Решение № 427 от 13.10.2026 г. на Окръжен съд - Пазарджик по дело № 372/2026 г.

Производството е въззивно, по реда на чл.196 и сл. от ГПК /отм./. С Решение рег.№30/12.01.2026г., постановено по гр.д.№3948/2023г. по описа на РС- Пазарджик е отхвърлен предявения от Г. А. К., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр.••••, против Сдружение на собствениците по чл.46а от ЗУЕС, вписано с регистрационен номер 322 в регистъра на Община Пазарджик на „Сграда братя Петкови 1“- гр.••••, с адрес на управление: гр.•••••, представлявано от Е. К. Ц.- управител, с адрес: •••••, гр.София, иск за приемане на установено по отношение на ответника, че ищецът не дължи сумата от 15000лв. /7669,38 евро/, търсена от него на основание прието от общото събрание на сдружението от 30.10.2023г. решение за вноска на всеки от членовете му към него в този размер, като неоснователен. Осъден е Г. А. К., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр.••••, да заплати на основание чл.78, ал.3 от ГПК на Сдружение на собствениците по чл.46а от ЗУЕС, вписано с регистрационен номер 322 в регистъра на Община Пазарджик на „Сграда братя Петкови 1“ - гр.•••••, сумата в размер на 552,20 евро /1080лв./, представляваща сторените от ответника съдебно- деловодни разноски в производството. Против това решение е постъпила въззивна жалба от Г. А. К.. Твърди се в същата, че районният съд правилно е приел, че жалбоподателя има задължение за парична вноска от 15000лв. въз основа на решение на общото събрание на Сдружението от 30.10.2023г., но неправилно приема, че не е напуснал впоследствие това Сдружение с нотариално заверена декларация за прекратяване на членството ми, като отказва на това основание да уважи направеното от него възражение за компенсация на дължимия му от Сдружението ликвидационен дял в същия размер на 15000лв. с дължимата от него вноска към Сдружението за 15000лв. Твърди се от жалбоподателят, че както е посочил накрая на исковата му молба, тя е подадена в препис за ответника, ведно с нейните приложения, като нарочно е указано от последния там- накрая на исковата молба, че между приложенията на исковата молба има оригинален (с мокър печат) нотариално заверен препис от нотариус Г. на 02.11.2023г. на нотариално заверена декларация на 14.09.2023г. за прекратяване на членството му в ответното Сдружение от Д. Д., завеждащ „Консулска служба” в посолството на Република България във Франция. Оригинален (с мокър печат) нотариално заверен препис от нотариус Г. е представен по делото два пъти (в два екземпляра)- един пък към оригиналната искова молба за съда и още един пък към приложенията на преписа от исковата молба за ответното Сдружение. И това обстоятелство е надлежно посочено накрая на исковата молба от 02.11.2023г. Визира се, че връчването на нотариално заверената му декларация (от консула) за прекратяване на членството му в сдружението е станало под формата на оригинален нотариално заверен препис (с мокър печат) от Нотариус Г. на тази декларация, от съдебния призовкар на Софийския районен съд по местожителството на управителката Е. Ц. в София, ведно с препис от исковата молба и останалите приложения към нея. Ето защо се моли съдът да приеме, че прекратяването на членството му е станало на датата на връчването на исковата молба по делото, ведно с приложенията й, на управителката на Сдружението в София от призовкаря на районния съд. Във връзка с възникването към този момент на жалбоподателя вземане на ликвидационния му дял в Сдружението за 15000лв. се прави възражение за прихващането му с насрещното му задължение за извънредната членска вноска за същата сума от 15000лв., възникнало по силата на Решение на общото събрание от 30.10.2023г. Искането е да се отмени обжалваното решение, като неправилно и се постанови ново, с което се уважи предявения иск и се осъди ответното дружество да заплати сторените деловодни разноски за двете съдебни инстанции. В постъпило Допълнение към въззивната жалба по гр.д.№3948/2023г. с претенция и списък на разноски с вх.№11089/17.04.2026г. подадено от Г. А. К., чрез пълномощник адв.С. В., което е извън установения срок за въззивно обжалване е заявено, че се иска делото да се гледа до края в негово отсъствие, като не се уточнява точно- дали се отнася за Г. А. К. или за адв.С. В.. Моли се в него да не се предоставя допълнителен срок на Сдружението на собствениците за представяне на пълномощно за отговора на пълномощно, като делото се изпрати на окръжния съд в този му вид. Моли се за уважаване на подадената въззивна жалба, с присъждане на деловодни разноски, съгласно приложен списък на разноски обективиран в това допълнение. В постъпило второ допълнение към въззивна жалба по гр.д. №3948/2023г. подадено от Г. А. К., което е отново извън срока на подаване на въззивна жалба е заявено следното: „При администрирането на въззивната жалба на Районен съд по гр.дело №3948/2023г. там е получено на 17.04.2026г., писмо чрез куриер на Еконт, съдържащо адвокатско пълномощно от Управителката на ответното Сдружение на собствениците, Е. Ц. с дата 15.04.2025г., което обаче не е подписано от нея, а от трето лице.“. В тази насока се сочи от жалбоподателя, че за това престъпление е подадена тъжба до Районния прокурор на Пазарджик. Визира се, че предвид на липсата на истинско пълномощно по делото в полза на адвоката на Сдружението на собствениците се моли да се отстрани от това дело, отговора на този адвокат на въззивната жалба, както и да се прекрати участието му в производството. Сочи се, че тази тъжба касае и друго неистинско пълномощно на Е. Ц. от 03.12.2023г. в полза на дъщеря й М. М.. Към това допълнение е приложена тъжба за съставяне и ползване на 2 неистински документа по гр.д.№3948/2023г. по описа на РС- Пазарджик. В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от другата страна в процеса- „Сдружение Братя Петкови- 1“, представлявано от управителя на сдружението Е. К. Ц., чрез Еднолично адвокатско дружество „Н. М.“, представлявано от адв.Н. В. М.. Твърди се в същия, че подадената въззивна жалба е недопустима, тъй като не отговаря на изискванията на чл.260 от ГПК. В този аспект се сочи, че в нея не се съдържат задължителните реквизити по чл.260, т.3 и т.4 от ГПК- посочване в какво се състои порочността на решението и в какво се състои искането. Отделно от изложеното от въззивникът не се разбира, какво твърди и срещу кои фактически констатации възразява- от една страна признава, че съдът правилно приема, че има задължение за парична вноска, а от другавъзразява, че не бил член на сдружението. В случай, че въззивната жалба бъде разгледана по същество се моли да бъдат взети предвид следните съображения: С влязло в сила решение по Решение №1040/05.08.2024г. по гр.дело №4134/2023г. на РС- Пазарджик са решени преюдициалните за настоящото дело въпроси и е установено, че: на първо място, членството на Г. К. в процесното сдружение не е прекратено, а на второ място, приетото на 30.10.2023г. решение на ОС на сдружението е законосъобразно, съответно приетата вноска от 15000лв. е дължима от членовете на сдружението. С това следва да се приеме, че въпросът за членството на въззивника в сдружението по ЗУЕС е вече решен с влязлото в сила решение и не може да бъде пререшаван. Твърди се, че независимо от това, в хода на производството по настоящото дело въззивникът не доказва по никакъв начин, че е направил изявление за прекратяване на членството в сдружението на етажните собственици, което изявление да е достигнало по надлежен ред до управителя на сдружението или до което и да е друго лице, което има право да приема такова волеизявление. Приема се, че неоснователни и ненамиращи опора в закона са възраженията на ищеца, че изявлението му било достигнало до управителя на сдружението с получаване на исковата молба. Законът за управление на етажната собственост не предвижда такава възможност- членството да се прекрати с подаване на иск. Затова и правилно е възприето от първоинстанционния съд, че членството на въззивника не е било прекратено нито към момента на подаване на исковата молба, нито към момента на постановяване на решението. Отделно, както е прието и в приложеното по делото влязло в сила Решение №1040/05.08.2024г. постановено по гр.дело №4134/2023г. на РС- Пазарджик, в регистъра по чл.47а от ЗУЕС не е вписвано прекратяване на членството на Г. К. в довереното му сдружение. Твърди се, че във връзка с възраженията по същество на въззивника, хипотезите, в които може да бъде прекратено членството в сдружение по чл.46 от ЗУЕС са изрично посочени в чл.30 от същия закон. В случая, нито една от тях не е налице, съответно дори да е било отправено волеизявление, то щяло да е недействително. Още повече, че съгласно чл.30, ал.2 от ЗУЕС, членството не може да бъде прекратено при одобрен проект за усвояване на средства. Относно възражението за „ликвидационен дял” се счита, че не следва изобщо да се разглежда, независимо от останалите обстоятелства. На първо място, то е недопустимо- съгласно чл.211, ал.1 от ГПК, възражение за прихващане може да се направи само от ответника в срока за отговор на исковата молба, а въззивникът има качеството на ищец в производството. На второ място, сдружението не е прекратено, за да се иска „ликвидационен дял”. На трето място, но не и по важност, въззивникът не доказва по никакъв начин, че е правил имуществени вноски към сдружението. Твърди се при условията на евентуалност, дори да се приеме, че с връчването на исковата молба на управителя на сдружението се счита, че се прекратява членственото правоотношение на ищеца, то следва да бъде постановено решение при условията на чл.78, ал.2 от ГПК, тъй като към момента на предявяване на иска, той положително е бил член на сдружението. Отново се заявява, че и до настоящия момент никой не е предявявал претенции за процесната сума към ищеца и дори само заради това е било налице основание исковата молба да се остави без разглеждане. Поради изложеното се счита, че правилно първоинстанционният съд е приел, че след като ищецът не е успял да докаже нито, че е прекратил членството си в ответното сдружение, нито, че решенията взети на проведеното на 30.10.2023г. общо събрание на ответното сдружение са незаконосъобразни, предявената искова претенция се явява неоснователна и недоказана и като такава следва да се отхвърли. Искането е да се остави без разглеждане подадената въззивна жалба, като недопустима. При условията на евентуалност се моли същата да се остави без уважение, като неоснователна и се потвърди първоинстанционното решение, като правилно, обосновано и постановено в съответствие с материалния закон, при спазване на процесуалните правила. Моли се за присъждане на направените разноски пред въззивна инстанция. В съдебно заседание, жалбоподателят Г. А. К., редовно призован не се явява. От същият е постъпило становище в насока делото да се гледа в негово отсъствие. Съответно е направено искане за спиране на производството, което с протоколно определение на съда е оставено без уважение. Ответникът по жалбата- „Сграда Братя Петкови 1“- гр.Пазарджик, редовно призован представител не се явява. От страна на пълномощникът на последния- адв.М. е постъпило писмено становище в насока оспорване на подадената въззивна жалба, респективно поддържане на подадения писмен отговор. Претендират се разноски, като се прави възражение за прекомерност. Съдът, като взе предвид събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и като взе предвид становищата и доводите на страните, намира за установено следното: Производството е образувано по постъпила искова молба, депозирана от Г. А. К., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр.•••• против Сдружение на собствениците по чл.46а от ЗУЕС, вписано с регистрационен номер 322 в регистъра на Община Пазарджик на „Сграда братя Петкови 1“- гр.•••••, с адрес на управление: гр.•••••, представлявано от Е. К. Ц.- управител, с адрес: •••••, с искане от съда да постанови решение, с което да приеме за установено, че ищецът не дължи на сдружението на собствениците сумата от 15000лв. /с протоколно определение от 30.04.2025г. съдът е допуснал изменение на исковата претенция, чрез нейното увеличаване/, търсена от него на основание на прието от общото събрание на сдружението от 30.10.2023г. решение за вноска на всеки от членовете му към него в този размер. Претендират се разноски. Твърди се в исковата молба, че на 01.02.2023г. ищецът е станал член на ответното сдружение, което е вписано в регистъра на община Пазарджик като юридическо лице. Твърди се от същият, че е прекратил членството си в това сдружение, чрез нотариално заверена декларация на 14.09.2023г. Сочи се, че съгласно прието от общото събрание на сдружението от 30.10.2023г. решение за вноска на всеки от членовете му към него в размер на 15000лв. в срок до 2 седмици, ответното сдружение претендирало, че има вземане към ищеца в този размер и на това основание. Оспорва си законосъобразността на проведеното общо събрание на 30.10.2023г. Смята се, че е било свикано и проведено в противоречие с императивните правила на чл.16 ЗУЕС за свикването и провеждането му: от нелегитимни и неоправомощени лица, при непосочени или неверно посочени идеални части от общите части на сградата на всеки етажен собственик и при взети конкретни решения излизащи извън твърде общите формулировки в дневния ред на поканата за свикване, с неясно мнозинство и без всякаква каузална обосновка на размера на гласуваната вноска на членовете му. В условията на евентуалност, в случай, че общото събрание било проведено законосъобразно се прави възражение за прихващане с негово насрещно право към Сдружението, съставляващо правото му на ликвидационен дял в същия размер при настъпилото прекратяване на членството му. Посочва се, че досега освен тази вноска други не са набирани. В срока по чл.131 ГПК от страна на ответникът е депозиран писмен отговор, чрез пълномощника си- Еднолично адвокатско дружество „Н. М.”, БУЛСТАТ 177549315, със седалище и адрес на управление: гр.София 1000, район Средец, ул.„6-ти септември” №13, вх.А, ет.1, ап.3, представлявано от адвокат Н. В. М.. В него се застъпва становище с което се счита, че предявеният иск е недопустим, неоснователен и недоказан. По отношение на допустимостта се твърди, че ищецът няма правен интерес от предявяване на настоящата претенция, тъй като нямало предвидена възможност в ГПК и ЗУЕС за предявяване на иск за недължимост на конкретна сума при положение, че тази сума не е претендирана по съдебен ред и не са извършвани каквито и да е действия за събирането й от страна на ответника. Следователно не е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск и поради това исковата молба следва да се остави без разглеждане. На следващо място се счита, че към исковата молба липсвали доказателства за основанието и размера на претенцията. По основателността се заявява, че не се оспорва, че с учредителен протокол от 01.02.2023г. е учредено сдружение на собствениците на самостоятелни обекти в жилищната сграда с адрес: ••••, като ищецът, в качеството си на собственик на ап.3 в сградата, на който се приспадат 25% идеални части от общите части на сградата е придобил качеството на член на сдружението, което функционирало и съществувало. Оспорва се, че членството на ищеца в сдружението е прекратено с писмена молба. Такова писмено волеизявление не било подавано и не било стигало по надлежен ред нито до председателя на сдружението, нито до който и да е от останалите негови членове. На сдружението дори не бил известен опит да бъде надлежно отправено такова волеизявление. Посочва се, че приложената декларация била със заверка на подписа от дата 14.09.2023г., положен пред завеждащия консулската служба на Република България в Париж, Франция. Отделно имала поставена заверка на препис от 02.11.2023г., поставена в гр.Пазарджик. Нямало и удостоверяване на връчване, нямало дори отправено адресиране. Счита се в тази връзка, че ищецът не е прекратил членството си. Смята се, че проведеното общо събрание на 30.10.2023г. е проведено законосъобразно. Искането е съдът да остави без разглеждане възраженията на ищеца, тъй като били направени извън срока по чл.40 ЗУЕС. Твърди се, че ищецът не е посочил конкретни пороци и не е ангажирал доказателства в тази насока. Сочи се, че не е налице Решение на ОС на Сдружението на собствениците в процесната сграда, по силата на което да се дължи сума от 1500лв. Приетият размер на вноската е от 15000лв. Предвид, че искът не е предявен като частичен, реално не са налице надлежни факти, чието установяване да се иска. В условията на евентуалност, ако съдът счете искът за допустим и основателен се моли да се постанови решение при условията на чл.78, ал.2 ГПК. Претендират се разноски. Пазарджишкият окръжен съд от фактическа страна прие за установено следното: Не е спорно между страните, че с учредителен протокол от 01.02.2023г. е учредено сдружение на собствениците на самостоятелни обекти в жилищната сграда с адрес: ••••, като ищецът, в качеството си на собственик на ап.3 в сградата, на който се припадат 25% идеални части от общите части на сградата е придобил качеството на член на сдружението. Не е спорно, че сдружението съществува и функционира и към настоящия момент, както и че на 30.10.2023г. е проведено общо събрание на сдружението от 30.10.2023г. на което е взето решение за вноска на всеки от членовете му към него в размер на по 15000лв., платима в срок от две седмици от датата на събранието, като след изтичане на срока и при невнасяне, сумата ще се счита за изискуема по съдебен ред. Изложените по- горе факти се потвърждават и от приложените пред първата инстанция писмени доказателства, а именно: Протокол за проведеното общо събрание на етажната собственост от 01.02.2023г., Удостоверение за регистрация на сдружение на собствениците по чл.46а ЗУЕС, Протокол от общо събрание на собствениците от сдружение на собствениците „Сграда Братя Петкови 1“ от 30.10.2023г. Видно от Декларация с нотариална заверка на подписа от 14.09.2023г. представена от страна на ищеца се установява, че същия е поискал прекратяване на членството му в ответното сдружение. От Решение №1040/05.08.2024г. постановено по гр.д.№4134/2023г. по описа на РС- Пазарджик се установява, че съдът е отхвърлил предявените от настоящия ищец против настоящия ответник искове за отмяна на всички решения, взети на общото събрание на сдружението от 30.10.2023г. Видно от Решение №472/17.12.2024г. постановено по в.гр.д.№665/2024г. по описа на ОС- Пазарджик цитираното по- горе решение на първоинстанционния съд е потвърдено. При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи: В изпълнение разпоредбата на чл.267, ал.1 от ГПК, настоящият съдебен състав извърши проверка на депозираната възззивна жалба и констатира, че същата е редовна и допустима- отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подадена е в срок, от процесуално легитимиран субект, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Във връзка с допустимостта на същата настоящата инстанция не намира, че наведените възражения в случая с писмения отговор за нейната недопустимост с доводи, че в нея не се съдържат задължителните реквизити по чл.260, т.3 и т.4 от ГПК следва да се споделят. В този аспект следва да се отбележи по същество, че в подадената въззивна жалба има изложен мотив в насока неправилност на обжалваното решение. Респективно е налице конкретно искане за неговата отмяна, с постановяване на ново, с което да се уважи иска на жалбоподателя, със съответното осъждане за заплащане на деловодни разноски. Относно неоснователността следва да бъде посочено следното: В конкретният казус, няма основание да не се възприеме становището на първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с отрицателен установителен иск с правно основание чл.124 от ГПК. Респективно, че производството се явява допустимо, тъй като е налице спор между страните относно дължимостта на вземане, произтичащо от решение взето на общо събрание на сдружението, в което изрично е посочен срок, след изтичането на който вземането става изискуемо и по този начин се застрашава имуществената сфера на ищеца. Правилно е прието, че исковата претенция е и неоснователна. В тази насока обосновано е счетено, че възникването на спорното материално право, предявено пред съда с исковата молба се обуславя от осъществяването в обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти)- прекратяване членството на ищеца в ответното сдружение, респективно че решенията взети на проведеното на 30.10.2023г. общо събрание на ответното сдружение са незаконосъобразни. Правилно също е прието е, че всяка страна е длъжна да докаже пълно и главно фактите и материалните възражения, въз основа на които извлича за себе си благоприятни правни последици, като съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест в българския граждански процеспри неустановяване на тези правнорелевантни обстоятелства, съдът е длъжен да приеме недоказания факт за неосъществил се- арг. чл.154, ал.1 от ГПК. В конкретният казус, както бе посочено по- горе безспорни факти са, че ищецът е собственик на 25% от общите части на сградата на ул. •••••, както и че с учредителен протокол от 01.02.2023г. е учредено Сдружение на собствениците на самостоятелни обекти в жилищната сграда с адрес: гр.•••••, като ищецът, в качеството си на собственик на ап.3 в сградата, на който се припадали 25% идеални части от общите части на сградата, е придобил качеството на член на сдружението. Също така, имаща основно отношение към спора по същество е представената от ищецът декларация с нотариална заверка на подписа от 14.09.2023г. и приета като доказателство по делото. От същата действително се установява, че ищецът прави заявление, че прекратява членството си в ответното сдружение. Във връзка с последното обстоятелство обаче на практика се констатира, че липсват каквито и да е било доказателстваписмени или гласни от които да се установи, че това изявление е достигнало до управителния съвет (управителя), т.е. да е породило целения ефект. Ето защо е и обоснован извода на първоинстанционния съд, че към момента на депозиране на исковата молба от страна на ищецът, последния е член на сдружението. Въз основа и на което следва извод, че последния не е изпълнил фактическия състав на чл.30, ал.3 от ЗУЕС да прекрати членството си след подаване на писмена декларация, с нотариална заверка на подписа до управителния съвет (управителя). В този смисъл следва да се посочи, че жалбоподателят основава възраженията си във въззивната жалба именно с доводи, че въпросната декларация е връчена по местожителството на домоуправителката Е. Ц. в гр.София, ведно с преписа от исковата молба и останалите приложения към нея и въз основа на това да се счита, че прекратяването на членството му е станало на датата на връчването на исковата молба. Това твърдение реално се навежда една с подаване на писмената защита с вх.№35530/22.12.2025г. пред районния съд, но реално към този момент, то се явява преклудирано. Същото се коментира и във въззивната жалба, но в този смисъл следва да се посочи, че разпоредбата на чл.266, ал.1 от ГПК е категорична относно забраната за посочване на нови факти и обстоятелства. Отделно от това следва да се визира, че Законът за управление на етажната собственост не предвижда възможност, такова членство да се прекрати с подаване на иск. Действително в подадения писмен отговор на ответната страна се коментира за такова връчване, но то не е базирано на конкретно наведено твърдение от страна на ищеца, а е изложено принципно. На практика на база събрания доказателствен материал от страна на въззивникът не се доказва по никакъв начин, че е направил изявление за прекратяване на членството в сдружението на етажните собственици, което изявление да е достигнало по съответния надлежен ред до управителя на сдружението или до което и да е друго лице, което има право да приема такова волеизявление. В допълнение към тези изводи следва да се отбележи, че видно от приетото като доказателство по делото, влязло в законна сила Решение №1040/05.08.2024г. постановено по гр.дело №4134/2023г. по описа на РС- Пазарджик, в регистъра по чл.47а от ЗУЕС не е вписвано прекратяване на членството на Г. К. в довереното му сдружение. Съответно, съгласно това решение на първата инстанция, потвърдено от по- горната такава, приетото на 30.10.2023г. решение на Общото събрание на сдружението е счетено за законосъобразно, съответно приетата вноска от 15000лв. е дължима от членовете на сдружението, което обстоятелство също е от съществено значение за решаване на крайния спор. Хипотезите на прекратяването на членството в сдружение по чл.46 от ЗУЕС са изрично посочени в чл.30 от същия закон. Реално, нито една от тях не е налице, съответно дори да е било отправено волеизявление, то е щяло да е недействително. Още повече, че съгласно чл.30, ал.2 от ЗУЕС, членството не може да бъде прекратено при одобрен проект за усвояване на средства. По отношение на възражението за „ликвидационен дял” се счита, че то няма основание да се счете за основателно. Това е така, като ищецът би имал право на прихващане, но тогава когато ответника е предявил насрещен иск срещу него и в този случай ищецът се оказва в ролята на „ответник“ по насрещния иск и може да се защити срещу него, като направи възражение за прихващане със свое друго вземане. В случая такава хипотеза също не е налице. При тези съображения настоящия въззивен съд приема, че предявената искова претенция на ищецът се явява неоснователна и недоказана и като такава правилно и обосновано е отхвърлена от страна на първоинстанционния съд. Поради съвпадане на крайните правни изводи на двете съдебни инстанции, подадената въззивна жалба, като неоснователна поради несподеляне на изложените в нея възражения, следва да се остави без уважение, а обжалваното първоинстанционно решение, като правилно и законосъобразно се потвърди. С оглед този изход на делото, в тежест на жалбоподателят следва да се присъдят направените по делото разноски от ответната страна в размер на 552 евро с ДДС, представляваща сторените от ответника съдебно- деловодни разноски в настоящото въззивно производство, за което са представени надлежни писмени доказателства за тяхното реализиране. Водим от горното Пазарджишкият окръжен съд