Решение № 65 от 7.5.2026 г. на Окръжен съд - Силистра по дело № 455/2025 г.

Производство по чл. 258 и сл. от ГПК. С решение № 727/22.11.2024 г., постановено по гр.д. № 177/2021г. по описа на РС- Силистра, поправено с решение № 402/19.06.2025г., съдът е прекратил производството по делото по отношение на иска, предявен от Д. Д. Й. от гр. Варна, с ЕГН ••••••••••, против Б. Г. Б. от гр. Силистра, с ЕГН ••••••••••, и В. Е. Т. от гр. Силистра, с ЕГН ••••••••••, чрез който ищцата моли съда да признае за установено по отношение на ответниците, че между тях не е съществувало трудово правоотношение в периода от 03.06.2003 г. до 08.04.2004 г. Отхвърлил е иска, предявен от Д. Д. Й. против Б. Г. Б. и В. Е. Т., чрез който ищцата моли съда да признае за установено по отношение на ответниците, че В. Е. Т. не дължи на Б. Г. Б. неизплатени трудови възнаграждения за периода от 03.06.2003 г. до 08.04.2004 г. в размер на 16717,86 лв., дължими по трудов договор от 03.06.2003 г., както и мораторна лихва върху горната сума за периода от 01.07.2003 г. до 30.12.2005 г. в размер на 4421,40 лв., които суми са му присъдени с решение № 919 от 02.07.2010 г. по гр.д. № 411/2007 г. по описа на ОС - Варна, допълнено с решение 1469 от 30.11.2010 г., за чието принудително събиране е образувано изпълнително дело № 20157110400454 по описа на ЧСИ Даниела Петрова - Янкова, по което ищцата се явява присъединен взискател. Отхвърлил е искането на Д. Д. Й. за присъждане на направените по делото разноски и я осъдил да заплати на адв. Т. А. Д. от АК - Варна адвокатски хонорар в размер на 3302,53 лв., на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, за осъществено по делото процесуално представителство по отношение на ответника Б. Г. Б.. Недоволна от решението, е останала Д. Д. Й., която чрез процесуалния си представител адв. В., го обжалва в законоустановения срок. Счита, че същото е неправилно и незаконосъобразно и моли съда да го отмени и постанови друго, с което да върне делото на СРС за продължаване на съдопроизводствените действия. В условията на евентуалност моли обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови друго, с което да се уважат предявените от ищцата искове. Претендира деловодни разноски. Ответната страна Б. Г. Б., чрез процесуалния си представител адв. Д., счита че жалбата е неоснователна и моли да бъде потвърдено обжалваното решение, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение на адв. Д.. Ответната страна В. Е. Т. счита, че жалбата е основателна и подкрепя доводите на жалбоподателката, изложени в същата. Съдът, като обсъди жалбата, доказателствата по делото и становищата на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Жалбата е неоснователна. Пред РС-Силистра са предявени искове са с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 464 ГПК, като ищцата Д. Й. моли съда да признае за установено по отношение на ответниците Б. Г. Б. и В. Е. Т., че между тях не е съществувало трудово правоотношение в периода от 03.06.2003г. и до 08.04.2004г., както и да признае за установено по отношение на ответниците, че В. Е. Т. не дължи на Б. Г. Б. неизплатени трудови възнаграждения за периода от 03.06.2003г. до 08.04.2004г. в размер на 16 717,86 лева, дължими по трудов договор от 03.06.2003г., както и мораторна лихва върху горната сума за периода от 01.07.2003г. до 30.12.2005г. в размер на 4421,40 лева, които суми са му присъдени с решение № 919 от 02.07.2010г. по гр.д.№411/2007г. по описа на ОС - гр.Варна, допълнено с решение № 1469 от 30.11.2010г., за чието принудително събиране е образувано изпълнително дело № 20157110400454 по описа на ЧСИ Даниела Петрова - Янкова, по което ищцата се явява присъединен взискател. Не се спори по делото, че с решение по в.гр.д. № 411/2007 год. по описа на ВнОС ответникът В. Е. Т. е осъден да заплати на ответника Б. Г. Б. неизплатени трудови възнаграждения за периода от 03.06.2003 г. до 08.04.2004 г. в размер на 16717,86 лв., като в изпълнение на това решение е образувано изпълнително дело № 20157110400454 по описа на ЧСИ Даниела Петрова – Янкова, по което ищцата и настояща жалбоподателка Д. Й. е присъединен взискател. Това и обуславя активната й процесуалната легитимация за предявяване на иска по чл. 464, ал. 1 ГПК. Последната твърди, че вземането на кредитора Б. Б. не съществува поради несъществуване на трудовото правоотношение, от което то произтича и претендира от съда да признае за установено, че В. Т. не дължи на Б. Б. сумата от 16717,86 лв. представляваща неизплатено трудово възнаграждение, както и мораторна лихва върху него в размер на 4421,40 лв. за периода от 01.07.2003 г. до 30.12.2005 г.. Спорно в настоящото производство е обстоятелството дали двамата ответници са били валидно обвързани от възникнало между тях трудово правоотношение по силата на трудов договор от 03.06.2003 г., съгласно който Б. бил назначен на длъжност „бизнес консултант“ при ЕТ В. Т. с фирма „Ел ес би си лимитид - В. Т.“ с трудово възнаграждение в размер на 1650 лв., с оглед заявените в исковата молба възражения за недействителност на последния, от който и произтича задължението му към взискателя Б. в изпълнителния процес. Видно от предявявената от ищцата искова молба на 30.10.19г., уточнена с молба от 6.03.2020г., тя твърди, че между Б. Б. и В. Т., в качеството му на ЕТ с фирма „Ел ес би си лимитид - В. Т.“, не е съществувало трудовото правоотношение, от което произтичат вземанията по изпълнителния титул на Б., тъй като трудов договор от 03.06.2003 г., съгласно който Б. бил назначен на длъжност „бизнес консултант“ при ЕТ В. Т. с фирма „Ел ес би си лимитид - В. Т.“, е неистински документ, неподписан от посочения в него работодател. Твърди, че постановеното решение № 943 от 22.02.2010 г. по к.гр.д. № 4902/2008 г. на ВКС, IV г.о., с което по реда на чл. 357 КТ е признато за установено, че между Б. Г. Б. и ЕТ В. Е. Т., с фирма „Ел ес би си лимитид - В. Т.“, е възникнало трудово правоотношение от 03.06.2003 г., съществувало до 08.04.2004 г. въз основа на трудов договор, в изпълнение на който Б. Б. заемал длъжността „посредник в бизнес услугите“ в предприятието на ЕТ срещу уговорено месечно трудово възнаграждение в размер на 1650 лв., представлява съдебна грешка. Твърди, че правният субект ЕТ В. Е. Т. с фирма „Ел ес би си лимитид - В. Т.“ не е съществувал, тъй като тази фирма била регистрирана след регистрацията на друга такава - ЕФ „Няма - няма“, въпреки забраната по чл. 58, ал. 4 ТЗ едно лице да регистрира повече от една фирма като ЕТ. Твърди също, че представляващият ЕТ освен че не е назначавал ответника-взискател, дори не се е срещал с него, а и не се е намирал на територията на България. По отношение на предявения инцидентен отрицателен установителен иск за признаване за установено, че между Б. Б. и В. Т., в качеството му на ЕТ с фирма „Ел ес би си лимитид - В. Т.“, не е съществувало трудовото правоотношение в периода от 03.06.2003г. и до 08.04.2004г.: СОС счита, че правилно е прекратено производството по този иск. Съгласно чл. 124, ал. 1 ГПК всеки може да предяви иск, за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това. Този иск може да бъде предявен, при наличието на правен интерес, само за установяване или оспорване на едно съществуващо правоотношение, докато в настоящия случай ищцата претендира установяване несъществуването на правоотношение между ответниците през един минал период. Ето защо, предявеният на това основание иск се явява недопустим и производството по делото по отношение на него подлежи на прекратяване, както правилно е постановил и СРС. (в този смисъл и Р. № 408 от 12.09.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1055/2011 г., I г. о., Р. № 115 от 25.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4903/2019 г., II г. о., и др.). В допълнение следва да се посочи, че не без значение по отношение на този иск е и фактът, че същият има за предмет трудовото правоотношение между Б. Г. Б. и ЕТ „Ел Ес Би Си Лимитед - В. Т.”, за което е налице постановено по реда на чл. 357 КТ и влязло в сила съдебно решение по гр. д. № 4479/2007 г. на ВРС, XI състав, което се ползва със СПН. Предвид разпоредбата на чл.297 ГПК по отношение на така предявения инцидентен установителен иск съдът е длъжен за зачете СПН на влязлото в сила съдебно решение по това дело и е недопустимо с предявяването му да се цели преразглеждане наличието или липсата на това право. Също така следва да се посочи, че специалният иск по чл.464 ГПК, предявен от ищцата, поглъща предявената от нея инцидента претенция, тъй като включва в себе си изследване на съществуването на трудовото правоотношение между ответниците през процесния период с оглед на това, че именно от него произтичат оспорените вземания по изпълнителния титул на Б., като се обърне внимание, че по отношение на този иск разпоредбата на ал.2 на чл. 464 ГПК визира изключението, че влязлото в сила решение не обвързва и не може да бъде противопоставено на онези трети лица, които не са участвали като страна по делото, но претендират самостоятелни права върху предмета на спора, предявявайки иска по чл. 464 от ГПК. По отношение на специалния иск по чл.464 ГПК, въззивният съд счита че и той е неоснователен по следните съображения: Ответникът Б. Г. Б. оспорва твърденията на ищцата в исковата молба, сочейки че между него и ЕТ В. Е. Т. с фирма „Ел ес би си лимитид - В. Т.“ е възникнало валидно трудово правоотношение по силата на трудов договор от 03.06.2003 г., съгласно който той бил назначен на длъжност „бизнес консултант“ с трудово възнаграждение в размер на 1650 лв. за периода 03.06.2003 г.- 08.04.2004 г. Като доказателство представя копие от трудовия договор, както и решение № 943 от 22.02.2010 г. по к.гр.д. № 4902/2008 г. на ВКС, IV г.о., с което е признато за установено, че между Б. Г. Б. и ЕТ В. Е. Т. с фирма „Ел ес би си лимитид - В. Т.“ е възникнало трудово правоотношение от 03.06.2003 г., което е съществувало до 08.04.2004 г. въз основа на трудов договор, в изпълнение на който Б. Б. заемал длъжността „посредник в бизнес услугите“ в предприятието на ЕТ срещу уговорено месечно трудово възнаграждение в размер на 1650 лв. Представя и влязло в сила решение № 919/02.07.2010 г., постановено по гр.д. № 411/2007 г. по описа на ВнОС, допълнено с решение 1469/30.11.2010 г., съдът е осъдил ЕТ В. Е. Т. с фирма „Ел ес би си лимитид - В. Т.“ да заплати на Б. трудови възнаграждения за периода от 03.06.2003 г. до 08.04.2004 г. в общ размер от 16717,86 лв., мораторна лихва за периода от 01.07.2003 г. до 30.12.2005 г. в размер на 4421,40 лв., както и законна лихва върху главниците от завеждане на исковата молба - 30.12.2005 г., до окончателното им плащане. Именно въз основа на това решение кредиторът Б. се е снабдил с изпълнителен лист от 26.01.2011 г. за вземането си, като въз основа на него е образувано изп. д. № 20157110400454 по описа на ЧСИ Даниела Петрова – Янкова, по което дело като взискател се присъединява и ищцата с изпълнителен лист от 07.12.2018 г., обективиращ вземане за трудово възнаграждение за периода от 20.06.1995 г. до 29.06.1999 г., възлизащо но 208 616,36 лв., ведно с мораторна лихва върху него за периода от 30.06.1999 г. до 12.11.2018 г. в размер на 487 927,21 лв. Това именно й дава възможността, като присъединен взискател, да оспори вземането на кредитора Б. с предявяване на насотящия иск по 464 ГПК. Съгласно ал.2 на тази разпоредба искът може да бъде основан и на факти, които предхождат приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, т.е. производството по гр.д. № 411/2007 г. по описа на ВнОС. Искът по чл. 464 ГПК представлява защитното средство на кредитор срещу друг кредитор на длъжника, като в исковото производство ищецътвзискател може да се позове на всякакви факти, които изключват, унищожават или погасяват оспорваното притезание. Нещо повече, обхватът на тези факти не е ограничен от силата на пресъдено нещо, която обвързва длъжника, но не и оспорващия взискател, с оглед и на което не може да се противопостави на последния. Именно поради това ищецът по иск с правно основание чл. 464 ГПК може да оспори и такова притезание, което е установено с влязло в сила решение, както е в случая. В тежест на ответника-кредитор е да установи, при условията на пълно и главно доказване, съществуването на оспорваното вземане, независимо от това дали този въпрос е разрешен между него и длъжника със сила на пресъдено нещо. При зачитане на влязлото в сила съдебно решение по чл. 297 ГПК в контекста на пределите на силата на пресъдено нещо на съдебното решение съгласно чл. 298 ГПК, следва да се има предвид практиката на ВКС. С постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 281/14.07.2011 г. по гр. д. № 87/11 г. на ВКС, I г.о., е прието, че съдът е длъжен да зачете влязлото в сила решение по отношение на лицата, които са били страни по делото, както и спрямо определен кръг трети лица - наследниците и правоприемниците на страните, а по искове за гражданско състояние и по брачни искове - спрямо всички, като решението следва да бъде зачетено и по отношение на онези трети лица, които не са били страни в преюдициалното производство и не са обвързани от силата на пресъдено нещо на постановеното решение, но то може да им бъде противопоставено, тъй като те не заявяват собствени права към спорното право, предмет на този спор. Влязлото в сила решение обаче не обвързва и не може да бъде противопоставено единствено онези трети лица, които не са участвали като страна по делото, но претендират самостоятелни права върху предмета на спора - тези, които разполагат с искове по чл. 225 от ГПК и чл. 464 от ГПК. Единствено спрямо тази категория трети лица съдът, разглеждащ един правен спор, не следва да зачита влязлото в сила решение по преюдициалния спор, в който те не са участвали като страна. В този смисъл са също и Определение № 405 от 28.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 900/2017 г., I т. о. и посоченото решение № 98/27.04.2017 г. по гр. д. № 60379/16 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 943 от 22.02.2010 г. по к.гр.д. № 4902/2008 г. на ВКС, IV г.о./, С настоящия иск по чл.464 ГПК ищцата, като взискател, е легитимирана да оспорва вземането на другия кредитор, търсещ изпълнение, твърдейки че той се явява "привиден" такъв, тъй като няма валидно вземане спрямо длъжника. Предмет на иска е съществуването на вземането, чието неоснователно изпълнение се търси – според ищцата. В случая тя упражнява предявеното право не поради бездействието на своя длъжник, а с оглед интереса си от участие в разпределението по изпълнителното дело, като относно материалното правоотношение упражнява правата на своя длъжник, вкл. разполага с възраженията на последния, дори и когато той не е бездействал. За установяване на вземанията си, търсени в изпълнителното производство, ответникът Б. представя заверено ксерокопие от трудов договор от 03.06.2003 г., сключен между Б. и ЕТ В. Е. Т. с фирма „Ел ес би си лимитид - В. Т.“, първият е назначен в предприятието на ответника на длъжност „бизнесконсултант“ на пълно работно време срещу трудово възнаграждение в размер на 1650 лв., като в самия документ е отбелязано, че „работникът се задължава да постъпи на работа на 04.03.2003 г.“. По делото е представена и справка от НОИ за изпратени от работодателя уведомления по чл. 62, ал. 4 КТ, от което е видно, че на 03.06.2003 г., с придружително писмо с вх. № 03-999- 03-00003176 от същата дата, пред НОИ са представени три уведомления за сключени след 01.01.2003 г. трудови договори, единият от които е на ответника Б.. Тази информация се потвърждава и от писмо от НАП, ТД - Варна, в което е удостоверено, че в информационния масив на дирекцията има данни за сключен между тези страни трудов договор от 03.06.2003 г., който е прекратен на 08.04.2004 г. и по който работодателят не е внасял здравни и социални осигуровки. По делото също така е представена и служебна бележка, издадена на 16.12.2003 г. от ЕТ, предназначена да послужи пред „Дайнърс Клуб“, която удостоверява, че Б. е назначен на трудов договор във фирмата от 04.03.2003 г. с брутно трудово възнаграждение от 1650 лв. Ответникът Т., както и самата ищца, оспорват автентичността на трудовия договор и издадената на 16.12.2003 г. Служебна бележка с възражението, че същите не са подписани от работодателя. Според обясненията на ответника Б., дадени по реда на чл. 176 ГПК, той бил назначен в предприятието на ЕТ няколко месеца преди официалното подписване на трудовия договор, като самият договор бил изготвен в офиса на фирмата в гр. Варна и му бил изпратен чрез куриер в няколко подписани от работодателя екземпляра, които той също подписал и върнал, като си задържал един от тях /като от данните по делото става ясно, че по-късно този оригинал е изгубен/. Тъй като фирмата се занимавала с консултантска дейност, свързана с издаването на бизнес визи за Англия, задълженията на ответника Б. се заключавали в консултиране на клиенти по телефона и в офиса и придружаването им до посолството на Великобритания за внасяне на документите. Предвид обстоятелството, че Б. възнамерявал да поиска издаването на кредитна карта от „Дайнърс Клуб“, той съобщил на някой от варненския офис на фирмата, че му е необходима служебна бележка за трудовите му доходи, при което такава му била издадена от лице от този офис, сканирана и изпратена по и-мейл директно на нейния адресат (т.е. на „Дайнърс Клуб“). Б. също така твърди, че по възложение на В. Т. именно той създал офиса на фирмата в гр. Варна, т.е. наел го и го обзавел, като плащането на наема и разноските извършвал чрез служебни средства, предоставяни му от майката на Т. - Тонка, която му превеждала необходимите суми по банков път - от нейната сметка в банка „Биохим“ по неговата, открита в същата банка. За прекратяването на процесния трудов договор той разбрал, когато И. Д., който от определен момент работил в офиса и му помагал, сменил патрона на входната врата и му обяснил, че договорът му е прекратен на по - ранен етап. Разпитван през 2007 г. като свидетел по ДП № 418/2006 по описа на ОДП - Варна ответникът Б. обяснява в по - големи детайли, че задълженията му спрямо В. Т., в когото се познавали от ученици, се изразявали в откриването и разработването на офиса на фирмата му в гр. София, който първоначално няколко месеца се водел на негово (на Б.) име; впоследствие офисът бил преместен на по - долен етаж, като тогава горе - долу бил подписан и трудовия му договор. В показанията си ответникът излага сходна версия с тази, изразена в настоящото производство, като в нея се съдържа и уточнението, че подписването на договора се осъществило в присъствието на И. Д., също служител в софийския офис на фирмата. В своите обяснения и показания по ДП № 418/2006 по описа на ОДП – Варна В. Т. заявява, че не е подписвал трудовия договор на Б. и служебната бележка от 16.12.2003 г., тъй като по това време пребивавал в Англия, че Б. никога не бил назначаван на договор във фирмата и същият бил откраднал от офиса в гр. Варна бланка с логото и адреса на фирмата в Англия, тъй като имал достъп до офисите, за да ползва интернет. В последващи показания Т. обяснява, че в края на 2002 г. или началото на 2003 г. се срещнал случайно с Б., който го помолил за помощ, поради затрудненото си материално положение, и затова той започнал да му възлага изпълнението на поръчки, предимно с характер на куриерски услуги, срещу заплащането на минимални суми. Като свидетел в първоинстанционното производство е разпитана свидетелката Р. И. – обслужваща счетоводно ЕТ „Ел ес би си лимитид - В. Т.“ в периода 2003 г. - 2004 г., като същата признава, запознавайки се с трудовия договор от 03.06.2003 г., че именно тя го е изготвила, тъй като ръкописните текстове били изпълнени от нея. Сочи, че данните за договора й били предоставени от служителка на ЕТ от офиса в гр. Варна, а самата тя не познавала Б. Б.; предполага, че впоследствие именно тя го е представила в НАП или НОИ за регистрация съобразно създадената в отношенията им с търговеца практика. Тъй като съдействието, което оказвала на ЕТ, продължило в период от няколко месеца, свидетелката заявява, че не й е известно кой е изпратил уведомлението за прекратяване на трудовия договор в НАП. Разпитаната по искане на ответника Б. свидетелка К. Л. заявява, че е работила в търговското предприятие на ЕТ „Ел ес би си лимитид - В. Т.“ от м. януари 2003 г. до м. април 2004 г., като работното й място било в офиса на фирмата в гр. Варна. Сочи, че с Б. я запознал именно нейният работодател, който я уведомил, че той отговаря за дейността на фирмата в гр. София, а впоследствие при изпълнение на трудовите си задължения тя контактувала с него по телефона и съответно по електронна поща. Свидетелката потвърждава, че трудовите договори във фирмата се изготвяли именно от свидетелката Р. И.. Свидетелят Д. В., разпитан отново по искане на Б., заявява че се познават с последния от деца, както и че през 2003 г. - 2004 г. Б. го информирал, че работи във фирмата на В. Е. Т., с когото покрай него се запознал и самият свидетел. Свидетелят заявява също, че бил осведомен, че работното място на Б. е в офиса на ЕТ в София, където го посещавал и където понякога присъствал, докато той попълва заявления на клиенти за работни визи. Разпитаният по искане на ищцата свидетел И. Д., сочи че е работил в ЕТ „Ел ес би си лимитид - В. Т.“ от началото на 2003 г. до 2004 г., като работното му място се намирало в софийския офис на фирмата, където той бил единствения служител. Отрича такъв да е бил и ответникът Б., за когото твърди, че го е виждал два - три пъти в същата офис сграда, на втория етаж, където се намирал и офиса на „Дайнърс Клуб“. Заявява, че там ответникът се подвизавал като момче за всичко, изпълнявайки дребни поръчки на служителите в „Дайнърс Клуб“ и от другите офиси, като самият той го черпил няколко пъти с кафе, но впоследствие му забранил да влиза в офиса, опасявайки се, че той рови по чекмеджетата. Разпитаният, също по искане на ищцата, свидетел И. Г. заявява, че е съсед в гр. Силистра с В. Т. и с неговата майка, с която били и приятели, като той бил осведомен, че Т. притежава фирма за издаване на бизнес - визи, към чиито услуги самият той прибягнал в края на 2022 г. - м. октомври или ноември. Сочи, че именно с тази цел той посетил няколко пъти офиса на фирмата в гр. София и там бил обслужен от И. Д., който му съдействал при попълването на документите; същевременно сочи, че в офиса нямало други служители, поради което и не се е срещал там с ответника Б., когото изобщо не познавал. Свидетелят заявява, че в началото на 2003 г. получил виза и заминал за работа в Англия, като впоследствие той и съпругата му взели решение тя да се премести при него, като за тази цел посетила офиса в началото на 2004 г., но установила, че той е затворен. Свидетелката Т. Г. потвърждава показанията на съпруга си И. Г., че в края на 2002 г. той си подал документите за виза и в началото на 2003 г. заминал за Англия, като свидетелката придружавала съпруга си при посещението на офиса на ЕТ „Ел ес би си лимитид - В. Т.“, макар да го чакала отвън; същевременно тя била информирана от него, че документите му били изготвени и придвижени от И. Д., когото също познавала. След като решила да се премести при съпруга си, свидетелката заявява, че отново посетила два пъти офиса на ЕТ „Ел ес би си лимитид - В. Т.“ в гр. София, но той бил затворен и не функционирал, а от съседните офиси й обяснили, че това се дължи на наложения мораториум върху дейността по издаване на бизнес визи за Великобритания. Поради невъзможността й да замине при съпруга си, последният решил да се завърне в страната, което направил в края на лятото - есента на 2004 г. В показанията си, соченият от ищцата свидетел В. Границки обяснява, че е бил служител в ЕТ „Ел ес би си лимитид - В. Т.“ в офиса в гр. Варна, като не му е известно ответникът Б. да е бил ангажиран с дейности, свързани с дейността на фирмата в гр. София, където според него работел И. Д.. Свидетелят заявява, че виждал Б. в офиса на фирмата в гр. Варна един - два пъти месечно, но не забелязвал последният да води клиенти или да носи документи, а отивал при К. Л., която била в другата стая, като уточнява, че ги е виждал да пият кафе заедно. Междувременно свидетелства, че Красимира е била като администратор във фирмата – движела бизнеса на В. с визите, приемала клиентите, документите и съответно работела по тях. Свидетеллства също, че през лятото видял Илко в стаята на Красимира, където съдействал на Владо нещо по отношение на визите. Като свидетел е разпитан и Здравко И. - собственик преди време на фирма „Интервитес“, занимаваща се с издаването на туристически визи, който сочи, че през периода 2003 г. - 2004 г. имал служебни отношения с ЕТ „Ел ес би си лимитид - В. Т.“, при когото водел клиенти, като по този повод многократно посещавал офиса му в гр. София, където според него работил единствено И. Д.. Междувременно заявява, че около Коледа през 2003г. видял Б. пред сградата, където бил офисът им в гр. София. Според свидетеля ответникът Б. не е упражнявал дейност в този офис, тъй като в противен случай той е щял да бъде запознат и информиран, но заявява пред съда, че засичал Б. пред английското посолство, както и че през 2000 г. му предложил да прави фалшиви визи на негови клиенти, получили отказ от английското посолство за издаване на такива, а също така да съдейства на него или на някой негов човек за издаване на кредитна карта от „Дайнърс Клуб“, за което трябвало единствено да представи служебна бележка с висока заплата. При анализа на така изслушаните свидетелски показания, правилно СРС е поставил под съмнение показанията на свидетеля И. Д. и св.И. Г.,съответно и на съпругата на последния – св. Гецова относно относимия факт по делото - дали ответникът Б. през процесния период е работил в офиса на ЕТ „Ел ес би си лимитид - В. Т.“ в гр. София. Тези свидетели са заинтересовани, тъй като всички те са в близки отношения с ответника Т., а и този извод се прави с оглед и на обстоятелството, че показанията им не кореспондират с останалия доказателствен материал. В представено по делото писмо от НАП от 25.06.2024 г. е удостоверено, че в периода 2003 г. - 2004 г. И. Д. не е имал регистриран трудов договор с ЕТ „Ел ес би си лимитид - В. Т.“, а единствено с „Ел ес би си лимитид“ ЕООД, като договорът му бил сключен на 05.09.2003 г. и прекратен на 31.01.2017 г. Въпреки тази официална информация св. Гецови твърдят, че са посетили офиса на ЕТ „Ел ес би си лимитид - В. Т.“ в гр. София в края на 2022 г., когато там работило именно това лице, което според тях придвижило процедурата по издаването на бизнес визата на свидетеля Гецов. По същия начин възникват съмнения в достоверността и на показанията на свидетеля И. Д.. От представеното писмо от НАП от 25.06.2024 г. се установява, че през 2003 г. той не е работил в предприятието на ЕТ „Ел ес би си лимитид - В. Т.“, а в „Ел ес би си лимитид“ ЕООД, което дружество по всяка вероятност също е било собственост на ответника Т., като по официални данни правоотношението му възникнало на много по - късен етап от посочения от него - т.е. от м. септември 2009 г., вместо от началото на годината. В показанията си по ДП № 418/2006 по описа на ОДП - Варна свидетелят заявява, че не е запознат дали Б. е бил в трудовоправни отношения с ЕТ „Ел ес би си лимитид - В. Т.“, но той често го срещал в офиса на фирмата, като Б. бил носил изготвени от него (свидетеля) документи в посолството на Великобритания в гр. София и изпълнявал нещо като куриерски задачи. Това свидетелство си противоречи съществено с казаното от Динков в настоящото производство, че е виждал Б. само два - три пъти в същата сграда и че отношенията му с него се заключавали в черпенето с кафе, поради което се налага извод, че този свидетел също изопачава действителните факти по начин, изгоден за ищцовата страна. От разпечатка от сметката на Тонка Т.а, съдържаща се в материалите по гр.