РЕШЕНИЕ

№ 806

•••, 04.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Биляна В. Видолова при участието на секретаря ГАЛЯ Р. НИКОЛОВА като разгледа докладваното от Биляна В. Видолова Гражданско дело № 20224430103911 по описа за 2022 година за да се произнесе, намери за установено следното:

ИСК с правно основание чл.234, ал.1 ЗМВР.

Ищецът Н. Г. Т., ЕГН ••••••••••, е предявил срещу •••, иск за заплащане на пет брутни месечни възнаграждения в общ размер на 7929.50 лева. представляваща неплатена част от обезщетение и на осн чл.234, ал.1 ЗМВР дължима при прекратяване на служебното правоотношение при навършване на години и стаж за пенсия, законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане и направените деловодни разноски. Ищецът твърди, че от 06.07.2004г. до 28.12.2009г. е работил по трудов договор на различни длъжности като •••, ••• •••, ••• и има трудов стаж 5год. и 6 месеца. Твърди се, че на 28.12.2009г., вследствие разпоредбите на т.3 от Решение на 41. НС от 27.07.2009г. за приемане на структура на ••• - закриване на МИС, чл.3, т.3 от ••• за назначаване комисия за уреждане правоотношенията във връзка със закриване на МИС, ••• на ••• за определяне поименния състав на комисията за уреждане правоотношенията, във връзка със закриването на МИС, е присъдена категория, степен на категория и специфично наименование на категория за държавни служители в •••, и той е назначен за ••• спасител и ръководител група в •••. Твърди, че при проследяване законодателната уредба на осъществяваната от страна на държавата дейност по гражданска защита на населението, тази дейност е преминавала с течение на времето към различни държавни ведомства и органи, като във всички случаи между тях е налице универсално правоприемство при запазване на служебните и трудовите правоотношения със служителите в системата на гражданска защита. При осъществяването на тези универсални правоприемства в течение на последните 15 години в резултат на законодателните промени трудовите и служебните правоотношения на служителите в системата на гражданска защита са преминавали към различни държавни учреждения и държавни органи, което не е ставало по волята на страните по тези правоотношения, а по силата на закона. Сочи, че със •••, служебното правоотношение на ищеца, в качеството му на •••, е прекратено като •••, и на основание чл.226, ал.1, т.4 от ЗМВР, считано от 31.12.2021г., като му е определено обезщетение по реда на чл.234, ал.1 от ЗМВР в размер на 12 брутни месечни възнаграждения, изчислени на база месечно възнаграждение в размер на 1585, 90 лева, и обезщетението му е изплатено изцяло. Твърди обаче, че е прослужил в посочените структури като държавен служител 17 г. и 6 м., поради което на основание чл. 234, ал. 1 ЗМВР, му се дължи обезщетение в размер на 17 брутни възнаграждения, но е получил само 12, или му се дължат още 5 месечни възнаграждения на стойност 7929, 50 лева.

Ответникът оспорва основателността на предявения иск. Твърди, че от 13.07.2004г. до 28.12.2009 г. ищецът е работил в звена на държавни структури с функции и компетентност в гражданската защита - ••• •••, •••, като общият му трудов стаж в тези държавни учреждения е в размер на 5 години, 5 месеца и петнадесет дни, че до 31.12.2021 г. ищецът е бил в служебно правоотношение с ответника •••, възникнало считано от 28.12.2009г. на основание ЗМВР, а по- късно по силата на § 5, ал. 1 ЗМВР нов, който е действащ и към момента на прекратяването на служебното му правоотношение. Посочени са длъжностите, които ищецът е заемал в МВР, като се твърди, че общото прослужено време в МВР е в размер на 12 години и три дни, и че служебното правоотношение на ищеца с МВР е прекратено от 31.12.2021г. по негово желание на основание чл. 226, ал. 1, т. 4 ЗМВР. Не оспорва, че при прекратяването на ищеца изплатено еднократно парично обезщетение на основание чл. 234, ал. 1 ЗМВР в размер на 12 брутни месечни възнаграждения. Счита, че не се дължат още 5 брутни месечни възнаграждения, като се позовава на приложимото материално право и съдебната практика, като счита, че позоваването на ищеца на ТР № 10/2014 г. по ТД № 10/2013 на ОСГК на ВКС е погрешно.

Съдът, като обсъди събраните по делото, относими към спора доказателства, становищата на страните и техните изявления, намира за установено следното:

Не се спори между страните, а и от приложените писмени доказателства, вкл. трудова книжка, се установява, че ищецът е работил без прекъсване от 13.07.2004 г. до 28.12.2009 г. по трудов договор като •••, •••, като стажът му е бил 5 години, 5 месеца и 15 дни в •••, впоследствие МИС. От 28.12.2009 г. ищецът е бил назначен за ••• в ••• поради закриване на МИС и преминаването му в структурите на МВР. Видно от •••, считано от 31.12.2021г., служебното правоотношение на ищеца в •••, ••• ••• е било прекратено на основание чл.226, ал.1, т.4 от ЗМВР – по собствено желание и заявление от 30.11.2021г. Не е спорно по делото, и че на ищеца е определено обезщетение по чл.234 от ЗМВР в размер на 12 месечни възнаграждения, изчислено на базата на БТВ от 1585.90.80 лв. и че то е изплатено. Установява се от представеното в съдебно заседание от ищеца •••, че ищецът е придобил право на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст към датата на уволнението.

При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните изводи: При проследяване законодателната уредба на осъществяваната от страна на държавата дейност по гражданска защита на населението, се установява, че тази дейност е преминавала в течение на времето към различни държавни ведомства и органи, като във всички случаи между тях е налице универсално правоприемство, включващо и такова по чл. 87а от ЗДСл и чл. 123 от КТ, т.е. – при запазване на служебните и трудовите правоотношения със служителите в системата на гражданска защита, както в случая е положението на ищеца. Съгласно сега действащия ЗМВР от 2014г., понастоящем тази дейност се осъществява от ГД „ПБЗН” на МВР, която съгласно § 10, § 5 и § 6 от ПЗР, е универсален правоприемник на едноименната ГД „ПБЗН” на МВР по отменения ЗМВР от 2006 г. Последната, съгласно § 92 от ПЗР на ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 88/2010 г.), е универсален правоприемник на ГД „ГЗ” на МВР, която е била самостоятелно юридическо лице след 25.12.2009 г. (след влизане в сила на изменението на чл. 10 от ЗМВР от 2006 г., обнародвано в ДВ, бр. 93/2009 г.), като дотогава тя е нямала такава правосубектност – такова е самото МВР, но не и неговите главни дирекции. Съгласно § 63 и § 64 от ПЗР на ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 93/2009 г.), МВР от своя страна е универсален правоприемник на закритото МИС, преди това с наименование Министерство на държавната политика при бедствия и аварии, което е осъществявало дейността по гражданската защита на населението най-вече чрез своята Главна дирекция „Национална служба „Гражданска защита” и други дирекции и териториални звена, които също не са били самостоятелни юридически лица. В смисъла на изложеното дотук е и тълкувателно решение № 10/2014 г. по тълк. дело № 10/2013 г. на ОСГК на ВКС. Съгласно чл. 1, ал. 2 от ПМС № 137/06.06.2006 г. и § 4 от ПЗР към него, МИС, преди това с наименование МДПБА, е универсален правоприемник на Държавната агенция „Гражданска защита” към Министерския съвет, а последната, от своя страна, съгласно чл. 1, чл. 3 и чл. 4 от ПМС № 53/02.03.2001 г. и § 1 от ПЗР към него, е универсален правоприемник на служба „Гражданска защита на Република България” към министъра на отбраната, която с § 1, т. 2 от ПМС № 237/21.12.1999 г. (респ. – с чл. 2а (нов) от ПМС № 162/10.08.1999 г.) е била преобразувана в самостоятелно юридическо лице към министъра на отбраната, като дотогава същата е нямала такава правосубектност и е била в системата на Министерството на отбраната. При осъществяването на поредицата от тези универсални правоприемства в течение на последните години, в резултат на законодателни промени трудовите и служебните правоотношения на служителите в системата на гражданска защита, съгласно чл. 123 от КТ и чл. 87а от ЗДСл., са преминавали към различни държавни учреждения и държавни органи, съответно – техни работодатели, респ. – органи по назначаване, което не е ставало по волята на страните по тези правоотношения, а ex lege. С оглед разпоредбите на § 64 от ПЗР на ЗМВР, препращаща към § 57 от ПЗР на ЗИД на ЗМВР, следва да се приеме, че служебното правоотношение на ищеца се зачита за работа при един и същ работодател.

По спорния по делото въпрос – дължимо ли е към датата на уволнението обезщетение в размер на още 5 месечни възнаграждения: Разпоредбата на чл. 234, ал.1 от ЗМВР предвижда възможност за държавните служители при прекратяване на служебното им правоотношение да получат обезщетение в размер на толкова месечни възнаграждения, колкото прослужени години имат, но не повече от 20. В същото време разпоредбата на чл. 235, ал.1 от ЗМВР предвижда, че при определяне размера на обезщетението по чл. 234 се вземат предвид прослужените години като държавен служител, офицер или сержант в МВР; като гражданско лице в МВР по отменения Закон за Министерството на вътрешните работи; като служител по отменения §19 от ПЗР на ЗИД на ЗИН; на военна служба, с изключение на служилите редовна военна служба като срочнослужещи, като съгласно ал.2 на същия законов текст при определяне размера на обезщетението по чл. 234 се вземат предвид само прослужените години по ал.1 без приравнения трудов стаж. Т.е. за да получи обаче обезщетение по чл.234 ал.1 от ГПК следва да е налице освен прекратяване на служебно правоотношение, което безспорно е налице, а и прослужени години на някоя от длъжностите изрично изброени в чл.235 ал.1 т.1-4 от ЗМВР, т.к. изрично в чл.235 ал.2 от ЗМВР е посочено, че „При определяне размера на обезщетението по чл. 234 се вземат предвид прослужените години по ал. 1 без приравнения трудов стаж.“. Именно прослужените 12 години в системата на МВР са били взети предвид, и на тяхна база е било изчислено обезщетението на ищеца, без да се взема предвид отчетения стаж, т.к. той се явява приравнен. Налице е и изричната разпоредба на чл. 235 ал. 3 ЗМВР, която сочи, че извън случаите по ал. 1, при прекратяване на служебното правоотношение на държавните служители от МВР поради пенсиониране, когато са прослужили последните 13 години и 4 месеца на длъжности по ал. 1, размерът на обезщетението се определя от сбора на: прослужените години по ал. 1, и години на приравнения трудов стаж към първа категория труд. В случая обаче е безспорно, че към 31.12.2021г., ищецът няма прослужени 13 години и 4 месеца на длъжностите по ал. 1, за да може да се приложи тази разпоредба и да се зачетат годините на приравнения трудов стаж. Поради изложеното, съдът намира, че предявения иск се явява неоснователен, и като такъв следва да се отхвърли изцяло.

Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 3 и 8 от ГПК, ищецът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника претендираното юрк. възнаграждение, което съдът определя в размер на 100лв., съобразно фактическата и правна сложност на делото.

Воден от горното, съдът