Решение № 312 от 8.7.2025 г. на Окръжен съд - Пазарджик по дело № 256/2025 г.

Производството е въззивно, по реда на чл.258 от ГПК. С Решение №22/29.01.2025г., постановено по гр.д.№509/2024г. по описа на РС- Велинград е отхвърлен, като неоснователен предявеният от И. Г. Д., с ЕГН ••••••••••, с постоянен адрес: гр.••••, обл•••••, ул.„•••••“ № • чрез процесуалния му представител адв.В. М. от САК, със съдебен адрес: гр.••••, ул.„•••••“ •••••, срещу Окръжен съд- Благоевград, с адрес: гр.••••, пл. „Васил Левски“ №1, иск с правно основание чл.2в, ал.1, т.2 от ЗОДОВ, вр. с чл.4, § 3 от ДЕС, за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, причинени в процеса на постановяване на Решение №903034/06.07.2020г. по въззивно гр.д.№250/2020г. по описа на ОС- Благоевград, включващи сумата от 1530, 24лв., представляваща възнаграждение за положен извънреден труд за периода 25.09.2016г. до 25.09.2019г., заедно със законната лихва, изчислена за периода от предявяване на иска до деня на окончателното плащане, за сумата от 212, 66лв., представляваща обезщетение за забава върху неизплатеното възнаграждение за извънреден труд, за сумата от 255, 60лв., представляваща съдебни разноски пред две съдебни инстанции, както и за сумата от общо 800лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение пред първоинстанционния РС- Разлог и пред въззивната инстанция- ОС- Благоевград. Осъден е И. Г. Д., с ЕГН ••••••••••, с постоянен адрес: гр.••••, обл.••••, ул.„•••••“ № • да заплати на Окръжен съд- Благоевград, с адрес: гр.Благоевград, пл.„Васил Левски“ №1, на основание чл.78, ал.3, вр. ал.8 от ГПК- сумата от 516лв., представляваща направените съдебни разноски за процесуално представителство пред РС- Велинград. Решението е постановено при участие на РП- Пазарджик, ТО- Велинград, в качеството на контролираща страна. Против това решение е постъпила въззивна жалба от И. Г. Д., чрез пълномощника му адв.В. М.. Твърди се в същата, че обжалваното решение е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Изразява се несъгласие с мотивите на първоинстанционния съд наведени в насока относно преценката на законосъобразността на съдебния акт вследствие на който се твърди, че са настъпили вредите. Съответно, че зачитането на придадената от националния правов ред сила на пресъдено нещо на влязлото в сила съдебно решение на последната съдебна инстанция и неговата неотменяемост е признато и от съда на ЕС не налага разглеждащата спора юрисдикция да преразгледа по същество или да отмени едно съдебно решение, придобило сила на пресъдено нещо. Счита се, че от тези мотиви следва извод, че има пълно неразбиране и /или превратно тълкуване на заявената искова претенция. Това е така, тъй като няма искане за „преразглеждане“ на спора- по който се е произнесъл като последна инстанция ОС- Благоевград. Няма и искане за „отмяна на влязъл в сила съдебен акт, поради неговата незаконосъобразност“. Не е поискано от решаващия съд „да се впуска“ в разглеждане на самия правен спор по същество. Изразява се несъгласие с мотивите на съда, че задължението на ОС-Благоевград да спре производството пред него до приключване на производството пред СЕС- с произнасянето на преюдициално заключение по дело № С - 262 / 2020г. на СЕС, „следва да се разглежда в контекста на националния процесуален закон- ГПК, а не като нарушение на правото на ЕС“. Сочи се, че този извод не може да бъде споделен. В тази насока се сочи, че точно обратното разрешение е дадено в чл.23 от Статута на Съда- която норма е обвързваща за националния съд, а именно: „Определението на националния съд за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС спира производството по висящото дело, съгласно чл.23 от Статута на съда /стр.177 от „Преюдициалното запитване до Съда на ЕС“ на Професор д-р А.К. /спирането на производството е необходимо защото самото преюдициално заключение, което СЕС ще постанови е необходим елемент, който следва да се проектира в последващото произнасяне на националния съд. Приема се, че принципът на равностойността оправомощава и задължава българския съд да спре производството до произнасянето на Съда на ЕС по преюдициалното запитване, отправено по друго дело, в което се поставя въпросът за съответствието с правото на ЕС на приложим по делото закон. Твърди се, че само на това основание постановеното решение се явява противоречащо и несъответно на дадените задължителни тълкувателни разяснения по относимите норми и принципи от ПЕС- които следва да бъдат съобразени и имплементирани от националния съд. Визира се, че в този смисъл окръжният съд е нарушил принципа на синхронно тълкуване- произнасяне в съответствие с правото на ЕС- той като няма как да съобрази Решението по отправеното преюдициално запитване- преди неговото постановяване. Този принцип на правото на ЕС, чието нарушаване е очевидно води и до нарушаване на принципа на ефективна съдебна защита, закрепен изрично в чл.47 от Хартата на основните права на ЕС. Цитира се съдебна практика. Ето защо се счита, че неправилен и незаконосъобразен извода на PC- Велинград, че липсва норма от правото на ЕС, която да задължава националния съд да спре производството пред себе си- до постановяване на Решение на СЕС по отправеното преюдициално запитване. Соченият чл.23 от Статута на СЕС е именно основанието за спиране на производството пред националния съд. Предвид горното се явяват основателни и доказани и наведените твърдения за липса на синхрон в тълкуването- като изискване на правото на ЕС- при постановяване на съдебния акт от ОС- Благоевград. Твърди се, че очевидната липса на синхронно тълкуване и прилагане на дадените тълкувателни разрешения в Решението на СЕС по отправеното преюдициално запитване прави постановения акт на ОС- Благоевград- постановен в противоречие с правото на ЕС- част от което е и самото решение по отправеното преюдициално запитване. Твърди се, че ако е било съобразено с Решението на СЕС, решението на ОС- Благоевград е следвало да даде отговор в мотивите си на следните въпроси, чието тълкувателно разрешение и задължение за националния съд по тълкуването и прилагането им е дадено с Решението на СЕС по отправеното преюдициално запитване: Например - в Решението на ОС- Благоевград не е посочен онзи „разумен критерий“ и „свързаната със закон допустима цел“, която да се основава на този критерий, за да не бъде допусната разликата в третирането по отношение на заплащането и изчисляването на положеният нощен труд от работещи в различните сектори работници и служители в съпоставимо положение. Твърди се, че именно липсата на правен анализ на изложените несъответствия и противоречия в ИМ с Решението на СЕС, изразяващо се в пълната липса на мотиви в решението на PC- Велинград прави атакувания съдебен акт неправилен. Сочи се, че изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон- чл.236, ал.2 от ГПК. Постоянна е практиката на ВКС и по въпроса, че нарушаването на изискването за мотивираност, както и недостатъците на мотивите са основание за отмяна поради неправилност на постановеното решение. Визира се, че са изложени изключително подробни и обстойни мотиви в ИМ, като съответно е приложена по делото практика на окръжни съдилища, от която се установява, че последните прилагайки пълно, всестранно и обективно Решението на СЕС по дело № С 262 / 24.02.2022г. са стигнали до напълно обратни на тези в решението на ОС- Благоевград, респективно PC- Велинград в обжалваното решение. Твърди се, че ОС- Благоевград е постановил своя правораздавателен акт в противоречие със задължителното за прилагане Решение от 24.02.2022г. по дело №262/2020г. на СЕС, с което се е произнесъл по отправено преюдициално запитване относно действието на чл.8 и чл.12 от Директива 2003 / 88 / ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003г. за някои аспекти от организацията на работното време. Не е приложил дадените задължителни указания за прилагане на правото на ЕС в решението по отправеното преюдициално запитване. Тълкуването на същите в постановеното решение е едностранчиво и превратно, предвид което е допуснато нарушение на правото на ЕС- при осъществяване на правораздавателната дейност на БлОС постановявайки окончателен съдебен акт. Сочи се, че неизпълнението от страна на ОС- Благоевград на задължителните указания по тълкуването и прилагането на правото на ЕС- дадени в решението на СЕС по отправеното преюдициално запитване и отклонението от това решение, дадените задължителни указания в него по тълкуването и прилагането на правото на ЕС, както и задължителните преценки- в посочената правна плоскост на норми от националното право, съобразени с нормите и принципите на общностното право прави постановеното решение, напълно противоречащо и постановено при съществено отклонение от правото на ЕС, поради което обосновава отговорността на окръжния съд по настоящия иск. Коментира се в какво се изразява незаконосъобразната дейност на ОС- Благоевград, проведена в противоречие с мотивите и указанията дадени с решението на СЕС. Твърди се, че в резултат на неспазването на задължителните указания по тълкуването и прилагането на общностното право, във връзка с прилагането на нормите от националното право окръжният съд е допуснал неравно третиране на работещите в ЗМВР по отношение на работещите по трудово правоотношение, както в частния сектор, така и други групи държавни- служители. Така е допуснал пряко нарушение на принципа на „Равенство“, закрепен Дял 3-ти чл.20- 26 от Хартата за основните права на ЕС, който гласи, че „Всички хора са равни пред закона“. Този принцип за равно третиране представлява общ принцип на правото на ЕС, който изисква да не се третират по различен начин сходни положения и да не се третират еднакво различни положения, освен ако това третиране е обективно обосновано. Съответно е основано на обективен и разумен критерий, както и когато е свързана с допустима от закона цел и едновременно с това е съразмерна на тази цел. При тези задължителни указания по тълкуването и прилагането на нормите на общността в решението на СЕС и абсолютното им неспазване в решението на БлОС- последното се явява в пряко противоречие с нормите и принципите на общностното право. Сочи се, че на 01.12.2009г. Хартата на основните права на ЕС е получила правнообвързващ характер. Следователно Хартата представлява първично право на ЕС, като в това си качество тя служи като критерий за проверка на действителността на вторичното законодателство на ЕС и на националните мерки. Твърди се, че при липса на всички гореизброени предпоставки решението на окръжния съд се явява противоречащо на правото на ЕС и на постановеното Решение на СЕС по отправеното преюдициално запитване по повдигнатия по делото правен спор. Визира се, че настоящото производство е образувано по реда на чл.2в, ал.1, т.2 от ЗОДОВ, във вр. с чл.4, пар.3 от Договора за Европейския съюз /ДЕС/. В тази връзка се претендира присъждане на обезщетение за имуществени вреди, причинени от постановения съдебен акт в противоречие и неприлагането на правото на ЕС- представляващи имуществени вреди в двете проявни форми- пропуснати ползи и преки имуществени вреди, така както са конкретизирани в исковото производство пред първостепенния съд. Моли се ответникът по делото да бъде осъден да ги заплати изцяло, ведно с направените пред двете съдебни инстанции разноски. По отношение на изискуемата пряка причинна връзка между нарушението на общностното право и изведената въз основа на него практика на СЕС и настъпилата имуществена