д. № 248 по описа на СРС за 2019 г., е видно че в периода от 23.01.2003 г. до 11.02.2004 г. майката на ответника Т. е превела на ответника Б. по банков път, с 28 вноски, общата сума от 11673 лв., като от същия документ е видно, че регулярно нейната сметка е била захранвана с преводи, извършени от самия Тредафилов (общо около 20 000 лв.), а също така и от вноски, направени от самия титуляр или от обмен на валута. Видно е също така, че от същата сметка Тонка Т.а редовно превеждала суми на следните лица: Красимира Руменова И.а (свидетелката Линкова, чието моминско име е И.а), В. Границки, също свидетел, Деян В. Недялков, И. Д. (за пръв път на 23.07.2003 г.), всички те, служители в предприятието на ЕТ, както и на други лица, за които няма данни в настоящото производство. От представените писмени доказателства се установява, че в изпълнение на задължението си по чл. 62, ал. 4 КТ и чл.1 от Наредба № 5 от 29.12.2002 година на Министъра на труда и социалната политика, ответникът Т., в качеството си на работодател, е уведомил компетентната териториална дирекция на НАП за сключването и прекратяването на трудовия договор с ответника Б., с оглед вписването им в регистъра на НАП; че в изпълнение на задълженията си по чл. 5, ал. 4 от КСО са представени в НАП данни за осигурителния доход на Б.; че трудовият договор е вписан в регистъра на трудовите договори на НОИ, в който са отразени и съществените елементи по чл. 66, ал.1 КТ от съдържанието на трудовия договор – изпълняваната от служителя длъжност и определеното месечно трудово възнаграждение. Така ангажираните писмени доказателства, съпоставени и със свидетелските показания на св. Илкова, св. Линкова, св. Вълков и св. Границки, обуславят извода, че между страните е бил сключен трудов договор с начална дата 03.06.2003 година; че между страните е съществувало валидно трудово правоотношение до 08.04.2004 година, когато трудовият договор е бил прекратен, както и че уговореното месечно възнаграждение, дължимо от работодателя е било в размер на 1650 лева. Установено, че техническото оформяне на договора и представянето му пред НОИ е било извършено от свидетелката Р. И., обслужваща счетоводно ЕТ „Ел ес би си лимитид - В. Т.“, т.е. от лице, което няма връзка с ответника Б., така че да има мотивация под негово давление да придвижи неизходящ от нейния възложител (т.е. от ЕТ) документ. Няма данни за подобни отношения и между Б. и останалите служители в офисите на предприятието в гр. Варна, които да породят съмнения, че някой от тях го е подпомогнал в официализирането на един фалшив трудов договор, имащ за цел да увреди интересите на техния работодател. Установено е също така, че докато е упражнявала трудова дейност при ЕТ „Ел ес би си лимитид - В. Т.“, свидетелката Линкова е била информирана от работодателя си, че Б. е назначен в софийския офис на фирмата, поради което тя контактувала с него по служебни въпроси. На работното си място ответникът Б. е бил посещаван от свидетеля Д. В., а обстоятелството, че той посещавал варненския офис на фирмата един - два пъти месечно, се потвърждава и от допуснатия до разпит по искане на ищцата свидетел Границки, като по делото не са известни други предполагаеми причини за тези посещения освен служебни такива. Правилно СРС е съобразил, че допълнителна индиция за трудовото правоотношение на ответника Б. се явяват и паричните преводи, направени в негова полза от майката на Т. - Тонка Т.а, за чието предприемане липсва друга логична причина освен нуждата за покриване на служебните разходи по издръжката на офисите на ЕТ и на търговската му дейност. Видно е, че по същия начин са били превеждани средства и на останалите служители на ЕТ „Ел ес би си лимитид - В. Т.“, което разкрива установена практика на Т. при финансовото обезпечаване на дейността на неговите служители. Настоящия състав се солидаризира и с посоченото от първоинстанционния съд, че в подкрепа съществуването на трудовия договор на Б. се явява и Служебната бележка от 16.12.2003 г., без оглед на нейната автентичност, тъй като тя възпроизвежда точно параметрите на трудовия договор, включително и предхождащата сключването му /дата на постъпване - 04.03.2003 г./. Казаното води на извод, че договорът се е съхранявал в документацията на ЕТ „Ел ес би си лимитид - В. Т.“ в период от поне половин година и някой служител е възпроизвел данните от него върху въпросния документ. Що се касае до заключението по назначената тройна съдебно - графическа експертиза на подписа за ръководител, положен в трудовия договор на Б. от 03.06.2003 г., и в служебната бележка от 16.12.2003 г., че тези подписи не са изпълнени от В. Т., то настоящата инстанция се солидаризира с доводите на СРС, изложени по отношение на това заключение. Тройната експертиза е изготвена при изследването на ксерокопия от посочените документи, тъй като същите не се съхраняват в оригинал, и изводите й се различават от заключението на вещото лице по единичната експертиза, което е заявило, че не може да отговори на поставените въпроси, тъй като ксерокопията на тези документи не представлявали годен обект на изследване - в конкретния случай подписите били неотчетливи и частично застъпени с печата на фирмата. Въпреки липсата на съмнения в компетентността на вещите лица по тройната съдебно - графическа експертиза, не следва да се кредитират нейните крайни изводи, с оглед на изготвянето на експертизата чрез изследване на ксерокопирани документи, както и поради принципното наличие на граници пред възможностите на научните методи и технологии, които не позволяват на този етап постигане на безпогрешност. Независимо от квалификацията и опита на вещите лица, условията за тяхното изследване не могат да се приемат като оптимални, предвид липсващите оригинали на документите, неотчетливостта на подписите и частичното им застъпване с печата на фирмата (обстоятелства, отбелязани от вещото лице по първоначалната експертиза), а и от липсата на представен непосредствено пред експертите или друг официален орган на ръкописен текст (по - конкретно ръкописно изписване на името на лицето, сочено за автор), който да предостави допълнителни белези, полезни за изследване на автентичността му. Съмнение буди и фактът, че на вещите лица е бил изпратен по пощата положен на лист подпис от Вл. Т., който те са ползвали като сравнителен материал, неподлагайки на съмнение от кого е положен подписът, при положение че не е положен пред тях или пред друг официален орган. Що се касае до доводът на ищцата, че между ответниците не е възникнало трудовото правоотношение, тъй като към дата 03.06.2003 година ответникът Т. не е пребивавал в РБългария, съответно – не би могъл да подпише трудов договор от същата дата, то отразената в трудовия договор дата е от значение за момента на възникване на трудово правоотношение, а дали документът е подписан от работодателя на същата, на предходна или последваща, е без значение за валидността на договора. Съдът не възприема и довода на жалбоподателката, че тъй като ответникът Т. не е имал статут на ЕТ „ЕЛ ЕС БИ СИ ЛИМИТИД - В. Т.“ към 3.06.03г., то той не е могъл да има качеството и на работодател на Б. Г. Б. по трудов договор от 03.06.2003 година, тъй като правният субект ЕТ В. Е. Т. с фирма „Ел ес би си лимитид - В. Т.“ е бил регистриран след регистрацията на друга такава - ЕФ „Няма - няма“, въпреки забраната по чл. 58, ал. 4 ТЗ едно лице да регистрира повече от една фирма като ЕТ. Липсата на трудово правоотношение между Б. и ЕТ „Ел ес би си лимитид - В. Т.“ не би могла да се изведе от обстоятелството, че Т. е регистрирал две фирми като едноличен търговец, първата от които била ЕФ „Няма - няма“, регистрирана по Указ № 56 за стопанската дейност и трансформирана в ЕТ по силата на § 8, т. 1 от ПЗР към ТЗ. Настоящия състав се солидаризира с довода на СРС, че евентуалното регистриране на втора фирма на името на едно физическо лице не означава неправосубектност на регистрирания впоследствие едноличен търговец, тъй като правният субект не е наименованието, а самото физическо лице, което безспорно съществува и поема права и задължения при встъпването в правоотношения под логото на която и да е от регистрираните фирми. Регистрирането на фирма на ЕТ разширява правоспособността на физическо лице, като му придава качество на търговец, поради което то встъпва в отношения като един правен субект, без оглед на обстоятелството чрез коя от двете фирми се легитимира. Заличаването на втората поред фирма се явява административен въпрос, който не дава отражение върху валидността на сключените от търговеца сделки, поради което и трудовите договори, сключени с фирмата ЕТ „Ел ес би си лимитид - В. Т.“ имат, както е редно да се предположи, две страни, едната от които В. Е. Т. в качеството му на ЕТ. Дори да се допусне хипотезата, че сключването на трудов договор с ЕТ, ползващ втора регистрирана фирма, е недействителен поради противоречие със закона, то отново следва да се вземе предвид, че по силата на чл. 74, ал. 2 КТ последиците от тази недействителност могат да настъпят едва след обявяването й от съда,т.е. занапред с оглед разпоредбата на чл. 75, ал. 1 КТ. Не на последно място следва да се посочи, че по делото липсва влязло в сила решение по чл. 29 ЗТР за установяване на нищожност или недопустимост на вписването, както и за несъществуване на вписано обстоятелство, за да се приеме от съда, че ЕТ „ЕЛ ЕС БИ СИ ЛИМИТИД - В. Т.“ към 3.06.03г. не е имал статут на работодател. Също така следва да се посочи, във връзка с липсата на оригинал на трудовия договор, че действителността на правоотношението между страните е обусловена на първо място от наличието на валиден документ – трудов договор в писмена форма, но евентуалната липса на валидна форма на договора обаче, при установено и доказано добросъвестно поведение на работника, както е в случая, не може изначално да изключи правата му. Трудът в случаите на предоставяне на работна сила, без да е сключен договор, също е труд, който се защитава от чл. 16 и чл. 48 от Конституцията. Постановката, според която работникът или служителят, който не е сключил трудов договор, действа виновно и неговото поведение е равностойно на поведението на работодателя, влиза в противоречие с чл. 16 и чл. 48, ал. 1 от Конституцията. Работодателят е страната, която е в по-силна икономическа позиция и поради това от него най-вече зависи как ще се развият отношенията по предоставянето на работната сила. Работникът не може да носи отговорност, когато е допуснат да предостави работната си сила, защото предоставянето й предполага допускането му до работното място и той не може да преценява правомерността на действията на работодателя. В този см.Решение № 237 от 14.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 695/2019 г., III г. о. Добросъвестността на работника по чл.75 КТ е различна от добросъвестността по чл. 8 КТ. Тук добросъвестността се изразява в незнание на опорочаващите факти - тя се предполага, т.е. в тежест на работодателя е да я докаже по несъмнен начин. Дори, когато трудовият договор бъде обявен за недействителен, ако работникът или служителят е действал добросъвестно, отношенията между страните по договора до момента на обявяване на неговата недействителност се уреждат като при действителен трудов договор. В този см. Решение № 58 от 30.07.2015 г. по гр. д. № 2600 / 2014 г. на ВКС, 4- то ГО. КТ борави само с понятието недействителност, като страните не могат да се позовават на недействителност на трудовия договор или на отделни негови клаузи, докато тя не бъде обявена от съд и решението за обявяването й не бъде връчено на страните. В този см. Решение № 58 от 30.07.2015 г. по гр. д. № 2600 / 2014 г. на ВКС, 4-то гр. отделение Съгласно чл.75, ал.1 КТ когато трудовият договор бъде обявен за недействителен и работникът или служителят е действал добросъвестно при сключването му, отношенията между страните по договора до момента на обявяване на неговата недействителност се уреждат както при действителен трудов договор, т.е. произтичащите от тази разпоредба отклонения от общия режим на нищожността по ЗЗД са две: 1) никой не може да се позове на недействителността на трудовия договор преди тя да бъде прогласена или обявена от съда и 2) ако при сключването на договора работникът е действал добросъвестно, недействителността не е изначална, а занапред. В контекста на горното, от доказателствата по делото, както и от постановлението по ДП № 418/2006г. по описа на ОД на МВР - Варна, пр.пр. № 5943/2006г. по описа на ВРП, се установява, че Б. е нямало как да знае дали подписът на „работодател“ на трудовия договор, който му е предоставен за подпис, е бил е положен именно от работодателя Т.. Б. сочи, че само се е подписал в предадения му документ, след което същият е бил изпратен в офиса в гр.Варна, където е бил подписан от Вл.Т., като с тези му твърдения кореспондира и казаното от св.Илкова и св.И.а. Всичко това налага извод, че той е бил добросъвестен в случая. Съобразно константната практика на ВКС, ако при сключването на трудовия договор работникът е действал добросъвестно, недействителността не е изначална, а занапред, за разлика от недействителността по ЗЗД.В този см. Решение № 237 от 14.01.2020 г. по гр. д. № 695 / 2019 г. на ВКС, 3-то ГО. Що се касае до довода на жалбоподателката, че Б. е получавал трудово възнаграждение в размер, в десетки пъти по-висок от заплатата, получавана дори от лица на висши ръководни държавни длъжности и така договореното възнаграждение в процесния трудов договор не съответства по никакъв начин на обществено-икономическите отношения в страната за този период, то следва да се посочи, че видно от издадения изпълнителния лист за незаплатени трудови възнаграждения на ищцата от същия работодател, тя също е получавала твърде високо и несъответно на фона на общественоикономическите отношения в страната за съответния период възнаграждение. Явно този работодател е имал възможността да осигурява на работниците си несъответно високи възнаграждения на фона на обществено-икономическите отношения в страната за съответния период. По въпроса относно обстоятелството дали в периода, когато Б. е работил при Т. е било преустановено издаването на визи за Англия, следва да се посочи, че този факт сам по себе си не води на извод за несъществуващо трудово правоотношение между страните през процесния период. А и както сочи процесуалният представител на ответника Б., от публикации в публичното пространство /в-к Дневник“ от 31.03.2004г./ се установява, че от м. април 2004г. се преустановява временно издаването на визи за Англия. Неоснователни се явяват и доводите на жалбоподателката, че евентуално погрешно посочения в трудовия договор на Б. шифър от Класификатора на длъжностите наименования сочи на извод за неговата неавтентичност, тъй като грешка в шифъра би могла да се допусне от всяко лице, изготвящо договора, поради което същата не би могла да индицира някаква манипулация от страна на този ответник. Всъщност в показанията си свидетелката Илкова потвърди, че именно тя е изготвила и регистрирала трудовия договор на ответника Б., поради което евентуалното допускане на грешка в шифъра на длъжността не би могло да даде информация за неправомерни действия от негова страна. Що се касае до посочения довод от жалбоподателката, че реално не са били внасяни осигурителни вноски за лицето по време на трудовия му договор, а здравно-осигурителните му права са възстановени след извършване на плащане лично от него с платежно нареждане от м. 05.2004 година, при факт, че се твърди прекратяване на ТД на дата 08.04.2004 година, то следва да се посочи, че неизпълнение на задължението на работодателя да внася здравно-осигурителните вноски, не е индикация за несъществуване на трудовото правоотношение. От разпита на св. Линкова се установява, че и за нея същият работодател не е внасял здравно-осигурителни вноски и тя сама е трябвало да си ги внесе по-късно. Предвид всичко изложено до тук, при съвкупния анализ на събраните доказателства по делото, се налага извод, че предявеният иск по чл. 464 ГПК се явява неоснователен. Като е достигнал до същия извод, СРС е постановил правилен съдебен акт. Съобразно изхода на процеса пред СОС на жалбоподателката не следва да се присъждат деловодни разноски. На основание чл. 78, ал. 3 и 4 ГПК във вр. чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на процесуалния представител на ответника Б. следва да се присъди адвокатски хонорар в размер на 2302,53 лв. – за защита по жалбата против решението на СРС във връзка с иска с правно основание чл. 464 ГПК и 1000 лв. – за защита по жалбата против решението на СРС във връзка с прекратения иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК или общо евровата равностойност на 3302,53 лв. (три хиляди тристо и два лв. и 53 ст.) - 1 688.56 /хиляда шестстотин осемдесет и осем евро и 53 евроцента/. Водим от горните съображения, Силистренският окръжен съд,