Решение № 5472 от 27.8.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 1290/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. С Решение от 21.11.2023 г., постановено по гр.д.№ 27708/ 2023 г. на Софийски районен съд, ГО, 179 състав, са отхвърлени като неоснователни предявените от „СЪНФУДС БЪЛГАРИЯ” ЕООД- гр. София /ЕИК 831507493/ срещу Н. Р. /ЕГН ••••••••••/ искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.234, ал.3, т.2 КТ вр. чл.92 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че Н. Р. /ЕГН ••••••••••/ дължи на „Сънфудс България“ ЕООД /ЕИК 831507493/ сумата 1500 лв., представляваща неустойка за неизпълнение по Договор за повишаване на квалификацията от 26.03.2021 г. към трудов договор № 721222 от 25.09.2020 г., и сумата 31.25 лв., представляваща лихва за забава за периода от 21.03.2023 г. до 04.04.2023 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д.№ 4305/ 2023 г. на СРС, 52 състав. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът „Сънфудс България“ ЕООД е осъден да заплати на ответницата Н. Н. сумата 450 лв.- разноски по делото. С определение от 3.01.2024 г., постановено по реда на чл.248 ГПК, е изменено цитираното по- горе решение в частта за разноските, като на основание чл.78, ал.1 ГПК „Сънфудс България“ ЕООД е осъдено да заплати на Н. Р. и сумата 200 лв.- разноски за заповедното производство. Определението е влязло в сила като необжалвано от страните. Постъпила е въззивна жалба от „СЪНФУДС БЪЛГАРИЯ” ЕООД- гр. София /ищец по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за признаване дължимостта на горепосочените суми- договорна неустойка и лихви за забава, с присъждане на разноски по делото. Поддържа се в жалбата, че неправилно СРС отхвърлил иска за неустойка за неизпълнение на задължение по чл.13 от Договор за повишаване на квалификацията от 26.03.2021 г., приемайки извод за унищожаемостта му на основание чл.27 ЗЗД, тъй като същият бил потвърден от ответницата чрез доброволното му изпълнение. Последната доброволно изпълнявала договора, като усвоила знанията и преминала двата курса Basic Shift Management Cоurse и Advanced Shift Management Course. Считано от сключване на Договора за повишаване на квалификацията на 26.03.2021 г. до прекратяване на трудовото правоотношение на 9.12.2021 г. изминали 1 година и 8 месеца, през които бил полаган труд и била повишена квалификацията й. Освен това родителите й с конклудентни действия се съгласили с договора. Въззиваемата страна Н. Р. /ответница по делото/ оспорва жалбата на ищеца и моли постановеното от СРС решение като правилно да бъде потвърдено, като претендира разноски за въззивното производство. Поддържа, че процесният договор за повишаване на квалификацията не представлява обикновена дребна сделка и сключен самостоятелно от нея- като непълнолетно лице, е унищожаем на основание чл.27 ЗЗД. Твърди също, че липсва съгласие на родителите й за сключването на договора. Предявени са установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.92, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното: Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно, като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за отхвърляне на предявените от „Сънфудс България“ ЕООД срещу Н. Н. установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.92, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД като неоснователни- чл.272 ГПК. По делото не е спорно, а се и установява от Трудов договор № 721 222/ 25.09.2020 г., че страните са били обвързани от трудово право-отношение, по което ответницата Н. Н. заемала длъжността “готвач, заведение за бързо хранене“ /“ресторантски работник“/ в ищцовото дружество „Сънфудс България“ ЕООД, с място на работа: ресторант „Делфини“ в гр. Варна. Това правоотношение било прекратено със Заповед № 8100/ 9.12.2022 г. на Управителя на ресторант „Делфини“ при „Сънфудс България” ЕООД на основание чл.327, ал.1, т.6 КТ, считано от 9.12.2022 г. На 26.03.2021 г. между страните е сключен Договор за повишаване на квалификацията, според който работодателят- ищец се задължил да проведе курс за повишаване квалификацията на ответницата, за да може същата, заемаща длъжността “готвач, заведение за бързо хранене“, да отговаря на изискванията за заемане на длъжността “мениджър“. За целта следвало да участва при провеждането на два курса: „Basic Shift Management Class“ /Основен курс за управление на смяна/ и „Advanced Shift Management Class“ /Курс за управление на смяна напреднали/- чл.2- чл.5 от договора. В клаузата на чл.12 от договора е предвидено задължение за служителя да не прекратява трудовото правоотношение по време на обучението и 18 месеца след неговото завършване, а според клаузата на чл.13 от същия, „в случай, че служителят прекрати едностранно трудовото правоотношение преди изтичане на сроковете по чл.12, независимо дали за определен период е полагал труд по време или след повишаване на квалификацията, страните приемат, че е налице пълно неизпълнение на договора и служителят дължи на работодателя неустойка в размер на 1 500 лв.“. По делото не е спорно, а се установява и от събраните писмени доказателства, че през периода 13.05.- 15.05.2021 г. е проведено обучението „Basic Shift Management Course“ /Основен курс за управление на смяна/, в което ответницата е участвала и е получила съответно удостоверение, регистрирано в Регистъра на издадените документи от Националната агенция за професионално образование и обучение /НАПОО/. Второто обучение- „Advanced Shift Management Course“ /Курс за управление на смяна напреднали/, било предвидено за м. септември 2021 г., но няма данни и доказателства по делото да е било фактически проведено. В нормата на чл.234 КТ е предвидена законодателна възможност за сключването на договор за повишаване на професионалната квалификация на работника или служителя или за придобиване на квалификация по друга професия или специалност /преквалификация/, като според ал.2 на същата с договора се определят: 1. професията и специалността, по която работникът или служителят ще се обучава; 2. мястото, формата и времето на обучението; 3. финансовите, битовите и други условия за времето на обучението, а според ал.3 с договора страните могат да уговарят: 1. задължение на работника или служителя да работи при работодателя за определен срок, но за не повече от 5 години; 2. отговорност при незавършване на обучението, както и при неизпълнение на задълженията по предходната точка. Страните по договор за повишаване на квалификация целят постигането на благоприятни за тях последици чрез повишаване равнището, степента, знанията и уменията на работника или служителя в рамките на определената професия или специалност. Обучението за повишаване на квалификацията се осъществява извън рамките на обичайния трудов процес по предоставяне на работната сила. Целта на разпоредбата на чл.234 КТ е работата в определения по чл.234, ал.3, т.1 КТ срок при този работодател след успешното повишаване на квалификацията да компенсира разходите за обучение. В случая, независимо от наличието на трудово правоотношение между страните, въз основа на сключения на 26.03.2021 г. договор за повишаване на квалификация същите са били обвързани и от облигационно правоотношение, относно чието изпълнение и отговорността при неизпълнение са приложими общите правила на гражданския закон /в този смисъл Решение № 227 от 19.04.2011 г. по гр.д.№ 1861/ 2010 г. на ВКС, IV ГО, ГК/. Съгласно приложимата разпоредба на чл.92, ал.1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, или като санкция. Поради това тя се дължи, независимо дали от неизпълнението са настъпили вреди. Неустойката е акцесорно задължение и става изискуема при неизпълнение на друго главно задължение. Фактическият състав, който следва да се осъществи, за да възникне основание за плащането на неустойка за неизпълнение на договор, е: наличие на валидно договорно задължение, неизпълнение на задължението, уговорена неустойка. Обезщетителната функция на неустойката се проявява чрез освобождаване на изправната страна от необходимостта да доказва вредите от неизпълнението. Цитираната по- горе договорна клауза- чл.13 от процесния договор, предвиждаща заплащането на компенсаторна неустойка /чл.92 ЗЗД/, представлява съглашение, имащо за предмет задължение, което става изискуемо в случай на неизпълнението на главно задължение от страна на служителя- обучаем по договора. То установява предварително размера на обезщетението за вредите, които кредиторът би претърпял в случай на пълно неизпълнение, като размерът на това обезщетение е определяем и в хипотезата на частично неизпълнение. Според посоченото по- горе, независимо, че е сключен на основание чл.234 КТ, процесният договор не представлява трудов, а гражданскоправен договор, относно чиято валидност са приложими правилата на Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, като чл.301 КТ в случая е неприложим. Процесният Договор за повишаване на квалификацията от 26.03.2021 г. не е валидно сключен, тъй като е сключен от ответницата, без да е дадено съгласие за това от неин родител и законен представител. Ответницата е родена на 14.09.2004 г. и е била на непълнолетна както при сключване на трудовия договор на 25.09.2020 г. /на 16 г.- възраст/, така и при сключване на процесния договор за повишаване на квалификацията /на 16 г. и 6 м./, и при провеждане на първото обучение за повишаване на квалификацията през м.05.2021 г. Тъй като процесният договор за повишаване на квалификацията е облигационен, а не трудов договор, притежаваната от непълнолетната ответница дееспособност да престира труд по трудово правоотношение- чл.301 и сл. КТ, не обосновава извод и за налична у същата дееспособност да придобива права и да се задължава чрез собствените си действия, вкл. дееспособност за сключването на процесния договор, регламентиран в КТ /чл.234 КТ/, но уреждащ гражданско правоотношение между страните. Дееспособността в трудовото право по чл.301 и сл. КТ не съвпада с тази по гражданското право. Фактът на сключването на трудов договор не обуславя придобиването на пълна дееспособност за сключването на всякакви договори, включително и на такъв за повишаване на квалификацията. Съгласно разпоредбата на чл.4, ал.2 ЗЛС, непълнолетните извършват правни действия със съгласието на техните родители или попечители, но те могат сами да сключват обикновени дребни сделки за задоволяване на текущите им нужди и да разполагат с това, което са придобили със своя труд. Договорът за повишаване на квалификацията не представлява “обикновена дребна сделка“ по смисъла на чл.4, ал.2 ЗЛС, поради естеството на правата и задълженията, произтичащи от него, вкл. и поради уговарянето на договорна неустойка /в размер на 1 500 лв./, дължима от непълнолетния, каквато е и претендираната по делото неустойка. Не е налице и хипотеза, при която непълнолетният може да разполага с това, което е придобил със своя труд. Договорът за повишаване на квалификацията няма за предмет престирането на работна сила, нито извършването на определена работа при работодателя, като въз основа на него не се получават блага от положен от непълнолетния служител труд. Съгласно чл.130, ал.3 и ал.4 СК за сключването на определени сделки от непълнолетен се изисква разрешение на РС, а други- като дарение, отказ от права, даване на заем и обезпечаване на чужди задължения от ненавършило пълнолетие лице, по силата на закона са обявени за нищожни. Процесният договор не е сред предвидените в цитираната законова норма случаи и не е нищожен на това основание, като за сключването му не се изисква и разрешение от СРС. Приложима в случая е нормата на чл.4, ал.2 ЗЛС, според която договорът следва да бъде сключен от непълнолетния, но със съгласието на родителите му. Тъй като процесният договор за повишаване на квалификацията е сключен от непълнолетната Н. Н. без съгласието на родителите й, се явява унищожаем на основание чл.27 ЗЗД, както правилно е приел първоинстанционният съд. Липсват данни и доказателства за санирането му чрез последващото му потвърждаване от родителите на ответницата съгласно чл.35 ЗЗД. Неправилно е схващането на ищеца- въззивник, че с участието си в курса за повишаване на квалификацията ответницата е потвърдила договора, тъй като при завършването на първия курс за повишаване на квалификацията същата все още е била непълнолетна. Обстоятелството, че е продължила да полага труд при ищеца до 9.12.2022 г. представлява изпълнение на задълженията по трудовото й правоотношение. Несъстоятелно е и твърдението ищеца за мълчаливо потвърждаване на договора от страна на родителите на ответницата, тъй като мълчанието на родителите в случая не е от естество да санира договора. Следва да се отбележи наред с горното и че уговарянето на процесната неустойка е в разрез и с нормата на чл.305, ал.1 КТ, според която работодателят полага особени грижи за труда на лицата, ненавършили 18 години, като им създава облекчени условия за работа и условия за придобиване на професионална квалификация и за нейното повишаване. Не може да се приеме, че уговарянето на компенсаторна неустойка от 1 500 лв. е съобразено с дължимите от работодателя облекчени условия за повишаване професионалната квалификация на непълнолетната ответница. Предвид горното, тъй като в случая установяването на унищожаемостта има ретроактивно действие, не може да се приеме за съществуваща и задействана в отношенията между страните неустоечната клауза на чл.13 от сключения помежду им на 26.03.2021 г. договор за повишаване на квалификацията, поради което и договорната отговорност на ответницата за плащане на претендираната от ищеца компенсаторна неустойка в случая не може да бъде ангажирана. Съгласно чл.32, ал.3 ЗЗД, ответникът по иск за изпълнение на унищожаем договор може да поиска унищожението чрез възражение и след като давността е изтекла. Доколкото се касае за защитно процесуално средство- възражение, съдът не дължи изричен диспозитив по повод унищожаемостта, поради което и наведеният в този смисъл от страна на въззивника правен довод е неоснователен. Изключение от това правило е регламентирано в чл.298, ал.4 ГПК, тъй като по възраженията за право на задържане и за прихващане се формира сила на присъдено нещо, но процесното възражение не е сред посочените в цитираната законова норма и за основателността му, доколкото има преюдициален за спорното материално право характер, съдът дължи произнасяне в мотивите на съдебното решение. Искът по чл.422 ГПК вр. чл.92, ал.1 ЗЗД е неоснователен и следва да бъде отхвърлен, а поради акцесорния му характер на отхвърляне подлежи и искът за признаване дължимостта на мораторна лихва по чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД. При тези съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по съществото на спора и неоснователност на релевираните в жалбата на ищеца доводи обжалваното първоинстанционно решение, което е правилно, следва да бъде потвърдено. При този изход на спора съобразно чл.273 вр. чл.71, ал.3 ГПК въззивникът дължи да заплати на въззиваемата страна сумата 453.13 лв.- разноски за платено за въззивното производство адвокатско възнаграждение, чийто размер е редуциран до минималния дължим съгласно Наредба № 1/ 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения размер- чл.7, ал.2, т.2, по възражението на насрещната страна за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК. Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД