Решение № 333 от 27.12.2024 г. на Окръжен съд - Добрич по дело № 454/2024 г.

Производството по делото е образувано по реда на глава ХХ от ГПК по въззивна жалба с рег. № 1069/22.05.2024 год. на С. К. С. с ЕГН ••••••••••, с постоянен адрес гр. Г.Т., срещу решение № 32/30.04.2024 год. по гр. Дело № 297/2023 год. по описа на Тервелския районен съд, с което са отхвърлени предявените от С. К. С. срещу Н. Д. Н. с ЕГН •••••••••• от гр. Г.Т., Т. В. Щ. с ЕГН •••••••••• от гр. Г.Т., М. С. Н. с ЕГН •••••••••• от гр. Г.Т., В. Й. Б. с ЕГН •••••••••• от гр. Г.Т. и Р. Т. Б. с ЕГН •••••••••• от гр. Г.Т., обективно и субективно съединени искове, както следва: на осн. чл. 135, ал. 1 от ЗЗД да бъдат обявени за относително недействителни спрямо ищеца сключения между ответника Н. Д. Н. и ответницата Т. В. Щ. договор за покупко- продажба, обективиран в нотариален акт № 183, том I, рег. № 914, нотариално дело № 163/03.05.2019 г. по описа на нотариус Б.Б. с рег. № 176 в регистъра Нотариалната камара и с район на действие РС - Г.Т., актът е вписан в Службата по вписванията – Г.Т. с вх. рег. № 1235/03.05.2019 г., акт № 20, том III, дело № 373/2019 г. относно процесния недвижим имот, а именно: нива с площ от 9, 001 дка, с кадастрален идентификатор 14711.23.60 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Г.Т., съставляващ парцел 60 от масив 23, III категория на земята при неполивни условия в местността „•••“ по кадастралната карта на землището на гр. Г.Т., със стар кадастрален идентификатор 14711.23.9, с номер по предходен план 023009, при съседи: ПИ с кадастрални идентификатори 14711.160.200, 14711.23.58, 14711.23.61 и 14711.6.40; и сключения между ответниците Т. В. Щ. и М. С. Н. и ответника В. Й. Б. договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 121, том V, рег. № 2227, нот. дело № 407/14.08.2019 г. по описа на нотариус С.Ж. с рег. № 313 в регистъра Нотариалната камара и с район на действие РС- Г.Т., актът е вписан в Службата по вписванията – Г.Т. с вх. рег. № 2338/14.08.2019 г., акт № 25, том V, дело № 711/2019 г. относно процесния недвижим имот (описан подробно по-горе); на осн. чл.19 ал.3 от ЗЗД съдът да обяви за окончателен, сключения на 25.04.2019 година предварителен договор между ищеца С. К. С. и ответника Н. Д. Н. за покупко-продажба на процесния недвижим имот, представляващ нива с площ от 9, 001 дка, с кадастрален идентификатор 14711.23.60 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Г.Т., съставляващ парцел 60 от масив 23, III категория на земята при неполивни условия в местността „•••“ по кадастралната карта на землището на гр. Г.Т., със стар кадастрален идентификатор 14711.23.9, с номер по предходен план 023009, при съседи: ПИ с кадастрални идентификатори 14711.160.200, 14711.23.58, 14711.23.61 и 14711.6.40. Районният съд е осъдил ищеца да заплати на ответниците Т. В. Щ. и М. С. Н., сторените от последните разноски в размер от 2 400 лева, както и да заплати на В. Й. Б. и Р. Т. Б. сторените от последните разноски в размер от 860 лева. Жалбата, предмет на разглеждане по настоящото дело, е подадена в законоустановения срок – постъпила е на 22.05.2024 г. от процесуално легитимирано лице, с правен интерес от обжалване на неизгодното за него първоинстанционно решение, като срокът за въззивно обжалване по чл. 259, ал. 1 от ГПК е спазен, доколкото препис от решението е връчен лично на жалбоподателя на 09.05.2024 г. При извършената по реда на чл. 267 от ГПК, във връзка с чл. 262 от ГПК проверка, въззивният съд констатира, че съдържанието на двете жалби отговаря на изискванията по чл. 260, т.т. 1, 2, 4 и 7 от ГПК и чл. 261, т.1-4 от ГПК и са представени приложенията по чл. 261 от ГПК. В жалбите не е отправено искане за събиране на нови доказателства по смисъла на разпоредбата на чл. 260, т. 6 от ГПК. Според жалбата решението на районния съд е необосновано /правните изводи на съда не се подкрепят от събраните по делото доказателства/. При постановяване на обжалваното решение съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, като е игнорирал всички ангажирани от ищеца /настоящ въззивник/ писмени и гласни доказателства. Съдът е изградил своите правни изводи и констатации без да отчете всички факти и обстоятелства по делото. Събраните по делото гласни доказателства, чрез разпита на свидетелите на ответниците /настоящи въззиваеми/, не опровергават сведенията, изнесени от св. Р.Р.Х.. На следващо място съдът не е взел предвид при обсъждане показанията на свидетелите на ответниците, че те не са били преки непосредствени очевидци на събитията, които описват, случили се на 14.08.2019 г. в гр. Г.Т. пред кантората на нотариус С.Ж.. Районният съд е следвало също така да изложи съображения защо е кредитирал показанията на свидетелите на ответниците, въпреки ясно изразеното противоречие между отделните свидетели. Първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение при обсъждане на оспорения по делото предварителен договор от 25.04.2019 г. като е приел, че датата на този документ не е достоверна. В тази връзка съдът е допуснал нарушение на процесуалните правила и норми относно разпределението на доказателствената тежест в гражданското съдопроизводство. С. настоява, че в хода на производството по делото са установени всички елементи от фактическия състав, предвидени в разпоредбата на чл. 135 от ЗЗД: ищецът е кредитор на длъжника; длъжникът е извършил конкретно действие, което уврежда кредитора; налице е знание на длъжника за увреждането на кредитора; налице е знание на третото лице, с което длъжникът е договарял, за увреждането на кредитора. В резултат на основателността на предявения иск по чл. 135 от ЗЗД на уважаване подлежи и предявеният иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД за обявяване за окончателен на сключения между ищеца и ответника Н. Д. Н. предварителен договор за покупко-продажба на процесния имот. Предвид изложеното въззивникът счита, че исковата претенция като основателна и доказана подлежи на уважаване, а решението на първоинстанционния съд следва да бъде отменено. С постановеното по реда на чл. 248, ал. 2 от ГПК определение № 129/27.05.2024 г. Районен съд – Тервел е отхвърлил като неоснователна молбата на С. К. С. за изменение на решение № 32/30.04.2024 г. по гр. дело № 297 по описа на съда за 2023 г. Срещу посоченото определение е постъпила жалба с рег. № 1190/04.06.2024 год. от С. К. С., която също е предмет на разглеждане в настоящото въззивно производство. Според С. в случая липсва фактическа и правна сложност, поради което присъденото възнаграждение следва да бъде намалено, съобразно установените от Наредбата за правната помощ минимални размери на дължимото възнаграждение. В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК писмени отговори по двете жалба са подадени от насрещните страни, чрез упълномощените адвокати, според които обжалваните съдебни актови на Районен съд – Тервел са правилни, обосновани и законосъобразни, поради което същите следва да бъде оставени в сила. Подадената жалба подлежи на разглеждане по същество в съответствие с уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивната инстанция: служебна проверка на валидността на цялото решение, по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси съдът е ограничен в рамките на посоченото в жалбата – освен, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато съдът следи служебно за интереса на някоя от страните – съгласно тълкуването в т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълкувателно дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В случая решението е постановено от надлежен орган, функциониращ в законен състав, в пределите на правораздавателната му власт. Решението е в писмена форма и е подписано, а волята на съда е изразена по начин, позволяващ да се разкрие нейното съдържание. Производството по делото е образувано първоначално пред Генералтошевския районен съд под № 238/2023 г., като след отвод на съдиите от състава на този съд делото е изпратено, на осн. чл. 23, ал. 3 от ГПК от Добричкият окръжен съд с определение от 09.10.2023 г. по в.ч.гр. дело № 672/2023 г., за разглеждане от Тервелския районен съд като е образувано гр. дело № 297/2023 г. Предмет на това дело е искова молба, вписана в Службата по вписвания гр. Г.Т. с вх. рег. № 2176/25.07.2023 г., Акт 228, том IV, ведно с уточняваща молба с вх. № 1833/24.07.2023 от регистъра на ГТРС, вписана в Службата по вписвания гр. Г.Т. с вх. рег. № 2232/31.07.2023 г., Акт 108, том I, подадена от С. К. С. с ЕГН •••••••••• с постоянен адрес: гр. Г.Т., с която срещу Н. Д. Н. с ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. Г.Т., •••, Т. В. Щ. с ЕГН •••••••••• от гр. Г.Т., М. С. Н. с ЕГН •••••••••• от гр. Г.Т., •••, В. Й. Б. с ЕГН •••••••••• от гр. Г.Т. и Р. Т. Б. с ЕГН •••••••••• с адрес за призоваване гр. Г.Т., •••, с която са предявени искове с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД съдът да обяви за относително недействителни спрямо ищеца сключените между ответника Н. Д. Н. и ответницата Т. В. Щ. договор за покупко- продажба, обективиран в нотариален акт № 183, том I, рег. № 914, нотариално дело № 163/03.05.2019 г. на нотариус Б.Б. с рег. № 176 в регистъра Нотариалната камара и с район на действие Районен съд - Г.Т., като актът е вписан в Службата по вписванията – Г.Т. с вх. рег. № 1235/03.05.2019 г., акт № 20, том III, дело № 373/2019 г. относно недвижим имот, представляващ нива с площ от 9, 001 дка, с кадастрален идентификатор 14711.23.60 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Г.Т., общ. Г.Т., обл. Добрич, съставляващ парцел 60 от масив 23, III категория на земята, при неполивни условия в местността „•••“ по кадастралната карта на землището на гр. Г.Т., и сключения между ответниците Т. В. Щ. и М. С. Н. и ответника В. Й. Б., по време на брака му с Р. Т. Б., договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 121, том V, рег. № 2227, нотариално дело № 407/14.08.2019 г. на нотариус с рег. № 313 в регистъра на Нотариалната камара и с район на действие Районен съд - Г.Т., актът вписан в Службата по вписванията – Г.Т. с вх. рег. № 2338/14.08.2019 г., акт № 25, том V, дело № 711/2019 г. относно процесния недвижим имот (подборно описан по-горе). В условията на евентуалност, при положение, че предявените искове по чл. 135 от ЗЗД бъдат уважени, ищецът е предявил срещу първия ответник Н. Д. Н. иск на осн. чл. 19, ал. 3 от ЗЗД съдът да обяви за окончателен сключения на 25.04.2019 година между ищеца и посочения ответник предварителен договор за покупко-продажба на процесния недвижим имот. Според изложените в исковата молба твърдения, поддържани и в съдебно заседание, между ищеца, като купувач, и ответника Н. Д., като продавач, на 25.04.2019 г. е сключен предварителен договор за покупко- продажба на описания по-горе недвижими имот – нива. Страните са се уговорили окончателният договор да се сключи в срок до 27.05.2019 г., като на същата дата се явят в 11, 00 часа, в нотариалната кантора на нотариус Б.Б. за подписване на нотариален акт за покупко-продажба на имота. Въпреки постигнатата договорка продавачът Н. на 03.05.2019 год. продал на ответницата Т. В. Щ. спорния имот, за което е съставен нотариален акт № 183, том 1, peг. № 914, нотариално дело № 163/03.05.2019 год. по описа на нотариус Б.Б. per. № 176 на НК. С. сочи, че е узнал предварително за тази продажба и в денят на самата продажба, лично пред нотариалната кантора на посочения нотариус, преди още да бъде извършена по нотариален ред продажбата, уведомил бъдещия купувач – Т. В. Щ., за сключения между него и ответника Н. предварителен договор за покупко-продажба на същия имот и, че ако ответника Щ. купи имота, ще бъдат увредени неговите права по предварителният договор. Въпреки предупреждението Щ. закупила процесния имот от ответника Н., като на 14.08.2019 год. тя и съпругът й М. С. Н. са го продали на В. Й. Б., по време на брака му с Р. Т. Б., за което е съставен нотариален акт № 121, том 5. per. № 2227, нотариално дело № 407/ 14.08.2019 год. по описа на нотариус с рег. № 313 на НК. С. настоява, че отново, както и при първата сделка, преди сключването на втория договор, пред кантората на нотариуса уведомил, както продавача Щ. и съпругът и М. Н., така и бъдещият купувач Б., за наличието на сключен за предварителен договор между него и ответника Н. Н.. Ищецът заявил, че със сключването на договор за покупко-продажба с процесната нива се увреждат неговите права и законни интереси да поиска обявяването на предварителния договор от 25.04.2019 г. В този смисъл процесната отчуждителна сделка, с която ответникът Н. се е разпоредил с притежаваното от него право на собственост върху процесната недвижима вещ в полза на Щ., представлява увреждащо кредитора действие, тъй като по този начин той е затруднил придобиването правото на собственост върху този имот от приобретателя по предварителния договор. Тъй като увреждащата сделка е възмездна (договор за покупко- продажба), с аргумент от разпоредбата, уредена в чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, ищецът настоява, че третото лице, с което длъжникът е договарял, е притежавал субективни представи за обстоятелството, че другата страна по сделката е титуляр на непарично задължение, като с акта на разпореждане той намалява своя патримониум и създава затруднение за придобиване на правото на собственост върху недвижимата вещ, предмет както на предварителния договор, така и на оспорената транслативна сделка. Предвид на така изложената фактическа обстановка за ищеца се породил правен интерес от предявяване на посочените исковете по чл. 135. ал. 1 от ЗЗД и по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД. В срока и по реда на чл. 131 от ГПК Н. Д. Н. е представил отговор на исковата молба, според който предявените искове са изцяло основателни и доказани. Н. сочи, че не оспорва изложената от ищеца фактическа обстановка, която отговаря на обективната действителност. Т. В. Щ., чрез адвокат Д. Ч., е депозирала отговор на исковата молба, като е заявила, че оспорва предявените искове. Към датата на сключването на договора с Н. Н. ответницата не е знаела за наличието на сключен между ищеца и нейният праводател предварителен договор, с предмет процесния недвижим имот. Отрича да е била уведомявана от Н. или от ищеца във връзка с техния предварителен договор, както и оспорва изобщо наличието на такъв договор към 0305.2019 г., датата на която е закупила спорния имот – в тази връзка се излага възражение за липсата на достоверна дата на предварителния договор. В подкрепа на този извод се явява обстоятелство, че самият Н. Д. Н. с подписването на нотариалният акт е заявил, че за продаваният от него процесен имот не е сключвал предварителни договори за прехвърляне на имота или на части от него на трети лица, като това негово изявление е вписано в нотариалният акт. Идентични с изложените оспорвания се навеждат и по отношение на втория от атакуваните договори – този от 14.08.2019 г., с който ответниците Щ. и съпругът й Н. са продали имота на ответника В. Й. Б.. Продавачите по този договор не са знаели за наличието на предварителен договор между ищеца и ответника Н. по отношение на същия недвижим имот. Отправено е възражение за антидатиране на представения в заверен препис предварителен договор от 25.04.2019 г., като се оспорва достоверността на датата на сключване на предварителния договор за покупко-продажба на спорния недвижим имот. В резюме се настоява предявените искове като неоснователни и недоказани да бъдат отхвърлени. В законоустановения едномесечен срок по делото е постъпил отговор на исковата молба и от В. Й. Б. и Р. Т. Б., чрез упълномощения адвокат И. Р.. Б.и отричат да познават ищеца, като датата на сключване на договора за покупко- продажба с Щ. и съпругът й Н. не са знаели за наличието на предварителен договор за покупко-продажба между ищеца и ответника Н.. Отрича се изложеното от С., че на 14.08.2019 год. пред кантората на нотариус С.Ж. в гр. Г.Т. са се срещали с ищеца, респ. че не са водили разговор с него. Липсва каквато и да е договореност между ответниците В. и Р. Б.и и Н. Д. Н. за увреда на ищеца. Обръща се внимание на факта кога са предявени исковете, предмет на съдебното производство – след повече от четири години от сключването между ответниците на атакуваните договори, което обстоятелство сочи на манипулативно упражняване на права, дадени с разпоредбите на чл. 135 и чл. 19, ал. 3 от ЗЗД. Б.и също възразяват за липсата на достоверна дата на процесния предварителен договор. Поради неоснователност на предявените искове същите следва да бъдат отхвърлени. След като съобрази доводите на страните и обсъди доказателствата по делото съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното: На 03.05.2019 г. между Н. Д. Н., като продавач, и Т. В. Щ. (по време на брак й с М. С. Н.), като купувач, е сключен договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 183, том I, рег. № 914, нотариално дело № 163/03.05.2019 г. по описа на нотариус Б.Б. с рег. № 176 в регистъра Нотариалната камара и с район на действие РС - Г.Т., като актът е вписан в Службата по вписванията – Г.Т. с вх. рег. № 1235/03.05.2019 г., акт № 20, том III, дело № 373/2019 г., с предмет на договора недвижим имот, представляващ нива с площ от 9, 001 дка, с кадастрален идентификатор 14711.23.60 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Г.Т., съставляващ парцел 60 от масив 23, III категория на земята при неполивни условия в местността „•••“ по кадастралната карта на землището на гр. Г.Т., със стар кадастрален идентификатор 14711.23.9, с номер по предходен план 023009, при съседи: ПИ с кадастрални идентификатори 14711.160.200, 14711.23.58, 14711.23.61 и 14711.6.40. Уговорената между страните цена от 2 000 лв. – изплатена изцяло от купувача на продавача. В т.3 от нотариалния акт продавачът изрично е декларирал, че е единствен, легитимен собственик на описания по-горе имот, както и че последният не е обременен с ипотеки, възбрани и други тежести, и че по отношение на имота няма висящи съдебни спорове, както и че не са сключвани предварителни договори за прехвърляне на имота или на части от него на трети лица. На 14.08.2019 г. Т. В. Щ. и М. С. Н. са продали на В. Й. Б., по време на брака му с Р. Т. Б., процесния недвижим имот, като договорът за това е сключен с нотариален акт № 121, том V, рег. № 2227, нот. дело № 407/14.08.2019 г. по описа на нотариус с рег. № 313 в регистъра Нотариалната камара и с район на действие РС- Г.Т., като актът е вписан в Службата по вписванията – Г.Т. с вх. рег. № 2338/14.08.2019 г., акт № 25, том V, дело № 711/2019 г. По делото е представен предварителен договор за покупко-продажба на недвижими имот от 25.04.2019 г., сключен между Н. Д. Н., като продавач, и С. К. С., като купувач, по силата на който ответникът Н. се задължава да продаде на ищеца, а последният се съгласява да купи подробно описания по-горе недвижим имот за сумата от 1 500 лв., която е платена при сключването на договора в брой. Според този договор страните се задължават да сключат окончателен договор в нотариална форма в срок до 27.05.2019 г., като владението на имота се предава от продавача на купувача в деня на сключване на предварителния договор. Ответниците Т. В. Щ., М. С. Н., В. Й. Б. и Р. Т. Б. изрично са възразили за липсата на достоверна дата на предварителния договор, сключен между ищеца и ответника Н., по съображения, че този документ е създаден постфактум за нуждите на настоящото производство, като целта на договора е да легитимира ищеца като носител на правото да претендира сключването на окончателен договор по реда на чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, респ. да иска прогласяване за относително недействителни спрямо него на сключените между ответниците договори за покупко-продажба със спорния имот. По отношение на дадените от Н. Д. Н. обяснения, по реда на чл. 176, ал. 1 от ГПК, във връзка с зададените му въпроси относно датата на сключване на предварителния договор между него и ищеца, както и относно уведомяването на ответниците Т. В. Щ. и В. Й. Б. от страна на ищеца, преди сключването в нотариална форма на двете сделки с процесния недвижим имот, за наличието на сключен вече предварителен договор за същия имот между ищеца и Н. Д. Н., следва да се подложи на преценка тяхната обективност, доколкото поведението на ответника – заетата от него процесуална позиция на пълно и всеобхватно признание на предявените искове, както и данните по делото не изключват в пълна степен неговата заинтересованост да е повлияла на достоверността на обясненията му при суверенна преценка на същите. Така от съдържанието на изявленията на този ответник явства желанието му да осигури нерегламентирана подкрепа на исковите претенции. В тази връзка следва да се отбележи установеното разминаване между дадените обяснения и изложеното в писмените документи – декларация и нотариален акт № 183, том I, рег. № 914, нотариално дело № 163/03.05.2019 г. по описа на нотариус Б.Б. с рег. № 176 в регистъра Нотариалната камара вписан в службата по вписванията по вх. Рег. №1235 от 03.05.2019 г., акт № 20, том III, дело № 373/2019 г., а именно, че към момента на изповядване на сделката с Т. В. Щ. Н. Д. Н. в качеството му на продавач, не е имал сключен предварителен договор с ищеца за продажбата на същия недвижим имот - Нива с площ от 9, 001 дка, с кадастрален идентификатор 14711.23.60 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Г.Т., съставляващ парцел 60 от масив 23, III категория на земята. Налице са противоречия между дадените обяснения от ответника Н. Д. Н., че към момента на изповядване на сделката, вече е имало сключен между него и ищеца на 25.04.2019 г. предварителен договор касаещ процесния продаван от него имот и вписаното в собственоръчно подписаната пред нотариус декларация и нотариален акт, а именно, че към момента на продажбата не е сключвал предварителни договори за прехвърляне на имота или на части от него на трети лица. При наличието на такава конкуренция, съдът приема за достоверно писменото изявление на ответника. По искане на страните по делото са събрани и гласни доказателства, като е разпитан воденият от ищеца Р.Р.Х., без родствена връзка със страните, както и посочените от ответниците Б.и: В.И.В. и Н.й К.К. (без родствена връзка със страните), и тези ангажирани от Щ. и М. Н.: М.К. Щ. (майка на ответницата) и К.П.Д. без родствена връзка със страните. Всички ангажирани от ответниците свидетели са категорични в своите показания относно факта, че никой от тях не е видял ищеца да присъства пред кантората на нотариус Б.Б. с район на действие Районен съд – Г.Т. на 03.05.2019 г., както и пред кантората на нотариус С.Ж. с район на действие Районен съд – Г.Т. на 14.08.2019 г., респ. че никой от посочените ответници не е знаел за наличието на сключен между ищеца и ответника Н. Н. договор. Тези показания, макар и да са в противоречие с изнесеното от св. Х., съдът намира, че следва да бъдат кредитирани, доколкото между тях липсва вътрешно противоречие, звучат логично и непредубедено, депозирани са от лица, които не се намират в особени отношения със страните, за да разколебаят тяхната достоверност, и не на последно място свидетелите не демонстрират заинтересованост от изхода на спора. Представеният по делото предварителен договор е частен диспозитивен документ и като такъв той се ползва с доказателствена сила само по отношение на авторството му, като не доказва нито фактите, които са предмет на направеното изявление, нито датата и мястото на съставянето на документа – частните документи не се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила, ако бъдат оспорени удостоверените от тях факти, последните подлежат на доказване по общите правила на ГПК. Съгласно чл. 181, ал. 1 от ГПК такъв документ има достоверна дата за трети лица от деня, в който е заверен, или от деня на смъртта, или от настъпване на физическа невъзможност за подписване на лицето, което е подписало документа, или от деня, в който съдържанието на документа е възпроизведено в официален документ, или от деня, в който настъпи друг факт, установяващ по безсъмнен начин предхождащото го съставяне на документа. В случая ищеца и ответникът Н. Н. са страни по предварителния договор като за тях важи посочената в документа дата. При оспорване на датата на договора същата следва да се докаже от купувача, тъй като от това доказване той извлича за себе си благоприятни правни последици. Останалите ответници са трети лица, тъй като не са страна в производството по установяване на кредиторовото вземане, поради което само по Павловия иск могат да защитят правата си като предявят възражение по чл. 181 от ГПК. Те са трети лица, черпещи права от лице, подписало документа и те могат да възникнат само при условие, че датата на възникването им предшества датата на съставяне на документа. В този смисъл Т. В. Щ., М. С. Н., В. Й. Б. и Р. Т. Б. са трети лице по отношение на предварителния договор и възражение за антидатиране на предварителния договор спрямо тях може да се установява достоверна дата. Конкретно за хипотеза на писмен предварителен договор за продажба в решение № 84/23.06.2009 г. по търг. д. № 681/2008 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, е посочено, че частният документ, обективиращ такъв договор, не доказва нито датата, нито мястото на сключване на договора, и когато се поставя въпрос за времето, когато е бил сключен същият, датата на договора следва да се докаже от купувача, тъй като от това доказване той ще извлече изгодни за себе си правни последици. Частният документ не се ползва с обвързваща доказателствена сила относно датата на съставянето му и ако посочената в него дата бъде оспорена от страната по делото, на която частният документ се противопоставя, тази дата следва да бъде установена с други доказателствени средства – по общия ред, като доказателствената тежест е за страната по делото, която претендира изгодни за себе си правни последици от фактите, удостоверени или обективирани в частния документ, т. е. – ползва се по делото от документа. При така възприетото разрешение на поставения по делото процесуалноправен въпрос, правилно райоинният съд е приел, че в тежест на ищеца-въззивник е да докаже, че към релевантната за спора дата на договора за покупко-продажба от 03.05.2019 г. е съществувал представеният по делото предварителен договор, респ. че неговата дата на сключване е сочената такава – 25.04.2019 г. В решение № 273 от 2.12.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1067/2019 г., IV г. о., ГК, се приема, че „Достоверна дата“ на частен документ по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ГПК, не е датата, посочена в документа като такава на съставянето му, и която е спорна по делото, а датата, на която е настъпило обстоятелство, установяващо по безсъмнен начин предхождащото го съставяне на документа. Когато по делото се установи такова несъмнено обстоятелство (каквито примерно са изброени в чл. 181, ал. 1 от ГПК), съдът е обвързан (задължен) да приеме, че частният документ е съставен преди или най-късно на датата на настъпването на това обстоятелство, а не че е достоверна датата, посочена в документа, която е оспорена по делото. Авторът на частния документ – физическото лице, което го е подписало, очевидно не е трето лице по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ГПК. Той самият, обаче, макар и да е удостоверил датата на документа с подписа си, разполага с процесуалната възможност да я оспори пред съда, който преценява достоверността й с оглед останалите обстоятелства по делото – чл. 181, ал. 2, във вр. с чл. 175 от ГПК, като тежестта за доказване в този случай е за автора на частния документ, оспорващ собственото си удостоверително изявление в документа относно неговата дата. По аргумент за по-силното основание, всяко друго лице, което не е автор на частния документ (не го е подписало), и на което този документ се противопоставя като доказателство в исковото производство от насрещната страна по делото, за да опровергае негови твърдения и/или да отрече негови права (независимо дали те произтичат пряко или не от документа), е лице, чиито интереси биха могли да бъдат увредени при антидатиране на този неподписан от него и неизгоден за него частен документ, т.е. е трето лице по смисъла чл. 181, ал. 1 от ГПК, и ако то оспори датата на документа, в тежест на насрещната страна по делото, която се ползва от документа, е да докаже – с всякакви други доказателствени средства – достоверна дата на документа по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ГПК (решение № 50276 от 11.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4570/2021 г., IV г. о., ГК). Когато се касае за договор, за който законът изисква писмена форма свидетелските показания са недопустими. Когато обаче се касае за договор, за който законът не изисква писмена форма, свидетелските показания са допустими. Недопустимо е със свидетелски показания да се установява самата достоверна дата на частния документ. Частният документ има достоверна дата за трети лица само в хипотезите на чл. 181, ал. 1 от ГПК, а именно „от деня, в който е заверен, или от деня на смъртта, или от настъпилата физическа невъзможност за подписване на лицето, което е подписало документа, или от деня, в който съдържанието на документа е възпроизведено в официален документ, или от деня, в който настъпи друг факт, установяващ по безсъмнен начин предхождащото го съставяне на документа“ (решение № 80 от 17.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 161/2012 г., IV г. о., ГК). По отношение на понятието „Трето лице“ по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ГПК е това, което черпи права от лицето, подписало документа и правата, които то черпи могат да възникнат само при условие, че датата на възникването им предшествува датата на документа. Следователно касае се до тези неучаствали в съставянето на документа лица, които черпят права от някой от издателите и биха могли да бъдат увредени от неговото антидатиране. Другите неучастващи в документа лица не са трети лица и спрямо тях посочената в документа дата важи (решение № 235 от 4.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 176/2010 г., II г. о., ГК). По възражението на ответниците по чл. 181 ГПК, при правилно съобразената недопустимост на гласните доказателства за установяване достоверността на датата на предварителния договор за продажба на недвижими имоти, имащ писмена форма за действителност, в доказателствена тежест на ищеца, и правилно прецененото качество на ответниците на трето лице по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК, съдът е дал възможност на ищеца да сочи доказателства за достоверността на датата на процесния предварителен договор, доколкото гласни доказателства са недопустими. В този смисъл депозираните от Р.Р.Х. свидетелски показания са недопустими и същите нямат доказателствена стойност за установяване датата, на която е сключен предварителния договор между С. и Н.. Приложимата към спора материалноправна норма е тази на чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, уреждаща т.нар. „Павлов иск“. Павловият иск е облигационен иск, който представлява средство за защита на кредитора в случай, че неговият длъжник предприема увреждащи действия, с които намалява имуществото си и/или затруднява удовлетворението от него. По принцип правото на кредитора да иска обявяване за недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника по реда на чл. 135 от ЗЗД е в зависимост от наличието на действително вземане. Това вземане може да не е изискуемо или ликвидно; не е необходимо и предварително да бъде установено с влязло в сила решение. Съдът изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти – предмет на делото по чл. 135 от ЗЗД не е самото вземане на кредитора, а правото му да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с които длъжникът го уврежда (правоотношението, легитимиращо ищеца като кредитор, става предмет на делото единствено когато Павловият иск е обективно съединен с иск за вземането). Той може да приеме обратното само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо. При това положение наличието на паралелен процес, който има за предмет признаване или отричане на вземането на кредитора – т.е. установяване наличието на действително вземане – е от значение за правилното решаване на спора по отменителния иск по чл. 135 от ЗЗД. Основателността на конститутивния отменителен иск е в зависимост от наличието на елементите на фактическия състав, предвидени в разпоредбата на чл. 135 от ЗЗД: ищецът да е кредитор на длъжника; длъжникът да е извършил конкретно действие, което уврежда кредитора; да е налице знание на длъжника за увреждането на кредитора; да е налице знание на третото лице, с което длъжникът е договарял, за увреждането на кредитора, когато действието е въззмездно. Кредиторът трябва да разполага с действително парично или непарично вземане срещу длъжника, което не е удовлетворено и е възможно все още да не е изискуемо. Упражняването на правото по чл. 135 от ЗЗД е вид обезпечение за кредитора, което той може да получи, както след като разполага с изпълнителен титул, така и преди да се е снабдил с него. Обявената относителна недействителност възстановява в отношенията между кредитора и длъжника имущественото състояние на длъжника по времето на възникване на задължението, когато имуществото, предмет на разпореждането, е притежавано от длъжника и по правилото на чл. 133 от ЗЗД е служело за общо удовлетворение на кредитора. Третата предпоставка за възникване на правото да се иска да бъдат обявени за недействителни спрямо кредитора - ищец действията, с които длъжникът го уврежда, се отнася до наличието на субективно условие и се различава в зависимост от това дали действието е възмездно или безвъзмездно, но само по отношение на знанието на третото лице. Относно знанието на длъжника по смисъла на чл. 135, ал. 1 от ГПК е без значение дали увреждащото действие е възмездно или безвъзмездно – когато длъжникът знае че има кредитор, но въпреки това извършва разпоредителна сделка, длъжникът винаги съзнава, че го уврежда. В производството по иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД е от значение момента на възникване на кредиторовото вземане, доколкото той може да е преди или след увреждащата сделка, с оглед на което ще се преценява осъществяването на два различни фактически състава на потестативното право по чл. 135 от ЗЗД – този на чл. 135, ал. 1 от ЗЗД или този н а чл. 135, ал. 3 от ЗЗД. Ако кредиторовото вземане е възникнало преди увреждащата сделка, приложим е фактическият състав на чл. 135, ал. 1 от ЗЗД достатъчно е да е налице знание за увреждане от длъжника при безвъзмездни сделки и от длъжника и договарялото с него трето лице при възмездни сделки, при приложимост на презумпцията по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД. Следователно момента на възникване на ищцовото вземане по Павловия иск предопределя установяване на различен субективен елемент от двата различни фактически състава на правото по чл. 135, ал. 1 или ал. 3 ЗЗД, поради което установяването му е част от предмета на спора по този иск. Активно материално легитимиран да предяви отменителния иск е всеки, който твърди, че има качеството на кредитор и притежава парично или непарично вземане. Ищецът настоява, че притежава непарично вземане, произтичащо от предварителния договор от 25.04.2019 г., поради което за него е налице право, възникнало със сключване на предварителния договор да придобие правото на собственост върху определен недвижим имот. в този случай се формира активна легитимация у ищеца да предяви иск по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД. Пасивно легитимиран да отговора по отменителния иск е длъжникът, срещу който ищецът има вземане, а когато увреждащото действие е правна сделка пасивно легитимирано да отговаря е и трето лице, с което длъжникът е договарял. / т. 3 от ТР № 2/09.07.2019 г. на ОСГТК на ВКС/. В отворите на исковата молба са наведени правозащитни възражения, изключващи качеството на кредитор на ищеца, а именно за липсата на достоверна дата на предварителния договор, като документът е антидатиран. Страната, поискала отмяната по чл. 135 от ЗЗД, установява качеството си на кредитор без да провежда пълно и главно доказване на правата си, от които черпи правния си интерес, тъй като кредитор по смисъла на чл. 135 от ЗЗД е всяко лице, титуляр на парично или непарично вземане по отношение на ответника. Правото на кредитора да иска обявяването за недействителни спрямо него на увреждащите актове на длъжника е предоставено при наличието на действително вземане – вземане, което може да не е изискуемо или ликвидно. Възникването на това право не е обусловено от установяване на вземането със съдебно решение. При преценката за основателност на иска по чл. 135 ЗЗД, и в двете хипотези – по ал. 1 и по ал. 3, съдът изследва наличието на втората обективна материалноправна предпоставка от фактическия състав - дали атакуваното действие, в случая правна сделка, е от естество да увреди кредитора. Отменителният иск по чл. 135 от ЗЗД е основателен, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или извършва други правни действия, с които се създават трудности за удовлетворяване на кредитора, в т. ч. да го лиши от възможността да иска сключването на окончателен договор, при наличието на валидно възникнало правоотношение по предварителен договор за закупуване на недвижим имот, който е предмет на друг договор за покупко-продажба, сключен от продавача по предварителния договор с трето лице. По общо правило, в хипотезата на иск с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, на доказване подлежи знанието за увреждане на кредитора, както на длъжника така и на третото лице. Знанието на длъжника за увреждането на кредитора произтича от съществуването на негово задължение, което не е удовлетворено, поради което субективният елемент е установен винаги, когато длъжникът знае, че има кредитор, като увреждащо действие е всеки правен акт, с който се засягат правата на кредитора. Съдът е длъжен подробно да разгледа и провери събраните по делото доказателства, вкл. и косвените такива. За да се постигне чрез косвени доказателствени средства пълно доказване е необходима такава система от доказателствени факти, която да е от естество да подкрепи истинността или най-малкото тяхното правдивост, че този факт се е осъществил. В случая по делото не са представени доказателства, обосноваващи извода, че оспореният предварителен договор има достоверна дата – посочената 25.04.2019 г. Изводът на съда за неоснователността на иска по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД се основава на факта, че при условията на пълно и главно доказване не се установи наличието на всички законоустановени предпоставки за уважаване на иска: на първо място ищецът не доказва качеството си на кредитор с вземане, което да е валидно възникнало преди сключването на увреждащата сделка – договорът за покупко-продажба от 03.05.2019 г. Въпросът за датата на сключване на предварителният договор е от съществено значение, защото е свързана с момента на възникване на кредиторовото вземане, доколкото той може да е преди или след увреждащата сделка. С оглед на това ще се преценява съществуването на два фактически състава на чл. 135 от ЗЗД - този по чл. 135, ал. 1 и по чл. 135, ал. 3 от ЗЗД. Възражението за антидатиране на документа е от значение за възникване на самото потестативно право по чл. 135 от ЗЗД. По отношение на хипотезата, когато кредиторовото вземане е възникнало след увреждащата сделка, приложение намира разпоредбата на чл. 135, ал. 3 от ЗЗД. Когато увреждащото действие е извършено преди възникване на вземането то е недействително само ако е било предназначено от длъжника и лицето, с което се е договарял, да увреди кредитора. Ако действието е извършено преди пораждане на вземането, кредиторът може да атакува сделката, ако длъжникът и лицето, с което е договарял, са действали, за да го увредят. С разпоредбата на чл. 135, ал. 3 от ЗЗД се санкционира виновното намерение и извършеното действие е опорочено от осъществяване на това намерение, а не от факта на разпореждане с имущество на длъжника, което предхожда пораждането на вземането. Намерението за увреждане трябва да се докаже от ищеца. Оборимата презумпция по чл.135, ал. 2 от ЗЗД в този случай не се прилага. Ако обаче длъжникът и лицето, с което е договарял, са действали, за да увредят кредитора (специална предпоставка), кредиторът може да атакува увреждащите го действия, извършени преди пораждането на неговото право – чл. 135, ал. 3 от ЗЗД. Достатъчно е наличието на намерение за увреждане, като не е необходимо кредиторът да е бил измамен. Тежестта на доказване на факта за притежаваното вземане, на момента на неговото възникване и на намерението за увреждане е върху кредитора. С разпоредбата на чл. 135, ал. 3 ЗЗД се санкционира виновното намерение и извършеното действие е опорочено от осъществяването на това намерение, а не от факта на разпореждане с имуществото на длъжника, което предхожда пораждането на вземането. Доказването на вредата и на общото намерение за увреждане тежи върху кредитора, който иска обявяване на недействителността. В свое решение № 1314 от 10.03.09 г. по гр. дело № 1765/08 г. на Първо г.о., ВКС изрично възприема тезата, че презумпцията за знание за увреждането по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД не намира приложение за случаите по ал. 3 на чл. 135 от ЗЗД, защото законът прави разлика между знанието за увреждане и намерението за увреждане, което в случая подлежи на доказване с всички доказателствени средства, в т.ч. и с косвени такива, които в своята съвкупност могат да доведат до единствено възможния извод за увреждащо намерение на контрагентите. Презумпцията по ал.2 от чл.135 от ЗЗД е неприложима в контекста на последващата ал.3, защото като рестриктивна подлежи на стеснително тълкуване и прилагане като доказателствено правило, т.е. само в хипотезата, за която я е предвидил законодателят. Субективното обстоятелство, от значение за основателното водене на отменителния иск в хипотезата на ал.3 от чл.135 ЗЗД обаче е не знанието, а намерението за увреждане на кредитора от договарящите длъжник и приобретател на имуществото му, независимо от това дали целта е реално постигната. В хипотезата на чл. 135, ал. 3 от ЗЗД предназначението за увреждане трябва да се докаже от ищеца. В практиката на ВКС се дава възможност при липса на преки доказателства, това да стане с косвени доказателства. Поредица от косвени доказателства, преценени в съвкупност помежду им и/или с други подобни индициращи обстоятелства, установени по делото, биха могли да създадат сигурно убеждение у съда и да обусловят извод за намерение за увреждане в тази хипотеза. Съобразяването на такива косвени доказателства обаче и дали те в своята съвкупност са достатъчни за установяването на главния доказателствен факт, в случая – намерението за увреждане в хипотезата на чл. 135, ал. 3 от ЗЗД, съдът следва да извърши по свое вътрешно убеждение, предвид конкретиката на всеки отделен случай, съгласно чл. 12 и чл. 235 от ГПК. Намерението за увреждане по чл. 135, ал. 3 от ЗЗД като факт е мисъл и желание да се направи нещо във вреда на кредитора, т.е. съзнание, че със съответния правен акт се уврежда кредитора, най-често като се намалява имуществото на длъжника, служещо принципно за удовлетворяване вземанията на кредиторите. Следователно, като вътрешно мисловно – емоционално състояние на длъжника/ съответно на неговите управителни органи/, то няма самостоятелна изява, която да е обща за всички случаи на разпореждане в контекста на увреждащите разпоредителни волеизявления, а следва да се установи след преценка на всички факти по конкретния спор. Естеството на този факт е такъв, че трудно би се установил при пряко доказване, а по-често следва това да стане при косвено такова, на основата на предположения, произтичащи от преценката на конкретните факти, материализиращи субективното намерение за увреждане. Предявеният иск е конститутивен и е предвиден в полза на кредитора, който може да поиска от съда по отношение на него да бъдат обявени за недействителни действията на длъжника, с които го уврежда, ако последният при извършването им е знаел за увреждането, както и третото лице, с което длъжникът е договарял, също да е знаело за увреждането. С този иск се цели да се постигне със сила на пресъдено нещо признаването на относителна недействителност на определена правна сделка, тъй като тя е такава единствено спрямо кредитора, но не по отношение на страните по нея. В рамките на настоящото производство не се събраха доказателства, от които да се направи извод за наличие на изискуемото от закона намерение за увреждане. Предвид изложените съображения предявените обективно и субективно съединени искове по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД и чл. 135, ал. 3 от ЗЗД като неоснователни и недоказани следва да бъдат отхвърлени. По отношение на предявения иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД: Връзката на обусловеност е обратна - в този случай искът по чл. 135 ЗЗД се явява преюдициален спрямо иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 135, ал. 1 от ЗЗД урежда потестативното право на кредитора да обяви за недействителни по отношение на него сделките или други правни действия, с които длъжникът го уврежда, като се лишава от свое имущество или по какъвто и да е начин затруднява принудителното удовлетворяване на кредитора. Целеният с предявяване на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД ефект е увреждащите сделки на длъжника да бъдат непротивопоставими на кредитора, като за него се считат неизвършени. Представеният по делото предварителен договор по своя правен характер представлява частен диспозитивен документ – предварителен договор по силата на който ответникът Н. е поел задължението срещу сумата от 1 500 лева да продадат на ищеца собствения си недвижим имот. Този договор е действителен, отговаря на изискванията за форма и съдържание на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД – сключен е в писмена форма и съдържа уговорки относно съществените условия на окончателния договор за покупко-продажба, а именно уговорки относно вещта и цената. Съществените елементи на предварителния договор за бъдеща продажба на недвижим имот са индивидуализирането на вещта, поемане на задължение за прехвърляне на собствеността върху имота по нотариален ред, доколкото се касае за недвижим имот, уговаряне на цената, която купувачът трябва да плати. Действителният предварителен договор създава задължения и за двете страни, които те трябва да изпълнят като сключат окончателен договор. Всяка от страните може да предяви иск, за да предизвика правната промяна, състояща се в обявяването му за окончателен на сключения предварителния договор. Дейността на съда в производството за сключване на окончателен договор, по чл. 362 и сл. от ГПК във вр. с чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, е идентична с тази на нотариуса при продажба на право на собственост върху недвижим имот. Съдът следва да провери на осн. чл. 363 от ГПК дали са налице всички предпоставки за прехвърляне на собствеността по нотариален ред, включително дали отчуждителят е собственик на имота, предмет на покупко- продажбата по предварителния договор. Разпоредбата на чл. 363 от ГПК предвижда, че когато задължението е за прехвърляне на право на собственост върху имот, съдът проверява и дали са налице предпоставките за прехвърляне на собствеността по нотариален ред, включително дали отчуждителят е собственик на имота. Проверката която извършва съдът в производство по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД е същата, която прави нотариуса при сключване на договор за покупко-продажба на недвижим имот, което изисква извършването на преценка дали към момента на обявяване на предварителния договор за окончателен продавачът е собственик на имота. В случая успешното провеждане на отменителния иск е условие за реализиране правата на ищеца, в качеството му на кредитора на непарично вземане, при които производството по иска по чл. 135 от ЗЗД е обуславящо за изхода на спора по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД. Доколкото се установява по делото, че сключеният между ищеца и ответника Н. предварителен договор за покупко-продажба на имота, обект и на оспорената сделка, не е с достоверна дата – сочената в договора дата 25.04.2019 г., отчуждителна сделка, с която ответникът Н. се е разпоредил с притежаваното от него право на собственост върху процесната недвижима вещ в полза на Щ. е породила своя правен ефект, следователно към датата на подаване на исковата молба обещателят Н. Н. не се легитимира като собственик на спорния недвижим имот, респ. в патримониума на С. не е възникнало потестативното право с едностранно волеизявление, предявено съдебно - арг. чл. 19, ал. 3 ЗЗД, във вр. с чл. 124, ал. 3 ГПК, да иска от съда да бъде обявен този предварителен договор за окончателен. От така изложената фактическа обстановка се налага извода, че не са налице особените изисквания на закона за уважаването на предявените искове, респективно предварителният договор да бъде обявен за окончателен. Исковете за обявяване на сключения между страните по делото предварителен договор за окончателен са неоснователни и следва да се отхвърлят. На разположение на ищеца е възможността да осъществи правата си спрямо ответника Н. Н. чрез реализиране на неговата отговорност за неизпълнение на поетите по договора задължения. Въззивният съд в заключение намира, че решението на районния съд е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК. Тъй като правните изводи на настоящата инстанция, съвпадат с тези на първоинстанционния съд, Добричкият окръжен съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващите им правни норми, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи. Решението на ТРС е правилно и в частта на постановените разноски, доколкото те съответстват на правната и фактическа сложност на делото, а възнаграждението е пропорционално на извършената работа, респ. не е прекомерно. При тези данни настоящият състав намира, че обжалваното определение по чл. 248 от ГПК е правилно, като не са налице основания за неговата отмяна и същото следва да бъде потвърдено. Предвид изложеното на потвърждаване подлежи и определение № 129/27.05.2024 г., с което Районен съд - Тервел е отхвърлил като неоснователна молбата на С. К. С. за изменение на решение № 32/30.04.2024 г. по гр. дело № 297 по описа на съда за 2023 г. Въззиваемите и ответници по делото има право на сторените от тях разноски във въззивната инстанция, които изрично са претендирани. Т. В. Щ. и М. С. Н. са сторили разноски в размер на 2 400 лв. – изплатено в брой адвокатско възнаграждение, съгласно договор за правна защита и съдействие от 27.09.2024 г. /на лист 135 от делото на ДОС/. По отношение на В. Й. Б. и Р. Т. Б. доказателствата са за претърпени разноски в размер общо от двамата на 1 600 лв. – по 800 лв. за всеки от тях, според приложените на л. 137 и л. 138 от делото на ДОС договори за правна защита и съдействие, и двата от 19.06.2024 г. По изложените съображенията и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, Добричкият окръжен съд