Решение № 4051 от 20.7.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 2088/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК. С Решение № 58 от 03.01.2023 г., постановено по гр.д. № 31695/2022 г. по описа на СРС, 60-ти състав, са били отхвърлени предявените от Д. К. М. обективно кумулативно съединени искови претенции с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 т. 3 КТ във вр. с чл. 225 КТ срещу „С.К.“ АД. Първоинстанционният съд се е произнесъл относно отговорността за разноски, възлагайки ги с оглед изхода на делото в тежест на ищеца. Недоволен от така постановения първоинстанционен съдебен акт е останал ищецът по исковете, който обжалва решението в неговата цялост. Наведени са доводи за неправилно приложение на материалния закон. Твърди се, че неправилно съдът е приел, че по отношение на въззивника ищец е налице специфично изискване за заемане на длъжността – такова за притежаване на разрешение за достъп до класифицирана информация. Посочва, че подобно изискване в длъжностната характеристика на въззивника не е записано, и оспорва, че същото произтича само от естеството на работа и основните трудови функции и задължения на служителя на тази позиция. Твърди, че подобно изискване никога не е било довеждано до знанието на въззивника ищец. Оспорва изводите на първа инстанция, че ответникът по делото се явява организационна единица по смисъла на ЗЗКИ, като твърди, че подобно качество същият би могъл да придобие след получаване на удостоверение за сигурност по чл. 96 от ЗЗКИ, каквото към момента на прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца той не е притежавал. В тази връзка се твърди, че въззиваемият ответник не би могъл да изисква и очаква от служителите да имат разрешение за достъп до класифицирана информация, след като самият той като работодател не е получил такова. Излагат подробни доводи, че актът с № 233/20.04.2022 г., с който се отнема достъпа до класифицирана информация на въззивника ищец, не е влязъл в сила, поради което се твърди, че не е налице обективна невъзможност по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 12 от КТ. Следващият аргумент за незаконност на уволнението касае съдържанието на заповедта, с която се прекратява трудовото правоотношение, като се твърди, че същата е немотивирана. Навеждат се и доводи за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Твърди, се че районният съд неправилно е приел представени от ответника след преклузивния срок по чл. 312, ал. 2 ГПК документи – списъци по чл. 37, ал.1 от ЗЗКИ, издадени на 20.01.2022 г. и на 29.04.2022 г.. Отправя искане решението на първоинстанционния съд да бъде отменено, а исковите претенции да бъдат уважени изцяло. Претендира разноски за две инстанции. Въззивникът ищец представя писмена защита, в която преповтаря възраженията и доводите си, изложени във въззивната жалба и оспорва доводите на насрещната страна. В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „С.К.“ АД, подаден чрез процесуалния представител на страната. В същия са изложени подробни аргументи за правилност на решението на районния съд. Твърди се, че правилно районният съд е приел за доказан фактическият състав на чл. 328, ал.. 1, т. 12 от КТ. Излагат се съображения, че „С.К.“ АД е организационна единица по смисъла на ЗЗКИ, както и че спрямо ищеца М. по силата на заеманата от него длъжност е съществувало изискване за разрешен достъп до класифицирана информация. Твърди, че с отнемане на разрешението му за него е възникнала пречка от обективен характер, независеща от работодателя, за изпълнение на трудовите му задължения и функции. Посочва, че макар и актът за отнемане на разрешението на ищеца да не е влязъл в законна сила, неговото прилагане е задължило работодателя незабавно и изцяло да лиши въззивника ищец от достъп до такава информация, което от своя страна е довело до невъзможност фактическото изпълнение на заеманата длъжност. Поддържа становище за мотивираност на акта, с който е било прекратено трудовото правоотношение с въззивника. Оспорва доводите на въззивника за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено. Претендира разноски. Въззиваемият представя писмена защита, в която преповтаря доводите, изложени в отговора на въззивната жалба, като оспорва доводите на насрещната страна. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба от Д. К. М., с която срещу „С.К.“ АД били предявени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване за незаконно на прекратяването на трудовото правоотношение между страните, прекратено с Заповед № 300-0331 от 03.05.2022 г. на изпълнителния директор на ответното дружество, за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 от КТ, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност „Директор Дирекция „Сигурност“, както и с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225 КТ за заплащане на обезщетение за оставане без работа в размер на 36 300 лева за времето от 04.05.2022 г. до 04.11.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата от предявяване на иска до окончателното плащане. Твърди незаконосъобразност на прекратяването на следните основания: 1) липса на обективна невъзможност, тъй като актът за отнемане на разрешение за достъп до класифицирана информация не е влязъл в сила, обжалван е от ищеца, а трудовото правоотношение е прекратено и в срока за оспорване на издадения акт, в който срок съгласно чл. 90, ал. 1 от АПК съществува забрана за неговото изпълнение; 2) немотивираност на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение; 3) лиса на изискване в длъжностната характеристика за заеманата длъжност служителят да притежава разрешение за достъп до класифицирана информация. В исковата молба се твърди, че ищецът е останал без работа за периода 04.05.2022 г. до 04.11.2022 г., както и че последното получено брутно месечно трудово възнаграждение е в размер на 6050 лева. Ответникът „С.К.“ АД, в срока по чл. 131 ГПК депозира писмен отговор на исковата молба, като оспорва предявените искове. Признава, че между страните е съществувало валидно възникнало трудово правоотношение, по силата на което въззивника ищец е заемал длъжността „Директор на Дирекция „Сигурност“, както и че същото е прекратено със Заповед № 300-0331/03.05.2022 г.. Не оспорва, че последното брутно трудово възнаграждение на въззивника е в размер на 6050 лева. Оспорва твърдението, че прекратяването е незаконосъобразно. Твърди, че отнемането на разрешението за достъп до класифицирана информация представлява обективен факт, независещ от волята на страните, който е настъпил след възникване на трудовото правоотношение между тях и можело да бъде подведен под основанието на чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ. Допълнителното изискване към служителите за достъп до класифицирана информация не произтичало от длъжностната характеристика, а от разпоредбата на чл. 37, ал. 1 ЗЗКИ и включването на съответната длъжност от работодателя в списък на длъжностите и задачите, за които се изисквал такъв достъп. Без да има разрешение за достъп до класифицирана информация, било невъзможно ищецът да изпълнява възложените му трудови функции и задължения. Твърди, че уволнителната заповед била мотивирана и отговаряла на всички законови изисквания. В условията на евентуалност прави възражение за прихващане на вземането на ищеца по чл. 225 КТ с насрещно вземане на ответника за изплатено обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ в размер на 6050 лева. В първоинстанционното производство са събрани писмени и гласни доказателства, от които се установява от фактическа страна следното: Не се спори между страните, че през процесния период са били обвързани от валидно трудово правоотношение, по силата на което въззивникът ищец заемал длъжността „директор Дирекция „Сигурност“ в ответното дружество, както и че брутното трудово възнаграждение на въззивника ищец за последния пълен отработен месец преди уволнението било в размер на 6050 лева. От представена по делото справка за актуално състояние на трудовите договори на Д. М. към 04.11.2022 г., издадена от ТД на НАП – София град, се установява, че от 27.07.1995 г. ищецът работил в „Летище София“ ЕАД, като от 24.02.2010 г. заемал длъжността „директор Дирекция „Сигурност“. С допълнително споразумение от 20.04.2021 г. трудовото правоотношение на Д. М. било прехвърлено на основание чл. 123 КТ към новия работодател – „С.К.“ АД. По делото е приета длъжностна характеристика за длъжността „директор Дирекция „Сигурност“/директор Дирекция „Административни дейности“. Същата била подчинена на главния оперативен директор и на изпълнителния директор на ответното дружество. Съгласно т. 6.1.10 от длъжностната характеристика част от нормативната база, необходима при изпълнението на трудовите задължения на длъжността, били заповеди и разпоредби на ръководството на „С.К.“ АД. Основните трудови функции и задължения на ищеца включвали: управлява, организира и контролира дейността по защита на охраняемите граници на летище София от актове на незаконна намеса като стратегически обект (Постановление № 4 от 19.01.2010 г., обн. ДВ, бр. 7/26.01.2010 г.) и мерките по осигуряване сигурността на гражданското въздухоплаване в пълно съответствие с регламентиращата нормативна база; организира, управлява и контролира цялостната дейност на Дирекцията по начин, гарантиращ законосъобразното, своевременно и точно реализиране на отношенията между дружеството и различните държавни надзорни служби и агенции, свързани с летищното осигуряване на полетите; управлява, организира и контролира дейностите по сигурността на въздухоплавателните средства и пътници по начин, който гарантира качественото, точно и своевременно тяхно обслужване; организира и обезпечава работата на Щаба по управление на кризисни ситуации; управлява, организира и контролира дейността на дирекцията по начин, който гарантира стриктното опазване в тайна и неразпространения на определените като конфиденциални документи и информация; уведомява своевременно главния оперативен директор и изпълнителния директор на „С.К.“ АД за всички възникнали проблеми в процеса на изпълнение на трудовите задължения. Видно от отбелязване в длъжностната характеристика, същата била връчена на ищеца на 14.04.2022 г. Със Заповед № 3-100/30.01.2020 г. на ръководителя на организационната единица „Летище София“ ЕАД, на основание чл. 20, ал. 1 и чл. 37, ал. 1 ЗЗКИ бил актуализиран списъкът на длъжностите в дружеството, за които се изисквал достъп до съответното ниво на класифицирана информация, представляваща държавна тайна. Видно от приложения към заповедта списък под № 19 била посочена длъжността „директор Дирекция „Сигурност“. Със Заповед № 3-26/20.01.2022 г. на ръководителя на организационната единица „С.К.“ АД, на основание чл. 20, ал. 1 и чл. 37, ал. 1 ЗЗКИ бил актуализиран списъкът на длъжностите в ответното дружество, за които се изисквал достъп до съответното ниво на класифицирана информация, представляваща държавна тайна. Видно от приложения към заповедта списък, под № 16 била посочена длъжността „директор Дирекция „Сигурност“. Заповедта била отменена със Заповед № 3-95/29.04.2022 г., с която отново е бил актуализиран списъка на длъжностите на осн. чл. 20, ал. 1 и чл. 37. ал. 1 ЗЗКИ. В приложения списък под № 17 присъствала длъжността, заемана от въззивника ищец. Не се оспорва обстоятелството, че към датата на сключване на допълнителното споразумение за прехвърляне на трудовото правоотношение на ответното дружество от 20.04.2021 г. въззивникът ищец е притежавал разрешение за достъп до класифицирана информация. С Акт за отнемане на разрешение за достъп до класифицирана информация № 233/20.04.2022 г., на основание чл. 11, ал. 2, т. 1 и чл. 59, ал. 1, т. 1, вр. чл. 40, ал. 1, т. 8, вр. чл. 42, ал. 1, т. 2 и т. 3 ЗЗКИ на председателя на Държавната агенция „Национална сигурност“ е бил отнето разрешението за достъп до класифицирана информация № 149110/14.05.2020 г., издадено за достъп до ниво на класификация „Секретно“ на Д. М.. Видно от представено по делото писмо, отнемането на разрешението за достъп било връчено на въззивника на 28.04.2022 г., който в законоустановения 7-дневен срок обжалвал акта пред Държавната комисия по сигурността на информацията, входирайки жалба с вх. № Ж-241/05.05.2022 г.. Видно от удостоверение изх. № И2378/09.11.2022 г., издадено от ДКСИ, към този момент административното производство, образувано по жалбата на ищеца, било висящо, като произнасянето на административния орган по същество било отложено на основание чл. 65, ал. 4 ЗЗКИ до получаване на допълнителна информация. С писмо вх. № 100-3674/28.04.2022 г. изпълнителният директор на ответното дружество бил уведомен от директора на СД „Класифицирана информация“ – ДАНС за издаването на отнемане на разрешението за достъп на ищеца. В тази връзка със Заповед № 3-92/29.04.2022 г., на основание чл. 56, ал. 4 ЗЗКИ, ръководителят на организационната единица „С.К.“ АД ограничил достъпа на ищеца до всички нива на класифицирана информация. Видно от отбелязване върху заповедта, същата била връчена на Д. М. на 29.04.2022 г.. Със Заповед № 300-0331 от 03.05.2022 г. на изпълнителния директор на ответното дружество, на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ и поради отнет достъпа на ищеца до класифицирана информация, което обективно възпрепятствало и правело невъзможно изпълнението на трудовите му задължения, трудовото правоотношение между страните било прекратено, считано от датата на връчване на заповедта на служителя. Срокът на предизвестието нямало да бъде спазен изцяло. Видно от отбелязване върху заповедта за уволнение, същата била връчена на Д. М. на 03.05.2022 г.. При прекратяването работодателят изплатил обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ в размер на 6050 лева, което обстоятелство не се оспорва от въззивника ищец. Видно от писмо изх. № И-2430/29.11.2022 г. на председателя на ДКСИ, както към 04.05.2022 г., така и към датата на издаване на писмото в Единните регистри на ДКСИ нямало информация за издадено удостоверение за сигурност по реда на ЗЗКИ за „С.К.“ АД. По делото са допуснати и събрани гласни доказателствени средства. По искане на ответника е разпитан свидетелят И.Д.К. – към този момент заемащ длъжността „директор финансов контрол“ в ответното дружество и ръководител на организационната единица „С.К.“ АД по смисъла на ЗЗКИ. Въпреки обстоятелството, че свидетелят е служител при ответното дружество и произтичащата от това евентуална негова заинтересованост, въззивният съд не констатира предубеденост, обуславяща декридитиране на показанията му. Това е така, тъй като при съпоставка на изнесената от него информация с останалия доказателствен материал, се установява корелация между доказателствените източници, които взаимно се подкрепят и допълват. В този смисъл въззивният съд се довери на показанията на свидетеля, като от същите се установяват обстоятелствата относно момента на отнемане на достъпа до класифицирана информация на въззивника, устните указания от служител на ДАНС за ограничаване достъпа на Д. М. до класифицирана информация, както и касателно обстоятелството, че от ДАНС не са давали указания относно прекратяване на трудовото правоотношение. Свидетелят е категоричен, че имало и утвърден списък по чл. 37 ЗЗКИ, касаещ организационната единица „С.К.“ АД. Съдът кредитира показанията на свидетеля относно релевантните към спора факти като обективни, последователни, подробни и логични. При така установената фактическа обстановка въззивният съд приема от правна страна следното: Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. В процесня случай пред въззивния съд е атакуван актът на първата инстанция в неговата цялост. При извършена проверка съдът намира, че атакуваното решението в неговата цялост е валидно и допустимо. Въззивният съд намира решението за неправилно, по следните съображения: По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ: За да бъде уважен така предявеният иск в тежест на ищеца е да установи, че между страните е съществувало валидно трудово правоотношение за определена длъжност, прекратено едностранно от работодателя. Съгласно трайната установена практика въззивникът ищец следва да посочи в исковата молба всички факти, които опорочават, отлагат или погасяват потестативното правно на работодателя да прекрати трудовото правоотношение. В тежест на последния е да установи, че е упражнил субективното си преобразуващо право да прекрати трудовоправната връзка с работника или служителя законосъобразно. В конкретния случай страните не спорят помежду си, а и се установи от приетите и неоспорени от страните писмени доказателства, че въззивникът ищец М. заемал длъжността „директор Дирекция „Сигурност“ в ответното дружество. От представена по делото справка за актуално състояние на трудовите договори на Д. М. към 04.11.2022 г., издадена от ТД на НАП – София град, се установява, че от 27.07.1995 г. ищецът работил в „Летище София“ ЕАД, като от 24.02.2010 г. заемал длъжността „директор Дирекция „Сигурност“. С допълнително споразумение от 20.04.2021 г. трудовото правоотношение на Д. М. било прехвърлено на основание чл. 123 КТ към новия работодател – „С.К.“ АД. В настоящия случай трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 328, ал.1, т. 12 от КТ. Уволнителното основание по чл. 328, ал. 1, т. 12 от КТ обуславя безвиновна фактическа невъзможност за изпълнение на трудовия договор между страните. Субективното право на уволнение възниква в правната сфера на работодателя в случаите, когато е възникнала нова фактическа обстановка /след сключване на трудовия договор/, при която реалното изпълнение на трудовите задължения от работника или служителя е станало невъзможно по причини, извън волята на страните по договора. Обективната невъзможност може да се дължи на различни причини, обикновено външни за страните по трудовия договор и непреодолими за двете страни, защото са неподвластни на волята им. Т.е. обективната невъзможност по принцип следва да е породена от причини, за настъпването на които нито една от страните по правоотношението не съдейства в една или друга степен. /в този смисъл решение № 218 от 17.03.2010 г. по гр. д. № 984/2009 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС; решение № 50219 от 23.02.2023 г. по гр. д. № 801/2022 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС; решение № 50016 от 21.02.2023 г. по гр. д. № 5141/2021 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС/. Въззивният съд намира за неоснователно възраженията на въззивника, че заповедта за прекратяване не е мотивирана. Съгласно константата практика на ВКС, когато работодателят издава заповед за уволнение, той посочва в нея фактите и обстоятелствата, от които произтича правото му, както и съответния текст на закона, който го урежда /в този смисъл Решение № 258 от 23.09.2013 г. по гр. д. № 1231/2012 г., ІV Г.О., ВКС, Решение № 99 От 05.04.2011 г. по гр. д. № 380/2009 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС/. В процесната заповед въззиваемият е посочил конкретното законово основание, което приема, че поражда потестативното му право да прекрати трудовото правоотношение с въззивника ищец – чл. 328, ал. 1, т. 12 от КТ. Въззивяемият е посочил и конкретните факти и обстоятелства, въз основа на които приема, че е налице прекратителното основание, а именно отнет достъп до класифицирана информация на Д. М. с акт № 233/20.04.2022 г., издаден от ДАНС. Посоченият от работодателя в прекратителната заповед акт е бил сведен до знанието на ищеца, доколкото същият му е връчен лично на 28.04.2022 г.. Работодателят няма задължение в прекратителната заповед да посочва изрично и конкретно каква класифицирана информация е следвало да обработва служителя към момента на прекратяване на трудовия договор, нито да аргументира обстоятелството дали е налице подобно изискване за заеманата длъжност. Последните обстоятелства касаят съдържанието на трудовото правоотношение и биха могли да са предмет на установяване в производство по проверка законността на уволнението, в каквато насока са останалите доводи на въззивника, но същите не са част от задължителното съдържание на заповедта за уволнение. Неоснователно е възражението на въззивника относно липсата на специфично изискване за заеманата длъжност, касаеща разрешение за достъп до класифицирана информация. За изпълнението на определена работа може да съществуват нормативно установени изисквания към работника и да са установени негови задължения. Възможно е също работодателят да е връчил на работника длъжностна характеристика, в която е посочил по-подробно задълженията му, както и качества, които той трябва да притежава. Наличието на нормативни изисквания и връчването на длъжностна характеристика улесняват доказването на съдържанието на трудовото правоотношение и на специфичните изисквания към работника, но липсата им не означава, че подобни изисквания не съществуват. Единствената последица от липсата на друг документ, които да посочва задълженията на работника и служителя, както и качествата и изискванията към него, е затрудняване доказването им пред съд, като те могат да бъдат доказвани с всички доказателствени средства. /в този смисъл решение № 165 от 06.07.2011 г. по гр. д. № 1611/2009 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС, решение № 215 от 08.07.2010 г. по гр. д. № 166/2009 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС/. Съобразявайки изложеното въззивният съд намира, че непосочването на изискването разрешение за достъп до класифицирана информация в длъжностната характеристика на въззивника не е равнозначно на липсата на подобно изискване. В процесния случай се установява, че заемайки длъжността „Директор Дирекция „Сигурност“, въззивникът ищец е отговарял за управлението, организацията и контрола върху дейността по защита на охраняемите граници на летище София от актове на незаконна намеса като стратегически обект и за мерките по осигуряване сигурността на гражданското въздухоплаване в пълно съответствие с нормативната база. Част от основните трудови задължения на въззивника, видно от длъжностната му характеристика, се изразяват в управление, организиране и контролиране дейностите по сигурността на въздухоплавателните средства и пътниците, дейностите по текущи проверки, както и на цялостната дейност на Дирекцията по начин, гарантиращ законосъобразното, своевременното и точно реализиране на отношенията между дружеството и различните държавни надзорни служби и агенции, свързани с летищното осигуряване на полети. Сред основните задължения на въззивника е и осъществяване на координация и комуникация с всички други държави и надзорни агенции, свързани с летищното осигуряване на полети. Следователно основните му трудови функции и задължения като Директор на Дирекция „Сигурност“ касаят осигуряване сигурността на летище София, включваща безопасност както на пътниците, така и на осъществяваните полети, включително да бъде в непрекъсната връзка със съответните държавни органи. Основните му задължения следва да бъдат разглеждани съвкупно с обстоятелството, че летище София е включено в списъка на стратегическите обекти по силата на Постановление № 181 от 20.07.2009 г. за определяне на стратегическите обекти и дейности, които са от значение за националната сигурност. Следователно въззивникът като директор на Дирекция „Сигурност“ е осъществявал дейност пряко касаеща сигурността на стратегически обект от значение за националната сигурност, поради и което за да осъществява поетите задължения по трудовото си правоотношение същият следва да има достъп до класифицирана информация. Пореден аргумент в тази насока е обстоятелството, че заеманата от него длъжност е включена в списъка по чл. 37 от ЗЗКИ. В тази връзка се установява от актуалната справка за всички трудови договори на въззивника ищец от 04.11.2022 г., че на 24.02.2010 г. въззивникът М. е сключил трудов договор с „Летище София“ ЕАД, което трудово правоотношение е било прехвърлено по силата на чл. 123 от КТ на новия работодател „С.К.“ АД. Разпоредбите на чл. 123 КТ и чл. 123а КТ регламентират запазването на трудовите правоотношения с работниците и служителите при промяна на работодателя в изрично посочените от законодателя хипотези. Запазването става по силата на закон, като за това не е необходимо нито волеизявление от страна на работника или служителя, нито от страна на работодателя, поради което трудовото правоотношение с конкретните задължения, функции и изисквания към работниците или служителите преминават и се запазват в отношението с новия работодател. / в този смисъл решение № 99 от 26.03.2013 г. по гр. д. № 631/2012 г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС/. Както при предходния работодател „Летище София“ ЕАД, така и след прехвърлянето на трудовото правоотношение по чл. 123 КТ на въззиваемия „С.К.“ АД, са били изготвяни списъци по чл. 37 ЗЗКИ - за длъжностите, за които се изисква достъп до съответното ниво на класифицирана информация, представляваща държавна тайна. В процесните списъци по чл. 37 ЗЗКИ изрично е посочено, че за длъжността „Директор Дирекция „Сигурност“ се изисква разрешение за достъп до класифицирана информация – ниво „Секретно“. Във връзка с приетите от районния съд списъци по чл. 37 от ЗЗКИ въззивният съд намира за неоснователно възражението за допуснати нарушения на съдорпоизводствените правила. Процесуалният представител на въззиваемия е депозирал в посочения от съда срок заповеди и одобрените с тях списъци по чл. 37 ЗЗКИ, издадени от „С.К.“ АД след изрично оспорване от страна на ищеца и след поискана възможност от въззиваемия. При това положение въззивният съд счита, че районният съд не е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, поради което законосъобразно е ценил приложените по делото писмени доказателства. Неоснователно е и възражението, че списъците по чл. 37 ЗЗКИ, изготвени от въззиваеми, са съставени за нуждите на процеса. Въззивният съд се довери напълно на показанията на свидетеля Кардашлиев, който потвърждава, че към момента на прекратяване на трудовото правоотношение с въззивника М. е имало изготвени списъци по чл. 37 от ЗЗКИ. Въпреки трудовата ангажираност на свидетеля при въззиваемия въззивният съд няма основания да се съмнява в достоверността на показанията му, тъй като показанията са логични, вътрешно последователни и кореспондиращи с доказателствата по делото. Възраженията на въззивника ищец, че „С.К.“ не представлява организационна единица по смисъла на ЗЗКИ въззивният съд намира за неоснователни. Съгласно пар. 1, т. 3 от ДР на ЗЗКИ „организационна единица“ са: органите на държавна власт и техните администрации, администрацията по чл. 136, ал. 10 от Закона за съдебната власт, Министерството на отбраната и определени от министъра на отбраната структури на пряко подчинение на министъра на отбраната и формирования от Българската армия, органите на местното самоуправление и местната администрация, публичноправните субекти, създадени със закон или с акт на орган на изпълнителната власт, физическите и юридическите лица, в които се създава, обработва, съхранява или предоставя класифицирана информация. Безспорно „Соф Кънкет“ с оглед основаната си дейност представлява юридическо лице, в което се създава, обработва и съхранява класифицирана информация, поради което същото представлява организационна единица. Въззивният съд не споделя, че това качество по смисъла на ЗЗКИ възниква едва след като на въззиваемия бъде издадено удостоверение за индустриална сигурност. В гл. Шеста на ЗЗКИ са регламентирани видовете защита на класифицираната информация. Различните видове защита съществуват независимо един от друг и могат да бъдат прилагани както по отделно, така и заедно. Съгласно чл. 83 от ЗЗКИ персоналната сигурност представлява система от принципи и мерки, прилагани от компетентните органи по съответния ред спрямо лица с цел гарантиране на тяхната надеждност с оглед защита на класифицираната информация. Т.е. персоналната сигурност се изразява в проверка на лицата, на които се разрешава достъпът до класифицирана информация. Процедурите по издаване, отнемане и прекратяване на разрешенията за достъп до класифицираната информация са израз на персоналната сигурност, поради и което същата се прилага спрямо физически лица, независимо от останалите видове защита, които в конкретна ситуация могат и следва да бъдат приложени. В раздел Шести, глава Шеста от ЗЗКИ е регламентирана индустриалната сигурност. Съгласно чл. 95 от ЗЗКИ Индустриалната сигурност представлява система от принципи и мерки, които се прилагат по отношение на кандидати - физически и юридически лица, при сключването или изпълнението на договор, свързан с достъп до класифицирана информация, с цел защитата и от нерегламентиран достъп. В ал. 4 на посочената разпоредба е установено, че с договорите по ал. 1 се определят специфичните изисквания за защита на класифицираната информация, свързани с обема и нивото на класификация за сигурност, лицата, имащи достъп до нея, клаузи за отговорност в случай на неспазване на изискванията за индустриална сигурност. Следователно индустриалната сигурност касае единствено юридическото лице/респективно физическото лице/, което сключва договор, свързан с достъп до класифицирана информация, като целта е да бъде проверен именно контрахента и икономическата му стабилност, но не касае служителите и техния достъп до класифицирана информация. Предвид гореизложеното се налага изводът, че макар и изискването за достъп до класифицирана информация, да не е посочено в длъжностната характеристика, то същото се извежда от основаните трудови задължения и функции на въззивника ищец М.. Последният е бил запознат със същото, като доводите в обратната насока са неоснователни. Това е така, тъй като трудовото правоотношение, съществувало при стария работодател „Летище София“ ЕАД“ се е запазило и прехвърлило към новия „С.К.“ АД. Между страните няма спор, че въззивникът ищец е заемал длъжността „Директор дирекция „Сигурност“. По делото е представен списък по чл. 37 ЗЗКИ на длъжностите на „Летище София“ ЕАД, за които се е изисквало достъп до съответно ниво на класифицирана информация, представляваща Държавна тайна, сред които е заеманата от въззивника длъжност „Директор Дирекция „Сигурност“. Няма спор, че на въззивника ищец е издадено разрешение за достъп до класифицирана информация – ниво „Секретно“ от ДАНС с № 149110 от 14.05.2020 г.. При извършване на процедура по проучване на лицето по чл. 43 от ЗЗКИ се изисква писмено съгласие на проучваното лице, без което процедурата по проучване, респективно по издаване на разрешение за достъп до класифицирана информация не може да бъде приключена. Издадено разрешение за достъп до класифицирана информация от 14.05.2020 г. обуславя извод, че въззивникът ищец е преминал през процедура по проучване на неговата надеждност, за което същият следва да е подал писмено съгласие по смисъла на чл. 43 от ЗЗКИ, поради което въззивният съд намира, че същият е запознат с изискването за достъп до класифицирана информация за заеманата от него длъжност. Това обстоятелство се потвърждава и от съдържанието на подадената от него жалба до ДКСИ, с която оспорва отнетия му достъп. В нея самият той посочва, че такъв му е бил издаден „във връзка с изпълнение на преки служебни задължения“. Предвид изложеното въззивният съд приема, че въззивикът ищец е бил запознат с изискванията за заеманата от него длъжност, изразяващи се необходимостта същият да разполага с достъп до класифицирана информация. Следващото възражение на въззивника ищец, което следва да бъде разгледано с оглед дотук възприетото от въззивния съд, е че актът за отнемане на разрешение за достъп до класифицирана информация № 233/20.04.2022 г. не е бил влязъл в сила към момента на прекратяване на трудовото правоотношение, нито е бил изтекъл срока за неговото оспорване, поради и което същият не може да бъде възприет като обективна пречка. Видно от писмо с рег. № Ц-7617 от 28.04.2022 г. на ДАНС актът за отнемане на разрешението за достъп е бил връчено на въззивника на 28.04.2022 г.. Срокът за обжалване на същия съгласно чл. 62 от ЗЗКИ е 7-дневен и тече от уведомяване на лицето, който в процесния случай изтича на 05.05.2022 г.. Жалбата срещу акта, с който се отнема достъпа на въззивника до класифицирана информация, е депозирана на 05.05.2022 г. пред Държавната комисия по сигурността на информацият или в последния ден от законовия срок. Съгласно разясненията дадени в мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 17.01.2023 г. по т.д. № 7/2021 г. ОСС на ВАС, I и II колегия актът за отнемане на разрешение за достъп до класифицирана информация представлява индивидуален административен акт, като в разпоредбите на чл. 62-67 ЗЗКИ е регламентирано производство по обжалването му пред Държавната комисия по сигурността на информацията. Производството пред ДКСИ съгласно посоченото ТР е вид специфично контролно административно производство. В специалната законова уредба на това административно производство липсват разпоредби, установяващи забрана или изключване приложението на Административнопроцесуалния кодекс, поради което по силата на чл. 2, ал. 1 от АПК за неурдените случаи следва да се прилагат административнопоризводствените правила на АПК. В ЗЗКИ и в Правилника по прилагането му липсва законова регламентация, която да регламентира действието на индивидуални административен акт, с който се отнема достъпа на конкретно лице до класифицирана информация. Неправилно районният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 68, ал. 3 от ЗЗКИ. Съгласно посочената норма жалбата срещу решение на ДКСИ пред ВАС не спира изпълнението на постановеното от ДКСИ решение. В процесния случай актът за отнемане на достъпа до класифицирана информация на въззивника ищец е бил обжалван пред ДКСИ, което производство, както бе посочено по-горе е специфично контролно административно производство, развиващо се пред административен орган - ДКСИ, като спрямо него липсва изрична регламентация в ЗЗКИ относно ефекта на жалбата. Поради това на осн. чл. 2, ал. 1 АПК се прилагат правилата на АПК, като се отчитат особеностите на специалния закон /в този смисъл Определение № 552 от 18.01.2021 г. по адм. д. № 11830/2020 г., V отд. на ВАС/. В гл. VI /чл.86-чл.98/ от АПК е регламентирана процедурата по оспорване на административните актове. Съгласно разпоредбата на чл. 90, ал. 1 от АПК административните актове не се изпълняват, преди да са изтекли сроковете за тяхното оспорване, а при подадена жалба или протест - до решаването на спора от съответния орган. Посочената норма, установяваща забрана за изпълнение на административните актове непосредствено след тяхното издаване, е императивна. В ал. 2 са предвидени изрични изключения от общото правило, съгласно които предварително изпълнение на акта е допустимо в предвидените от закона случай, както с разпореждане по чл. 60 АПК е допуснато такова, както и когато всички заинтересовани страни поискат това. Законовата забрана за изпълнение на индивидуалните административни актове в срока за тяхното оспорване пред административния орган, респективно суспензивният ефект на жалбата, намира приложение и в настоящия случай. Актът за отнемане на достъпа до класифицирана информация е индивидуален административен акт. В специалните закони липсва законова норма, която да позволява предварителното му изпълнение, нито подобно разпореждане се съдържа в самия акт, поради което по силата на чл. 2, ал. 1 АПК приложение намира чл. 90, ал. 1 от АПК. В процесния случай актът, с който е отнет достъпът до класифицирана информация на въззивника ищец, е издаден на 20.04.2022 г. и връчен на 28.04.2022 г.. Съгласно чл. 62 от ЗЗКИ актът за отнемане може да се обжалва в 7-дневен срок от връчването на лицето, който срок в случая изтича на 05.05.2022 г.. По силата на чл. 90, ал. 1 от АПК в този срок актът за отнемане на достъп до класифицирана информация не подлежи на изпълнение. Въззивникът ищец е депозирал и жалба пред ДКСИ, която е проявила своя суспензивен ефект, т.е. до произнасяне на ДКСИ актът за отнемане на достъпа до класифицирана информация на въззивника не подлежи на изпълнение. Процесната прекратителна заповед е издадена на 03.05.2022 г. и връчена на същата дата. Към посочената дата, макар и въззивникът ищец все още да не е бил подал жалба срещу акта за отнемане на достъпа му до класифицирана информация, срокът за оспорване на индивидуалния административен акт не е бил изтекъл. Забраната актът да се изпълнява в срока за оспорване обуславя извод, че в този период актът за отнемане на достъп до класифицирана информация не е произвел своето действие, поради и което същият не обуславя наличие на обективна невъзможност по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ за въззивника ищец да изпълнява трудовите си задължения. Подобна пречка не може да бъде обусловена и въз основа на издадената от работодателя Заповед № 3-92/29.04.2022 г., с която на осн. чл. 56, ал. 4 от ЗЗКИ е ограничен достъпът до всички нива на класифицирана информация на въззивника М.. Разпоредбата на чл. 56, ал. 4 от ЗЗКИ предоставя правна възможност на работодателя да ограничи достъпа на лицето до класифицирана информация, а не и задължение. Т.е. обстоятелството дали да издаде заповед по чл. 56, ал. 4 от ЗЗКИ или не изцяло зависи от субективното решение на работодателската власт, поради и което не може да се цени като причина, създаваща обективна невъзможност за работника или служителя да изпълнява трудовите си задължения. Обективната невъзможност за изпълнение на трудовите задължения трябва да бъде налице към дата на прекратяване на трудовото правоотношение. Предвид забраната актът за отнемане на достъп до класифицирана информация да бъде изпълняван в срока за оспорването му пред ДКСИ, изтичащ на 05.05.2022 г., въззивният съд намира, че към 03.05.2022 г. не е била налице посоченаната в заповедта за прекратяване на трудвоправната връзка обективна невъзможност за въззивника ищец М. да изпълнява трудовите си задължения. Това е така, тъй като причините, поради които работникът или служителя се намира в невъзможност да изпълнява функциите си, следва да са трайни, обективни и да не зависят от волята на страните в трудово правоотношение. В процесния случай безспорно се установява, че актът за отнемане на достъпа до класифицирана информация не е произвел действие предвид императивната забрана на чл. 90 от АПК, поради което същият не е довел до обективна промяна във фактическата обстановка. При това положение работодателят се е позовал на акт, неподлежащ на изпълнение и който поради тази причина не е породил промяна във фактическата обстановка. Забраната индивидуалният административен акт да бъде изпълняван в срока за оспорването му пред съответния административен орган, както и суспензивния ефект на жалбата срещу акта за отнемане на достъпа до класифицирана информация, адресирана до ДКСИ, по своето естество отлагат във времето възникването на правото на работодателя да прекрати правоотношението. Следователно за работодателя към 03.05.2022 г. не е било възникнало потестативното право да прекрати трудовото правоотношение на посоченото основание и като е направил това е нарушил трудовото законодателство. Неоснователно въззиваемият се позовава на разпоредбите на чл. 166 от АПК. Посочената норма се намира в дял III от АПК – „Производства пред съда“, глава 10 от АПК – „Оспорване на административни актове пред първата инстанция“. От систематично място на разпоредбата следва извод, че същата намира приложение при оспорване на административните актове по съдебен ред. В административнопроцесуалния кодекс е предвидено предхождащо производство, изразяващо се в оспорване на съответния административен акт пред по-горестоящия административен орган. Производството е уредено в дял II от АПК „Производства пред административни органи“, глава 6 – „Оспорване на административни актове по административен ред“. Процесният случай касае именно оспорване на административен акт пред административен орган, поради което визираните от въззиваемия разпоредби са неприложими. С оглед гореизложеното съдът приема, че искът е основателен и като такъв следва да бъде уважен, като е безпредметно да се изследват останалите предпоставки за законност на уволнението, респективно доводите и възраженията на страните изложени във връзка със същите. По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ: Предвид изхода на спора по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, основателна се явява и обусловената искова претенция по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ. Налице са предпоставките за уважаването на така предявения иск, а