Решение № 98 от 21.4.2026 г. на Окръжен съд - Добрич по дело № 11/2026 г.

Производството е по реда на глава ХХ от ГПК и е образувано по въззивна жалба на „Венци“ ЕООД с ЕИК 107012839, чрез упълномощения адвокат, срещу решение №919/22.10.2025 г. по гр.д. №2714/2024 г. на Добричкия районен съд, с което са отхвърлени предявените от въззивника срещу П. К. Б. с ЕГН ••••••••••

• иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 5 000 лева, неустойка, дължима поради неспазване на задължението да не изнася и/или съобщава на трети лица информация, станала му известна при или по повод на работата му, поето с декларация от 05.09.2012 г. към трудов договор от 12.04.2010 г. и - евентуален иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 5 000 лева, неустойка, дължима поради неспазване на задължението за период от две години след приключване на трудовото му правоотношение с ищеца да не постъпва на работа в друга фирма, търговско предприятие и т.н., упражняващи сходна или конкурентна дейност, поето с декларация от 05.09.2012 г. към трудов договор от 12.04.2010 г.

Според въззивника в решението на районния съд неправилно е прието, че дадените от ответника П. К. Б. две декларации от 13.04.2010 г. и от 05.09.2012 г. не го обвързват. Застъпено е, че, щом ответникът лично е декларирал поемането на съответните задължения, като елемент от трудовото правоотношение с ищеца и декларираното е достигнало и е прието от ищеца, то така поетите задължения действително са станали елемент от трудовото правоотношение между страните. Според въззивника, независимо от наименоването му, между страните било налице споразумение за изменение на трудовото правоотношение с валидно уговорена клауза за неустойка за неизпълнение на поетите от ответника с декларацията задължения. По делото били доказани множество конкретни обстоятелства /изброени/, от които следвало, че ответникът е изнесъл и/или съобщил на трети лица информация, станала му известна по повод на работата му при ищеца, както и, че същият е нарушил задължението в срок от две години след прекратяване на трудовото му правоотношение с ищеца да не постъпва на работа при друг субект със сходна или конкуретнта дейност на тази на ищеца. Настоява решението на районния съд да бъде отменено и да се постанови друго, с което исковете да се удовлетворят, съобразно предявяването им. Претендира и разноските за двете инстанции.

Жалбата е редовна, подадена е в срок и от процесуално легитимирано лице, следователно е допустима.

В писмен отговор въззиваемият П. К. Б., чрез адвоката си, оспорва жалбата и иска решението на районния съд да бъде потвърдено.

След извършената в съответствие с изискванията на чл.269 от ГПК служебна проверка и по посоченото в жалбата въззивният съд намира решението на районния съд за валидно, допустимо и правилно.

В първоначалната искова молба с вх. №16470/27.08.2024 г. и допълнителната с вх. №1456/19.02.2026 г., депозирана по реда на чл.129 ал.2 от ГПК във въззивното производство, ищецът „Венци“ ЕООД е изложил, че между него и ответника П. К. Б. п о силата на трудов договор № 154/12.04.2010 г. възникнало трудово правоотношение. Ответникът бил назначен на длъжността „••• и •••“. На 12.04.2010 г. ответникът получил длъжностна характеристика и писмено декларирал, че е запознат със заповедта на работодателя за определяне на фактите и сведенията, съставляващи фирмена и търговска тайна, които ответникът се з адължил да не разпространява. Ответникът подписал и декларация от 05.09.2012 г., че няма да изнася и/или съобщава на трети лица информация, станала му известна при или по повод на работата му, както и, че в период от две години след приключване на трудовото му правоотношение с ищеца няма да постъпва на работа в друга фирма, търговско предприятие и др. със сходна или конкурентна дейност на дейността на ищеца; декларирал още, че, ако наруши някое от условията в декларацията, ще заплати неустойка от 5 000 лева.

В периода 06.04.2013 г. – 23.08.2023 г. ищецът организирал и заплатил участието на ответника в множество обучения във връзка с изпълняваната от него длъжност. Ищецът имал сервиз в гр.Д., бул. •••, регистриран за извършване на монтаж и проверка на различни видове аналогови и дигитални тахографи, а ответникът бил вписан в регистъра като сервизен техник. Докато били в трудово правоотношение, ответникът имал достъп до базата данни на ищеца с клиенти, доставчици, телефони за контакт, дати на монтаж и проверка на тахографи, срокове за валидност, протоколи за контролни проверки и др.

Трудовото правоотношение между страните било прекратено по взаимно съгласие, считано от 02.09.2023 г.

На 29.05.2023 г. ответникът регистрирал търговско дружество „МД Дигитал“ ЕООД, на което е едноличен собственик на капитала и управител. Предметът на дейност на дружеството включвал търговия с аналогови и дигитални тахографи, контролни проверки, диагностика и ремонт на аналогови и дигитални тахографи, търговия със софтуер и устройства за разчитане на дигитални тахографи и дигитални карти. Ответникът наел помещение и открил сервиз на адреса в гр.Д., бул. •••, на който е регистриран и сервизът на ищеца. В открития на този адрес сервиз др ужеството „МД Дигитал“ ЕООД упражнявало дейности, идентични с упражняваните от ищеца.

Ответникът съобщил на юридическото лице „МД Дигитал“ ЕООД информация, станала му известна, докато работел при ищеца, за клиенти и доставчици, телефони за контакт, дати на монтаж и проверка на тахографи, срокове за валидност, протоколи за контролни проверки. Освен това ответникът работел като сервизен техник в посоченото юридическо лице, със същата, като на ищеца, дейност. Следователно ответникът нарушил задълженията, поети с декларацията от 05.09.2012 г. към трудов договор от 12.04.2010 г. и ищецът иска ответникът да бъде осъден да му заплати

– неустойка в размер на 5 000 лева за неизпълнение на задължението на ответника да не изнася и/или съобщава на трети лица информация, станала му известна при или по повод на работата му,

– евентуално неустойка в размер на 5 000 лева за неизпълнение на задължението на ответника за период от две години след приключване на трудовото му правоотношение с ищеца да не постъпва на работа в друга фирма, търговско предприятие и т.н., упражняващи сходна или конкурентна дейност.

Претендира и законната лихва за забава върху съответното главно парично задължение, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното му погасяване.

Ответникът П. К. Б. оспорвал предявените искове. Възразил е, че декларацията от 05.09.2012 г. няма характер на постигната между страните договореност, по силата на която за него да възникват визираните в декларацията задължения, а, при неизпълнение на някое от тях - задължение за неустойка в негова тежест. Наред с това се е позовал, че забраната за упражняване на конкурентна дейност след прекратяване на трудовото правоотношение е нищожна, защото ограничава конституционно признатото право на труд. Позовал се е и, че нито в трудовия договор, нито в друг документ, с който той е запознат, работодателят е посочил коя информация е конфиденциална и следва да се счита за производствена и търговска тайна.

Установено е по делото, че въз основа на трудов договор № 154/12.04.2010 г. ответникът П. К. Б. работил на длъжността „••• и •••“ в предприятието на ищеца „Венци“ ЕООД. На 14.04.2010 г. ответникът писмено декларирал, че е запознат със заповедта на работодателя за определяне на фактите и сведенията, съставляващи фирмена и търговска тайна, като се задължил да не разпространява тези факти и сведения на трети лица. На 05.09.2012 г. ответникът декларирал, че няма да изнася и/или съобщава на трети лица информация, станала му известна при или по повод на работата му, както и, че в период от две години след приключване на трудовото му правоотношение с ищеца няма да постъпва на работа в друга фирма, търговско предприятие и др. със сходна или конкурентна дейност на дейността на ищеца. Ответникът е декларирал, че, ако наруши някое от условията в декларацията, ще заплати неустойка от 5 000 лева. Посочено е, че декларацията е дадена от ответника като служител във „Венци“ ЕООД и във връзка със сключения между страните трудов договор №154/12.04.2010 г.

Представени са писмени доказателства – удостоверения от ДАМТН, от които се установява, че „Венци“ ЕООД е регистриран за монтаж и проверка на аналогови и дигитални тахографи и за ремонт на аналогови тахографи, упражнява дейността в регистриран сервиз в гр.Д., бул. •••, а като сервизен техник в регистъра е вписан ответникът П. К. Б..

Не е спорно, че по повод молба на ответника от 01.09.2023 г. трудовото правоотношение между страните е прекратено по взаимно съгласие.

От представените по делото учредителен протокол от 23.05.2023 г. и справка от ТРРЮЛНЦ се установява учредяването и вписването на юридическото лице „МД Дигитал“ ЕООД. Едноличен собственик на капитала и управител на дружеството е ответникът П. К. Б. и дружеството има предмет на дейност, идентичен с този на ищцовото дружество - търговия с аналогови и дигитални тахографи, контролни проверки, диагностика и ремонт на аналогови и дигитални тахографи, търговия със софтуер и устройства за разчитане на дигитални тахографи и дигитални устройства.

Свидетелят И. В. В. работи като „ръководител търговска експлоатация“ в предприятието на ищеца. Според разясненото от свидетеля, клиентите преминават проверки на всеки две години, техникът, извършил проверката, има задължение да въведе в системата телефонния номер на съответния клиент, за да може след две години да му се напомни за следващия преглед. Докато страните били в трудово правоотношение, ответникът бил ангажиран с тази дейност и единствено той имал персонален акаунт за въвеждане на данни в системата. След прекратяването на трудовото правоотношение, служителите на ищеца установили, че ответникът е въвеждал грешни телефонни номера на клиентите на дружеството. Успели да се свържат с част от клиентите с грешно въведени телефонни номера, а те посочили, че ответникът вече се е свързал с тях и е направил протокола. Действията на ответника оставили у клиентите впечатление, че той все още работи при ищеца.

Извършената по делото съдебно - счетоводна експертиза е установила петнадесет броя юридически лица, които в периода от 2020 г. до 2023 г. като клиенти са ползвали услугите на ищеца „Венци“ ЕООД и, които в периода от прекратяването на трудовото правоотношение между страните до предявяването на исковата молба на 27.08.2024 г. са ползвали услугите на дружеството на ответника „МД Дигитал“ ЕООД. Общата стойност на сделките от услуги с тези клиенти е в размер на 8 905.83 лева, които съставляват 17.93% от общия приход на „МД Дигитал“ ЕООД от услуги – 49 906.64 лева.

При така изложените обстоятелства, първоинстанционният съд правилно е достигнал до извод, че предявените искове са неоснователни.

Претенциите са по чл.92 ал.1 от ЗЗД за дължима от ответника неустойка за неизпълнение на задължението му трудовия договор и декларацията от 05.09.2012 г. да не изнася и/или съобщава на трети лица информация, станала му известна при или по повод работата при ищеца, евентуално – за неизпълнение на задължението му две години след приключване на трудовото му правоотношение с ищеца да не постъпва на работа в друга фирма, търговско предприятие и др. със сходна или конкурентна дейност на тази на ищеца.

