Решение № 3 от 2.1.2025 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 511/2023 г.

Производството по делото е образувано по искова молба на “Ново финанс” ООД, ЕИК 203806803, гр.Варна, ул. „Иван Страцимир“ № 2, чрез пълномощник адв. Т., ВАК, подадена против Е. Т. М., ЕГН ••••••••••, от гр.•••, с която са предявени обективно съединени установителни искове за вземания, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№1711/2023 г. на РС Пловдив. Ищецът твърди, че с ответника са страни по три договора за заем -Договор за заем № 897-ПВ-11.11.2020 г. от 11.11.2020 г., по силата на който на ответника е била предоставена от ищеца сума в размер на 114500 лв., Договор за заем № 895-ПВ- 10.11.2020 г. от 10.11.2020 г., по силата на който на ответника е била предоставена от ищеца сума в размер на 4000 лв. и Договор за заем № 894-ПВ-09.11.2020 г. от 09.11.2020 г., по силата на който на ответника е била предоставена сума в размер на 4000 лв., като ответникът се задължил да върне сумата разсрочено, съгласно погасителен план, приложен към всеки договор, с фиксирана годишна лихва в размер на 25%. Твърди също, че ответникът не изпълнявал задълженията си да погасява кредита, като изплаща месечните погасителни вноски, уговорени в погасителните планове, с падеж 11-то число на месеца, като направил само две частични плащания на главница по договорите, не на падежните дати, поради което ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение за заплащане на дължимата падежирала възнаградителна лихва. По образуваното въз основа на подаденото заявление ч.гр.д. №1711/2023 г. на РС Пловдив била издадена Заповед № 922 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 10.02.2023 г., за сумите 61794, 59 лв. възнаградителна лихва за периода от 12.11.2020 г. до 11.01.2023 г. дължима по Договор за заем № 897-ПВ-11.11.2020 г. от 11.11.2020 г., сумата от 2158, 74 лв. възнаградителна лихва за периода от 12.11.2020 г. до 11.01.2023 г. дължима по Договор за заем № 895-ПВ-10.11.2020 г. от 10.11.2020 г., сумата от 2158, 74 лв. възнаградителна лихва за периода от 12.11.2020 г. до 11.01.2023 г. дължима по Договор за заем № 894- ПВ-09.11.2020 г. от 09.11.2020 г., както и деловодни разноски в размер 1322, 24 лв. – за държавна такса и 3300 лв. – за платено адвокатско възнаграждение. Тъй като постъпило възражение по чл.414 ГПК, за ищецът се породил правен интерес от предявяване на установителен иск за дължимост на горните вземания. Претендират се деловодни разноски, в т.ч. тези за заповедното производство. В срока по чл.367, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба от ответника. Във възражението по чл. 414 ГПК се оспорва дължимостта на вземането, с твърдения, че договорите са нищожни, на осн. чл. 19, ал. 4 и 5 ЗПК, освен това се набляга на служебното задължение на съда да следи за неравноправни клаузи и недействителност на договорни клаузи, поради противоречие с добрите нрави. Длъжникът, ответник в настоящото производство, сочи направени плащания, които твърди да не са взети предвид от кредитора, поради което и навежда възражение за нередовност на счетоводството на заявителя. В хода на производството ответникът Е. Т. М., чрез процесуалните си представители адв. Д. и адв. М.-П., оспорва изцяло предявените искове като неоснователни. Твърди, че договорите са нищожни, на основание чл. 38 от Закона за кредитите за недвижими имоти на потребителите, доколкото не са спазени сочените в нормата разпоредби, като в договора се съдържат неравноправни клаузи, включително клаузата за уговаряне на възнаградителна лихва, ГПР е некоректно изчислен и не съответства на формулата, която представлявя приложение № 1 към ЗКНИП, като сочи, че и трите процесни договора са прекратени едностранно от страна на кредитора, с писмено изявление на кредитора, считано от 28.07.2021 г. В съдебно заседание от 18.03.2024 г. излага подробни съображения за нищожност на сключените договори за заем, като заявява, че договорите са изцяло нищожни, доколкото размерът на възнаградителната лихва по чл.2.2, буква „ж“, по всеки един от договорите с идентично съдържание, е нищожен, както и са нищожни разпоредбите на чл.2.6, чл.2.7, чл. 