Решение № 169 от 10.8.2026 г. на Апелативен съд - Велико Търново по дело № 158/2026 г.

гражданско дело № 20264000500158 по описа за 2026 година С Решение № 613/18.12.20265 год., постановено по гр. д. № 251/2025 г. по описа на Великотърновския окръжен съд е осъдена Прокуратурата на Република Б. да заплати на П. И. Е. от гр. Павликени сумата от 5 000 лв. представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на престоя му от 49 дни извън срока и размера на наложеното му наказание „Лишаване от свобода " в затворническо общежитие гр. Ловеч, като със същото решение е отхвърлил иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за горницата над 5 000,00лв. до пълния заявен размер от 30 000,00 лева, като неоснователен и недоказан. Със същото решение е осъдена Прокуратурата на Република Б., представлявана от Главния прокурор на Република Б., гр. София, бул. „Витоша", № 2, Съдебна палата да заплати на адвокат И. М. - ВТАК, адрес: гр. В. Търново, бул. „Б.", № 2, ет.1, офис 3 сума в размер на 1 000,00лв. за адвокатско възнаграждение, за оказаната безплатна правна помощ на П. И. Е., ЕГН: ••••••••••. Постъпила е въззивна жалба от Н. И. – прокурор в ОП – Велико Търново против Решение № 100/23.02.2026 год., постановено по гр. д. № 251/2025 г. по описа на Великотърновския окръжен съд в частта, с която е осъдена Прокуратурата да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5000лв. и в частта за разноските. В същата се излага, че решението в обжалваната част е неправилно и необосновано. Оспорва се размерът на присъденото обезщетение . Излага се, че по делото останали недоказани твърдяното надлежаване и незаконните действия на Прокуратурата на РБ във връзка с него. Изложени са подробни съображения в жалбата. Изтъква се, че първостепенният съд не е отчел обстоятелството, че ищецът е осъждан многократно ефективно на лишаване от свобода при първоначален строг режим. Освен това не е съобразил и обстоятелството, че в процесния случай ищецът е търпял наказанието си лишаване от свобода при общ режим, вместо изискуемия по закон строг такъв, който е определен с Решение №84 от 13.06.2024 г. по ЧНД №293/2024 г. на ВТОС, влязло в сила на 04.08.2024 г. Излага се, че първостепенния съд не е отчел последиците от поведението на ищеца във връзка с изтърпяване на наказанието лишаване от свобода във ФР Германия, за времето от 17.07.2019 г. до 04.10.2021 г., на която дата е бил депортиран в Б.. Сочи се, че ищецът е осъществил преход на територията на ФР Германия, където е задържан на 28.04.2022 г., с което е станал причина да бъде приведено в изпълнение оставащото му наказание лишаване от свобода с продължителност 651 дни. Твърди се, че ако ищецът е бил спазил условието на депортация, същият е нямало да търпи наказание „лишаване от свобода“ и да стигне до твърдяното от него надлежаване. Направено е искане да се отмени решението в обжалваната част и да се постанови друго, с което да бъде отхвърлен искът като неоснователен и недоказан, или да се намали размерът на присъденото обезщетение, съобразно с това и присъдените разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от П. И. Е., чрез адвокат И. М., в който заема становище за неоснователност на въззивната жалба. По делото е постъпила и частна жалба от Н. И. – прокурор в ОП – Велико Търново срещу Определение № 284/23.02.2026 г., постановено по гр. дело № 251 по описа за 2025 г. на ВТОС. С жалбата се оспорва размера на присъдените разноски в тежест на Прокуратурата на РБ, като необоснован и недоказан. Изтъква се, че присъденото адвокатско възнаграждение значително надвишава предвиденото съобразно наредбата по чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата. Сочи се, че процесното дело не се отличава с правна и фактическа сложност и освен това съгласно решението на СЕС по дело № С- 438/2022 г. от 25.01.2024 г. съдът следва да присъди разумни, пропорционални и справедливи разноски, които да не са обвързани с установените минимални размери на адвокатските възнаграждения по смисъла на Наредба № 1. Отправено е искане да се отмени обжалваното определение и да се постанови друго такова, с което да се намали размерът на присъденото адвокатско възнаграждение под определените минимални размери, съобразно Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на частната жалба от П. И. Е., чрез адвокат И. М., в който заема становище за неоснователност на изложените в жалбата съображения. Първоинстанционният съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 2, ал. 1, т. 6 във вр. с чл. 4 от Закона за отговорността на държавата и общините, като отчитайки продължителността на наказателното производство, поведението на пострадалия и съобразно уредените в чл. 52 от ЗЗД критерии за справедливост за заместващото обезщетение за причинени неимуществени вреди, е определил обезщетение в размер на 5 000 лв. Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбите. Първоинстанционното решение е постановено от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е и е разбираемо. Следователно обжалваният съдебен акт не е нищожен по смисъла на чл. 270, ал. 1 и 2 от ГПК. При извършената служебна проверка с оглед на всички процесуални нарушения, които водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение, съдът констатира, че същото е валидно и допустимо. Не е налице нито един от пороците, които обуславят нищожност или недопустимост на същото. Апелативен съд - Велико Търново, след като разгледа жалбата, обсъди доводите на противната страна, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, провери правилността на обжалваното решение, съобразно правомощията си, приема за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт: Пред първоинстанционният съд е предявен осъдителен иск за неимуществени вреди с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 6 във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ. Въззивният съд е обвързан само от наведените във въззивн ата жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение - арг. от чл. 269, изр. второ от ГПК, поради което следва да се произнесе само в пределите на наведените доводи във въззивната жалба, а служебно-само когато неправилно е приложена императивна материалноправна разпоредба. Съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ държавата отговоря за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда при изпълнение на наложено наказание над определения срок или размер. ВТОС е приел, че в конкретния случай са налице на елементите от фактическия състав на основанието по чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОДОВ, предвид доказването на обстоятелствата, които го формират, а именно, че при изпълнение на определеното наказание лишаване от свобода ищецът е изтърпял повече от определения срок с 49 дни. Съгласно чл. 4 ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като обезщетение се дължи при наличие на причинна връзка между незаконните действия или бездействия и претърпените вреди, като отговорността е обективна. Предявен е иск от П. И. Е., чрез пълномощника адв. И. М., срещу Прокуратурата на Р Б. с правно основание чл.2, ал.1, т.6, вр. чл.4 от ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30000лв. /след увеличение на исковата претенция/. В исковата молба е посочено, че ищецът е изтърпял наказание „лишаване от свобода“, и вреди по повод изпълнение на наложеното му наказание над определения срок и размер в затворническо общежитие - В.Търново при затвора в гр.Ловеч, изразяващо се в изпълнение на наказанието в размер на 49 дни над определения от присъдата срок и размер, чието обезщетяване претендира. От данните по делото се установява, че с Решение №156/27.10.2023г. по чнд №399/23г. по описа на Окръжен съд -Велико Търново е призната и приета за изпълнение присъда № 22 Kls 180 Js 9251/19, постановена на 19.08.2020 г. на Окръжен съд Карлсруе, Федерална Република Германия, влязла в сила на 19.08.2020 г., с която П. И. Е. с ЕГН ••••••••••, е признат за виновен в престъпление извършено в периода 20.12.2018 г. до 19.04.2020 г. /десет отделни деяния/ в гр. Карлсруе, Федерална Република Германия, квалифицирано по чл. § 242, ал. 1, § 243, ал. 1, изр. 1 и изр. 2, т. 3, ал. 2, Наказателния кодекс ( S t G B ) на Федерална Република Германия, съответстващо на чл. 195, ал. 1, т. 7, вр. чл. 26 от НК на Република Б. и за престъпление извършено в периода от 20.12.2019 г. до 20.04.2019 г. /тринадесет отделни деяния/ и квалифицирано по § 263 ал. 1, ал. 3, изр. 1 и изр. 2, т. 1, вариант 1, § 263а, ал. 1 и ал. 2 от Наказателния кодекс (StGB) на Федерална Република Германия, съответстващо на чл. 249, ал. 1, вр. чл. 26 от НК на Република Б., за които му е определено и наложено едно общо наказание „лишаване от свобода" за срок от три години и седем месеца. На основание чл.12 ал.9 от ЗПИИСАННЛСМВЛС е приспаднато при изпълнение на това наказание, времето през което осъденият П. И. Е. е бил задържан и е изтърпявал наказание лишаване от свобода по постановената присъда с обща продължителност от 778дни, както и времето до фактическото му предаване от Федерална Република Германия в Република Б. за изпълнение на присъдата. С решение № 463 от 30.09.2024г. по н.д. №663/24г. на ВКС е възобновено производството по ЧНД № 399/23г. по описа на Окръжен съд -Велико Търново и е отменено постановеното Решение №156/27.10.2023г. в частта, в която от определеното на П. И. Е. наказание лишаване от свобода е извършено приспадане от 778 дни - обща продължителност на времето на задържане и изтърпяване на наказанието лишаване от свобода по време на изпълнението му във ФРГ и делото е върнато за ново разглеждане в посочената част от друг състав на ВТОС от стадия на съдебното заседание. В решението си ВКС е посочил,че е останало неизяснено обстоятелството колко дни от определеното за изтърпяване на Е. общо наказание следва да се приспаднат,/какъв е общият период на задържането и на търпяното наказание във ФРГ/,респективно какъв остатък трябва да изтърпи. Посочено е, че съдът е следвало да констатира несъответствието в приложените по делото справки и да предприеме действия за отстраняването му чрез допълнителни консултации с издаващата държава и като не го сторил е нарушил изискването на чл.14 ал.1 от НПК за всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. При новото разглеждане на делото в посочената част с Решение №196 от 11.12.2024г. по ЧНД№571/24г. ОС-Велико Търново е приспаднал на основание чл.12 ал.9 от ЗПИИСАННЛСМВЛС при изпълнение на наказанието лишаване от свобода, времето, през което осъденият П. Е. е бил задържан и е изтърпявал наказание лишаване от свобода по постановената присъда в Република Германия с обща продължителност 778 дни, приспаднал е изтърпяното наказание лишаване от свобода във ФРГ с остатък 437 дена за търпене в Република Б., които е започнал да търпи от 11.01.2024г. до 07.06.2024г. С решение № 36/18.03.2025 г., постановено по в.ч.н.д. 1/2025 г. по описа на ВТАС, съдът е отменил горепосоченото решение № 196/11.12.2024 г., постановено по ч.н.д. 571/2024 г. по описа на ВТОС, като е приспаднал на основание чл. 12, ал. 9 от ЗПИИСАННЛСМВЛС при изпълнение на наказанието „лишаване от свобода“ в размер на три години и седем месеца наложено на П. И. Е. по признатата и приета за изпълнение присъда Присъда № 22 Kls 180 J s 9251/19 на Окръжен съд Карлсруе, Федерална република Германия, влязла в сила 19.08.2020 г., времето през което осъденият е търпял мярка задържане и наказание лишаване от свобода в Република Германия с остатък от наказанието към 29.03.2023 г. в размер на 437 дни, изтърпяно от тази дата наказание до фактическото предаване на лицето в Република Б. на 10.01.2024 г., както и изтърпяното наказание лишаване от свобода в Република Б. от 10.01.2024 г. до 07.06.2024 г. По делото е приложена справка за работни дни – платен и доброволен труд по месеци за периода 11.01.2024 г. до 07.06.2025., както и справка от разплащателна ведомост на л. от. св. П. Е. за същия период, издадени от Министерство на правосъдието „Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – Затвора, гр. Ловеч, от които се установява, че има несъответствие между броя отработени дни, посочени в справката и във ведомостта за изплащане. Приложена е и втора справка, издадена от Началника на Затвора-Ловеч, касаеща същия период и броя на отработените от Е. работни дни, в която обаче техният общ брой е 75. Приложено е и уведомително писмо от Началника на Затвора, гр. Ловеч – от което се установява, че е прекъснато изпълнението на наказанието на лицето П. Е. на 07.06.2024 г. и същият е освободен от затвора документално на 31.03.2025 г. С уведомително писмо, Началникът на Затвора, е уведомил защитника на лишения от свобода – адвокат И. М., че се прекратява преписка № Р-22-23 на ВТОП, поради освобождаването и свалянето от отчет от затвора гр. Ловеч, л. от. св. Е. на 31.03.2025 г. Съгласно чл. 177, ал. 1 от ЗИНЗС - о свобождаването от изтърпяване на наказанието се извършва в деня, в който изтича срокът на наложеното с присъдата или намаленото с помилване и зачитане на работните дни наказание, а съгласно ал. 3 от същата разпоредба - с роковете, изчислени в години и месеци, изтичат на същото число на месеца, на което лишеният от свобода е задържан. Ако месецът няма такова число, срокът изтича в последния му ден. Съгласно разпоредбата на чл. 178, ал. 1 от ЗИНЗС п ри изчисляване срока на изтърпяното наказание два работни дни се смятат за три дни лишаване от свобода, с изключение на работните дни, зачитането на които е отменено от съда. Съгласно чл. 146 от Закона за съдебната власт прокурорът упражнява надзор за законност върху изпълнение на наказанията и на другите принудителни мерки в местата за задържане. Видно от данните по делото, ищецът не е доказал при условията на пълно и главно доказване твърдяното надлежаване-изпълнение на наложено наказание над определения срок, същото да е в размер на 49 дни, и още помалко-незаконни действия от страна на Прокуратурата на Република Б. във връзка с това. Дори в приложените две справки от Началника на Затвора в гр. Ловеч има несъответствие в посочения брой отработени дни-в първата от тях те са общо 58, а във втората-75. Налице е несъответствие и между първата справка и разплащателната ведомост за този период-във ведомостта са посочени като отработени 50 дни. От изложеното следва, че ищецът не е ангажирал доказателства за твърденията си-че спрямо него е налице изпълнение на наказанието лишаване от свобода над определения срок-с 49 дни, а в негова тежест е да установи факта на твърдяните незаконни действия на Прокуратурата при изпълнение на наказанието му и настъпването на вредите,чието обезщетяване претендира. Същият не е ангажирал доказателства за проведена административна и съдебна процедура по отношение зачитането на броя отработени дни, която да е приключила с влязъл в сила съдебен акт, а в настоящото производство такава не може да бъде извършвана, тъй като зачитането на броя на работните дни, през които лишеният от свобода е изпълнявал трудова норма, е в компетентността на Началника на затвора, респ.-Главния директор на ГДИН и съобразно чл.146 ал.1 т.3 от ЗСВ-на Прокуратурата. В случай, че лишеният от свобода е считал, че не са спазени правата му по чл.178 ал.1 от ЗИНС, той е следвало да обжалва Заповедта на Началника на затвора, респ.-на Гл.директор на ГДИН по реда на АПК или по реда на НПК-постановлението на прокурора. Данни за успешно проведени такива производства, при които е установено незачитане на броя на работните дни, през които л.св. е полагал труд, нямаищецът не е ангажирал такива, а нему принадлежи доказателствената тежест за това. В съдебно заседание пред първоинстанционния съд, проведено на 12.11.2025 г., процесуалният представител на ищеца е заявил, че Е. е потърсил правата си, като е входирал жалба в Административен съд – Велико Търново на 08.05.2024 г. по повод реализиралото се според него надлежаване. Същата е приложена като доказателство по делото, по нея е образувано адм.дело № 372/ 2024г. по описа на Административен съд-В.Търново, но липсват както твърдения, така и данни това производство да е приключило с влязъл в сила съдебен акт, с който да е установено извършеното нарушение-твърдяното надлежаване. Съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ, Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при изпълнение на наложено наказание над определения срок или размер. За да бъде уважен предявения иск следва да са налице всички елементи от фактическия състав на цитираната разпоредба, а именно – да е налице наложено наказание на ищеца, изпълнението на което да е продължило над определения срок, настъпили за лицето вреди вследствие на това. Безспорно следва да е налице и правнорелевантната причинна връзка между действията на ответната страна и увреждането на ищеца, която се извежда от общите правила на чл. 51 от ЗЗД и чл. 4 от ЗОДОВ. Съгласно чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. На обезщетяване по реда на ЗОДОВ подлежат само онези вреди, чието настъпване е установено по категоричен начин от събраните по делото доказателства. От събраните по делото доказателства не се установява твърдяното от ищеца наличие на предпоставките, визирани в чл.2 ал.1 т.6 от ЗОДОВ-изпълнение на наложено наказание над определения срок, респ.-настъпили за него вследствие на това незаконно действие на Прокуратурата на Р Б. неимуществени вреди. С оглед на това, настоящият състав намира, че не са налице елементите от фактическия състав на посочената разпоредба, които да обосновават ангажиране на отговорността на Прокуратурата. От доказателствата по делото не може да се установи наказанието „лишаване от свобода“ спрямо Е. да е продължило над срока, определен с присъдата.Безспорно изпълнението на наложените наказания е в правомощията на Прокуратурата, но съгласно чл.146 ал.1 т.3 ЗСВ при упражняване на надзор за законност върху изпълнение на наказанията, на другите принудителни мерки и в местата за задържане прокурорът може да разглежда предложения, сигнали, жалби и молби във връзка с изпълнение на наказанията и на другите принудителни мерки, предвидени със закон. Доказателства за проведена такава процедура-подадена жалба от Е. до прокурора, упражняващ надзор за законност при изпълнение на наказанието му лишаване от свобода, и произнасяне по такава жалба, няма. А както вече бе посочено, гражданският съд в настоящото производство няма такива правомощия-да се произнася по зачитането на броя на работните дни, в които Е. е положил труд, въз основа на който факт следва да бъде направен извода дали е налице твърдяното надлежаване-изпълнение на наказанието лишаване от свобода спрямо Е. над определения с присъдата срок. С оглед изложеното, настоящата инстанция счита, че предявеният иск по чл.2 ал.1 т.6 от ЗОДОВ е неоснователен и недоказан. Като неправилно следва да бъде отменено решението на ВТОС, допълнено с решение по чл.250 ГПК, в обжалваните части и вместо него-да бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлен предявеният иск за обезщетение за неимуществени вреди за сумата от 5000лв., ведно със законната лихва от 21.11.2024г. С оглед изхода на спора и отмяна на осъдителното решение, вкл. и в частта за разноските, не са налице условията за произнасяне по чл.248 ГПК, поради което следва да бъде отменено и определението на ВТОС, постановено по чл.248 ГПК. Водим от горното, ВТАС