Решение № 7 от 20.1.2026 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 374/2025 г.

Производството е по чл.34 от ЗПИИРКОРНФС. Образувано е по жалба на засегнатото лице К. В. против решение рег. №124/13.11.2025 г. по ЧНД № 398/2025 г по описа на Окръжен съд - Добрич. С обжалвания акт първоинстанционният съд е признал решение по преписка №BHRO/924130317177/2024 на Областна администрация -Линц-Ланд, Република Австрия, с което на българската гражданка К. В., с ЕГН •••••••••• и с местоживеене в гр.Генерал Тошево, ул. •••, е наложена финансова санкция в размер на 220 евро, с левова равностойност 432.28лв по фиксиран курс на БНБ към датата на издаване на постановлението, за нарушение по §103, A b s 2 от Закона за моторните превозни средства от 1967г. /KFG 1967/. Във въззивната жалба засегнатото лице В. оспорва факта на административното нарушени с довод, че самият административнонаказващ орган не е посочил съществени данни във връзка с инкриминираното деяние - без да идентифицира МПС, което на конкретната дата е теглило ремаркето на В., като по този начин самата тя не би могла да предостави информация на австрийските пътни власти кое е лицето, използвало ремаркето при движение по транспортната мрежа на Република Австрия. И с довод, че българското законодателство не съдържа санкция за подобно бездействие, засегнатото лице отправя искане за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на отказ от признаване на решението за налагане на финансова санкция. В съдебно заседание жалбата се поддържа от Т. В. – съпруг на засегнатото лице и упълномощен по реда на чл.93, ал.1 вр. чл.91, ал.2 от НПК. Становището на защитника е за несъставомерност на нарушението, аргументирано по съзвучен начин с писмените доводи във въззивната жалба. Представителят на Варненска апелативна прокуратура намира атакуваното решение за законосъобразно, с изрично уточнение, че макар в случая да отсъства изискване за двойна наказуемост на деянието, такава е налице при действието на чл.189, ал.4 от ЗДвП. Варненският апелативен съд, след като обсъди аргументите в жалбата и становищата на участниците в съдебното заседание, и като съобрази доказателствата по делото, намери следното: Съдебното производство пред Окръжен съд - Добрич е образувано по изпратено от несъдебен орган на Република Австрия удостоверение по чл. 4 от Рамково решение 2005/214/ПВР от 24.02.2005 г. на Съвета относно прилагане на принципа за взаимно признаване на финансови санкции. От удостоверението се установява, че с решение по преписка №BHRO/924130317177/2024 на Областна администрация-Линц-Ланд, Република Австрия, българската гражданка К. В., с ЕГН •••••••••• е санкционирана с глоба в размер на 220 евро, защото в качеството си на регистриран собственик на ремарке с рег. №Тх2377ЕЕ и след като с писмо от 08.11.2024 година е била помолена от областния орган на провинция Линц- Ланд да информира запитващия орган в 14-дневен срок кой е използвал ремаркето на 28.09.2024г. в 02.59ч в Астен А1, км.159.801 в посока гр.Виена, не е предоставила в определения срок изисканата информация, нито е посочила друго лице, което би могло да извърши съобщаването на данни. С бездействието си засегнатото лице е нарушило §103, Abs 2 от Закона за моторните превозни средства от 1967г. /KFG 1967/, за което е санкционирано с глоба в размер на 220 евро. В проведеното производство по реда на чл.32 от ЗПИИРКОРНФС първоинстанционният съд е събрал доказателства, чиято законосъобразна оценка го е мотивирала с постановеното решение да признае акта за налагане на финансова санкция на К. В.. Решението е законосъобразно. Съдът е подложил на внимателна преценка налице ли са условията за признаване и изпълнение по чл.30 от Закона, както и налични ли са отрицателни предпоставки от визираните в текста на чл.35 от същия закон, след което логично е стигнал до извода, че следва актът за налагане на финансова санкция да бъде признат. По делото не е спорно, че е налице годен за признаване акт по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗПИИРКОРНФС. Решението на несъдебния орган на издаващата държава за налагане на финансова санкция е съпътствано от надлежно удостоверение по чл.4 от ЗПИИРКОРНФС, в което са отразени всички изискуеми данни. Изрично е описанието на обстоятелствата на деянието, съставомерността му като административно нарушение по законодателството на Република Австрия, отразена е правната квалификация. Не е спорно за предмета на доказване, че производството в издаващата държава е протекло писмено, като несъдебният орган е предоставил на засегнатото лице всички гаранции за разкриване на обективната истина и справедливост на процедурата, уведомявайки писмено българската гражданка В. за правото й да представи писмено или устно възражение срещу решението за налагане на финансова санкция, включително да даде оправдателно обяснение (л.7 гръб от ЧНД), което установява спазване на процесуалните права на засегнатото лице. По делото няма данни срещу засегнатото лице за същото деяние в Република България или в друга държава да е постановено решение за същото деяние. Наложената санкция е в размер над 70 евро – 220 евро, със съответен фиксинг към датата на издаване на решението в размер на 430.28лв. Няма основание за обсъждане на давността по чл.35, т.3 от ЗПИИРКОРНФС. Основното възражение пред настоящата инстанция е за несъставомерност на административното нарушение, доколкото засегнатото лице не е получило информация от несъдебния орган на издаващата държава кое МПС е теглило ремарке с рег. №ТХ2377ЕЕ на инкриминираната дата и по инкриминирания пътен участък в Република Австрия. Доводът е неоснователен, защото пред националния български съд съставомерността и авторството на деянието, наказано по нормативния ред на издаващата държава, не може да се оспорва. В тази връзка е и разпоредбата на чл.34, ал.2 от ЗПИИРКОРНФС. Не може да доведе до отмяна на контролираното решение и защитният довод за липса на двойна наказуемост на деянието, т.к. такава не се изисква от чл.30, ал.2, т.1 от ЗПИИРКОРНФС. Във въззивната жалба е отправено искане с отношение към чл.12, ал.1 от ЗПИИРКОРНФС, което също се преценява за неоснователно, т.к. не се твърди основание, препятстващо изцяло или частично изпълнението на финансовата санкция. При заетите дотук аргументи, въззивният състав установява законосъобразност на проверяваното първоинстанционно съдебно решение, поради което