вреда за Ищеца се заявява, че тази пряка причинно- следствена връзка се изразява в постановения отхвърлителен диспозитив на решенето на ОС- Благоевград. Приема се, че в случая са налице изискуемите предпоставки за ангажиране на отговорността по ЗОДОВ, визирани в Решение на СЕС от 19.11.1991г. по съединени дела С-9 / 90 и С-9 / 90: нарушените норми на общностното право да предоставят права на частноправни субекти; да бъде възможно установяването на тези права въз основа на разпоредбите на съответния акт; да е налице пряка причинно- следствена връзка между неизпълнението на задължението на държавата и вредата, претърпяна от засегнатите лица. Сочи се, че вредите са причинени от ОС- Благоевград, в качеството му на правораздавателен орган, постановил своя акт в нарушение на общностното право. Приема се, че несъобразяването и неприлагането на даденото в Решението на СЕС по тълкуването и прилагането на нормите от общностното право е достатъчно съществено нарушение на същото. Националният съд е следвало да съобрази и приложи точно и в пълнота дадените задължителни указания по начина, по който следва да се тълкуват и прилагат норми от общностното право. Твърди се, че правото на Европейския съюз има особено положение в системата на българското право. То има международен произход, което налага неговото автономно тълкуване и поставя съда на Европейския съюз в особено положение- като източник на задължителна съдебна практика. Международният произход на това право обуславя и неговото надмощие по отношение на националното право, съгласно чл.5, ал.4, изр.2 на конституцията. В чл.5, ал.4 от Конституцията е уреден механизъм за предотвратяване на евентуални вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз, чрез овластяване на всички правоприлагащи органи- от местната и държавната администрация- до конституционния съд да преценяват съответствието на приетите закони с правото на Европейския съюз ида приложат това право с приоритет пред националния закон. В този смисъл се намира, че са налице всички елементи от фактическия състав на чл.4 §3 ДЕС, обуславящи отговорността на ответника ОС- Благоевград е извършил нарушение на общностното право, в качеството си на правоприлагащ орган- да приложи точно и в пълнота решението на СЕС и нормите от общностното право, като в резултат на това нарушение е постановил отхвърлителен диспозитив в решението си. Твърди се, че гореописаните противоправни действия на ОС- Благоевград, изразяващи се в правораздавателна дейност, осъществена в противоречие с норми и принципи на правото на ЕС, които е бил длъжен да приложи и съответно не е сторил това са довели до постановяване на отхвърлителния диспозитив на цитираното Решение и са причинили имуществените вреди на Ищеца пред първата инстанция и Въззивник пред втората, които следва да бъдат обезщетени, като се уважи настоящия иск. Искането е да се отмени обжалваното решение, като необосновано и незаконосъобразно. Съответно да се реши спора по същество, като се уважат изцяло исковите претенции така, както са предявени със законовите последици от това- присъждане на сторените деловодни разноски пред двете съдебни инстанции. В срокът по чл.263, ал.1 от ГПК от другата страна в процеса- ОС- Благоевград. В него се приема, че подадената въззивната жалба е неоснователна. Необосновани са оплакванията на жалбоподателя против атакуваното съдебно решение. Счита се, че същото изцяло съответства на процесуалния и материалния закон, поради което изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни. Правилно и законосъобразно PC- Велинград е приел, че решението на окръжния съд е правилно, че не може да бъде отменено от PC- Велинград и че окръжният съд е изложил подробни съображения защо не може да се прилага КТ за извънреден труд при пожарникари. Същевременно с горното, следва да бъде посочено, че за ОС- Благоевград изобщо не е било налице задължение да спира висящото въззивно производство по реда на чл.229, ал.1 от ГПК. В подкрепа на така формулирания извод се излагат съображения от които се приема, че доводите на жалбоподателя, че окръжния съд е следвало да спре делото са неоснователни. Считат се за неоснователни и основните доводите на жалбоподателя, развити във въззивната жалба, че решението на ОС- Благоевград по процесното дело противоречи на решението на СЕС по въпросното преюдициално запитване, защото БлОС не е извършил съпоставка между правната уредба на нощния труд, полаган от полицаите и пожарникарите, с правната уредба на нощния труд на работещите в частния сектор или други държавни служители със сходни функции, каквито са лицата, извършващи частна охранителна дейност и лицата, заемащи длъжност „горски инспектор“ по действащия Закон за горите, което задължение произтичало от решението на СЕС. Визира се, че така посочените нарушения не могат да бъдат свързани с нарушаване на правото на Европейския съюз, а единствено с нарушаване на българските закони- неизвършване на съпоставка между правната уредба в РБългария на нощния труд на полицаите и пожарникарите, с тази на работещите в частния и държавния сектор със сходни функции. Така по същество ищецът е подал недопустима искова молба, в която сочи нарушения на вътрешното право, за които твърди, че са нарушения на правото на ЕС. Това не са твърдения за осъществяване на конкретни факти, а бланкетни изявления, които не са свързани с никакъв довод за нарушаване на правото на ЕС. Единствените сочени от ищеца разпоредби, които не са източник от национален правопорядък са тези на чл.20-26 от Хартата на основните права на ЕС. В случая обаче се твърди, че не са изложени конкретни факти, които да могат да се квалифицират като твърдения за неизпълнение на българската държава по чл.20-26 от Хартата на