Решение № 3479 от 22.5.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 4766/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК. С решение № 5031 от 22.03.2025 г., постановено по гр.д. № 66652/2024 г. на СРС, ГО, 173 състав, е отхвърлен предявения по реда на чл.422, ал.1 от ГПК иск с правно основание чл.479 от КЗ за признаване за установено между страните, че ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД дължи на ЗК „Лев инс“ АД сумата от 9 476, 92 лв., представляваща половината от изплатеното от ищеца застрахователно обезщетение по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ за нанесени вреди от водача на влекач марка „Волво“, модел „FH62R“ с рег. № ••••••••, с прикрепено към него ремарке с рег. № ••••••••, застраховано по ЗЗ „ГО“ при ответника, при реализирано на 03.05.2018 г. в гр. Мюнхен, ФРГермания ПТП – удар в паркирана композиция от влекач и ремарке, собственост на „Dacher Spedition“ при което е предизвикан теч на дизелово гориво, ведно със законната лихва от подаване на заявление по чл.410 от ГПК в съда - 16.08.2024 г. до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение от 02.09.2024 г. по ч.гр.д. № 49563/2024 г. по описа на СРС, 173 състав. Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищеца ЗК „Лев инс“ АД, в която се навеждат доводи за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на решението. Поддържа се, че приложимото материално право в случая е Германското право, тъй като деликтът е настъпил на територията на Германия, а не както първоинстанционния СРС е приел – българското право, чрез относимите разпоредби на КЗ. Въззивникът твърди, че в настоящия случай при виновно причинени вреди от застрахован водач на влекач, обезщетението за причинените вреди на трети лица, следва да се понесе по равно между застрахователя на влекача, и застрахователя на ремаркето, като приложимо било германското право, като право по мястото на настъпване на произшествието. Моли за отмяна на решението и постановяване на ново, с което искът по чл.479, ал.1 от КЗ да бъде уважен. Претендира разноски за въззивното производство. Въззиваемият ЗАД „ОЗК – Застраховане“ оспорва подадената въззивна жалба с доводи за правилност и законосъобразност на постановеното решение. Сочи, че съгласно решение на Европейски съд по съединени дела С-359/14 и С - 475/14 приложимото право спрямо регресния иск на застрахователя на теглещото превозно средство, който е изплатил обезщетение на пострадалите лица при причинено от водача на това превозно средство произшествие, срещу застрахователя на тегленото по време на произшествието ремарке, се определя съгласно чл.7 от Регламент 593/2008 г.( Рим I). Поддържа, че по отношение правото на регрес приложимо е българското право, а по отношение на деликтната отговорност е приложимо немското право. Въззиваемият моли за потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на сторените разноски. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за пороци на атакувания съдебен акт, приема следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно. По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба от ЗК „Лев Инс“ АД за признаване за установено по отношение на ответника ЗАД „ОЗК-Застраховане“, че последния му дължи сумата от 9476,92 лв. – регресно вземане, представляващо ½ ид.ч. от изплатеното от ищеца застрахователно обезщетение в полза на „Dacher Spedition“ – собственик на увредена на 03.05.2018 г., в Мюнхен, ФРГермания, товарна композиция, съставена от влекач и ремарке, с немска регистрация, по която е настъпил теч на дизелово гориво, в резултат на виновно предизвиканото произшествие от водача на влекач „Волво“ с рег. № •••••••• с прикрепено ремарке с рег. № ••••••••. Ищецът е изплатил на увредения собственик на товарната композиция с немска регистрация обезщетение, в качеството си на застраховател по ЗЗ „ГО“ на влекача, като в производството е претендирал ответника да му възстанови половината от общо заплатеното обезщетение, в качеството му на застраховател по задължителна застраховка Гражданска отговорност на автомобилистите, на ремаркето с рег. № ••••••••, ведно със законна лихва от 16.08.2024 г. до изплащане на вземането. По делото е прието за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че ЗК „Лев инс“ АД към датата на ПТП – 03.05.2018 г., е застраховател по валиден към момента на ПТП договор за задължителна застраховка гражданска отговорност по отношение на влекача с рег. № ••••••••, а ЗАД „ОЗК-Застраховане“ е застраховател по ЗЗ „ГО“ за ремарке с рег.№ ••••••••. Не е спорно също така, че на 03.05.2018 г., във Федерална Република Германия, е настъпило ПТП между т.а. „Волво ФХ62Р“ с рег. № •••••••• с прикрепено към него ремарке с рег. № •••••••• и паркирана товарна композиция с немска регистрация, собственост на „Dacher Spedition“ предизвикано по вина на водача на товарния автомобил (състав от влекач и ремарке) с българска регистрация, като при удара настъпил теч на дизелово гориво. Механизмът на настъпване на произшествието, вида и степента на уврежданията, причинени от ПТП, както и стойността на вредите са установени безспорно от приетото пред първоинстанционния съд заключение на съдебно-автотехническата експертиза, което не е било оспорено от страните по делото, а преценено по реда на чл.202 от ГПК се кредитира изцяло и от настоящия въззивен съд. Видно от същото на 03.05.2018 г. в база на спедиторска фирма „Dacher Spedition“, водачът, управлявал т.