Решение № 7412 от 5.12.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 6942/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258- чл. 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба с на ОП „Столично предприятие за третиране на отпадъците“ срещу решение № 793 от 16.01.2025 г., постановено по гр. д. № 22200/2024 г. по описа на СРС, 113- ти състав, в частта, с която Общинско предприятие „Столично предприятие за третиране на отпадъци“ е осъдено да заплати на М. Н. М. на основание чл. 222, ал. 3 КТ сумата от 17 986, 92 лв., представляваща дължим остатък от парично обезщетение, съизмеряващо се с брутното трудово възнаграждение на служителя за шест месеца, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 16.04.2024 г. до окончателното плащане, на основание чл. 86 ЗЗД сумите от 275, 44 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за платеното обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ от датата на исковата молба – 16.04.2024 г., до датата на плащането – 04.07.2024., както и сумата от 106, 64 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за платеното обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за периода от датата на исковата молба 16.04.2024 г. до датата на плащането – 09.05.2024 г. Решението в частта, с която първоинстанционният е отхвърлил предявения иск с правна квалификация чл. 222, ал. 3 КТ за разликата над уважения до пълния предявен размер от 26 980, 38 лв. и е отхвърлен изцяло иска за сумата от 11 777, 15 лв., представляваща обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за неизползван платен годишен отпуск за 55 дни за периода от 2022 г. до 2024г., като необжалвано е влязло в законна сила. Във въззивната жалба се застъпва становище за неправилност на така постановения съдебен акт, поради което се моли същият да бъде отменен, а предявеният от ищеца иск да бъде отхвърлен. Въззивникът поддържа, че съдът неправилно е извел, че Столична община и ОП СПТО формират „група предприятия“ по смисъла на дефиницията, посочена в §1, т. 2а от ДР на КТ вр. §1, т. 5 ДР ЗТМТМ. Излага, че понятието „група предприятия“ дефинира отношения между капиталови търговски дружества, т.е. в контекста на вътрешнокорпоративен трансфер на работници, като връзката между Столична община и ОП СПТО не попада в обхвата на тази дефиниция. Доколкото ОП СПТО и Столична община не са капиталови търговски дружества, то неприложима била и хипотезата на §1, т. 5 ДР на ЗТМТМ. При тези съображения намира предявеният пред първоинстанционния съд иск за заплащане на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ за неоснователен. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от М. Н. М., чрез процесуален представител адв. Г. В., с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна и се моли същата бъде оставена без уважение, а обжалваното решение да бъде потвърдено. По делото е постъпила и частна жалба от ОП „Столично предприятие за третиране на отпадъците“ срещу Определение №13342/30.04.2025 г., постановено по гр. д. №22200/2024 г. по описа на Софийски районен съд, с което е оставена без уважение молбата на частния жалбоподател за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. Съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК съдът намира първоинстанционното решение за валидно, тъй като е постановено от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание. Решението в обжалваната част е и допустимо, тъй като са налице положителните предпоставки и липсват отрицателните за предявяване на иска, като съдът се е произнесъл в обема на търсената защита, поради което няма произнасяне в повече. По правилността на съдебния акт настоящата инстанция намира следното: Първинстанционият съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ и с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ, предявени от М. М. срещу Общинско предприятие „Столично предприятие за третиране на отпадъци“, за осъждане на ответника да заплати на ищеца за сумата от 26 980, 38 лв., представляваща незаплатено парично обезщетение, съизмеряващо се с брутното трудово възнаграждение на служителя за шест месеца, за придобит трудов стаж повече от 10 години при същия работодател през последните двадесет години по чл. 222, ал. 3 КТ, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 16.04.2024 г. до окончателното плащане, както и за сумата от 11 777, 15 лв., представляваща незаплатено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск по чл. 224, ал. 1 КТ за периода от 2022 г. до 2024г. за 55 работни дни, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 16.04.2024 г. до окончателното плащане. За да постанови своето решение, Софийски районен съд е приел за безспорни между страните фактите за съществуването на трудово правоотношение с източник трудов договор №0186 за периода от 01.04.2016г. до 01.04.2024г. и прекратяването му едностранно от ищеца в хипотезата на чл. 327, ал. 1 т. 12 КТ, както и че към момента на прекратяване на трудовото правоотношение ищецът е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Приел е за безспорно, че с платежно нареждане от 09.05.2024г. на ищеца е заплатена сумата от 11 600, 11 лв., с което е погасено изцяло съдебно предявеното вземането за обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ, а