Решение № 560 от 14.5.2025 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 3319/2024 г.

Производство по реда на чл.258 и сл.от ГПК. Обжалвано е решение № 4183/25.10.2024г., постановено по гр.д.№ 1865/24г..по описа на ПдРС, 8-ми гр.с., с което е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявения от Б. Й. Я., ЕГН-••••••••••, гр.•••••••, против “•••••••••••••• иск с правно основание чл.213, ал.2 от КТ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 2524, 07лв., представляваща обезщетение за незаконно недопускане на ищеца на работа през периода 05.12.2023г. - 31.01.2024г., заедно със законната лихва. Жалбоподателят Б. Й. Я. чрез процесуалния си представител адв.Св.В. намира решението за незаконосъобразно и неправилно по изложени в жалбата съображения.Поддържа, че районният съд не е изложил мотиви, не е обсъдил възраженията на ищеца, не е напаравил съвкупен анализ и преценка на събраните по делото доказателства и не е изложил собствени фактически и правни изводи.Твърди, че спорът между страните е останал неразгледан, доколкото изцяло е игнорирана правната теза на ищеца, като районният съд не е направил разлика между запор върху трудово възнаграждение по чл.512 от КТ и запор на вземане по чл.507 от КТ.Счита, че запорът върху трудовото възнаграждение не обхваща и уговореното обезщетение по чл.331 от КТ, което не е елемент от трудовото възнаграждение на работника.Иска се от съда отмяна на атакуваното решение изцяло.Претендира разноски за двете инстанции. Въззиваемата страна- “••••••••••• изразява становище за неоснователност на въззивната жалба по изложени в писмен отговор аргументи.Иска ПдОС да потвърди атакуваното решение като правилно и законосъобразно.Претендира разноски за двете инстанции. ПдОС, след преценка на събраните по делото доказателства, допустимостта и основателността на жалбата, намира за установено следното: Жалбата е подадена в законния срок от легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалване на атакувания съдебен акт, поради което е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество. Съгласно чл.269 от ГПК съдът се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част.По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.Обжалваното решение е валидно и допустимо, като същевременно въззивният съд при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни материалноправни правила, които е длъжен да коригира и без да има изрично направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР 1/2013 ОСГТК. Пловдивският окръжен съд, след като обсъди доводите, изложени в жалбата и становищата на страните, и след като прецени поотделно, и в съвкупност събраните по делото доказателства, намира жалбата за неоснователна. Пред ПдРС е предявен иск с правно основание чл.213, ал.2 от КТ от Б. Й. Я. против “••••••••••. Не се спори, че ищецът е работил по трудово правоотношение при ответника на длъжността „машинен оператор на палетизираща машина“, както и че трудовото му правоотношение е прекратено на осн.чл.331 от КТ. Не се спори още, че на 30.10.23г.работодателят връчил на Я. предложение за прекратяване на трудовия му договор на осн.чл.331, ал.1 от КТ, считано от 31.10.23г.срещу заплащане на парично обезщетение, като ищецът приел предложението. В исковата молба се посочва, че във връзка с приетото предложение дружеството- работодател издало заповед за прекратяване на ТПО от 30.10.23г. на осн.чл.331 от КТ, считано от 31.10.23г., както и за заплащане на уговорените между страните обезщетения- по чл.224 и обезщетение по реда на чл.331, ал.2 от КТ в размер на 15 288лв.Било подписано споразумение за прекратяване на тр.договор на ищеца по реда на чл.331, ал.1 от КТ, считано от 31.10.23г., като в чл.2, ал.3 от същото работодателят се задължил да заплати уговорените между страните обезщетения в едномесечен срок от датата на подписване на споразумението, по банкова сметка на служителя. Ищецът поддържа, че ответникът не изпълнил задължението си за заплащане на уговорените обезщетения в установения срок и съгласно чл.331, ал.3 от КТ последицата от неизпълнението на това задължение било възстановяване на трудовото правоотношение в състоянието му преди постигането на съглашението по чл.331, ал.1 от КТ.На 05.12.23г.Я. се явил на работа при ответника, за да продължи да изпълнява трудовите си задължения, но незаконно не бил допуснат до работното си място от служители на работодателя.Въпреки изрично подаденото писмено искане до работодателя да бъде допуснат до работа, и към датата на подаване на исковата молба “••••••••”ЕАД не изплатило на ищеца никакво обезщетение по реда на чл.331, ал.2 от КТ, нито го допускал до работното му място.Поради изложеното ищецът претендира обезщетение на осн.чл.213, ал.2 от КТ за незаконното му недопускане на работа за периода 05.12.23г.