Решение № 1415 от 1.10.2026 г. на Районен съд - Плевен по дело № 2997/2024 г.

Пред РС Плевен е депозирана искова молба от П. К. В., ЕГН ••••••••••, от •••, против К. П. К., ЕГН ••••••••••, от •••, и К. М. М., ЕГН ••••••••••, от •••. В молбата се твърди, че на 01,06,2019 г. вечерта, след обаждане до тел.112, в дома му дошли полицейски служители – двамата ответници, които при опит да го задържат упражнили физическо насилие, подробно описано, включително бил отведен бос във Второ РУ, от където бил освободен след 12,30 ч. през нощта. Твърди се, че бил лишен от адвокатска защита, не му били предадени документи по повод задържането му, не бил информиран за правата си като задържан, бил лишен от право на разговор с близък относно задържането, както и от свиждане, поради извеждането му бос от дома му се наложило да гази бос в локвите в тоалетната на полицейското управление. Ищецът оценява претърпените неимуществени вреди от тези действия на ответниците на 14 000,00 лева, като моли съда да осъди ответниците да му ги заплатят. В исковата молба и последващите уточняващи молби ищецът твърди, че на 01.06.2019 г. ответниците, действащи в качеството си на полицейски служители при Второ РУ Плевен, след посещение на домашния му адрес по повод подаден сигнал са го задържали, като при и по повод задържането са осъществили спрямо него множество неправомерни действия и бездействия. Конкретно твърди, че е бил подложен на безпричинно физическо насилие в стая от жилището си и впоследствие в асансьора на жилищната сграда; че ръцете му са били поставени с белезници зад гърба, които били прекомерно стегнати и държани за прекомерно продължителен период; че въпреки писмено заявено желание не му е бил осигурен служебен защитник; че не е бил надлежно информиран за правата си, включително за правото да обжалва задържането; че не му е била предоставена възможност за телефонно обаждане, уведомяване и свиждане с близък; че не са му били връчени документите, свързани със задържането; че е бил изведен бос от жилището си и е останал бос за определен период от време, както и че е бил конвоиран от Второ РУ Плевен до Първо РУ Плевен въз основа на неподписана според него заповед за конвоиране. След дадени от съда указания за конкретизиране на претенцията ищецът е заявил, че претендираната сума от 14 000,00 лева представлява едно общо обезщетение за нанесения му според твърденията му от двамата полицаи побой, причинените болки и страдания и за изтърпяното от цялостното им поведение унижение, което той възприема като едно неделимо преживяване, а останалите описани действия и бездействия счита като утежняващи общото противоправно отношение към него. В с.з. ищецът, лично и чрез процесуалния си представител, поддържа иска. В представената писмена защита подробно анализира медицинските документи, съдебномедицинските експертизи, производствата пред наказателните и административните съдилища и поддържа, че телесните му увреждания са причинени от ответниците. Счита, че от съзнателното осъществяване на всяко от твърдените нарушения следва да бъде изведен и необходимият по чл.216, ал.3 от ЗМВР умисъл, като се позовава и на практиката на ЕСПЧ относно задължението на държавните органи да дадат убедително обяснение за телесни увреждания, получени от лице, което е било под техен контрол. В срока по чл.131 от ГПК ответниците депозират писмен отговор, чрез адв.И. И. от АК В.Търново, в който оспорват предявения иск. Сочи се, че искът е недопустим на основание чл.299, ал.1 от ГПК, поради водено адм.д. №148/2022 г. на Адм.съд Плевен. Твърди се, че искът е и неоснователен. По същество поддържат, че са действали при и по повод изпълнение на служебните си задължения и че не е налице никоя от предпоставките на чл.216, ал.3 от ЗМВР, която да ангажира пряката им имуществена отговорност спрямо ищеца. Оспорват твърденията за нанесен побой, за неправомерна употреба на физическа сила и помощни средства, както и да са действали с умисъл да причинят вреди. В представената след приключване на съдебното дирене писмена защита процесуалният представител на ответниците доразвива довода, че при предявена претенция по чл.216, ал.3 от ЗМВР ищецът следва да установи не само противоправно деяние, вреда и причинна връзка, но и умишлено причиняване на вредата, като поддържа, че презумпцията по чл.45, ал.2 от ЗЗД не освобождава ищеца от доказването на тази специална предпоставка. Развити са отделни възражения по всеки от осемте фактически пункта на исковата молба. По допустимостта на предявения иск съдът намира следното: Действително, преди образуването на настоящото производство, между ищеца П. К. В. и ОД на МВР Плевен е било проведено производство по адм. дело №148/2022 г. по описа на Административен съд Плевен, по което е била разгледана претенция за обезщетение по реда на ЗОДОВ, основана на значителна част от същите фактически действия и бездействия, свързани със задържането на 01.06.2019 г. С решение №350/08.07.2022 г. искът е бил уважен частично за общо 800,00 лева и отхвърлен в останалата част. От това обаче не следва недопустимост на настоящия иск поради сила на пресъдено нещо. Ответник в административното производство е била ОД на МВР Плевен, докато настоящата претенция е насочена лично срещу две физически лица и е основана на твърдения за наличие на специалната предпоставка по чл.216, ал.3 от ЗМВР за личната имуществена отговорност на държавните служители. Не е налице субективен идентитет между двете производства, поради което липсва