2.8, чл.2.9, чл.2.11, чл.4.2 от всеки договор, като противоречащи на императивни клаузи от ЗКНИП във връзка със съответните разпоредби на ЗЗП. Обосновава нищожност на договорите и поради липсата на изрична възможност за заемополучателя да упражни правото си на избор по чл. 24, ал. 2 от ЗКНИП дали кредиторът да се удовлетвори само със стойността на обезпеченото имущество, което е ипотекирано, или цялото имущество на длъжника, съгласно чл.133 от ЗЗД, служи за обезпечение на вземанията на кредитора. Обосновава противоречие със закона на чл.2.3 от всеки един от трите договора, със ЗЗД, намира противоречие и между чл. 2.6 и чл.2.11 от договорите, в които се приема, че е налице забава, дори когато е налице частично плащане, което се счита за неплащане, със ЗКНИП. Твърди, че уговорените в чл.2.6, чл.2.7, чл.2.8, чл.2.9 от всеки един от договорите санкции, са надхвърлили неколкократно обезпечителна, обезщетителна и наказателна функция, като така уговорените неустойки се явяват нищожни, поради прекомерния си размер. Сочи също, че в чл. 4.2 от договорите съществува възможност за едностранното им изменение което също е неравноправна клауза, размерът на неустойките на наказателни лихви, счита прекалено голям, а в повечето случаи договорите предвиждат и кумулиране на санкции, или се начислява неустойка върху неустойката, като всичко това според него сочи на неравноправност, водеща до нищожност на договора. Ищецът оспорва твърденията за нищожност на договора и отделните му разпоредби, счита, че същите отговарят на изискванията на закона, разпоредбите са ясни, а посочените в договора размери на възнаградителна лихва са под посочения в чл. 29, ал. 9 ЗКНИП. В становището си по същество ищецът, чрез процесуалния си представител адв. Т., моли да бъдат уважени исковите претенции така, както са предявени и бъдат присъдени сторените разноски, както в настоящото производство, така и в заповедното. Счита, че исковите претенции са доказани с приетите писмени доказателства и ССЕ, развива съображенията си в писмени бележки. Становището по същество на процесуалните представители на ответника в съдебно заседание е, че исковете са неоснователни, тъй като трите договора за заем, на които основава претенциите си ищеца за заплащане на възнаградителна лихва, са нищожни, на основание чл. 38 ЗКНИП, тъй като са нарушени императивните норми, които са залегнали в тази клауза, включително чл. 24, ал. 1, т. 7 и т. 11 и ал. 2 ЗКНИП, поради което потребителят дължи само чистия размер на кредита, какъвто не се претендира в настоящото производство, а не дължи лихви. Поради това молят да бъдат отхвърлени исковете и да бъдат присъдени разноски на ответника при условията на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. Евентуално молят да бъде прието, че при прекратяване на договорите не се дължи възнаградителна лихва, съгласно чл. 2.7 от договорите, поради което исковете отново се явяват неостователни, и ако съдът не възприеме доводите им за нищожност на договорите и недължимост на възнаградителна лихва при прекратяването им, доколкото по делото се установява, че и трите договора са прекратени едностранно, считано от 28.07.2021 г., да бъдат отхвърлени частично, съгласно установеното от приетата по делото ССЕ. В писмени бележки навеждат и ново основание за нищожност – липсата на подписани от ответника общи условия към договорите. Съдът, като прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото производство доказателства, намира за установено следното: От приложеното към настоящото производство ч.гр.дело № 1711/2023 г. по описа на РС Пловдив се установява, че ищецът е поискал да му бъде издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу ответника, въз основа на документ – договори за заем с нотариална заверка на подписите, за сумите, посочени в тях, дължими за заплащане на възнаградителна лихва с настъпил падеж на задълженията. Заявлението било уважено изцяло и била издадена Заповед № 922 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 10.02.2023 г., за сумите 61794, 59 лв. възнаградителна лихва за периода от 12.11.2020 г. до 11.01.2023 г. дължима по Договор за заем № 897-ПВ-11.11.2020 г. от 11.11.2020 г., сумата от 2158, 74 лв. възнаградителна лихва за периода от 12.11.2020 г. до 11.01.2023 г. дължима по Договор за заем № 895-ПВ-10.11.2020 г. от 10.11.2020 г., сумата от 2158, 74 лв. възнаградителна лихва за периода от 12.11.2020 г. до 11.01.2023 г. дължима по Договор за заем № 894-ПВ-09.11.2020 г. от 09.11.2020 г., както и деловодни разноски в размер 1322, 24 лв. – за държавна такса и 3300 лв. – за платено адвокатско възнаграждение. В законоустановения срок постъпило възражение срещу издадената заповед за изпълнение от длъжника, поради което на заявителя било указано да установи вземането си по съдебен ред в месечен срок от получаване на съобщението за постъпилото възражение срещу заповедта. Настоящият установителен иск е подаден в определения срок, от заявителя в заповедното производство, за вземането, предмет на издадената заповед, поради което и процесуално допустим. Не се спори между страните и се доказва от събраните по делото писмени доказателства, че са сключили договори за заем, представени към исковата молба, а именно Договор за заем № 897-ПВ-11.11.2020 г. от 11.11.2020 г. с който е предоставен заем в размер на 114 500 лв., Договор за заем № 895-ПВ-10.11.2020 г. от 10.11.2020 г. и Договор за заем № 894-ПВ-09.11.2020 г. от 09.11.2020 г., по всеки от който е предоставена в заем сума в размер на 4 000 лв. Договорите са с идентично съдържание – заемната сума е предоставена за срок от 120 месеца, с крайна дата на връщане 11.11.2030 г., на анюитетни месечни вноски до 11-то число на месеца, при фиксиран годишен лихвен процент от 25%, всичко това уговорено в чл. 2 от договорите. В този текст от договорите са уговорени и санкциите при забава в погасяване на заемите – обявяване на цялото задължение за предсрочно изискуемо, предсрочно прекратяване на договорите, начисляване на неустойка, наказателни лихви. Приета без възражение на страните е ССЕ, чието заключение съдът възприема изцяло, според която изчислената дължима и непогасена лихва в размер на 25% върху остатъчната главница от 114 056, 69 лв. по Договор за заем №897 – ПВ – 11.11.2020 г. за периода от 12.11.2020 г. до 11.01.2023 г. е в общ размер на 61 794, 59 лв., изчислената дължима и непогасена лихва в размер на 25% върху остатъчната главница от 3 984, 50 лв. по Договор за заем №895 – ПВ – 10.11.2020 г. за периода от 12.11.2020 г. до 11.01.2023 г. е в общ размер на 2 158, 74 лв., а изчислената дължима и непогасена лихва в размер на 25% върху остатъчната главница от 3 984, 50 лв. по Договор за заем №894 – ПВ – 09.11.2020 г. за периода от 12.11.2020 г. до 11.01.2023 г. също е в общ размер на 2 158, 74 лв. Вещото лице е установило, че към 28.07.2021 г. Договор за заем №894-ПВ- 09.11.2020 г., Договор за заем №895-ПВ-10.11.2020 г. и Договор за заем №897-ПВ- 11.11.2020 г. са осчетоводени в счетоводството на „Ново Финанс“ ООД, като вземания от клиент Е. Т. М. във връзка с предоставени заеми, както следва: по Договор №894- ПВ-09.11.2020 г. – 3 984, 50 лв., по Договор №895-ПВ-10.11.2020 г. – 3 988, 81 лв., по Договор №897-ПВ-11.11.2020 г. – 114 056, 69 лв., или в общ размер на вземането: 122 030, 00 лв. На 12.08.2021 г. вземанията по трите процесни договора в общ размер на 122 030, 00 лв. са прехвърлени в счетоводна сметка 444 „Вземания по съдебни спорове“, в която са били осчетоводени и всички разходи, свързани със сбирането на вземанията. Към момента на изготвяне на заключението заемите по трите процесни договора, както и разходите, направени от кредитора са осчетоводени по счетоводна сметка „Вземания по съдебни спорове“. Посочва и изискуемите договорни лихви по трите договори за заем към 28.07.2021 г., датата, на която се твърди прекратяване на договорите, които са в следните размери: по Договор №897-ПВ-11.11.2020 г. в общ размер на 20 369, 85 лв., по Договор №895-ПВ-10.11.2020 г. в общ размер на 711, 60 лв. и по Договор №894-ПВ-09.11.2020 г. в общ размер на 711, 60 лв., сочат се и размерите към датата на изготвяне на заключението. По делото са представени от ответника уведомителни писма, изхождащи от ищеца, ведно с разписки за получаването им на 28.07.2021 г. от ответника, в които се прави изрично изявление от заемодателя, че прекратява едностранно действието на договорите, считано от датата на получаване на изявлението, като с това прави предсрочно изискуема цялата неплатена главница, ведно с всички лихви, такси и неустойки, дължими при прекратяване на договора. Доколкото ответникът не представи оригиналите на документите, каквото искане бе направено от пълномощника на ищеца, поради което и така представените доказателства не се взимат предвид при решаване на делото, по искане на ответника са приложени по делото производствата по ч.гр.д. 13283 и 13288 по описа на ПРС за 2021 г., образувани по заявления на ищеца за издаване на заповеди за незабавно изпълнение за уговорените в договора неустойки и наказателни лихви, дължими при едностранно прекратяване на договорите поради неизпълнение на задълженията на заемополучателя, към които са приложени уведомителните писма по всеки един от трите договора, ведно с разписки за получаването им от ответника на 28.07.2021 г. По реда на чл. 176 ГПК ответникът заявява, че е уведомен за настъпила предсрочна изискуемост и за трите договора за заем, подписите под разписки, намиращи се по ч. гр. дело № 13288/2021 г. и по ч. гр. дело № 13283/2021 г. по описа на ПРС са негови, както и почеркът на изписаните имена под подписа, като положената под подписа дата и изписаният с ръкописни цифри номер на уведомително писмо не са изпълнени от него. С оглед така събраните доказателства, съдът приема, че безспорно се установя по делото, че между ищеца и ответника – заемополучател, валидно са възникнали облигационни отношения, по предоставяне на потребителски ипотечни заеми при условия, уговорени в индивидуални договори и погасителни планове към тях. Не се спори и съдът приема за установено от представените по делото писмени доказателства също, че ищецът е изпълнил задължението си да предостави на ответника уговорените суми и същият е получил същите. Спорна между страните на първо място е действителността на договорите и съответствието им с императивните условия на ЗКНИП, посочени в специалната разпоредба на чл. 38 от същия, както и действителността на договорната клауза за уговаряне на възнаградителна лихва и съответствието и с добрите нрави, както и действието на договора за процесния период. На първо място следва да бъде разгледано възражението на ответника, формулирано още с писменото възражение по чл. 414 ГПК, а именно нищожност на договора, поради противоречието му с изискването на закона и наличието на неравноправни клаузи в същия, водещи до недействителността му изцяло. Сключените между страните договори, с които се предоставят по занятие заеми, обезпечени с ипотека, са потребителски и се подчиняват на специалните изисквания на Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители (ЗКНИП), в който законодателят предвижда строги изисквания за формата и съдържанието на този вид договори, уредени в глава шеста, чл. 22 и сл., като за съответствието на договора с тях съдът дължи проверка, независимо дали има конкретни оплаквания от страните. В глава седма ЗКНИП е посочен начина на определяне и изчисляване на ГПР. Съгласно разпоредбата на чл. 28 ЗКНИП когато не са спазени изискванията на чл. 23, ал. 1, чл. 24, ал. 1, т. 5 - 9 и 11 и чл. 25, ал. 3 ЗКНИП, договорът за кредит е нищожен. Съгласно чл. 40 от същия закон за договора за кредит се прилагат и чл. 143 - 148а от Закона за защита на потребителите, съдържащ уредба на неравноправните клаузи в договори с потребители, според която неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, каквито се твърди от ответника да са сочените от него разпоредби в закона. Съгласно чл. 145 ЗЗП обаче, неравноправната клауза в договор, сключен с потребителя, се преценява, като се вземат предвид видът на стоката или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи, като преценката за неравноправна клауза в договора не включва определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми, каквото пък е възражението на ищеца. Неравноправните клаузи в договорите с потребители са нищожни, но наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води автоматично