основните права на ЕС. Цитираните разпоредби са посочени от ищеца с бланкетното изявление, че са нарушени. Ето защо се приема, че предявеният иск е недопустим, респ. неоснователен. Сочи се, че в исковата молба е налице формално позоваване на множество общи правни принципи (напр. принципа за равенство) и числово изброяване на разпоредби от различни източници на правото на ЕС, а и такива на организации, част от структурата на ООН (напр. Конвенция №100 на МОТ за равенството в заплащането от 1951г., Конвенция №111 на МОТ относно дискриминацията в областта на труда и професиите от 1958г. и др.). Независимо от това се приема, че липсва всякаква конкретика относно осъществяването на конкретни факти, при които в полза на ищеца да е възникнало конкретно право, произтичащо от правото на ЕС. Въпреки принципно широкия обхват на отговорността, предвидена в чл.2в от ЗОДОВ, липсата на въведени конкретни твърдения не може да бъде заместено чрез изброяването на различни общи положения в правото на ЕС и международното трудово право. Твърди се, че посочената по- горе нередовност не може да бъде преодоляна чрез позоваването на нарушения, допуснати от съдилищата на националното законодателството при администриране и разглеждане на делата (напр. правомощието на съда да спре производството при образувано преюдициално производство пред СЕС), тъй като тези пороци се отстраняват по реда на инстанционния контрол и когато са влезли в сила те не могат да се проверяват инцидентно. Визира се, че несъгласието на ищеца с начина на тълкуване и прилагане от съда на разпоредбите на националното законодателство в областта на равенството и правото на здравословни и безопасни условия на труд, почивка и отпуск не е равносилно на противоречие между вътрешноправни норми и ПЕС. Всички доводи на жалбоподателят са израз на несъгласието му с мотивите на съда и не могат да заместят липсата на посочване на конкретни норми, противоречащи на правото на ЕС, които съдът да е приложил, респ.- конкретни норми от правото на ЕС, които не е приложил, въпреки че е бил длъжен да го направи. За пълнота се посочва, че наведените от ищеца твърдения и претендирания размер на обезщетението, в т.ч. начинът на образуването му, фактически са предназначени да постигнат същият правен резултат, както при уважаване на разгледаните от съда искове, т.е. поискано е на практика съдът да извърши инцидентен контрол за правилността на постановеното от ОС-Благоевград решение, като постанови противоположен на приетия от съда резултат, което обаче е недопустимо. Твърди се, че в решението си БлОС е изложил подробни съображения в насока, че ищецът не е доказал завишена месечна продължителност на работното време. Изрично е приел, че предвид изрично предвидената в чл.142, ал.2 от ЗМВР нарочна регламентация на държавния служител по т.1 от ал.1 на цитираната норма в ЗМВР, именно последният и издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове са приложими в настоящия спор. Прието е, че липсват и предпоставките за субсидиарно прилагане разпоредбите на КТ, досежно изчисляването и заплащането на извънредния труд. Изложени са подробни съображения защо КТ е неприложим субсидиарно или по аналогия за служебните правоотношения на служителите в полицейските органи и органите по пожарна безопасност и защита на населението. Така възприетото становище на съда се потвърждава както от задължителната практика на ВКС, така и от постановеното впоследствие решение на СЕС по дело №С-262/20г на СЕС, на което се позовава ищецът. Счита се, че не е налице поддържаното от жалбоподателя нарушение на правото на ЕС, изразяващо се в нарушение решението на СЕС по дело №С- 262/20г, поради което се застъпва становище, че предявеният иск е неоснователен, което налага отхвърлянето му като неоснователен, и като го е отхвърлил PC- Велинград е постановил законосъобразен съдебен акт. Не на последно място се поддържат и всички изложени доводи и възражения против предявения иск, посочени в отговора на исковата молба и в открито съдебно заседание. Искането е да се постанови решение, с което да се потвърди атакуваното решение на РС- Велинград, като правилно и законосъобразно. Претендира се присъждането на сторените по делото разноски. В съдебно заседание, за жалбоподателят И. Г. Д., редовно призован не се явява. Не се явява и процесуалния му представител адв.М.. От страна на последната е подадено становище в което се поддържа подадената въззивна жалба. Моли се да бъде отменено обжалваното решение и се постанови ново такова с което се уважи предявения иск. Ответникът по жалбата- Окръжен съд- Благоевград, редовно призован, представител не се явява. В постъпило писмено становище се моли да се остави без уважение подадената въззивна жалба и се потвърди решението на първоинстанционния акт, като правилно и законосъобразно. В този смисъл се излагат доводи. Претендира разноски за настоящата инстанция. За заинтересована страна- Прокуратура на РБ, чрез ОП- Пазарджик се явява прокурор Стефан Янев. От страна на същият се изразява становище за неоснователност на подадената въззивна жалба. Моли същата да се остави без уважение и се потвърди обжалваното определение. Пазарджишкият окръжен съд, съобразявайки правомощията си визирани в чл.269 от ГПК, провери изцяло валидността на обжалваното решение, неговата допустимост, а по останалите въпроси с оглед изложеното във въззивната жалба, прие за установено следното: Производството пред първоинстанционния съд е образувано по исковата молба на ищецът И. Г. Д., с което е предявен иск срещу ОС- Благоевград, с правно основание по чл.2в, ал.1, т.2 от ЗОДОВ. Претендира се от страна на ищецът осъждане на ответника да му заплати обезщетение за описаните в исковата молба имуществени вреди, произтичащи от правните последици на Решение №903034/06.07.2020г. постановено по в.гр.д.№250/2020г. по описа на ОС- Благоевград. Вредоносните последици, според твърденията на ищеца се изразявали в проявилите се правни последици на споменатото решение на ОС- Благоевград, с което били отхвърлени предявените от ищеца срещу Главна дирекция ПБЗН при МВР претенции за присъждане на сумата от 1530, 24лв., представляваща възнаграждение за положен извънреден труд за периода 25.09.2016г. до 25.09.2019г., заедно със законната лихва, изчислена за периода от предявяване на иска до деня на окончателното плащане, за сумата от 212, 66лв., представляваща обезщетение за забава върху неизплатеното възнаграждение за извънреден труд. В резултат от правните последици на същото решение, ищецът бил осъден да заплати на Главна дирекция ПБЗН при МВР сумата от 255, 60лв., представляваща съдебни разноски пред две съдебни инстанции и понесъл тежестта на направените от него самия разноски в размер на сумата от общо 800лв., която била заплатена за адвокатско възнаграждение пред първоинстанционния РС- Разлог и пред въззивната инстанция- ОС- Благоевград. Твърди се, че споменатото решение на ОС- Благоевград било постановено в нарушение на правото на ЕС, тъй като решението по съществото на спора било несъобразено и постановено по същество в противоречие с Решение по дело № С-262/2020г. на Съда на ЕС в Люксембург, което било постановено по отправено от РС- Луковит преюдициално запитване, на основание чл.267 от ДФЕС. Споменатото по- горе Решение по дело № С-262/2020г. на Съда на ЕС било задължително за всички съдилища и държавни органи на територията на Европейския съюз, включително за привлечения като процесуален субституент на ответника- Окръжен съд Благоевград. Сочи се, че принципът на равностойността, оправомощавал и задължавал ОС- Благоевград да спре производството до произнасянето на Съда на ЕС по преюдициално запитване, отправено по друго дело, в което се поставял въпросът за съответствието с правото на ЕС на приложим по делото закон. Решението на Съда на ЕС задължавало правораздавателните органи да осъществят преценка за сходство между разглеждания спор и правния спор, по повод на който било отправено преюдициалното запитване. Последният обаче, игнорирал своето нормативно регламентирано задължение по чл.628, ал.3 от ГПК и в нарушение на задължението си по чл.229, ал.1, т.4 от ГПК- не спрял производството по висящото пред него в.гр.д.№250/2020г. по описа на ОС- Благоевград, до приключване на споменатото дело № С-262/2020г. на Съда на ЕС. Именно чрез процесуалното си бездействие т.е. неприлагайки нормативно регламентираните от правото на ЕС свои конкретни процесуални задължения, ОС- Благоевград бил допуснал съществено нарушение разпоредбата на чл.267 от ДФЕС, което било предпоставка за ангажиране на отговорността на Държавата, чрез процесуалния й субституент ОС- Благоевград. При изложените фактически твърдения от страна на ищецът се претендира осъждане на ответника, да му заплати претендираното обезщетение за имуществени вреди, включващо сумата от 1530, 24лв., представляваща възнаграждение за положен извънреден труд в периода от 25.09.2016г. до 25.09.2019г., заедно със законната лихва, изчислена за периода от предявяване на иска до деня на окончателното плащане, за сумата от 212, 66лв., представляваща обезщетение за забава върху неизплатеното възнаграждение за извънреден труд, сумата от 255, 60лв., представляваща задължение за заплащане на съдебни разноски на насрещната страна пред две съдебни инстанции и сумата от общо 800лв., представляваща разходи за заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение в производствата пред първоинстанционния РС- Разлог и пред въззивната инстанция- ОС- Благоевград. С оглед очаквания благоприятен изход на процеса, ищецът претендира за осъждане на ответника да заплати направените съдебни разноски. В срок е постъпил писмен отговор на подадената искова молба от страна на ответникът- Държавата, чрез процесуалния субституент Окръжен съд- Благоевград. В него исковата претенция е оспорена и преди всичко допустимостта на исковата молба и надлежната активна материална легитимация на ищеца да търси и получи обезщетение за нарушение на правото на ЕС. Основава се това твърдение на основата на това, че в исковата молба не били дефинирани конкретни нарушения на конкретни разпоредби. Независимо от изложеното, според ответника- релевираните в исковата молба т.нар. „нарушения на правото на ЕС“ всъщност осъществяват нарушения на разпоредби на националното /българското/, а не на общностното право. Независимо от изложеното, според становището на ответника- ищецът не бил посочил конкретно и ясно причината, поради която той счита споменатите в исковата молба т.нар. „нарушения“ имат характеристиката на „достатъчно съществени“ по смисъла на чл.2в от ЗОДОВ. В становище по съществото на спора, което е представено при евентуално приемане на иска за допустим- ответникът оспорва претенциите по същество, като отрича допускането на твърдяното от ищеца нарушение на правото на ЕС и релевира доводи в тази насока. Искането е да се отхвърлят предявените искове, като се и претендира да бъдат присъдени направените от него съдебни разноски. От фактическа страна се установява следното: Не е спорно по делото с оглед на изразените в хода на съдебното дирене пред първоинстанционния съд фактологични становища на ищеца, както и становището на ответника, по отношение осъществяването на значимите за решаване на спора /правно релевантни/ юридически факти, че те се установяват от съдържанието на приетите като доказателства документи, представляващи съдържанието на приобщеното в.гр.д.№250/2020г. по описа на ОС- Благоевград. Видно от постановеното по това дело Решение от 06.07.2020г. се установява, че то е влязло в сила и представлява съдебен акт т.е. акт на правораздавателна компетентност на национална юрисдикция, която разглежда спора като последна национална съдебна инстанция. Спорът, както е прието да се разреши се концентрира не върху проявлението на самите юридически факти, а представлява спор върху субективните права, които произтичат за страните, в следствие проявлението на установените и по същество безспорни факти. При тези данни, настоящата инстанция намира от правна страна следното: Въззивната жалба е постъпила в срок, подадена е от надлежна страна в процеса, като е процесуално допустима. След извършената служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК, съдът намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. По същество, обжалваното решение е правилно и законосъобразно, като настоящия съд изцяло споделя правните изводи формирани от страна на първата инстанция. В случая, подадената въззивна жалба срещу постановения съдебен акт е неоснователна, като наведените в нея възражения няма основания да бъдат възприети, като основателни. От страна на жалбоподателят и неговата защита се навеждат доводи в насока, че въззивният съд е следвало да спре при всички положения по силата на чл.23 от Статута на Съда на ЕС. Настоящата инстанция приема, че първоинстанционният съд правилно о обосновал, че ОС- Благоевград на база конкретния процес и наведен спор по същество, не е имал законово задължение да спира висящото въззивно производство по реда на чл.229, ал.1 ГПК. Това е така, тъй като основанията за спиране на производството са изчерпателно и ограничително изброени /numerus clausus/ в нормата на чл.229, ал.1 от ГПК. Сред тях, липсва висящо производство по преюдициално запитване, респ. по преюдициално заключение пред Съда на Европейския съюз /извън изрично предвидената хипотеза на чл.631, ал.1 от ГПК, относима само към производството, по което е направено запитването/. В този аспект следва да се посочи, че разширяването кръга на лимитативно посочените в чл.229, ал.1 от ГПК основания за спиране на производството по тълкувателен път- както по аналогия на закона, така и по аналогия на правото е недопустимо. Процесуалните способи за обезпечаване зачитането на преюдициалното заключение по тълкуване на относимия към спора акт на общностното право, какъвто е спирането на обусловените от него производства са предмет на регулиране от националното право на съответната държава-членка. Доколкото спирането се свежда до временно преустановяване извършването на процесуални действия по конкретното дело, основанията за това са въпрос на законодателна преценка, а не на процесуална целесъобразност. На практика, по отношение на преюдициалното запитване не може да се приложи по аналогия нормата на чл.229, ал.1, т.6 от ГПК, на която реално се позовава ищеца и която урежда хипотеза на спиране при наличието на допуснато от Конституционния съд до разглеждане по същество на искане, с което се оспорва конституционосъобразността на приложим по делото закон. Реално уредената в нея хипотеза се различава, както по характера на посочения орган и начина на сезирането му, включително досежно кръга на активно легитимираните за това субекти, така и по предмета на тълкуване- акт на националното право, приет след влизане в сила на сега действащата Конституция, а не такъв на общностното право. Такъв рестриктивен подход към основанията за спиране, поради наличието на висящо производство по издаване на тълкувателен акт е възприет и от ВКС във връзка с упражняване на конституционно възложените му правомощия за уеднаквяване съдебната практика по тълкуване и прилагане на националното законодателство по чл.124 от ЗСВ. Т.е. възможността за спиране на обусловения процес, заради висящо производство по издаване на тълкувателен акт е призната само в изрично уредената в процесуалния закон хипотеза и на посочения в нея орган на съдебната власт- на състава на ВКС, който е сезирал общото събрание с искане за постановяване на тълкувателно решение и на другите състави на същия съд, когато преценят, че тълкувателният акт е от значение за разрешаването на висящия пред тях спор. Същевременно такава възможност е отречена на първоинстанционния и на въззивния съд, независимо от това, че тълкувателният акт е задължителен и за тях. Следва да се посочи, че образуваното производство по преюдициално запитване не представлява и преюдициално дело, по см. на чл.229, ал.1, т.4 от ГПК, доколкото тази норма урежда хипотеза на конкретен гражданскоправен спор между конкретни гражданскоправни субекти, по който със сила на присъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по обусловеното спряно производство, а не дело за издаването на акт по тълкуване и прилагане на правна норма, относима към обусловения от него спор. Няма основание да се споделят за основателни доводите на въззивникът и неговата защита в насока, че решението на ОС-Благоевград по процесното дело противоречи на решението на СЕС по въпросното преюдициално запитване, защото БлОС не е извършил съпоставка между правната уредба на нощния труд, полаган от полицаите и пожарникарите, с правната уредба на нощния труд на работещите в частния сектор или други държавни служители със сходни функции, каквито са лицата, извършващи частна охранителна дейност и лицата, заемащи длъжност „горски инспектор“ по действащия Закон за горите, което задължение произтичало от решението на СЕС. В тази връзка следва да се посочи, че така посочените нарушения не могат да бъдат свързани с нарушаване на правото на Европейския съюз, а единствено с нарушаване на българските закони- неизвършване на съпоставка между правната уредба в РБългария на нощния труд на полицаите и пожарникарите, с тази на работещите в частния и държавния сектор със сходни функции. Навеждат от страна на ищецът нарушения на вътрешното право, за които твърди от него и защитата му, че са нарушения на правото на ЕС. Реално това не са твърдения за осъществяване на конкретни факти, а бланкетни изявления, които не са свързани с никакъв довод за нарушаване на правото на ЕС. Следва да се посочи, че единствените сочени от ищеца разпоредби, които не са източник от национален правопорядък, са тези на чл.20-26 от Хартата на основните права на ЕС. В случая обаче, не са изложени конкретни факти, които да могат да се квалифицират като твърдения за неизпълнение на българската държава по чл.20-26 от Хартата на основните права на ЕС. Цитираните разпоредби са посочени от ищеца с бланкетното изявление, че са нарушени. Няма основание да се игнорира обстоятелството, че в исковата молба е налице формално позоваване на множество общи правни принципи /напр. принципа за равенство/ и числово изброяване на разпоредби от различни източници на правото на ЕС, а и такива на организации, част от структурата на ООН /напр. Конвенция №100 на МОТ за равенството в заплащането от 1951г., Конвенция №111 на МОТ относно дискриминацията в областта на труда и професиите от 1958г., и др./. Независимо от това, липсва всякаква конкретика относно осъществяването на конкретни факти, при които в полза на ищеца да е възникнало конкретно право, произтичащо от правото на ЕС. Следва да се посочи, че въпреки принципно широкия обхват на отговорността, предвидена в чл.2в от ЗОДОВ, липсата на въведени конкретни твърдения не може да бъде заместено чрез изброяването на различни общи положения в правото на ЕС и международното трудово право. Посочената по- горе нередовност не може да бъде преодоляна чрез позоваването на нарушения, допуснати от съдилищата на националното законодателството при администриране и разглеждане на делата /напр. правомощието на съда да спре производството при образувано преюдициално производство пред СЕС/, тъй като тези пороци се отстраняват по реда на инстанционния контрол и когато са влезли в сила те не могат да се проверяват инцидентно. Следва да се отбележи, че изразеното несъгласие на ищеца с начина на тълкуване и прилагане от съда на разпоредбите на националното законодателство в областта на равенството и правото на здравословни и безопасни условия на труд, почивка и отпуск не е равносилно на противоречие между вътрешноправни норми и ПЕС. На практика няма основание да не се приеме и извод, че всички доводи на жалбоподателя са израз на несъгласието му с мотивите на съда и не могат да заместят липсата на посочване на конкретни норми, противоречащи на правото на ЕС, които съдът да е приложил, респ.- конкретни норми от правото на ЕС, които не е приложил, въпреки че е бил длъжен да го направи. Няма основание да не се приеме от наведените от ищеца твърдения, че претендирания от негова страна размер на обезщетението, в т.ч. начинът на образуването му, фактически са предназначени да постигнат същият правен резултат, както при уважаване на разгледаните от съда искове, т.е. поискано е на практика съдът да извърши инцидентен контрол за правилността на постановеното от ОС-Благоевград решение, като постанови противоположен на приетия от съда резултат, което обаче следва да се счита за недопустимо. Установява се, че в решението си постановено от ОС- Благоевград са изложени подробни съображения в насока, че ищецът не е доказал завишена месечна продължителност на работното време. Изрично е приел, че предвид изрично предвидената в чл.142, ал.2 от ЗМВР нарочна регламентация на държавния служител по т.1 от ал.1 на цитираната норма в ЗМВР, именно последният и издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове са приложими в настоящия спор. Прието е, че липсват и предпоставките за субсидиарно прилагане разпоредбите на КТ, досежно изчисляването и заплащането на извънредния труд. Изложени са подробни съображения защо КТ е неприложим субсидиарно или по аналогия за служебните правоотношения на служителите в полицейските органи и органите по пожарна безопасност и защита на населението. Съответно така възприетото становище на съда се потвърждава, както от задължителната практика на ВКС, така и от постановеното впоследствие решение на СЕС по дело №С-262/20г на СЕС, на което се позовава ищецът. Изрично в Тълкувателно решение №1/15.03.2023г. по т.д.№1/2020г. на ОСГК на ВКС се прие, че при отчитане и заплащане на положените часове нощен труд от служители на Министерството на вътрешните работи не са приложими разпоредбите на КТ и Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /в частност разпоредбата на чл.9, ал.2 от същата разпоредба/ и следва да се прилагат разпоредбите на специалния ЗМВР и на издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове. В мотивите към цитираното ТР се прие, че в случая ЗМВР не съдържа празнота относно продължителността на работното време на служителите в МВР, изразено в брой часове. Посочва се, че установената с разпоредбите на ЗМВР по- голяма продължителност на работното време на нощния труд за служителите от МВР се аргументира с основните функции на МВР, регламентирани в чл.2, ал.1 ЗМВР. Приема се, че липсата на правило като това на чл.9, ал.2 НСОРЗ е обяснима с волята на законодателя да не се създава норма за преобразуване на нощни часове в дневни, както и че заложената в чл.187, ал.1 ЗМВР воля на законодателя е да се прилага еднаква продължителност на работното време през деня и нощта- „8 часа дневно“, независимо от частта от денонощието, в която работният ден се разполага- през деня или през нощта, като неблагоприятните последици от полагането на нощен труд се компенсира със съответните