една от необходимите предпоставки за формиране на сила на пресъдено нещо по чл.298 от ГПК. Въпросът за компетентния да разгледа делото съд е преминал през самостоятелна процесуална история. Производството по настоящото дело е било прекратено и изпратено на Административен съд Плевен. С определение на ВКС от 26.06.2025 г. е обезсилено постановеното по частната жалба определение на Окръжен съд Плевен, като ВКС е приел, че при изпращане на дело между общ и административен съд спорът за компетентност се разрешава по реда на чл.135 от АПК от смесен състав на ВКС и ВАС. С определение №43/23.12.2025 г. по дело №28/2025 г. на смесен петчленен състав на ВКС и ВАС спорът е разрешен в полза на общия граждански съд. С този акт не е разрешена основателността на претенцията, но въпросът за компетентността на Районен съд Плевен е окончателно решен. Ето защо съдът приема предявения иск за допустим и следва да го разгледа по същество. От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност съобразно чл.235, ал.2 от ГПК, съдът установи следното: Не е спорно между страните, че на 01.06.2019 г. вечерта ответниците К. К. и К. М. са били на работа като полицейски служители при Второ РУ Плевен и като патрулен екип са посетили жилището, в което ищецът живеел с Е. К. и децата им, след подаден от последната сигнал на телефон 112. От показанията на свидетелката Е. К., които в тази част съдът кредитира, се установява, че преди пристигането на полицейските служители между нея и ищеца е възникнал конфликт. По повод телефонен разговор с майката на ищеца той се афектирал, хвърлил телефон, повдигнал/обърнал масата и продължил да се държи словесно агресивно, поради което К. се почувствала застрашена и позвънила на телефон 112. При пристигането си полицейските служители поискали документите на ищеца. Последният първоначално отказал да ги предостави, заявил, че е учил право и знае правата си, разговорът се водел на повишен тон, след което свидетелката била помолена да отиде в друго помещение при детето. Св.К. няма непосредствени възприятия за случилото се в хола след напускането му. От кухнята чула разговор на висок тон и еднократен силен шум, който описва като „думкане“, но не е чула конкретни думи, удари, викове за помощ или други звуци, от които непосредствено да възприеме упражняване на побой. След няколко минути свидетелката слязла на входа. При извеждането на ищеца видяла, че ръцете му са поставени зад гърба с белезници, двамата полицейски служители се движели от двете му страни и го придържали, а ищецът бил бос. Свидетелката е категорична, че при това краткотрайно разминаване не е възприела по лицето му видими следи от насилие. Свидетелката не е наблюдавала случилото се в асансьора. По-късно отишла във Второ РУ Плевен, където занесла чехли и дала обяснения, но не е имала визуален контакт с ищеца. На следващата вечер, след освобождаването му, К. видяла по лицето и тялото му синини и по негово искане го заснела. Относно произхода на тези увреждания тя няма собствени възприятия. Знанието й, че ищецът е бил бит от полицаите, произтича от казаното й впоследствие от самия него. Поради това съдът кредитира показанията й изцяло относно непосредствено възприетите факти, но не и като пряко доказателство за авторството и механизма на телесните увреждания. Представена е заповед за задържане рег. №•••, от която се установява, че ищецът е задържан от К. К. в 22:50 часа за срок до 24 часа. В документа е отразено правното основание за задържането и е посочено, че на задържаното лице са разяснени правата по ЗМВР. В разписката е удостоверен отказ на ищеца да подпише или получи копие от заповедта, като отказът е удостоверен с подпис на свидетел. Представената Декларация за правата е попълнена на 01.06.2019 г. в 23:00 часа лично от ищеца. От нея се установява, че по т.2 е отбелязал желание да ползва адвокатска защита от служебен адвокат по реда на Закона за правната помощ. Отбелязано е желание за лекарски преглед и за уведомяване на член на семейството или друго заинтересовано лице, а при т.7 е налице собственоръчно отбелязване във връзка с правото на свиждане. Точка 9, съдържаща удостоверяване, че при задържането устно са разяснени правата по чл. 72, 73 и 74 ЗМВР, не е подписана от ищеца. Този документ е важен и съдът не споделя тезата на ответниците, че ищецът изобщо не е заявил желание за служебен защитник. Първоначално такова желание е удостоверено писмено. Отделен е въпросът дали впоследствие волята му се е променила и какво следва от това за отговорността на конкретните ответници. Представена е и заповед за конвоиране №••• за отвеждане на ищеца от Второ РУ Плевен до Първо РУ Плевен. В приложеното копие полето за подпис на началника не е попълнено, което е в основата на твърдението на ищеца за формален порок на документа. Самото фактическо конвоиране, както и последващото приемане на ищеца в Първо РУ Плевен, не са спорни. От изисканите официални справки от структурите на МВР се установява времевата последователност след задържането. Ищецът е задържан в 22:50 часа от К. К., а на 02.06.2019 г. около 01:30 часа е предаден в помещението за задържани лица в Първо РУ Плевен, където впоследствие охраната му е осъществявана от служители на това районно управление до освобождаването му в 22:00 часа. От отделна справка на Второ РУ се установява, че по повод задържането до предаването му в Първо РУ с него са работили ответниците К. и М.. Справката от Първо РУ установява, че по време на престоя на ищеца в помещението за задържани лица не е бил определян служител от Първо РУ, който да „работи“ с него, а охраната се е осъществявала от последователно посочени служители. От доказателствата не се установява двамата настоящи ответници да са били отговорни за режима на ищеца след приемането му в Първо РУ през останалата част от близо 24-часовото задържане. По делото е извършена проверка и по твърдението, фигурирало в други производства, че по-рано през същия ден ищецът бил подал сигнал за побой, нанесен му от неговия син. В официалната справка на Второ РУ е удостоверено, че такъв сигнал от П. К. В. на 01.06.2019 г. не е установен. Ето защо настоящият съд не приема за доказана версия, според която медицински установените увреждания следва да бъдат обяснени с предходен побой от сина на ищеца. От медицинските доказателства се установява следното - при прегледа на ищеца в Спешно отделение през нощта на 01 срещу 02.06.2019 г., т.е. по време на задържането и преди настаняването му в Първо РУ, е съставен лист за преглед №•••. В него не са отразени оплаквания от нанесен побой, като при обективния преглед са описани ограничени травматични находки, между които охлузване в областта на лявата китка и малка рана в областта на пръст на крака. След освобождаването си на 02.06.2019 г. ищецът отново е посетил лечебно заведение, като в амбулаторен лист от 22:36 часа вече са отразени кръвонасядане дясно букално и периорбитален хематом вляво. Този медицински документ е съставен в кратък период след освобождаването на ищеца и е обективно доказателство, че към този момент по лицето му са били налице видими травматични изменения. На 03.06.2019 г. ищецът е освидетелстван от съдебен лекар и е издадено съдебномедицинско удостоверение № •••. Констатирани са петнисти кръвонасядания по главата и лицето, кръвонасядания по гръдния кош и гърба, охлузване в поясната област, кръвонасядания и охлузвания по крайниците, както и характерни драскотини и ивицовидни охлузвания около гривнените стави. Експертът е приел, че уврежданията са резултат от действието на твърди тъпи предмети, получени са в посочения времеви период и са довели до болка и страдание. Съдебномедицинската експертиза №••• /л.12 от делото, изготвена по материали от ДП №••• на РП Плевен/ потвърждава тези увреждания и сочи, че те могат да са получени по описвания в материалите механизъм - при удари с ръце, стискане с ръце, както и от пристегнати белезници. Експертът изрично приема, че травмите са довели до болка и страдание. В допълнителната съдебномедицинска експертиза е дадено становище, че съобразно морфологията и локализацията на уврежданията по главата охлузването по челото е възможно да е получено от притискане върху твърда тъпа неръбеста повърхност, включително стена на асансьор, а останалите увреждания по главата най-вероятно са получени от удари с ръце, както е съобщил самият В.. Съдът кредитира медицинските доказателства относно наличието, характера и допустимите механизми на травмите. Същите обаче не могат самостоятелно да установят кой конкретно е причинил всяко от уврежданията, в кой точен момент е настъпило то, нито дали определена травма е резултат от целенасочен удар, от физическата борба при поставяне на белезници, от притискане или от друг от посочените от вещото лице механизми. Особено при допълнителната експертиза част от извода относно ударите с ръце е обвързан и с анамнестично съобщения от самия пострадал механизъм. Фактът, че при първия медицински преглед не са описани всички покъсно видими кръвонасядания, не означава непременно, че те не са били причинени преди този преглед, доколкото проявата на кръвонасядането може да се развива във времето. Същевременно тази последователност не позволява и категоричен обратен извод, че всички констатирани след освобождаването увреждания са причинени от двамата ответници преди предаването на ищеца в Първо РУ. След 01:30 часа на 02.06.2019 г. ищецът е бил под контрола на други служители и за продължителен период двамата ответници не са осъществявали фактическа власт върху него. Самата времева последователност е още една причина медицинските находки да не могат автоматично да индивидуализират извършител и форма на вината. Съдът съобрази и жалбата, подадена от ищеца до прокуратурата скоро след случая, в която той още тогава излага версията си за нанесен от двамата ответници побой. Подадената жалба обаче представлява негово собствено извънсъдебно изявление и не може сама по себе си да установи истинността на изложеното в нея. По отношение на наказателното производство, образувано за причиняване на телесна повреда на ищеца от полицейски орган при изпълнение на службата му, от представените актове се установява, че същото е било многократно прекратявано и възобновявано, без лице да бъде привлечено като обвиняем. С определение №1117/20.12.2024 г. по ЧНД №2162/2024 г. е потвърдено прекратяването поради настъпила абсолютна давност за наказателно преследване. Въззивният съд също е приел, че при настъпила абсолютна давност не следва да се обсъждат по същество останалите възражения относно фактическата обстановка. Поради това от изхода на това досъдебно производство не може да бъде изведен положителен факт нито в полза на ищеца, нито в полза на ответниците. Прекратяването по давност не установява, че престъпление е извършено, но не установява и че такова не е извършено. То няма доказателствената сила на присъда относно авторството и вината. Съдът съобрази и НОХД №561/2023 г. по описа на Районен съд