Решение № 6042 от 6.11.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 11954/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. С Решение от 3.10.2022 г., постановено по гр.д.№ 32668/ 2020 г. на Софийски районен съд, ІІІ ГО, 148 състав, е отхвърлен предявеният от Е. А. И. /ЕГН ••••••••••/ срещу Дирекция „Комуникационни и информационни системи" при Министерство на вътрешните работи /ЕИК •••••••/ осъдителен иск по чл.224 КТ за присъждане на сумата 7 552.86 лв., претендирана като обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 08.08.2014 г. до 19.02.2020 г. вкл., ведно със законната лихва от 22.07.2020 г. до окончателното й изплащане, като погасен чрез прихващане с вземане на ответника по чл.55 ЗЗД вр. чл.220 и чл.222 КТ до размер от 1 174.40 лв. и поради невъзникване на вземане на ищеца по чл.224 КТ за горницата над посочената сума. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищцата Е. А. И. е осъдена да заплати на ответника Дирекция „Комуникационни и информационни системи" при Министерството на вът‐ решните работи сумата 200 лв.- разноски по делото /за юрисконсултско възнаграждение/. Постъпила е въззивна жалба от Е. А. И. /ищца по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС отхвърлително решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за присъждане на гоепосочената сума на основание чл.224 КТ, ведно със законната лихва и разноските по делото. Въззиваемата страна Министерство на вътрешните работи- Дирекция „Комуникационни и информационни системи" /ответник по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС решение като правилно да бъде потвърдено, като претендира разноски за въззивното производство. Предявен е иск с правно основание чл.224, ал.1 КТ. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното: Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е частично основателна. Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. По същество постановеното от СРС отхвърлително решение е частично неправилно и следва да бъде отменено в частта, в която предявеният от Е. И. иск по чл.224, ал.1 КТ е отхвърлен за сумата 579.30 лв., представляваща дължимо обезщетение за неизползван платен годишен отпуск през периода 8.08.2014 г.- 11.02.2020 г. В останалата част, в която искът й по чл.224, ал.1 КТ е отхвърлен за горницата над сумата 579.30 лв. до пълния предявен размер от 7 552.86 лв.- обезщетение за неизползван платен годишен отпуск през периода 8.08.2014 г.- 19.02.2020 г., решението е правилно и следва да бъде потвърдено. По делото не е спорно, а се и установява въз основа на събраните писмени доказателства /Трудов договор № 23/ 06.10.2010 г., Допълнително споразумение № 58/ 17.09.2011 г./, че страните са били обвързани от валидно трудово правоотношение, възникнало през м.10.2000 г., по което ищцата Е. И. заемала длъжността „технически изпълнител" в група „Комуникационни системи" в сектор КИС „Монтана" към отдел „Териториални КИС- Север" в Дирекция „Комуникационни и информационни системи" на МВР, като била и член на Националния синдикат на гражданската администрация /НСГА/ в МВР и страна по действащ при ответника Колективен трудов договор /КТД/. Със Заповед № 8121НТ- 617/ 30.06.2014 г. на Директора на ответната дирекция трудовото правоотношение между страните било прекратено, считано от 08.08.2014 г., като това уволнение е отменено като незаконно с Решение по гр.д.№ 13028/ 2018 г. на СГС, влязло в сила на 14.01.2020 г., и ищцата е възстановена на предишната работа. Съгласно Заповед № 5920з-329/ 11.02.2020 г. ищцата заела длъжността от 12.02.2020 г., като полагащото й се брутно трудово възнаграждение е определено на 770.70 лв. /734 лв.- заплата, посочена в сключеното на 14.02.2020 г. допълнително споразумение, и 5 %- добавка за работа в МВР/. Със Заповед № 5920з-348/ 18.02.2020 г. трудовото правоотношение между страните отново било прекратено, поради придобиване право на пенсия от ищцата И., считано от 20.02.2020 г. При прекратяването на това правоотношение трудовият стаж на ищцата бил над 42 години /трудови книжки, удостоверение УП- 3 и разпореждане на НОИ- л.142- 144 от делото на СРС/. Не е спорно по делото, че през периода от 08.08.2014 г. до 12.02.2020 г. /периодът след първото уволнение до възстановяването й на работа/ ищцата не е упражнявала трудова дейност. Не се спори между страните и че през периода 2014 г.- 2020 г. в колективните трудови договори /КТД/ за системата на МВР за служители с общ трудов стаж над 25 г. е уговорен основен платен годишен отпуск в размер на 35 дни /чл.32 КТД- 2019 г.- л.97 и сл. от делото на СРС, признание на л.169/. КТД се прилага за членове на сключилите го синдикални организации, вкл. Национален синдикат на гражданската администрация /НСГА/ в МВР, както и присъединили се служители след заплащане на съответната годишна вноска /чл.7, ал.5 КТД- 2019 г., представен като доказателство по делото/. Не е спорно, а е видно и от събраните писмени доказателства, че до м.08.2014 г. ищцата е била член на Национален синдикат на гражданската администрация /НСГА/ в МВР и е правила синдикални вноски. След това тя нито твърди, нито доказва да е правила изрични изявления за членство в синдикат, за присъединяване към КТД, да е правила вноски към НСГА или за присъединяване към КТД. В този смисъл са представената служебна бележка за членство до м.06.2014 г. /л.156 от делото на СРС/; писмо от НСГА, че от м.08.2014 г. ищцата не е член и не е правила вноски /л.108/; писма от останалите синдикални организации, че ищцата не е член, не е правила вноски, нито е подавала заявления за присъединяване към КТД /л.106- л.114/, счетоводна справка за липса на удръжки /л.104 от делото на СРС/. Според представено от ответника писмо от 09.03.2020 г., изходящо от Областна дирекция на МВР /ОДМВР/- Монтана, през 2014 г. ищцата е получила обезщетение за неспазено предизвестие в размер на 1 351.02 лв. и за оставане без работа- в същия размер, които „се явяват платени с отпаднало основание и следва да се възстановят". Представени са като доказателства по делото заявления на ищцата от 26.02.2014 г. и 26.05.2014 г., с които е поискала разрешение за ползването на общо 17 дни платен отпуск за 2014 г. през м.03.2014 г. и м.06.2014 г. /л.118- 119 от делото на СРС/. Според поставените върху заявленията резолюции отпуските са били разрешени и съответно ползвани, предвид липсата на твърдения и подкрепящи ги доказателства ищцата да е престирала работната си си сила през горепосочения период. В уволнителната заповед от 2014 г. е разпоредено на ищцата да бъде заплатено обезщетение за неспазено предизвестие, а в издадена от работодателя- ответник на 11.08.2014 г. заповед е разпоредено изплащане на същата и на обезщетение за неизползван отпуск от 4 дни /л.117 от делото на СРС/. Във ведомостта за м.08.2014 г. е начислено обезщетение за неспазено предизвестие в брутен размер от 1 351.02 лв., както и обезщетение за неизползван отпуск за 4 дни- в брутен размер от 128.67 лв. Преведената на И. за м.08.2014 г. нетна сума /след удръжка на данъци и осигуровки/ е в размер на 1 149.27 лв. общо /платежно нареждане от 22.08.2014 г.- л.153 от делото на СРС/. Освен горните суми, в полза на ищцата И. са преведени и суми от по 559.53 лв. за м. септември и м. октомври 2014 г. /преводни нареждания от 25.09.2014 г. и 23.10.2014 г.- л.154- 155 от делото на СРС/, представляващи обезщетения по чл.222 КТ за оставането й без работа, начислени във ведомости за м.09. и м.10.2014 г. /при брутен размер на обезщетението от 675.51 лв./. Съгласно заповед на министъра на вътрешните работи от 18.09.2014 г. финансовото, материално-техническото и административното обслужване на служители, чийто щат е в една структура по чл.37 ЗМВР, но мястото на изпълнение на задълженията им е в друга структура или звена, се извършва от последните /л.159 от делото на СРС/. При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното: Предявеният от Е. И. иск с правно основание чл.224, ал.1 КТ е частично основателен. Съгласно разпоредбата на чл.224, ал.1 /обявена за противо-конституционна в частта "за текущата календарна година пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж, и за неизползвания отпуск, отложен по реда на чл.176"- с РКС № 12 от 2010 г.- ДВ, бр.91 от 2010 г./ КТ, при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за текущата календарна година пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж, и за неизползвания отпуск, отложен по реда на чл.176, правото за който не е погасено по давност, а съгласно ал.2 на същата норма, обезщетението по предходната алинея се изчислява по реда на чл.177 към деня на прекратяването на трудовото правоотношение. Нормата на чл.177 КТ предвижда, че за времето на платения годишен отпуск работодателят заплаща на работника или служителя възнаграждение, което се изчислява от начисленото при същия работодател среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ ползването на отпуска, през който работникът или служителят е отработил най- малко 10 работни дни- ал.1, а когато няма месец, през който работникът или служителят е отработил най- малко 10 работни дни при същия работодател, възнаграждението по ал.1 се определя от уговорените в трудовия договор основно и допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер- ал.2. Безспорно е по делото, че първоначално трудовото правоотношение между страните е било прекратено на основание чл.328, ал.1, т.2, изр.2 КТ /съкращаване на щата/, считано от 8.08.2014 г., като това уволнение е признато за незаконно и отменено с Решение от 8.05.2019 г. по гр.д.№ 13028/ 2018 г. на СГС, влязло в сила на 14.01.2020 г., и ищцата е възстановена на предишната работа. Възстановяването й е извършено със заповед от 11.02.2020 г. на Директора на Дирекция „Комуникационни и информационни системи"- МВР, считано от 12.02.2020 г., като периодът от 8.08.2014 г. до 11.02.2020 г., през който ищцата не е работила поради посоченото уволнение, е с продължителност от 5 години, 6 месеца и 5 дни. В последствие със заповед от 18.02.2020 г. трудовото право-отношение между страните отново било прекратено, поради придобиване право на пенсия от ищцата И., считано от 20.02.2020 г. Основният спорен по делото въпрос е дали за периода след прекратяване на трудовото правоотношение между страните през м.08.2014 г. до отмяната на това уволнение с влязло в сила съдебно решение и възстановяване на ищцата на работа, считано от 12.02.2020 г., същата има право на обезщетение за неползван платен годишен отпуск. Нормата на чл.224, ал.1 КТ следва да бъде тълкувана по начин, съответстващ на правото на Съюза, т.е. при съобразяване разпоредбите и целта на Директива 2003/88 ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4.11.2003 г. относно някои аспекти на организацията на работното време и на основните принципи на Съюза, регламентирани в чл.31 от Хартата на основните права на ЕС. По въпроса прекъсва ли се причинно- следствената връзка между незаконното уволнение и възникването на право на платен годишен отпуск през периода от незаконното уволнение до възстановяване на работа на служителя, следва да бъде съобразено даденото задължително за националните съдилища тълкуване по преюдициално запитване, по което е постановено Решение от 25.06.2020 г. на СЕС по съединени дела C-762/18 и C-37/19, според което "работник, който е уволнен незаконно, а по- късно е възстановен на работа, в съответствие с националното право вследствие на отмяна на уволнението му със съдебно решение, има право да иска платен годишен отпуск в целия полагаем се размер за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа, вследствие на тази отмяна" /§ 78 и § 86/. Ако работникът е работил на друга работа- за времето от датата на незаконното уволнение до възстановяването му на първата работа, то тогава за времето, през което е работил на друга работа при друг /втори/ работодател той не може да претендира по отношение на първия си работодател право на годишен отпуск /§ 79 и § 88/. В същото решение е посочено, че правото на платен годишен отпуск включва както правото на годишен отпуск, което СЕС квалифицира като "особено важен принцип на социалното право на Съюза" /§ 53/, но и правото на финансово обезщетение за неизползвания годишен отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение /§ 83/. Съгласно член 7, § 1 от Директива 2003/88/ЕО на ЕП и Съвета от 4.11.2003 г. относно някои аспекти на организацията на работното време, предпоставките за възникване на право на финансово обезщетение са две: прекратяване на трудовото правоотношение и работникът да не е използвал всичките дни годишен отпуск, на които е имал право към деня на прекратяване на това правоотношение. С цитираното решение по съединени дела С-762/18 и С-37/19 СЕС е развил практиката си, че в случаите, когато работникът или служителят не може да полага труд поради непредвидими, обективни причини, които не зависят от неговата воля, се допуска "дерогация на принципа, че правото на годишен отпуск трябва да се определя в зависимост от периодите на действително полагане на труд". Така към вече разгледаните случаи на настъпване на нетрудоспособност поради болест и поради майчинство, СЕС прибавя и случаите на незаконно уволнение, приемайки в § 66, че "периодът от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяване на работника на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението със съдебно решение, следва да се приравни на период на действително полагане на труд за целите на определяне на правото на платен годишен отпуск". Следва да бъде споделено в тази връзка от въззивния съд приетото в Определение № 50892 от 30.11.2022 г. по гр.д.№ 2402/ 2022 г. на ВКС, III ГО, че решението на СЕС налага следните уточнения: Посоченият период се приравнява на период на действително полагане на труд само "за целите на определяне на правото на платен годишен отпуск", но не и за други цели. Второто е, че този извод на СЕС касае само основния платен годишен отпуск, който съгласно Директива 2003/88/ЕО не може да бъде по- малък от четири седмици и който по националното ни право е уреден в чл.155 КТ /четири календарни седмици са равнозначни на 20 работни дни/. Третото уточнение е, че до този извод СЕС стига след като определя това конкретно право- на основен платен годишен отпуск като "особено важен принцип на социалното право на Съюза". При преценката си СЕС съобразява и неговата цел, а именно: "да позволи на работника, от една страна, да си почине от изпълнението на задачите, възложени му с неговия трудов договор, и от друга страна, да разполага с период на отмора и развлечения", и посочва, че "тази цел, която отличава платеният годишен отпуск от другите видове отпуск, преследващи различни цели, обаче се основава на предпоставката, че работникът действително е полагал труд през референтния период". Според изложените в решението на СЕС съображения, "целта да се позволи на работника да си почине предполага, че този работник е извършвал дейност", заради която следва да му се "гарантира закрилата на неговата безопасност и неговото здраве". Затова принципът е, че правото на платен годишен отпуск "трябва да се определя в зависимост от периодите на действително полагане на труд по силата на трудовия договор". Изключение се допуска при наличието на два критерия: 1. отсъствието от работа да не е предвидимо, и 2. то да не зависи от волята на работника. В решението по съединени дела С-762/18 и С-37/19 СЕС приема, че именно тези два критерия са изпълнени "в положение, при което работникът е незаконно уволнен, но по- късно е възстановен на работа със съдебно решение", защото той "не е могъл да изпълнява задълженията си поради причина, която е била непредвидима и независеща от волята му" и заради това се приема за приложимо изключението от изискването "работникът действително да е полагал труд през референтния период". Тези разяснения налагат извод, че при постановяване на решението по съединени дела С-762/18 и С-37/19 СЕС не е визирал допълнителния платен годишен отпуск, а само основният такъв. В настоящия случай ищцата е заемала длъжност „технически изпълнител“ в група „Комуникационни системи" в сектор КИС „Монтана" към отдел „Териториални КИС- Север" в Дирекция „Комуникационни и информационни системи" на МВР, в което действа Колективен трудов договор, регламентиращ удължен платен годишен отпуск на работниците и служителите- съгласно чл.155, ал.5 КТ, приложим за някои категории работници и служители, извършващи особен характер на работата, като в този удължен платен годишен отпуск е включен и отпускът по чл.155, ал.4 КТ. Съгласно чл.32, ал.2, т.10 КТД- 2019 г. /представен като доказателство по делото/, размерът на основния платен годишен отпуск за служители с трудов стаж над 25 години е 35 работни дни. Клауза за правото да ползва посочения удължен платен годишен отпуск не е включена в първоначалния трудов договор на ищцата от 2000 г., нито в приложените по делото допълнителни споразумения. Според представените от насрещните страни писмени доказателства ищцата И. е била редовен член на НСГА /Национален синдикат на гражданската администрация/ в МВР от 1.11.2000 г., с платен членски внос до м.06.2014 г., включително /служебна бележка- л.156 от делото на СРС/, като след м.08.2014 г., вкл. след отмяната на уволнението й и възстановяването й на работа през м.02.2020 г. не е подавала заявление за присъединяването й към КТД. Предвид горното, следва да бъдат споделени изложените от първо- инстанционния съд съображения, основани на приложението на чл.57 и чл.51б, ал.5 КТ, че с прекратяване на трудовото й правоотношение през м.08.2014 г. е прекратено и членството на ищцата в синдикалната организация НСГА, като възстановяването на трудовото правоотношение не води до възстановяване и на членственото правоотношение между ищцата и съответната синдикална организация, а също и че уволнено лице не може да членува в синдикат, като не се твърди, нито доказва хипотеза, при която е възможно членуване на освободено лице в синдикална организация. Тъй като автоматично възникване или възстановяване на членството й в НСГА /без да е направено съответно изявление за това от нея, като не се твърди и да е заплащан съответен членски внос за участието й в синдикалната организация/ не се установява по делото, не може да се приеме в случая, че през процесния над 5 годишен период ищцата е била в обхвата на действащия в МВР колективен трудов договор /договори/, поради което и приложим за нея е регламентираният в чл.155 КТ основен платен годишен отпуск от 20 работни дни. Допълнителен аргумент в подкрепа на горния извод се извежда и от изложените в цитираните решения на СЕС съображения, че "целта да се позволи на работника да си почине предполага, че този работник е извършвал дейност", заради която следва да му се "гарантира закрилата на неговата безопасност и неговото здраве". Доколкото в настоящия случай се търси обезщетение за неизползван платен годишен отпуск не с оглед фактическото полагане на труд и престиране на работна сила, а поради прилагане на задължителната за българския съд практика на СЕС по приложението на Директива 2003/88/ЕО на ЕП и Съвета от 4.11.2003 г. относно някои аспекти на организацията на работното време, без да е налице фактическо престиране на работна сила от страна на ищцата, необоснована, по преценка на настоящия въззивен съд, се явява и необходимостта от получаването на обезщетение за неизползван удължен платен годишен отпуск от 35 работни дни вместо регламентираните в чл.155 КТ минимум 20 работни дни. При горните съображения предявеният от Е. И. иск по чл.224, ал.1 КТ се явява доказан по основание, вследствие на което следва да й бъде признато правото да получи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 20 работни дни годишно за периода 1.01.2015 г.- 11.02.2020 г. или общо за 102 работни дни. Тъй като според доказателствата ищцата е ползвала полагаем годишен отпуск за 2014 г. в размер на 17 дни и за оставащите 4 работни дни й е изплатено парично обезщетение по чл.224 КТ, относно процесната 2014 г. визираните по- горе материално- правни предпоставки за уважаване на иска не са налице. Неоснователно е възражението на работодателя- ответник за погасяване на процесното вземане по давност. Анализът на цитираната практика на СЕС обосновава извод, че при обективна невъзможност на работника да упражни правото да ползва платен годишен отпуск, същото не подлежи на погасяване /т.72, т.67, т.68, т.66 и т.62 от Решение от 25.06.2020 г. на СЕС по съединени дела C-762/18 и C-37/19 и Решение от 4.10.2018 г. по дело C‑12/17, т.32/, респ. не подлежи на погасяване и заместващото го парично обезщетение по чл.224, ал.1 КТ. Тъй като невъзможността на работника да полага труд се дължи изцяло на действията на работодателя, незаконосъобразно упражнил потестативното си право на уволнение, не е налице и бездействие от страна на работника- като елемент от фактическия състав на погасителната давност, поради което и не може да бъде обоснован извод за погасяване на процесното вземане по давност. Размерът на брутното трудово възнаграждение, въз основа на който следва да се определи обезщетението по чл.224, ал.1 КТ, определен по правилото на чл.177 КТ, е 675.51 лв., в какъвто размер са и заплатените на ищцата при уволнението й през м.08.2014 г. обезщетения по чл.220 КТ и чл.222 КТ, за които в приложено по делото писмо от 3.04.2020 г. /л.115 от делото на СРС/ е посочено, че представляват брутни /а не нетни/ трудови възнаграждения. Независимо от твърдението на ищцата, че брутното й трудово възнаграждение е в размер на 770.70 лв., която сума е вписана в трудовата й книжка, релевантно съобразно чл.177 КТ е среднодневното брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ ползването на отпуска, през който работникът или служителят е отработил най- малко 10 работни дни. Сумата 770.70 лв., представляваща брутно трудово възнаграждение на ищцата за периода след възстановяването й на работа през м.02.2020 г. /вписана в трудовата й книжка/, не е релевантна в настоящия случай, тъй като база за определяне на обезщетението по чл.224, ал.1 КТ е брутното й трудово възнаграждение, относимо към периода, предхождащ уволнението й от м.08.2014 г. Тъй като уволнителната заповед на ищцата е издадена на 30.06.2014 г., сумата 675.51 лв. представлява брутно трудово възнаграждение за м. юни 2014 г.- последният отработен от нея месец преди прекратяване на трудовото правоотношение. При това положение среднодневното брутно трудово възнаграждение за м.06.2014 г. е в размер на 32.17 лева /675.51 лв.: 21 работни дни = 32.17 лв./, поради което и дължимото на ищцата обезщетение за 102 дни /работни дни/- неизползван годишен отпуск, възлиза на 3 281.34 лева. Правилно е решението на СРС и в частта относно уваженото възражение за прихващане на работодателя- ответник. След прекратяване на трудовото й правоотношение през м.08.2014 г., на 22.08.2014 г. ищцата е получила обезщетение по чл.220 КТ за неспазено предизвестие- в размер на 1 351.02 лв. бруто, представляващо 2 месечни брутни трудови възнаграждения от по 675.51 лв., а на 25.09.2014 г. и 23.10.2014 г. е получила обезщетение по чл.222, ал.1 КТ за оставането й без работа поради съкращаване в щата- също в общ размер на 1 351.02 лв. бруто, представляващо 2 месечни брутни трудови възнаграждения от по 675.51 лв. С отмяната на уволнението й като незаконно- с цитираното по- горе решение по гр.д.№ 13028/ 2018 г. на СГС, основанието за получаване на тези обезщетения е отпаднало, поради което и ищцата дължи връщане на сумите на работодателя- ответник, за което й е отправена и съответна покана от последния през м.03.2020 г. Не се касае за добросъвестно получени трудови възнаграждения по смисъла на чл.271 КТ, поради което и извършеното от СРС съдебно прихващане е обосновано и правилно. Доколкото с първоинстанционното решение е прието, че прихващането следва да се извърши до размер на сумата 1 174.40 лв., с настоящото въззивно решение следва да бъде прихваната и останалата част от подлежащите на връщате обезщетения по чл.220 КТ и чл.222 КТ- до размер на сумата 2 702.04 лв. /разлика от 1 527.64 лв./, в резултат на което на ищцата следва да бъде присъдена сумата 579.30 лв. /3 281.34 лв. – 2 702.04 лв. = 579.30 лв./- обезщетение по чл.224, ал.1 КТ вр. член 7, § 1 от Директива 2003/88/ЕО на ЕП и Съвета от 4.11.2003 г. относно някои аспекти на организацията на работното време. При тези съображения, поради частично несъвпадане на приетите от двете инстанции изводи по съществото на трудовия спор обжалваното първоинстанционно решение следва да бъде отменено в частта, в която предявеният от Е. И. иск по чл.224, ал.1 КТ е отхвърлен за сумата 2 106.94 лв. /579.30 лв. + 1 527.64 лв./, и вместо това да бъде постановено решение, по силата на което сумата 579.30 лв. да й бъде присъдена, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, а искът за сумата 1 527.64 лв. да бъде отхвърлен като погасен чрез прихващане /арг. чл.298, ал.4 ГПК/ с насрещно вземане на ответника МВР по чл.55 ЗЗД вр. чл.220 и чл.222 КТ /в размер на 2 702.04 лв. общо/. В останалата част, в която искът й по чл.224, ал.1 КТ е отхвърлен за горницата над сумата 2106.94 лв. до претендираните 7 552.86 лв., решението, което е правилно като краен резултат, следва да бъде потвърдено, като относно сумата 1 174.40 лв.- поради уважено възражение за прихващане на ответника МВР. При този изход на спора съобразно чл.78, ал.1 ГПК ответникът МВР дължи да заплати на ищцата Е. И. сумата 76.70 лв.- разноски по делото /за платено адв. възнаграждение/, съразмерно на уважената част от иска, а на основание чл.78, ал.3 ГПК ищцата дължи да заплати на ответника сумата 184.66 лв.- разноски /за юриск. възнаграждение от 200 лв./, съразмерно на отхвърлената част от иска. На основание чл.273 вр. чл.78, ал.1 ГПК въззиваемата страна дължи да заплати на въззивницата сумата 76.70 лв.- разноски за платено за въззивното производство адвокатско възнаграждение /от 1 000 лв./, чийто размер не следва да бъде намален по възражението за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК, тъй като не надвишава минималния дължим по Наредба № 1/ 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения размер. На основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивницата дължи да заплати на въззиваемата страна сумата 92.33 лв.- разноски за въззивното производство /за юрисконсултско възнаграждение от 100 лв./, съразмерно на отхвърлената част от жалбата. На основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът- въззиваема страна дължи да заплати по сметка на СГС сумата 50 лв.- държавна такса за уважения иск по чл.224, ал.1 КТ, и сумата 25 лв.- държавна такса за уважената жалба на насрещната страна. Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД