Решение № 1097 от 14.9.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 316/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК. Със съдебно решение № 5496 от 30.10.2023 г., постановено по гр.д. № 9646/2021 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, I-17 състав, съдът е отхвърлил предявените от „АЛИАНЦ БАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК 128001319 срещу В. Б. В., ЕГН •••••••••• искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи сумата от 81 206.54 евро главница по договор за кредит „Жилище“ от 27.07.2006 г., ведно със законната лихва от 25.11.2016 г. до окончателното й изплащане, договорна лихва за периода 25.06.2015 г. – 24.11.2016 г. в размер на 10 170.87 евро, наказателна лихва за просрочена главница в размер на 1 485.89 евро за периода 25.06.2015 г. – 24.11.2016 г., неустойки в размер на 8 462.71 евро за периода 30.12.2015 г. – 24.11.2016 г. и лихви по преструктуриран кредит за просрочена главница в размер на 6 450.58 евро, които вземания са прехвърлени в хода на процеса в полза на П. Е. С., ЕГН •••••••••• (починал на 17.08.2021 г. и заместен по реда на чл. 227 от ГПК от наследниците си Е. Г. С., ЕГН ••••••••••, П. П. С., ЕГН •••••••••• и Г. П. С., ЕГН ••••••••••) с договор за цесия от 22.03.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК от 25.10.2017 г. по ч. гр. д. № 67735/2016 г. по описа на СРС, 39 състав. С оглед изхода на спора е разпределил разноски между страните. Недоволна от решението е останал ищецът „АЛИАНЦ БАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, което в законоустановения срок е подало настоящата въззивна жалба. Със същата поддържа, на първо място, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като първоинстанционният съд се е произнесъл по недопустим иск. В тази връзка въззивникът излага съображения, че от събраните по делото доказателства не се установява срещу издадената заповед за изпълнение да е подадено редовно възражение по реда на чл. 414 ГПК, поради което образуваното и проведено производство по чл. 422 ГПК се явява недопустимо. При условията на евентуалност поддържа доводи за неправилност на решението. Твърди, че първоинстанционният съд неправилно е определил размера на извършените от кредитополучатЕ.та плащания по процесния договор за кредит, вследствие на което необосновано е достигнал до извод за наличие на надплащане, а оттам и за липса на обективните предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Отново при условията на евентуалност въззивникът поддържа, че дори да се приеме, че кредитът не е обявен надлежно за предсрочно изискуем, първоинстанционният съд е следвало да уважи предявения иск поне до размера на вноските по договора за кредит, чийто падеж е настъпил към момента на приключване на устните състезания пред първата инстанция. Въззивна жалба срещу решението са подали и третите лица-помагачи на „АЛИАНЦ БАНК БЪЛГАРИЯ“ АД - Е. Г. С., П. П. С. и Г. П. С.. В същата излагат доводи за недопустимост на обжалваното решение, като сочат, че по делото не са представени доказателства за редовно подадено от кредитополучатЕ.та, в качеството й на длъжник в заповедното производство, възражение срещу издадената заповед за изпълнение. В законоустановения срок В. Б. В. е подала отговор на въззивните жалби, с който обосновава становище за тяхната неоснователност. Иска от съда да потвърди решението като допустимо, правилно и законосъобразно. Софийският апелативен съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивните жалби, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт, приема следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, освен по приложението на императивни материалноправни норми, за което следи служебно. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно, но се явява недопустимо поради следните съображения: Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл. 422 ГПК за установяване съществуването на паричните вземания на банка „АЛИАНЦ БАНК БЪЛГАРИЯ“ АД спрямо кредитополучателя В. Б. В., за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 25.10.2017 г. по ч. гр. д. № 67735/2016 г. по описа на СРС, 39 състав. В кориците на заповедното дело е приложена товарителница №1000211479, с която в регистратурата на Софийски районен съд е прието възражение по реда на чл. 414 ГПК с посочен длъжник В. Б. В., чрез адвокат В. В. и с положен подпис за последната. Заедно с него и в една куриерска пратка е изпратена и частна жалба и молба по чл. 420 ГПК, като и в двете е посочено, че се подават чрез процесуален представител адвокат В. В. и е положен подпис за нея. От товарителницата се установява, че пратката е подадена на 18.12.2017 г., като подател е посочено лицето В. Б. с положен срещу името подпис. В долен ляв ъгъл е изписано като подател името В. В. като в скоби е дописано, че пратката съдържа възражение/молба за спиране по ч.г.д. № 67735/2016 г./ ЧЖ, 19 състав на СРС. Като адрес на подателя е посочено •••. В графа получател е посочен Софийски районен съд, с адрес: гр. София, Витоша 2, п.к 1000. В табличната част „Опит за доставка“ е посочено, че е направен опит пратката да се връчи на адрес бул. „Витоша“ № 2, но от там са отказали да я приемат, съответно е поискан нов адрес, който е на бул. „Цар Борис III“, № 54, където пратката е приета в регистратурата на Софийски районен съд, видно от положения върху възражението вх. № 3005051/17.01.2018 г. В графа „получено в добро състояние“, предназначена за попълване от служител на куриерската фирма, е налице нечетлив надпис, вероятно на фамилно име и подпис, като в десен горен ъгъл е налице и положен подпис за куриер. В най-долната част на бланката на товарителницата, под чертата, е посочено, че този екземпляр от нея е предназначен за приемащ офис, като в дясно стой наименование Сити експрес ООД-София, 2007 г. В горен десен ъгъл на товарителницата е изписано СИТИ ЕКСПРЕС CITY EXPRESS като пред надписа е изобразена глава на заек с предни крака и тяло, състоящо се от пощенски плик. Видно от доказателствата, приложени в кориците на заповедното дело, съдът е дал указания до длъжника В. Б. В., чрез сочения във възражението неин процесуален представител адвокат В. В., в едноседмичен срок от връчване на съобщението, да представи доказателства за връчване на заповедта за изпълнение от съдебен изпълнил с оглед преценка за спазване на срока по чл. 414 ГПК (изм. и доп. ДВ. бр.86 от 27.10 2017г.). На разписката за връчване на указанията адвокат В. е отбелязала, че няма контакт с В. Б. В. и е предоставила телефонен номер за връзка с нея. От разпореждане от 07.08.2019 г., обективирано върху самата разписка, се установява, че съдът е приел връчването на адвокат В. за редовно. По делото е налице и представена молба, подадена от ЧСИ М.-К. с рег. № 839, с която на съда е представено копие от разписката за връчване на заповедта за изпълнение, от което е видно, че това е станало лично и срещу подпис на В. Б. В. на 05.12.2017 г., но по делото няма данни поради каква причина е предприето това процесуално действие. Поканата за доброволно изпълнение и редовното връчване на заповедта за изпълнение на тази дата се установяват и от приложеното към делото изпълнително дело. С разпореждане от 07.08.2019 г. съдът е изпратил лично до В. Б. В. указания да представи доказателства за представителната власт на адвокат В. В., чрез която са подадени възражението по чл. 414 ГПК, частната жалба и молбата по чл. 420 ГПК. Същите са връчени на личния адрес на адресата на 01.11.2019 г., чрез лицето Ф. В., с отбелязване, че е роднина. В указания от съда срок не са предприети никакви процесуални действия по изпълнение на констатираната нередовност. Едва на 30.01.2020 г. по делото е постъпила молба, изходяща от В. Б. В. чрез адвокат Ю.н П. Д., в която последният посочва, че доверитЕ.та му е подала възражение по чл. 414 ГПК срещу процесната заповед за изпълнение и иска от съда даде срок на банката за предявяване на иск по чл. 422 ГПК. Молбата е придружена с пълномощно за този адвокат, но така и не е представено пълномощно за адвокат В. В., като не е направено и изрично потвърждаване на евентуално извършените от нея действия от името на В. Б. В.. С определение № 108025 от 02.06.2020 г., постановено по ч. гр.д. № 67735/2016 г. по описа на Софийски районен съд, съдът е върнал подадените едновременно с възражението молба по чл. 420 ГПК и частна жалба, поради неизпълнение на указанията по редовността. С разпореждане № 20017817 от 20.01.2021 г. съдът е дал указания до заявителя - „АЛИАНЦ БАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, че предвид подаденото възражение по чл. 414 ГПК има възможност да установи вземанията си като в едномесечен срок представи доказателства за предявен иск по чл. 422 ГПК. Указанията са изпълнени като настоящето производство е образувано въз основа на подадената искова молба от страна на банката. В рамките на първоинстанционното производство ищецът е оспорил допустимостта на предявения иск, като е навел довод, че възражението по чл. 414 ГПК е подадено след изтичане на законоустановения срок и поради това не е породило правното си действие, обуславящо необходимостта от установяване на вземанията на банката по реда на чл. 422 ГПК. В тази връзка е посочил, че възражението е изпратено до съда чрез дружеството „СИТИ ЕКСПРЕС“ ООД, което няма качеството на лицензиран пощенски оператор по смисъла на чл. 18 ЗПУ, поради което относно датата на подаването му не намира приложение разпоредбата на чл. 62, ал. 2 ГПК. Във връзка с изложеното и с оглед служебното задължение на съда да следи за допустимостта на иска по чл. 422 ГПК, по отношение на която не намират приложение преклузиите по чл. 131 ГПК, в първоинстанционното производство е представено писмо от куриерското дружество „ИН ТАЙМ“ ООД, имащо качеството на регистриран пощенски оператор на неуниверсални пощенски услуги. От съдържанието на писмото се установява, че „ИН ТАЙМ“ ООД няма връзка с дружеството „СИТИ ЕКСПРЕС“ ООД, посочено като издател на процесната товарителница за пратката, чрез която е депозирано възражението на В. Б. В. срещу заповедта за изпълнение. Посочено е също, че „ИН ТАЙМ“ ООД използва търговската марка „СИТИ ЕКСПРЕС CITY EXPRESS“ с рег. № 0003706Y по силата на договор за изключителна лицензия, сключен с притежателя на марката „АБЕЛ КОНСУЛТ“ ЕООД. В заключение дружеството е заявило, че не разполага с оригинал на процесната товарителница и не може да предостави каквато и да било информация във връзка с нея. По делото е приложено изявление на В. Б. В., адресирано до въззивната банка и заведено при последната с вх. № 10524/19.12.2017 г., от което се установява, че въззиваемата е поискала спиране на образуваното срещу нея изпълнително производство, като е предложила да заплаща по 1 000 лв. месечно за погасяване на задълженията по договора за кредит за определен период от време – приблизително една година, до преодоляване на възникналите финансови и здравословни затруднения и продажбата на имота, послужил като обезпечение по кредита, след което с получените от продажбата средства да погаси остатъка от задълженията си. Пред въззивната инстанция банката отново е повдигнала въпроса за допустимостта на обжалваното решение, предвид липсата на подадено в срока по чл. 414 ГПК възражение. В тази връзка е открито производство по чл. 193 ГПК по отношение на товарителницата, с която е депозирано възражението. От приложеното извлечение от регистъра на операторите, извършващи неуниверсални пощенски услуги по чл. 38, т.1-3 ЗПУ е видно, че дружеството „СИТИ ЛОДЖИСТИКС“ ООД, което съобразно справка в ТРРЮЛНЦ към Агенция по вписванията е ново наименование на дружество „СИТИ ЕКСПРЕС“ ООД е заличено като регистриран пощенски оператор за извършване на неуниверсални пощенски услуги, считано от 30.08.2017 г. т.е. преди датата на подаване на процесното възражение пред съда. По отношение на същото е представен и протокол от проведено на 30.03.2012 г. общо събрание на дружеството, от който се установява взето решение за промяна на името на същото и промяна на дейността. Представен е и отговор от страна на „СИТИ ЛОДЖИСТИКС“ ООД до Е. С., с който дружеството потвърждава, че считано от 08.09.2017 г. е заличено като регистриран пощенски оператор и не извършва куриерски услуги. Видно от представеното извлечение от интернет страницата на Службата на Европейския съюз за интелектуална собственост, както и от направена служебна справка в същата, се установява, че действително дружеството „ИН ТАЙМ“ ООД, което е регистриран пощенски оператор, използва търговска марка „СИТИ ЕКСПРЕС CITY EXPRESS с рег. № 0003706Y, по силата на договор за изключителна лиценция, сключен с притежателя на марката „АБЕЛ КОНСУЛТ“ ЕООД, считано от 15.08.2019 г. До 21.07.2017 г. притежател на марката е било дружеството „Сити експрес България“ ЕООД. Видно е също така, че изображението на марката е заешка глава с предни крака и с тяло от пощенски плик и изписване след него на надписа СИТИ ЕКСПРЕС CITY EXPRESS, подобно на положения знак в горен десен ъгъл на товарителницата. Въз основа на издадени съдебни удостоверения по делото са приложени писмо от Комисия за регулиране на съобщенията, от което е видно също, че дружеството „СИТИ ЕКСПРЕС“ ЕООД, с променено наименование „СИТИ ЛОДЖИСТИКС“ ООД е било регистриран по ЗПУ пощенски оператор за извършване на неуниверсални пощенски услуги до 30.08.2017 г. Приложено е и второ писмо от „ИН ТАЙМ“ ООД, с което дружеството отново посочва, че не е идентично и няма връзка с „СИТИ ЕКСПРЕС“ ООД и няма данни за процесната товарителница. Сочи, че в търговската си дейност използва за някой видове пратки търговска марка СИТИ ЕКСПРЕС SITY EXPRESS. По делото са представени и доказателства за образуване на ДП № 15138/2024 г. по описа на 04 РУ-СДВР във връзка с представената по настоящето дело товарителница и нейното използване. От приложените в тази връзка доказателства се установява, че В. Б. В. е разпитана в качеството на свидетел. От представения протокол от разпита се установява, че същата е заявила, че има съдебно дело в Софийски градски съд за апартамента й в кв. „•••“. Има дело и в Софийски районен съд, но не помни да е пускала молба или възражение срещу заповед за изпълнение. Същата е посочила, че няма спомен да е ходила някога на консултация при адвокат В. В. и това име не й говори нищо. При предявяването на товарителницата е посочила, че този документ не й е познат, не разпознава своя почерк на нея и не знае къде се намира районния съд, а знае камо къде е този „ с лъвовете“. От представения протокол от 02.07.2024 г., съставен в рамките на същото досъдебно производство, се установява, че като свидетел е разпитана и адвокат В. В.. След извършена справка в личните си записки същата е заявила, че през 2017 г. лицето В. В. е посетило адвокатската кантора, находяща се в гр. София, ул. „Алабин“ № 50, вх. А, ет. 4, в която работят шестима адвокати. Поводът за посещението е бил банков спор, свързан с издадена срещу В. В. заповед за изпълнение. На лицето е била предложена правна защита, но то е отказало да заплати адвокатско възнаграждение, поради което не е било представлявано от адвокатите от кантората по образуваните дела. Проведена е единствено консултация. При последващо получаване на съдебно съобщение по делото адвокат В. е уведомила съда, че не поддържа връзка с лицето, и е поискала съдебните книжа да му бъдат връчвани лично. Адвокат В. е заявила още, че не е виждала процесната товарителница, но посоченият в нея адрес на подателя съвпада с личния адрес на адвоката и с адреса на кантората. Наред с това е посочила, че нито тя, нито кантората са използвали услугите на куриерското дружество „СИТИ ЕКПРЕС“, както и че не разпознава почерка и подписа, положени върху товарителницата. Категорично е отрекла тя или друг адвокат от кантората да са изготвяли или подавали от името на В. В. възражение срещу процесната заповед за изпълнение. При преценка на така посочените писмени доказателства въззивният съд намира, че обжалваното решение се явява недопустимо, тъй като е постановено по недопустим иск. Допустимостта на иска по чл. 422 ГПК е обусловена от наличието на издадена заповед за изпълнение, включително когато е допуснато незабавно изпълнение, както и от надлежно подадено срещу заповедта възражение по чл. 414 ГПК в законоустановения срок. Съгласно приложимата към релевантния момент редакция на чл. 414 ГПК (изм. и доп., ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г.) този срок е двуседмичен. Съобразно чл. 62, ал. 2 ГПК срокът не се смята за пропуснат, когато изпращането на книжата е извършено по пощата. Като подаване по пощата следва да се приеме и предаването на книжата на пощенски оператор, имащ право да предоставя съответната пощенска услуга (универсална или неуниверсална) по реда на ЗПУ, включително лице, регистрирано по чл. 19, т.2 ЗПУ. При анализа на събраните по делото доказателства се установява, че безспорно в двуседмичния срок след връчване на заповедта за изпълнение на длъжника В. В. по заповедното производство е депозирано възражение по чл. 414 ГПК от нейно име. То обаче е подадена чрез адвокат, за който не са представени доказателства да има учредена представителна власт ( не е представено пълномощно нито при подаване на възражението, нито след указания от страна на съда в тази насока). Предприетото процесуално действие не е и потвърдено в срока за изправяне на нередовност, даден от заповедния съд, които обстоятелства на самостоятелно основание водят до извода, че възражението не е породило предвидените в закона правни последици. Нещо повече, при съвкупната преценка на всички предприети по заповедното производство процесуални действия и представените писмени доказателства, в частност протокола от разпита на самата въззиваема в рамките на образуваното ДП № 15138/2024 г. по описа на 04 РУ-СДВР, се налага изводът, че приложеното към заповедното производство възражение по чл. 414 ГПК не само, че е подадено от адвокат без представителна власт, но и изобщо не е подадено по волята на въззиваемата. Извършените в рамките на наказателното производство процесуално-следствени действия и направените въз основа на тях фактически констатации нямат обвързваща сила за гражданския съд и не могат да бъдат използвани непосредствено за установяване на релевантните за спора факти извън предвидените в закона случаи. Това обаче не изключва възможността съдът да съобрази съдържащите се в приобщените по настоящото дело материали изявления на страна, доколкото с тях същата признава неизгодни за себе си факти. Подобни изявления представляват извънсъдебни признания и имат доказателствено значение, тъй като изхождат от самата страна и са насочени срещу поддържаната от нея в гражданския процес теза. Те не обвързват съда и нямат предварително определена доказателствена сила, а следва да бъдат преценени съобразно разпоредбите на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, във връзка с останалия доказателствен материал. В тази насока съдът съобрази, че самата въззиваема е заявила при разпита си в наказателното производство, че не е подавала възражение срещу заповедта за изпълнение, не знае къде е Софийски районен съд, както и че не познава адвокат В. В. и не е подавала пратка с процесната товарителница. Това изявление на въззиваемата се подкрепа от безспорния факт, че по делото не е представено пълномощно за адвокат В. и не се твърди Т. изобщо да е издавано. В допълнение следва да се посочи, че дори хипотетично да се приеме, че възражението е подадено от името на въззиваемата чрез посочения в него процесуален представител при надлежно учредена и доказана представителна власт, същото би било просрочено. От съдържанието на представената товарителница може да се направи обоснован извод, че неин издател е дружеството „СИТИ ЕКСПРЕС“ООД, чието наименование е посочено в долния й десен ъгъл. Към релевантната дата това дружество не е било вписано в публичния регистър на операторите, извършващи неуниверсални пощенски услуги по чл. 38, т. 1–3 ЗПУ, и следователно не е имало качеството на пощенски оператор, надлежно регистриран за извършване на куриерски услуги. Този извод не се променя от обстоятелството, че в горния десен ъгъл на товарителницата е поместено изображение, сходно или идентично с търговска марка, използвана понастоящем от друго дружество въз основа на договор с притежателя на марката. Основанието и правомерността на използването на тази търговска марка не са предмет на разглеждане в настоящото производство. Самото поставяне на подобно изображение върху товарителницата не установява нито че пратката е приета от дружеството, използващо марката, нито че издателят на товарителницата е действал от негово име