Решение № 357 от 19.1.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 7686/2024 г.

Производството е по чл. 258 - чл. 273 ГПК.

С Решение № 4747/18.03.2024 г., постановено по гр. д. № 20739/2023 г. по описа на СРС, 26 състав, са уважени изцяло обективно кумулативно съединени искове по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 79, ал.1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, за признаване за установено, че ответникът М. С. К. дължи на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД сумата в размер на 1288,99 лв., представляваща стойността на потребена топлинна енергия през периода от м. 05.2019 г. до м. 04.2021 г., в имот с абонатен номер 27984, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното й изплащане, за сумата от 241,95 лв., обезщетение за забава върху главницата в размер на законната лихва за периода 16.10.2020 г. - 07.12.2022 г., за сумата от 46,53 лв., представляваща такса за дялово разпределение за периода 01.11.2019 г. - 30.04.2021 г., както и за сумата от 10,22 лв., лихва за забава върху таксата за дялово разпределение за периода 31.12.2019г. - 07.12.2022 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 13.01.2023 г. по гр.д. № 71077/2022 г. по описа на СРС, 26 състав.

Срещу първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от ответника М. С. К., с доводи за неправилност и необоснованост на обжалвания съдебен акт и противоречие с материалния и процесуалния закон.

Въззивникът моли съда да отмени първоинстанционното решение.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, с който се оспорва въззивната жалба като неоснователна и недоказана.

Въззиваемият моли съдът да остави без уважение въззивната жалба.

Третото лице помагач – „Бруната“ ООД, не взима становище по въззивната жалба.

С протоколно определение от 12.03.2024 г. по гр.д. № 20739/2023 г. на СРС, 26 състав, с което СРС е оставил без уважение молбата на М. С. К. за отмяна на наложената й глоба по чл. 92а ГПК.

В срока по чл. 275, ал. 1 ГПК е подадена частна жалба от М. С. К., в която се иска отмяна на наложената от СРС глоба.

Постъпил е отговор на частната жалба от „Топлофикация София“ ЕАД, с който се поддържа, че частната жалба е неоснователна.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Жалбата е подадена в срок от легитимирана да обжалва първоинстанционния съдебен акт страна. Настоящият въззивен състав намира, че постановеното решение е валидно и допустимо. Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна, по следните съображения:

Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД с искане да бъде признато за установено, че М. С. К. дължи на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД сумата в размер на 1288,99 лв., представляваща стойността на потребена топлинна енергия през периода от м. 05.2019 г. до м. 04.2021 г., в имот с абонатен номер 27984, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното й изплащане, за сумата от 241,95 лв., обезщетение за забава върху главницата в размер на законната лихва за периода 16.10.2020 г. - 07.12.2022 г., за сумата от 46,53 лв., представляваща такса за дялово разпределение за периода 01.11.2019 г. - 30.04.2021 г., както и за сумата от 10,22 лв., лихва за забава върху таксата за дялово разпределение за периода 31.12.2019г. - 07.12.2022 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 13.01.2023 г. по гр.д. № 71077/2022 г. по описа на СРС, 26 състав.

Въззивникът не е изложил конкретни доводи за допуснати нарушение на процесуалния и материалния закон от СРС, което води до извода, че въззивната жалба е бланкетна – не очертава конкретен порок на обжалваното съдебно решение, поради което съдът не следва да разглежда спора по същество – арг. чл. 269, ал. 2 ГПК, а да препрати на основание чл. 272 ГПК към изводите на първоинстанционния съд относно фактическите и правните изводи. Дейността на въззивния съд в настоящия случай се изчерпва с извършване на правилната според него правна квалификация и привеждане на събрания фактически и доказателствен материал под приложимата според въззивния съд материалноправна норма.

Само за пълнота на изложението следва да се изясни, че с оглед на събраните по делото доказателства първоинстанционното решение е правилно.

По иска с правно основание чл. 149 ЗЕ вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за доставената топлинна енергия:

Правопораждащият фактически състав за възникване на спорното право се обуславя от осъществяването на следните елементи:

1. Наличието на действително правоотношение по договор за продажба (доставка) на топлоенергия;

2. Продавачът да е доставил топлинна енергия в твърдяното количество на купувача и за последния да е възникнало задължение за плащане на уговорената цена в претендирания размер.

Според разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Разпоредбата императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като определящо е притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване. По делото са приети писмени доказателства (нотариални актове за придобиване на правото на собственост от ответника чрез дарение от майка й) за правото на собственост на ответника върху апартамент № 9, находящ се в гр. София, алея ••••. Предвид изложеното между страните е съществувало действително правоотношение по договор за продажба на топлоенергия. Този договор за търговска продажба се счита за сключен с конклудентни действия – арг. чл. 150, ал. 1 ЗЕ, а топлопреносното предприятие задължително публикува одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „клиенти на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Следователно, купувач (страна) по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик – по аргумент от чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ. Именно той е задължен да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. той е встъпил в облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Ищецът е имал задължение да доставя топлинната услуга, а ответникът – да заплаща нейната стойност.

Съгласно чл. 153, ал. 6 ЗЕ, дори ако даден потребител спре подаването на топлинна енергия към отоплителните уреди в имота си, той остава клиент за енергията, излъчвана от сградната инсталация и отоплителните тела в общите части на сградата. Следователно, за да бъде определено лице като потребител на топлинна енергия за битови нужди според цитираната правна норма, е достатъчно да се установи, че то е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, присъединен към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение. В настоящия случай имотът се намира в сграда, в която ищецът осъществява продажба на топлинна енергия за битови нужди, поради което, съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ, собственикът на процесния имот има качеството на потребител на доставяната топлинна енергия.

По отношение на цената за извършената услуга „дялово разпределение“:

Следва да се изясни, че изчисленията за дялово разпределение са извършвани от трето на процесното материално правоотношение лице – „Бруната“ ООД. В случая етажната собственост е възложила на посоченото дружество осъществяване на услугата дялово разпределение на доставената за обектите топлинна енергия, в изпълнение на взето за това решение от общото събрание на етажната собственост. Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал.1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда – етажна собственост се извършва по система за дялово разпределение. Начинът на извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл.139-чл.148/ и в приложимата за процесния период Наредба № Е-РД- 04-1 от 12.03.2020 г. за топлоснабдяването.

Съгласно чл. 22, ал. 2 от приложимите общи условия клиентите заплащат на „Топлофикация София“ ЕАД цената за извършената услуга „дялово разпределение“. В чл. 36 от приложимите общи условия е определен начинът на формиране на цената за услуга „дялово разпределение“. Сградната инсталация за топлоснобдяване на сградата е обща част, и всички собственици и носители на вещни права следва да се считат за потребители и да поемат ползите и тежестите, свързани с употребата на общата вещ и още при закупуване на съответния имот, който е в сграда, присъединена към централното топлоснабдяване, собствениците и титулярите на вещни права знаят, че следва да се включат в общото управлението на общите части, в това число сградните инсталации за отопление и за горещо водоснабдяване на сградата в режим на етажна собственост. Ответникът остава потребител дори и да прекрати топлоподаването към индивидуалните отоплителни тела в жилището си, тъй като в тази хипотеза и съгласно изричната разпоредба на чл. 153, ал. 6 ЗЕ остава потребител на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на етажната собственост – Решение № 5 от 22.04.2010 год. на КС на РБ по к. д. № 15/2009 г. Ето защо собствениците на апартамент в сграда – етажна собственост, присъединени към системата за централно отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че не са поръчвали доставка на отопление и не го използват в своя апартамент, като тази топлинна енергия няма основание да се разглежда като непоискана услуга.

Начинът, по който се формира стойността на услугата за дялово разпределение, е регламентиран в чл. 36, ал. 1 от ОУ. Съгласно посочената разпоредба клиентите заплащат цена на услугата дялово разпределение, извършвана от избран от клиентите търговец, като стойността се формира от: цена за обслужване на партидата на клиент и цена на отчитане на един уред за дялово разпределение. Редът и начинът на заплащане на услугата се определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите. Наистина, фактически услугата е извършвана от подпомагащата ищеца страна „Бруната“ ООД, но съгласно сключения между „Топлофикация София“ ЕАД, като възложител, и „Бруната“ ООД, като изпълнител, договор при общи условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия, заплащането на цената за услугата се извършва от възложителя, който на основание чл. 22, ал. 2 от ОУ за продажба на топлинна енергия за битови нужди, които регламентират съдържанието на процесното продажбено правоотношение, получава стойността на тази цена от крайните клиенти, какъвто е именно и ответникът. Изложеното налага обоснован извод, че ищецът има право да събира суми и за т. нар. „дялово разпределение“.

По исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:

Основателността на иска предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Моментът на забавата в случая се определя съобразно уговореното от страните. Тъй като клиентът-потребител на топлинна енергия не е изпълнил точно (количествено и навременно) своята насрещна парична престация, той е изпаднал в забава и дължи обезщетение за причинените на ищеца вреди, изразяващи се в пропусната полза, като това обезщетение е в размер на претендираната законна лихва за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главницата за доставена топлинна енергия. Определеният падеж в чл. 33, ал. 2 ОУ кани потребителя да плати и не е необходимо отправянето на покана за плащане.

По изложените в мотивите съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по съществото на спора, решението на СРС следва да бъде потвърдено като правилно.

По частната жалба по реда на чл. 92 ГПК:

В конкретния случай по молба от 12.01.2024 г. ответникът е депозирал болничен лист, удостоверяващ временна неработоспособност и ползване на болничен отпуск до 19.01.2024 г. включително, и на това основание е поискал отлагане на насроченото за 15.01.2024 г. открито съдебно заседание. В самия болничен лист е посочено, че лечението следва да се провежда в режим „домашен амбулаторен“. Вследствие на направеното искане съдът е отложил делото и е насрочил разглеждането му в друго о.с.з.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира, че налагането на глоба по чл. 92 ГПК е неправилно. Когато на 12.01.2024 г. е представен болничен лист за временна неработоспособност до 19.01.2024 г. включително и е поискано отлагане на заседанието на 15.01.2024 г., съдът е имал две процесуални опции съгласно чл. 142 ГПК: Ако приема, че е налице неотстранимо препятствие по смисъла на чл. 142, ал. 2 ГПК (за страната и/или пълномощника), да отложи делото; или ако приема, че не е налице уважителна причина, да приложи чл. 142, ал. 1 ГПК и да даде ход на делото, разглеждайки го в отсъствието на неявилата се страна.

В конкретния случай съдът е отложил делото и е насрочил ново о.с.з., т.е. с поведението си е приложил именно чл. 142, ал. 2 ГПК и е приел, че съществува процесуално релевантно препятствие, което страната не може да отстрани. При такава процесуална преценка не може едновременно да се поддържа, че причината е неуважителна и да се санкционира страната за „неоснователно“ отлагане. Санкцията по чл. 92 ГПК е допустима само при установено виновно процесуално поведение, довело до неоснователно забавяне.

С оглед изложеното въззивният съд намира, че са налице обстоятелства за отмяна на глобата на страната, поради което обжалваното определение следва да бъде отменено.

По разноските:

Въззиваемият-ищец претендира разноските за настоящата инстанция за юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство. Юрисконсултското възнаграждение следва да се определи съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК в размер на 55 евро в тежест на въззивника с оглед липсата на правна и фактическа сложност.

С оглед, че след датата на въвеждане на еврото (01.01.2026 г.) валутата на Република България е еврото (чл. 4 ЗВЕРБ), а левовите стойности по съществуващи правни инструменти се считат за стойности в евро чрез автоматично превалутиране (чл. 11, ал. 2 ЗВЕРБ), съдът превалутира дължимите парични суми от лева в евро, определени при прилагане на официалния валутен курс по чл. 5 ЗВЕРБ, по правилото на чл. 12 ЗВЕРБ и закръгляване по чл. 13 ЗВЕРБ. Така превалутираната сума представлява точния еквивалент на установеното вземане, без да се засяга размерът и съдържанието на задължението, съобразно принципа на приемственост (чл. 11, ал. 1 и 3 ЗВЕРБ).

С оглед принципите на информираност и прозрачност (чл. 8 и чл. 10 ЗВЕРБ), съдът намира за уместно в диспозитива да посочи и левовия еквивалент на присъдените суми към датата на превалутиране, като това няма самостоятелно осъдително значение, а цели яснота за страните.

Воден от гореизложеното, съдът