Решение № 222 от 24.6.2026 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 232/2026 г.

Производство по реда на чл. 258 и сл от ГПК. Въззивно търговско дело № 232/2026 год. по описа на АС – Пловдив е образувано въз основа на въззивна жалба вх. № 3584/25.03.2026 год., подадена от „Агенция за национален строителен контрол“ ЕООД със седалище в гр. Хасково против решение рег. № 25/09.03.2026 год., постановено по т.д. № 70/2025 год. по описа на Окръжен съд – Хасково. С оспореното решение съдът е постановил следното: „По предявения от ДИРЕКЦИЯ ЗА НАЦИОНАЛЕН СТРОИТЕЛЕН КОНТРОЛ, БУЛСТАТ: 130008993, с адрес: гр.София, бул.“Христо Ботев“ № 47 против „АГЕНЦИЯ ЗА НАЦИОНАЛЕН СТРОИТЕЛЕН КОНТРОЛ“ ЕООД, ЕИК 204364245, със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул. “Одрин“ № 7, ет. 2, ап. 3, ИСК, предявен като главен с правно основание чл. 29, ал. 1, предл. 2-ро от ЗТРРЮЛНЦ, постанови: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че вписване с № •••, извършено от Агенцията по вписванията - Търговски регистър по заявление А4 с № 20241230161315, на промяна на наименованието от „Вал мар проект“ на „Агенция за национален строителен контрол“, е недопустимо.“ Жалбоподателят счита, че оспореният съдебен акт е недопустим, а при условията на евентуалност – неправилен. Възраженията за недопустимост на обжалваното решение се основават на доводи, че ищецът – Дирекция за национален строителен контрол няма правен интерес да предяви иск по чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ. А възраженията срещу правилността на решението се основават на твърдения за неправилно тълкуване от страна на първоинстанционния съд на нормите на чл. 7 от ТЗ. Тъй като ищецът не е търговец, същият няма право да предяви иск по чл. 7, ал. 4 ТЗ. Първоинстанционният съд незаконосъобразно обосновал извод за основателност на иска по чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ с нарушения на задълженията по чл. 7, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, като недопустимо е подложил на разширително тълкуване чл. 7, ал. 4 ТЗ. Съдът не се съобразил и с указанията, дадени в ТР № 1 от 06.12.2002 год. на ВКС, за това кои вписвания са недопустими. В конкретния случай не били налице обстоятелствата, описани в посоченото тълкувателно решение, обуславящи недопустимост на вписването. Частичното съвпадение в наименованията на ищеца и на ответника не можело да обоснове извод за недопустимост на вписването. Липсвали и основания да се приеме, че вписването е нищожно. Поради това не била налице нито една от хипотезите на чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ. Ето защо искът бил неоснователен и следвало да се отхвърли. Поради изложеното се настоява въззивният съд да постанови решение, с което отмени обжалвания съдебен акт и вместо него постанови друг, с който изцяло отхвърли предявения/предявените искове по чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ. Въззиваемата страна Дирекция за национален строителен контрол по подробно изложените в отговора доводи и съображения оспорва въззивната жалба като неоснователна. Счита решението на съда за правилно и законосъобразно и моли същото да бъде потвърдено. АПЕЛАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ, след като разгледа жалбата и прецени събраните по делото доказателства, обсъди доводите и възраженията на страните, приема за установено следното: Първоинстанционното производство по т.д. № 70/2025 год. е образувано по искова молба, подадена на 02.06.2025 год. от Дирекция за национален строителен контрол /ДНСК/ против „Агенция за национален строителен контрол“ ЕООД, със седалище гр. Хасково, с която са предявени два иска - главен с правно основание чл. 29, ал. 1, предл. второ от ЗТРРЮЛНЦ и евентуален - с правно основание чл. 29, ал. 1, предл. първо от ЗТРЮЛНЦ. Ищецът е изложил твърдение, че наименованието на ответното дружество - „Агенция за национален строителен контрол“ ЕООД, със седалище гр. Хасково наподобява и частично съвпада с името на българска държавна институция - Дирекция за национален строителен контрол /ДНСК/, което въвеждало в заблуждение относно характера и дейността на търговеца, създавайки впечатление, че дружеството е държавен орган или че има държавна подкрепа, което не отговаряло на действителността. С оглед защита на държавния интерес, наименованието на търговец с елементи, създаващи впечатление за държавен орган, следва да бъде отказано или заличено с цел защита на обществения интерес и недопускане на подвеждане. Предметът на дейност на ответника наподобявал функциите и правомощията на ищеца, уредени в чл. 222 от ЗУТ и в чл. 4 от Устройствения правилник, въвеждайки в заблуждение и накърнявайки обществения ред. Като последица от вписването възниквал правен субект, който няма и не би могъл да има такива функции, каквито са посочени в наименованието му, т.е да осъществява национален строителен контрол. Доколкото дружеството не би могло да осъществява функциите, които са посочени в името му, то вписването на фирма с такова име от лице, нямащо функциите на орган на държавна власт, обосновавали нищожност и недопустимост на вписването на фирмата. В правния мир нямало юридическо лице извън ДНСК, което да осъществява контрол на проектирането и строителството. Вписването на предмета на дейност „технически контрол в проектирането и строителството, организиран под формата на предприятие“ се явявало нищожно, доколкото не би могло да породи фактически или правни действия и резултати, съгласно чл. 160 от ЗУТ и чл. 163а, ал. 5 от ЗУТ, според които изпълнението на контролни и ръководни функции е възложено само на физически лица, но не и на предприятие. За ДНСК, като орган на държавна администрация, подчинен на Министъра на регионалното развитие и благоустройството, било от особена важност абревиатурата и отличителните й знаци да бъдат ясно разпознаваеми и лесно различими от другите частни и публични субекти в страната. Счита, че нормата на чл. 7, ал. 4 от ТЗ следва да се приложи разширително, доколкото в търговските и гражданските правоотношения участват не само търговци, но и държавата, чрез своите органи и ведомства. Изложени са доводи относно несъответствието в смисъла и значението на думите „агенция“, „национален“ и „контрол“, съгласно речника на българския език, с тези, формиращи наименованието на ответното дружество. С писмо от 12.05.2025 год., адресирано да Агенцията по вписванията /АВ/ и до ответника, ищецът поискал да бъдат извършени действия за промяна в наименованието на ответното дружество и за вписване на промяната в търговския регистър, в отговор на което ищецът бил уведомен, че АВ не разполага с правомощия служебно и по свой почин да заличи вписани обстоятелства в ТР. С оглед на изложеното е отправено искане до сезирания Окръжен съд – Хасково да постанови решение, с което съдът да признае за установено, че вписването на наименованието на ответника „Агенция за национален строителен контрол“ ЕООД, извършено в ТР под № •••, е недопустимо, а при условията на евентуалност - нищожно. Претендирани са сторените по делото деловодни разноски. Ответникът „Агенция за национален строителен контрол“ ЕООД е оспорил исковете. Изложил е доводи за недопустимост на исковете поради липса на правен интерес от предявяването им. По същество е оспорил исковете като неоснователни. Позовавал се е на разрешенията, възприети в ТР № 1/06.12.2002 год. на ВКС и е аргументирал становище, че в случая не е налице нито една от хипотезите, посочени в това решение, при които да е налице основание да се приеме, че вписване е недопустимо или нищожно. Настоява исковете да бъдат отхвърлени. Първоинстанционният съд е постановил оспореното в настоящото производство съдебно решение № 25/09.03.2026 г., с което е приел, че главният иск е основателен, тъй като вписването на наименование на дружество, което е почти напълно сходно с наименованието на държавна институция, е способно да въведе в заблуждение както търговските партньори на ответника, така и административните органи, което е в противоречие с чл. 7, ал. 2 ТЗ и съставлява вписване на недопустимо обстоятелство. Предвид основателността на главния иск, не се е произнесъл по евентуалния. Въззивният съд разгледа събраните по делото доказателства, обсъди доводите и възраженията на страните и намери за установено следното: От справка в Търговския регистър по ЕИК на ответното дружеството, извършена на основание чл. 23, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ, се установява, че на 07.12.2016 год. в Търговския регистър е вписано новоучреденото търговско дружество с наименование „Вал мар проект“ ЕООД със седалище гр. Хасково, в чийто предмет на дейност е включено инвестиционно проектиране. Първоначално едноличен собственик на капитала е бил В. М., който е променян през 2022 год. и през 2023 год., когато всички дялове от капитала на дружеството са придобити от М.М.. С писмен договор с нотариална заверка на подписи и съдържание, сключен на 18.12.2024 год., едноличният собственик на капитала М.М. е прехвърлила притежаваните от нея дялове от капитала на „Вал мар проект“ ЕООД на С. Г. Н.. Новият едноличен собственик на капитала е провел Общо събрание, на което е взел решение да промени наименованието на дружеството на „Агенция за национален строителен контрол“ ЕООД, да промени седалището на дружеството и предмета на дейност, който занапред да бъде: „Организиране на дейност по осъществяване на независим технически надзор в строителството и/или/ проектирането под формата на предприятие, технически контрол в проектирането и строителството, организиран под формата на предприятие; дейности по проектиране, както и всяка друга дейност, незабранена от закона“. Нововъзникналите обстоятелства са заявени за вписване със заявление обр. А4 № ••• и са вписани в Търговския регистър на 06.01.2025 год. под номер •••. На 07.05.2025 год. „Агенция за национален строителен контрол“ ЕООД е подало заявление до ДНСК за издаване на удостоверение за упражняване на дейностите по чл. 166, ал. 1, т. 1 от ЗУТ за оценяване на съответствието на инвестиционните проекти и/или упражняване на строителен надзор. По този повод ДНСК е отправило писмо до Агенцията по вписванията от 12.05.2025 год. с копие до „Агенция за национален строителен контрол“ ЕООД, с което, позовавайки се на принципа на защита на държавния интерес, е заявила позиция, че настоява да бъдат взети мерки за промяна на наименованието на дружеството и за вписването на промяната в Търговския регистър. В отговор на това писмо Агенцията по вписванията е уведомила ДНСК, че не разполага с правомощия служебно и по свой почин да заличава вписани обстоятелства в регистъра и е посъветвала молителя да се възползва от правната възможност по чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ като предяви иск за нищожност или недопустимост на вписването, който съвет ищецът очевидно е последвал, подавайки настоящата искова молба. Ищецът е представил с исковата молба Устройствения правилник на ДНСК, приет с ПМС № 127/22.05.2019 год., който е публикуван в „Държавен вестник“. Съгласно чл. 4 от този подзаконов нормативен акт ДНСК упражнява контрол по спазването на ЗУТ и на нормативните актове по прилагането му при проектиране на строителството, упражнява контрол по законосъобразността на изпълнението и ползването на строежите от първа, втора и трета категория, осъществява контрол по законосъобразността на издадените строителни книжа, както и на действията на общинските администрации и на участниците в инвестиционния процес за спазването на разпоредбите по устройство на територията за всички категории строежи на територията на Република България. При така установеното от фактическа страна, съдът достига до следните правни изводи: Спорът по делото не е фактически, а е изцяло правен. Ищецът правилно е квалифицирал исковете си по чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ. Според тази норма всяко лице, което има правен интерес, както и прокурорът, може да предяви иск за установяване на нищожност или недопустимост на вписването, както и за несъществуване на вписано обстоятелство; искът по се предявява пред окръжния съд по седалището на търговеца, относно когото е извършено вписването. Тази квалификация обосновано е възприета и от първоинстанционния съд. Искът по чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ е установителен. Както всеки установителен иск, имащ за правно основание общата разпоредба на чл. 124, ал. 1 ГПК, така и по изричното разпореждане на ал. 1 на чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ, за допустимостта на този иск е необхоД. лицето, което го предявява, да има правен интерес от установяване на нищожността или недопустимостта на вписването, респ. вписването на несъществуващо обстоятелство. Съдът дължи служебна преценка на наличието на правен интерес, а в случая наличието му се повдига като въпрос и от ответната страна. Наличието на правен интерес е абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимостта на иска. Въззивният съд споделя изводите на първоинстанционния съд, че за ДНСК е налице несъмнен правен интерес от установяването на пороците при вписването на наименованието на ответника. Твърденията на ДНСК, че наименованието на ответното дружество почти напълно съвпада с наименованието на ищеца и изложените опасения, че това крие рискове от въвеждане в заблуждение както частноправните субекти, така и държавните институции относно статута и функциите на ответното дружество, са достатъчни, за да обосноват у съда несъмнен извод, че ДНСК има правен интерес от предявяването на установителния иск и може допустимо да повдигне пред съда правен спор досежно допустимостта на вписването в търговския регистър на подобно сходно с неговото наименование. Активно легитимирано да предяви установителните искове по чл. 365, т. 3 от ГПК, вр. чл. 29 от ЗТРРЮЛНЦ е това лице, чието правно положение е засегнато от вписаното обстоятелство и би се променило вследствие на заличаването му. След като ищецът твърди, че с вписаното обстоятелство се засягат обществени отношения, свързани функциите и правомощията на ДНСК и се създава опасност от подвеждане на участниците в обществения живот, по отношение на които ДНСК би имал контролни функции, това е достатъчно да се приеме, че държавният орган има правен интерес да установи недопустимостта на вписването на това наименование. Ищецът като трето лице в регистърното /охранителното/ производство и като държавен орган не притежава друга правна възможност за защита на правата си и на обществения интерес в регистърното производство, по което не е страна. Той няма и процесуална легитимация да предяви иск по чл. 7, ал. 4 от ТЗ, предоставена единствено на лице, отговарящ на изискването за „търговец“ по смисъла на чл. 1 от ТЗ. Ето защо въззивният съд приема, че установителните искове по чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ са предявени от ДНСК при наличие на надлежно обоснован правен интерес и като такива са допустими и подлежат на разглеждане по същество. А оплакванията във въззивната жалба, че решението на първоинстанционния съд, като постановено по недопустими искове, е също недопустимо и подлежи на обезсилване, са неоснователни. Несъмнено е, че от значение при решаването на спора са разрешенията, възприети в т. 3 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1 от 06.12.2002 год. на ВКС по тълк.д. № 1 / 2002 год. на ВКС, ОСГК, на което ответникът се позовава. То е относимо към искове по чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ, въпреки че е постановено преди приемането на закона през 2006 год., в сила от 2008 год., тъй като дава тълкуване на норми, свързани с вписванията в търговския регистър, а нормата на чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ е сходна с разпоредбата на чл. 498 от ГПК /отм./, във връзка с тълкуването на която е постановено решението в частта му по т. 3. Според диспозитива на Тълкувателното решение порочните вписвания в търговския регистър подлежат на установяване чрез самостоятелен иск при наличието на правен интерес. В мотивите на тълкувателното решение е посочено следното: „При иск за установяване нищожност или недопустимост на вписването или несъществуване на вписаното обстоятелство проверката не следва да се простира по отношение законосъобразността на самото вписано обстоятелство (решение на общо събрание, на управителен или надзорен орган на дружеството). Ако решението на ОС е незаконосъобразно, членът на дружеството разполага с иск по чл. 74 ТЗ. Ако е вписано решение на съвет на директорите или надзорен съвет, членът на дружеството разполага с иск по чл. 71 ТЗ. След успешното провеждане на всеки един от двата иска, решенията по които имат действие занапред, вписаното обстоятелство ще бъде заличено на основание чл. 498 ГПК, като заличаването също няма обратно действие. Аргумент за изключване проверката на самото обстоятелство е това, че искът за установяване нищожност или недопустимост на вписването или несъществуване на вписаното обстоятелство може да бъде предявен освен от член на дружеството, още и от всяко трето заинтересовано лице. Ако установителният иск е предявен от член на дружеството и се извърши проверка относно законосъобразността на самото обстоятелство - това би било заобикаляне на чл. 71 и 74 ТЗ. Ако искът е предявен от трето лице, то това би му дало възможност за ревизия на решение на орган на дружеството, което е недопустимо. Освен недопустима, такава намеса е и неоправдана, тъй като за третото лице решенията на органите на дружеството не са задължителни и то може да се защити чрез оспорване на действията, произтичащи от тези решения, без да е необхоД. в отделен иск да установява тяхната незаконосъобразност. Искът с правно основание чл. 431, ал. 2 ГПК е предоставен на разположение на страната, която твърди порок на самото вписване (като охранително производство) или несъществуване на вписаното обстоятелство. Целената правна последица е прилагането на чл. 498 ГПК. По смисъла на този текст, "вписване" е не само техническата дейност по отразяване на охранителното съдебно решение в търговския регистър, а и регистърната дейност на съда по допускане на това вписване, представляваща сложен фактически състав, чието заключително действие е отразяването в регистъра. Нищожно е вписването на неподлежащо на вписване обстоятелство, както и допускане на вписване със съдебно решение, което не отговаря на изискванията за валидност. Такива са случаите, когато решението не е постановено от надлежен съдебен състав, или е постановено извън пределите на правораздавателната власт на съда. Недопустимо е вписване, което е постановено по искане на нелегитимирано в регистърното производство лице - чл. 494 ГПК или вписване, по което съдът се е произнесъл без да е бил сезиран.“ Въззивният съд напълно споделя мотивите на първоинстанционния съд, че дадените с цитираното тълкувателно решение указания не следва да се прилагат стриктно стеснително при решаване на въпроса дали са налице пороци при вписването, а с оглед смисъла и целта на закона и на дадените с тълкувателното решение разяснения. Регистърното производство по своята правна същност е охранително производство. Според нормата на чл. 533 ГПК, съдържаща се в глава 49 ГПК – общи правила при охранителните производства, съдът е длъжен служебно да провери дали са налице условията за издаване на искания акт, като по своя инициатива събира доказателства и взема предвид факти, непосочени от молителя. Според препращащата норма на чл. 540 ГПК за охранителните производства освен общите правила на този кодекс се прилагат съответно и правилата на исковото производство с конкретно посочени изключения. Сред общите правила на ГПК са добросъвестност /участниците в производствата са длъжни да упражняват предоставените им права добросъвестно и съобразно добрите нрави/ и законност /съдът разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, а когато те са непълни, неясни и противоречиви – според общия им разум/. Какво предвижда закона във връзка с наименованията на търговските дружества? Съгласно чл. 7, ал. 1 от ТЗ фирмата е наименованието, под което търговецът упражнява занятието си и се подписва, а съгласно ал. 2 фирмата трябва да отговаря на истината, да не въвежда в заблуждение и да не накърнява обществения ред и морала. Търговската фирма е словесно обозначение, което следва да отговаря на установените в ТЗ изисквания, за да бъде вписана в регистъра и съответно с регистрираното наименование търговецът да участва в търговския оборот и да осъществява съответна стопанска дейност. Вписването в търговския регистър и използването на съответно фирмено наименование е и задължение на търговеца по смисъла на чл. 13, ал.1 от ТЗ. Безспорно в случая е, че е налице сходство между фирменото наименование на ответника - „Агенция за национален строителен контрол“ с наименованието на ищеца - „Дирекция за национален строителен контрол“. Двете наименования се състоят от по пет думи, като единственото различие, е че вместо „дирекция“, в наименованието на ответника е записано „агенция“. Според българския тълковен речник думата „агенция“ означава „представителство на учреждение, предприятие, фирма“. А думата „дирекция“ има следното значение: „висш административен орган, ръководен от директор, за управление на учреждение или сектор в обществения живот“. Следователно думата „агенция“ би могла да означава и държавно учреждение с властнически контролни функции, каквото е ДНСК. Според чл. 47 от Закона за администрацията „държавната агенция“ е администрация на пряко подчинение на Министерския съвет за разработване и осъществяване на политика, за която не е създадено министерство; държавната агенция е юридическо лице на бюджетна издръжка; с постановлението за създаване на държавната агенция Министерският съвет определя начина на функциониране и необходимата административна организация за осъществяване на дейността и. Съществуват множество органи на държавната администрация, носещи думата „агенция“ в наименованията си: Агенция „Митници“, Агенция по вписванията, Агенция за социално подпомагане, Държавна агенция за бежанците, Държавна агенция „Национална сигурност“ (ДАНС), Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“, Изпълнителна агенция по лекарствата, Изпълнителна агенция „Медицински надзор“, Изпълнителна агенция по околна среда и пр. Опасността да се достигне до извод, че ответното търговско дружество с конкретното свое фирмено наименование има властнически функции на държавен орган, се подсилва от обстоятелството, че в наименованието му след думата агенция се съдържа прилагателното „национален“. В тази връзка се има предвид, че в структурата на държавното управление съществува Национална агенция по приходите – специализиран държавен орган към министъра на финансите за установяване, обезпечаване и събиране на публични вземания. Така, разликата в наименованията на страните по делото е единствено в думата „Агенция“ и съответно „Дирекция“, като и двете въз основа на нормативната уредба и структурата на държавната администрация се свързват с държавни институции. В наименованията на двете страни се съдържа израза „национален строителен контрол“. Сходството в наименованията на страните по делото е толкова интензивно, че е доведено до степен на почти пълна идентичност. И това сходство с лекота може да въведе в заблуждение както потребителите, така и представителите на административните органи и търговските партньори, относно идентичността, функциите и правомощията на лицето, с което влизат в правоотношения. А различието в първата думата от наименованията не променя смисловото значението им. Съществуването на два правни субекта със сходно наименование, единият от които търговец, частноправен субект, а другият - държавен орган, носител на власт със сериозни властнически функции, неминуемо ще доведе до въвеждане на трети лица в заблуждение относно това с кое точно лице комуникират, което е недопустимо от гледна точка на закона. Наименованието на ищеца не отговаря на истината по смисъла на чл. 7, ал. 2 от ТЗ, доколкото осъществяването на национален строителен контрол е възложено единствено и само на ищеца в качеството му на държавен орган. Следователно може обосновано да се предположи, че средният гражданин би останал с впечатление, че частноправният субект е публичноправен орган или разполага с властнически правомощия. Това е именно видът заблуждение, което чл. 7, ал. 2 ЗЮЛНЦ цели да предотврати. Предвид изложеното, съдът достига до категоричния извод, че наименованието на ответника е в директно противоречие с императивните норми на закона. Изборът на наименованието и заявяването му за вписване и в пряко противоречие с принципа на законност, на който се подчинява на охранителното производство. Във връзка с доводите на жалбоподателя, извлечени от тази част от мотивите от тълкувателното решение, според която проверката в производството, касаещо пороци при вписването, не следва да се простира по отношение законосъобразността на самото вписано обстоятелство (решение на общо събрание, на управителен или надзорен орган на дружеството), следва да се акцентира върху следното: Достигането до този извод, ВКС е обосновал с това, че ако решението на Общото събрание или на орган на дружеството, дало основание за вписването, е незаконосъобразно, членът на дружеството разполага с иск по чл. 74 или чл. 71 ТЗ, като след успешното провеждане на всеки един от двата иска, решенията по които имат действие занапред, вписаното обстоятелство ще бъде заличено и заличаването също няма да има обратно действие; ако искът е предявен от трето лице, то това би му дало възможност за ревизия на решение на орган на дружеството, което е недопустимо; освен недопустима, такава намеса е и неоправдана, тъй като за третото лице решенията на органите на дружеството не са задължителни и то може да се защити чрез оспорване на действията, произтичащи от тези решения, без да е необхоД. в отделен иск да установява тяхната незаконосъобразност. В случая обаче с предявяването на установителния иск от страна на третото лице от една страна не се заобикаля реда за защита по чл. 74 и чл. 71 ТЗ, тъй като това трето лице, поради липсата на членствено правоотношение с дружеството, очевидно не разполага и със защитата, предвидената в посочените законови текстове. Искът на третото лице ДНСК не е способ за недопустима намеса в автономността на волята на органите на дружеството, каквато според тълкувателното решение не следва да се допуска. Основен принцип в правото е, че гражданските права се простират до там, докъдето упражняването им не съставлява ограничаване на правата на другите. След като автономията на волята на органите на ответника при избор на наименование е използвана по начин, че е създала недопустима привидност за дублиране на функциите на частноправен субект с тези на държавен контролен орган, то тази автономия за свободно определяне на наименованието не е неограничена и подлежи на ревизия в съдебно производство, дори по повод на иск на трето лице. При обосновката на съждението, че по иск на трето лице не се изследва законосъобразността на решението, в тълкувателното решение се говори също за това, че за третото лице решенията на органите на дружеството не са задължителни и то може да се защити чрез оспорване на действията, произтичащи от тези решения, без да е необхоД. в отделен иск да установява тяхната незаконосъобразност. Но случаят е специфичен, тъй като с вписването в търговския регистър на решението на ЕСК наименованието на дружеството да се промени на „Агенция за национален строителен контрол“ ЕООД, това решение вече е станало задължително за всяко трето лице, което е длъжно да използва фирменото наименование при индивидуализация на ответника; то е станало задължително и за ищеца по делото ДНСК, от който като държавен орган е поискано да издаде удостоверение за упражняване на дейностите по чл. 166, ал. 1, т. 1 ЗУТ и който при издаването на удостоверение следва да се съобрази с вписаното в ТР наименование. В тази хипотеза от ДНСК като държавен орган не следва да бъде демонстрирана пасивност и незаинтересованост, а напротив, бдителност и активност в защита на обществения интерес, каквито именно е проявени с подаването на процесната искова молба. Всичко изложено обосновава извод, че мотивите на тълкувателното решение не следва да бъдат възприемани буквално и налагани като шаблон върху всеки казус, а да бъдат интерпретирани в зависимост от спецификите на всеки случай, в светлината на защитата на обществения интерес от вписвания в Търговския регистър, които въвеждат в заблуждение и накърняват обществения ред, създавайки привидност, че частноправен субект упражнява публични функции с мълчаливото съгласие на държавен орган. Липсата на реакция от страна на държавния орган би утвърдило песимистичното убеждение у гражданите, че държавата е абдикирала от функциите си и нехае за защитата на обществения интерес. Потребността от подобна активност на държавната администрация в защита на обществения интерес е особено видима във контекста на регистрацията на сдружение с наименование „Национална агенция за контрол на защитените територии", попаднало във фокуса на общественото внимание във връзка със случая „Петрохан“ от зимата на 2026 год. и породило вълна от въпроси, недоволство и множество институционални проверки. Във връзка с доводите във въззивната жалба, че ДНСК като държавен орган няма качеството търговец и поради това законодателят не му е предоставил защитата по чл. 7, ал. 4 ТЗ, следва да се посочи следното: Несъмнено ДНСК не е търговец, поради което не разполага с иска по чл. 7, ал. 4 ТЗ. Но след като законът с посочената разпоредба предвижда ред за защита на частния интерес на друг търговец, регистрирал по-рано фирма със сходно наименование, на още по-силно основание /per argumentum a fortiori/ следва да се признае възможност на държавен орган в защита на интереса на тази институция и най-вече на обществения интерес да противодейства на недобросъвестното заявяване или използване на фирма, почти идентична с наименованието на държавен орган. Недобросъвестността е лесно изводима от обстоятелството, че ответното дружество е вписало промяна в предмета си на дейност пряко свързана и с административните функции на ищеца по упражняването на контрол по спазването на ЗУТ и на нормативните актове по прилагането му при проектиране и строителство, в т.ч. влагането на качествени материали с оглед осигуряване на сигурността, безопасността, достъпността и др. нормативни изисквания към строежите. Поради изложените съображения въззивният съд приема, че ДНСК при наличие на легитимен правен интерес е предявил установителен иск за прогласяване на недопустимостта на вписването на промяната във фирменото наименование на ответника. А по същество ищецът установи, че вписването на това обстоятелство в Търговския регистър, като противоречащо на повелителни норми на закона, свързани с изискванията към фирмените наименования на търговците и влизащо в противоречие с принципа за законност, е недопустимо вписване. Поради това главният иск е основателен и следва да бъде уважен. Като е постановил решение в същия смисъл, първоинстанционният съд е постановил законосъобразен и обоснован съдебен акт, който следва да бъде потвърден. Поради неоснователността на подадената въззивна жалба и на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 1, вр. 8 ГПК, вр. чл. 23, т. 4 от Наредбата за заплащането на правната помощ, в полза на въззиваемата страна ДНСК следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 230 лева или 117,60 евро. С оглед на изложеното чл. 272 ГПК съдът