Решение № 19 от 18.1.2013 г. на Районен съд - Павликени по дело № 739/2012 г.

Р Е Ш Е Н И Е №.......... гр. Павликени, 18. 0 1.20 13 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Павликенският районен съд, гражданска колегия в публичното заседание на 09. 0 1.2009 година в състав: Районен съдия: Цветомил Горчев при секретаря Б.Н., като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 739 по описа за 20 12 година, за да се произнесе съобрази: По реда на чл. 360 от КТ са предявени искове с правно основание чл. 344, ал.1, т. 1, 2 и 3 и по чл. 224, ал. 1 от КТ от Кодекса на труда. Ищцовата страна - К.Н.Н. ••• - излага в исковата си молба, че по трудов договор с ответното дружество работил на длъжността “ОХРАНИТЕЛ” в Язовирен район „Александър Стамболийски”. Със заповед № •••••••••• година на Управителя на ЕООД, връчена му на 15.09.2012 година бил уволнен на основание чл. 330, ал. 2, т. 7 във връзка с чл. 126 от КТ. С доводи за незаконосъобразност на посочената заповед – не съдържала фактически мотиви, а само правно основание, което не било налице по реда на настоящото производство претендира отменяването й, възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност, присъждане на обезщетение за времето, през което е останал без работа, като последица от незаконосъобразното уволнение, обезщетение за неползван платен годишен отпуск и присъждане на разноските по делото. В с.з., чрез пълномощника си поддържа претенциите. Ответната страна – "ЕСПОЛ СЕКЮРИТИ СОТ" ЕООД, гр. София – в депозиран в законовия срок отговор оспорва исковете с доводи за допуснати сериозни нарушения на трудовото дисциплина и ТПО да било прекратено по този начин „по милост” за да не бъде ищецът дисциплинарно уволнен, поради което моли отхвърляне на претенциите. Съдът обсъди доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства приема за установено следното: Ищецът работила в ответното дружество на длъжността “ОХРАНИТЕЛ” с код по НКПД ••••••••• с място на работа „ЕСПОЛ СЕКЮРИТИ СОТ" ЕООД – обект Язовир „Александър Стамболийски”с код по НКИД ••••••••••• - обстоятелство, което не се спори между страните и се установява от вписванията в атакуваната заповед и ЛТД на ищеца. На 15.09.2012 година е уволнен от заеманата длъжност по реда на основание чл. 330, ал. 2, т. 7 във връзка с чл. 126 от КТ – атакуваната заповед, приложена по делото. Размерът на договореното основно трудово възнаграждение е 298 лева, дневното 13.55 лева, търсеното обезщетение за шест месеца, считано от датата на уволнението е в размер на сумата от 1788 лева. Не се установи по делото ищецът да е ползвал платен годишен отпуск, а полагаемият се за времето на ТПО е в размер на 11.5 дни. Изложената фактическа обстановка, от съда възприета за безспорна, обосновава извод за основателност на предявените искове за отмяна уволнението, възстановяване на заеманата до него длъжност, частична основателност на искането за обезщетението за оставане без работа и за обезщетение по чл. 224 от КТ. По безспорен начин до издаване на атакуваната заповед по делото е установено перфектно откъм валидност трудово правоотношение между страните. Уволнението се явява абсурдно – посочено е основание, неотносимо по никакъв начин към фактите по делото. Не се спори ответното дружество да не е част от администрацията – било то държавна, било общинска. Съгласно чл. 107а, ал. 1 КТ в изброените хипотези работникът или служителят е задължен да уведоми работодателя, ако в хода на изпълняваната от него работа възникне някое от основанията за недопустимост по чл. 107а, ал. 1 КТ. Неизпълнението на това задължение дава основание за прекратяване на правоотношението по чл. 330, ал. 2, т. 8 КТ, независимо дали несъвместимостта е продължила и е налице към датата на уволнението. Разпоредбата на чл. 330, ал. 2, т. 7 КТ е въведена в публичноправен интерес и целта е да се избегне възможността да се оказва неправомерно въздействие върху лицата, които изпълняват дейността или работата по трудово правоотношение в държавната и общинска администрация, същата съдържа и субективен елемент – свързано е със знание за несъвместимостта у служителя или работника, както и премълчаването й /не уведомяване на работодателя по чл. 126, т. 12 КТ/. Във всички случаи обаче на прекратяване на трудовото правоотношение следва да има яснота за основанието, на което се извършва, както с оглед защитата на работника или служителя, така и поради правните последици. От значение е именно основанието, посочено в заповедта за уволнение, а не друго, макар и обективно да е съществувало към датата на прекратяване на трудовото правоотношение. Видно от изложеното по-горе посоченото основание не е съществувало – ищецът не е имал задължението да уведомява за вменените му обстоятелства. Несъответствието между фактическите и правни основания за уволнението, както е в случая, обуславя неговата незаконност. Твърдяните да са извършени дисциплинарни нарушения от работника или служителя не могат да послужат като основание за прекратяване на трудовия договор по чл. 330, ал. 2, т. 7 във връзка с чл. 126 от КТ. Тази разпоредба предпоставя горните обстоятелства, а сочените в отговора обстоятелства са от съвсем друг характер. Същите не могат да се разглеждат в с.з., доколкото не са залегнали в заповедта. Последната в с.з. на доуточняване и изправяне не подлежи. От изложените по-горе обстоятелства във връзка с настоящия спор е видно, че работодателят не е редовно прекратил ТПО съобразно изискванията на закона, което е напълно достатъчно, за да се отмени прекратяването. Заради това и атакуваната заповед се явява незаконосъобразна по смисъла на чл. 344, ал.1, т.1 от КТ, заради което тя подлежи на отменяване. Искът за възстановяване на заеманата длъжност е основателен и доказан. Фактическият му състав, като основен момент включва незаконността на заповедта за уволнение. Искът за присъждане обезщетение по чл. 225 от КТ се явява основателен и доказан до сумата от 1192 лв. Фактическият му състав, както и на горния като основен момент включва незаконността на заповедта за уволнение. Тя и безспорното по делото обстоятелство, че ищецът е останал без работа за исковия период от 16.09.2012 година до датата на настоящото решение /видно от преписа от трудовата му книжка/ аргументират съда да приеме, че претенцията е основателна и доказана за четири месеца в горния размер. В останалата си част претенцията за обезщетение – след датата на решението се явява процесуално недопустима и подлежи на оставяне без разглеждане, а производството по делото на прекратяване – същото може да бъде присъдено при наличието на предпоставките за това към този последен момент, тъй като на обезщетяване подлежат настъпили вреди, а не за такива, за които не е сигурно дали ще настъпят – така Решение № •••••••••• година по гр. д. № •••••••• година, ВКС, 1 ГО. По претенцията за обезщетение по чл. 224 от КТ – с оглед гореустановеното тя се явява основателна и подлежи на уважаване, съобразно поисканото. При този изход на делото ищецът има право на разноски в размер на сумата от 290 лв.. Първите два иска са неоценяеми. За всеки от тях съдът определя държавна такса по 50 лв. или общо 100 лв. Исковете за обезщетение изискват държавна такса общо в размер на 100 лв. С оглед на изхода на делото въпросните вземания следва да се присъдят в тежест на ответника - чл. 359 от КТ. На основание чл. 242, ал. 1 Съдът постановява предварително изпълнение на решението, в частта му относно присъдените суми. Водим от изложеното съдът