Решение № 163 от 1.4.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 689/2025 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба вх. № 90399 от 25.07.2025г. по описа на Софийски градски съд, подадена от „ПЛАНЕКС“ ЕООД, ЕИК 813087785, и „ГРИЙНТЕХ ИНЖЕНЕРИНГ СОЛЮШЪНС“ АД, ЕИК 201210822, чрез адв. К. Г. К., срещу решение № 993 от 05.07.2025г., постановено по търговско дело № 20241100900636 по описа за 2024 година на Софийски градски съд, ТО, VI-6 състав, с което: на основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД, „ПЛАНЕКС“ ЕООД, ЕИК 813087785, и „ГРИЙНТЕХ ИНЖЕНЕРИНГ СОЛЮШЪНС“ АД, ЕИК 201210822, са осъдени да възстановят/заплатят солидарно, на „МОНТАЖИ“ ЕАД, ЕИК 831629999, сумата от 16 872 536,16лв., представляващи заплатени от ищеца авансово по допълнително споразумение №1, сключено на 20.08.2020г. към рамков договор от 02.10.2019г., от който ищецът при условията на чл.268 ЗЗД се е отказал, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 29.03.2024 година до окончателното заплащане на сумата ; на основание чл.86 ЗЗД, „ПЛАНЕКС“ ЕООД, ЕИК 813087785, и „ГРИЙНТЕХ ИНЖЕНЕРИНГ СОЛЮШЪНС“ АД, ЕИК 201210822, са осъдени да заплатят солидарно на „МОНТАЖИ“ ЕАД, ЕИК 831629999, сумата от 814 718,53лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на сумата от 16 872 536,16лв. за периода на забава от 22.11.2023 година до 28.03.2024година, включително; на основание чл.86 ЗЗД, „ПЛАНЕКС“ ЕООД, ЕИК 813087785, и „ГРИЙНТЕХ ИНЖЕНЕРИНГ СОЛЮШЪНС“ АД, ЕИК 201210822, са осъдени да заплатят солидарно на „МОНТАЖИ“ ЕАД, ЕИК 831629999, сумата от 673 237,50лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на сумата от 45 000 000лв., за периода на забава от 22.11.2023година до 01.01.2024 година; на основание чл.78, ал.1 ГПК, „ПЛАНЕКС“ ЕООД, ЕИК 813087785, и „ГРИЙНТЕХ ИНЖЕНЕРИНГ СОЛЮШЪНС“ АД, ЕИК 201210822, са осъдени да заплатят на „МОНТАЖИ“ ЕАД, ЕИК 831629999, сумата от 995 285,69лв., представляваща направени по делото разноски. Въззивниците поддържат, че първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, изразяващо се в необсъждане на всички наведени от тях, в качеството им на ответници, възражения срещу основателността на предявените искове, както и в непълно съобразяване на относимите по делото факти и събраните доказателства при формиране на правните изводи. По същество въззивниците оспорват извода на първоинстанционния съд, че с клаузата на чл.18, ал. 3 от Допълнителното споразумение от 20.08.2020г. страните са дерогирали приложението на чл.268, ал.1 ЗЗД. В тази връзка поддържат, че посочената договорна уговорка има за предмет единствено уреждането на правото на изпълнителя да задържи сума, равна на стойността на реално извършеното към момента на отказа на възложителя, за сметка на авансово изплатеното възнаграждение, без да засяга правото му да претендира останалите вземания по чл.268, ал. 1 ЗЗД – за направените разноски и за печалбата, която би реализирал при изпълнение на договора. В подкрепа на това тълкуване въззивниците изтъкват, че към момента на сключване на договора страните обективно не са могли да предвидят дали и кога възложителят ще упражни правото си на отказ. Според тях, ако се приеме, че клаузата на чл.18, ал.3 ограничава отговорността на възложителя до стойността на изработеното в рамките на авансово заплатеното възнаграждение, това би могло да доведе до хипотеза, при която този размер не покрива действителната стойност на извършеното. В подобен случай изпълнителят не би могъл да реализира в пълен обем вземането си, което от своя страна би довело до неоснователно обогатяване на възложителя за негова сметка.

В този контекст

въззивниците поддържат още, че първоинстанционният съд е нарушил правилата на чл.20 ЗЗД при тълкуване на клаузата на чл.18, ал.3 от споразумението, като не е съобразил общия разум и обстоятелствата, при които същото е било сключено. Изтъкват, че в съдържанието на посочената клауза не се съдържат думи и изрази, които да обосновават извод, че страните са целели чрез нея да уредят изчерпателно и единствено имуществените последици при отказ на възложителя от договора, поради което липсва основание да се приеме, че в нея е инкорпорирана обща воля за дерогиране на приложението на чл.268, ал. 1

ЗЗД. Евентуално, при приемане, че клаузата на чл.18, ал.3 от Допълнителното споразумение урежда изчерпателно отношенията между страните при отказ на възложителя и дерогира изцяло приложението на чл.268, ал. 1 ЗЗД, въззивниците релевират възражение за нейната нищожност поради противоречие с добрите нрави. В тази връзка поддържат, че така уговореното разрешение води до несправедливо разпределение на имуществените последици от отказа, доколкото поставя изпълнителя в неблагоприятно положение, ограничавайки възможността му да реализира в пълен обем вземанията си, включително за направените разноски и за печалбата, която би получил при изпълнение на договора – последната представляваща и основната икономическа цел на участието в търговското правоотношение. Според въззивниците това създава предпоставки за неоснователно обогатяване на възложителя за сметка на изпълнителя, поради което клаузата следва да бъде обявена за нищожна като противоречаща на принципа на справедливостта, присъщ на добрите нрави. Въззивниците оспорват и правилността на първоинстанционното решение, в частта, с която са приети за основателни претенциите на въззиваемия за присъждане на законни лихви на основание чл. 86, ал.1 ЗЗД. Поддържат, че законна лихва не се дължи при наличие на спорно вземане, а и такава не е предвидена в споразумението, с което страните са признали дължимостта на вземането от 45 000 000 лв. Предвид изложените аргументи, въззивниците искат от въззивния съд да постанови съдебно решение, с което да отмени Решение №993 от 05.07.2025г.,постановено от Софийски градски съд, TO, VI - 6 състав, по търг. дело №20241100900636 по описа на Софийски градски съд за 2024г., като отхвърли предявените искове, като неоснователни. В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от страна на „МОНТАЖИ“ ЕАД, ЕИК 831629999, с който се изразява становище за нейната

неоснователност, по подробно изложени съображения, съответно за правилност на обжалваното решение, като се претендират разноски. В отговора се поддържа разбирането на първоинстанционния съд относно диспозитивния характер на разпоредбата на чл.268, ал.1 ЗЗД, както и че имуществените последици при отказ на възложителя от процесния договор за изработка са изцяло и изчерпателно уредени с клаузата на чл.18, ал.3 от Допълнителното споразумение от 20.08.2020г., като същите са ограничени до стойността на извършеното към момента на отказа.

Софийският апелативен съд, след като обсъди посоченото в жалбата във връзка с атакувания съдебен акт, намира следното:

Производството по делото е образувано по иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД, с който „МОНТАЖИ“ ЕАД претендира осъждане на ответниците „ПЛАНЕКС“ ЕООД, ЕИК 813087785, и „ГРИЙНТЕХ ИНЖЕНЕРИНГ СОЛЮШЪНС“ АД, ЕИК

201210822, в качеството им на съдружници в ДЗЗД „ПЛАНЕКС – ГЕС“, да заплатят сумата от 16 872 536,16 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Кумулативно са предявени и искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с които се претендира осъждане на ответниците да заплатят на ищеца сумата от 673 237,50 лв. - законна лихва за забава върху сумата от 45 000 000 лв. за периода от 22.11.2023 г. до 01.01.2024г., както и сумата от 814 718,53 лв. - законна лихва върху главницата от 16 872 536,16 лв. за периода от 22.11.2023 г. до датата на подаване на исковата молба – 29.03.2024 г.

Ищецът твърди, че едноличен собственик на капитала му е държавното дружество „ДЪРЖАВНА КОНСОЛИДАЦИОННА КОМПАНИЯ“

ЕАД, на което държавата е възложила осъществяването на проектирането, строителството и авторския надзор на обект „Нов правителствен комплекс от сгради за нуждите на администрацията“, финансиран изцяло със средства от държавния бюджет. С договор от 21.07.2020г. „ДЪРЖАВНА КОНСОЛИДАЦИОННА КОМПАНИЯ“ ЕАД е

възложило изпълнението на посочените дейности на „МОНТАЖИ“ ЕАД, което от своя страна е превъзложило изпълнението им на ДЗЗД с наименование „ПЛАНЕКС – ГЕС“, в което като съдружници участват „ПЛАНЕКС“ ЕООД, ЕИК 813087785, и „ГРИЙНТЕХ ИНЖЕНЕРИНГ СОЛЮШЪНС“ АД, ЕИК 201210822, въз основа на Допълнително споразумение № 1 към рамков договор от 02.10.2019г. Ищецът твърди, че съобразно постигнатите между страните договорености е заплатил авансово възнаграждение в размер на 79 200 000 лв., като ДЗЗД „ПЛАНЕКС – ГЕС“ е пристъпило към изпълнение на възложените дейности и е завършило първия етап от предмета на договора. На 29.07.2021г. изпълнението на проекта е спряно с решение на Министерския съвет на Република България, поради което „ДЪРЖАВНА КОНСОЛИДАЦИОННА КОМПАНИЯ“ ЕАД се е

отказало от договора, сключен с „МОНТАЖИ“ ЕАД. При тези обстоятелства ищецът е упражнил правото си на отказ от договора за изпълнение на проекта на основание чл.18, ал. 3 от споразумението, сключено с ДЗЗД „ПЛАНЕКС – ГЕС“, като на 14.11.2023г. им връчил уведомление за отказ от договора и е отправил и искане за възстановяване на авансово заплатеното възнаграждение в 7-дневен срок. В отговор „ПЛАНЕКС“ ЕООД и „ГРИЙНТЕХ ИНЖЕНЕРИНГ СОЛЮШЪНС“ АД са отказали да възстановят сумата, като са заявили претенции за дължимост от страна на възложителя на вече изпълненото по договора, направените във връзка с изпълнението разходи, както и за печалбата, която биха реализирали при надлежно изпълнение на договора, на основание чл. 268, ал. 1 ЗЗД. Ищецът отново поканил съдружниците в ДЗЗД да възстановят заплатения аванс. След кореспонденция между страните на 02.01.2024 г. ответниците възстановили сумата от 45 000 000лв., като впоследствие е било подписано и нотариално заверено споразумение, с което страните уредили част от отношенията си. С това споразумение „МОНТАЖИ“ ЕАД е признало вземане на ответниците в размер на 2 675 548,80 лв. с ДДС - възнаграждение за изпълнената част от възложеното, както и вземане в размер на 2 442 017,62 лв. - направени разходи по изпълнението. От своя страна „ПЛАНЕКС“ ЕООД и „ГРИЙНТЕХ ИНЖЕНЕРИНГ

СОЛЮШЪНС“ АД са признали вземането на „МОНТАЖИ“ ЕАД в размер на 12 209 897,42

лв. с ДДС, представляваща подлежаща на връщане част от авансово заплатеното от него възнаграждение и са се съгласили да го изплатят разсрочено, както следва: сума в размер на 3 209 897,42 лв. – в срок от три дни от подписване на споразумението, и сума в размер на 9 000 000 лв. – в срок до 31.05.2024 г. Страните изрично са заявили, че за остатъка от авансово заплатената сума в размер на 16 872 536,16 лв., претендиран от ответниците на основание чл.268, ал.1 ЗЗД като печалба от изпълнението на договора, не е постигнато съгласие. Ищецът поддържа, че съгласно постигнатите между страните договорености, и в частност разпоредбата на чл. 18, ал. 3 от Допълнителното споразумение, е дерогирана диспозитивната норма на чл.268, ал.1 ЗЗД, като при отказ на възложителя изпълнителят има право единствено на възнаграждение, съответстващо на стойността на извършената работа, но не и на претендираната печалба. С оглед изложеното за него е налице правен интерес да претендира връщане на остатъка от авансово заплатеното възнаграждение, над доказаните разходи и стойността на вече изпълненото, след приспадане на възстановената част, а именно сумата от 16 872 536,16лв., на основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Ищецът претендира и заплащане на обезщетение за забава по реда на чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като сочи, че по отношение на доброволно върнатата сума от 45 000 000 лв. забавата е продължила от 22.11.2023г. /седем дни след връчване на поканата за изпълнение/ до 01.01.2024г., поради което се дължи обезщетение в размер на 673 237,50 лв. Относно сумата от 16 872 536,16 лв. се поддържа, че забавата е продължила от 22.11.2023г. до датата на подаване на исковата молба – 29.03.2024 г., като за този период се претендира обезщетение в размер на 814 718,53 лв. С отговор на исковата молба ответниците „ПЛАНЕКС“ ЕООД, ЕИК 813087785 и „ГРИЙНТЕХ ИНЖЕНЕРИНГ

СОЛЮШЪНС“ АД, ЕИК 201210822, са оспорили претенциите на ищеца, като

неоснователни. Не оспорват, че между тях, като съдружници в ДЗЗД с наименование „ПЛАНЕКС – ГЕС“ и ищеца е сключен рамков договор от 02.10.2019 г. и допълнително споразумение № 1 от 20.08.2020 г., по силата на което ищецът им е възложил проектирането, строителството и упражняването на авторски надзор за обект: „Нов правителствен комплекс от сгради за нуждите на държавната администрация“, съгласно Приложение № 1 – Техническо задание като дейността е структурирана в два етапа: етап I – проектиране, включващ изготвяне на проектна документация във фаза „идеен проект“ и във фаза „технически проект“, и етап II – строителство, обхващащ изпълнение на строителномонтажни работи и упражняване на авторски надзор. Не оспорват и че въз основа на договореното са получили авансово плащане в размер на 79 200 000 лв. с ДДС.

Посочват, че са изпълнили първия етап от така възложената работа, като

последната е приета от възложителя без възражения, но на 14.11.2023г. са получили уведомление, с което той се отказва от договора поради наличие на основателна причина, а именно взето решение от Министерски съвет за спиране на проекта. Не оспорват, че с разпоредбата на чл. 18, ал. 3 от допълнителното споразумение е договорено, че при отказ от страна на възложителя от изпълнението му, изпълнителят има право да задържи част от заплатеното по реда на чл. 3, ал. 1, т. 1 авансово плащане, съответстваща на извършеното до момента. Оспорват, че с тази уговорка страните да са дерогирали разпоредбата на чл.268, ал.1 ЗЗД, като поддържат, че с нея е уредена единствено възможността изпълнителят да прихване дължимото му възнаграждение за изработеното директно от авансово изплатените суми, без с това да се ограничават останалите им права.

В тази връзка сочат, че при липса на изрични думи и изрази с дерогационен характер в чл.18, ал.3 от споразумението, в отношенията между страните следва да намери приложение разпоредбата на чл.268, ал.1 ЗЗД, поради което при отказ на възложителя изпълнителят има право не само на възнаграждение за извършеното, но и на направените разноски, както и на печалбата, която би получил от изпълнението на възложената работа. Намират, че в подкрепа на това тълкуване на изразената в чл. 18, ал. 3 от споразумението воля на страните е и поведението на самия възложител, който в споразумение от 18.03.2024г. изрично е признал не само правото на изпълнителя на възнаграждение за извършената до момента на отказа работа, но и правото му на направените разходи, като е следвал логиката на чл. 268, ал. 1 ЗЗД. Евентуално, ако съдът приеме, че клаузата на чл. 18, ал.3 от споразумението има дерогационен характер, то оспорват същата като нищожна поради противоречие с добрите нрави. В тази връзка посочват, че процесните отношения имат търговски характер и крайната им цел е извличане на печалба, поради което отричането на това право е в противоречие с добрите нрави. С оглед изложеното намират, че предвид направения от възложителя отказ от изпълнение на процесното допълнително споразумение, те в качеството на изпълнител имат право на печалбата, която биха получили от изпълнението на договора в размер на 16 872 536,16лв.

Оспорват и направените

претенции от страна на ищеца за заплащане на законна лихва върху сумите, които евентуално подлежат на връщане от тяхна страна, като сочат, че вземанията са били спорни, поради което за тях не се дължи законна лихва. Освен това заплащането на такава не било предвидено и по сключеното споразумение, с което страните са уредили отношенията си във връзка с дължимостта на възнаграждението за изпълнената работа и разноските по договора. Евентуално, в случай, че съдът приеме, че предявените искове са основателни поддържат възражение за прихващане със вземане в размер на 16 872 536,16 лв., което твърдят да е възникнало от същото правоотношение, но на основание чл.268, ал.1 ЗЗД и съставляващо печалбата, която биха имали ако възложителят не се беше отказал от изпълнението на договора.

Първоинстанционният съд, след като е

обсъдил събраните по делото доказателства и установената въз основа на тях фактическа обстановка, е приел предявените искове за процесуално допустими, а по същество – за основателни. Съдът е приел, че разпоредбата на чл.268, ал.1 ЗЗД има диспозитивен характер, доколкото с нея не се защитава обществен интерес, поради което същата намира приложение в отношенията между страните само при липса на различна уговорка съобразно принципа на свободата на договаряне по чл.9 ЗЗД. В тази връзка е приел, че в случая страните са дерогирали приложението на тази норма чрез уговорката, обективирана в чл.18, ал.3 от Допълнителното споразумение от 20.08.2020г., съгласно която при отказ от страна на възложителя изпълнителят има право единствено на възнаграждение, съответстващо на стойността на реално извършената работа. Съдът е намерил за неоснователно възражението на ответниците за нищожност на посочената клауза поради противоречие с добрите нрави. Посочил е, че в рамките на свободата на договаряне страните могат да уговарят ограничаване на имуществените последици при отказ от договора, като подобна уговорка не противоречи на добрите нрави, още повече че се касае за разходване на публични средства, което обуславя и наличие на защитим обществен интерес. С оглед на изложеното съдът е приел, че предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен, като на ищеца се присъди сумата от 16 872 536,16 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. При установена основателност на главната претенция съдът е приел за основателни и акцесорните искове по чл.86, ал.1 ЗЗД. В тази връзка е приел, че ответниците са изпаднали в забава от 22.11.2023г. – датата, следваща изтичането на срока за доброволно изпълнение, даден с поканата. Поради това е уважил претенцията за сумата от 673 237,50 лв., представляваща обезщетение за забава върху сумата от 45 000 000 лв. за периода от 22.11.2023г. до 01.01.2024г., както и претенцията за сумата от 814 718,53 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата от 16 872 536,16 лв. за периода от 22.11.2023 г. до 29.03.2024 г. – датата на подаване на исковата молба. Съдът е оставил без уважение и направеното от ответниците възражение за прихващане, като е приел, че правоотношенията между страните при отказ от страна на възложителя се уреждат изцяло от клаузата на чл.18, ал. 3 от Допълнителното споразумение, поради което разпоредбата на чл. 268, ал. 1 ЗЗД не намира приложение в дерогираната част. При това положение е приел, че в полза на ответниците не е възникнало вземане за печалба, която биха реализирали при липса на отказ от договора. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, прие за установено следното от фактическа страна: Страните не спорят по фактите установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, а по направените от съда правни изводи, въз основа на анализ на събраните по делото доказателства, поради което относно правилно установената фактическа обстановка по правния спор между страните настоящият въззивен състав препраща към мотивите на първоинстанционния съд, на основание чл.272 ГПК. Във въззивното производство не са представени нови доказателства, които да водят до промяна на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка. Софийският апелативен съд, в изпълнение на правомощията си по чл.269 ГПК, след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на обжалваното решение, обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, съобразно посочените от въззивниците основания за неправилност на първоинстанционния акт, прие следното:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срок по чл.259, ал.1 ГПК от легитимирани страни в процеса, имащи правен интерес от обжалване, и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Първоинстанционното решение, като постановено от законен съдебен състав, в изискващата се от закона писмена форма, в рамките на правораздавателни правомощия на съда и съобразено с твърденията на ищеца в исковата му молба относно обстоятелствата, на които се основава иска, и търсената с иска защита, е валидно и допустимо.

Разгледана по същество,

въззивната жалба е неоснователна. Настоящият състав на съда споделя изводите на първоинстанционния съд за неоснователност на предявените искове, като на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на обжалваното решение.

Предвид възраженията във въззивната

жалба следва да се има в предвид следното:

Страните не спорят, а и от доказателствата по делото се установява, че на 11.09.2019г. „ПЛАНЕКС“ ЕООД, ЕИК 813087785, и „ГРИЙНТЕХ ИНЖЕНЕРИНГ СОЛЮШЪНС“ АД, ЕИК 201210822, са

сключили договор за обединение съобразно чл.275 и чл.276 ТЗ /л.20/, с наименование „ПЛАНЕКС – ГЕС“, с цел да отговорят на изискванията на „Монтажи“ ЕАД за изпълнение на определени строително - монтажни работи, чрез обединяване на финансовите им ресурси, техническия потенциал и експертния капацитет, с оглед получаване на възлагане от посоченото дружество. В договора са уредени правният статус на обединението като неперсонифицирано лице, начинът на неговото представителство, вътрешните отношения между съдружниците, разпределението на дейностите, както и конкретните им права и задължения. По отношение на отношенията с „МОНТАЖИ“ ЕАД страните са постигнали съгласие, че ще носят солидарна отговорност както при подготовката на офертата, така и при изпълнението на договора за възлагане, като солидарността обхваща и плащанията. Не се спори по делото, че на 02.10.2019г. съдружниците в обединението „ПЛАНЕКС – ГЕС“ ДЗЗД са сключили рамков договор с „Монтажи“ ЕАД/л.23/. Съгласно чл.1 от договора изпълнителят – обединението „ПЛАНЕКС – ГЕС“ ДЗЗД, се задължил, срещу възнаграждение и на свой риск, да извършва възложени от „Монтажи“ ЕАД дейности, както и да предоставя за временно и възмездно ползване транспортни средства, строителна механизация и оборудване за обекти на възложителя. С разпоредбата на чл. 2 страните са уговорили, че договорът има рамков характер, като конкретните дейности, предмет на възлагане, ще се определят чрез допълнителни споразумения за отделни обекти, които съставляват неразделна част от него. Страните уговорили срок на действие на договора от 48 месеца, считано от датата на подписването му, като цената се определя въз основа на единични цени, относими към отделните допълнителни споразумения. Тези цени включват компонентите по чл.7 от договора, при договорена печалба за обединението в размер на 9 %. Съгласно чл.15 страните са уговорили, че при отказ от договора или от допълнителните споразумения от страна на възложителя, изпълнителят има право да задържи неприспаднатата част от авансовото плащане, извършено по реда на т.9, като предвидените санкции не изключват възможността за търсене на обезщетение по общия ред. Точка 9 от договора от своя страна предвижда, че изпълнителят има право на авансови плащания във връзка с възложените дейности, като техният размер, начин на изплащане и приспадане се определят в допълнителните споразумения между страните.

