Решение № 1157 от 13.3.2026 г. на Районен съд - Пловдив по дело № 967/2025 г.

Производството е образувано по искова молба, подадена от „АЙГЕР ИНЖЕНЕРИНГ“ ООД, чрез адв. М. П., срещу В. В. П., с която е предявен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 232, ал. 3 КТ за признаване на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 1 500 лева, представляваща обезщетение за неизпълнението на ответника да упражнява трудова дейност по осигурената му от работодателя – ищец работа съобразно придобита квалификация след завършено обучение, ведно със законната лихва върху главницата от датата на постъпване на заявлението в съда – 29.10.2024 г. до окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена Заповед № 9650/15.11.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 19561/2024 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XVII гр. с-в. В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен трудов договор № ••••• г. На 01.11.2022 г. било подписано допълнително споразумение с постигната уговорка за обучение по чл. 230, ал. 1 КТ и обезщетение по чл. 232, ал. 3 КТ в размер на 3000 лева. Ищцовото дружество, в качеството на работодател, се задължило да обучи ответника за професия „•••••“, Код •••••, специалност „•••••“, Код •••••, и да му осигури работа съобразно тази професия за срок от три години. От своя страна ответникът, като работник, се задължил след успешно завършване на обучението да работи при работодателя за срок от три години съобразно придобитата професия. На 18.01.2023 г. ответникът завършил успешно обучението, като на 01.02.2023 г. постъпил на осигурената от работодателя работа съобразно придобитата квалификация. На 31.08.2024 г. трудовото правоотношение било прекратено по инициатива на ответника, преди изтичане на тригодишния срок. Посочва се, че пропорционално на времето, през което ответникът не изпълнил задължението си да работи при работодателя съобразно придобитата професия, се дължи обезщетение по чл. 232, ал. 3 КТ в размер на 1 500 лева. Падежът на задължението за заплащане на обезщетение настъпил на 01.09.2024 г., но ответникът не заплатил посочената сума. За събиране на вземането си ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, въз основа на което била издадена Заповед № 9650/15.11.2024 г. по ч. гр. д. № 19561/2024 г. по описа на Районен съд – Пловдив. Срещу заповедта било депозирано възражение, с което ищецът обосновава правен интерес от предявяване на настоящия установителен иск. Моли за неговото уважаване и за присъждане на сторените по делото разноски. В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на искова молба от ответника В. В. П., чрез пълномощник – адв. Ж. Г., в който е изразено становище за неоснователност на предявения иск. Оспорва се дължимостта на процесното обезщетение, доколкото трудовото правоотношение било прекратено по взаимно съгласие на страните. Възразява се за недействителност на клаузата на т. 10 от сключеното между страните допълнително споразумение от 01.11.2022 г. По наведените доводи се моли за отхвърляне на предявения иск и за обявяване недействителност на оспорената клауза. Прави се възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение. Съдът, след преценка на доводите на страните и събраните по делото доказателства, на основание чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното: От приложеното ч. гр. д. № 19561/2024 г. по описа на Районен съд Пловдив, XVII гр. с., се установява, че е образувано по подадено от „АЙГЕР ИНЖЕНЕРИНГ“ ООД заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за сумата, предмет на настоящото дело, като е издадена заповед № 9650/15.11.2024 г. Срещу заповедта е подадено възражение от длъжника, поради което съдът е указал на заявителя да предяви иск за установяване на вземанията си на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК. В законоустановения едномесечен срок е предявен настоящият иск, като е налице пълен идентитет между претенцията, за която е издадена заповедта за изпълнение, и тази, предмет на производството по делото. Предвид изложеното предявеният иск се явява допустим. Основателността на предявения иск е обусловена от установяване на следните предпоставки: наличие на валидно сключен между страните трудов договор за обучение по време на работа, изпълнение на задължението на работодателя да осигури работа съобразно придобитата квалификация, релевирано неизпълнение на задължението на работника да работи по осигурената му работа през уговорения срок. По делото не се спори, че между страните между страните е съществувало трудово правоотношение по повод Трудов договор № ••••• г., въз основа на който ответникът е изпълнявал длъжността „•••“ при ищцовото дружество. От представеното по делото Допълнително споразумение на основание чл. 230 и сл. КТ, сключено между страните на 01.11.2022 г., се установява, че работодателят се е задължил да обучи работника, а последният да усвои знанията и уменията за професия - „•••••“ •••••, специалност - „•••••“ •••••, с място на обучението – ЦПО А.А. към "А.А." ЕООД за срок от 6 месеца. Съобразно чл. 5 от споразумението, след успешно завършване на обучението, работникът се задължава да работи при работодателя за срок от 3 години, а съгласно чл. 6 на първо число на месеца, следващ този, в който е придобита квалификацията, се задължава да постъпи на работа по придобитата квалификация. В чл. 9 е уредена отговорността на работодателя при неосигуряване на работа съобразно придобитата квалификация, а в чл. 10 – отговорността на работника, ако по неуважителни причини не завърши обучението или след като го завърши не постъпи на осигурената му работа, или я напусне преди определения срок, за което дължи обезщетение в размер на 3000 лева. Не се спори между страните и от обучителното досие на ответника В. П., представено по делото от „А.А." ЕООД, е видно, че същият успешно е придобил горепосочената квалификация, за което е издадено Удостоверение за професионално обучение рег. № ••••• С допълнително споразумение от 01.02.2023 г. ответникът е назначен на длъжност „•••••“ в Отдел „•••••“, със срок за изпитване и при повременна форма на формиране на трудовото възнаграждение. На 01.01.2024 г. между страните е сключено допълнително споразумение, с което е уговорено основно месечно възнаграждение в размер на ••• лева и допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит в размер на ••• лева. По делото е представено предложение от ответника В. П., отправено на 30.08.2024 г. до ищцовото дружество, с изразено желание за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ – по взаимно съгласие, считано от 31.08.2024 г. Видно от Заповед изх. № 1883/31.08.2024 г. е прекратено по взаимно съгласие трудовото правоотношение между страните, считано от 31.08.2024 г. За изясняване на делото от фактическа страна е допусната съдебноикономическа експертиза с вещо лице К. П. Р., от чието заключение се установява, че размерът на обезщетението, изчислено съобразно неизпълнението за срок от 19 месеца, възлиза на сумата в размер на ••••• лева, която не надвишава шесткратния размер на брутното трудово възнаграждение от ••••• лева. Съдът кредитира заключението на вещото лице по отговорите на поставените въпроси като компетентно изготвено, с нужните професионални знания и опит, както и обосновано. В контекста на изложените съображения според настоящия съдебен състав са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника за заплащане на обезщетение по чл. 232, ал. 3 КТ. По делото безспорно се доказа, че ищцовото дружество, в качеството на работодател, е изпълнило поетите задължения да обучи работника и да му осигури работа съобразно придобитата квалификация. Установи се, че ответникът успешно е завършил обучението си и е постъпил на осигурената от работодателя работа. От друга страна обаче ответникът не е изпълнил задължението си да работи при дружеството - работодател за срок от 3 години, доколкото трудовото му правоотношение е било прекратено преди изтичане на този срок. По делото не са наведени твърдения, нито ангажирани доказателства за наличие на уважителни причини на ответника за прекратяване на трудовото му правоотношение преди изтичане на тригодишния срок. Единствено е направено възражение, че разпоредбата на чл. 232, ал. 3 КТ не се прилага в хипотезата на прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ. Това становище не се споделя от съда, доколкото по делото се установи, че инициативата за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие произхожда от ответника, с отправено от него писмено предложение до работодателя. При това положение последвалото прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие се явява равносилно на напускане на работа от работника касателно приложението на чл. 232, ал. 3 КТ. Неоснователно е направеното от ответника възражение за недействителност на основание чл. 74 КТ на т. 10 от сключеното между страните Допълнително споразумение от 01.11.2022 г. Оспорената клауза възпроизвежда текста на разпоредбата на чл. 232, ал. 3 КТ с единственото изключение, че сочи конкретен размер на обезщетението. Действително съобразно константната практика на ВКС работодателят няма право да налага забрана на работниците или служителите си да прекратяват трудовото правоотношение, след като такива възможности са изрично предвидени в КТ /така Решение № 656 от 25.10.2010 г. по гр. д. № 1954/2009 г., IV г.о. на ВКС, Решение № 417 от 21.05.2010 г. по гр. д. № 1228/2009 г., III г.о. на ВКС, Решение № 535 от 30.06.2010 г. по гр. д. № 309/2009 г., IV г.о. на ВКС, и др./. Тази практика обаче касае случаи извън хипотезата на трудовия договор за обучение по време на работа, при които трудовият договор съдържа клаузи, които възлагат задължение на работника или служителя да не прекратява трудовия договор за определен период от време и да не встъпва в трудови или граждански отношения с конкурентни търговски субекти, поради което тези уговорки противоречат на императивни правни норми и принципи на трудовото право – чл. 8, ал. 4 КТ. Поначало се приема, че страните по трудовото правоотношение могат да определят свободно съдържанието на договора дотолкова, доколкото то не противоречи на закона. В настоящия случай, посочената клауза от допълнителното споразумение, което е сключено във връзка с обучение по време на работа, не ограничава възможността на работника да прекрати трудовото си правоотношение, а регламентира неговата отговорност, ако по неуважителни причини напусне работа преди да е изтекъл уговорения срок, което не противоречи на закона, а както се посочи напълно съответства на законовата уредба и не нарушава конституционно признатото право на труд, конкретно нормата на чл. 48, ал. 3 КРБ. Предвид изложеното съдът намира, че предявеният иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 232, ал. 3 КТ е доказан в своето основание. По отношение размера на претенцията, от заключението на вещото лице се доказа, че същият /••• лева/ е съответен на неизпълнението /••••• лева/, като не надвишава шесткратния размер на брутното трудово възнаграждение /••••• лева/ съобразно изискването на чл. 232, ал. 3 КТ. При това положение исковата претенция следва да бъде уважена за претендирана сума в размер на ••• лева/••• евро. По разноските: При този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Съобразно представения списък по чл. 80 ГПК ищцовото дружество претендира следните разноски: 30 лева за държавна такса, 800 лева за адвокатско възнаграждение, 300 лева за депозит за вещо лице, както и допълнително 39,37 евро за завишено възнаграждение на вещото лице. Така посочените разноски в общ размер на 617,13 евро следва да се възложат в тежест на ответника. Следва да се присъдят и сторените разноски в заповедното производство в размер на 430 лева/219,86 евро, като на основание т. 12 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС за тях съдът дължи изрично произнасяне с осъдителен диспозитив. Така мотивиран, съдът