до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи, съгласно ЗЗП. Поради това и неравноправността на посочените от ответника клаузи в договорите за заем не влекат неговата нищожност изцяло, доколкото касаят уговорени санкции при неизпълнение на задълженията за погасяване на заема от страна на заемополучателя и договорът може да се прилага и без тях, като санкциите при неизпълнение няма да породят действие, поради тяхната нищожност. Не влече нищожност на договора и соченото неподписване на общите условия към договора от ответника, доколкото съгласно чл. 147а ЗЗП, ако при сключване на договор при общи условия с потребител, общите условия не са му били предоставени и той не се е съгласил с тях, което се удостоверява с неговия подпис, то те не обвързват потребителя. Предмет на настоящото производство е дължимост на договорна възнаградителна лихва по сключените заемни договори, каквато е уговорена в индивидуалните договори, а не в общите условия. Съгласно ЗКНИП договорът за кредит следва да е изготвен в писмена форма, на хартиен или друг траен носител в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора, като чл. 24 поставя изисквания договорът за кредит се изготвя на разбираем език и да съдържа конкретно посочени реквизити, като липсата на посочените в ал. 1, т. 5 - 9 и 11 водят до неговата недействителност. Съдът намира, че договорите за кредит отговарят на посочените в императивната норма изисквания, с изключение на т. 9 и 11. Съгласно чл. 24, т. 11 ЗКНИП договорът следва да съдържа общата сума, дължима от потребителя по кредита. Такава се съдържа в приложение към договора, но в самия договор липсва посочена. Освен това, съгласно т. 9 на същия текст, в договора следва да бъде посочен годишен процент на разходите по кредита заедно с подробна информация за всички разходи, включени в общите разходи по кредита за потребителя. В договорите формално е посочен ГПР в размер на 25%, равен на посочения фиксиран годишен лихвен процент, както и, че това е единствения разход по договорите. Същият обаче не е изчислен, съгласно изискванията на чл. 29 ЗКНИП, според който годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула, съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. В договора е посочен само един разход, определящ размера на ГПР, а именно годишния лихвен процент, но дори и това да е така, то не е възможно ГЛП да е равен на ГПР, доколкото за определяне на размера на ГПР, съгласно посочената формула, най-малко влияние оказва и общият брой и размер на погасителните вноски, които водят до изменението му, съгласно посочената в приложението формула, за което дори не са необходими специални знания. (така при изчисляване на ГПР при влагане на само един разход – ГЛП, при ползване на някои от достъпните онлайн калкулатори - прим. https: //creditchoice.bg, https: //www.calculator.bg и др., опитно се установява, че при уговорения ГЛП от 25 % и 120 месечни вноски, при посочения размер на всеки един от кредитите, погасявани на равни анюитетни месечни вноски, ГПР не е 25%, а е по-висок - 32, 70%, изчислен с първия посочен калкулатор). Изискването на закона за посочване на ГПР, ведно с подробна информация за всички разходи, включени в общите разходи по кредита за потребителя, не е самоцелно, необходимо е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи, като в този смисъл е и изискването на чл. 10, параграф 1, б. "ж" от Директива 2008/48/ЕО: да се посочат всички допускания, използвани за изчисляването на този процент. Съгласно разпоредбата на чл. 29 ЗКНИП годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент, изчислен на годишна база от общия размер на предоставения кредит, като годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна и следователно измамна информация относно общите разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по см. на чл. 