На 21.07.2020г. „ДЪРЖАВНА КОНСОЛИДАЦИОННА КОМПАНИЯ“ ЕАД, в качеството на възложител и въз основа на надлежно взето решение от министъра на икономиката, е сключило договор с „Монтажи“ ЕАД, в качеството на изпълнител, с предмет проектиране, строителство и упражняване на авторски надзор за обект: „Нов правителствен комплекс от сгради за нуждите на държавната администрация“, съгласно Приложение № 1 – Техническо задание. Предметът е структуриран в два етапа: етап I – проектиране, включващ изготвяне на проектна документация във фаза „идеен проект“ и във фаза „технически проект“, и етап II – строителство, обхващащ изпълнение на строително-монтажни работи и упражняване на авторски надзор. Не се спори по делото, че на 20.08.2020г. между ищеца „Монтажи“ ЕАД и „ПЛАНЕКС – ГЕС“ ДЗЗД е сключено допълнително

споразумение № 1 към рамковия договор от 02.10.2019 г./л.26/. Съгласно чл. 1 от споразумението предмет на договора е възлагането на дейности по проектиране, строителство и упражняване на авторски надзор за обект „Нов правителствен комплекс от сгради за нуждите на държавната администрация“, съобразно Приложение № 1 – Техническо задание. Изпълнението е структурирано в два етапа: етап I – проектиране, включващ изготвяне на идеен и технически проект, и етап II – строителство, обхващащ изпълнение на строително-монтажни работи и упражняване на авторски надзор. Съгласно чл. 2 от договора общата стойност на възложените дейности възлиза на 189 702 248 лв. без ДДС, от които 5 336 872 лв. без ДДС за етап I (2 229 624 лв. за идеен проект и 3 107 248 лв. за технически проект) и 184 365 376 лв. без ДДС за етап II, включващи 184 195 376 лв. за СМР и 170 000 лв. за авторски надзор. Ценообразуването е съобразено с елементите по рамковия договор, при договорена печалба в размер на 9 %. По отношение на плащането страните са уговорили авансово възнаграждение в размер на 35 % от общата цена, възлизащо на 66 000 000 лв. без ДДС, разсрочено на две части – 42 000 000 лв., платими в срок до 30 работни дни, и 24 000 000 лв., платими в срок до 120 работни дни от подписване на споразумението, като авансът подлежи на пропорционално приспадане от последващите плащания. Извършването на авансовото плащане е обвързано с представяне на фактура и гаранция по чл. 13 от договора. Уговорени са условията на междинните и окончателните плащания, както и начинът на плащане по банкова сметка на изпълнителя. С разпоредбата на чл. 18 са уредени последиците при прекратяване на договора поради неизпълнение или отказ. При отказ от страна на възложителя изпълнителят има право да задържи част от авансовото плащане, съответстваща на извършеното до момента изпълнение, а при отказ от страна на изпълнителя същият дължи връщане на полученото над стойността на извършеното и печалбата върху него по чл. 2, ал.2. С чл. 26 страните са уговорили дерогиране на чл. 15 от рамковия договор от 02.10.2019г., като при противоречие между двете споразумения предимство има настоящото допълнително споразумение. Безспорно е, че възложителят е превел на изпълнителя първото авансово плащане в размер на 42 000 000 лв. без ДДС /50 400 000 лв. с ДДС/ на 28.08.2020г., за което и е издадена приложената по делото фактура №1/31.08.2020г./л.30/. Второто авансово плащане е направено на 23.10.2020г. в размер на 24 000 000 лв. без ДДС / 28 800 000 лв. с ДДС/, за което по делото е приложена фактура № 2/23.10.2020г./л.33/. На 29.07.2021г., на извънредно заседание на Министерския съвет на Република България, обективирано в протокол № 41 от същата дата, е взето решение, с което се одобрява спирането на изграждането на нов правителствен комплекс на територията на „София Тех Парк“ АД, възложено на „ДЪРЖАВНА КОНСОЛИДАЦИОННА КОМПАНИЯ“ ЕАД, до постигане на съгласие между всички заинтересовани ведомства относно необходимостта от реализирането му. Министърът на икономиката е оправомощен да уведоми да „ДЪРЖАВНА

КОНСОЛИДАЦИОННА КОМПАНИЯ“ ЕАД и „МОНТАЖИ“ ЕАД за взетото решение, като

първото предприеме необходимите действия за ограничаване на потенциалните вреди, както за дружествата, така и за държавата.

От доказателствата по делото се установява, а и страните

не спорят, че с уведомление, връчено на 14.11.2023г. /л.36/, „Монтажи“ ЕАД е уведомило обединението „ПЛАНЕКС – ГЕС“ ДЗЗД и съдружниците в него, че въз основа на решението на Министерския съвет от 29.07.2021г. „ДЪРЖАВНА КОНСОЛИДАЦИОННА

КОМПАНИЯ“ ЕАД се е отказала от договора от 21.07.2020г., с който на това дружество са възложени дейности по проектиране, строителство и упражняване на авторски надзор за обект „Нов правителствен комплекс от сгради за нуждите на държавната администрация“, съгласно Приложение № 1 – Техническо задание. Вследствие на това и при наличие на основателна причина, на основание чл.18, ал. 3 от допълнителното споразумение към рамковия договор и „МОНТАЖИ“ ЕАД заявява отказ от допълнителното споразумение от 20.08.2020г. В уведомлението е посочено, че към момента на отказа дружеството е изплатило авансово сумата от 79 200 000 лв. с ДДС, поради което е отправено искане за нейното възстановяване по посочена банкова сметка. Същевременно е указано, че при наличие на претенции за задържане на част от тази сума, „ПЛАНЕКС – ГЕС“ ДЗЗД следва да представи обоснована позиция в предоставения срок.

С писмо от 21.11.2023г. „ПЛАНЕКС“ ЕООД, ЕИК 813087785 и „ГРИЙНТЕХ ИНЖЕНЕРИНГ СОЛЮШЪНС“ АД, ЕИК 201210822/л.37/ са представили

отчет за извършените от тях разходи за периода от сключването на рамковия договор до 31.10.2023г. в общ размер на 2 442 017,62 лв. без ДДС, както и за дължимото възнаграждение за изпълнените дейности – завършени и предадени по Етап I от договора дейности – 2 229 624 лв. без ДДС, съответно 2 675 548,80 лв. с ДДС. Наред с това са претендирали и пропусната полза, изчислена като договорената печалба от 9 % върху общата стойност на сделката от 187 472 624 лв., възлизаща на 16 872 536,16 лв. без ДДС. С писмо от 11.12.2023г. /л.40/ ищецът е отправил покана до съдружниците в ДЗЗД за възстановяване на сумата, надвишаваща полученото авансово плащане и дължимите им се по споразумението суми, в размер на 57 665 822,20 лв., като е посочил, че считано от 22.11.2023г. същите се намират в забава и дължат обезщетение за периода в размер на 357 271,81 лв. Посочено е още, че по отношение на разликата над 57 665 822,20 лв. до общия размер от 79 200 000 лв. се очаква представяне на обосновка.

Безспорно по делото е също така, че след проведена

кореспонденция между страните, на 02.01.2024 г. съдружниците в ДЗЗД са превели на „Монтажи“ ЕАД сумата от 45 000 000лв./л.41/.

На 18.03.2024г., страните са сключили нотариално заверено

споразумение/л.52/. В констативната част на споразумението, при съобразяване на рамковия договор от 02.10.2019г., допълнително споразумение № 1 от 20.08.2020 г. и извършеното по него авансово плащане в общ размер на 79 200 000 лв. с ДДС, както и с оглед на обстоятелството, че изпълнителят е извършил възложените му дейности, описани в б. „г“ от споразумението, страните са отчели, че с уведомление от 14.11.2023г. възложителят се е отказал от договора, а на 02.01.2024 г. изпълнителят е възстановил част от получената сума в размер на 45 000 000 лв. При тези данни страните са постигнали съгласие за следното: Възложителят признава, че изпълнителят е изпълнил точно, качествено и в срок възложените му работи по т.1.1 от допълнителното споразумение, поради което му дължи възнаграждение в размер на 2 229 624 лв. без ДДС, съответно 2 675 548,80 лв. с ДДС, като тази сума е прихваната от изпълнителя с насрещното му задължение за връщане на част от авансово получените средства, съгласно уведомление от 16.02.2024г. Признава и че изпълнителят е направил разходи, свързани с изпълнението на договора, в общ размер на 2 442 017,62 лв. без ДДС, ако такъв е дължим, като тази сума също е обект на прихващане съобразно изявлението от 16.02.2024 г.По отношение на сумата от 12 209 897,42 лв. с ДДС страните са постигнали съгласие тя да бъде възстановена от съдружниците в ДЗЗД на две вноски, както следва: първа вноска в размер на 3 209 897,42 лв. с ДДС – в срок до 3 дни от подписване на споразумението, и втора вноска в размер на 9 000 000 лв. с ДДС – в срок до 31.05.2024 г. Страните са посочили, че за разликата от заплатеното авансово възнаграждение над посочените суми - за сумата от 16 872 536,16 лв., която се претендира като дължима на изпълнителя печалба - не са постигнали споразумение.

Няма спор, а се установява и от представените писмени доказателства, че на 20.03.2024г. е извършен превод по банковата сметка на „МОНТАЖИ“ ЕАД на сумата от 3 209 897,42 лв. Пред първоинстанционния съд е прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което настоящият съд кредитира като обективно и компетентно изготвено. Съгласно заключението, при съобразяване на чл.2 от Допълнително споразумение № 1 от 20.08.2020г. към рамковия договор от 02.10.2019 г. и т. 7 от същия, при прогнозна стойност на договора по чл. 1 от споразумението в размер на 189 702 248 лв. без ДДС, прогнозният размер на печалбата на изпълнителя възлиза на 17 073 202,32 лв. При прогнозна стойност на дейностите по чл.2, ал. 1 от допълнителното споразумение в размер на 185 030 606,38 лв. без ДДС, представляваща остатъка след приспадане на извършените от „Монтажи“ ЕАД плащания, прогнозният размер на печалбата би възлизал на 16 652 754,57

л в . Вещото лице е посочило, че необходимо условие за извършване на ценообразуване по предмета на договора е наличието на количественостойностни сметки за строително-монтажните работи. При липса на яснота относно вида и обема на СМР, необходими за изпълнение на одобрен технически проект, не е възможно да бъде извършено ценообразуване, съответно и да се определи размерът на печалбата, която обединение „Планекс – ГЕС“ ДЗЗД би реализирало при изпълнение на допълнителното споразумение от 20.08.2020 г. към рамковия договор от 02.10.2019 г. Прието по делото е и заключение на допълнителна съдебно - счетоводна експертиза, което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено. Съобразно същото, при остатъчна стойност за изпълнение на предмета на договора в размер на 187 472 624 лв. без ДДС, формирана като разлика между общата договорена цена по чл. 2 от договора в размер на 189 702 248 лв. без ДДС и стойността на извършената и фактурирана към датата на отказа на възложителя работа в размер на 2 229 624 лв. без ДДС, размерът на печалбата на изпълнителя възлиза на 16 872 536,16 лв. Вещото лице е посочило, че при определяне на основата за изчисляване размера на печалбата на изпълнителя, посочена в чл. 2, ал. 1 от Допълнително споразумение № 1 от 20.08.2020 г., разходите в общ размер на 2 442 017,62 лв. без ДДС, посочени в писмото на Обединение „Планекс – ГЕС“ ДЗЗД до „Монтажи“ ЕАД от 16.02.2024 г. и отразени в т. 2 от Споразумението от 18.03.2024 г., не следва да бъдат приспадани от общата прогнозна стойност за изпълнение на предмета на допълнителното споразумение в размер на 189 702 248 лв. без ДДС. При така установената фактическа обстановка с оглед правомощията си по чл.269 ГПК по отношение доводите за неправилност на решението въззивният съд намира

следното: Спорен между страните във въззивното производство е въпросът за дължимостта от страна на съдружниците в ДЗЗД на сумата от 16 872 536,16 лв., претендирана от ищеца на основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД, която ответниците поддържат, че им се следва на основание чл.268, ал.1 ЗЗД, като представляваща печалбата, която биха реализирали при изпълнение на договора. В тази връзка страните на първо място спорят относно тълкуването на уговорката, обективирана в чл.18, ал. 3 от Допълнителното споразумение, а именно дали същата има за цел да дерогира приложението на диспозитивната норма на чл.268, ал. 1 ЗЗД, или урежда единствено механизма за разпределяне на авансово заплатеното възнаграждение при отказ от договора от страна на възложителя, без да засяга останалите имуществени последици от този отказ. При условията на евентуалност се поставя и въпросът за възприетия от първоинстанционния съд диспозитивен характер на нормата на чл.268, ал. 1 ЗЗД, при условие на евентуалност спорен е и въпросът за валидността на тази уговорка поради противоречие с добрите нрави. Предмет на спор пред въззивната инстанция са и предявените претенции по чл.86, ал. 1 ЗЗД. Събразно чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД и т.1 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г., Пленум на ВС подлежи на връщане даденото с основание, което е отпаднало с обратна сила. Не е налице спор между страните, а и от обсъдените по-горе доказателства се установява, че с оглед отказа на държавата да продължи изпълнението на проекта за изграждане на административна сграда, „МОНТАЖИ“ ЕАД е разполагало с основателна причина да се откаже от изпълнението на сключения с ДЗЗД „ПЛАНЕКС – ГЕС“ договор, с който е превъзложило извършването на проектирането, строителството и упражняването на авторски надзор на обекта. Съгласно разпоредбата на чл.268, ал.1 ЗЗД, при наличие на основателни причини поръчващият разполага с правото да се откаже от договора, независимо че изпълнението е започнало, като в този случай дължи на изпълнителя заплащане на направените разходи, стойността на извършената работа, както и печалбата, която последният би реализирал при изпълнение на възложеното. Според настоящият състав на съда, посочената разпоредба има диспозитивен характер, какъвто извод е направен и от първоинстанционния съд. Тя е установена от законодателя с оглед защита на частноправния интерес на изпълнителя по договора за изработка и не брани обществен интерес, поради което не може да се приеме, че има императивен характер, противно на поддържаното във въззивната жалба. С оглед диспозитивния характер на разпоредбата на чл.268, ал. 1 ЗЗД, същата намира приложение в отношенията между страните, доколкото те не са уредили по различен начин последиците от отказа от договора. В този смисъл донякъде са и разсъжденията във въззивната жалба, в която се твърди, че „нормата на чл.268 ЗЗД притежава смесен характер. Действително с оглед автономията на волята на Възложителя относно упражняване на правото на отказ в тази част тя притежава диспозитивен характер, но по отношение на предвидените в същата последици характерът й е императивен. Императивност на нормата в частта относно нейните последици следва именно от факта, че се касае за специален случай на прекратяване на договора в хода на неговото изпълнение, без да е налице виновно неизпълнение от страна на Изпълнителя, поради което в тази част разпоредбата има обезщетителна и защитна функция“. Не могат да бъдат споделени разсъжденията относно императивният характер на нормата, в частта, относно последиците. В нормата на чл.268, ал.1 ЗЗД законодателят е предвидил принципно, какви са последиците при отказ от страна на поръчващия, но липсва забрана за уреждане на последиците между страните същите по друг начин, както е направено в случая, поради което следва да се приеме, че е приложима разпоредбата на чл.9 ЗЗД - доколкото съдържанието на договора не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави, т.е. и в тази част нормата е диспозитивна.

След внимателна преценка на съдържанието на Допълнителното споразумение от 20.08.2020г., и в частност на клаузата на чл.18, ал.3 от него, и тълкуване действителната волята на страните, съгласно чл.20 ЗЗД, въззивният съд

намира, че страните са въвели отклонение от законовия режим, уреден

в чл.268, ал.1 ЗЗД - договорили са ограничаване на правата на изпълнителя

при отказ на възложителя до размера на реално извършеното, в пределите на авансово

изплатеното възнаграждение.

Неоснователно е възражението, че с клаузата на чл.18, ал.3 страните са уредили единствено отношенията си във връзка с авансово направеното плащане на възнаграждение в случай на отказ на възложителя от договора без да засягат приложението на чл.268, ал.1 ЗЗД по отношение на вземанията за разноски и печалба. Ако се приеме тази теза необяснимо остава защо страните са предвидили прихващане само на стойността на изработената работа, а не например и за вземането за направените за нея разноски. В рамките на договорната свобода не е изключено страните да постигнат съгласие част от вземанията да се погасяват чрез прихващане, а други да се уреждат чрез реално плащане. В конкретния случай обаче подобно разбиране не намира опора нито в съдържанието на договора, нито в неговата икономическа логика. Ако се приеме, че изпълнителят е запазил вземанията си по чл.268, ал.1 ЗЗД за разноски и печалба, но същевременно се е съгласил да прихваща от авансовото плащане единствено стойността на извършеното, а остатъка да върне и впоследствие да търси удовлетворяване на останалите си вземания чрез реално плащане, това би означавало да се приеме, че той доброволно е възприел по - неблагоприятен за себе си способ за уреждане на отношенията. Подобна конструкция е допустима по принцип, но в контекста на тълкуването на волята на страните предполага наличие на икономическа или правна обосновка, каквато в случая не е налице. Не са въведени твърдения, нито са ангажирани доказателства, които да разкриват какъв обективно оправдан интерес на изпълнителя или възложителя налага ограничаването на възможността му да погаси чрез прихващане всички свои насрещни вземания от наличното авансово плащане. В подкрепа на този извод е и уговореното между страните в разпоредбата на чл.18, ал.4 от Допълнителното споразумение от 20.08.2020г., в което при отказ от страна на изпълнителя е предвидено същият да върне надплатената част от заплатеното по реда на чл.3, ал.1, т.1 авансово плащане, превишаваща стойността на изработеното и печалбата върху нето по чл.2, ал.1, т.е. когато страните са искали да уредят отношенията си относно печалбата в съответната хипотеза то те са направили това и след като не са предвидили, че в хипотезата на ал.3 от същата разпоредба изпълнителят има право да задължи същата и то за стойността на целия договор, а не за изработеното, то тя следва да бъде върната. Което разбиране отговоря и на предмета и съдържанието на договора, доколкото в случая възложеното строителство се финансира от държавата, по посочения начин, и да се приеме противното би било неоправдано, тъй като биха се заплатили средства без насрещна престация, т.е. неоправдано. При това положение, с оглед разпределението на доказателствената тежест, въззивниците не ангажират доказателства във връзка с поддържаното тълкуване. Избирателното възпроизвеждане на отделни елементи от законовата уредба, съчетано с липсата на препращане към нейното пълно приложение, и категоричният изказ „ При отказ от страна на възложителя…“, както и изричното дерогиране на предходна подобна предходна уговорка в рамковия договор /чл.15 от същия/, допълнително обосновават извода, че страните не са целели да запазят действието на чл.268, ал.1 ЗЗД в пълния му обем, а са установили самостоятелен и ограничен режим на имуществените последици при отказ от договора. В този смисъл не е необходимо дерогацията да бъде формулирана чрез изрично изключване на законовата норма – достатъчно е договорната уговорка да въвежда различно разрешение, както е направено в случая. Ето защо съдът приема, че клаузата на чл.18, ал.3 от Допълнителното споразумение от 20.08.2020г. не урежда единствено технически способ за частично прихващане от точно определено насрещно вземане, а установява цялостна договорна уредба на последиците при отказ от договора, с която страните са ограничили правата на изпълнителя до изрично договорения обем. Изпълнителят е ограничил своите права при отказ на възложителя, като ги е поставил в рамките на стойността на изработеното, но не повече от размера на авансово заплатеното възнаграждение. От своя страна възложителят е ограничил своите права при отказ от страна на изпълнителя, като е признал правото му да задържи както стойността на извършеното от авансовото плащане, така и печалбата върху него. По този начин се постига баланс в разпределението на имуществените последици от прекратяването на договора, доколкото страните взаимно са ограничили неблагоприятните за всяка от тях последици при реализиране на правото на отказ. Изводи в обратна насока не могат да бъдат обосновани и въз основа на възражението на въззивниците, че извършеното от възложителя признание на вземането за разноски сочи на разбиране от негова страна, че чл.18, ал. 3 от споразумението от 20.08.2020 г. не дерогира приложението на чл. 268, ал. 1 ЗЗД. Признанието на това вземане е направено в рамките на проведени преговори за извънсъдебно уреждане на спора и е обективирано в постигнато между страните споразумение, което има за предмет само част от техните взаимни претенции. В този смисъл то е резултат от взаимни отстъпки, при които страните са признали дължимостта на определени насрещни вземания по договора. В

рамките на принципа на свободата на договаряне не съществува пречка страните да отстъпят от част от своите права с оглед постигане на по-благоприятен за тях резултат, включително когато възложителят цели възстановяване на по-голяма част от авансово платената сума чрез признаване на по-нисък размер на дължимите разноски. Поради това подобно признание не може да бъде възприето като индиция за действителната воля на страните относно тълкуването и приложението на клаузата по чл. 18, ал. 3 от споразумението, в поддържания от въззивниците смисъл. За неоснователно въззивният съд намира и поддържаното във въззивната жалба възражение, че при приемане на дерогиращ характер на клаузата на чл.18, ал.3 от споразумението от 20.08.2020г. спрямо разпоредбата на чл.268, ал.1 ЗЗД, същата следва да бъде обявена за нищожна поради противоречие с добрите нрави, в частност с принципа на справедливостта. Както е посочено в т.3 от Тълкувателно решение №1 от 15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две насоки – съдържанието на договора не може да противоречи на повелителните норми на закона, както и на добрите нрави.

Добрите нрави представляват съвкупност от морални норми, на които законът придава правно значение, като правната последица от тяхното нарушаване е приравнена на тази при противоречие на договора със закона – чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Те не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или се извеждат от тях, като съдът следи служебно за тяхното спазване. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква закрила и защита на всеки признат от закона интерес. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави следва да се извършва във всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент. В конкретния случай въззивниците обосноваван възражението си за противоречие на чл.18, ал.3 от Допълнителното споразумение от 20.08.2020г. с твърдението, че поради обективна неопределеност на уговорените имуществени последици от отказа на възложителя към момента на сключване на договора е възможно да се стигне до ситуация, при която при упражняване на правото на отказ авансово заплатеното възнаграждение да не е достатъчно да покрие стойността на изработеното. Според тях това би довело до невъзможност изпълнителят да удовлетвори вземането си за извършената работа и до неоснователно обогатяване на възложителя, тъй като вземането на изпълнителя, съгласно чл.18, ал.3 от споразумението, е ограничено до размера на авансово заплатеното възнаграждение, което противоречи на принципа на справедливостта.

Настоящият съдебен състав не споделя това становище. Имуществените последици от отказа на възложителя, така както са уредени в чл.18, ал.3 от споразумението, не са неопределени към момента на сключване на договора. Страните са били наясно с размера на договореното възнаграждение, включително с размера на авансовото плащане, които са изрично определени в договора въз основа на съвпадащата им воля. При настъпване на предпоставките за прилагане на клаузата размерът на изработеното подлежи на установяване чрез количествено - стойностни сметки, като именно тази стойност формира и вземането на изпълнителя. Тези обстоятелства са обективно предвидими за страните, още повече че те са търговци и професионални участници в съответната стопанска сфера.

Все във връзка с конкретно релевираното възражение, както и при извършената служебна проверка за валидност на клаузата, съдът намира, че с оглед търговския характер на правоотношението, уговорката, с която изпълнителят е ограничил правата си при отказ на възложителя до стойността на реално извършеното в рамките на авансово заплатеното възнаграждение, попада в пределите на договорната свобода и не накърнява принципа на справедливостта. Същата представлява съзнателно поета от изпълнителя отстъпка от определени имуществени блага, обусловена от очакването за реализиране на по - значителни икономически ползи при нормалното развитие на правоотношението , а именно неговото изпълнение, а не прекратяване.

Следва да се отчете и че аналогична отстъпка е направена и от страна на възложителя чрез уговорката по чл. 18, ал. 4 от споразумението, поради което страните взаимно са ограничили неблагоприятните за себе си последици при упражняване на правото на отказ. В резултат на това се постига баланс в разпределението на имуществените рискове между тях, който придава необходимата икономическа обоснованост на договорната уредба и изключва възможността да се приеме, че е налице неоснователно обогатяване в полза на която и да е от страните. Наред с това, с процесната клауза не се засяга и общественият интерес, който следва да бъде съобразен предвид обстоятелството, че разходваните средства са публични. Напротив, чрез нея се създават предпоставки за ограничаване на ненужни разходи за обществото и функционирането на държавата. При така приетото съдът намира, че правните последици от отказа на възложителя от договора се уреждат от клаузата на чл.18, ал.3 от Допълнителното споразумение от 20.08.2020г., която дерогира диспозитивната норма на чл.268, ал.1 ЗЗД и въвежда ограничена отговорност на възложителя спрямо изпълнителя, като на последния се дължи единствено стойността на вече извършеното до размера на авансовото възнаграждение. Допълнително признатото вземане за разноски по изпълнението не е предмет на разглеждане в настоящия спор. Следва да се отчете и факта, че в случая стойността на реално извършеното е значително по - малка от стойността на авансовото заплатеното възнаграждение, за която хипотеза при отказ от страна на възложителя страните са уговорили ясно последиците в клаузата на чл.18, ал.3 от Допълнителното споразумение от 20.08.2020г., и същността на спора е – какво се дължи в тази хипотеза от възложителя и каква част от авансово заплатеното има право да задържи изпълнителя. От изложеното следва, че ирелевантно за спора е, какво дължи възложителя, в хипотезата при която извършеното и по - голямо като стойност от авансово заплатеното при отказ на възложителя, като се съобрази, че страните не спорят, че договорът е прекратен, т.е. сбъдването на тази хипотеза е очевидно невъзможно като резултат напред във времето. Предвид изложеното за изпълнителя не е налице основание да задържа сумата от 16 872 536,16 лв., претендирана като дължима печалба по договора на основание чл.268, ал.1 ЗЗД, тъй като с дерогиращата уговорка на чл.18, ал. 3 от споразумението страните са изключили дължимостта на печалба при отказ на възложителя, ограничавайки отговорността му единствено до стойността на реално извършеното. При това положение получаването на сумата е на отпаднало основание и тя подлежи на връщане по реда на чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД, поради което предявеният иск се явява изцяло основателен.

При съобразяване на изложеното, правилни се явяват и изводите на първоинстанционния съд относно неоснователността на направеното възражение за прихващане с претендираната печалба на основание чл. 268, ал.1 ЗЗД. Такова вземане не е възникнало, тъй като разпоредбата на чл.268, ал.1 ЗЗД не намира приложение в отношенията между страните при отказ от договора от страна на възложителя, доколкото е дерогирана от договорната уговорка. Основателността на иска за главницата обуславя основателността и на акцесорните претенции за лихви. В тази връзка между страните не е спорно, че част от платеното авансово възнаграждение в размер на 45 000 000 лв. подлежи на връщане поради отпадане на основанието за задържането , както и че тази сума е възстановена от изпълнителя на възложителя на 02.01.2024г. Поканата за връщане на неоснователно платената сума е връчена на 14.11.2023г., като с нея е предоставен 7-дневен срок за доброволно изпълнение. С изтичането на този срок – на 22.11.2023г. – изпълнителят е изпаднал в забава, поради което на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД дължи законна лихва за периода от 22.11.2023 г. до 02.01.2024 г. в претендирания от възложителя размер от 673 237,50 лв. С оглед установеното неоснователно задържане на сумата от 16 872 536,16лв., на основание чл. 86, ал.1 ЗЗД във връзка с чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД изпълнителят дължи законна лихва за забава върху тази сума, считано от изтичането на срока за доброволното връщане, определен с поканата от 14.11.2023г. За периода от 22.11.2023г. до 28.03.2024 г. /като исковата молба е подадена на 29.03.2024 г./ се дължи претендираният от възложителя размер от 814 718,53 лв. Възражението на въззивниците, основано на разбирането, че задължението за заплащане на законна лихва при забава в изпълнението на парично задължение не възниква, докато същото е предмет на спор, е неоснователно. Неоснователно е и възражението, че лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД не се дължи поради това, че вземания за такава не са били изрично признати в нотариално завереното споразумение между страните, с което са уредени частично насрещните им претенции.

Задължението за заплащане на законна лихва възниква по силата на закона от самия факт на забавата при изпълнение на парично задължение и не е обусловено от наличието или липсата на спор относно главницата. Следователно, спорният характер на правоотношението не изключва настъпването на последиците по чл.86, ал.1 ЗЗД. По отношение на постигнатото между страните споразумение следва да се подчертае, че в него липсва каквато и да е уговорка, с която страните да са изключили или ограничили дължимостта на законна лихва. Най - общо в споразумението страните са посочили, че по отношение на сумите, по които не са постигнали съгласие, ще продължат преговорите или съответно ще потърсят изясняване на отношенията си по съдебен ред. Предвид изложеното, обстоятелството, че вземанията за лихва не са изрично посочени, не може да се тълкува като отказ от тях или като дерогация на законовия режим. За да се приеме подобен ефект, е необходимо ясно и недвусмислено изразяване на воля в този смисъл, каквото в случая не е налице. Основателна е и претенцията за присъждане на законна лихва върху главницата от 16 872 536,16 лв. за периода от датата на подаване на исковата молба/29.03.2024 г./ – до окончателното изплащане на сумата.

Предвид изложеното неоснователни са възраженията във въззивната жалба, основани на твърдения за :

• нарушения на чл.235, ал.2 ГПК и чл. 236,

ал. 2 ГПК, поради неизлагане на мотиви по възраженията на ответниците, по отношение на действителната воля на страните, изразена с договорната разпоредба на чл. 18, ал. 3, а именно, че нейната цел е не да бъдат ограничени последиците, предвидени в чл. 268 от ЗЗД, а единствено да бъде уреден един възможен способ за плащане/погасяване на евентуалната претенция на Изпълнителя за стойността на дължимото възнаграждение за изработеното до момента на упражненото право на отказ от страна на Възложителя; - липсва изключване на последиците, предвидени от законодателя с нормата на чл. 268 от ЗЗД, предвид уговореното в чл. 18, ал.3 от Допълнителното споразумение от 20.08.2020г.;

• нарушение на материалния закон, при формиране изводите на първоинстанционният съд, че не се следва да се прилагат последиците на чл. 268 ЗЗД; - нарушение на материалния закон, при формиране изводите на първоинстанционният съд, че липсва нищожност на договорната разпоредба на чл. 18, ал. 3 от сключеното между страните допълнително

споразумение; - неправилни изводи на решаващия съд, че се дължи обезщетение за забавено плащане.

При съвпадение на изводите

на двете инстанции, обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Този изход на спора обуславя основателност на искането на въззиваемия – ищец за присъждане на разноски за въззивното производство. Заявено е адвокатско възнаграждение в размер на 258 000лв. с ДДС, като в тази връзка са представени договор за правна защита и съдействие, фактура за заплащането му, както и списък на разноските по чл. 80 ГПК. Срещу така заявения размер своевременно е релевирано възражение по реда на чл.78, ал.5 ГПК, по чиято основателност въззивният съд намира следното: След постановяването на Решение на Съда на Европейския съюз (втори състав) от 25.01.2024г. по дело С-438/22, ECLI:EU:C:2024:71, съдебната практика последователно възприе подход, при който при преценката по чл.78, ал. 5 ГПК съдът извършва самостоятелна оценка на дължимото

възнаграждение въз основа на обективни критерии, свързани със предоставената правна услуга. В тази насока, в практиката на ВКС, формирана след посоченото решение на СЕС – Определение №563 от 11.03.2024г. по ч.т.д.№188/2024 г. на II т.о., Определение № 2289 от 13.05.2024г. по ч.гр.д. № 3051/2023г. на IV г.о., както и Определение №1666 от 18.06.2024 г. по ч.т.д.№ 678/2023г. на II т.о., е изрично прието, че определянето на адвокатското възнаграждение не се свежда до механично приложение на нормативно фиксирани размери, а изисква съобразяване на конкретните особености на спора и извършената правна дейност. Още непосредствено след постановяване на решението на СЕС, с Определение № 50015 от 16.02.2024г. по т.д.№1908/2022г. на I т.о. на ВКС е прието, че предвидените в Наредба №1 от 09.07.2004г. размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир, като не са обвързващи за съда при определяне на дължимото възнаграждение. Същите подлежат на преценка именно през призмата на стойността на предоставената правна услуга, при съобразяване на вида на спора, материалния интерес, обема и характера на извършената работа, както и фактическата и правна сложност на делото. С определение № 309 от 03.02.2026 г. по ч.т.д. № 117/2026 г. на I т.о. на ВКС е прието, че фактическата и правна сложност на делото следва да се преценява с оглед вида на претенцията, етапа на производството, обема на събраните доказателства, извършените процесуални действия, обхвата на положения труд за адвокатска защита, както и необходимостта от проучване и анализ на приложимата нормативна уредба, съдебна практика и правна доктрина, включително активността на процесуалното представителство и участието в съдебни заседания. Наред с това, съгласно Определение № 1789 от 11.04.2024 г. по ч.гр.д.№589/2024г. на IIIг.о. на ВКС, при определяне на дължимото възнаграждение следва да се съобразява и принципът за достъпност до адвокатска защита като елемент от правото на достъп до правосъдие, като в практиката на Европейския съд по правата на човека е прието, че налагането на значителна финансова тежест върху страните, включително под формата на разноски, може да представлява ограничение на правото на достъп до съд по чл.6, § 1 ЕКПЧ, когато не съществува разумна връзка на пропорционалност между използваните средства и преследваната цел. При това положение съдът приема, че при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение следва да приложи именно посочените критерии, изведени в практиката на СЕС и доразвити в съдебната практика на ВКС, като извърши конкретна и съвкупна преценка на всички релевантни обстоятелства по делото. В този процес минималните размери по Наредбата могат да бъдат използвани единствено като ориентир, без да обвързват съда и без да изместват водещото значение на критериите за фактическа и правна сложност, обем и характер на извършената работа и значимостта на защитавания интерес. От материалите по делото се установява, че процесуалният представител на въззиваемия е подал отговор на въззивната жалба, с който е изложил подробно и задълбочено становище по повдигнатите пред въззивната инстанция правни въпроси, свързани с тълкуването на клаузата на чл.18, ал. 3 от споразумението и характера на нормата на чл. 268, ал. 1 ЗЗД. Същият се е явил и в единственото проведено по делото открито съдебно заседание, в рамките на което е поддържал изложеното в писмения отговор и е направил кратко защитно

изложение. В същото време, в производството пред въззивната инстанция фактическата обстановка по делото е била изяснена, като спорът между страните се е съсредоточил изцяло върху правното значение на установените факти. Това обуславя извод, че от фактическа гледна точка делото не се характеризира със сложност, изискваща значителни усилия за неговото изясняване. От правна страна спорът е относно характера на нормата на чл.268, ал.1 ЗЗД – дали същата има диспозитивен или императивен характер, като този въпрос не се отличава с повишена трудност предвид наличието на устойчива съдебна практика.

Сложността на делото се проявява основно в необходимостта от тълкуване на договорните клаузи по реда на чл.20 ЗЗД, и по - специално на разпоредбата на чл.18, ал. 3 от споразумението между страните, което е наложило процесуалният представител на въззиваемия да развие аргументирана правна теза в подкрепа на становището си, възприета от въззивния съд за правилна, като краен резултат правилна. По делото е проведено едно открито съдебно заседание, като процесуалният представител на въззиваемия не е бил ангажиран с изготвянето на писмена защита по съществото на спора. Не са събирани нови доказателства, нито са установявани нови факти и обстоятелства, поради което процесуалната му ангажираност е рамките на обичайната за този вид

производство. При така установеното съдът намира, че договореното между въззиваемия и неговия процесуален представител адвокатско възнаграждение е прекомерно и следва да бъде редуцирано, но само до сумата от 102 258,38 евро с ДДС /200 000 лв. с ДДС/. При определяне на този размер съдът съобрази обема и характера на извършената работа, принципите на пазарната икономика и необходимостта от справедливо възнаграждение на адвокатския труд, като високо квалифицирана професионална дейност, без обаче да се допуска налагането на прекомерна финансова тежест върху страните, която би могла да засегне правото им на достъп до съд, като използва като ориентир и предвидения в чл.7, ал.2, т.6 и т.8 от Наредбата за заплащане на адвокатската работа размер, който в случая е 279 823,88лв. без

ДДС. В същото време взе предвид и че сам по себе си размерът на защитавания, оценим парично интерес не предполага съществено различна по съдържание защита, но от друга страна е задължаващ адвоката в по - сериозна степен, вкл. с оглед възможни от страна на доверителя последващи претенции за вреди при неудовлетворителен резултат /определение № 50016 от 26.02.2024г. по т.д. № 1964/2022г. по описа на I ТО на ВКС, определение № 434 от 26.02.2024г. по т.д. № 1061/2023г. по описа на I ТО на ВКС и определение № 50017 от 26.02.2024г. по т.д. № 1873/2023г. по описа на ТО на ВКС/. На основание чл.11, ал.2 от Закона за въвеждане на еврото в Република България ив съответствие с чл.6 - 9 от Регламент (ЕО) № 974/98 стойностите, посочени в левове в съществуващите правни инструменти, се считат за стойности в евро при прилагане на официалния валутен курс и правилата за превалутиране по чл.12 и съответно за закръгляване по чл.13 или по специалните правила за закръгляване, предвидени в този закон, поради което по силата на закона присъдените суми в лева следва да се превалутират в евро. По изложените съображения Софийският апелативен съд, търговско отделение, шести състав