компенсаторни механизми- допълнително възнаграждение за прослужено време- чл.178, ал.1, т. 1 ЗМВР, по- голям основен платен годишен отпуск /чл.189, ал.1 ЗМВР/, обезщетение при прекратяване на служебно правоотношение /чл.234, ал.1 ЗМВР/, по- благоприятен режим за заплащане на извънреден труд /чл.187, ал.5, 6 и 7 ЗМВР/, липса на задължение за заплащане на осигурителни вноски и по- благоприятни условия за придобиване право на пенсия /чл.69, ал.2 КСО/, пенсиониране при условията на I категория труд /чл.69 КСО/ и др. От тези констатации се установява, че е налице пълно съответствие на възприетото в решението на БлОС становище и възприетото по- горе становище в цитираното ТР на ВКС. От друга страна няма основание да не се счете, че така възприетото разрешение е в съответствие и с решението на СЕС по дело №С-262/20г. по направеното запитване от българския съд. С решението по това дело /т.49, 51 и 55/ се приема, че Директива 2003/88/ЕО не съдържа указание за дадена разлика или съотношение между нормалната продължителност на нощния труд и нормалната продължителност на труда през деня. Посочва се, че следва да се следи за това, за полагащите труд през нощта да има други мерки за защита под формата на продължителност на работното време, заплащане, обезщетения или сходни придобивки, които позволяват да се компенсира особената тежест на този вид труд. Приема се, че член 8 и чл.12, б.“а“ от Директивата следва да се тълкуват в смисъл, че не се налага да се приема национална правна уредба, която да предвижда, че нормалната продължителност на нощния труд за работниците от публичния сектор като полицаите и пожарникарите е по- кратка от предвидената за тях нормална продължителност на труда през деня. Като извод съдът е приел, че чл.20 и чл.31 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат определената в законодателството на държава членка нормална продължителност на нощния труд от седем часа за работниците в частния сектор да не се прилага за работниците в публичния сектор, вкл.за полицаите и пожарникарите, ако такава разлика в третирането се основава на обективен и разумен критерий, т.е. е свързана с допустима от закона цел на посоченото законодателство и е съразмерно на тази цел /т.80/. В процесният казус следва да се приеме, че високата обществена значимост на полаганият труд от полицаите и пожарникарите и правомощията им за защитата на гражданите, противодействие на престъпността, защита на националната сигурност, опазване на обществения ред и пожарна безопасност и защита на населението, установени в ЗМВР, безспорно обосновават съразмерност на законодателната уредба, предвиждаща полагането на 8 часов нощен труд. От Решението на СЕС се установява, че то не съдържа задължения за националния правораздавателен орган да извършва сравнение между правната уредба на нощния труд, полаган от полицаите и пожарникарите с правната уредба на нощния такъв на работещите в частния сектор или други държавни служители със сходни функции. Напротив, в решението на СЕС изрично се предвижда, че членове 20 и 31 от Хартата допускат възможност определената в законодателството нормална продължителност на нощния труд от седем часа за работниците в частния сектор да не се прилага за работниците от публичния сектор, включително за полицаите и пожарникарите, ако такава разлика се основава на обективен и разумен критерий. В случая, както се посочи, високата обществена значимост на полагания от полицаите и пожарникарите труд обосновава съразмерност на законодателната уредба, предвиждаща полагането на 8 часов нощен труд. Респективно, съобразно приетото в ТР заложената в чл.187, ал.1 ЗМВР воля на законодателя е да се прилага еднаква продължителност на работното време през деня и нощта- „8 часа дневно“, независимо от частта от денонощието, в която работният ден се разполага. Възприетото от съда във въззивното решение становище е именно в тази насока, поради което изложените от ищеца доводи за съществено нарушение на правото на ЕС са несъстоятелни. Следва и да се посочи, че в мотивите на постановеното по въззивното дело съдебно решение, съдът е извършил подробна съпоставка между правната уредба на нощния труд, полаган от държавните служители в МВР с правната уредба на нощния труд по КТ. Подробно са анализирани различията между двете правни уредби, като е прието, че статутът на работещите по трудово правоотношение, който се определя от КТ е съществено различен от този на държавните служители по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР. Тъй като регулираните правоотношения във връзка с полагания труд по КТ и по ЗМВР са съществено различни, е направен извод, че прилагането на КТ субсидиарно или по аналогия е недопустимо. Това становище, както вече се посочи изцяло съответства на решението на СЕС и на постановеното след него ТР №1/15.03.2023г по т.д.№1/20г на ОСГК. Предвид на тези съображения наведени и от страна на въззиваемата страна следва да се приема, че не е налице поддържаното от жалбоподателя нарушение на правото на ЕС, изразяващо се в нарушение решението на СЕС по дело №С-262/20г. Поради тези доводи и настоящата инстанция приема, че предявеният иск се явява неоснователен, предвид на което първоинстанционния съд обосновано го е отхвърлил, като неоснователен. Ето защо въззивната жалба, като неоснователна поради несподеляне на възраженията обективирани в нея следва да се остави без уважение и се потвърди, като правилно и законосъобразно обжалваното решение. Предвид на този изход на делото, в тежест на жалбоподателят следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение пред настоящата инстанция, основание чл.78, ал.8 от ГПК, във вр. с чл.25, ал.1 от НЗПП в размер на 300лв., С оглед на гореизложеното, Пазарджишкия окръжен съд