с платежно нареждане от 04.07.2024г. М. Н. М. е получил сумата в размер на 8 993, 46 лв – обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, съизмеряващо се с брутното му трудово възнаграждение за два месеца. За безспорна е приел и базата за изчисление на размерите на съдебно предявените вземания за обезщетения, а именно- полученото от ищеца брутно трудово възнаграждение за последния пълен отработен месец при ответника, което е в размер на 4 496, 79 лв. По отношение на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ е счел, че с прекратяването на трудовия договор между М. Н. М. и Столична община и сключването на трудов договор с Общинско предприятие „Столично предприятие за третиране на отпадъци“ 23.12.2015г. ищецът е встъпил в ново трудово правоотношение с различен работодател. Намерил е, че с оглед статута на общинското предприятие, същото разполага със самостоятелна работодателска правоспособност по смисъла на параграф 1 т. 1 от КТ, като последното и Столична община формират „група от предприятия“ по смисъла на §1, т. 2 ДР на КТ вр. §11, т. 5 ДР на Закона за трудовата миграция и трудовата мобилност, поради което гратификационното обезщетение се явява дължимо. Настоящият съдебен състав, след като прецени събраните по делото доказателства, взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, които очертават предмета на въззивния контрол съобразно задължителните разрешения, постановени с Тълкувателно решение №1/2013 г. тълк.д. №1/2013 г., и по свое вътрешно убеждение намира следното. Установеното в чл. 269, ал. 2 ГПК процесуално правило предпоставя, че въззивният съд е ограничен да се произнесе само по оплакванията в жалбата, като не може да променя обективираните в мотивите на първоинстанционното решение фактически изводи, като приема за установени факти, които първата инстанция е приела за неосъществили се и обратното (така Решение №50191/26.04.2023 г. по гр. д. №2624/2021 г., IV г.о. на ВКС, Решение №97/15.09.2020 г. по гр. д. №2749/2019 г., IV г.о. на ВКС, Решение №122/06.06.2014 г. по гр. д. №6600/2013 г., I г.о. на ВКС). В случай, че в жалбата или в писмения отговор на въззиваемия няма позоваване на допуснатите от първата инстанция нарушения относно фактите и/или за необоснованост на направените в първоинстанционното решение фактически констатации, въззивната инстанция е длъжна да възприеме фактите по същия начин, по който го е направил първоинстанционния съд. С оглед изложеното, следва да бъде посочено, че между страните липсва спор относно фактическите констатации на първата инстанция, поради което и същите са възприемат от настоящия състав, така както са установени. Единствен спорен между страните стои правният въпрос дали Общинско предприятие „Столично предприятие за третиране на отпадъци“ и Столична община формират „група предприятия“ по смисъла на ЗТМТМ, който извод определя дали е установена една от правопораждащите вземането за обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ предпоставки. Законовите предпоставки за присъждане на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ са три: 1. Прекратяване на трудовото правоотношение, независимо на какво основание, 2. Към момента на прекратяването работникът или служителят да е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, и 3. Да е придобил при същия работодател или в същата група предприятия 10 години стаж през последните 20 години. Първите две предпоставки са налице по отношение на ищцата (в този смисъл и Решение № 60233 от 4.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 724/2021 г., IV ГО). От редакцията на разпоредбата е видно, че фактическият състав, който поражда за работодателя задължение за плащане на гратификацията по чл. 222, ал. 3 КТ включва два позитивни елемента - прекратяване на трудовото правоотношение и придобито право на пенсия за осигурител стаж и възраст и един негативен - плащането се дължи само веднъж, т. е. работникът или служителят преди това да не е получавал гратификацията. Правото на увеличения размер на гратификацията е обусловено от един допълнителен критерии - работникът или служителят да е придобил последните 10 години трудов стаж при един и същ работодател или в същата група предприятия, преди прекратяване на трудовото правоотношение. Видно от Правилник за организацията и дейността на Общинско предприятие „Столично предприятие за третиране на отпадъци“, приет с Решение №123 по Протокол №71/28.02.2019г. на Столичния общински съвет, предприятието е специализирано звено, чрез което Столична община осъществява самостоятелна стопанска дейност по смисъла на глава VI от ЗОС, като не е юридическо лице и действа от името и за сметка на Столична община. Прието е, че предприятието действа в съответствие с решенията на СОС и заповедите на кмета на Столична община. Ръководството на специализираното звено се осъществява от директор, който се назначава от кмета на Столична община и по силата на чл. 13, т. 4 го представлява като работодател по смисъла на КТ във всички трудови правоотношения с работниците и служителите му. Предвидено е, че осъществяване на дейността, за която е създадено, на предприето се предоставя общинско имущество. Бюджетът се осигурява от този на Столична община с основен източник събраните такси „битови отпадъци“. Правилни са изводите на районния съд, че ответното общинско предприятие разполага със самостоятелна работодателска правоспособност по смисъла на §1, т. 1 ДР на КТ, тъй като представлява структурно звено, „поделение“ на юридическо лице- Столична община (арг. 14 ЗМСМА). То има свой предмет на дейност, своя организационна самостоятелност и икономическа обособеност, като е признато правото му да наема самостоятелно работници и служители, като сключва и прекратява трудови договори с тях. Респективно, Столична община и Общинско предприятие „Столично предприятие за третиране на отпадъци“ в действителност са два отделни работодателя, както правилно е прието в обжалваното решение. Следователно, на изследване подлежи въпросът дали двете предприятия образуват „група“ по смисъла на §1, т. 2а ДР на КТ вр. §1, т. 5 ДР на Закона за трудовата миграция и трудовата мобилност. Съгласно дадената от закона легална дефиниция „група от предприятия“ са „две или повече свързани предприятия, като: едното предприятие по отношение на другото предприятие пряко или непряко притежава преимуществен дял от записания капитал на второто предприятие; контролира по-голямата част от гласовете, свързани с емитирания от второто предприятие акционерен капитал; има право да назначава повече от половината членове на административния, управителния или надзорния орган на второто предприятие, или предприятията се намират под единното управление на предприятието майка“. Дефиницията „група от предприятия“ следва да бъде тълкувана и във връзка с приетото от трудовото законодателство определение на термина „предприятие“. Съгласно §1, т. 2 ДР на КТ „предприятие“ е всяко място - предприятие, учреждение, организация, кооперация, заведение, обект и други подобни, където се полага наемен труд. При анализ на легалните дефиниции се налага извод, че „група от предприятията“ могат да бъдат формирани не само търговски дружества, както поддържа въззивника- ответник. Напротив, доколкото съгласно чл. 54 ЗОС общинското предприятие представлява специализирано звено на общината за изпълнение на местни дейности и услуги, финансирани от общинския бюджет, като същото се създава, преобразува и закрива с решение на общинския съвет, осъществява дейността си въз основа на правилник, приет от общинския съвет, с който се определят предметът на дейност, структурата, управлението, численият състав и правата и задълженията на предприятието по отношение на предоставеното му общинско имущество, а директорът на общинското предприятие е второстепенен разпоредител с бюджет, то между общината и предприятието е налице свързаност по линията на подчинеността. Съгласно чл. 14 от Правилника за организацията и дейността на Общинско предприятие „Столично предприятие за третиране на отпадъци“ се установява, че предприятието се управлява от директор, който се назначава и освобождава от кмета на Столична община, като управлението се възлага с трудов договор. Налага се извод, Столична община, представлявана от кмета си, назначава управителния орган (директор) на общинското предприятие. В този смисъл правилни са изводите на районния съд, че се установява наличието на отношения на контрол и подчиненост между общинския съвет и кмета от една страна и общинското предприятие- работодателя на ищеца от друга, които обосновават извод за принадлежност на Столична община и Столичното предприятие за третиране на отпадъци към една група предприятия. С оглед всичко изложено дотук, настоящият състав намира обжалваното решение за правилно и като такова същото следва да бъде потвърдено. По отношение на подадената от въззивника частна жалба съдът приема следното: Съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има право на разноски съобразно отхвърлената част на предявения иск, като на съобразяване обаче подлежат причините за отхвърляне на претенцията. В настоящия случай безспорно се установява, че осъдителните искове са частично отхвърлени поради извършено от ответника плащане в хода на процеса, а не поради установената им частична неоснователност, с оглед на което правилно е прието от първоинстанционния съд, че последният следва да понесе пълния размер на сторените от ищеца разноски. Предвид изложеното подадената частна жалба се явява неоснователна, а обжалваното определение следва да бъде потвърдено. По отговорността за разноски пред настоящата съдебна инстанция: С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на разноски има право въззиваемата страна, която е претендирала такива за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 2400 лв. с ДДС. Страната е ангажирала и доказателства за реално извършване на разноските- платежно нареждане от 14.04.2025 г. и Фактура №1784/14.04.2025 г. Релевираното от насрещната страна по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът намира за неоснователно след преценка на материалния интерес по делото, действителната фактическа и правна сложност на последното, както и извършените от процесуалния представител на страната действия- подаване на отговор на въззивна жалба, отговор на частна жалба и взето участие в проведеното открито съдебно заседание. Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 272 ГПК, Софийски градски съд, II- ж въззивен граждански състав