Решение № 36 от 23.1.2025 г. на Апелативен съд - София по дело № 399/2024 г.

Производството е по чл.267 и сл. от ГПК. Делото е образувано по въззивна жалба от „СОФИЯ САУТ РИНГ МОЛ" ЕАД, ЕИК 200114696, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Околовръстен път" №214 против Решение №54/10.01.2024г. по т.д. 2364/22 по описа на 6-16 състав на СГС, с което са отхвърлени предявените от „СОФИЯ САУТ РИНГ МОЛ“ ЕАД, ЕИК 200114696 срещу „БИГСАЙЗ“ ЕООД, ЕИК 202791581, със седалище гр. Пловдив и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. „Братя Търневи” № 19, ет. 1, ателие 6 обективно кумулативно и пасивно субективно съединени искове, с правна квалификация чл. 79 и чл. 86 ЗЗД за осъждане на ответника да изпълни признатото в анекс от 14.12.2017 г. към договор за наем задължение в размер на 124 528, 69 лева, като заплати и обезщетение за забава върху главницата в размер на 37 900, 00 лева, дължимо за периода от 22.12.2019 г. до 22.12.2022 г., като вземанията се претендират при условията на солидарност от П. И. Т., включително при квалификация на главната претенция – чл. 82 ЗЗД като обезщетение за вредите от неизпълнение на поетото с анекса задължение за учредяване на залог върху вземане.Подържа се, че обжалваното решение е незаконосъобразно като в жалбата са развити подробни съображения в тази насока.Иска се същото да бъде отменено и вместо него бъде постановено решение, с което предявените искове бъдат уважени.Претендират се и направените по делото разноски. По делото постъпил отговор от „„БИГСАЙЗ“ ЕООД, ЕИК 202791581, в който се оспорва подадената жалба.Иска се обжалваното решение да бъде потвърдено като бъдат присъдени направените по делото разноски. По делото постъпил отговор от П. И. Т., ЕГН ••••••••••, в който се оспорва подадената жалба.Иска се обжалваното решение да бъде потвърдено като бъдат присъдени направените по делото разноски. По делото е постъпила и частна жалба от „СОФИЯ САУТ РИНГ МОЛ" ЕАД против Определение № 1116 от 20.03.2024 г. по т.д. 2364/22 по описа на VI- 16 състав на СГС, с което са оставени без уважение молбите на жалбоподателя, с правна квалификация чл. 248 ГПК, за изменение на решение № 54/10.01.2024 г. по търг. дело № 2364/2022 г. на СГС, VІ-16 състав, в частта за разноските.В жалбата са развити подробни съображения относно незаконосъобразността на определението. Иска се същото да бъде отменено и вместо него бъде постановено определение, с което бъде изменено постановеното решение в частта за разноските и бъдат намалени присъдените в полза на ответника П. Т. разноски за адвокатско възнаграждение до справедлив размер, който да кореспондира с фактическата и правна сложност на делото, а в полза на ответника „БИГСАЙЗ" ЕООД не бъдат присъждани разноски за адвокатско възнаграждение. От въззиваемата П. Т. не е постъпил отговор на частната жалба. Софийският апелативен съд, като взе предвид подадената въззивна жалба, съдържащите се в същата оплаквания, съобразявайки събраните по делото доказателства намира следното от фактическа и правна страна: Първоинстанционното производство е образувано по искова молба от настоящия жалбоподател срещу „БИГСАЙЗ“ ЕООД, ЕИК 202791581 и П. И. Т., ЕГН ••••••••••, за солидарно заплащане на сумата 124 528, 69 лева, представляваща задължения по договор за наем, сключен на 19.05.2015 г., заедно с обезщетение за забава в размер на 37 900, 00 лева, дължимо за периода от 22.12.2019 г. до 22.12.2022 г. В исковата молба са изложени твърдения, че на 19.05.2015 г. ищецът и „БИГСАЙЗ“ ЕООД сключили договор за наем на помещение в търговски център „София Ринг Мол“ срещу задължението последното да заплаща базова наемна цена, както и възнаграждение за управление, експлоатация и поддръжка на общите части на търговския център и консумативни разходи, свързани с използването на наетото помещение: електрическа енергия, студена и топла вода, топлофикация, климатизация, интернет и други. Наемателят „БИГСАЙЗ” ЕООД не изпълнило задължението си за заплащане на дължимата наемна цена, възнаграждение за услуги и консумативни разходи, поради което на 14.12.2017 г. между ищеца-наемодател, наемателя и П. И. Т., в лично качество, бил подписан анекс към договора, с който страните се съгласили, че задълженията на „БИГСАЙЗ” ЕООД към 14.12.2017 г. възлизат на сума в общ размер от 124 528, 69 лева, които следвало да бъдат заплатени разсрочено в периода от 01.01.2018 г. до 31.12.2018 г., което обаче не било изпълнено.Ответницата П. И. Т. се задължила да учреди в полза на „СОФИЯ САУТ РИНГ МОЛ“ ЕАД залог върху вземането си от продажбата на неин собствен недвижим имот, но това задължение също останало неизпълнено и от неизпълнението му ищецът претърпял вреди в размер на останалото необезпечено задължение, съгласно поддържано уточнение на исковата молба. В представения отговор ответникът П. И. Т. оспорила предявените срещу нея искове за процесуално недопустими, с оглед неясното основание на главния иск, а по същество ги оспорва като твърди, че същата с анекса не е поела задължение за заплащане на дължимите суми към ищеца, единствено поела задължение да учреди залог в негова полза върху свое вземане.Позовава се на кратката 3- годишна давност. Ответното дружество „БИГСАЙЗ“ ЕООД не оспорва сключването на договора за наем и анекса към него, както и възникналото задължение за заплащане на сумата 124 528, 69 лева, но кредиторът се съгласил то да бъде погасено на месечни вноски с размер от 3000 лева в периода 01.01.2018 г. – 31.12.2018 г., поради което и било погасено по давност. При условията на евентуалност заявява процесуално възражение за прихващане със сумата 219 832, 60 лева, представляваща общ размер на извършени в наетия имот подобрения през 2015 г. и 2016 г., което е прието за съвместно разглеждане в производството. В обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че по силата на договор за наем от 19.05.2015 г. „СОФИЯ САУТ РИНГ МОЛ“ ЕАД предоставило на „БИГСАЙЗ“ ЕООД за временно и възмездно ползване недвижим имот, представляващ помещение в търговски център, в което наемателят се задължил да извърши довършителни работи (чл. 2.4.1 от договора) и да заплаща базова и/или подоходна наемна цена, възнаграждение за услуги и други суми (чл. 2.4.6 от договора). Изрично в договора страните се съгласили, че довършителните работи в наетото помещение се извършват за сметка и на риск на наемателя, който обаче следва да ги съгласува и извършва под контрола на наемодателя – чл. 8.12 и чл. 8.27 от договора. В раздел XI от договора страните предвидили забрана за наемателя да извършва подобрения и/или промени в помещението без изричното предварително писмено съгласие на наемодателя, включително уредили неблагоприятните последици при неизпълнение на така вмененото на наемателя задължение, като при допуснато нарушение на забраната и взето от наемодателя решение да бъдат запазени извършените подобрения, последният не дължал каквото и да било обезщетение за тях на наемателя – чл. 11.3 от договора. В анекс № 1 към договора за наем, сключен на 14.12.2017 г. между ищеца, наемателя и трето за наемното правоотношение лице - П. И. Т., „БИГСАЙЗ“ ЕООД признало, че в рамките на наемното правоотношение възникнало задължение за заплащане на сумата 124 528, 69 лева, което не било изпълнено и се задължило да го погаси в периода 01.01.2018 г. – 31.12.2018 г. чрез месечни вноски в размер на 3000 лева. В чл. 2 от анекса страните изразили воля П. И. Т. в качеството си на гарант в едноседмичен срок от подписване на анекса, да учреди залог в полза на наемодателя върху вземанията си от продажбата на собствен недвижим имот.По делото е разпитан свидетелят А. М. Ч., който е дал собствено тълкуване на термина „гарант“, използван в споразумението. За да постанови обжалваното решение съдът е приел от правна страна, че с подписването на 14.12.2017 г. на анекс към наемния договор, ответникът „БИГСАЙЗ“ ЕООД извънсъдебно признал факта, че в правната му сфера са възникнали задължения за престиране на парични суми по договора за наем на помещение в търговски център в размер на общо 124 528, 69 лева, които към сключване на анекса били с настъпил падеж, а наемодателя „СОФИЯ САУТ РИНГ МОЛ“ ЕАД се съгласил изпълнението на тези изискуеми задължения да бъде разсрочено на месечни вноски в рамките на една календарна година.Съдът е приел, че размерът на месечната погасителна вноска от 3000 лева не представлява 1/12 част от размера на признатото вземане, но така допусната грешка в пресмятането не е от значение за настоящия правен спор, тъй като ответниците не оспорват размера на признатото от наемателя „БИГСАЙЗ“ ЕООД задължение, нито поетото от него задължение за разсроченото му погасяване до 31.12.2018 г.. Съдът е приел, че срокът за разсроченото погасяване на задължението обективно е изтекъл и доказателства за извършено плащане или удовлетворяване чрез друг правно регламентиран способ, не са ангажирани, което налага извода, че в правната сфера на „БИГСАЙЗ“ ЕООД е налице непогасено парично задължение към „СОФИЯ САУТ РИНГ МОЛ“ ЕАД от 124 528, 69 лева.Съдът приел, че основният спорен в производството въпрос е отговаря ли солидарно за изпълнението на това признато задължение ответникът П. И. Т. и евентуално от какви факти се поражда отговорността. Според съда общата воля на страните, изразена в анекса следва да се тълкува в смисъл, че П. И. Т. като трето за наемното правоотношение лице е поела задължението да гарантира, т. е. да обезпечи изпълнението на признатите от наемателя задължения, чрез предоставяне на обезпечение (гаранция) недвусмислено обозначено като залог върху нейно парично вземане. За да носи тя претендираната от ищеца солидарна отговорност, наред с наемателя, е необходимо да е изразила воля да отговаря за неговото изпълнение, както и наред със задълженото лице, който ефект се постига чрез фигурите на поръчителството и встъпването в дълг, но в случая нито една от тези форми на поемане на задължение не е налице, с оглед волята на страните единствено да се предостави гаранция чрез залог върху вземане, т.е. реално обезпечение. Съдът е приел, че законът предвижда прехвърлимост на задълженията чрез поемане на дълг в двете му разновидности - встъпване или заместване в дълг.При кумулативното поемане на дълг е налице присъединяване към дълга или встъпване в дълга, т. е. към досегашния длъжник се присъединява още един длъжник, едно трето лице встъпва като съдлъжник, като задължението на първоначалния длъжник остава. В този случай трябва да е налице изразена от П. И. Т. воля да поеме задължението, което не съответства на обективираното в анекса нейно съгласие да гарантира неговото изпълнение, т.е. без да е негов носител да се задължи да предостави обезпечение за изпълнението му. Съдът е приел, че воля да отговаря с цялото си имущество за изпълнението на признатото задължение в качеството си на поръчител П. И. Т. не е изразила, а е изразила воля за предоставяне на обезпечение чрез залог върху вземане, съгласно чл. 162 и сл. ЗЗД.Съдът е приел, че залогът на вземане по ЗЗД е неформален договор, но с оглед противопоставимостта на трети лица той трябва да е сключен в писмена форма с достоверна дата, когато обезпеченото вземане е по-голямо от 5 лева (чл. 162, ал. 2 ЗЗД). Съдът е приел, че тази законодателна уредба не включва в правата на заложния кредитор възможността за насочване на изпълнение към имуществени права на залогодателя П. И. Т.. Същата не е носител на обезпеченото задължение, а то остава единствено в правната сфера на „БИГСАЙЗ“ ЕООД, поради което и от същата няма как да се претендира изпълнението на самото обезпечено вземане.Съдът е приел, че не е спорно, че П. И. Т. е поела задължението да учреди залог върху бъдещото свое вземане, което задължение не е изпълнила и би могла да отговаря за причинените от неизпълнението вреди, които обаче ищецът следва да докаже в производството. В случая такива конкретни вреди и то стоящи в причинна връзка с неизпълнението не са доказани.Съдът е приел, че отговорността на ответника П. И. Т. не би могла да бъде ангажирана и поради факта, че бъдещото вземане за цената на конкретното вещно право на собственост въобще не е възникнало, поради това, че правото е разпоредено от П. И. Т. без насрещна престация, а като даване вместо изпълнение. Съдът е приел, че и при точно изпълнение на задължението да учреди обезпечение, в полза на заложния кредитор не биха се породили правата, които залогът на вземане предоставя, тъй като когато този кредитор се е съгласил да приеме като обезпечение залог върху бъдещо вземане, то той е поел риска от неговото непораждане.В конкретната хипотеза и при изпълнението на поетото от П. И. Т. задължение да учреди залога, правното положение на ищеца би било идентично, тъй като заложеното вземане въобще не е възникнало - правото на собственост е прехвърлено не срещу престиране на цена във въд на парична сума, а срещу погасяване на задължения чрез даване вместо изпълнение.Поради това съдът е приел, че ищецът не е носител на вземане от П. И. Т., поради което е отхвърлил иска против нея. Съдът е приел, че претенцията за престиране на главницата от 124 528, 69 лева е основателена по отношение на „БИГСАЙЗ“ ЕООД, поради което следва да бъде разглеждано на възражението за погасяване по давност.Съдът е приел, че спорен между страните е въпросът коя е приложимата към признатото вземане давност – общата 5- годишна или специалната 3-годишна такава. С оглед претенцията на ищеца да е носител на вземането въз основа на анекса от 14.12.2017 г., съдът е приел, че същият не е негов правопораждащ факт. В анекса вземането, представляващо обща сума, формирана от отделни парични престации, е вече признато като възникнало и съществуващо, т.е. негов източник е сключеният договор за наем, поради което съдът е приел, че за признаното вземане приложима е специалната кратка погасителна давност. В сключения анекс ответникът „БИГСАЙЗ“ ЕООД изрично признало да е носител на задължения за заплащане на наемна цена, консумативни разноски и такси за управление. Това изявление съставлява признание на задължението, което прекъсва давността по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, тъй като съдържанието на волеизявлението на длъжника не е насочено само към признаване на правопораждащия вземането факт, а се признават неговите правни последици – възникналото правно задължение за престиране на сума в общ размер на 124 528, 69 лева, дължима към 14.12.2017 г.Съдът се е позовал на практикана ВКС, в което е прието, че признание по смисъла на закона е налице, когато се признава съществуване на задължението, което кореспондира на признатото право. Признаването е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. За да е налице признаване на вземането по смисъла на чл. 116, б. "а" ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда.Признаването на фактическия състав не означава признаване на последиците от този фактически състав към момента на признаването. В случая, длъжникът „БИГСАЙЗ“ ЕООД признава самото задължение за заплащане на наемна цена, разноски и такси по договора за наем на помещение, което изявление е достигнало до кредитора, който е страна по анекса и е направено преди изтичане на давността за процесните вземания. Съдът е приел, че признанието не променя по никакъв начин характера на възникналите задължения, а те остават такива за периодични престации, поради което за тях се прилага тригодишната давност. Съдът е приел, че анексът от 14.12.2017 г. не е новирал задълженията, възникнали от договора за наем, а единствено е определил нов падеж на признатите задължения, които обаче остават такива, за които е приложима давността по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. От признанието е започнала да тече нова давност, включително кредиторът се е съгласил да приеме изпълнение на части, като от падежа на последната месечна вноска – 31.12.2018 г. до предявяването на исковата молба на 23.12.2022 г. е изтекъл период от време, значително надхвърлящ 3 години.С оглед на това съдът е приел, че вземането е погасено по давност, поради което е постановил обжалваното решение и е отхвърлил предявения иск против „БИГСАЙЗ“ ЕООД. С оглед решението по спора с решението съдът е осъдил ищеца да заплати на ответниците направените по делото разноски за заплатено адвокатско възнаграждение както следва: на „БИГСАЙЗ“ ЕООД, ЕИК 202791581 в размер на 13 380 лева и на П. И. Т., ЕГН •••••••••• в размер на 9 900 лева. След постановяване на решението по делото от страна на ищеца „СОФИЯ САУТ РИНГ МОЛ“ ЕАД са постъпили молби за изменение на постановеното решение в частта за разноските, като по отношение на присъдените в полза на „БИГСАЙЗ“ ЕООД разноски са изложени твърдения за липса на доказателства за реалното им заплащане, а по отношение на присъденото в полза на П. И. Т. адвокатско възнаграждение, се поддържа довод за негова прекомерност. От страна на ответникът „БИГСАЙЗ“ ЕООД е представен отговор, в който се подържа, че в негова полза следва да се присъди сумата, за която са представени доказателства по делото. Ответникът П. И. Т. е представил отговор, в който подържа, че присъденото адвокатско възнаграждение не е прекомерно. Съдът е приел, че молбите на ищеца са неоснователни.Съдът е приел, по отношение на доводите на ищеца, че липсвали доказателства за реално заплащане на възнаграждението от страна на „БИГСАЙЗ“ ЕООД, че действително в сключения договор за правна защита и съдействие от 23.02.2023 г. е отразено, че заплащането на възнаграждението следва да се извърши по банков път, но на гърба на договора, кредиторът на вземането – адв. П. е отразил, че е получил плащането му в брой, което изявление има характер на разписка и удостоверява реалното заплащане на адвокатското възнаграждение. След като изявлението на страната по договора, че уговореното възнаграждение е заплатено, има характер на разписка, това е достатъчно за извод, че страната реално е сторила разхода.Съдът е приел, че евентуалното нарушение на административни разпоредби, ограничаващи разплащанията в брой, не променят този извод, а е единствено е възможно да доведат до ангажиране на административнонаказателната отговорност на извършилото плащането в брой лице. По отношение на възражението за прекомерност съдът е приел, че същото е неоснователно. В случая ищецът „СОФИЯ САУТ РИНГ МОЛ“ ЕАД е възразил за прекомерност, като сам е заплатил възнаграждение в размер на 14 400 лева, което е над размера, заплатен от ответниците, за който размер се подържа, че несъответства на правната и фактическа сложност на спора. Съдът е приел, че адвокатското възнаграждение следва да е справедливо и обосновано като правомощието на съда е да прецени дали съобразно данните по делото уговореният размер е прекомерен и до какъв размер следва да се намали. Съдът е приел, че искането по чл. 78, ал. 5 ГПК е винаги неоснователно над размера, до който страната, която е направила възражението за прекомерност, също е оценила труда на своя адвокат. С уговореното и платеното от нея страната признава, че на толкова възлиза адвокатския труд по конкретното дело, което в случая е в размер по-голям от присъдения в полза на П. И. Т.. Софийският апелативен съд следното: По отношение на въззивната жалба Съдът счита, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено. Атакуваното решение е валидно и допустимо, поради което съдът е обвързан от направените от жалбоподателя оплаквания в жалбата. Подържа се в жалбата, че въпреки, че първоинстанционният съд, въпреки че приел за установени и доказани посочените по-горе обстоятелства неправилно приел, че е налице изтекла 3-годишна погасителна давност за предявяване на претенция срещу „БИГСАЙЗ" ЕООД. Подържа се, че първоначалното задължение на ответника произтича от договора за наем и касае заплащането на месечната наемна цена и останалите договорени анюитети, но с подписването на анекса страните трансформират всички задължения като ги оформили като един нов и фиксиран общ дълг в размер на 124 528, 69 лева.„БИГСАЙЗ" ЕООД не само, че признавало дължимостта на сумата по анекса, но и поело едно ново задължение- да заплати същата в периода от 01.01.2018г. до 31.12.2018г. на месечни вноски в размер на 3 000, 00 лева.Подържа се, че изводът на първоинстанционният съд, че с анексът ответника не е новирал задълженията, възникнали от договора за наем, е неправилен. Съдът счита, че становището на жалбоподателя е неоснователно.Със сключването на анекса от 14.12.17г. страните по наемното правоотношение са уточнили размера на неплатения до този момент наем и са определили за какъв период същия ще бъде заплатен от страна на наемателя. Съгласно чл.107, ал.1, изр.1 от ЗЗД задължението се подновява, когато се замени с друго по съглашение с кредитора. В настоящия случай страните по маемния договор и по споразумението, с последното само са констатирали размера на дълга и са уговорили условията, при които същият ще бъде заплатен.Съгласно постоянната практика на ВКС /обективирана в решение № 130/24.03.2009 г. по т. д. № 650/2008 г. на ВКС, ТК, II отд. и решение № 138/22.08.2013 г. по т. д. № 27/2012 г.на ВКС, ТК, II отделение/ разсроченото задължение на длъжника по договор не може да бъде възприето като animus novandi, водещо до обективна новация и погасяване на съществуващо предходно задължение. Способите за преструктуриране на едно парично задължение, включително разсрочването му, изменението на сроковете за плащане не са индиция за подновяването му по смисъла на чл. 107 ЗЗД, защото освен задължителните предпоставки за новиране, включващи съществуване на валидно възникнало задължение, което се погасява; валидно възникване на нов дълг на мястото на стария; разлика между погасеното и новосъздаденото задължение, като двете трябва да имат различен предмет; намерение за новиране; способност за новиране от страните – новацията предполага още и нов елемент в състава на облигационното отношение, като разликата между новото и старото правоотношение трябва да засяга някои от съществените му елементи. Безспорно при обективната новация новият елемент се отнася до предмета на паричното задължение – длъжникът поема по споразумението нов дълг с нов предмет или ново основание в замяна на старото по договора. Когато страните по договора в рамките на общия размер по стария дълг са изменили само размера на отделните вноски, съобразявайки вече платеното по него, както и сроковете за плащане, не е налице новация, тъй като старият дълг не е погасен и не е извършена нито промяна в предмета, нито в основанието. Предвид цитираната практика законосъобразен е извода на решаващия съд, че в настоящия случай не е налице новация-със споразумението не е договорено погасяването на стрия дълг, не е извършена нито промяна в предмета, нито в основанието на задължението. Подържа се в жалбата, че със сключването на споразумението е налице вече едно ново трансформирано задължение, за заплащането, на което е уговорен нов начин и период на изпълнение, а не периодични плащания за наем и консумативи, както погрешно е възприел съда. С оглед цитираната по-горе съдебна практика на ВКС съдът счита, че становището на жалбоподателя е неоснователно.Както беше посочено- със споразумението не е договорено погасяването на стрия дълг, не е извършена нито промяна в предмета, нито в основанието на задължението, поради което не е налице новиране на задължението.Предвид на това законосъобразно съдът е приел, че дължимата сума е дължима въз основа на договора за наем и за същата се прилага тригодишната погасителна давност. Подържа се в жалбата, че е налице новация и поради това, че изпълнението на поетото с анекса ново задължение е гарантирано и от трето лице - П. Т., която не е страна по договора за наем. Съдът счита, че становището е неоснователно.Включването на третото лице П. Т. в споразумението като „гарант“ не води нито до промяна в предмета, нито до промяна в основанието на задължението между страните в наемното провоотношение. Включването на третото лице като гарант създава задължения на същото към кредитора в правоотношението, но не може да доведе до новиране на основното зъдължение. Подържа се в жалбата, че по отношение на предявения срещу П. Т. иск по делото е безспорно, че Т. е страна по подписания анекс, в качеството й на гарант. По делото е разпитан свидетеля А. Ч., участвал активно във водените между страните преговори, който в съдебно заседание подробно разяснил каква воля са имали страните и какво значение са вложили в посоченото в анекса качество „гарант" на П. Т.. Свидетелят посочил, че страните са приели и не е имало спор между тях, досежно обстоятелството, че П. Т., в качеството си на „гарант" гарантира за изпълнението на вземанията на „СОФИЯ САУТ РИНГ МОЛ" ЕАД по анекса и ще бъде отговорна при неизпълнение от страна на „БИГСАЙЗ" ЕООД.В решението си първоинстанционният съд е развил подробни мотиви досежно тълкуването на съдържание на използвания от страните термин „гарант“, но от същото не ставало ясно поради каква причина съдът не кредитира показанията на свидетеля, като в същото е посочено единствено, че свидетелят установява собственото си тълкуване на термина „гарант".Подържа се, че от страна на ответниците не са ангажирани никакви доказателства, които да установят различна фактическа обстановка при воденето на преговорите, респективно, че тяхната воля при подписването на анекса е била единствено учредяването на залог върху бъдещо вземане. Съдът счита, че становището на жалбоподателя е неоснователно. При внимателното запознаване със свидетелските показания на свидетеля Ч. се установява, че същия като правен консултант на жалбоподателя е заявил, че не е участвал в съставянето на анекса, но е бил в течение на водените между страните преговори.Свидетелят е установил в хода на преговорите какви варианти за гарантиране на вземането на жалбоподателя са обсъждани /випсване на особен залог, сключване на предварителен договор за продажба на имот/, които обече не са съ осъществили.Свидетелят установява, че при воденето на преговорите под „гарант“ се е разбирало поемане на обезпечение в лично качество от страна на въззиваемата Т.. Съдът счита, че в настоящия случай, касателно отговорността на въззиваемата Т., е от значение договореното в сключения между страните анекс, а не обсъжданите в хода на преговорите намерения на страните.Поради това съдът счита, че установеното от свидетеля е несъотносимо към предмета на делото.Както много добре е посочено в обжалваното решение договореното в споразумението задължение на гаранта да учреди залог на вземанията си в полза на наемодателя от продажбата на посочения имот не включва в правата на заложния кредитор възможността за насочване на изпълнение към имуществени права на залогодателя П. И. Т..Т. не е носител на обезпеченото задължение.Същото е единствено в правната сфера на „БИГСАЙЗ“ ЕООД, поради което и от Т. не може да се претендира изпълнението на самото обезпечено вземане.Т. е поела задължението да учреди залог върху бъдещото свое вземане, което задължение не е изпълнила.Така договореното „гарантиране“ на вземането е било поставено в зависимост от сбъдването на допълнителни условия /евентуалната продажба на имота и учредяването от страна на Т. на залог върху вземанията от продажбата/, които условия не са се сбъднали.Следва да се подчертае, че в случая, нямаше да има спор относно отговорността на Т., ако страните бяха използвали правния институт на встъпването в дълг или поръчителството, което разбира се е въпрос на правна техника. Неоснователно е становището на жалбоподателя, че от страна на ответниците не са ангажирани никакви доказателства, които да установят различна фактическа обстановка при воденето на преговорите, респективно, че тяхната воля при подписването на анекса е била единствено учредяването на залог върху бъдещо вземане. В настоящия случай следва да се има предвид, че доказателствената тежест за уважаването на иска се носи от ищеца-в случай жалбоподателя.Поради това, именно на него се пада задължението да установи поемането на отговорността за задължението от страна на Т. с някои от законнопредвидените способи. Подържа се в жалбата, че жалбоподателят търпи вреди в резултат на неизпълнението на задължението за учредяване на залог, поради това, че по делото е установено, че през 2019 г. П. Т. е прехвърлила собствеността върху посоченият в анекса недвижим имот на трето лице и то срещу погасяване на друго нейно задължение /даване вместо изпълнение/. Съдът счита, че становището на жалбоподателя е неоснователно.От страна на Т. е налице неизпълнение на нейното задължение да учреди залог върху вземането й от продажбата на посочения имот, но между това неино неизпълнение и настъпилата вреда за жалбоподателя липсва пряка причинно-следствена връзка. Вредата в случая настъпва за жалбоподателя от неплащането на сумата по споразумението от страна на наемателя и липсата на защита на правата на наемодателя в рамките на давностния срок. С оглед на горното обжалваното решение следва да бъде потвърдено. Подържа се, че по отношение на присъдения в полза на ответника П. Т. размер на адвокатско възнаграждение същия е прекомерен предвид обема на предоставената правна защита и фактическата и правна сложност на делото.Обръщам внимание, че процесуалният представител на Т. бил изготвил единствено отговор на искова молба, като не е извършвал каквито и да било други процесуални действия.Подържа се, че размерът на дължимото адвокатско възнаграждение се определя не само въз основа на материалния интерес, но и с оглед на фактическата и правна сложност на делото, броя проведени открити съдебни заседания, броя, вида и характера на извършените от адвоката процесуални действия и цялостната защита на съответната страна. Съдът счита, че становището на жалбоподателя е неоснователно.На първо място в чл.7, ал.2 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения размерите на минималните възнаграждения са в зависимост от цената на иска, а не от вида и обема на извършената по делото адвокатска работа.Действителната правна и фактическа сложност на делото е от значение при направено възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение, но дори и тогава същото не може да бъде по-малко от размера посочен в чл.36 от ЗАдв.В случая не е налице такава хипотеза.по делото са обективно съединени два иска-за 124 528, 69 лева-главница и за обезщетение за забава върху главницата в размер на 37 900, 00 лева.При тази цена на двата иска съгласно чл.7, ал.2 от Наредбата минималното адвокатско възнаграждение е 9 631лв. за първия иск и 3682лв.-за втория или общо 13 313лв.В случая договореното и заплатено възнаграждение от страна на Т. е 9 900лв. което дори е под минимума предвиден в Наредбата. По отношение на присъдените в полза на ответника „БИГСАЙЗ" ЕООД съдебно-деловодни разноски за адвокатско възнаграждение се подържа, че са неправилни изводите на първоинстанционния съд досежно тяхната дължимост. В договорът за правна защита, предвид обстоятелството, че размерът на претендирания адвокатски хонорар надвишава сумата от 10 000, 00 лева, изрично в договора е уговорено, че същото следва да бъде заплатено по банков път. В кориците на делото липсвало извлечение от банкова сметка, което да установи действителното плащане на дължимата сума. Подържа се, че обстоятелството, че на гърба на договора е отбелязано, че уговореното възнаграждение е получено в брой, не може да санира липсата на представено по делото извлечение от банкова сметка и същото цели единствено заобикаляне на даденото от ОСГТК на ВКС задължително тълкуване и прилагане на правните норми досежно присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение. Съдът счита, че становището на жалбоподателя е неоснователно.Отбелязването на гърба на договора за правна помощ, че сумата 13 380лв. е получена в брой е достатъчно доказателство, че същата е получена. По какъв начин ще бъде договорено заплащането на сумата и как тя на практика ще бъде получена е въпрос, който касае отношенията между страните по договора за правна помощ.За да бъде ангажирана отговорността на загубилата делото страна следва да са налице доказателства и за реалното заплащане на сумата, каквото в случая представлява отбелязването на гърба на договора за правна помощ.От факта, че получанета в брой сума надвишава законовото ограничения за плащане в брой на суми над 10 000лв. не може да се направи извод за недължимост на присъденото адвокатско възнаграждение. Отделно от горното присъденото на ответниците по делото адвокатско възнаграждение е в размор по нисък от този, който е договорен и заплатен от жалбоподателя на неговия процесуален представител. С оглед на горното обжалваното определение следва да бъде потвърдено. По отношение на разноските Предвид решението по спора и на основание чл.78, ал.3 във връзка с чл.273 от ГПК жалбоподателят би следвало да бъде осъден да заплати на въззиваемите по делото направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение.В случая обече, от страна на въззиваемите са представени договори за правна помощ за процесуално представителство пред настоящата инстанция, но не са представени доказателства за заплащането на сумите- разписка за платената сума по отношение на въззиваемата Т. и платежно нареждане –по отношение на въззиваемото дружество. Водим от горното Софийският апелативен съд