или чрез неговата пощенска мрежа. За разрешаването на настоящия спор е от значение, че според съдържанието на представения документ пратката е приета от дружество, което към този момент не е било регистрирано по реда на ЗПУ като пощенски оператор за извършване на куриерски услуги. Ето защо отбелязаната в товарителницата дата на приемане на пратката не може да бъде зачетена като дата на подаване на възражението по смисъла на чл. 62, ал. 2 ГПК и съответно не установява спазването на срока по чл. 414 ГПК. При неприложимост на правилото на чл. 62, ал. 2 ГПК за дата на подаване на възражението следва да се приеме датата на действителното му постъпване в съда - 17.01.2018 г. Към този момент срокът по чл. 414 ГПК, в приложимата към процесния период редакция, вече е бил изтекъл. Изложеното обосновава извода, че обжалваното съдебно решение, доколкото е постановено по недопустим иск, се явява недопустимо и следва да бъде обезсилено, а исковото производство прекратено. По разноските: При този изход на спора въззивният съд намира, че разноските за първоинстанционното производство следва да бъдат възложени в тежест на въззиваемата и в полза на банката. Действително от събраните по делото доказателства не се установява въззиваемата лично или чрез надлежно упълномощен представител да е подала възражението по чл. 414 ГПК, поради което не може да се приеме, че с подаването му тя е дала повод за образуване на производството по чл. 422 ГПК. Това обстоятелство обаче не е достатъчно, за да бъде освободена от отговорност за разноски по реда на чл. 78, ал. 2 ГПК, тъй като предвидените в тази разпоредба предпоставки - ответникът да не е дал повод за завеждане на делото и да признае иска - трябва да са налице кумулативно. В случая въззиваемата не само не е признала предявения иск, но е оспорвала неговата основателност по същество до приключване на първоинстанционното производство, въпреки че е знаела, че не е подала процесното възражение по чл. 414 ГПК. Тя не е уведомила съда за това обстоятелство в нито един момент, а се е възползвала от създалата се процесуална ситуация, като е целяла да постигне по-благоприятен за себе си резултат относно размера на задълженията по договора за кредит. При това процесуално поведение липсват основания за прилагане на изключението по чл. 78, ал. 2 ГПК, поради което въззиваемата следва да понесе направените от банката разноски за първоинстанционното производство. С оглед горното въззиваемата следва да заплати на въззивника разноски за първоинстанционното производство в размер на 2 199,16 евро - заплатена държавна такса, 2 981,43 евро - адвокатско възнаграждение и 153,39 евро - разноски за експертиза. Въззиваемата следва да заплати на въззивника и разноските за въззивното производство на основание чл. 78, ал.1 ГПК, които са в доказан размер от 1077,76 евро заплатена държавна такса и 204,52 евро депозит за вещо лице. Претендирано е и заплащане на юрисконсултско възнаграждение, във връзка с която претенция съдът намира следното: Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК, когато юридически лица или еднолични търговци са били представлявани от юрисконсулт, в тяхна полза се присъжда възнаграждение, чийто размер се определя от съда. В изречение второ на същата разпоредба са въведени ограниченията при определянето му, като е предвидено, че възнаграждението не може да надвишава максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ и приетата въз основа на него Наредба за заплащането на правната помощ. Съответно решението от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. на Съда на Европейския съюз не намира приложение в тази хипотеза (в този смисъл определение № 887 от 19.03.2025 г. по ч. т. д. № 1884/2025 г. по описа на II т.о. на ВКС). При съобразяване на изхода на спора, както и на фактическата и правна сложност на делото и проявената от процесуалния представител на банката активност при осъществяване на защитата й, съдът намира, че следва да определи в нейна полза юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 евро. Воден от горното СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, ГО, Х-ти състав,