Решение № 1727 от 16.3.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 5161/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба на ответника Областна администрация на област София срещу решение № 2182/10.02.2025г., постановено по гр.дело № 23200/2024г. по описа на СРС, 35-и състав, в частта, в която са уважени предявените от ищеца „Топлофикация София” ЕАД искове по чл. 422 ГПК, вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване на установено че Областна администрация на област София дължи на „Топлофикация София” ЕАД сумата 321.47 лева, представляваща неоснователно обогатяване с цената на доставена през периода от 01.07.2021г. до 30.04.2023г. топлинна енергия в апартамент № 26, находящ се на адрес гр. София, кв. ••••, аб. № 101496/инсталация 4000138848, ведно със законната лихва от 07.03.2024г. до изплащане на задължението, и сумата 3.36 лева – законна лихва за забава за периода от 23.01.2024г. до 29.02.2024г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 13900/2024г. по описа на СРС, 35-и състав. Във въззивната жалба са изложени доводи за неправилност на постановеното от СРС решение в обжалваната му част, поради допуснати от съда процесуални нарушения, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Първоинстанционният съд не обсъдил възражението на ответника, направено с отговора на исковата молба, че съгласно чл. 39, ал. 2 ОУ на ищеца същият бил длъжен до 5-о число на текущия месец да издаде фактура на купувача, като в случая ответникът не получил фактура, респ. нямал възможността да упражни правото си на възражение по чл. 40, ал. 2 ОУ. Фактури не били приложени и по делото, но въпреки това СРС допуснал поисканите експертизи, по които експертите работили по едностранно съставени от ищеца частни документи. Отделно по делото не било доказано осъществено през процесния период от ответника ползване на имота, същият бил необитаем, имуществено разместване не било налице. СРС неправилно тълкувал разпоредбата на чл. 18 ЗДС. Ответникът не бил ползвател на услугите на „Термокомплект“ ООД, ЕС не сключила договор с него. Оспорва претенцията и по размер – липсвал документ за извършването на отчет, не били установени по надлежния ред показанията на общия топломер и общия водомер в абонатната станция, показанията на уредите за измерване в имота на ответника и в останалите имоти в сградата, размера на действащите цени в процесния период за ТЕ. Моли за отмяна на първоинстанционното съдебно решение в обжалваната част и отхвърляне на предявените срещу него искове в цялост. Претендира разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Топлофикация София” ЕАД депозира писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Претендира разноски за въззивното производство. Третото лице-помагач на страната на ищеца „Термокомплект“ ООД не заявява становище по жалбата. Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания. При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира първоинстанционното съдебно решение за валидно и допустимо в обжалваната част. Настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционното съдебно решение в обжалваната му част е правилно на въведените с жалбата основания, по следните мотиви: Съгласно разпоредбата на § 1, т. 33а от ДР на ЗЕ небитов клиент, е физическо или юридическо лице, което купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за небитови нужди. Продажбата на топлинна енергия за небитови нужди съгласно чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ се извършва въз основа на писмен договор при общи условия, сключен между топлопреносното предприятие и клиента. Претенцията на ищеца се основава на твърденията му за липса на сключен писмен договор между страните, т.е. на валидно правоотношение, което да обуслови имущественото разместване - отдаване на ТЕ в имота, управляван от ответника. Липсата на договор е липса на основание за получаване на топлинна енергия – арг. чл. 59 ЗЗД. Поради това, съобразно твърденията на ищеца, ответникът, като не заплатил цената на доставената в имота му ТЕ, си спестил разходи, които следвало да направи. В тежест на ищеца по исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 59, ал. 1 ЗЗД е да докаже, че на извъндоговорно основание доставил топлинна енергия в твърдените количества и на посочената стойност, с която ответникът се обогатил, тъй като неплащайки цената на доставената в имота им ТЕ си спестил разходи, които следвало да направи. В нито един етап от развитието на производството по делото ответникът не е оспорил твърдението на ищеца, че през процесния период носител на правото на собственост върху процесния имот била Държавата. Обстоятелството, че имотът бил актуван като частна държавна собственост се установява и от представения по делото и неоспорен АДС. Предвид нормата на чл. 18, ал. 1, изр. 1 ЗДС имоти - държавна собственост, които не са предоставени за управление по установения ред, се управляват от областния управител по местонахождението им. В случая по делото не се твърди и не се установява предоставяне на имота през процесния период по смисъла на тази разпоредба, предвид на което съдът приема, че през процесния период управлението на имота се осъществявало от областния управител на област София – арг. чл. 14, ал. 1 и ал. 3, чл. 15, ал. 1 и чл. 18, ал. 1 ЗДС. Доставката на топлинна енергия за небитови нужди на извъндоговорно основание в имота се установява по делото от неоспорените от ответника писмени доказателства – представени от ТЛП изравнителни сметки, приемо-предавателни протоколи за връчването им на лице от ЕС, документи за отчет за 2022г. и 2023г., с отразяване, че имотът не се обитава, без подпис за клиент и заключение на СТЕ. Въз основа на заключението на СТЕ и писмените доказателства по делото, СРС правилно определил количеството на доставена топлинна енергия до процесния имот и нейната стойност. В случая не били начислявани суми за отопление на имота и БГВ. Процесната сума от 231.47 лева, за която спорът се поддържа пред настоящата съдебна инстанция, включва единствено цената на топлинната енергия, отдадена в имота на ответника от сградната инсталация. Същата, съобразно неоспореното заключение на СТЕ, била начислена в съответствие с нормативната уредба – Наредба № Е-РД-01- 1/12.03.2020г. за топлоснабдяването, Методиката за дялово разпределение на ТЕ в сгради – етажна собственост и действалите през периода цени на ТЕ. ТЕ от сградната инсталация била реално отдадена и начислена на база пълен отопляем обем на имота по проект - 102 куб.м, при такъв на ЕС – 7795 куб.м. С цената й въззивникът се обогатил неоснователно. Изслушаното по делото заключение на СТЕ не е оспорено от никоя от страните, предвид на което като възраженията досежно измерените показания на уредите в абонатната станция, размера на действащите цени в процесния период за ТЕ и за БГВ и др.п. са преклудирани и не следва да се обсъждат. Неоснователно е възражението на въззивника, че липсвал договор за извършването на отчет, предвид предоставения по делото такъв, както и от установения по делото факт, че реално ТЛП „Термокомплект“ ООД осъществило отчет и разпределение на ТЕ през процесния период. Ирелевантни са доводите във въззивната жалба, че СРС не обсъдил възраженията на ответника, основани на разпоредби от ОУ на ищеца за стопански нужди – чл. 39, ал. 2, чл. 40, ал. 2, доколкото претенцията на ищеца не се основава на договор, сключен при ОУ, а напротив – на липсата на такъв като основание за получаване на ТЕ в имота на ответника. При носена от ответника доказателствена тежест, същият не установява, че погасил задължението си към ищеца, предвид на което искът е основателен и правилно е уважен от СРС до посочения размер. Предвид представената по делото и неоспорена от ответника покана за плащане на задълженията, получена от ответника на 24.01.2024г. по делото се установява и изпадането му в забава. Понеже във въззивната жалба на ответника липсват други конкретни оспорвания и не се излагат никакви съображения по отношение установения от СРС размер на задължението за обезщетение за забава, съдът не намира основание за промяна изводите на СРС по тези въпроси, доколкото при въззивната проверка съдът е ограничен до доводите изложени в жалбата по смисъла на чл. 269 ГПК. По горните мотиви, изводите на настоящата и първата инстанция съвпадат. Решението, в обжалваната част, е правилно и законосъобразно, предвид на което следва да бъде потвърдено. Съдът посочва сумите при съобразяване на Закона за въвеждане на еврото в Р България. Като необжалвано, в частите в които СРС е отхвърлил предявените срещу ответника установителни искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, първоинстанционното съдебно решение е влязло в законна сила. По разноските: При този изход на спора право на разноски пред въззивния съд има въззиваемата страна-ищец. Пред СГС ищецът е заявил претенция за разноски за юрисконсултско възнаграждение. Настоящият състав на съда намира, че такива не следва да му се присъждат, тъй като ищецът е депозирал бланкетен отговор на въззивната жалба и не е изпратил представител в съдебно заседание, а единствено е депозирал молба с бланкетно съдържание. Поради това съдът намира, че защита от юрисконсулт реално не е осъществена пред настоящата инстанция, поради което липсва основание да се приложат разпоредбите на чл. 78, ал. 1, вр. с ал. 8 ГПК, вр. с НМРАВ, поради което и съдът не присъжда юрисконсултско възнаграждение в полза на ищеца. Воден от горните мотиви, Софийски градски съд