насрещния иск с правно основание чл.55 ал.1 от ЗЗД за сумата от 4243, 77 лв.

Възникване на правото за връщане на даденото при начална липса на правно основание се обуславя от кумулативното наличие на следните материалноправни предпоставки /юридически факти/: 1. процесната сума да е заплатена от ищеца; 2. тя да е получена от ответника и 3. това имуществено разместване на блага от материалната сфера на ищеца в имуществения комплекс на ответника да е без правно основание. В тежест на ищеца по иска е да установи при условията на пълно и главно доказване имущественото разместване – плащане на процесната сума в полза на ответника, а ответника – че е налице основание за получаване на сумата към момента на плащане, съответно за задържане на полученото. /в т. см. трайна е съдебната практика - решение № 138/07.10.2009 г. по т. д. № 375/2009 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 556/13.07.2010 г. по гр. д. № 46/2009 на ІV ГО на ВКС, решение № 211 от 26.11.2013 г. по т. д. № 1082/2012 г., ІІ ТО на ВКС/.

Плащането на процесната сума от 4243, 77 лв. от ищеца по иска, съответно получаването й от ответника – И. М. несъмнено се установява от писмените доказателства по делото – фишове за изплатени суми – трудови възнаграждения и обезщетения от работодателя на служителя и от неоспорените заключения по ССчЕ, а и не се оспорва от ответника. Заключенията по ССчЕ установяват, че след прекратяване на трудовото правоотношение между страните, на ищеца е изплатено обезщетение по чл.220 от КТ в размер на 42437, 70 в брутен размер, без да е удържан т.нар. данък при източника и който именно работодателя е длъжен да внесе в размер на 10 %.

Съгласно чл. 271 ал. 1 КТ работникът или служителят не е длъжен да връща сумите за трудово възнаграждение и обезщетения по трудово правоотношение, които е получил добросъвестно, т.е. добросъвестно получените от работника или служителя суми не подлежат на връщане, дори когато са били неоснователно получени или разпоредбата на чл. 271 ал. 1 КТ урежда едно изключение на принципа за забрана за неоснователно обогатяване, според което не се дължи връщане на даденото при начална липса на основание.

За преценката за това дали работникът или служителят следва да върне сумите, определящо е субективното отношение на получателя към основанието за получаване на сумите. За да отпадне задължението му за връщане на сумите, достатъчно е той да е имал съзнанието, че за него съществува правото да ги получи. Добросъвестен е този работник или служител, който не е знаел за липсата на правно основание за получаване на съответните суми - в този смисъл и задължителните указания по тълкуване и прилагане на закона дадени в Тълкувателно решение № 79 от 1965 г., ОСГК/, т.е. добросъвестността на служителя се предполага до установяване на противното – арг. чл. 8 ал. 2 КТ, като в работодателят носи доказателствената тежест да обори презумпцията за добросъвестност.

В настоящият случай, ищецът се позовава на обстоятелството, че ответника е имал знание за точния размер на трудовото си възнаграждение, поради което е имал и знанието, че получената от него процесна сума е получена при начална липса на основание. Горните твърдения и изводи не могат да бъдат споделени. Самият факт, че служителя се е съгласил относно размера и има знание за точния размер на получаваното от него трудово възнаграждение, не означава, че същия има знание за начина на изчисляване на нетния размер, който следва да получи като обезщетение по чл.220 от КТ, още повече както е в настоящият случай, видно от фишовете за изплатени суми – л.229-230 от делото на СРС, работодателят е изплащал общо сумите за трудови възнаграждения и различните видове обезщетения.

Ищецът прави възражение и че в отношенията между страните не е приложима разпоредбата на чл.271 ал.1 от КТ, доколкото към датата на изплащане на процесната сума трудовото правоотношение между страните е било прекратено т.е. липса на качеството на работник/служител и съответно работодател. Посоченото тълкуване на разпоредбата на чл.271 ал.1 от КТ и съответно извеждане на фактическите предпоставки за приложението й, е contra lege. За приложението на чл.271 ал.1 от ГПК е ирелевантно дъли към датата на изплащане на трудовите възнаграждения и обезщетения съществува трудово правоотношение между страните /дори обикновено към тази дата не съществува такова– за изплащане на обезщетение по чл.220 и чл.224 ал.1 от КТ една от материалните предпоставки е прекратено трудово правоотношение/, единствено релевантно е основанието за плащането и вида на вземанията – произтичащи от трудово правоотношение.

Други доводи обосноваващи недобросъвестност на ответника при получаването на сумите, респективно доказателства за такива факти не са ангажирани от ищеца, поради което и съдът приема, че не е оборена презумпцията по чл.8 ал.2 от КТ По изложените съображения въззивният съд споделя извода на районния съд за неоснователност на предявения иск, с оглед разпоредбата на по чл. 271 ал. 1 КТ.

Поради несъвпадане на изводите на двете съдебни инстанции по част от предявените искове, първоинстанционното решение следва на основание чл.271 ал.1 изр.1 хип.3 от ГПК да бъде частично отменено.

Разноски В първоинстанционното производство:

По отношение на И. Е. М.: -на основание чл.78 ал.1 от ГПК за ищеца не е възникнало право да получи плащане на направените от него разноски, предвид неоснователността на предявените искове;

-на основание чл.78 ал.3 от ГПК за ищеца И. М. е възинкнало право на разноски по отхвърления иск с правно основание чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД, като спрямо адвокатския хонорар заплатен от ищеца /22 000, 00 лв. – л.425 от делото на СРС/ настоящият състав счита, че следва съобразно защитата по насрещния иск и неговото отхвърляне се дължат 400, 00 лв., поради което и решението на първоинстанцонният съд за разликата над 400, 00 лв. до присъдения размев от 572, 06 лв. следва да бъде отменено.

По отношение на „Б.“ЕАД -на основание чл.78 ал.3 от ГПК следва да се присъдят разноски предвид неоснователните искови претенции от И. М., като се съобрази и обстотяелството, че предявения от дружеството насрещен иск е отхвърлен. Т.е. от общо направените разноски в размер на 33 000, 00 лв. –платено адвокатско възнагаждение след намаляването му по прието за основателно възражение за прекомерност от насрещната страна и 300, 00 лв. – платен депозит за възнаграждение за вещо лице, следва да бъдат присъдени 32575, 63 лв. или с оглед обстотяелството, че с първоинстанционното решение са присъдени 32434, 12 лв., следва ищцецът да бъде осъден да заплати още 141, 51 лв.

Във въззивното производство: Страните са направили искане за присъждане на разноски, но са представени доказателства за направени само от въззивника – ответник и само за внесената към насрещната въззивна жалба държавна такса в размер на 1066, 54 лв. и от които съобразно основователността на насрещната въззивна жалба следва да бъдат присъдени 982, 48 лв.

Така мотивиран, Софийски градски съд