Съгласно чл.62 ал.1 от КТ и чл.119 ал.1 от КТ трудовият договор се сключва в писмена форма, изменя се и се допълва по взаимно съгласие на страните в писмена форма. В настоящия спор ищецът претендира задължението на ответника за неустойка за неизпълнение на горните задължения да произтича от дадената от последния декларация от 05.09.2012 г., но декларацията съставлява едностранно волеизявление на работника, което самостоятелно не е годно да породи права и задължения, като елемент от трудовото правоотношение между страните. За тази цел са необходими насрещни покриващи се волеизявления и на двете страни по правоотношението, които да са извършени писмено. Няма значение как е озаглавен документът, който обективира волеизявленията, не е задължително те да са обективирани в един документ, както и да са направени в един и същи момент. Но е задължително всяка страна по правоотношението да е извършила категорично писмено волеизявление, отправено и достигнало до знанието на насрещната страна, с което волеизявление всяка страна да е заявила съгласие за пораждане на съответните насрещни права и задължения, като елемент от правоотношението. В настоящия случай ищецът не е извършил волеизявление в писмена форма, с което да се е съгласил със заявеното от ответника с декларацията от 05.09.2012 г. Доводът във въззивната жалба, че, като е приел и приложил към трудовия договор декларацията на ответника, ищецът се е съгласил с обективираното в нея волеизявление, не може да се възприеме. Касае се за фактически действия, които е възможно на практика да съответстват на желаното и целяно от ищеца, но не могат да отговорят на императивното изискване съгласието на страните по трудовото правоотношение за неговото изменение да се изразява категорично в писмена форма. След като ищецът не е заявил изрично в писмена форма съгласие с волеизявлението на ответника, материализирано в декларацията от 05.09.2012 г., трудовото правоотношение помежду им не включва като елемент уговорена неустойка за неизпълнение на задължения на ответника, както са посочени в декларацията. Само това е достатъчно да обоснове извод, че предявените от ищеца претенции за неустойка са неоснователни.

Последният извод не би се променил, дори и /в отклонение на горното/ да се приеме, че в обема на трудовото правоотношение се включва уговорена между страните неустойка, съобразно твърдяното от ищеца.

Така, не е допустимо в трудов договор да се уговори неустойка за неизпълнение на задължението на работника за опазване на конфиденциална информация на работодателя /решение №50077/11.05.2023 г. по гр.д. № 2835/2022 г. на IV ГО на ВКС/. Отговорността за нарушаване на уговорка за конфиденциалност е деликтна, което изключва уреждането й чрез споразумение за неустойка, при която размерът на вредите е отнапред уговорен и не подлежи на установяване. Отговорността за нарушаване на уговорка за конфиденциалност се реализира по реда на чл.105 и чл.106 от ЗЗК, като на обезщетяване подлежат реално настъпилите вреди, в техния пълен обем, резултат на недобросъвестно поведение на ответника по иска, а претенцията за репариране на вредите чрез отнапред уговорена неустойка е неоснователна.

Недопустимо е в трудовия договор да се уговори неустойка и за неизпълнено задължение на работника в период от две години след прекратяване на трудовото правоотношение между страните да не работи при друг стопански субект с дейност, идентична или сходна на дейността на ищеца. Самата уговорка, налагаща на работника ограничение да извършва конкурентна дейност в известен период след прекратяване на трудовия договор, е нищожна. По този въпрос е налице многобройна съдебна практика, част от която е посочена в първоинстанционното решение и не е необходимо да бъде повтаряна или допълвана. Работодателят няма право да забранява на работника, специализирал се в дадена област, след прекратяване на трудовия договор да упражнява своята професия, да встъпва в трудови и граждански правоотношения за полагане на труд с конкурентни на работодателя правни субекти /също и определение №1358/20.03.2025 г. по гр.д. №3628/2024 г. на III ГО на ВКС/. Такава забрана нарушава чл.48 ал.3 от КРБ и принципите по чл.8 ал.2 от КТ. Следователно и уговорката в трудовия договор за неустойка за неизпълнено от работника задължение за неизвършване на конкуретна дейност също е нищожна и претенцията за заплащането й е неоснователна.

От изложеното следва, че въззивната жалба е неоснователна.

Обжалваното решение на районния съд, с което предявените искове са отхвърлени, е правилно и следва да се потвърди.

Съответно на горното и на осн.чл.78 ал.3 от ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата 409 евро, платено за въззивната инстанция адвокатско възнаграждение.

Водим от горното, съдът