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО за нелоялните търговски практики, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Липсата на посочена действителна стойност на ГПР влече недействителност на договора в неговата цялост, поради нарушаване на изискванията на чл. 24, ал. 1, т. 9 ЗКНИП. За потребителя в процесния случай не съществува яснота относно точния размер на общата стойност на кредита, като процесния договор не отговаря на изискванията на чл. 24, ал. 1, т. 9 и т. 11 ЗКНИП, отнасящи се до посочване по ясен и разбираем начин на годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, поради което и съгласно разпоредбата на чл. 38 от ЗКНИП този договор се явява изцяло нищожен, поради което, съгласно чл. 39 ЗКНИП, кредитополучателят дължи чистата стойност на кредита, но не и лихва или други разходи по кредита. Тази разпоредба от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга – към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите ни на двете страни. В случая липсва ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 24, ал. 1, т. 9 и т. 11 ЗКНИП, което не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти на защита. По изложените съображения настоящия състав намира, че процесните договори за заем, обезпечени с ипотека, противоречат на императивната разпоредба на чл. 24, ал. 1, т. 9 и т. 11 ЗКНИП, поради което и на осн. чл. 28 ЗКНИП Договор №897- ПВ-11.11.2020 г., Договор №895-ПВ-10.11.2020 г. и Договор №894-ПВ-09.11.2020 г. се явяват изцяло нищожни. В чл. 39 ЗКНИП е предвидено, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за нищожен от съда, потребителят дължи връщане на сума, равняваща се на общия размер на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Поради това и исковете се явяват изцяло неоснователни, доколкото предмет на претенциите е установяване на дължимост на договорна възнаградителна лихва за посочения период по всеки един от трите договора. При тези фактически констатации е безпредметно да бъдат обсъждани възраженията на ответника за нищожност на клаузите за уговаряне на възнаградителна лихва в размер на 25 % годишно, поради противоречието и с добрите нрави, както и да се преценя дали възраженията на ответника за прекратяване на договорите едностранно от заемодателя следва да се вземат предвид, с оглед несвоевременното им въвеждане в процеса и границите на задължението на съда да следи за интересите на потребителя в производството и служебно да установява релевантни факти, във връзка с действието на потребителските договори, поради положенитето му на по-слаба икономически страна. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ответникът има право на разноски. Такива той не е сторил в производството, но съгласно направеното искане от пълномощниците му, следва да бъде определено и възнаграждение на адв. Е. Д. М., за осъществената безплатна правна помощ на материално затруднено лице, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 15.03.2024 г. Доколкото приложение не може да намери Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради задължителното за съда Решение на СЕС от 25 януари 2024 година по дело C‑438/22, следва да бъде определено възнаграждение, съобразено с висококвалифицирания характер на труда на адвоката, като следва да се вземе предвид не само цената на исковете, но и вида, фактическата и правна сложност на делото, извършените от процесуалния представител правни действия по него, продължителността на производството, за да се предвиди адекватно и справедливо заплащане за осъществената правна защита. Поради изложените съображения съдът счита, че следва да бъде определен размер на разноските за адвокатска защита от 5000 лв., съобразявайки фазата на производството, в която встъпва процесуалния представител, след изтичане на срока за отговор на исковата молба, вида на производството и фактическата и правна сложност на делото, обилната и непротиворечива практика на ВКС относно неравноправните клаузи на потребителските договори и служебното задължение на съда да следи за тях, извършените процесуални действия от пълномощника на ответника, продължителността на производството, както и размерът на адвокатското възнаграждение на насрещната страна, което съдът взема за ориентир при определяне на действителната цена на адвокатската услуга. Ето защо приема, че разноските, които следва да бъдат възложени в тежест на ищеца и заплатени от нето на ответника, са в размер на 5000 лв. Водим от горното, съдът