а. „Волво ФХ62Р“ с рег. № •••••••• и прикрепено към него ремарке с рег. •••••••• е започнал маневра за натоварване на сменяем контейнер поотделно на влекача, и на ремаркето. При предприетата маневра за движение на заден ход за позициониране на влекача под „Сменяемия контейнер“ и между четирите вертикални опори, водачът на влекача „Волво“ не забелязал, че контейнера е със сгъваеми опори, като при първоначалното си придвижване се изнесъл освен напред, но и малко вдясно на около 1,00 м., при което предизвикал контакт между металната опора и резервоара. От това съприкосновение се отворила пробойна в долната част на резервоара, при което по-голяма част от дизеловото гориво в него се разлива на пътната настилка, на площ около 127 кв.м. За отстраняване последиците от разлива и по имуществото на складовата база, по предявената претенция „Зелена карта“ от BESC ищецът заплатил обезщетение в общ размер на 18 953,83 лв., определено на база представени фактури и калкулация. Стойността на вредите се установява и от заключението на САТЕ, като по делото не е спорно, че същите са заплатени от ищеца към увреденото лице, нито се оспорва техния размер. Доколкото страните не са спорили по релевантните факти относно наличието на застрахователни правоотношения между въззивника-ищец и въззиваемия –ответник, в качеството им на независими застрахователи на гражданската отговорност, съответно на влекача и прикрепеното към него ремарке, съставящи товарната композиция, причинила процесното ПТП, както и че последното е настъпило на територията на Република Германия, в случая спорът помежду им, с оглед въведените във въззивната жалба възражения, се свежда единствено до даване отговор на правния въпрос кой е приложимия материален закон в отношенията между двамата застрахователи по повод предявения регресен иск на платилия обезщетение на пострадалите от произшествието лица застраховател на теглещото превозно средство /влекач/ - българският или германският? Според настоящият въззивен състав даденият отговор от първоинстанционния съд, че това е българският материален закон – Кодексът за застраховането, е правилен, като същия е съобразен както с установените по делото факти, така и с приложимите правила на Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 2008 година относно приложимото право към договорни задължения (Рим I) и Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Рим II), доколкото посочените два регламента определят единни правила относно приложимия материален закон, в случаи като процесния – когато застрахователното правоотношение е възникнало на територията на една държава-членка - в случая и двата договора за застраховка „Гражданска отговорност“ – на влекача и ремаркето са сключени в България, а застрахователното събитие е настъпило на територията на друга държава-членка - Германия. Даденият отговор е съобразен и с наличната по тълкуването на двата регламента практика на Съда на ЕС, която, по арг. от чл.633 ГПК е задължителна и за настоящия съдебен състав, а именно - Решение на Съда на ЕС от 21.01.2016 г. по съединени дела С- 359/14 и С-475/14. Според цитираното решение на СЕС, при ПТП, причинено от теглещо превозно средство, снабдено с ремарке, приложимото право спрямо регресния иск на застрахователя на теглещото превозно средство, който е изплатил обезщетение на пострадалия при произшествието, предизвикано от водача на това превозно средство, срещу застрахователя на тегленото при произшествието ремарке, се определя съгласно чл. 7 от Регламент № 593/2008 /Регламент "Рим І"/, ако правилата на деликтната отговорност, приложими спрямо това произшествие, по силата на чл. 4 и следващите от Регламент № 864/2007 /Регламент "Рим ІІ"/ предвиждат разделяне на задължението за поправяне на вредите, т.е. отговорност на собственика или държателя на ремаркето, наред с отговорността на собственика или ползвателя на теглещото превозно средство за възстановяване на вредите на пострадалото лице. Съгласно чл. 4, ал. 1 от Регламент (ЕО) № 864/2007 ("Рим II") освен ако не е предвидено друго в настоящия регламент, приложимото право към извъндоговорни задължения, произтичащи от непозволено увреждане, е правото на Държавата, в която е настъпила вредата, независимо в коя държава е настъпил вредоносният факт и независимо в коя държава или държави настъпват непреките последици от този факт. В тази връзка, с оглед настъпване на увреждането в Германия, съобразно Застрахователния кодекс на ФРГ, когато влекач и ремарке от една композиция са застраховани при различни застрахователи, те са задължени да направят плащания в съотношение, пропорционално на дяловете, които трябва да платят на застрахованото лице, съгласно съответния договор. След като германско законодателство предвижда разделяне на отговорността между влекач и ремарке, приложение намира Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 2008 година относно приложимото право към договорни задължения (Рим I). Съгласно чл. 7, ал. 2 от същия Регламент, доколкото приложимото право не е било избрано от страните, договорът за застраховка се урежда от правото на държавата, в която е обичайното местопребиваване на застрахователя. Предвид обичайното местопребиваване на застрахователите по гражданската отговорност и на влекача, и на ремаркето – а именно на територията на Република България, то следва извод, че именно в съответствие с българското законодателство подлежи на определяне отговорността помежду им за причинените вреди. Нормата на чл. 479, ал. 1 Кодекса на застраховането предвижда, че вреди, нанесени от ремарке, което е свързано с моторно превозно средство и е функционално зависимо от това моторно превозно средство по време на движение, и/или когато то се е откачило по време на движение, се покриват от застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, свързана с притежаването и ползването на теглещото моторно превозно средство. При съобразяване на обстоятелството, че застрахователното обезщетение изцяло е изплатено от ищеца, при когото е застрахован влекачът, а също и с безспорно установеното по делото, че в случая ремаркето не е имало касателство към причиняването на вредите, тъй като водачът на влекача е предприел маневра за натоварване на „сменяеми контейнери“ последователно, първо на ремаркето и после на влекача. Уврежданията са настъпили при втората маневра, при натоварването на влекача (без ремаркето), като тогава е настъпило съприкосновението с вертикалната опора на контейнера, която е пробила резервоара на автомобила, от който се е получил и разлива на дизелово гориво. Тоест в произшествието няма данни да е участвала цялата товарна композиция (влекач и ремарке), а напротив уврежданията са получени единствено от действията на водача на влекача, при управлението само на влекача и при разкачено в момента на ПТП ремарке (което е било предварително натоварено с контейнер и е очаквало следващата маневра за закачане към натоварения влекач). Съгласно разпоредбата на чл.479, ал.4 от КЗ вреди, нанесени от ремарке, което не е свързано с теглещо моторно превозно средство и не е функционално зависимо от моторно превозно средство, не е било в движение, както и при самозадвижване, се покриват от застрахователя по задължителната застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите, свързана с притежаването и ползването на ремаркето. По арг. от противното основание, в случаите когато вредите са нанесени само от теглещото превозно средство, както в случая от влекача, то няма основания за ангажиране отговорността на застрахователя по ЗЗ „ГО“ на ремаркето. Следователно, в случая застрахователят на ремаркето – ответникът по делото, не носи отговорност за причинените вреди - чл. 479, ал. 1 КЗ, и ищецът не разполага с регресни права срещу другия деликвент или неговия застраховател за възстановяване на половината от изплатеното обезщетение. Ето защо и неоснователен се явява искът по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 411 и чл.479 от КЗ за признаване за установена дължимост на половината от стойността на изплатеното обезщетение, като подлежаща на възстановяване в полза на суброгиралия се застраховател по „Гражданска отговорност“. С оглед съвпадението на крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на първоинстанционния съд следва да бъде изцяло потвърдено, на осн. чл.271, ал.1, пр.1 от ГПК. По разноските: С оглед изхода на спора, на въззивника не се следват разноски за въззивното производство. Такива следва да се присъдят на въззиваемата страна, която своевременно е заявила претенция за присъждане на сторените в производството съдебни разноски, представляващи единствено дължимото се юрисконсултско възнаграждение. Досежно размера на юрисконсултското възнаграждение на въззиваемата страна – ответник, съдът намира, че към момента на постановяване на настоящия съдебен акт, е в сила изменение на разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК /ДВ бр. 8/24.01.17 г. /, според която нова редакция с която настоящата въззивна инстанция, с оглед висящността на делото, следва да се съобрази, размерът на възнаграждението, което следва да се присъди, когато юридическо лице е било защитавано от юрисконсулт, се определя от съда и не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от ЗПП. Законът за правната помощ /чл. 37 от ЗПП/ препраща към Наредбата за заплащането на правната помощ, къотв. разпоредбата на чл. 25, ал. 1 от Наредбата, съобразно която съдът намира,ч е дължимото се от въззивника-ищец в полза на въззиваемата страна- ответник юрисконсултско възнаграждение следва да се определи в минимален размер от 200 лв. С оглед обстоятелството, че считано от 01.01.2026 г. валутата на Република България е евро, при съобразяване с чл. 5 от същия закон, която норма предвижда, че официалният валутен курс на лева към еврото е неотменимо фиксираният валутен курс на лева към еврото, определен в Регламент на Съвета, приет в съответствие с чл. 140, § 3 от Договора за функционирането на Европейския съюз – 1.95583 лева за 1 евро, въззивният съд счита, че следва да се превалутира сумата от лева в евро, която се присъжда с настоящия съдебен акт или на въззиваемата страна следва да се присъдят разноски в размер на 102,26 евро (равностойността на 200 лв.). Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд