Решение № 6150 от 11.11.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 12277/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от М. М. С. срещу решение № 20004520/17.01.2022г. и № 20051659/04.08.2022г. постановено по гр.д. № 31899/2020г. по описа на Софийския районен съд, 50 състав и с които са отхвърлени предявените то него осъдителни искове срещу „С.“АД, както следва: -с правно основание чл.79 ал.1 вр. чл.82 ал.1 от ЗЗД за сумата от 1000, 00 лв. - представляваща обезщетение за неимуществени вреди, вследствие на недоставяне на куриерска пратка № 50648811344, ведно със законната лихва върху главницата считано от 21.04.2020г. до окончателното й изплащане; -с правно основание чл.79 ал.1 вр. чл.82 ал.1 от ЗЗД за сумите: -от 450, 00 лв. -частичен иск от 15 000, 00 лв., представлаваща обезщетение по договор за приемане, пренасяне и доставка на куриерска пратка № 50648811344 при ОУ/27.03.2020г. за претърпени имуществени вреди от вида на пропуснати ползи, съставляващи размера на предявен от М. М. С. и отхвърлен осъдителен иск по нчхд № 1307/2015г. по описа на РС – Сливен; - от 1400, 00 лв. - представлаваща обезщетение по договор за приемане, пренасяне и доставка на куриерска пратка № № 50648811344 при ОУ/27.03.2020г. за имуществени вреди - претърпени загуби, съставляващи размера на платено адвокатско възнаграждение от М. М. С. по нчхд № 1307/2015г. по описа на РС – Сливен; - от 60, 05 лв. - представлаваща обезщетение по договор за приемане, пренасяне и доставка на куриерска пратка №50648811344 при ОУ/27.03.2020г. за имуществени вреди - претърпени загуби, съставляващи платени разноски от М. М. С. по нчхд № 1307/2015г. по описа на РС – Сливен; ведно със законната лихва върху горепосочените главници от 21.04.2020г. до окончателното им изплащане; -направените по първоинстанционното производство разноски.

В жалбите се твърди, че решенията на СРС са неправилни и постановени при нарушение на материалния закон при преценка на доказателствата, тъй като неправилно е прието от първоинстанционният съд, че е следвало да се развие рекламационно производство, като условие за ангажиране отговорността на ответника; пренебрегнати са доказателствата, които установяват неправомерно поведение на ответника изразяващо се в неизпълнение на договорно задължение за доставяне на пратката и неуведомяване по надлежния ред на изпращача; поддържа, че районният съд в противоречие със събраните доказателства е преценил, че вредите не са настъпили в патримониума на ищеца, евентулно – същите не са в причинна връзка с поведението на ответника.

Моли решенията да бъдат отменени и постановено ново съдебно решение, с което се уважат предявените искове.Претендира разноски.

Въззиваемата страна „С.“АД в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира отговор на въззивната жалба, с която оспорва наведените доводи за неправилност на обжалваното решение, твърди, че същото е постановено при съобразяване на всички събрани по делото доказателства, правилно приложение на материалния закон. Моли жалбата да бъде оставена без уважение и присъдени разноски за въззивното производство.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.259 ал.1 от ГПК, от легитимирано лице, при наличие на правен интерес поради което и следва да бъде разгледана по същество.

Решение № 20004520/17.01.2022г. частта, с което „С.“АД е осъдено да заплати на М. М. С. на основание чл.55 ал.1 предл.3 от ЗЗД сумата от 43, 97 лв., представляваща платено на 27.03.2020г. възнаграждение за куриерски услуги на отпаднало основание – развален договор за приемане, пренасяне и доставка на куриерска пратка № № 50648811344/27.03.2020г., ведно със законната лихва върху горепосочената главница считано от 20.07.2020г. до окончателното й изплащане, а иска за законна лихва върху същата главница за периода 21.04.2020г. – 19.07.2020г. -е отхвърлен като неоснователен, като необжалвано е влязло в законна сила.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността на решението - само по наведените оплаквания в жалбата.