Плевен и приложеното към него въззивно производство, по които П. К. В. е бил оправдан по повдигнатите му обвинения във връзка със събитията от 01.06.2019 г. Наказателният съд не е приел за доказано обвинението за причиняване на лека телесна повреда на К. К.. В мотивите е прието, че след поставянето на белезниците В. не е проявявал физическа агресия, а при извеждането му не е установено да е продължавал да буйства. Настоящият съд зачита влязлата в сила оправдателна присъда в пределите на чл.300 от ГПК. От оправдаването му обаче не следва по силата на обратна логика положителният факт, че двамата настоящи ответници са упражнили умишлен побой спрямо него. Предметът на наказателното производство е бил отговорността на В., а не наказателната или гражданската отговорност на К. и М.. Съдът отчете и изводите в мотивите по НОХД №561/2023 г., че към момента на извеждането ищецът вече не е проявявал агресивно поведение и че с определени свои действия полицейските служители са допринесли за ескалирането на първоначално възникналата ситуация. Тези констатации имат значение при цялостната оценка на доказателствата, но не установяват нанесен от ответниците побой и още по-малко умишлено причиняване на конкретните медицински установени увреждания. С Решение №350/08.07.2022 г. по адм. дело №148/2022 г. на Административен съд Плевен на ищеца е присъдено обезщетение от 400,00 лева за накърняване на човешкото му достойнство вследствие извеждането му бос от жилището и 400,00 лева за невъзможността пълноценно да докаже твърденията си поради несъхраняване на записи, а претенциите по останалите пунктове, включително тези за побой и неправомерно използване на белезници, са отхвърлени. Настоящият съд не възприема становището в писмената защита на ответниците, че всички фактически изводи на административния съд са задължителни за настоящото производство. Страните по двете дела са различни, поради което мотивите на административния съд не се ползват със сила на пресъдено нещо спрямо двамата настоящи ответници. Те обаче представляват част от съдебната история на спора и могат да бъдат съобразени наред с доказателствата, които настоящият съд е събрал непосредствено. Следва да бъде отбелязано, че Административният съд е приел за безспорно наличието на травматични увреждания, но не е достигнал до еднозначен и безпротиворечив извод, че те са резултат от използвана от полицейските органи сила над необходимото за осъществяване на задържането. Свидетелят Ц. К. е служителят, пристигнал с втори полицейски екип за съдействие. Той не е присъствал на началото на контакта между страните в хола на жилището на ищеца и не е възприел действията, осъществени преди пристигането му. По настоящото дело описва ищеца като видимо нетрезвен и агресивен, без видими следи от наранявания и без да е чул оплакване, че е бил бит. Установява още, че при въвеждането във Второ РУ белезниците са били свалени и са започнали действия по оформяне на документите и разясняване на правата. По отношение на общата характеристика на поведението на ищеца съдът отчете възраженията за различие между показанията на св.Кондов, дадени в настоящото производство, и негови изявления в по-ранно производство. Протоколът от друго производство може да бъде съобразен като писмен документ относно това какво е било заявено тогава, но не замества непосредствения разпит на свидетеля по настоящото гражданско дело. Наличието на различия и значителният период от време от събитията мотивират съда да подходи предпазливо към общите оценки на Кондов за „агресивност“ и да не ги използва като решаващо доказателство относно конкретните спорни действия. Свидетелят Х. Х. също е пристигнал с втория екип и няма преки възприятия за случилото се преди пристигането му. Той описва ищеца като буйстващ и обиждащ полицейските служители, без да е видял по него наранявания. По множество конкретни въпроси обаче - начина на поставяне на белезниците, продължителността на престоя във Второ РУ, обаждането на близък, искането за адвокат и последващото конвоиране, свидетелят изрично заявява, че няма спомен. Поради това показанията му се ценят единствено в частта относно непосредствено възприетото след пристигането му и не установяват фактите от периода, в който ищецът е останал сам с ответниците. Свидетелят И. Евстатиев, който към процесния момент е бил оперативен дежурен във Второ РУ, установява, че при довеждането на ищеца са били разпечатани необходимите документи, които били предоставени на служителите, извършили задържането. Свидетелят чул разговорите, макар да нямал постоянна визуална видимост. Според него ищецът говорил на висок тон, заявявал, че е юрист, че знае правата си и може сам да се защитава. Св.Евстатиев не помни дали конкретно е бил повикан служебен адвокат и дали е осъществен телефонен разговор. От показанията му следователно може да се установи, че между задържания и служителите е воден разговор относно правата и адвокатската защита, но не и категорично, че първоначално заявеното писмено желание за служебен защитник е било надлежно оттеглено по предвидения ред. Представеното писмено сведение от бащата на ищеца Кони В. съдът не обсъжда, доколкото представлява на практика „писмено“ свидетелско показание, което не може да бъде прието в настоящото производство. Сведението не е дадено пред съдебен състав под наказателна отговорност, и не се цени като равностойно на свидетелски показания доказателствено средство. Въпреки това следва да се отбележи, че то не установява кой конкретен служител е отказал свиждане и дали такъв отказ е направен от някой от двамата ответници. Съдът не обсъжда останалите събрани доказателства, като следва да бъде отбелязано, че показания, дадени от лица в друго производство, не могат механично да бъдат заместител на непосредствено събраните по настоящото дело гласни доказателства. Съдебните актове се съобразяват съобразно присъщата им задължителна сила, а съдържащите се в приложените дела писмени доказателства - според тяхното естество и доказателствена стойност. При така установената фактическа обстановка съдът намира за установено следното от правна страна: Разпоредбата на чл.216 от ЗМВР създава специален режим на имуществената отговорност на държавните служители в МВР. За вредите, които са причинени на граждани по непредпазливост при или по повод изпълнение на служебните задължения, служителят не носи пряка имуществена отговорност към увредения. За тези вреди отговаря държавата. Съгласно ал.3 личната отговорност на служителя се определя по гражданския закон, когато вредите са причинени умишлено, в резултат на престъпление или не при или по повод изпълнение на служебните му задължения. В случая безспорно всички твърдени от ищеца действия и бездействия са осъществени или се твърди да са осъществени при и по повод изпълнение на служебните задължения на ответниците. Следователно последната от трите хипотези на чл.216, ал.3 от ЗМВР не е приложима. Не е налице и влязла в сила присъда, установяваща причиняване на вредите на ищеца от ответниците в резултат на престъпление. Както вече бе посочено, наказателното производство за евентуално причинената на ищеца телесна повреда е прекратено поради изтичане на абсолютната давност, без обвиняем да е бил привлечен. Това не препятства гражданския съд да обсъжда самите факти, релевантни за гражданската отговорност, но не позволява да бъде прието за установено само въз основа на наказателното производство, че е налице престъпление, извършено от някой от ответниците. Така спорът се концентрира върху първата хипотеза на чл.216, ал.3 от ЗМВР - умишлено причинени вреди. Именно тук съдът не споделя тезата на ищеца, че приложението на чл.45, ал.2 от ЗЗД го освобождава от доказването на умисъла. Безспорно по общия деликтен състав вината се предполага до доказване на противното. Когато обаче специалният закон изключва личната отговорност на държавния служител при непредпазливо причинена при или по повод службата вреда и я допуска именно при умишлено причиняване, формата на вината престава да бъде безразлична за възникването на субективното право срещу конкретния служител. Наличието на умисъл е част от специалния материалноправен фактически състав, посредством който се преодолява освобождаването от пряка отговорност по чл.216, ал.2 от ЗМВР. Следователно именно ищецът следва да установи фактите, от които може да бъде направен категоричен извод за пряк или евентуален умисъл. Не е достатъчно да се установи, че определено действие е извършено съзнателно. Почти всяко служебно действие - поставяне на белезници, отвеждане, изготвяне на документ, решение дали да се допусне определено действие, е съзнателно човешко действие. Това не означава, че и настъпилата от него вреда е причинена умишлено. За приложението на чл.216, ал.3 от ЗМВР следва да се установи, че служителят е предвиждал настъпването на вредоносния резултат и го е целял, или поне съзнателно е допускал неговото настъпване. Поради това съдът не възприема основния логически извод както в ИМ, така и в писмената защита на ищеца, според който ответниците са професионално обучени служители, знаели са служебните си задължения, следователно всяко отклонение от тях е било извършено умишлено и оттук и вредите са причинени умишлено. От съзнателно неизпълнение на служебно правило може да следва противоправност, дисциплинарна или друга отговорност, но то не доказва само по себе си умишлено причиняване на конкретната гражданскоправна вреда. На този фон отделните твърдения на ищеца следва да бъдат разгледани конкретно. По отношение на твърдения побой съдът приема за доказано, че след процесното задържане ищецът е имал травматични увреждания. Този факт не следва да бъде омаловажаван и се установява убедително от медицинската документация, съдебномедицинското удостоверение, основната и допълнителната експертиза и снимковия материал. Не е проведено обаче необходимото пълно доказване на различния по съдържание факт, че тези увреждания са причинени чрез умишлено нанасяне на удари именно от двамата ответници. Няма пряк очевидец на твърдяното нанасяне на удари в хола. Св.К. е била в друго помещение. Тя е чула един силен шум, но не е чула удари, крясъци или конкретни думи, нито е видяла самото физическо взаимодействие. При извеждането, броени минути след това, не е видяла наранявания по лицето на ищеца. Свидетелите Кондов и Хинков пристигат след поставянето на белезниците. Те не са очевидци на основната част от твърдяното насилие и не могат да опровергаят с преки възприятия версията на ищеца за случилото се преди тяхното пристигане. Но и двамата не възприемат видими травми и не чуват ищецът незабавно да твърди, че е бил пребит. Медицинските доказателства също не индивидуализират извършител. Те установяват травма и възможни механизми. В основната експертиза са обсъдени удари с ръце, стискане, действието на белезници и други тъпи травми. Допълнителната експертиза определя ударите с ръце като найвероятен механизъм за част от уврежданията, но този извод е формулиран и във връзка със съобщения от самия В. механизъм. Експертът не може и не би могъл по медицински критерии да определи кое лице е нанесло даден удар и с какво субективно отношение. Съдът отчете и обстоятелството, че още в първоначалното взаимодействие ищецът е отказал да предостави незабавно личните си документи си и е оказал физическо противодействие на поставянето на белезниците. Самият ищец в изложената от него версия признава, че е държал ръцете си отдалечени, за да не му бъдат поставени белезници. Фактът, че с оправдателната присъда не е установено той да е причинил умишлено телесна повреда на К., не означава, че не е имало физическо противодействие при самото поставяне на белезниците. Закона за МВР допуска употребата на физическа сила и помощни средства при абсолютна необходимост, включително при противодействие на законно полицейско разпореждане и при задържане на лице, което оказва съпротива. Следователно самият факт на физическо взаимодействие между полицаи и задържан не е противоправен. Противоправност би била налице, ако силата е използвана след отпадане на необходимостта, над необходимата степен или с наказателна, унизителна или друга несъвместима със служебната цел насоченост. Именно такова поведение не е установено с необходимата сигурност. Съдът не игнорира приетото от наказателния съд, че след поставянето на белезниците ищецът вече не е проявявал агресивно поведение. Това е основание да не бъде възприета в цялост версията, че през целия път до полицейския автомобил той непрекъснато е „буйствал“. От това обаче не следва, че твърдените удари в асансьора действително са нанесени. С други думи, доказателствата оставят реална възможност част от травмите да са свързани с физическата борба по овладяване и поставяне на белезници, а част - с притискане или друг механизъм, установен като медицински възможен. Те не дават сигурна основа да се приеме, че ответниците, след като ищецът вече е бил обездвижен, са продължили да го удрят с цел да му причинят болка, телесно увреждане или унижение. Съдът не възприема и тезата, че задължението за обяснение относно произхода на травмите, развито в практиката на ЕСПЧ по чл.3 от ЕКПЧ, налага различен извод по настоящия иск. Стандартът по чл.3 от ЕКПЧ е от изключително значение за отговорността на държавата, когато лице, намирало се под контрола на властите, бъде освободено с увреждания. Настоящото дело обаче не е иск срещу държавата, а иск за личната имуществена отговорност на две физически лица при специалната предпоставка на чл.216, ал.3 от ЗМВР. От обстоятелството, че държавата би следвало да даде убедително обяснение за травмите на задържано лице, не възниква необорима презумпция, че всеки служител, имал контакт с него, лично и умишлено ги е причинил. Особено показателно в тази връзка е, че ищецът сам заявява, че не е в състояние да разграничи конкретно действията на ответниците К. и М. и основава отговорността им на това, че са действали като патрулна двойка. Солидарната отговорност на съизвършители по чл.53 от ЗЗД не изисква механично разграничаване на всяко движение на всеки от тях, но изисква да бъде доказано, че всеки от посочените делинквенти е участвал в причиняването на една и съща противоправно причинена вреда. Самото съвместно изпълнение на служебна задача не създава презумпция за съвместен умишлен деликт. По тези съображения съдът приема за доказано наличието на травми, но не и твърдяното умишлено противоправно причиняване на същите от двамата ответници. По отношение на твърдението за неосигурена служебна адвокатска защита съдът вече посочи, че писмената декларация съдържа изрично първоначално желание на ищеца да ползва служебен адвокат. Няма доказателство такъв адвокат да е бил повикан и да се е явил. Същевременно свидетелите Кондов и Евстатиев установяват разговори, в които ищецът е подчертавал юридическото си образование, заявявал е, че познава правата си и че може да се защитава сам. Тези показания не заличават писменото заявление и не установяват надлежно документиран отказ, но създават основателно съмнение относно твърдението, че ответниците съзнателно са отказали защитник именно с цел да оставят ищеца без външен контакт и да прикрият нанесен от тях побой, каквато конкретна теза поддържа ищецът. Няма доказателства за предварителна договореност между ответниците с такава цел, нито за конкретни изявления или действия, от които тя да бъде изведена. Дори да се приеме, че след писменото отбелязване в декларацията полицейските служители е следвало да предприемат допълнителни действия за осигуряване на служебен защитник и че процедурата не е изпълнена надлежно, това би могло да установи служебен пропуск. Не е доказано обаче този пропуск да е извършен с пряк или евентуален умисъл за причиняване на претендираните неимуществени вреди. Не е доказана и поддържаната причинна връзка между липсата на служебен защитник и невъзможността за успешно обжалване на задържането. Твърдението, че при своевременно участие на адвокат заповедта непременно би била обжалвана още в рамките на 24-часовия срок и това би довело до по-ранно освобождаване, остава хипотетично. По отношение на твърдението, че не му е било разяснено правото да обжалва задържането и останалите му права, доказателствата отново не позволяват категоричния извод, поддържан от ищеца. Точка 9 от декларацията действително не е подписана от него, което е обективен факт и не може да бъде пренебрегнат. В същото време самата заповед за задържане съдържа текст за правото на обжалване и за адвокатска защита, а свидетелите Кондов и Евстатиев свидетелстват, че документите са били четени и правата са били разяснявани, като ищецът прекъсвал служителите с изявления, че ги знае. Съдът не приема, че липсата на подпис под т.9 автоматично доказва липса на каквото и да било устно разясняване, но и не приема обратното - че само наличието на напечатан текст в документ доказва безусловно надлежното изпълнение на цялата процедура. За изхода на настоящия процес решаващото е друго: дори да се приеме непълно изпълнение на задължението за разяснение, не е доказано ответниците умишлено да са целели или допускали настъпването на самостоятелна неимуществена вреда за ищеца чрез лишаването му от възможност да обжалва. От самия факт, че жалба срещу заповедта не е подадена, не може да се изведе нито че подаването й е било фактически осуетено от ответниците, нито че причината за неподаването е единствено тяхно поведение. По отношение на твърдяното лишаване от телефонно обаждане, уведомяване и свиждане съдът съобразява, че в декларацията ищецът е отбелязал желание член на семейството или друго лице да бъде уведомено. Факт е обаче, че св.Е. К. – съжителстваща към онзи момент с ищеца, е знаела за задържането непосредствено от момента на извеждането му, по указание на полицейски служител е отишла във Второ РУ, занесла е чехли и е дала обяснение. Следователно най-близкото до ищеца към този момент лице, с което е живеел на семейни начала и от което има деца, е било фактически информирано за задържането. Това не е равнозначно на доказателство, че на ищеца лично е предоставено поискано телефонно обаждане, но значително ограничава твърдяната от него последица на пълна изолация от близките му. Тезата, че отказите от адвокат, телефон и свиждане са били елементи на един общ план за прикриване на обезобразения външен вид на ищеца, е логическа конструкция на страната, но не намира достатъчно обективна доказателствена подкрепа. По отношение на извеждането на ищеца бос съдът приема този факт за безспорно доказан. Св.К. го е възприела непосредствено. Св.Кондов също си спомня, че ищецът е бил бос. Самият факт е бил предмет и на административното производство, по което за причиненото накърняване на човешкото достойнство е определено обезщетение. Настоящият съд не намира основание да омаловажава този аспект на задържането. Извеждането на лице босо от жилището му, при положение че обуването на леснодостъпни чехли би отнело минимално време и не е установено да създава конкретен риск, обективно може да бъде възприето като унизително и ненужно. От това обаче отново не следва автоматично лична отговорност на двамата ответници по чл.216, ал.3 от ЗМВР. Не са събрани доказателства, позволяващи да се приеме, че решението ищецът да бъде изведен незабавно в състоянието, в което се е намирал, е било взето с цел той да бъде унижен, нито че ответниците са предвиждали и съзнателно са приемали причиняването на претендираната от него неимуществена вреда като резултат на това поведение. Следва да бъде отчетено и че впоследствие единият от служителите е позволил на св.К. да донесе чехли в районното управление. Това поведение трудно се съвместява с тезата за единен умисъл на двамата служители ищецът продължително да бъде държан бос именно с цел неговото унижение. По този пункт административният съд вече е ангажирал отговорността на държавата. Това само по себе си не създава сила на пресъдено нещо спрямо настоящите ответници, но добре онагледява разграничението, което чл.216 от ЗМВР извършва: възможно е служебно поведение да е основание за отговорност на държавата, без автоматично да възниква лична деликтна отговорност на служителя, за която законът изисква допълнителната предпоставка на умисъла. По отношение на употребата на белезници медицинските доказателства установяват характерни охлузвания в областта на гривнените стави, поради което съдът приема наличието на причинна връзка между употребата на това помощно средство и поне част от телесните увреждания. Не се доказва обаче твърдението, че белезниците са били съзнателно затегнати прекомерно или поддържани в това състояние с цел да причинят болка. Поставянето им първоначално е било свързано с фактическо противодействие от страна на ищеца. Свидетелят Кондов заявява, че след въвеждането му във Второ РУ белезниците са свалени. Ищецът сам твърди, че през определени моменти - при оформяне на документите и медицинския преглед, е бил освобождаван от тях. По делото няма надеждна и непротиворечива хронология, въз основа на която да бъде определено общото време, през което белезниците са били поставени, степента на стягането им и моментът, в който необходимостта от употребата им безусловно е отпаднала. Самото наличие на охлузвания от белезници доказва физическия ефект от помощното средство, но не доказва формата на вината, необходима за настоящия иск. Съдът счита за необходимо да отбележи също така, че ако при употребата на белезниците е била допусната небрежност при преценката на стягането или продължителността на използването им, именно това е хипотезата, която чл.216, ал.2 от ЗМВР разграничава от умишлено причинената вреда по ал.3. По отношение на документите по задържането, от заповедта се установява удостоверен от свидетел отказ на ищеца да подпише или получи екземпляр. Ищецът оспорва истинността на това удостоверяване и твърди, че е отказал само да подпише заповедта, но е искал да получи копие. Св.Кондов и останалите разпитани служители сочат, че документите са били предоставяни и разяснявани. С оглед тези противоречиви доказателства съдът не намира за установено с необходимата сигурност твърдението, че двамата ответници съзнателно са задържали екземплярите, въпреки изрично желание на ищеца да ги получи. Още по-малко се доказва изложената в писмената му защита теза, че това е било част от целенасочено поведение за осуетяване на съдебно обжалване и прикриване на други нарушения. Не може на двамата ответници да бъде вменено и всяко последващо непредоставяне на документи след освобождаването на ищеца, доколкото в този момент предоставянето им вече е зависело и от действията на други служители и административни звена. По отношение на конвоирането съдът констатира, че в представеното копие от заповед № ••• липсва подпис в предвиденото поле на издателя. Дори да се приеме, че документът страда от формален порок, този факт сам по себе си не доказва противоправен личен деликт на двамата ответници. По съдържанието си документът индивидуализира задържаното лице, началния и крайния пункт и основанието за конвоирането. Издаването и надлежното подписване на самата заповед е функция на оправомощения служебен орган и не се установява да е било в правомощията на двамата ответници като членове на конвойния наряд. Към този момент е съществувала неподлежаща на автоматично обезсилване заповед за 24-часово задържане. Фактическото преместване от едно полицейско управление в друго не е доказано да е извършено от ответниците с намерение да причинят на ищеца самостоятелна неимуществена вреда. Не е установена и пряка причинна връзка между липсващия подпис на служебния документ и конкретно психическо или физическо страдание извън самото продължаващо задържане, което е имало отделно правно основание. Съдът не споделя в тази връзка тезата, че всяка формална незаконосъобразност на документ превръща фактическото действие на служителя, който го изпълнява, в умишлен деликт спрямо гражданина. Предвид изложеното съдът достига до общия извод, че по делото са доказани отделни факти, неблагоприятни за ответниците - ищецът е изведен бос, получил е травматични увреждания, по китките му са останали следи от белезниците, а в декларацията първоначално е заявил желание за служебен защитник, какъвто не се установява да е бил осигурен. Тези факти обаче не са достатъчни за уважаване на настоящия иск. Спорът не е дали организацията и изпълнението на задържането са били безупречни във всяко отношение, нито дали определени действия или бездействия биха могли да обосноват институционална, дисциплинарна или друга отговорност. Предметът на настоящото производство е значително потесен: налице ли са предпоставките двамата конкретни държавни служители да понесат лична гражданска отговорност по изключението на чл.216, ал.3 от ЗМВР. За това е необходимо да бъде установено, че конкретните вреди са причинени от тяхно противоправно поведение и, в приложимата тук хипотеза - че са причинени умишлено. Такова пълно доказване не е проведено. По основното твърдение за побой не е доказано с необходимата степен на сигурност нито конкретното противоправно поведение на всеки ответник, нито причинната връзка между него и всички установени травми, нито умисълът. По останалите действия част от фактите не са доказани, при други се установяват противоречиви данни за начина на изпълнение на служебните задължения, а при трети - най-вече извеждането бос, е налице обективно неблагоприятно третиране, но не е установена необходимата субективна насоченост към причиняване на вредата. Не се доказва и твърдението на ищеца за един общ предварително формиран умисъл на ответниците да го унижат, наранят, изолират от адвокат и близки и впоследствие да затруднят доказването на стореното. При липса на тази специална предпоставка не може да бъде ангажирана пряката лична имуществена отговорност на служителите по чл.216, ал.3 от ЗМВР, независимо че отделни аспекти на задържането вече са обусловили отговорност на държавата в друго производство. Неоснователна е и тезата, че самият факт на претърпяна вреда прехвърля върху ответниците тежестта да докажат липса на умисъл. Подобно разрешение би заличило разграничението между ал.2 и ал.3 на чл.216 от ЗМВР и би превърнало специално предвиденото изключение за умишлено причинени вреди в общо правило за лична отговорност на служителя при всяка вреда, причинена при изпълнение на службата. С оглед всичко гореизложено съдът приема, че предявеният иск следва да бъде отхвърлен, като неоснователен и недоказан. Не следва да бъде обсъждано като самостоятелно основание за отхвърляне и направеното от ответниците възражение за съпричиняване по чл.51, ал.2 от ЗЗД. Поведението на ищеца и оказаното от него първоначално противодействие са релевантни при преценката на необходимостта и интензитета на физическата сила, но съпричиняването по чл.51, ал.2 от ЗЗД по принцип е основание за намаляване на обезщетението, а не за автоматично отпадане на деликтната отговорност. В случая до определяне и редуциране на обезщетение не се стига поради недоказаност на самото основание на личната отговорност. По отношение на разноските, с оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.3 от ГПК, ищецът дължи на ответниците направените от тях разноски, съобразно представените списъци по чл.80 от ГПК. Доколкото двамата ответници са представили отделни списъци, разноските следва да бъдат присъдени на всеки от тях в доказания по делото размер. Воден от горното, съдът