-31.01.24г.в размер на 2524, 07лв, представляващо две брутни тр.възнаграждения, ведно със законната лихва. Ответникът в писмения си отговор поддържа, че е изплатил в цялост и в рамките на законоустановения едномесечен срок своето задължение за изплащане на обезщетение на осн.чл.331, ал.2 от КТ, поради което фактическият състав на прекратяването на ТПО бил завършен и не можело да се счита, че основанието за прекратяването му е отпаднало.Твърди, че от начислените суми за обезщетенията по чл.331, ал.2 и чл.224 от КТ, след приспадане на всички необходими удръжки по закон, е удържало преди изплащането на обезщетенията, и сумата в размер на 14 335, 24лв.на основание наложен запор.Тази сума била преведена по банков път по сметка на ЧСИ М.О. с основание за плащане-изп.дело № 12/16г.След приспадане на сумите за данък-1 766, 14лв.и на основание наложения запор-14 335, 24лв., ответникът превел по банкова сметка на ищеца остатъка от обезщетението в размер на 1560лв. По делото са представени писмени доказателства-заповед за уволнение, споразумение за прекратяване на тр.договор по взаимно съгласие от 30.10.23г., заявление за допускане до работа от ищеца, извлечение от банковата сметка на същия, от която е видно, че на 02.11.23г.по тази сметка му е преведена сумата от 1560лв., копие от тр.книжка, стр.8; фишове за заплатата на ищеца, вкл.за м.10.23г., платежно нареждане до ЧСИ М.О. за преведена сума в размер на 14 335, 24лв., запорни съобщения от ЧСИ О. за налагане на запор на тр.възнаграждение на ищеца по две изпълнителни дела: № 12/16г.и № 13/16г. По делото са изготвени две ССЕ-от в.л.Б.Д. и от в.л.М.М., като първата експертиза е изготвена без вещото лице да е прегледало необходимите документи на място, което е наложило изготвянето на втората експертиза. Първостепенният съд е очертал фактическата обстановка в атакуваното решение, но е изложил твърде кратки мотиви, без да разгледа възраженията на ищеца и без да подложи на анализ събраните доказателства, съответно без да направи преценка на същите и да аргументира извода си за неоснователност на претенцията на ищеца, до който е достигнал.В този смисъл основателни са възраженията на Я. в жалбата му за липса на мотиви на решението, което нарушение на съда следва да се отстрани от въззивната инстанция. От събраните писмени доказателства и от заключението на ССЕ, изготвена от в.л.М., което се кредитира от съда като компетентно изготвено се установява, че в законоустановения месечен срок от подписването на споразумението с ищеца, работодателят е превел част от сумата за обезщетение по чл.331, ал.2 от КТ по сметка на ЧСИ Обретенова, доколкото е получил запорни съобщения за наложен запор върху тр.възнаграждение на служителя си Я. по две изпълнителни дела от 2016г., като запорът е наложен върху тр.възнаграждение на длъжника, “както и всякакво друго възнаграждение по граждански или други видове договори“.Остатъкът от сумата по уговореното обезщетение е бил преведен по сметката на ищеца. Жалбоподателя поддържа, че обезщетението по чл.331, ал.2 от КТ не му е изплатено, нито в едномесечния срок, нито по-късно, като счита, че след като тр.договор бил прекратен, считано от 31.10.23г., то работодателят нямал законово основание да изпълнява запора на 02.11.23г., респ.да превежда сумите по сметка на ЧСИ О.Спорният въпрос в случая бил трябвало ли е ответникът да изпълнява запора върху тр.възнаграждение на работника. Настоящата инстанция намира, че работодателят е бил длъжен да изпълни запора и да преведе по сметка на ЧСИ дължимата сума, като не споделя доводите на жалбоподателя. Процесуалната норма на чл.446, респ.чл.446а от ГПК предвижда, че изрично определени вземания на длъжника са несеквестируеми (пълна или частична несеквестируемост). В съдебната практика няма спор, че трудовото възнаграждение и въобще всяко възнаграждение за труд, както и пенсията са частично секвестируеми, т.е.наложеният запор върху тях обхваща само секвестируемата част (чл.446 от ГПК, ТР № 2/26.06.2015 по т. д. № 2/2013г.на ОСГТК на ВКС, т.1, 3, 13). Преценката дали сумата, върху която е насочено изпълнението е секвестируема, изхожда от това, какъв е произходът на паричните средства – такива за положен труд (без значение формата на тяхното плащане -в брой или по банков път). Нормите уреждащи несеквестируемостта са императивни, не могат да се тълкуват разширително, следователно обезщетенията не се включват в категорията на процесуално защитените вземания на длъжника. Въззивният съд счита, че обезщетението по чл.331, ал.2 от ГПК не попада в предметния обхват на чл.446 и чл.446а от ГПК.Трудовото възнаграждение е елемент от трудовото правоотношение и представлява дължимата от работодателя на работника или служителя насрещна престация за предоставената му на разпореждане и за ползване от последния работна сила.Обезщетенията при прекратяване на трудовото правоотношение имат различни правни основания, но общото между тях е, че се дължат във връзка с прекратяване на правоотношението между работодателя и работника или служителя, без обаче да са елемент от трудовото възнаграждение. Процесните обезщетения по своята правна природа не представляват обезщетения в истинския смисъл на думата, тъй като не репарират причинени вреди на работника или служителя. В тази група попадат компенсационните (напр. пътни, дневни, квартирни пари, плащания при преместване на работа в друго населено място), и гаранционните плащания (за неизпълнение на предписание за трудоустрояване, невъзможност за изпълнение на работата при бедствие). Същевременно не се касае и за защита на други посочени в специални забранителни норми вземания (като напр.по чл.114а, ал.1 от КСО досежно обезщетенията и помощите по държавното обществено осигуряване; чл.14, ал.3 от ЗСП във връзка със социалните помощи; чл.198 от КЗ за застрахователната сума по застраховка "Живот" и "Злополука"). Предвид изложените съображения се налага изводът, че обезщетението по чл.331, ал.2 от КТ не е несеквестируемо и съдебният изпълнител разполага с процесуална власт да насочва принудителното изпълнение върху него.Не се споделя тезата на жалоподателят, че работодателя е изпълнил запора на 02.11.23г.без законово основание, тъй като към този момент тр.договор бил прекратен.От една страна процесното обезщетение е от категорията обезщетения, които се изплащат на работника/служителя именно във връзка с прекратяването на ТПО и в определени срокове след прекратяването, а от друга работодателят е задължен да изпълни запора, включително и когато се касае за обезщетение при прекратяване на ТПО, доколкото същото е секвестируемо. Работодателят в случая е изпълнил задължението си по чл.508, ал.3 от КТ да внесе съответния размер от дължимата сума по сметка на ЧСИ по повод образуваните срещу ищеца изпълнителни дела, и по-конкретно-изп.д.№ 12/16г. Наложеният запор върху сумите, посочени в представения по делото фиш на ищеца обхваща и всички други възнаграждения, които му се следват, съгласно чл.512, ал.1 от ГПК, т.е. за работодателя съществува задължение да преведе съответната част от вземането на ищеца на ЧСИ и по отношение на начисленото обезщетение по чл.331, ал.2 от КТ, както и другото начислено обезщетение по чл.224 от КТ. На следващо място следва да се отбележи, че съгласно разпоредбата на чл.512, ал.1 от КТ, запорът върху трудово възнаграждение се отнася не само за възнаграждението, посочено в запорното съобщение, но и за всяко друго възнаграждение на длъжника, получено срещу същата или друга работа при същия работодател или същото учреждение. В чл.512, ал.3 от ГПК е регламентирана отговорността на третото задължено лице, което наруши забраната, визирана в чл.507 от ГПК. Цитираните правни норми сочат, че лицето, което плати трудовото възнаграждение на длъжника въпреки наложения запор, без да удържи сумата по запора, отговаря лично към взискателя. Освен това следва да се има предвид, че има удръжки, които могат да се правят от трудовото възнаграждение без съгласието на работника или служителя и те са изброени изчерпателно в императивната разпоредба на чл.272, ал.1 от КТ, като в т.5 са предвидени и запорите, наложени по съответния ред. При така установените обстоятелства по делото съдът намира, че дължимата от работодателя на ищеца парична сума за обезщетението по чл.331, ал.2 от КТ е преведена на ЧСИ законосъобразно, и остатъкът от обезщетението е преведен по банкова сметка на ищеца.Т.е.изпълнен е фактическият състав на разпоредбата на чл.331, ал.2 от КТ, като работодателят е изплатил в срок дължимото обезщетение на Я., поради което не са настъпили последиците, предвидени в чл.331, ал.3 от ГПК и основанието за прекратяване на ТПО не е отпаднало. Следователно трудовият договор на ищеца е прекратен, считано от 31.10.23г. и претенцията на същия за заплащане на обезщетение за незаконното му недопускане до работното му място за периода след 31.10.23г.е неоснователна, тъй като не е налице изискването, предвидено в чл.213, ал.2 от КТ-валидно трудово правоотношение, за да му се изплати обезщетение за недопускане до работа. Крайният извод, до който е стигнал районният съд, макар и немотивиран, е правилен, поради което решението следва да се потвърди. При този изход на делото разноски се дължат на въззиваемата страна, но не следва да се присъждат, тъй като не са представени доказателства за направени такива във въззивното производство, а разноските в първоинстанционното производство са присъдени с атакуваното решение. Воден от горните мотиви Пловдивският окръжен съд