Първоинстанционно решение е валидно, а в обжалваните части - допустимо и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл.79 ал.1 вр. чл.82 ал.1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, вследствие неизпълнение от страна на ответника за доставяне до адрес на международна куриерска пратка.

Като безспорни и ненуждаещи се от доказване в отношенията между страните по реда на чл.146 ал.1 т.3-4 от ГПК са обявени следните факти: на 27.03.2020г. между страните е сключен договор за приемане, пренасяне и доставка на куриерска пратка № 50648811344, по който ищецът е заплатил на ответника куриерска такса – сумата от 43, 97 лв., пратката е приета в гр. Стара Загора, с получател Европейски съд по правата на човека /ЕСЧП/, гр. Страсбург, Франция; пратката като недоставена е върната в офиса в гр. Стара Загора, впоследствие унищожена от ответника.

От представените писмени документи включително товарителница, протокол за унищожение на пратката, се установява, че ищецът е предал пощенска пратка със съдържание - документи, с посочен адрес на получателя; телефон и адрес на изпращача и на получателя; няма определен краен срок за доставка, куриерската услуга е обикновена – без допълнителни услуги напр. обратна разписка, като пратката е върната на 21.04.2020г. без посочена причина за недоставянето й и на 20.062020г. унищожена от ответника.

Първият спорен въпрос е дали предвиденото в разпоредбата на чл.86 от ЗПУ рекламационно производство е процесуална предпоставка за допустимостта на предявените искове за обезщетение за имуществени вреди /ппи систематичното тълкуване на разпоредбите на чл.21 вр. чл.22 ал.1 т.6 от Всемирната пощенска конвенция, ратифицирана от Република България сас закон ДВ бр.18/2018г. в сила от 01.01.2018г. /, респективно – материална предпоставка за уважаването на предявените претенции.

Действително в разпоредбата на чл.86 ал.5 от ЗПУ се предвижда, че едва след като рекламационното производство е приключено с отказ изцяло или отчасти, то рекламантът може да предяви иск пред съда. Настоящият съдебен състав намира обаче, че не упражняването от страна на ответника на правата му по чл.86 от ЗПУ /за което страните не спорят/ в конкретният случай не е довело до погасяване на възраженията му за неизпълнение от страна на ищеца и съответно на правото му да претендира и получи обезщетение за имуществени вреди за неизпълнение на договорното задължение на ответника за доставяне на пратката и обезщетение за причинените вреди. Мотивите са следните:

В чл. 85-87 от Закона за пощенските услуги е уреден специален ред за рекламации при неизпълнен договор за пощенски услуги, каквато е й куриерската услуга по смисъла на § 1, т. 18 от ДР на ЗПУ, каквато е несъмнено е услугата, за която страните са сключили договор на 21.03.2020г..

От систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 86 ал. 1 от ЗПУ и чл.85 ал.1 от ЗПУ се установяват участниците и хипотезите, при които се провежда рекламационно производство и което е предпоставка за допустимост на заявяване на претенции по исков ред, при условие, че същите са изцяло или частично отхвърлени или оставени без отговор от оператора на пощенски услуги. /чл.86 ал.5 от ЗПУ/.

Субектите в рекламационното производство са: получателят на пощенска пратка или на пощенски паричен превод – които твърдят неизпълнение на договор за куриерски услуги и претендират обезщетение от една страна и оператора от друга. В закона с изрична правна норма са посочени и случаите, при които се провежда задължителното рекмамационно производство – това е само в хипотезите на т.1-4 на ал.1 чл.85 от ЗПУ, а именно:

1. Загубени, ограбени или повредени изцяло или частично, вътрешни и международни пощенски колети, препоръчани пощенски пратки, пощенски пратки с обявена стойност и с наложен платеж, както и пощенски пратки с добавена стойност над универсалната пощенска услуга по смисъла на § 1, т. 18 от ДР на ЗПУ;

2. Върнати пощенски колети, когато липсват мотиви за недоставянето им; 3. Неспазване на сроковете за доставяне на пощенските пратки и на пощенските парични преводи, посочени в общите условия на договора с потребителите;

4. Неизплатени или неправилно изплатени суми по вътрешни и международни пощенски парични преводи.

Същественото в случая се явява това, че рекламационното производство уредено в текстовете на чл. 86 ЗПУ е предвидено, като процесуално условие за упражняване правото на иск за получаване на парично обезщетение тогава, когато пораждащият отговорността юридически факт покрива някоя от хипотезите на чл. 85 ал. 1 ЗПУ, като тези хипотези са изчерпателни по своя характер и не могат да бъдат тълкувани разширително.

Както беше посочено по – горе безспорно е, че ищецът е предал на ответника в качеството му на пощенски оператор пощенска пратка по смисъла на § 1 т. 18 от ДР на ЗПУ /със съдържание документи/ за предаването й на адресат в чужбина – ЕСПЧ, гр. Страсбург, Франция, като е налице недоставяне на пратката без мотиви. Т.е. цитираната разпоредба не попада в нито една от изчерпателно изброените хипотези в закона по т.1-4 ал.1 чл.85 от ЗПУ, при което е задължително провеждането на рекламационно производство и то в срока по чл.86 ал.2 от ЗПУ, /посочената законодателна техника се открива и при други производства – по КЗ – чл.380 ал.1 от КЗ, чл.134 от ЗГВ/ е процесуална предпоставка за допустимостта на иска /за обезщетение за вреди от неизпълнение на услугата/.

Предвид изложеното, предявените искове са допустими и следва да бъдат разгледани по същество.

Отговорността на ответника за възстановяване на причинении вреди се обуславя от наличието на следните кумулативни предпоставки: 1. виновно неизпълнение на договорно задължение 2. настъпили вреди / последица от засягане на блага, които са предмет на относителни или абсолютни права и или от нарушение на фактически състояния/, установени по вид и размер, в правната сфера на насрещната страна по договора 3. наличие на причинно – следственна връзка между неизпълнението на договорното задължение и настъпването на вредите т.е. доколкото вредите са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението, а когато е установена недобросъвестност на длъжника – обезщетението е за всички преки и непосредствени вреди. Не всяко договорно неизпълнение е причина за конкретни вреди, именно поради което и причинната връзка подлежи на доказване.Ще е налице причинна връзка, когато неизпълнението причинява резултата редовно, правилно, нормално, типично и адекватно, а не по изключение. Обратно – ако неизпълнението на договора бъде мислено премахнато от цялата съвкупност от факти, предхождащи резултата, означавани и с термина "необходими условия", няма причинна връзка, ако резултатът пак би настъпил, независимо от липсата на дължимото от длъжника поведение. Терминът "непосредствени вреди" няма самостоятелно значение, а е синоним на преки вреди. Предвидимите вреди са вид преки вреди. Това са тези вреди, които могат да се предвидят от длъжника при полагане грижата на добрия стопанин/А. К. "Облигационно право. Обща част, четвърто издание от 2007 г., стр. 407-411/.

В настоящият случай безспорно е установено: -наличието на договорно правоотношение между страните;

-виновно неизпълнение на задължения на ответника за доставяне на адресата на пощенската пратка по симсъла нана § 1 т. 18 от ДР на ЗПУ, като наведените от него обстоятелства – че е по вина на партьорска пощенска служба са недоказани, а и да беше установено, то същите не експулпират отговорността на ответника /при липса на основания за недоставяне и твърдения за обективна невъзможност поради извънредни обстоятелства/т.е. същият носи отговорност за причинените вреди.

Според настоящият състав недоказани в хода на процеса и за които ищецът носи доказателствената тежест за установяване при пълно и главно доказване, са останалите две материални предпоставки обуславящи възникване на договорна отговорност за вреди по чл.82 от ЗЗД, а именно: настъпили вреди в правната сфера на ищеца и причинната връзка с виновното неизпълнение на договорни задължения на ответника, тъй като:

На първо място е важно да се отбележи, че от събраните по делото писмени доказателства по никакъв начин не може да се установи съдържанието на международната пощенска пратка, тъй като ищецът е записал „документи“, но предвид адресата – ЕСПЧ в гр. Стасбург, само може да се предполага, че документите съдържат писмено сезиране на ЕСПЧ, но не и конкретното съдържание на това изявление.

Посоченото обстоятелство е достатъчно и обосновава извода за неоснователност на претенциите за обезщетение на имуществени и неимуществени вреди, които ищецът евентуално би получил, но поради виновното поведение на ответника - не е получил, при сезиране на ЕСПЧ с основателна жалба във връзка с влязла в сила присъда № 92 по нчхд № 1307/2015г. по описа на Сливенският районен съд – л.17 от делото на СРС, започнало по тъжба на ищеца срещу лицето Д.К.Д. и с която последният е оправдан за престъпление извършено спрямо ищеца по чл.144 ал.1 от НК и е отхвърлен предявения от ищеца граждански иск в размер на 15 000, 00 лв. – претендирани от него неимуществени вреди спрямо подсъдимия.

Дори и да се допусне, че е установен факта, че ищецът по реда на чл.34 от Европейската конвенцията за защита правата на човека, по която Република България е страна, е подал редовна жалба за защита на нарушени негови права обект на защита по горецитираната конвенция във връзка с проведено съдебно производство завърщило в влязла в сила присъда - по нчхд № 1307/2015г. по описа на РС – Сливен, то липсва причинна връзка между поведението на ответника и твърдяните вреди.

В случая вредите, които ищецът твърди да са настъпили в неговата правна сфера също са недоказани: липсват доказателства, че в хода на цитираното производство по нчхд №1307/2015г. по описа на РС – Сливен ищецът е заплатил разноски за процесуално представителство от адвокат, респективно абсолютно неустановено е, че неговите права са нарушени и именно поради това в неговата правна сфера е настъпила имуществена вреда в размер на 15 000, 00 лв. – неполучено обезщетение от лицето Д.К.Д. - признат за невиновен в извършване на престъпление спрямо личността на ищеца, както правилно е посочил и първоинстанционният съд, не съществува вероятност дори /а още повече сигурност/, че имуществото на ищеца би се увеличило със сумата от 15 000, 00 лв. /пропусната полза /ТР 3/12.12.2012г. на ОСГТК на ВКС/. Не са събрани каквито и да са доказателства за настъпили неимуществени вреди по вид и размер вследствие неизпълнение на договорното задължение на ответника. Дори и да се приеме, че с цитираната влязла в сила присъда по нчхз № 1307/2015г. е увеличен размера на задълженията в патромониума на ищеца /доколкото е осъден да заплати в полза на бюджета на съда разноски/, то по никакъв начин не би могло да се обоснове причинната връзка с договорното неизпълнение на ответника по договора за куриерски услуги.

Предвид гореизложеното, исковете по чл.82 от ЗЗД за неоснователни, до който правен извод е стигнал и първоинстанционният съд, поради което и обжалваното решение на основание чл.271 ал.1 предл.1 от ГПК следва да бъде потвърдено.

Разноски С оглед разпоредбата на чл.78 ал.3 от ГПК въззиваемата страна има право да й бъдат присъдени направените по делото разноски за въззивната инстанция, за които е направила изрично искане, представила списък по чл.80 от ГПК доказателства за изплащането им им, а именно – 720, 00 лв. – платено адвокатско възнаграждение.

С оглед разпоредбата на чл.280 ал.3 т.1 от ГПК въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.

Така мотивиран, Софийски градски съд