Решение № 720 от 7.6.2024 г. на Районен съд - Пазарджик по дело № 3328/2023 г.

Предявен е иск с правно основание чл.415 ал.1 от ГПК. Подадена е искова молба от В. С. П., с ЕГН ••••••••••, с адрес: гр.Пазарджик, ул.“••••••, чрез адв.Т. В., АК-Пазарджик, с адрес: гр.Пазарджик, ул.“•••••• против „СКБ ТРАНС“ ООД, ЕИК 203722515, със седалище и адрес на управление: гр.Пазарджик, ул.“••••••, представлявано от А. Е. Б. и А. К. К., в която ищецът, чрез пълномощника си, твърди, че на 02.08.2022г. между него и ответното дружество бил сключен Трудов договор №0000114/02.08.2022г. Със същия бил назначен на длъжността Шофьор тежкотоварен автомобил - дванайсет и повече тона, с основно месечно възнаграждение в размер на 710 лв., впоследствие изменено с Допълнително споразумение на 780 лв. Твърди, че на 28.06.2023г., чрез фирма Еконт, изпратил молба за напускане, с едномесечно предизвестие и молба за ползване на неплатен отпуск в срока на предизвестието на служебен адрес на фирма „СКБ ТРАНС“ ООД. Същите му били върнати с текст „Не разрешавам!“ с дата 29.06.2023г. Вследствие на тази реакция и фактът, че той не бил получавал трудово възнаграждение по трудовия му договор, а са му изплащани единствено командировки, им отправил Заявление на основание чл.327 ал.1, т.2 от КТ за прекратяване на трудовото му правоотношение, считано от получаване на заявлението. Същото изпратил с фирма Еконт на 30.06.2023г., а обратната разписка за получаването на заявлението се върнала на 03.07.2023г. Счита, че трудовия му договор е прекратен на 03.07.2023г. на основание чл.327 ал.1, т.2 от КТ. Твърди, че след прекратяване на трудовия договор, до момента, не е получил дължимото му се обезщетение за неизползван платен годишен отпуск - 23 дни. Твърди, че след известно време, при проверка с ПИК от НАП, установил, че договорът му е бил прекратен на 13.07.2023г. на основание дисциплинарно уволнение. Със заявление поискал от ответното дружество да му бъдат предоставени документите във връзка с уволнението. Такива били отказани с отговор, че са му изпращани по Спиди и той е отказвал пратките. Същите били отказани, поради отсъствието му от страната в този период и невъзможността да ги получи лично. Сочи, че вследствие на това, на 31.07.2023г. депозирал жалба до Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“, като до момента все още нямал получен отговор за резултат от проверката. Предвид, че не бил получил обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, на 07.07.2023г. депозирал в PC-Пазарджик заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. Въз основа на така подаденото заявление било образувано ч.гр.д. №2530/2023г. по описа на PC- Пазарджик и издадена Заповед за изпълнение за сумата от 897 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск - 23 дни. Моли съда да постанови решение, с което да приеме за установено, че „СКБ ТРАНС” ООД му дължи сумата от 897 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск - 23 дни, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска - 07.07.2023г. до окончателното изплащане на сумата. Моли да бъде осъдено ответното дружество да му заплати направените по делото разноски. Представя писмени доказателства. Прави доказателствени искания. В срока по чл.131 от ГПК по делото е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника, с който е взето становище, че изцяло оспорва исковата молба, като неоснователна и недоказана. Не отрича твърдението, че ищецът е бил работник при ответното дружество по силата на трудово правоотношение, възникнало по силата на сключения трудов договор, представен с исковата молба и допълнителните споразумения към него. Не оспорва факта, че трудовото правоотношение между ищеца и ответното дружество е прекратено. Оспорва твърдението, че на В. П. не са били изплащани дължимите му трудови възнаграждения, а са му изплащани единствено командировки. Твърди, че ищецът е бил назначен в ответното дружество с Трудов договор №00000114/02.08.20232г. като работник с основна месечна заплата в размер на 710 лв. Същата е била изменена с Допълнително споразумение №00000076/01.01.2023г., като размерът на основната месечна заплата е бил променен на 780 лв. П. е бил нает и е работил като международен шофьор, за което той е получавал заплата и командировъчни за работата си, която на практика извършвал в чужбина. Командироването му се е извършвало с изрична заповед за всяка една командировка, за което впоследствие е представян отчет и са му били изплащани изцяло по банков път полагащите му се командировъчни и заплата. Сочи, че преди всеки курс на шофьора се предоставя сума в брой, под формата на командировъчни средства за личен разход. На края на курса шофьорът отчита каква част от предоставената му в брой сума е изразходена. В случай, че от нея има остатък той не се връща, а се запазва от шофьора, като се приспада от крайното му възнаграждение за изплащане. Твърди, че възнаграждението на П., което той е получавал на месечна база, включва полагащите му се командировъчни за дните в командировка след всеки курс, месечното му нетно трудово възнаграждение плюс допълнителна сума, изплащана по усмотрение на работодателя в размер по преценка на последния. Твърди, че съгласно разпоредбите на Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина, в частност т.1 от Приложение №3 към чл.31 ал.1 от същата наредба, за периода от постъпването си на работа 04.08.2022г. до 18.11.2022г. включително, работодателят е определил на П. да бъдат заплащани командировъчни в размер на 30 евро на ден. От 22.11.2022г. нататък работодателят е определил на същия да бъдат заплащани командировъчни в размер на 50 евро на ден. Посочва изплатените на ищеца по месеци парични възнаграждения за времето, през което той е бил на работа в ответното дружество. Твърди, че общо получените средства за периода, през който ищецът е работил в ответното дружество са 30 512 лв. Твърди, че В. П. е получил всичките му дължими по трудов договор и по закон средства за престирания от него труд при ответното дружество. Ето защо не е уважено неговото заявление за прекратяване на трудовия договор на основание чл.327 ал.1, т.2 от КТ, тъй като не са налице предпоставките за това и в никакъв случай не може да се приеме, че същият е бил разтрогнат на това основание. Твърди, че на 28.06.2023г. ищецът не се е явил на работното си място, без да уведоми за това работодателя си. Не се е явил на работа и на 29.06.2023г., както не се е явил на работа и дните след това, поради което е започната процедура по налагане на дисциплинарно наказание на П.. Получената на 29.06.2023г. от ответното дружество молба за ползване на неплатен отпуск не е уважена, тъй като на първо място е ненавременно представена. Молбата за ползване на отпуск следва да се представи на работодателя преди заявения срок на отпуската, за да може последният да прецени производствените си нужди и съответно, ако е необходимо да пренареди графиците с останалите си служители, така че да се компенсира отсъствието на работника в отпуск. В конкретния случай, молбата не само е получена от работодателя в самия ден, от който се иска започване на отпуска, но и един ден по-късно, след като П. не се е явил на работа. Сочи, че съгласно разпоредбата на чл.160 ал.1 от КТ работодателят по искане на работника може да разреши ползването на неплатен отпуск от последния. Законодателят е поставил възможност на работодателя да прецени дали да разреши или не неплатен отпуск. В никакъв случай той няма задължение да удовлетвори такава молба. При тези обстоятелства ищецът е бил длъжен да се явява на работното си място, но дори и след като е получил резолюцията на работодателя си по молбата му за неплатен отпуск В. П. е продължил да не ходи на работа. Твърди, че съгласно чл.3 от приложения с исковата молба трудов договор, сключен между ищеца и ответното дружество, е бил уговорен срок за предизвестие при прекратяване на договора в размер на 30 дни. Ако се приеме, че получената на 29.06.2023г. от ответното дружество молба за прекратяване на трудовото правоотношение представлява предизвестие за прекратяване на трудовия договор, то към 28.06., 29.06.2023г. и следващите дни след тях, П. е бил длъжен да се явява на работа до изтичането на 30 дневния срок за предизвестие - до 29.07.2023г., но същият не го е направил. Сочи, че в тази връзка на основание чл.193 ал.1 от КТ, на 03.07.2023г. на В. П. на известния му адрес, посочен в трудовия договор е изпратена с оператор на куриерски услуги „СПИДИ“ покана, с която същият е уведомен, че срещу него е започната процедура за налагане на дисциплинарно наказание и, с която се кани да предостави писмени обяснения. Същата е била отказана от ищеца и на 05.07.2023г. е върната в цялост на „СКБ ТРАНС“ ООД. Посочва, че съгласно трайно установената съдебна практика отказът на работника да приеме покана за предоставяне на обяснения не може да се вмени във вина на работодателя и в тези случаи се приема, че законовата процедурата по налагане на дисциплинарно наказание е спазена. Твърди, че на 10.07.2023г. „СКБ ТРАНС“ ООД, в качеството си на работодател на ищеца, е издал Заповед за налагане на дисциплинарно наказание №105/10.07.2023г., с която на П. му е наложено дисциплинарно наказание уволнение и на основание чл.300 ал.2, т.6 от КТ трудовото правоотношение с него е прекратено. Същата тази заповед е изпратена на В. П. с оператор на куриерски услуги „СПИДИ“ на 11.07.2023г. като пратката отново е отказана и е върната в цялост на „СКБ ТРАНС“ ООД на 13.07.2023г. От тази дата е прекратено и трудовото правоотношение между ищеца и ответното дружество. Доколкото действията на ответното дружество по прекратяване на трудовото правоотношение, чрез налагане на дисциплинарно наказание, са законосъобразни и същото е действало добросъвестно в отношенията си с ищеца за времето, в което последният е бил работник там и въпреки всичко това, за предмета на делото не е от значение основанието за прекратяване на трудовото правоотношение, а факта на самото му прекратяване. Оспорва твърдението на ищеца, относно неполучаването от негова страна на обезщетение за неползван годишен отпуск в размер на 23 дни. Съгласно чл.5 от представения с исковата молба трудов договор В. П. има право на 25 работни дни платен отпуск на годишна база. Твърди, че В. П. не само, че няма право на обезщетение за неползван платен годишен отпуск в размер на 23 дни, поради факта, че същият е използвал всичкия си платен отпуск, полагащ му се за времето, за което е бил нает в ответното дружество, но е използвал и два дни повече или общо 25 дни. Твърди, че ищецът е поискал и му е било разрешено да ползва платен отпуск, както следва: от 07.11.2022г. до 10.11.2022г. - 4 дни; от 20.12.2022г. до 30.12.2022г. - 6 дни; от 03.01.2023г. до 05.01.2023г. - 3 дни; от 14.03.2023г. до 17.03.2023г. - 4 дни; от 18.04.2023г. до 20.04.2023г. - 3 дни; от 05.06.2023г. до 07.06.2023г. - 3 дни; от 16.06.2023г. до 16.06.2023г. - 1 ден; от 27.06.2023г. до 27.06.2023г. - 1 ден. Твърди, че времето, през което В. П. е бил в платен отпуск кореспондират с времето, през което същият е бил в командировка, видно от приложените заповеди за командировка, т.е бил е в отпуска през време, в което не е бил на път. Сочи, че за да бъде разрешен платен отпуск на работник в „СКБ ТРАНС“ ООД, работникът подава заявление до работодателя, в което се указва периодът, през който се иска работникът да е в платен отпуск и броя на поисканите дни платен отпуск. В повечето случаи служител на дружеството попълва заявлението, след изразено желание на работника, а последният го разписва. След подаване на заявлението, работодателят издава заповед за разрешаване на отпуск. Такъв е и случаят на ищеца. Твърди, че ищецът, с молбата си до ответното дружество от 29.06.2023г., не случайно е поискал да му бъде разрешен да ползва неплатен отпуск за времето, както той твърди, на предизвестието си. Това е така, тъй като самият той е знаел и добре съзнавал факта, че няма повече право на платен отпуск. Съвсем логично би било при наличието на неизползван платен годишен отпуск да бъде поискан за срока на предизвестието да бъде ползван именно платеният отпуск. Твърди, че още едно обстоятелство, което подкрепя твърдението, че В. П. е бил наясно, че няма право на повече платен отпуск и, че е ползвал полагащия му се такъв, до този момент е, че същият на 26.06.2023г., след като е получил заплащането си след последната му командировка е подписал декларация, с която е декларирал пред „СКБ ТРАНС“ ООД, че е получил всички възнаграждения и командировки и платен отпуск. Твърди, че от всичко това става ясно, че е налице от страна на ищеца едно недобросъвестно и злонамерено поведение, насочено към ответното дружество, целящо прекратяване на трудовото правоотношение с последното без да бъдат спазени законовите разпоредби и срокове и без последствия за П., като същевременно се цели от негова страна и едно обогатяване за сметка на дружеството, искайки изплащане на неполагащи му се средства. Моли съда да постанови решение, с което изцяло да отхвърли исковата молба, като неоснователна и недоказана. Моли да им бъдат присъдени и сторените в настоящето производство съдебно-деловодни разноски. Представя писмени доказателства и прави искания по доказателствата. В съдебните заседания, ищецът, чрез пълномощника си, поддържа предявения иск и моли съда да го уважи като основателен и доказан. Претендира разноските в заповедното и в исковото производство. Представя списък на същите по чл.80 от ГПК. Излага подробни доводи по същество. Процесуалният представител на ответното дружество оспорва иска като неоснователен и недоказан. Моли съда да го отхвърли, както и да им присъди разноските по делото. Излага съображения. Съдът, като взе предвид твърденията на ищеца и възраженията на ответника, и като обсъди събраните по делото писмени и гласни доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното: Н а 07.07.2023г., ищецъ т е подал Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу ответното дружество в качеството му на длъжник, въз основа, на което е образувано ч.гр.дело №2530/2023г. по описа н а Пазарджишкия районен съд. Същото е било уважено и Пазарджишкият районен съд е издал Заповед №1260 за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК на 11.07.2023г., с която е разпоредил ответн икът-длъжник да заплати на ищеца-заявител и кредитор сумата от 897, 00 лв., представляваща главница, ведно със законна лихва за период от 07.07.2023г. до изплащане на вземането, както и адвокатско възнаграждение в размер на 400, 00 лева. Посочено е, че вземането произтича от обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 23 дни. Срещу така издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, дружеството-длъжник, чрез процесуалния си представител, е подало възражение в срока по чл.414 ал.2 от ГПК, в което е посочено, че не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение. Предвид постъпилото в срок възражение от длъжника, на кредитора са дадени указания и срок за предявяване на установителен иск за вземането. В законния едномесечен срок, ищецът е предявил настоящия установителен иск с правно основание чл.415 ал.1 от ГПК, във връзка с чл.224 ал.1 от КТ. При тези данни, съдът приема, че предявеният иск е процесуално допустим и подлежи на разглеждане. По съществото на иска, съдът приема следното: От представените по делото и приети писмени доказателства се установява, че на 02.08.2022г. между ищецът В. С. П., като работник/служител и ответното дружество „СКБ ТРАНС“ ООД, като работодател е бил сключен Трудов договор №0000114/02.08.2022г., по силата, на който ищецът е бил назначен на длъжността „Шофьор международни превози на кола над 12 тона“, с основно месечно трудово възнаграждение в размер на 710 лв., платимо до 10-то число на следващия месец, с размер на основен платен годишен отпуск - 25 работни дни. С Допълнително споразумение №00000076/01.01.2023г., страните са се споразумели за изменение на трудовия договор, в това число и за промяна на длъжността на ищеца, която става: „Шофьор тежкотоварен автомобил - дванайсет и повече тона“; увеличен е и размерът на основното месечно трудово възнаграждение на ищеца на 780, 00 лева. На 30.06.2023г., чрез куриерската фирма „Еконт“ ищецът изпратил до работодателя-ответник заявление, че на основание чл.327 ал.1, т.2 от КТ прекратява трудовото си правоотношение, считано от датата на получаване на заявлението. Видно от направеното отбелязване в обратната разписка е, че заявлението е получено от работодателя на датата 03.07.2023г. Следователно в случая трудовото правоотношение между страните се е прекратило на датата 03.07.2023г., съгласно чл.335 ал.2, т.3 от КТ. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, с което се претендира заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, е подадено от ищеца на датата 07.07.2023г., т.е. след прекратяване на трудовото правоотношение между страните. Съгласно разпоредбата на чл.224 ал.1 от КТ, п ри прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за текущата календарна година пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж, и за неизползвания отпуск, отложен по реда на чл.176, правото за който не е погасено по давност. С исковата молба ищецът твърди, че след прекратяване на трудовия договор и до момента не е получил дължимото му се обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 23 дни. Ответното дружество оспорва дължимостта на същото с твърдението, че ищецът няма неизползван платен годишен отпуск, за който му се дължи обезщетение. Представя молби/заявления за отпуск, заповеди за разрешаване на отпуск и декларация от 26.06.2023г. Молбите и декларацията са оспорени от ищцовата страна, като неподписани от ищеца, във връзка с което оспорване е открито производство по чл.193 ал.1 от ГПК и е допуснато изслушването на