Решение № 3364 от 10.6.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 1344/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. С Решение № 9607/26.08.2022, постановено по гр.д. № 39788/2021г. по описа на СРС, 65-и състав, е уважен предявеният срещу Национална здравноосигурителна каса /„НЗОК“/, БУЛСТАТ 121858220, иск с правно основание чл. 222, ал. 3 от КТ вр. чл. 228, ал. 2 от КТ вр. чл. 41, б.“б“ от Колективен трудов договор № РД-14-203/13.08.2019г. /„КТД“/, като ответникът е осъден да заплати на Н. П. В., ЕГН ••••••••••, сума в размер на 7 421, 43 лева, представляваща обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение при придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, равняващо се на брутното трудово възнаграждение за срок от три месеца, ведно със законната лихва от 07.07.2021г. до окончателно заплащане на сумата. По делото е постъпила въззивна жалба от НЗОК, в която се твърди, че първоинстанционният съдебен акт е недопустим, неправилен и необоснован. Поддържа се, че искът е предявен срещу ненадлежна страна – Столична здравноосигурителна каса /„СЗОК“/. Сочи се, че на ищцата е изплатено дължимото при прекратяване на служебното правоотношение обезщетение по реда на чл. 106, ал. 3 от ЗДСл в размер на 6 месечни основни заплати, поради което не се следва претендираното от нея по реда на чл. 222, ал. 3 от КТ. Обосновава се, че доколкото същата е назначена на длъжност за заемане от държавен служител без преминаване на конкурсна процедура, при условията на чл. 7 и чл. 8 от ЗДСл, то при прекратяване на трудовото правоотношение не са били дължими обезщетения. Предвид изложеното се отправя молба до съда да отмени първоинстанционното решение и да постанови ново, с което да отхвърли предявения иск. В срока по чл. 263 от ГПК въззиваемата страна Н. П. В. е подала отговор, с който оспорва подадената жалба като неоснователна и моли да бъде потвърден първоинстанционния съдебен акт. Софийски градски съд, след като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното: Не се спори между страните, че ищцата Н. В. е заемала последователно длъжността „експерт“, а след това и „старши експерт“ в СЗОК. От приложената по делото служебна бележка от 07.06.2021г., издадена от председателя на СО на КНСБ, се установява, че тя е била член на синдикалната организация към Федерация на синдикатите в здравеопазването – КНСБ в СЗОС от 01.12.2011г. По делото е приложен Колективен трудов договор № РД-14- 203/13.08.2019год., сключен между НЗОК и Синдикалните организации в НЗОК, между които и Федерация на синдикатите в здравеопазването – КНСБ в СЗОС. С чл. 41, буква „б“ от договора са уговорени увеличени размери на обезщетенията по чл. 222, ал. 3 и ал. 4 от КТ, дължими при прекратяване на трудово правоотношение след като служителят е придобил право на пенсия за възраст и осигурителен стаж. Същите са определени в размер на брутното трудово възнаграждение на служителя за срок от 9 месеца, ако е работил в НЗОК през последните 10 години и е членувал в синдикалната организация не по-малко от две години преди пенсионирането. Съгласно Разпореждане № •••••••••• от 20.10.2019г. на ТП на НОИ – София-град на Н. В. е отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст от 09.08.2019г., на основание чл. 68, ал. 1 и 2 от КСО. Видно от представеното по делото Допълнително споразумение от 23.02.2021г. ищцата, считано от 01.01.2021г., е заемала длъжността „контрольор“ в Специализирана администрация, отдел „Извънболнична помощ“, при основна месечна заплата в размер на 2 474 лв. и с място на работа СЗОК. Със Заповед № 57/30.03.2021г., издадена от директора на СЗОК, нейното трудовото правоотношение е прекратено на основание чл.325, ал.1, т.12 от КТ, считано от 01.04.2021г. Със Заповед № 52/30.03.2021г. на управителя на НЗОК същата е назначена за държавен служител на длъжността „контрольор“ в СЗОК, считано от 01.04.2021г., за неопределен срок. По силата на Заповед № 23/29.04.2021г., издадена от управителя на НЗОК, е прекратено на основание чл. 106, ал. 1, т. 5 от ЗДСл и служебно правоотношение, като на основание чл. 106, ал. 3 от ЗДСл е определено обезщетение в размер на шест основни заплати, дължими поради придобито право на пенсия. При така установената фактическа обстановка и след като съобрази възраженията на страните в настоящото производство, въззивният съд намира следното от правна страна: Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК, отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, поради което същата е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество. Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По отношение на неговата законосъобразност, съдът е обвързан от посоченото в жалбата, като следи и без довод за нарушения на императивните материалноправни норми. След извършена проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е валидно. По отношение на наведените от жалбоподателя доводи във връзка с неговата недопустимост въззивният съд намира следното: С депозираната искова молба е предявен иск срещу СЗОК с правно основание чл. 222, ал. 3 от КТ вр. чл. 228, ал. 2 от КТ вр. чл. 41, б. “б“ от КТД за сумата от 7 421, 43 лева, представляваща обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение при придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, равняващо се на брутното трудово възнаграждение за срок от три месеца. След указания на съда по делото е постъпила молба с вх. № 104471/08.12.21г., с която ищцата изрично е заявила, че насочва претенцията си срещу НЗОК. В своето решение първоинстанционният съд е съобразил горепосоченото изявление, като е уважил предявеният спрямо НЗОК иск. Предвид изложеното настоящият съдебен състав намира за необосновано оплакването на въззивника относно недопустимостта на обжалвания съдебен акт. В жалбата същият твърди, че решението е постановено срещу ненадлежна страна, а именно- СЗОК, което не отговаря на установеното по-горе. В действителност искът първоначално е бил предявен срещу СЗОК, но крайният съдебен акт е съобразен с волята на ищцата да насочи иска си срещу друг ответник, а именно- НЗОК. За пълнота следва да бъде посочено, че настоящият съдебен състав споделя становището на районния съд относно липсата на процесуална легитимация на СЗОК. Според легалното определение, съдържащо се в §1, т. 1 ДР на КТ, работодател е всяко физическо лице, юридическо лице или негово поделение, както и всяко друго организационно и икономически обособено образувание /предприятие, учреждение, организация, кооперация, стопанство, заведение, домакинство, дружество и други подобни/, което самостоятелно наема работници или служители по трудово правоотношение. Безспорно СЗОК е организационно обособено структурно звено на НЗОК, която съгласно чл. 6, ал. 2 от ЗЗО се състои от централно управление, регионални здравноосигурителни каси /“РЗОК“/ и поделения на РЗОК. РЗОК обаче освен, че не съставляват самостоятелни юридически лица, каквото е единствено НЗОК /чл. 6, ал. 1 от ЗЗО/, не упражняват работодателска власт, тъй като не наемат самостоятелно работници и служители по трудово или служебно правоотношение. С отмяната на чл. 20, ал. 1 т. 3 от ЗЗО е отнето правомощието на директорите на РЗОК да сключват, изменят и прекратяват договорите с работещите в съответната РЗОК по трудови и служебни правоотношения, поради което към настоящия момент съгласно чл. 19, ал. 7, т. 11а от ЗЗО управителят на НЗОК изпълнява функциите на орган по назначаването по отношение на държавните служители и функциите на работодател по отношение на служителите по трудов договор в администрацията на НЗОК /централна и регионална/. Следователно единствено НЗОК отговаря на нормативно определените критерии за работодател, поради което именно тя се явява легитимирана да отговаря по предявения иск. Настоящият съдебен състав намира, че районният съд е дал и правилно разрешение на поставения за разглеждане пред него правен спор, като на основание чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на постановения от него съдебен акт. В изпълнение на задълженията си да обсъди всички доводи и твърдения на страните и да изложи свои собствени мотиви по съществото на спора, съдът намира, че следва да добави следното: Съгласно чл. 222, ал. 3 от ГПК при прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяването, той има право на обезщетение от работодателя /гратификация/ в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 2 месеца, а ако е работил при същия работодател през последните 10 години от трудовия му стаж- на обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за 6 месеца, като обезщетението може да се изплаща само веднъж. Посочената разпоредба утвърждава минимален размер на вземането, като съгласно чл. 228, ал. 2 от КТ размерите на обезщетенията по чл. 215, 218, 222 и 225 се прилагат, доколкото в акт на МС, в колективен трудов договор или в трудов договор не са предвидени по- големи размери. Следователно страните по трудовото правоотношение са свободни да определят и по-висок размер на обезщетение, каквото е претендираното от ищцата гратификационно обезщетение, основано на приложението на чл.41, буква „б“ от приложимия КТД. За да е налице хипотезата на чл. 222, ал. 3 вр. чл. 228, ал. 2 от КТ, е необходимо кумулативното наличие на следните предпоставки: 1/ трудовото правоотношение на работника или служителя да е прекратено, като е без значение на какво основание; 2. работникът или служителят да е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, без да е необходимо именно на това основание да е прекратено трудовото му правоотношение; 3. работникът или служителят да е работил при същия работодател през изискуемите от КТД последни години от трудовия си стаж; 4/ работникът или служителят към датата на прекратяване на трудовия договор да е член на синдикална организация- страна по КТД или присъединен към КТД за посочения в договора срок. В случая съгласно чл.41, буква „б“ от приложимия КТД за да получи по-голямо обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срок от 9 месеца, служителят следва да е работил в НЗОК през последните 10 години и да е членувал в синдикалната организация не по-малко от две години преди пенсионирането. От представените по делото писмени доказателства се установява, че ищцата към момента на придобиване на правото за пенсия за осигурителен стаж и възраст е отговаряла на горепосочените допълнителни условия, поради което при последвалото този момент прекратяване на трудовото правоотношение за нея е била налице възможността да получи увеличения размер на гратификационното обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ. В тази връзка следва да бъде обсъден доводът на въззивника, според който доколкото ищцата е продължила да изпълнява същата длъжност, но по силата на служебно правоотношение, то за нея не е възникнало право да получи обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ вр. чл. 41, б. „б“ от КТД, а полагащото се гратификационно плащане тя е получила при прекратяване на служебното правоотношение. Настоящият съдебен състав намира този извод за неправилен, тъй като същият не отчита обстоятелството, че за да възникне служебно правоотношение е необходимо предходното трудово да бъде прекратено. За тази цел законодателят е предвидил като изрично в чл. 325, ал.1, т.12 от КТ основание за прекратяване на трудов договор случаите, в които длъжността бъде определена за заемане от държавен служител. В настоящия случай страните не спорят, а и от доказателствата по делото се установява, че със Заповед № 57/30.03.2021г. трудовото правоотношение на ищцата е било прекратено именно на това основание. Както бе посочено по- горе, причината, поради която същото е преустановено не е от значение за изплащане на дължимото гратификационно обезщетение, поради което и доколкото са налице и останалите изискуеми от закона предпоставки, за нея е възникнало правото да го получи. Ищцата претендира обезщетение в частичен размер, равняващ се на брутното трудово възнаграждение за срок от три месеца, поради което и районният съд правилно е уважил претенцията ѝ до този размер. Предвид съвпадението в крайните изводи на двете съдебни инстанции първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено. По разноските: При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК право на разноски има въззиваемата страна. Същата претендира адвокатско възнаграждение в размер на 700 лева, което следва да ѝ бъде присъдено. Така мотивиран, СЪДЪТ