Решение № 4492 от 29.6.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 6913/2024 г.

Производството е по реда на чл.258-273 ГПК. С решение № 3534 от 27.02.2024 г., СРС, 65 с-в, по гр.д.№ 13003/2023 г. е отхвърлил предявените от В. С. К. срещу Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ /ДУССД/, МВР обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.181, ал.1, пр.2 ЗМВР вр. чл.86 ЗЗД за заплащане на сумата от 2 880 лв., представляваща сбор от ежемесечно дължимите суми за храна за 36 месеца за периода от 14.03.2019 г. до 14.03.2022 г. със законната лихва за забава от депозиране на исковата молба- 10.03.2023 г. до окончателното изплащане на вземането.На основание чл.78, ал.3 ГПК В. С. К. е осъден да заплати на Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ /ДУССД/ сумата от 100 лв.-разноски за юрисконсултско възнаграждение. С определение № 19133/08.05.2024 г. СРС е изменил решението в частта за разноските, като е осъдил В. С. К. да заплати на Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ /ДУССД/ на основание чл.78, ал.3 ГПК и сумата в размерна 250 лв. Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищеца В. С. К. в частта, с която е отхвърлен предявения от него иск с правно основание чл.181, ал.1, пр.2 ЗМВР за сумата от 2 880 лв., представляваща левова равностойност на полагащата му се храна за периода 14.03.2020 г.-14.03.2022 г. с оплаквания, че същото е постановено в нарушение на материалноправните разпоредби и е необосновано.Твърди, че в месечната му заплата не е била включена левовата равностойност на храната , която е следвало да му бьде осигурявана на основание на основание § 69, ал.6 от ПЗР към ЗИД ЗМВР и чл.181, ал.1 ЗМВР и която е следвало да бъде изплащана на всички служители на МВР по смисъла иа чл.142, ал.1, т.,1, т.2 и т.3 ЗМВР.Излага твърдения за необоснованост на извода на първоинстанционния съд, че парите за храна по реда на чл. 181, ал.1 ЗМВР са нормативно включени в основната му заплата, което било установено и от приетото по делото заключение на вещото лице по ССчЕ.Твърди, че в съдебно заседание на 08.02.2024 г. вещото лице е заявило, че не може да каже конкретно какви компоненти съдържа месечната заплата на ищеца, която е била определена със заповед № 8121К-1531/03.02.2017 г. и дали е включвала левовата равностойност на храна.Поддържа, че по отношение на осигуряването и заплащането на левовата равностойност на храната, полагаща се на държавните служители от МВР, е валидна нормата на чл.181, ал.1 ЗМВР вр. с нормата на чл.142, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ЗМВР, както и че правният статут на служителите от МВР от категорията на чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР , към които се отнася и ищеца, се е уреждал както от ЗДСЛ, така и от специалния закон- ЗМВР /чл.1/.Общите разпоредби на ЗДСЛ могат да намират приложение само когато липсват изрични специални правила в ЗМВР, които биха дерогирали общия закон.Изключването на служителите по т.2 на чл.142 ЗМВР изцяло от приложното поле на този закон е в противоречие с основните принципи на управление на държавната служба в МВР, посочени в чл.141 ЗМВР.Излага доводи, че Наредба № 8121з-773 от 01.07.2015 г. е подзаконов нормативен акт, издаден от министъра на вътрешните работи, който не е оторизиран от закона /ЗМВР/ да определя на кои държавни служители да се осигурява или изплаща левовата равностойност на храната, а единствено- да определя условията и реда за предоставяне на сумите и доволствията, както и размера им- с ежегодна заповед.Въззивникът счита за необоснован и несъстоятелен изводът на съда, че считано от 01.02.2017 г., когато е преназначен по посочения ред, възнаграждението за прослужено време и левовата равностойност на храната не се начисляват отделно, а представляват компонент от получаваното от него основно възнаграждение и няма право на отделно допълнително възнаграждение за храна извън основното си възнаграждение.Моли съда да отмени обжалваното решение и да уважи предявения иск.Претендира разноски. Ответникът по въззивната жалба- Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ /ДУССД/ оспорва същата.Твърди, че правилно първоинстанционният съд е отхвърлил исковете като неоснователни и недоказани.Твърди, че вещото лице е уточнило, че новоопределената заплата след преобразуване на правоотношението е по-висока от заплатата, която лицето е получавало като служител по ЗМВР със сумата от 198 лв., с която реално е увеличена заплата на ищеца, на основание § 69, ал. 6 ПЗРЗИДЗМВР, веднага след преобразуване на правоотношението от ЗМВР по ЗДСл. Дори да се приеме, че върху разликата от 198 лв. се начислява данък 10%, то реалното увеличение на основното възнаграждение на ищеца би било 178, 20 лв., която сума покрива стойността на храната за един месец от 120 лв., дори превишава сумата за храна с 58 лв.Поддържа, че работодетелят е изпълнил стриктно разпоредбата на § 69, ал. 6 ПЗРЗИДЗМВР, като е определил една обща основна заплата, включваща стойността на всички придобивки, които е получавал служителят преди преобразуване на правоотношението, включително и стойността на левовата равностойност на храната, добавена в основната заплата.Оспорва като несъстоятелни доводите на ищеца, че съдът е следвало да вземе предвид разпоредбите на чл. 181, ал. 1 от ЗМВР вр. с чл. 142, ал. 1, т. 1, т.2 и т. 3 ЗМВР. Правилно първоинстанционният съд е приел, че е спазена разпоредбата на § 69, ал. 6 ПЗРЗИДЗМВР и че парите за храна са нормативно включени в основната заплата на ищеца, който извод се потвърждава от заключението на вещото лице.Въззиваемият излага твърдения, че на лицата с преобразувано правоотношение по § 69, ал. 6 от ЗИДЗМВР при преназначаването им по ЗДСл се определя една обща заплата, която се определя като една обща сума, в която са калкулирани като стойност всички компоненти от по ал. 6, но не като отделни пера, а като обща стойност на заплатата. Затова в хипотезата на ал. 6, законодателят е посочил, че се определя „основна заплата, не по-ниска от определеното към датата на влизане в сила на този закон възнаграждение. От езиковото и граматическо тълкуване на цялата разпоредба на ал. 6 става ясно, че думите „и включващо заплата за длъжност, допълнително възнаграждение за прослужено време и за научна степен и левовата равностойност на храната по чл.181, ал. 1 ЗМВР се отнасят за определяне на общия размер на възнаграждението преди преобразуването на правоотношението.Така определената обща стойност на това възнаграждение по завареното правоотношение следва да се включи като минимална стойност в новоопределената основна заплата по вече преобразуваното правоотношение по ЗДСл. Разпоредбата задава формула за изчисляване на минималната обща стойност/размер на новата основна заплата, а не цели да създаде права за получаване на изброените в ал. 6 елементи плюс заплатата.Ако имаше предвид обратното, т.е. изрично да се създадат такива права по отделните компоненти, законодателят щеше изрично да ги отграничи от основната заплата за длъжност, а в случая той ги инкорпорира като стойност в един общ определен размер на основната заплата и по този начин се гарантира равнопоставеност на лицата с преобразувано правоотношение и тези, които изначално са назначени по реда на ЗДСл.Заплатата за двата вида служители след 2017 г. се определя по реда на ЗДСл, която е еднаква по размер независимо дали са по заварено правоотношение или са новоназначени в сдистемата на МВР.Статутът на служителите, назначени по ЗДСл, които изпълняват административни и подпомагащи функции, се урежда от ЗДСл, а разпоредбите, които се прилагат от ЗМВР по отношение на тях са изчерпателно изброени в чл. 142, ал. 4 от ЗМВР, сред които не фигурира разпоредбата, даваща им право на безплатна храна като отделен компонент към заплатата, тъй като те не изпълняват специфичен характер на работа, поразличен от която и да е друга администрация.Моли съда да потвърди обжалваното решение.Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.Прави възражение по чл.78, ал.5 ГПК. Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл.181, ал.1, пр.2 ЗМВР, предявен от В. С. К. срещу Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ /ДУССД/- МВР.Ищецът твърди, че е служител в МВР от 2006 г., като е заемал длъжност „началник на сектор „Обслужване“ към отдел „Обществено хранене“ при ДУССД в структурата на министерството.Във връзка със ЗИДЗМВР със заповед № 8121 К- 1531/03.02.2017 г. на министъра на вътрешните работи на основание чл.9 ЗДСл и & 69 от ПЗР на ЗИДЗМВР /обр. ДВ бр.81/14.10.2017 г./, считано от 01.02.2017 г. е назначен за държавен служител на посочената длъжност.Със заповеди № 8121-К-1531/03.02.2017 г. на министъра на вътрешните работи е определена месечната му заплата, като в същата не са предвидени за изплащане суми за безплатна храна, която е следвало да му бъде осигурена на основание & 69 от ПЗР на ЗИДЗМВР и чл.181, ал.1 ЗМВР и която е следвало да бъде изплащана на всички служители на МВР по смисъла на чл.142, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ЗМВР.Със заповед № 8121 К-1589/11.03.2022 г. на министъра на вътрешните работи служебното му правоотношение е прекратено на основание чл.106, ал.1, т.2 ЗДСл, считано от 14.03.2022 г.Ищецът твърди, че за периода 14.03.2019 г.-14.03.2022 г. не му е била осигурявана и изплащана левовата равностойност на полагащата му се храна.Твърди, че по отношение на осигуряването и заплащането на левовата равностойност на храната, полагаща се на държавните служители от МВР е валидна нормата на чл.181, ал.1 ЗМВР вр. чл.142, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ЗМВР.Счита, че правният статут на служителите от МВР от категорията на чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР , към които се отнася и той, се е уреждал както от ЗДСЛ, така и от специалния закон- ЗМВР /чл.1/ и че общите разпоредби на ЗДСл могат да намират приложение само когато липсват изрични специални правила в ЗМВР, които биха дерогирали общия закон. Изключването на служителите по т.2 на чл.142 ЗМВР изцяло от приложното поле на този закон е в противоречие с основните принципи на управление на държавната служба в МВР, посочени в чл.141 ЗМВР.Излага доводи, че Наредба № 8121з-773 от 01.07.2015 г. е подзаконов нормативен акт, нздаден от миннстъра на вътрещните работи , който не е оторизиран от закона /ЗМВР/ да определя на кои държавни служители да се осигурява или изплаща левовата равностойност на храната, а единствено- да определя условията и реда за предоставяне на сумите и доволствията, както и размера им - с ежегодна заповед.По отношение на размера на левовата равностойност на храната следва да се приложи по аналогия размерът, определян с ежегодни заповеди на министъра на вътрешните работи, издавани на основание Наредба № 8121з-773/01.07.2015 г. /120 лв./.Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати сумата от 2 880 лв., представляваща сбор от ежемесечно дължимите суми за храна за 24 месеца за периода от 14.03.2020 г. до 14.03.2022 г. със законната лихва за забава от депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на вземането /съгласно допуснато измненеие на иска в с.з. на 08.02.2024 г./. С отговора на исковата молба ответникът е оспорил иска с твърдения, че предоставянето на безплатна храна е свързано с изпълняването на определени специфични дейности, изброени в чл.2 от Наредба № 8121з-904/30.07.2015 г. на министъра на вътрешните работи.Твърди, че от 01.02.2017 г., когато ищецът е преназначен, възнаграждението за прослужено време и левовата равностойност на храната не се начисляват отделно, а представляват компонент от получаваното от него основно възнаграждение.При условията на евентуалност е направил възражение за изтекла погасителна давност на основание чл.111, б. „в“ ЗЗД за периода 14.03.2019 г.-10.03.2020 г. С определението по чл.140 ГПК първоинстанционният съд е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между страните е било налице служебно правоотношение до 14.03.2022 г., по силата на което, считано от 01.02.2017 г. ищецът е заемал длъжност със статут на държавен служител по смисъла на чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР, както и че в рамките на процесния период на ищеца не е заплащана отделно левова равностойност на храна.Не е спорен и въпроса, че за процесния период левовата равностойност на храна е бил в размер на 120 лв. месечно. Видно и от заповед № 8121К-1531/03.02.2017 г. на министъра на вътрешните работи на основание чл.9 ЗДСл и & 69 ПЗР към ЗИДЗМВР /ДВ, бр.81 от 14.10.2016 г./ В. К. е назначен на длъжност „началник на сектор „Обслужване“ към отдел „Обществено хранене“ при дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“-МВР. Със заповед № 8121К-1588/11.03.2023 г. на основание чл.106, ал.1, т.5 ЗДСл служебното правоотношение на ищеца е прекратено, считано от 14.03.2022 г.Със заповеди № 8121з-1716/28.12.2018 г., № 8121з- 1464/31.12.2019 г., № 8121з-1410/30.12.2020 г. и № 8121з-1723/31.12.2021 г. на основание чл.181, ал.4 вр. с ал.1 ЗМВР министърът на вътрешните работи е определил на служителите от МВР по чл.142, ал.1, т.1 и 3 и ал.3 ЗМВР левовата равностойност на храната в размер на 120 лв. месечно съответно за 2019 г., 2020 г., 2021 г. и 2022 г. От заключението на ССчЕ на вещото лице Е.Ж. е установено, че определената заплата на ищеца от 01.02.2017 г. със заповед № 8121к- 1531/03.02.2017 г. в размер на 1 844 лв. е по-висока от заплатата, която лицето е имало през м.01.2017 г. /месеца преди преобразуване на правоотношението му/, като същата е определена в съответствие с & 69, ал.6 ПЗРЗИДЗМВР.В заплатата за м.01.2017 г. елементите с постоянен характер са били основна заплата, прослужено време и храна /120 лв./ и общият им размер през посочения месец е бил 1 646 лв.В съдебно заседание вещото лице е заявило, че в заповедта няма разбивка по какъв начин е формирана заплатата. При така установената фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи: Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК от легитимирано лице срещу акт, подлежащ на обжалване и е допустима. Предмет на въззивното производство е искът с правно основание чл. чл.181, ал.1, пр.2 ЗМВР за сумата от 2 880 лв., представляваща левова равностойност на полагащата му се храна за периода 14.03.2020 г.-14.03.2022 г. Съгласно разпоредбата на чл.142, ал.1 ЗМВР служителите на МВР са държавни служители-полицейски органи и органи по пожарна безопасност и защита на населението /т.1/; държавни служители /т.2/ и лица, работещи на трудово правоотношение /т.3/. За да отхвърли иска първоинстанционният съд е приел, че нормата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР не е сред изчерпателно изброените разпоредби на ЗМВР, приложими към статута на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР и не е прилага по отношение на ищеца.Съдът е изложил мотиви, че парите за храна по реда на чл. 181, ал. 1 ЗМВР са нормативно включени в основната заплата на ищеца.Като допълнителен аргумент съдът е изложил, че съдържанието на служебното правоотношение на ищеца се урежда от специалния ЗДСл, в който не е предвидено в полза на служителите на държавна служба да се предоставя храна или паричната й равностойност. От събраните доказателства се установи, че през процесния период страните по делото са били обвързани от служебно правоотношение, като ищецът е имал статут на държавен служител по смисъла на чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР. Съгласно разпоредбата на чл.142, ал.4 ЗМВР статутът на държавните служители по ал. 1, т. 2 се урежда със Закона за държавния служител и с чл. 56, чл. 151, ал. 1 и 7 , чл. 156, ал. 4, чл. 181, ал. 3, чл. 182, чл. 185, ал. 1, чл. 186а, чл. 190, ал. 2, чл. 191 и 233 от този закон. В чл.1 ЗМВР е предвидено, че този закон урежда принципите, функциите, дейностите, управлението и устройството на Министерството на вътрешните работи /МВР/ и статута на служителите в него.Настоящият съдебен счита, че цитираната разпоредба е обща и се отнася и до служители на ЗМВР със статут по чл.142, ал.1, т.2 доколкото не са налице изрични норми, които да изключат приложението й. Съгласно чл. 181 ЗМВР на служителите на МВР се осигурява храна или левовата равностойност.В цитираната норма не е предвидено изключение на определена категория служители от системата на МВР и конкретно за държавните служители, какъвто е и ищецът. Съгласно § 69, ал.1 от ПЗРЗИДЗМВР /в сила от 01.02.2017 г./ служебните правоотношения на държавните служители в МВР, за които се прилага § 86 от Закона за изменение и допълнение на Закона за Министерството на вътрешните работи /ДВ, бр. 14 от 2015 г./ и които към датата на влизане в сила на този закон заемат длъжности за държавни служители с висше образование и притежаващи висше образование, с изключение на тези от Медицинския институт на Министерството на вътрешните работи и на тези по § 70, ал. 1, т. 1, се преобразуват в служебни правоотношения п о Закона за държавния служител, считано от датата на влизане в сила на този закон.При назначаването на служителите по ал. 1 се определя индивидуална основна заплата, не по-ниска от определеното към датата на влизане в сила на този закон възнаграждение, определено по реда на ЗМВР и включващо заплата за длъжност, допълнително възнаграждение за прослужено време и за научна степен и левовата равностойност на храната по чл. 181, ал.1 /ал.6/. Обстоятелството, че в чл.1 от цитираните наредби за определяне на левовата равностойност на храната на служителите в МВР за 2019-2022 г. е посочено, че касаят служителите на МВР по чл. 142, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗМВР не променя този извод, тъй като законът не е делегирал на министъра на вътрешните работи да определя кои служители следва да получават храна или парична равностойност, а само да определи условията и редът за предоставяне на сумите и доволствията по чл. 181, ал.1-3 ЗМВР /чл. 181, ал.4 ЗМВР/.В този смисъл са и разясненията, дадени с ТР № 1 от 27.11.2024 г., т.д.№ 1/2024 г. на ОСГК на ВКС, съгласно които според разпоредбата на чл.181, ал.1 ЗМВР работодателят дължи левовата равностойност за полагаща се, но неосигурена безплатна храна, и на държавните служители със статут по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР.Изричния текст на чл. 1 ЗМВР, имащ характер на обща разпоредба, определяща предметния обхват на закона, предвижда, че този същият урежда принципите, функциите, дейностите, управлението и устройството на МВР и статута на служителите в него, поради което останалите текстове на същия следва да се тълкуват с оглед и във взаимовръзка с тази разпоредба. Ето защо и разпоредбата на чл. 142, ал. 4 ЗМВР , която предвижда, че статутът на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 се урежда със ЗДСл, следва да се тълкува във връзка с чл. 1 ЗМВР, чл. 56, чл. 151 ЗМВР и др., като общите разпоредби относно статута на служителите на МВР следва да се прилагат по отношение на служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР . Изключването изцяло на статута на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР от приложното поле на този закон би противоречало на основните принципи на управление на държавната служба в МВР. Обстоятелството, че правният статус на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 се урежда и от ЗДСл, а не само в ЗМВР не означава, че по същността си те са някаква категория служители на държавата извън останалите, които изпълняват държавна служба в МВР.Разпоредбата на чл.181, ал.1 ЗМВР предоставя правото на безплатна храна на всички служители на МВР. В този смисъл са и разпоредбите на чл. 184, ал. 4 ЗМВР и на специалната Наредба № 8121з-773 от 1.07.2015 г. за условията и реда за осигуряване на храна или левовата равностойност на служителите на Министерството на вътрешните работи, посочващи, че размерът на сумите и доволствията се определя ежегодно със заповед на министъра на вътрешните работи, като законът не делегира на министъра на вътрешните работи с тази заповед да може да определя и кои лица следва да получават храна или парична равностойност.На държавните служители в МВР, чийто статут се урежда и от ЗДСл не е отречено правото да са със статут на служители на държавна служба в МВР, чието функциониране е свързано с упражняването на държавна власт.Следва да се има предвид и практиката на Конституционния съд, който още с Решение № 3 от 07.03.1998 г. по к. д. № 1/1998 г. е приел, че "изобщо е неоправдано офицерите и сержантите от МВР да бъдат третирани различно от останалите държавни служители". Ето защо по отношение на тези служители е приложима разпоредбата на чл.181, ал.1 ЗМВР. По делото не се установи в получаваната през исковия период заплата от ищеца да е включен компонент левова равностойност на храна.При приемане на заключението на ССчЕ вещото лице изрично е заявило, че в заповедта няма разбивка по какъв начин е формирана заплатата. По изложените съображения искът за сумата от 2 880 лв. за периода от 14.03.2020 г. до 14.03.2022 г. се явява основателен. Поради разминаване на крайните изводи на двете инстанции обжалваното решение следва да се отмени в частта, с която е отхвърлен иска с правно основание чл.181, ал.1 ЗМВР за сумата от 2 880 лв. за периода от 14.03.2020 г. до 14.03.2022 г., като вместо това се постанови решение, с което искът да се уважи за посочения период и размер. На основание чл.78, ал.1 ГПК въззиваемият следва да бъде осъден да заплати на въззивника сумата от 664,68 евро /1 300 лв./-разноски за адвокатско възнаграждение за двете инстанции. Съдът намира за неоснователни възраженията на въззиваемата страна по чл.78, ал.5 ГПК, заявени пред двете инстанции.Претендираният пред първата инстанция размер на адвокатското възнаграждение надвишава предвидения в чл.7, ал.2, т.2 от Наредба за размера на възнагражденията за адвокатска работа, която съдът приема като ориентир за определяне на адвокатските възнаграждения, само със сумата от 112 лв. /57,26 евро/ за първата инстанция и с 12 лв. /6,14 евро/ за настоящата инстанция, поради което не е налице прекомерност по смисъла на чл.78, ал.5 ГПК. На основание чл.78, ал.6 ГПК въззиваемият следва да бъде осъден да заплати на СРС държавна такса в размер на 57,60 евро /115,20 лв./, а на СГС- сумата от 29,45 евро /57,60 лв./. Водим от горното съдът