именно: признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна, наличие на трудово правоотношение за неопределен срок, което прави възможно възстановяване на трудовоправната връзка между страните. Ето защо въззивният съд намира искът за възстановяване на длъжността за основателен, поради което първоинстанционното решение и в тази част следва да бъде отменено. По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ: Предпоставка за основателност на претенцията за заплащане на обезщетение за оставане без работа е незаконност на уволнението, служителят да е останал без работа вследствие на незаконното уволнение за конкретен период, но не повече от 6 месеца, както и размерът на брутното възнаграждение. С оглед изхода на делото по първия иска първата от горепосочените предпоставки е налице. От приетите по делото писмени доказателства - справка от ТД на НАП, изготвена на 04.11.2022 г. от служител на НАП, копие на трудова книжка на Д. М. с № 223922, в която последното вписано трудово правоотношение е процесното, както и предвид обективираната в протокол от 14.11.2022 г. от проведено съдебно заседание пред районния съд констатация след представяне на трудовата книжка в оригинал, че няма извършвани вписвания от последващи работодатели, се установява, че въззивникът М. е останал без работа вследствие на незаконното уволнение за период от 6 месеца – 04.05.2022 г. до 04.11.2022 г.. Между страните е безспорно, че последното брутно трудово възнаграждение на въззивика М. е в размер на 6050 лева. Въззиваемият ответник е направил възражение за прихващане с изплатеното на осн. чл. 220, ал. 1 от КТ брутно трудово възнаграждение в размер на 6050 лева поради неспазено предизвестие. Същото е своевременно релевирано с отговора на исковата молба. Процесуалният представител на въззивника ищец в първото съдебно заседание пред районния съд не оспорва, че обезщетението по чл. 220, ал. 1 от КТ в посочения от въззиваемия ответник размер е било заплатено. При това положение въззивният съд намира, че възражението за прихващане следва да бъде уважено, тъй като получената от М. сума като обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ с оглед отмяната на уволнението се явява получена на отпаднало основание /в този смисъл реш. № 156 от 12.08.2022 г. по гр. д. № 3388/2021 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС/. Предвид изложено въззивният съд приема, че размерът на дължимото обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ възлиза на 36 300 лева, като след извършване на прихващане с получената от Панов сума като обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ претенцията е основателна за сумата от 30 250 лева. Върху същата се дължи законна лихва от дата на предявяването на исковата молба 13.06.2022 г. до окончателното ѝ изплащане. По разноските: С оглед изхода на делото съдът приема, че отговорността за разноски следва да се разпредели между страните съобразно уважената част от исковете. Пред СРС въззивникът ищец е претендирал следните разноски възлизащи в размер на 710 лева, представляващи адвокатско възнаграждение по всички искове. Пред районния съд е представен договор за процесуално представителство, правна помощ и съдействие от 09.06.2022 г., сключен между Д. М. и адв. К., в който е уговорено възнаграждение за предоставяне на правна помощ и съдействие в размер на 710 лева и е записано, че същите са платени в брой при подписване на договора. Съдът приема, че разноските са действително направени. Ищецът не е посочил по всеки иск какво възнаграждение е уговорил, и при съобразяване съотношението между минималните такива по Наредбата за минимални адвокатски възнаграждения и уговореното съдът приема, че на въззивника ищец съразмерно с уважената част от исковете се дължат разноски в общ размер на 533, 83 лева за първоинстанционното производство. Пред СГС въззивникът ищец е претендирал следните разноски възлизащи в размер на 4260 лева с вкл. ДДС, представляващи адвокатско възнаграждение. Приложен е договор за правно обслужване, сключен между Д. М. и Адвокатско съдружие „К., М. и съдружници“, в който е уговорено възнаграждение за предоставяне на правна помощ и съдействие в размер на 3550 лева без ДДС. Приложени по делото са фактура от 21.01.2023 г. и вносна бележка от 13.01.2023 г., от които се установява, че уговореното възнаграждение в общ размер на 4620 лева с включено ДДС е заплатена по сметка на дружеството. Съдът приема, че разноските са действително направени. Ищецът не е посочил по всеки иск какво възнаграждение е уговорил, и при съобразяване съотношението между минималните такива по Наредбата за минимални адвокатски възнаграждения и уговореното съдът приема, че на въззивника ищец съразмерно с уважената част от исковете се дължат разноски в общ размер на 3630, 29 лева с ДДС за въззивното производство. Въззиваемият своевременно е релевирал възражение за пркомерност на претендираното от въззивника адвокатското възнаграждение, което е неоснователно, тъй като същото е уговорено в размер под установения минимум по Наредбата за минимални адвокатски възнаградения, съобразявайки разпоредите на чл. 7, ал. 1, т. 1 и чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата. На въззиваемия ответник съразмерно отхвърлената част на иска се дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение пред настоящата инстанция в размер на 60 лева, както и в същия размер пред първата инстанция. Ответникът по исковете следва да бъде осъден да заплати по сметка на СГС разноски за държавна такса от 80 лева по неоценяемите искове и 726 лева по оценяемия иск. За производство пред СРС ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на СРС разноски за държавна такса от 1452 лева по оценяемия иск и 160 лева държавна такса по двата неоценяеми иск. Предвид на изложеното, съдът