съдебно-почеркова експертиза. От приетото и неоспорено от страните заключение на вещото лице, което съдът цени, като компетентно и обективно изготвено, се установява, че подписите от името на ищеца В. С. П. в молби за ползване на отпуск за периода от 07.11.2022г. до 10.11.2022г. и от 20.12.2022г. до 30.12.2022г. не са положени от ищеца В. С. П.. Подписите от името на ищеца в останалите молби за ползване на отпуск и декларация от ищеца с дата 26.06.2023г. са положени от ищеца В. С. П.. Предвид горното, съдът приема за доказано оспорването на представените от ответника с писмения отговор на исковата молба заявления за отпуск за периода от 07.11.2022г. до 10.11.2022г. - 4 дни и от 20.12.2022г. до 30.12.2022г. - 6 дни и на основание разпоредбата на чл.194 ал.2 от ГПК ги изключва от доказателствата по делото. От приетото по делото и неоспорено заключение на съдебно- икономическата експертиза се установява, че за периода на действие на процесния трудов договор - от 04.08.2022г. до 03.07.2023г., на ищеца се е полагал общо 23 дни платен годишен отпуск, както следва: за 2022г. - 10 дни и за 2023г. - 13 дни. Вещото лице е изчислило, че дължимото обезщетение за неизползван един ден платен годишен отпуск е в размер на 35, 45 лева. Според заключението на вещото лице, във ведомостите за съответните месеци, с молби за отпуск, е отразено начисляване на суми за ползван платен годишен отпуск, посочени по периоди, брой дни и размер. Начислените суми за ползван платен годишен отпуск са включени в нетното трудово възнаграждение за месеца /сума за изплащане/. Техният общ размер е 913, 81 лева. Вещото лице е установило, че обезщетение за неизползван платен годишен отпуск не е изплащано на ищеца, такова не и начислено. Въз основа на така приетата фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи: Предявеният иск с правно основание чл.415 ал.1 от ГПК, във връзка с чл.224 ал.1 от КТ - за съществуващо вземане за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск е доказан и основателен за 10 дни на 2022г. в размер на 354, 50 лева /10 дни х 35, 45 лв./. При условията на пълно и главно доказване, ищецът доказа твърденията си, че не е отправял искане до работодателя и съответно не е ползвал платен годишен отпуск за дължимите му се за 2022г. 10 дни. Затова и на основание разпоредбата на чл.224 ал.1 от КТ му се дължи посоченото обезщетение. Представената по делото декларация от 26.06.2023г., в която е отразено, че ищецът декларира, че е получил всички възнаграждения и командировки и платен отпуск през времето на пребиваване във фирмата, не доказва ползването на платен годишен отпуск от страна на ищеца за посочения период. Няма данни да е спазен предвидения в разпоредбата на чл.173 от КТ ред за ползване на платен годишен отпуск. Нещо повече, по делото е представена Заповед №2105/07.11.2022г. за командироване на ищеца от 09.11.2022г. до 18.11.2022г. Установи се по делото, че ищецът е отправил молби/заявления до работодателя с искане за ползване на дължимия му се за 2023г. платен годишен отпуск в общ размер на 13 дни. Въз основа на молбите за отпуск са издадени и приетите по делото и неоспорени заповеди на работодателя и във ведомостите са начислени на ищеца суми за ползвания платен годишен отпуск. Затова претенцията на ищеца за вземане за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за останалите 13 претендирани дни се явява недоказана и неоснователна и следа да се отхвърли. С оглед гореизложеното претенциите за вземане з а обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 10 дни, като основателни, следва да бъдат уважени, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение до окончателното плащане, а претенциите за вземане за неизползван платен годишен отпуск за останалите 13 дни, следва да бъдат отхвърлени, като неоснователни. Предвид изхода на делото и с оглед представените от страните списъци на разноските по чл.80 от ГПК и приложените платежни документи, ответникът дължи на ищеца разноски в заповедното и в исковото производство, съобразно уважената част от исковите претенции, в размер на 592, 81 лева, а ищецът дължи на ответника разноски по делото, според отхвърлената част от претенциите, в размер на 471, 73 лева. Ответното дружество ще следва да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд-Пазарджик, разноски по делото за възнаграждение на вещото лице от бюджета на съда, в размер на 118, 56 лева. По изложените съображения, ПАЗАРДЖИШКИЯТ РАЙОНЕН СЪД